Радвам се на положението за някаква дефиниция. Когато същността е някакво определение, представянето ни на нещото като отличимо от другите, то ме насочва към видовете определяне. Посочване. Посочване с пръст като посланието е "Ето това Е!" Това безмълвно определение е не по- малко съдържателно от всички дефиниции. Наименоване. Тавтологията "Огънят Е огън" свързва обекта с име, а и с представата ни за вещта, със смисъла й и всичко което знаем за нея. Малко ми е субективно, защото се срещат представи, не е като да ти посочат пишеща машина, пък да я разглобиш, сглобиш и да пишеш, да пишеш. Обаче вече имаме и имена, и пояснения. Примерно ябълка айвания и ябълка фуджи. Приближаваме до някакъв каталог, пълно изреждане на имената, елементите. Дефиниране, описание. Тук съм на мнението на cucumerario, че трябва да опишем даденостите, способностите, характеристиките и пр. белези, връзки (вече) и каквото и да е, с което различаваме това от онова, и то по- възможност най- пълно. Въвеждане на ранг за сравнение. Примерно същността на "добър ресторант" чрез звезди Мишлен. А може и някакви класификационни признаци, като класификациите на Линей и др. Вижда се, че аз все се насочвам към възвожността за сравняване, но смятам, че това е задълбочаване на познанието. Ако можехме да направим така, че характеристиките на нещата да са измерими, то щяхме да можем да кажам точно, като при скачачите на висок скок- в сантиметри. Ако не можем да сравним два обекта, то какво изобщо знаем за същността им?... абе, защо не я махнем тая "същност"? Бих се изказал и по примера за субективното възприятие на Пешо и Гошо за жълтото. Тези възприятия... те най- лесно ще ги сравним, чрез определянето "Ето!" и двамата посочат кое им е жълто в някакво разнообразие... дефинирането с "Ето" е голяма работа.

Налага се да дадем някакви определения, за което ще направя скромен опит.. Възможно е някой да ме допълни или обори... "Даденост" е това което представлява човека, неговата физиология и функционалност, вкл. възможни отклонения, свързани с това. Наричам го условно "даденост", защото то не зависи изцяло от желанието на човека и по някакъв начин му е "дадено", от "някой" или "нещо" Съответно съществува граница, която човек не може да прекрачи или превъзмогне, т.е. не може да постигне повече от "даденото му". Хората имат различни способности, като "даденост", но всичките тези способности са само човешки и никой човек не може да излезе от границите им. Напр. Карл Люис, след като се назоби, може да тича, да речем с 60км/ч, но това е в рамките на човешките възможности, той има тази способност, но никога няма да постигне нещо, което е невъзможно за човека... "Същността" на човека, обхваща тази даденост, която човек има възможност да моделира, по собствено желание и според способностите си и по този начин се явява, като негов възможен избор. Ако човек не желае да моделира своята "същност", тя може напълно да се припокрива с неговата даденост и съответно човека, да бъде като животно... В случая с пишещата машина, тя не може да бъде различна, различен е само избора който са направили, споменатите от теб хора, както и техните вероятни способности. Както вече сме разисквали, обективизма при човек е невъзможен, поради възприятията, усещанията му, които винаги са индиректни и съответно индивидуални - субективни, т.е. могат да се дължат на индивидуалните му способности и особености, които нормално варират, като човешка даденост. Гошо харесва червено, Пешо - жълто.. Ние нямаме представа, какво вижда Пешо и защо харесва жълто.. Възможно е Пешо, да вижда жълтото - зелено т.е. същото което харесва Гошо и затова да му харесва.. Ние имаме собствена представа от жълто и зелено и само можем да предполагаме, че Пешо и Гошо виждат същото, съответно "обективизма" е само някакво предположение, което може да се окаже менте... Компютъра е човешко творение, съответно напълно е във възможностите на човека, да сътвори компютър. Нещо което е създадено и работи, то преди това е било човешка идея, която е реализирана и в това няма някакво чудо. От там, е напълно възможно човек да опознае компютъра, стига да има способност и да направи този избор...

Същност е цялостното вписване на <обекта> , <системата> и пр. в Света, всички връзки с Околното. Пишеща машина- тя е такава и за канцеларията на губернатора на перу преди 250 години и за Иван Вазов. Същност е за Конкретна пишеща машина, а не за Понятието <пишеща машина>. Същността е Конкретна, Персонална. Лична, Обективна е за Един Обект.Тя е Всичко което се случва на обекта и което обекта кара да се случва на Света. Тези <истини> някак са позабравени , хората имат Лична Същност- Индивидуално и всеки от зачеване до последния миг на своя живот е Направил Същност, която би могла да продължи и след смъртта, примерно за още няколк годинки- къде погребение, къде спомени , възпоменания и пр. Следата на Същност не умира заедно с Конкретния Обект, Света е възбуден от конкретната същност и в някои случаи не се стига до заглушаване на <вълните> много дълго време.Хората забравиха своята способност да се <синхронизират> и да насочват своите Същности за оставяне на Споделени и желани следи. Вие сте се съсредоточили в Какво е Същност, в индивидуалния разказ за нея, а оставяте без покритие <безкрайната> мрежа от преплетени, вплетени същности, които очакват, някой, нещо да ги прережда и нарежда.Създадохте бог, богове, да се грижат за отделния човек и племената, народите, дори хората като общност, но Натуралната Мрежа от Същностти е Бащата на всички богове

Малко те разбирам, а смятам, че е важно. Кое е това, което Е? Примерно гледам екрана и го виждам, възпиремам сетивно и това Е същността на екрана. Или Е думата "екран". (в началото бе словото). Или е някакво мистично- медитативно възприемане на екрана, нещото, което си мисля, мога да изкарам от въображението си? Аз се стремя да обективизирам нещата и това, което Е, да може да бъде споделено между хората и уеднаквено. Сиреч същността на "пишещата машина" да е една и за индианеца, и за Стивън Кинг. Предполагам имаш предвид, че "същността им" е в тях, независимо от наличието на наблюдател, прим. човек. Или друго? Защото на мен ми е по- на сърце, че човек има субективно (вкл. от културата) възприемане на същността. Стана дума за Никифоровата кратуна и същността на Крум съобразно този особен сервиз за вино. Наистина, ако същността е даденост и трябва да се постигне с усилие, да се усвои, то ще се съгласим с това, че компютърът е умен само за този, който знае "как". Невежият ще го гледа като индианец пишеща машина. Именно заради тази мистерия, че в нещата има нещо невидимо, недостъпно за физиката, а само за "душата" и то се нарича Същност, ми се ще да се отърва от нея. Вместо "Да опознаем същността на компютъра" да си е като по учебник- "Да изучим възможностите или както ни се обърна внимание по- горе, способностите на компютъра". Въпреки това мое желание, за мен е важен отговора на въпроса кое е това Е, което са нещата в разбирането, че "Същност е Това, което Е". Има някакъв потенциал.

Правилно! От тази гледна точка всичко губи смисъл. За нас хората има смисъл, защото правим собсвения си свят по-приемлив, красив и хубав. Това е важно за нас, като усещане поради което ни е необходимо всичко това, което демоните трудно разбират.

Човешки избор, модел и пр. всичко губи смисъл от фактическия- реален Отпечатък оставен от единицата, била тя интелигентна или не. Примерно машина без съзнание и избор е проводника на други , които оставят Минало , което в своето влияние за битието, няма категория, няма оценяване.

Да така е. Това важи за машините, демоните и животните. Тяхната същност също е даденост, но те са "това което е", те нямат човешки избор, модел и като хора сме принудени, да го имаме в предвид и да се съобразяваме. Съответно, не могат да носят човешка отговорност, за решенията и действията си.

Същност е Това което Е. Няма нужда от оценител, няма нужда от <модел> по който се оценява.

Не съм съгласен. Не мога да се обяснявам много, да кажем че Знам-това не е вярно. Предполагам, дори не би искал да знаеш на какво е способна <една> <машина>Аз знам, знам и Как

Да, така мисля, но освен това смятам, че трябва да сме наясно с понятията, които определят различните модели, поне когато съдим. Напр. Когато Крум Страшни пие от черепа на Никифор, той несъмнено е направил това което трябва, според модела на заобикалящото го. Когато във Византия са ослепявали, скопявали, рязали уши и носове на благородници, те всъщност са постъпвали милосърдно (царска милост), според техните разбирания.. Ние нямаме тези понятия, трудно ни е и никога няма да го разберем напълно, но не бива да ги изключваме, ако гледаме реално на нещата. Затова смятам, че само този който е запознат подробно с различните модели, има критерии и може да сравнява и съди. Тук вкл. и Петър Петров, Карл Люис и Юсеин Болт, като вероятно не съм аз този, който може да съди и сравнява, защото ми липсват знания... Считам, че незапознатите не би трябвало да сравняват и съдят, като най-безопасно е гледната им точка, да бъде едностранна, като се доверят и следват сравненията или модела който им е наложен от обществото, цивилизацията, законите, науката и т.н.. Като специалист и професионалист, осъзнавайки пропаста, която ме дели от представите и фантазиите на незапознатите, що касае специалноста ми, аз не бих допуснал такова мнение, сравнение, действие... Както да "реже", бих допуснал само хирург.

Заинтригова ме коментара ти именно в тази част. Може да не съм те разбрал правилно заради това ще напиша как съм те разбрал : Същността се определя чрез модели. Примерно Левски за безкористен родолюбец; Херкулес за силен и безстрашен мъж; бай Ганьо за новозабогатял простак;Ахил за бързоног. Ако няма идея за качеството, то няма и модел. Примерно нямаме понятие за "комунист", не само защото е с коренно противоречиви определения, но и защото няма модел. Едни сочат едного, други другиго. Когато съществува модел, неговите качества биват приети за характерни и най-важни. Ако е така, както си го мисля, ти представяш едно определяне чрез сравняване на образи, а аз съм на страната на едно дигитализирано определяне. Какво имам предвид: Да речем наричаме някой "Скачач". Обаче има разни видове скок. Диференцираме Той е Скачач висок скок. В това определение има раздели на по 10 см. и този, който скача някакви сантиметри, естествено може да скочи и по- малкото достижение. Тези които скачат по- малко попадат в по- долни разреди. А да речем наричаме друг Атлет- петобоец или седмобоец. Може и най- добрия. Обаче той е по- добър в някои от дисциплините и по- слаб в други. Негов съперник за първото място пък е по-добър в други и по- слаб в други. Срещам трудност да ги сравня, освен да го направя по общия бал. При метода с еталон не е по- лесно. Слагаме за еталон за атлет Карл Люис. И какво? Той е ненадминат. Как да сравня дали Юсеин Болт или Петър Петров са добри атлети в сравнение с него? Отговарям- по секундите и метрите. Само с модел е недостатъчно. Поне за мен.

За да стигнем до същността, не може да избягваме модела. Ако нямаме модел, "реализираното" не може да бъде "важно", защото не съществува понятието. Също така съществуват различни модели които определят какво е "важно". За "светостта", не е необходимо, да знаят много хора. Самата "святост", като понятие което разбираме, изключва демонстрацията на същата и съответно може да бъде само пример за модел, при който недостатъците целенасочено са изключени.. Не мисля, че можем да сравняваме хората с машини. Машините са създадени единствено, за услуга на хората и дори да имат способността да се усъвършенстват, то това е свързано пак с тази услуга. Машината не може да надрасне себе си, тя е програмирана според "модел", който и е зададен от хората и който тя не може сама да промени, освен ако това не и е зададено. На машината не и е даден избор, според който може да носи отговорност, а на човека такъв е даден..

Не бих се насочил натам. Смятам, че не потенциалното, а реализираното е важно. У Марк Твен има един почтен селянин, някъде в прерията, който води свят живот. Хората не знаят нищо за него, но дяволът, който разказва за него в писмо от земята, се чуди как хората биха го направили светец без да се е проявил пред тях. Мисля си и друг пример- ако изключително умен компютър стои в склада и никой не го ползва, той може ли да бъде наречен изключително умен? Аналогично непроявен художествен, научен, управленски дар у човек, който не ги проявява. Не, не приемам способностите като потенция, а само като реализация. Но, ако имаш желание, развий тезата си по- подробно.

Определено същност е това, на което хората са способни. От тук нататък трябва някакъв модел според който да се определя...

Интелектуално усилие е било нужно на юристите в първи век, за да отсеят едни прости критерии, които ще предам волно. "По- вероятен преднамерен убиец е този, който е дошъл в тайна доба, отколкото този, който е по пижама. По- вероятен убиец е този, който е въоръжен, а не този, който е без оръжие. По- вероятен убиец е този, който е сам, отколкото този, който е със семейството си и носи куфари." Потрудили са се хората и споделям уважението си към тях.

Бих наблегнал и на това, че чичо Фройд много размъти водата с "несъзнателното". Като вземат психоаналитиците да обясняват, че "Имаш второ Аз, което иска различно нещо от първото", "Тя се мъчи да изглежда послушна, но всъщност иска да убие майка си и да се ожени за баща си"... като тайната на тяхното изкуство е именно това "всъщност" което определят по най- субективен, но много авторитетен начин. Лекари или всъщност шарлатани. Към сложностите да намерим обективни, външни критерии за оценка на осъзнатите мотиви за действието, те прибавят и неосъзнатите, с което задълбочават кашата.

Някой човек може да е скромен и добродетелен,но обстоятелствата така да се развият,че той в състояние на афект да убие човек. Точно затова не трябва да преценяваме и съдим за човека по едно негово действие...

Ето, прост пример. Разглеждаме ник "Втори след княза" в групата му. Ами пише си човека, философства безобидно. Невзрачна личност. После поглеждаме форума. Същият е един спамер, който дразни и буни участниците. Голям дразнител. Е, какъв е Втори след княза- невзрачен или голям дразнител? Моят отговор е, че по отношение индиферентни за модератори теми е невзрачен, а по отношение на личностно значими мнения на модератори е спамер. Съвсем друго мнение могат да имат хора, които имат други възгледи и мнения. Тригер някакъв се отключва за личностно важното. Ето, въвеждаме и значението, величината на самия оценител. Щом Омир е казал, че Одисей е хитроумен, значи е хитроумен, а не мъжеизтребител на цвета на Итака. Много харесвам първата разказана новела в Декамерон. Един безпощаден събирач на дългове предсмъртно се изповядва лъжливо пред един свят монах. Монахът му опрощава мнимите незначителни грехове и го представя като пример. Скоро мощите му започват да правят чудеса и се прочуват. Ако изповедникът беше незначителен или познаваше подлеца, щеше да е друго. Така че за формиране на мнение за някого, трябва авторитет на агента за влияние, така да се каже.

Пак съществуват затруднения. Да речем правим продължително изследване дали Симеон е велик или Крум страшен по някакви критерии. Примерно придобити земи, подкрепени учени и пр. Обаче в някои периоди от живота им, не са изпълнявали критериите, а в един- два са ги надскочили немислимо, непредвидено в скалата за критерии. Или пък са били в неочаквана посока. Примерно Страшният е бил миролюбив към съседите си на юг, а когато те му създават ядове, еднократно в живота си прави чаша от черепа на вожда им. (измислям си). Понеже става дума, че освен критерии, има и степени на проявата им, а и честота, става дълга и широка. (Дълга и широка от позициите на моя ум и сегашни постижения) А иначе, когато има голям писмовен материал, примерно събрани речи на политици, мемоари или дневници с датиране, ИИ може да направи контент анализ колко пъти и в кой период са използвани някакви изрази и от там да кажем нещо за личността и нагласите му.

Според мен е по-точно да се каже,че не трябва човек да бъде преценяван и осъждан само според едно негово действие.

„Убиец” вика тълпа срещу набеден, че ритал куче. Припомням си Брехт- "Добрият човек от Съчуан". Три божества разпитват и намират един Добър човек. Обаче той си позволява от време на време да бъде лош и да пропъди тези, които прекаляват с добротата му. Божествата поставят въпроса до колко пъти е справедливо да направи нещо лошо един добър човек и да остане пак добър, но не дават отговор. Двадесети век постави въпроса за относителността в поведението и от там в съмнения за това, което отнапред се наричаше същност. Примерно у Квинтилиан- 1 в. "Човек, убил тиран е тираноубиец". Обаче следва пояснение, че палачът, екзекутирал тираниан не е тираноубиец. Пък ако някой е прелюбодействал в дома на тирана и е бил хванат, пък тогава е убил тиранина също не е тираноубиец. Мъдрият мъж е уточнил, че Същността "тираноубиец" не се отнася към всеки. А иначе, "добрият човек има собственото качество да постъпва правилно" пише той и ни дава определението, слага етикета. При това го представя като тъждество "гневливият има собственото качество да се разпалва с думи или обратно", т.е. гневливият е този, който се разпалва, но и този, който се разпалва в приказките си е гневлив. В онези времена божествата не са питали "До колко пъти?". Просто на някого му излезе име и толкова. Абсолют. По- нататък Квинтилиан изтъква като аргумента за това, че Сула не е търсел лична власт, отказът му от диктатурата. Възможно. Обаче дали в момента на избор Сула не е съобразил някои други обстоятелства, които биха затруднили желаната лична власт? А може би в по- ранни години е имал желание, но с възрастта се е отказал от това, да си създава допълнителни грижи? Искам да кажа, че човешките дела и мотиви се променят с времето и обстоятелствата и това променя етикета, който сме му сложили. Ами тази важна група, която слага и поддържа етикетите? До колко е безпристрастна? "Бързоногият" Ахил три пъти обикаля Троя и не стига Хектор. "Елисавета Обиграна", казва остроумно някой и публиката го поема не заради истината, а заради съзвучието. Може би е по- добре етикета да се сложи заради някакво неопоримо събитие. Нещо като причината за прякора (етикет) Копроним, който се наакал в купела при кръщението. При това, винаги има хора с различно мнение. Най- фрапиращо е мнението на майката. Колко интервюта сме гледали с майки на извършители на престъвление. Те безрезервно защитават детето си от името Престъпник, поради което са сред най- ненадеждните свидетели. Обобщено- няма някаква "Същност" на човека, той е променлив според своите предразположения в момента, съчетани с обстоятелствата в момента.

В кризисни времена човек се обръща към мистичното и суеверното, защото не може с рационални средства да реши въпросите на кризата. Обаче и в "обичайни" времена суеверията и свръхестественото са обяснителни средства. Става дума за онези забързани времена, когато усещаш, че не управляваш живота си. Тогава се доверяваш на звездите, врачките и предсказателите, на магическте ритуали. Като прибавим и това, че човек е слаб и не може да си обясни безброй неща от тези наоколо, то суеверията и мистичното изпълват атмосферата като вируси, готови всеки миг да намерят благодатна почва в човешкия ум.

И когато сам се осрами? ВСИЧКО ЗАВИСИ. Например. Орбан направи анкета, допита се до народа чрез въпросник /НАЦИОНАЛНА КОНСУЛТАЦИЯ/ изпратен по пощата на всеки полово зрял унгарец с плик за връщане. Около 1 000 000 са били върнати според неговата пропаганда. Единият въпрос е бил да гласува ли с НЕ за въпросът за помощ на Украйна? Дтговорът според тях е бил 99% да гласува HE! Резултата го знаем. Гласува с ДА. И НЕ ГО Е СРАМ, ЧЕ заплю 1 000 000 негови почетители... На снимката 100 000 събрани от опозицията непопълнени въпросника пред унгарската резиденция в Брюксел... l

" – Кое е добро? – Да спестиш срама на някого. – Кое е лошо? – Да засрамиш някого." – Ницше

Определения за срама, които използвах в горните размисли К. Киров.:Слабост или разкритост- телесна или душевна Лок: неприятно душевно усещане, причинено от мисълта за извършване на нещо неприлично или такова, което ще намали уважението на другите към нас. Спиноза: Срамът ескръб, придружена от идеята за някое наше действие, за което си представяме, че се укорява от други. Спиноза:Срамежливостта е боязън от срам, въздържащ човека да извъши нещо позорно. Декарт: срамът се поражда от убеждението или страха от порицание Ламетри: срамът е вид страх Платнер: срамът се състои в досадата от откритостта на собствените слабости Зимел: Източникът на срама е в осъзнаването, че слабостта на Аз-а е в обсега на чуждото наблюдение Хербелин: срамът е вътрешна антипатия срещу „голата субективност”, „откритото битие” на Аз-а Йодл: Срамът настъпва, когато било във външната ни изява, било в нашите способности и страдания не изглеждаме в очите на другите така, както бихме желали. Рьонувие: Срамът представлява опасение от неодобрение на природните ни несъвършенства. Ницше: Срамът е „Чудовището, което придружава хората, откак те се извисиха над животните” Айслер: Срамът е чувство, изникващо в съзнанието когато разголеността (телесна или духовна) е обект на чуждо внимание. Айслер: плахостта, стеснителността е антиципация на засрамването Фройд: срамът е реакция спряма желанието за показ или ексхибиционизъм Вл. Соловьов: срамът е страхопочитанието към нещо по- висше, срамно е подчинеността на природата, на влеченията. Вл. Соловьов: срамът поражда съвестта опосредствано от нравствената самооценка и усет Вл.Соловьов: срамуващият се отделя себе си от това, от което се срамува чрез акта на срамуването Е. Ериксон: срамът и съмнението се противопоставят на самостоятелността. Е.Ериксон: Срамът възниква, когато има изживяване за недостатъчен или изгубен самоконтрол. Е.Ериксон: При срама има гняв, насочен към себе си. Е.Ериксон: Срамът е свързан с чувството за вина Е.Ериксон: Срамът е чувство на несигурност и смущение К. Киров: Корен на всеки срам е някакъв страх (за телесно съществуване; за материално благополучие;за душевно спокойствие) Карл Густав Юнг: "Срамът не е нищо друго, освен страх пред собственото си изложение." Ерих Фром: "Срамът е един от основните човешки стимули. Никой от нас не иска да се чувства срамежлив; всяко поведение, насочено към това да се избегне усещането за срам, е по своя същност нормално човешко поведение." Фридрих Ницше: "Срамът се появява, когато човек се чувства неподходящ, когато моралът му е нарушен." Зигмунд Фройд: "Срамът е реакцията на индивида към обществените морални норми и правила." Артур Шопенхауер: "Срамът е общественият индикатор на неприемливо поведение, който ограничава индивида." Артур Шопенхауер: "Срамът е един от главните инструменти, които природата използва, за да насочи човека към поддържане на рода." Габриел Гарсия Маркес: "Срамът, като илюзия, превръща всичко, което се страхуваме да направим, в една животрептяща грешка." Оскар Уайлд: "Най-големият срам е срамът да нямаш срам." Жан-Пол Сартр: "Срамът не идва от страната на Другия, а е заложен в същността на съществуването на индивида." Виржиния Улф: "Срамът ... е изключително неудобно чувство, особено когато е обаче безосновен, както често се случва." Маркес: Срамът има слаба памет Сенека: Което не е забранено от закона, забранява го да го направиш срамът.