Отиди на
Форум "Наука"

Топ Потребители


Най-харесвано

Showing content with the highest reputation on 21.07.2018 от всички места

  1. 1 1 харесано
    Сега ако съм на мястот на свободните енергетици юе ти кажа: "Ама с магнит пример нямаш, там случаят е друг" и ще ти покажа това : Малко да разчупим шаблона, че само английски и руски даваме
  2. 1 1 харесано
    Няма да ми се излива уискито от чашата.....супер.
  3. 1 1 харесано
    Глей сеа - за 5 минути, убиват мечтите на "гениите". Лоши хора! https://www.youtube.com/watch?v=QU_zV6Eq97I ... Интересното е, че накрая, пак се прокрадна идеята, че понеже човечеството не знаело всичко, значи ... можело да открие нещо, които да позволи да се направи вечен двигател?! (блажени вярващите - тяхно е Царството небесно) ...
  4. 1 1 харесано
    Спрете да се фиксирате в личността на участниците във форума и гледайте съдържанието на темата. Ще намерите цитати, диаграми, изображения. Които съм си направил труда да подбера и внеса в дискусията, както и много анализ. Като не уважавате труда на другите, поне се въздържайте от лични нападки и фиксации. И нямам никакви претенции, просто си гледам работата - претенции имат тези, които искат без да са учени да обявят учените за грешни, да поправят науката и да блъскат по масата от позицията на незнанието.
  5. 1 1 харесано
    Историкът е пророк, който се вглежда в миналото. Като не ви "бърка" какво мислят историците, недейте четете из този форум.
  6. 1 1 харесано
    Наскоро тук, или във Феникс, някой беше пуснал статия от немски инженери. Разпарчелосали една тесла до винтчетата. Бяха изумени от батерията. Казаха, че дори на тероя не са си представяли толкова мощна батерия, постигната с толкова малко скъпи метали. Отделно казаха, че те за толкова пари, такава кола те не могат да направят. Илон Мъск в една среща в университет си каза какво от Тесла е китайско. USB кабелите... Така че карайте си го на слухове и конспирации. А иначе, ако по някаква причина те заинтересова и истината, имаш интернет, можеш да си намериш коя фирма прави батерите съвместно с Тесла (сори, не е китайска), за завода за батерии който строи Мъск и въобще нещата от реалността.
  7. 1 1 харесано
    Каво е това множествено число? Един водолаз, който очевидно последният път коато е бил трезвен е било когато Маргарет Тачер е била премиер. А в интерес на истината, това което прави Мъск не могат да го постигнат цели държави. Отделно кара няколко поколения да мечтаят. Това че е обект на неприязън от разни откачалки, какво значение има?
  8. 1 1 харесано
    Така става, когато личните мнения са на основата 'ми тва съм чувал'... Ама откъде сте го "чули" - от многото руска литература ли, на която вие сте нещо като "форумно лице" за русофилство? Иначе изплезения емотикон е чудесен, но навява известни мисли - кой на кого се плези... Щото с 'доколкото съм чувал', човек се плези главно на личната си коректност. В днешно време всеки хейтър вече се е научил да изглежда "критикар". Показателния въпрос е - кой кого не критикува. Колкото повече човек става известна обществена фигура, толкова повече с успехите се подреждат и критиките на едни или други. От друга страна - критиките определят ли някакъв извод - за критикувания?
  9. 1 1 харесано
    Фордове, кадилаци, шевролети,....също като ладите не се дотират и какво правим сега?За да не дотираш теслите, нищо друго не ти остава освен да отидеш в при ладите. Братушките не са измислили самолетите, хладилниците,ракетите, колите, защо като не са откриватели правят такива неща? Защо ватниците след като не са измислили простотията, широко я използват, а руската държава ги дотира? Защо фермерите след като не са измислили земеделието и животновъдството получават дотации за тях?Земеделието е патентовано преди 9 000 години защо сега фермерите след като не са откриватели получават субсидии?
  10. 1 1 харесано
    06:22 часа местно време. Навън вече се беше развиделило, но оперативния център продължаваше да тъне в тъма, с труд пробивана от слабото осветление и сиянието на мониторите. На големия екран се виждаше двойката МиГ-29, която се приближаваше към Варна за да започне игра на котка и мишка с много по – добре въроъжените руски патрули. Нападателите бяха наситили със смущения ефира и комуникацията със самолетите беше почти невъзможна. Пилотите трябваше да разчитат само на собствените си сили и остарелите си радари, също страдащи от смущенията. Изведнъж пристигна тревожно съобщение от наблюдателен пост разположен близо до границата с Турция, за множество самолети близо до брега с курс на запад. Радарните оператори обаче не успяваха да засекат нищо и след като съобщението не беше дублирано, внезапно възникналото напрежение отново бързо спадна – вероятно и умората вече си казваше думата. Отново вниманието се насочи към големия екран където двата български самолета буквално танцуваха в опит да примамят руските пилоти в обсега на българската противовъздушна отбрана. От своя страна руснаците се опитваха да изненадат българските си колеги, но без самите те да приближават брега. Въпреки огромното превъзходство в обсега на новите руски ракети, до момента не се беше стигнало до стрелба. Малко, по малко, уморените мъже се поразведриха и започнаха с нарастващ ентусиазъм да коментират маневрите и майсторството на двете страни, сякаш обсъждаха оспорван футболен мач. Неочаквано, като гръм от ясно небе, дойде забързан доклад за руски самолети на еверозапад от Царево. Веднага след него дойде още един, също така припрян и преди някой да успее да каже и дума, трети, вече ужасяващо подробен – за четири транспортни Ил-76 с курс на запад, поддържани от четири Су-30 и два Су-34. - По дяволите... – успя само да промълви капитан Амазонлийски. Дори бригаден генерал Сомлев изглеждаше шокиран от напълно неочакваното развитие на събитията и му бяха необходими няколко секунди за да се опомни и да започне да действа: - Незабавно вдигайте двойката от Граф Иганатиево и самолета от Безмер. Опитайте се да предадете на двойката МиГ-29, които са във въздуха за новата цел! Смълчаните от изненадата мъже и жени трескаво започнаха да действат, отърсвайки се от вцепенението. - Господи, в Южна България освен няколко Оси нямаме абсолютно нищо! Как ще ги спрем само с изтребители? – разтревожено попита капитан Амазонлийски. - Можем само да се надяваме, че нашите пилоти ще успеят! – с въздишка отвърна бригаден генерал Сомлев, след което добави мрачно – Или, че поне ще ги забавят достатъчно... 06:30 часа местно време. Офицерите и войниците в оперативния център с изненада установиха, че единия от бългрските МиГ-ове се отклонява на юг. Явно в забързаните маневри се беше отклонил от водача си и не беше успял да го открие или да се свърже с него. Но изглежда, въпреки смущенията, пилотът беше чул отчаяния зов за помощ и сега като хрътка надушила дивеч бързаше на юг, само на броени метри от земята. В залата отново започна да се надига глъчка – до последния човек стискаха палци за успеха на българския летец. За негово щастие безумният му полет на пределно ниска височина явно пречеше на руснаците да го забележат. Скоро машината направи плавен завой и през пукота на радиостанцията се чу накъсано съобщение, за открита цел и изтреляна ракета. Няколко секунди по – късно на големия екран се видя как руската охрана реагира и от своя страна изстрелва две ракети по българския самолет. Въпреки сигурно влудяващия вой на системата за предупреждение българският летец не трепна до момента в който с изтънял от напрежение глас един от радарните оператори не докладва за възможно попадение, а от наблюдателните постове не започнаха да постъпват съобщения за голям самолет, падащ обвит в пламъци. Офицерите и войниците нямаха време да се зарадват, тъй като съдбата на българският пилот още висеше на косъм. Той обаче с искусна маневра не само успя да скрие самолета си зад възвишение, обърквайки руските ракети, но докладва, че напада отново друга цел. Руският ескорт обаче също беше нащрек и веднага отговори с още две ракети, този път от доста по – малко разстояние. Това принуди българският самолет бързо да предприеме защитни маневри и ракетата му пропусна мишената си. За щастие и руските ракети не достигнаха целта си – първата беше отклонена от диполни отражатели, а втората избягната с маневра в последния момент. С уморен глас българският пилот докладва, че се оттегля с минимален остатък гориво. Руснаците не го преследваха, тъй като си имаха свои проблеми – към тях на форсаж се носеха още три българси машини. 06:38 часа местно време. МиГ-ът от Безмер беше използвал суматохата за да се приближи до транспортните самолети незабелязано. Тъй като вече сражението беше много по – близо до базите на българската авиация, вързката беше сравнително добра и в командния център се чу докладът на пилота, че е обстрелял един Ил-76 и излежда е улучил. Въпреки това радарните оператори съобщиха, че той продължава да лети. Междувременно руската охрана беше успяла да понавакса и да изстреля една ракета по българския МиГ. Поради сравнително голямото разстояние, пилотът му я заблуди с лекота и се опита да се сближи с целите, но този път беше отрязан от охраняващите Су-та и посрещнат с цял залп от три ракети. Въпреки бясното маневриране и изстрелването на отражатели, летецът скоро докладва, че машината е улучена и се налага да катапултира. Отново в командния център прозвуча звучна псувня... 06:41 часа местно време. Въпреки своят неуспех, пилотът на МиГ-а от Безмер беше успял да спечели време за своите колеги. Двойката от Граф Игнатиево успя да достигне боя, но моментално беше изненадана от две ракети въздух - въздух, изстреляни от не кой да е, а от Су-34. Двойката без проблем се справи с обстрела и отново атакува настървено, но секундите, които бяха загубили маневрирайки, позволиха на руското изтребително прикритие да се приближи. Моментално започна бясно маневриране и машините постоянно скъсяваха разстоянието помежду си, докато буквално не се вкопчиха една в друга. Скоро сутрешния сумрак беше осветен от блясъка на ракетите с малък обсег, които като метеори се носеха към целите си. Светещи гирлянди от топлинни капани зачертаха фигури в небето, а ранното слъце оцветяваше в сребристо облачетата диполни отражатели. Въпреки отчаяните си манерви, българските летци не можеха да се противопоставят на по-добре въоръжените руснаци. В командния център с ужас чуха как едната от българските машини е ударена от ракета с топлинно насочване и пилотът беше принуден да катапултира. Неговият колега успя да избегне още две ракети, но това го постави в изключително неблагоприятна позиция и той беше отново нападнат от поддържащите Су-34. Без височина и скорост самолетът му стана лесна плячка. Той само успя да докладва, че двата двигателя са извън строя и вижда пожар, преди да скочи. Мрачна тишина обзе оперативния център – никой не смееше да проговори, дори дори докладите секнаха, докато офицерите и войниците с отчаяние гледаха как руските самолети възстановиха формацията и курса си. Съвсем неочаквано руските изтрбители завиха на запад и оставиха Ил-овете само под охраната на Су-34. - Сигурно заради боя са свършили горивото... – тихо похвърли капитан Амазонлийски, все така вторачен в големия екран, след което въздъхна – Но това не подобрява положението ни най – малко. Между руските сили и София вече нямаше нито един български самолет. 06:52 часа местно време. Оперативния център още не се беше отърсил от шока, когато изневиделица дойде ново неочаквано съобщение – от наблюдателните постове на Галата визуално са открити три Ил-76, летящи към Варна само на 90 метра височина. Още преди другите да се опомнят бригаден генерал Сомлев вече даваше заповеди: - Разчетът на полковник Димопусков моментално да задейства всички средства и да свали транспортните самолети! Осите също да бъдат в готовност! Трябва да ги свалим без оглед на загубите! Войниците и офицерите моментално се хвърлиха към пултовете си за да предадат заповедта възможно най – бързо. Почти веднага дойде потъврждение от Димопусков, че радиолокационните средства са активирани и че като Ил-76 са опознати не три, а четири контакта. Като добре смазана машина разчетът моментално отправи по една ракета към всеки от тях. В командния център даже нямаха време да се развълнуват, когато полковникът докладва за четири попадения, прекратяване на излъчването и започналата смяна на позицията. “Може и да е твърде късно да сменят позицията!” успя само да си помисли бригаден генерал Сомлев, преди един от офицерите възбудено да съобщи, че радарните оператори са засекли четири противорадарни ракети изстреляни от към морето. Отново поради картката работа на радара, ракетите не бяха успели да се закрепят стабилно и се подлъгаха по излъчванията на един стар обзорен радар, разположен чак близо до Русе, като паднаха след като свършиха горивото. Скоро полковник Димопусков съобщи, че благополучно са поели на път към новата си позиция, но им остават само пет ракети... 06:56 часа местно време. Междувременно другата група руски машини неумолимо напредваше към столицата. Бригаден генерал Сомлев беше в почти в безизходица и го знаеше. Групата летеше твърде далеч и твърде ниско за да бъде атакувана от С-200. На всичкото отгоре нямаше никакво съмнение, че двата Су-34 са въоръжени с противорадарни ракети и единствената им цел е да попречат на евентуална стрелба от страна на комплекса. Но времето все така неумолимо изтичаше и не му оставяше много възможности за действие... - Предайте информация за целите на С-200! Да активират всички средства! – обърна се към офицерите за свръзка бригаден генерал Сомлев. Докато те работеха, капитан Амазонлийски тихо каза: - Ако не се издигнат, нямаме никакъв шанс! - Да, така е! Но ни остава само да се надяваме, че поне ще ги уплашим и ще предизвикаме някое необмислено действие... – замислено отвърна генералът. - Готовност едно! Очаквайте в зоната на поражение единична цел, азимут 100-105, височина под 1000!" Кап. Пистънев се сепна, неусетно беше задрямал, а само преди минута сякаш машинално изпълняваше КФ (контрол на функционирането). "Стегни се, мамка му!" - изръмжа на себе си и раззтегли мускулите на лицето си в "мамунска муцка", както казваше малката, когато гледаха по Дискавъри как сюрия павиани крещяха и се зъбеха на животните, имали неблагоразумието да се доближат до пасмината им.... Дори не усети как беше затворил (а може би и не беше затворил) очите си и се беше отнесъл в нещо подобно на сън.... Явно адреналинът след удара по позицията вече беше се изпарил и умората внезапно го беше изненадала и беше задрямал под монотонното бръмчене на кабината.... Гласът от КП продължи: -"Разстояние - 120! ..... докладвай дали набл'давате целта с вашите средства за целеуказване"! -"Разбрано!" - отговори заместник-командир на дивизиона. "Какво става? Тези вече над Пловдив ли са? Нима изгубихме изтребителите?" - тревожни мисли препуснаха в главата на Пистънев.... В трескавите часове на подготовка, когато стана ясно, че немислимото ще се случи, а именно че страната ни ще бъде обект на агресия от "братята славяни", Пистънев беше успял бегло да си отбележи някаква обща информация за диспозицията на малкото останало от родните ЗРВ и с колегите се опитваха да свържат информацията, която паникьосаните репортери предаваха на фона на отломките и бомбените кратери с това, което стигаше като информация до тях по други канали....За момент сякаш пак усети примката на гърлото си, както когато преди няколко часа Бесалски мълчаливо му показа таблета си със снимката на смазаните и изгорели "ЗиЛ"-ове с окривените цеви на 23-мм "Зушки", които стърчаха от тях и окървавеното кепе с родния камуфлаж, висящо от обгорената хвойна, сякаш някой нарочно го беше сложил там... "На нас ни се размина, един път, ще издържи ли отново стомната?" - помисли си Пистънев и хвърли поглед към колегите. Може би и те си мислеха същото. От КП на дивизиона веднага дадоха разпореждане на разчета на П-14 и ПРВ-17 да търсят целта в указаният сектор....Явно разговорът с КП ПВО продължи на закрит канал, защото разчета в К-2 не чу нищо повече, нямаше и команда за това колко ракети да минат на подготовка.... Съобразителният Морелов без да чака докладва: -"Готовност за подготовка на 4 ракети, 2 ракети с отказ!" След малко гласът на заместник-командира избоботи: -"На подготовка - 3 ракети! Разчет - готовност за работа по закрита цел!" "Ама че работа! Ще стреляме по Пловдив ли?" - зачуди се Пистънев.... Не беше останала и следа от сънотворната мътилка в главата му и той беше целият в слух.... Междувременно командата към момчетата с ПЗРК, които заемаха позиции около дивизиона се бавеше, което също беше много странно. "Окото на Мордор", както галено наричаха П-14 може би все пак докопа нещо, въпреки смущенията, но момчетата от висотомера мълчаха, явно отново бяха получили отказ. Заместник-бащицата пак се включи, щяха да работят по ЦУ от РТВ и тяхната П-14, явно целта идеше ниско и се губеше в рехавото радиолокационно поле на татковината..... "Прасетата в НС така и не успяха да добутат проекта за нови радари или по-скоро го набутаха при този за изтребителите, демек никъде...."- заключи Пистънев. - Целта е с азимут 110, височина под 1000! Разстояние - 120". На фона на утринното небе РПЦ-то завъртя антенните си рефлектори на изток, подобно на платноход, който се опитва да улови вятъра. С-200 излезе в ефир на пълна мощност и започна секторно сканиране по указаният азимут. Минутите минаваха, но на индикаторите освен фоновият шум, не се виждаше цел. Отвреме навреме колегите от СРЦ-то докладваха разстоянието и азимута до целта, но на индикаторите нямаше нищо. Пистънев погледна за пети път показанията на селсините - РПЦ-то беше на стопора по епсилон и "метеше" сектора на търсене с киловати енергия, но безуспешно... Внезапно на индикатора се появи метка! По Д-В индикатора се разля широкоспектърен сигнал с множество съставляващи - класически "турбинен ефект" от многомоторен самолет. Пистънев погледна мощността на сигнала - явно беше голяма машина! "Дали не са пратили някое Ту-22 да удари Пловдив или София? С такъв спектър прилича на четиримоторник! Тези блядове да не са пленили пътнически самолет и да опитват диверсия???" - мислите се стрелкаха в мозъка на Пистънев докато се опитваше да хване на АС някоя съставляваща на сигнала - целта се движеше с ниска радиална скорост спрямо дивизиона и сигнализацията за преминаване в режим "Честотна модулация" предупредително светеше. Пистънев набързо прещрака селектора, но загубата на мощност доста оряза ширината на спектъра и той бързо го върна на позиция "Изкл'. За щастие при този широк спектър винаги можеше да се "закачи" за някоя съставляваща, която "стърчеше" извън "зоната на режекция".... Разчетът отработи АС, когато внезапно сигналът изчезна и светна индикаторът "Пролонгация"! Пистънев тъкмо стигна до "майката" в класическото българско хайку за такива случаи, когато пръстът му се заби в червеният бутон, а едновременно с това целта отново изпълни екрана. Явно летеше много ниско и се покриваше в особеностите на релефа. Така или иначе целта беше извън гарантираната зона за поражение. Пистънев знаеше какво трябва да се направи, но знаеше и колко опасно е това - "изделията" на С-200 нямаха самоликвидатор и при загуба на сигнал от целта, "Маленкий Союз", както го наричаха самите му създатели можеше да прелети няколко стотин километра преди да се забие в земята. България беше твърде малка и населена за такъв експеримент, дано и от КП осъзнаваха това... А и този огромен самолет - какво по-дяволите си мислят тези "Ивановци"? Целта беше вече на 100 км разстояние, Пистънев гледаше как ту изчезва, ту се появява на индикатора и очакваше всеки момент дивизионът да избълва трите ракети, които се "печаха" на пусковите. Ако сигналът пропаднеше за по-дълго време, те щяха да загубят захват, не се знаеше и дали ще удържат на прегряването при полета в по-плътната атмосфера на малка височина.... 07:01 часа местно време. Изненадващо в оперативния център се понесе ново забързано съобщение – още осем Ил-76, подхождащи от към морето на пределно ниска височина са били открити визуално от батарея 23мм оръдия. - С всички сили напират мръсниците! – с яд избухна капитан Амазонлийски – А С-300 е още в движение! Без да се поддава на емоциите, бригаден генерал Сомлев леко повиши глас: - Руските транспортни самолети да бъдат моментално обстреляни с всичко налично, без оглед на ответния огън! Трябва да паднат на всяка цена! Забързано и с видимо напрежение офицарите и войниците се хвърлиха към постовете си за да известят всички за надвисналата опасност. Междувременно руските машини се бяха издигнали над брега и се бяха появили на радарите. На големия екран се виждаше как руския десант неумолимо напредва към явната си цел – летището. Вече над самия град първата четворка транспортни самолети навлезе за кратко в обсега на една от Осите разположени на север от Варна. Изстрелите бяха далеч от сигурни, но командирът й не се поколеба и докладва, че атакува целите с четири ракети. Притаили дъх всички очакваха резултатите от стрелбата – на големия екран се видя как руските машини реагираха на обстрела и развалиха формацията си, като повечето отново изчезнаха от радара. Всички отново стихнаха в очакване на съобщенията от наблюдателните постове и другите сили на място. Измина цяла мъчителна минута, преди командирът на Осата обстреляла руските самолети да съобщи, че със сигурност са улучили две машини, но останалите изглежда маневрират за да възстановят формацията си. 07:05 часа местно време. Напрежението в българската отбрана беше достигнало пределната си точка. Бригаден генерал Сомлев добре съзнаваше, че силите са обтегнати до скъсване и че именно сега е моментът, който ще предопредели поражението или победата. Припряните и неврни съобщения се нижеха едно след друго, всички действаха почти механично, без да откъсват поглед от двете групи руски транспортни самолети – едната напредваща към София, другата спотайваща се някъде около Варна. - Какви са новините от капитан Пистънев, кога ще могат да стрелят? – за пореден път попита бригаден генерал Сомлев. - Ситуацията е без изменения, господин бригаден генерал. Имаме пряка вързка и капитанът ни предава информация в реално време, но все още нямат стабилен захват – руснаците летят много ниско и постоянно се губят! Вече някъде над Старосел и Панагюрище руската група започна бавно да променя курса си. В същия момент войник буквално влетя в командния център и връчи съобщение на капитан Амазонлийски. Почти заеквайки той обяви на висок глас: - Съобщение от щаба на НАТО! Първата четворка италиански Тайфуни ще прекоси българската граница след 11 минути! В първия момент изглежда никой не осъзна новината и всички се вторачиха в капитана. В следващия обаче, някой ентусиазирано извика “Гледайте, гледайте!”. Погледите моментално се отправиха към големия екран, на който се виждаше как плавният завой, който бяха започнали преди минута руските транспортни самолети незабелязано беше завършил и те бяха поели обратен курс. Миг по-късно гръмна и съобщение от поста на Галата – тежките руски машини и прикритието им се оттегляха навътре в морето. Секунда – две оперативният център беше обзет от пълна тишина, след което бурните възгласи заглушиха всичко. - Ураааа, победааааааа! – изкрещя някой, колкото му глас държи. За пръв път от десетина дни насам, бригаден генерал Сомлев си позволи да се усмихне. Няколко седмици по-късно: Подполковник Фланкьов замислено гледаше ниското северно слънце, увиснало ниско над вековната тайга и се чудеше на превратностите, които живота носи. Допреди дни беше сигурен, че с кариерата му е свършено, дори че го чака нещо много по-лошо, а сега! Разследването по повод неуспеха на удара с крилати ракети нанесен от неговата група беше приключило и както той, така и екипажите му бяха изцяло оневинени. А само преди няколко часа командирът на авиополка му беше събощил, че тъй като скоро предстои да се пенсионира, е препоръчал Фланкьов да заеме поста след него и е получил потвърждение, че предложението му ще бъде прието! Подполковник Фланкьов тръгна бавно покрай стоянката и с неудоволствие си припомни неприятните моменти, които беше преживял покрай разследването. В крайна сметка се беше оказало, че завода производител е пробутвал в изделията си бракувани компоненти, още от съветско време, а ги е остойностявал като нови. Съответно разликата беше пълнила джоба на директора на предприятието. Фланкьов печално се усмихна, когато се сети, че сега работниците, които нямаха нищо общо с цялата работа, щяха да бъдат принудени да работят двойни смени поне до следващия ленински съботник, докато директорът се беше отървал само с крупно отчисление от незаконните си приходи в полза на неназована черна каса. От друга страна ако се вярваше на клюките, съпругата му била толкова бясна, че е пропуснала с есенното си пазаруване в Милано, че била поканила майка си на гости за цял месец, а дъщерята на директора, специализираща в Белгия, въобще не му говорела, след като не получила джип за рожденния ден. “Така че, остава неясно кой е наказан по-жестоко!” засмя се на ум подполковник Фланкьов. Сравнително близо до него, Трънски се суетеше в малката си дача. Тази вечер той и другарите Мизиев и Врабчев щяха да празнуват успешния край на първата работна седмица от новия си живот. Докато се приготвяше той също си мислеше за съдбата. В крайна сметка тяхната не беше оказала толкова лоша – въпреки неуспеха, руските им друари не бяха забравили за тях и с тихото съгласие на служебното българско правителство, което искаше да избегне тежки и показни съдебни процеси, ги бяха извели от родината с условие никога повече да не се завръщат. След като преминаха проверка и разпити, заради заслугите им бяха дали правителствени жилища, автомобили “Жигули” и ги бяха устроили работа. Трънски бързо беше станал член на управляващата партия, и беше назначен за бригадир в помената станция на голямо рибно стопанство в далечния север, а другарите Мизиев и Врабчев бяха заели длъжности в консервната фабрика към стопанството. Първата седмица на новото им работно място беше приключила успешно, с преизпълнение на плана, и тримата се бяха уговорили да отпразнуват подобаващо в кръчмата на малкото селце, което вече наричаха дом. Трънски се огледа в старото, леко потъмняло огледало и пристъпи към вратата. После, сякаш се сети за тукашния вечерен хлад, бързо се върна, облече полушубката си. Бавно и внимателно закрачи, джвакайки в гъстата кал, в която се беше превърнала главната улица, към кръчмата, където пиейки лют самогон, тримата другари щяха да се отдадат на славни спомени за неуспялата си революция... Доста по-на юг от тях полковник Голованов седеше в малката си рибарска лодка и мрачно се взираше в спокойната вода. Когато бойните действия бяха приключили едвам беше дочакал авиополка да се върне на домашното си летище и моментално беше излязъл в отпуска, почти самоотлъчвайки се. Да, знаеше, че щеше да има разследване, комисии, разпити и прочее и очакваше всеки ден да го призоват, но просто му беше писнало и искаше да се махне, поне за малко. Още преди да замине беше написал просторен доклад, в който точно беше описал действията на авиополка и както подобава на всеки командир беше посочил, че той еднолично е отговорен за действията на своите летци и в крайна сметка за неуспехът им. Това сигурно щеше да му коства кариерата и в началото беше бесен, но колкото повече мислеше, толкова повече цивилният живот започваше да му се струва не чак толкова лоша перспектива. За да се разсея беше решил да заведе цялото семейство извън града и да прекара поне малко време с тях, преди да се върне и да застане пред хората, които щяха да решат бъдещето му. Но за съжаление дори безгрижните игри на децата и риболова не успяваха да го откъснат от лошите мисли. Телефонът на полковника извъня. Голованов въздъхна ядосано – идваше му да хвърли това проклето нещо в езерото! Но в место това той погледна екрана, на който се виждаше, че се обажда заместникът му и тревогата отново го заля с пълна сила. - Да! – само изръмжа Голованов. - Господин полковник имам и добри и лоши новини... – нерешително започна заместникът му. “Че какви пък може да се добрите новини?” зачуди се за миг полковника, преди отново да изръмжи: - Казвай! - Ами имало е нещастен случай по време на прием организиран от Върховния! Генерал Ватников, заместникът му, още няколко офицери от щаба на окръга и генералния щаб, изглежда са яли чер хайвер, който е имал много високо съдържание на арсен, цианид и полоний! Малко по-късно всички те са починали! Службите за започнали разследване как е било възможно да се случи това на празненство от такъв висок характер, но за момента няма резултати. Освен това, поради нещастния случай, комисията, която трябваше да разглежда действията на командването и в частност нашия авиополк е разформирована... Полковник Голованов остана безмълвен с телефона в ръка, докато асимилираше информацията. - Господин полковник, чувате ли ме? – притеснен от паузата попита замуесникът му. - Да, да, просто новините ме изненадват! - замислено отвърна Голованов. - Всички сме изненадани и опечалени от неочкваната и трагична кончина на генерал Ватников! – с официален, равен и безличен тон каза събеседникът му. “Изненадани и опечалени, ама другия път!” засмя се на ум полковника, а зместникът му продължи: – Има и още нещо – вече имаме назначен нов командващ, генерал Савицки. Той ме помоли да Ви предам, че можете спокойно да удължите почивката си и когато се почувствате достатъчно отпочинал да се явите при него. - Това вече наистина е неочаквано, моля благодарете му от мое име! – вече с много по-спокоен тон отвърна Голованов. - Разбира се господин полковник, а аз ще поддържам огъня докато се върнете! Довиждане! – каза заместникът му и затвори. Полковникът бавно прибра телефона. “Брей, ставали и чудеса!” помисли си той и се ухили. Погледна към брега, където трите му деца лудуваха край водата, а съпругата му ги гълчеше с престорена строгост. Тя видя, че я гледа и му махна с усмивка. Голованов отвърна на поздрава и изпрати въздушна целувка, което накара съпругата му да повдигне вежди в престорена изненада и звучно да се засмее, преди децата да я задърпат отново за участие в някаква игра. А полковникът с видим ентусиазъм се захвана с въдиците и мислено се закани да хване толкова голяма щука, че да накара колегите си да позеленеят от завист. Облечен в шит по поръчка костюм, Руслан Ихтамнетов забързано крачеше по Саутхамптън роу в Лондон, в опит да не закъснее за резервацията си за обяд. Той също беше усмихнат и имаше защо – не само се беше измъкнал сух от цялата каша, която беше настанала след провала на операцията в България, но дори беше успял да припечели покрай нея, и да си осигури спокойно местенце тук в Лондон. Разбира се не случайно беше избрал града – той беше една от финансовите столици на света, а и във Великобритания като цяло много се се интересуваха от къде идват руските пари, стига да са в местни банки. Бързо след пристигането си, Ихтамнетов се беше ориентирал как стоят нещата, беше се свързал с някои свои сънародници от по-сенчестия бизнес и беше започнал да се възползва от многобройните възможности за печалба, които предлагаше космополитния град. Нещата веднага бяха потръгнали, тъй като отново можеше да използва длъжността си в посолството като прикритие и имаше достъп до “черните сметки”. “Още някоя друга година и мога да мисля за пенсия!” – мислеше си Ихтамнетов - “Ще си купя вила на някое хубаво място, близо до морето и ще си взема една жена, и една любовница. Всъщност по-добре, две любовници, в крайна сметка ще мога да си го позволя!”. В следващия момент една дама зави зад ъгъла пред него и веднага привлече вниманието му. “Като стана дума за любовници...” каза си на ум Ихтамнетов и я огледа – беше много привлекателна, облечена в официален костюм, ушит и продбран с несъмнен вкус, с дълга права кестенява коса, дискретно прибрана под елегантна шапка. Безупречният образ се допълваше от несъмнено дизейнерска чанта, семпли обувки с висок ток и неизменния за Лондон чадър. Определено впечатлен, Ихтамнетов си помисли: “Тук съм с грешка – тази става направо за съпруга!” и се пребори с инстинкта да я зяпне открито, докато тя вървеше с премерена кръчка към него. Изведнъж камъче изхрущя под обувката на жената, тя стъпи на криво и залитна. Ихтамнетов, като олицетворение на джентълменството, моментално се втурна и успя да я хване още преди да е паднала на земята, въпреки че двамата се сблъскаха малко по-силно. Стреснато тя погледна нагоре към Ихтамнетов, като периферията на шапката й разкри красиво лице и изумително зелени очи. - Много благодаря! – сконфузено промълви жената с безупречен британски акцент. - Моля Ви, няма защо! Не всеки ден имам възможност да помогна на красива, млада дама! – незабавно включвайки чара си, отвърна Ихтамнетов. Жената леко поруменя и дискретно се усмихна: - Отново Ви благодаря и моля да простите моята непохватност! - О, недейте, няма нищо за прощаване! Но определено бих се зарадвал ако вместо благодарности, приемете да ме придружите на обяд! – директно премина към въпроса руснакът. Дамата видимо се смути, което накара Ихтамнетов да осъзнае, че е прекалил. - Извинете, не исках да се натрапвам! И въобще къде са ми маниерите – трябваше поне да се представя! – веднага отстъпи той, подаде на дамата своята визитна картичка и добави – Ако все пак решите да простите отвратителното ми поведение, ще се радвам да откликнете на поканата ми някой друг път! Дамата внимателно прочете луксозната, семпло оформена визитна картичка и хвърли към Ихтамнетов лукав поглед: - Благодаря Ви още веднъж! Колкото до поканата Ви – ще помисля дали да се възползвам! С все така лукава усмивка, жената се обърна и продължи с бърза крачка. Руснакът се ухили докато я гледаше как се отделечава. “Тази ми е в кърпа вързана!” – каза си под мустак и отново се отправи към ресторанта, в още по-добро настроение от преди. Няколко минути по-късно изведнъж усети бушуване в стомаха си, което бързо се усилваше. “Сигурно нещо в закуската не е било прясно!”, помисли си Ихтамнетов и почти се затича към ресторанта, обнадежден от възможността да ползва тоалетната там. Започна да го облива гореща пот и резките болки в стомаха и корема му до толкова се засилиха, че започна да преплита крака. Скоро му се зави свят и започна видимо да залита, докато полагаше усилия да се сдържи. Изведнъж, вече бегло осъзна, че тротоарът лети към него. Строполи се обзет от конвулсии и моментално се изпусна. Вонята беше толкова силна, че минувачите не посмяха да се приближат до него преди пристигането на парамедиците. На две пресечки от там красивата дама чевръсто се качи в безлична, тъмна лимузина. До нея на задната седалка се беше настанил старомодно облечен, възрастен господин. Дамата му подаде чадъра си и възрастният господин го хвана внимателно, с два пръста, все едно хващаше мръсно бельо. Като видя това дамата се усмихна и му каза: - Не се тревожете! Работи по-добре и от оригинала! Възрасният господин също се усмихна, макар и малко нервно, и на свой ред плахо попита: - Надявам се той не е.... - О, не, не, можете да бъдете спокоен! – бързо отвърна младата дама – На това което използвахме, нашите хора му викат “Жълтата река” или “Кафявото цунами”. В началото ще се чувства ужасно, но след месец – два ще е на крака и пак ще започне да прави бели! - Слава богу! – с видимо облекчение отвърна възрастният джентълмен – Дори за агенцията, която оглавявам ще бъде доста трудно да покрие убийство извършено в центъра на Лондон! - Докато си говорим за покриване – смени темата младата дама и подаде на възрастния джентълмен странно изглеждащ мобилен телефон – Тук се съдържа информация за тайните му сметки. Със сигурност е кодиран, но мисля вашите хора ще се справят без проблем. Няма да е зле да го... освободите от излишните суми, преди да се е усетил. - Да разбира се, ще се погрижа това да стане незабавно! – отвърна възрастният господин и прибра телефона в доста солидно изглеждаща кутия. Двамата се умълчаха, загледани в минувачите, докато колата бавно се провираше през натоварения трафик в посока Гетуик. Когато наближиха летището възрастният господин отново поде разговор: - Трябва да призная, че след като се запознах с продробностите относно Вашата задача съм силно впечатлен! Бих се радвал ако скоро ми се отдаде възможност да работя отново с такава красива и способна млада дама, като Вас! - О, сър Антъни, Вие сте един непоравим ласкател! И аз бих се радвала ако скоро пътищата ни да се пресекат отново, но първо бих искала да си взема дълга почивка и да посетя някое топло и екзотично местенце! Може би дори Дубай! – звънко се засмя жената, която някога се беше наричала Анка Чапкънова.
  11. 1 1 харесано
    Много добре обяснено, според мен, заслужава си да се изгледа. Основни са въпросите за научност, за които доста често дискутираме: https://www.youtube.com/watch?v=LDb0spy7o-Y Бръсначът на Окам, Принцип на съответствието на Бор, Фалсифицируемост по Попър Всички тези "критерии", за определяне на научност, са с ограничено приложение. Важни остават мненията на гилдията на учените?!. ...
  12. 1 1 харесано
    01:58 часа местно време. Минутите бавно се нижеха докато в оперативния център следяха развитието на ситуацията. Откритият дрон приближаваше брега и ако запазеше сегашния си курс щеше да го пресече някъде на юг от Шабла и позиционираният там Волхов. Но беше труден за следене, тъй като беше малък и се губеше лесно в смущенията. Най- накрая машината наближи достатъчно за да бъде обстреляна. Бригаден генерал Сомлев и капитан Амазонлийски набързо анализираха обстановката и решиха, че въпреки риска от ответен отгън си струва да опитат да го свалят. - Предайте на майор Шиндрасков данни за целта. Да видим дали ще се спрявят с нея! – обърна се към офицерите за свръзка Сомлев. Скоро от разчета на Волхов постъпи доклад, че следят целта, макар и трудно, поради смущения по азимут 065-089. Но на разстояние 32 километра разчетът започна подготовка за стрелба и не след дълго изстреля две ракети. В оперативния център напрегнато очакваха резултата, но за съжаление чуха разорования майор Шиндрасков: - Обстреляна цел по азимут 167, височина 1500 метра, курс 090, скорост 130 километра в час. Разход – две ракети. Целта не е поразена. Моля разрешете повторна стрелба. Бригаден генерал Сомлев се замисли за секунда, след което напрегнато отговори: - Разрешавам повторна стрелба по целта! Но след това незабавно преминавате на еквивалент! - Тъй вярно, господин бригаден генерал! – бързо отвърна майор Шиндрасков и се зае да дава команди на разчета си. Отново напрегнато очакване изпълни залата, но този път новините бяха добри – още с първата от двете изстреляни ракети дронът беше поразен. Въпреки радостта от точната стрелба, тревогата не напусна Сомлев. Волхов-ът беше излъчвал твърде дълго и най – вероятно беше привлякъл доста внимание. За това около 02:04 часа генералът нареди станция "Петранка" да бъде включена за кратко, за да провери за скрити до момента самолети. Резултатът не закъсня. Бързо бяха открити нови пет контакта – четири самолета промъкващи се на пределно ниска височина и един бавен, високолетящ контакт, най – вероятно дрон. Скоро самолетите се издигаха рязко, което позволи да бъдат идентифицирани като Су-24М. Навлязоха над българския бряг някъде над Шкорпиловци, но скоро завиха на юг към Емона. В оперативния център всички с ужас наблюдаваха как самолетите преминаха почти точно над един от скритите брегови комплекси и охраняващата го Оса. Командирът й веднага докладва, че вижда целите, но те са прекалено виско за да бъдат обстреляни. Всички замлъкнаха в очакване самолетите да завият и да нанесат удар по българските позиции, но вместо това те завиха към морето и се оттеглиха. Капитан Амазонлийски пръв наруши мълчанието: - Дали бяха ударни или само разузнаваха? Цяла четворка само за разузнаване е много, сигурно са били ударни, но не откриха бреговия комплекс и за това не атакуваха. - Много скоро ще разберем какви са били – нервно отвърна Сомлев – И дано наистина не са видяли нищо! 02:14 часа българско време. Старши лейтенант Лучников с досада летеше по кърга и чакаше да дойде неговият ред за кацане. Беше изпълнен с разочарование, че не беше успял да вземе участие в боевете, а само се беше разхождал из определената им зона и беше слушал как другите вършат работа. Още повече го ядостваше факта, че по план всичко трябваше да приключи преди да изпълни втори полет. Беше изтървал шанса си! С досада слушаше указанията на диспечера и се вкисна още повече, когато той даде него и водачът му разрешение за кацане. Въпреки това той не разреши на емоциите си да го контролират, подготви самолета си за кацане и професионално се намести на глисадата. Не много далеч напред виждаше светлините на летището и самолета на водача си, който опря в началото на пистата. Лучников бързо извърши последната проверка преди кацане и скоро самолетът му се друсаше по пистата, намалявайки скоростта си. По указания на диспечера зави по съответната рульожка и когато машината му намали съвсем си позволи да отвори фанара. Приятен нощен хлад нахлу в кабината, придружен от рева на двигателите и летищния шум. Старши лейтенантът въздъхна още веднъж разочаровано и продължи да рулира. Изведнъж отпред се мярнаха мигаши светлини на пожарни коли. За момент се зачуди какво става, после наближи и видя изтеглен настрани Су-24М. “Сигурно е някаква повреда в двигателя.” – помисли си Лучников, но когато премина покрай дургия самолет с изумление видя назъбени дупки по фюзелажа. “Какво...?!? Ударили са го!” – удиви се той до такава степен, че почти излезе от рульожката. Любопитен да чуе какво се бе случило, старши лейтенантът бързо се насочи към определеното за неговия самолет място. Когато най - после изскочи от кабината и се забърза към сградите, хем за да рапортува, хем да получи последните новини, отново се чуха сирени и пожарните автомобили се втурнаха по рульожките. “Леле, още един ли..” – невярващо си помисли Лучников и се обърна към пистата, където тъкмо опираше един Су-30. Машината напусна пистата, следвана от пожарните коли и тези на летищния персонал, след което сви в едно глухо отклонение, съвсем близо до Лучников. Той съвсем се облещи, когато видя, че радиопрозрачния конус е изпотршен, фанрът – напукан, а около кабината зеят дупки в обшивката. Продължаваше да стои като гръмнат и да гледа как пожарникарите обезопасяват самолета и помагат на двамата летци да излезят от кабините, докато един майор не му кресна да изчезва от там. С невярващо изражение и неприятно чувство в стомаха, старши лейтенант Лучников се отправи към сградата в която беше разквартирувана неговата ескадрила. 02:18 часа местно време. В оперативния център тъкмо обсъждаха следващите смени на позиции, когато постъпи неочаквано събощение от майор Шиндрасков. Буквално над позицията на комнадвания от него Волхов, визуално е бил открит руски дрон Орлан – 10. Поради малкото разстояние коплексът не може да го обстреля, а машината лети прекалено високо за да бъде поразена от прикриващите разчети на 23мм оръдия. - Да му се не види! – възкликна капитан Амазонлийски – Промъкнала се е гадинита незабелязано. - Много неприятно наистина! – напрегнато отвърна бригаден генарел Сомлев, след което се обърна към един от офицерите – Предайте на майор Шиндрасков, веднага щом може, да свали дрона на всяка цена! Дайте ми и информация за другия който засякохме – можем ли да го ударим с нещо? - Тъй вярно господин бригаден генерал! – отвърна офицерът и се обърна към монитора си, а друг докладва посочвайки големия екран: - Вторият дрон лети покрай брега с южен курс. В момента може да бъде обстрелян само от С-300, но от много голямо разстояние. Обаче ако запази този курс ще навлезе в обсега на Оса-та заела позиция малко на запад от нос Емине. - Отлично! Предайте на командира й да бъде в готовност. Искам тази машина свалена на всяка цена! – твърдо заповяда Сомлев. Напрегнато очакване за пореден път изпълни оперативния център. Всички се взираха в бавно обновяващите се знаци на големия екран, обозначаващи противниковите машини. Почти пълната тищина беше нарушена от доклада на майор Шиндрасков, че целта му е излязла от мъртвата зона и разчета се подготвя за стрелба по цел с азимут 228, разстояние 9 километра, с две ракети. Само няколко сегунди по-късно дойде разочароващо съобщение, че и двете ракети са пропуснали маломерната цел и са изстреляни нови две. Всички сякаш затаиха дъх, когато чуха по пряката вързка рева на излитащите ракети. Първата от тях отново пропусна и за миг оперативния център се изпълни с приглушени псувни, но за щастие последната ракета, въпреки смущенията успя да намери целта си и ядът на офицерите веднага се семни с радостни възгласи. - Един долу, остава още един! – с усмивка каза бригаден генарал Сомлев. Отново всички погледи се обърнаха към екрана, където вторият дрон бавно се приближваше към дебнещата Оса. В 02:22 часа местно време най – после руската машина влезе в обсег и командирът веднага докладва пуск на вре ракети. След трудностите, които беше изпитал разчета на Волхов при поразяването на малките цели, всички сякаш седяха на тръни в очакване на резултатите от стрелбата. Но за щастие още първата ракета порази дрона и усмивките се върнаха по лицата но офицерите и войниците. По същото време полковник Голованов беснееше в очкаване на личен разговор с генерал Ватников. Не стига, че превъоръжаването на машините му се бавеше, ами по заповед на Ватников две бяха отделени за специална операция без всякакви обяснения. В резултат на цялата неразбория се беше образувала нежелана пауза в прикритието отговарящо за подавяне на българската противовъздушна отбрана и сега тя безнаказано свирепстваше върху лесните за поразяване дрони и единични самолети. На всичкото отгоре Ватников го караше да чака и вместо Голованов да бъде при пилотите си и да се подготвя за следващия полет, висеше в един страничен кабинет, и чакаше благоволение. След още десетина минути генералът влезе с подпухнало от алкохола и намършено лице. Преди ядосаният Голованов да успее да си отвори устата, Ватников директно го скастри и му заяви, че директно от Кремъл е постъпило изменение в плана. Шест Ил-76 натоварени с десантници, поддържани от четири Су-30М2 и двата негови Су-34, трябваше да извършат дръзка операция, като се промъкнат до София и стоварят там десант в подкрепа на обсаденато от демонстранти и парализирано българско правителство. Чрез агунтерната мрежа била осигурена подкрепа на от местни симпатизанти, зад чийто гръб щели да се прикриват и действат руските десантчици. - Това е пълна лудост! – в пълно недоумение възкликна полковник Голованов – Нито българските летища, нито противовъздушната отбрана са извън строя! Та ние не успяхме да се промъкнем незабелязано до Безмер с ударни самолети, а от Москва очакват да прекрараме транспортни машини чак до София! Ватников целият почервеня, оцъкли поглед и полу изкрещя, полу изфъфли с пиянско заваляне: - Запофетта идфа от най – високу нифо! Изпълньявайтье пулкофник! А и пудафяниту на утбранътъ е изцялу фаше зъдължьенийе! На Голованов не му оставаше нищо друго освен да отговори с “Тъй вярно!” и бързо да излезе, още по-ядосан от преди. 02:31 часа местно време. Изненадващо на пределно ниска височина изникнаха две противникови групи – едната летяща в посока Варна и бързо иднетифицирана като Су-24М, другата малко по-назад, летяща в посока Бургас и с неизвестен състав. Преди офицерите в оперативния център да успеят да анализарат обстановката, групата Су-24 навлезе над сушата около Галата и продължвайки да лети на пределно ниска височина зави в широк завой на юг, явно търсейки цели. Самолетите явно не откриха нищо, тъй като отново завиха, този път по посока на морето. Някъде около Шкорпиловци прелетяха в непосредствена близост да позицията на една криеща се Оса и всички в командния център изтърпнаха при мисълта, че тя може и да е била открита. Но вместо маневра за атака, руските машини се пръснаха, направиха няколко маневри, след което излязоха над морето и се изгубиха от радара на бръснещ полет. - Това пък какво беше? – зачуди се на глас капитан Амазонлийски и останалите офицерити също започнаха да обсъждат станните маневри. Три минути по-късно получиха яснота – командирът на Оса-та беше обстрелял най – северния самолет с две ракети и беше улучил. Странните маневри бяха представлявали неуспешен противоракетен маньовър. 02:37 часа местно време. Радостта на офицерите и войниците бързо премина отново в делово отношение. И за това имаше сериозна причина – южната група самолети беше идентифицирана като Су-30М2 и на голяма скорост навлезе на българска територия, точно над Созопол. Руските машини се движеха целенасочено с явно предварително съгласувани маневри и без да се бавят с разузнаване или построяване на атака бързо атакуваха един от камионите с 23мм оръдия, които курсираха близо до брега. - За да атакуват така сигурно са имали точно целеуказване! – притеснено отбеляза капитан Амазонлийски. - Много лошо! – съгласи се бригаден генерал Сомлев – Или най – после разузнавателните самолети са идентифицирали нещо или незабелязано се е промъкнал още един дрон. Преди обаче той да успее да нареди включването на станция “Петранка” за доизясняване на положението, руските самолети се насочиха на северозапад към Бургас и позицията на разположения там Куб. Жадуващ за реванш след предходните си неуспехи, командирът му веднага поиска разрешение за стрелба в случай, че машните навлязат в зоната на поражение. Бригаден генерал Сомлев се замисли за момент, след което даде разрешението – ако запазеха курса си, руснаците така или иначе щяха да прелетят съвсем близо до комплекса и имаше реална опасност да го открият. Отново всички затихнаха, докато по пряката връзка слушаха подготовката на разчета за стрелба и долавяха напрежението в гласовете им. Командирът явно не искаше ново фиаско и изчака машините да се приближат съвсем, след което направо избухна – изстреля цели шест ракети в бърза последователност. Първите две пропуснаха водача, но радостни възгласи оповестиха попадение във втрория самолет от четворката. С леко разочарование, командирът съобщи, че последните две ракети са били подлъгани от системата за защита на руските самолети – "Хибини". Въпреки това той получи бурни поздравления за победата, а останалите руски самолети побързаха да се оттеглят. Без да се опиянява от успеха, бригаден генерал Сомлев делово заповяда включването на станция "Петранка", забавено от бурната схватка на Су-30М2 с Куб-а. Първоначално всичко изглеждаше тихо, операторите само потвърдиха вече съществуващите цели и оттеглянето на двете ударни групи, но в 02:46 часа, макар и с доста труд, от смущенията бяха филтрирани отраженията на два по-големи дрона. И двата летяха с по 170 километра в час на височина от близо 4000 метра. - Това вече са много опасни машини. Ще си имаме неприятности ако не успеем да ги унищожим бързо! – сериозно отбеляза бригаден генерал Сомлев, а капитан Амазонлийски само кимна със замислено изражение.
  13. 1 1 харесано
    Румънците за момента си мълчат, но нали бутнаха няколко крилати ракети, сега руснаците са принудени да ги заобикалят от по-далеч. Останалото би било добра добавка към сценария, но наземните битки в CMANO са общо взето табу Поне най-после се добрах до компютър и има малко продължение: 01:22 часа местно време. Двойката от Безмер успя да излети чак когато наближаващите руски самолети бяха едвам на тридесетина километра от летището. Под тях командирите на Осите се подготвяха за бой за трети път в рамките само на шест часа. Машините от Граф Игнатиево също се бяха вдигнали, но отново нямаше да успеят навреме и изглежда отново щяха само да поддържат колегите си от далеч. Едвам прибрали колесниците и без да имат време да формират боен ред, двамата български пилоти докладваха четири контакта, после захват на две от тях. Водачът моментално изстреля две ракети, докато воденият му още се подготвяше. Миг по-късно през пукота на радиото се чу писъка на системата за предупреждение – руснаците също бяха стреляли. Всички в оперативния център, затаили дъх наблюдаваха истинската въздушна битка, която се разиграваше някъде между Карнобат и Ямбол. Водачът на двойката бързо докладва, че е успял да избегне две ракети и започва ново сближаване с целите, а воденият му добави, че е произвел два пуска и има стабилен захват. Руските самолети отговориха с нов залп ракети – този път и по водача, и по водения. Водачът на двойката отново успя да избегне една ракета, но следващата порази машината му и той бързо докладва, за силен пожар, загуба на контрол и катапултира. Воденият обаче хладнокръвно държеше целта и руските пилоти трепнаха първи – самолетите им се пръснаха, като лишиха собствените им ракети от захват. Скоро пилотът съобщи, че наблюдава взрив близо до целите, последван от ясно видим пожар в небето, след което, че пордължава сближението на форсаж. Войниците и офицерите в оперативния център нямаха време да се зарадват на победата, тъй като се притесняваха за съдбата на летеца. Въпреки, че беше останал един срещу трима, той се хвърли в напрегнат бой на близка дистанция, като задъхано докладваше, както за своите, така и за руските пускове. В небето просветваха цели гирлянди топлинни капани, докато машините маневрираха. След няколкократна размяна на ракети, пилотът докладва, че е идентифицирал вражеските самолети като Су-30, но е изгубил визуален контакт и се оттегля. В оперативния център с удоволствие отбелязаха, че руските самолети също се оттеглят на форсаж. За съжаление двойката от Граф Игнатиево нямаше как да ги достигне. Лицето на старши лейтенант Лучников пламтеше от яд под шлема, докато той проклинаше късмета си. Беше чул по радиото за сериозния въздушен бой, разразил се над Южна България, но отново го беше изпуснал, единствено поради тъпа случайност – всичко се случи точно когато бяха останали с минимален резерв от гориво и предстоеше смяна на патрулиращите самолети. В резултат на това, вместо да изпрати тях, офицерът от вздушния команден пункт беше насочил към боя направо смяната им и сега Лучников беше принуден безучастно да гледа как те на форсаж бързаха към схватката. Но имаше неприятното чувство, че другарите му няма да покрият разстоянието на време и въпреки далекобойните си ракети, няма да успеят да помогнат. 01:27 часа местно време. Пилотите на втората двойка МиГ-ове безуспешно се опитваха да догонят изтеглящите се Су-30, когато в ляво от тях, съвсем близо до Безмер изведнъж се появиха четири контакта, летящи едвам на тридесетина метра над обгърнатия в мрак терен. Явно руските изтребители бяха прикривали и втора група, чиято задача беше да се промъкне незабелязана “в сянката им”. През шума и смущенията по радиото пилотите чуха предупреждението и след като завиха рязко, засякоха целите. Отново водачът среля първи и от близко разстояние порази вражески Су-24М. Едвам беше успял да съобщи за победата, когато се наложи българските самолети да се изтеглят, тъй като руснаците навлязоха в обсега на защитаващите летището Оси, който откриха буквално барабанен огън. Още един Су-24 беше поразен почти веднага, но останалите два успяха да се доближат и да пуснат бомбите си. Поради ответния огън не бяха успели да се прицелят добре и само леко засегнаха една празна стоянка и част от рульожката. Миг по-късно, при изхода от атаката, разлютените Оси поразиха още един самолет. Последната останала ударна машина се опита да се измъкне ниско и на форсаж, но бързо беше застигната от двата български изтребителя, като този път воденият го порази безпогрешно, след което българските МиГ-ове бързо обърнаха на запад. Поне още три двойки руски изтребители налитаха от към морето на голяма височина и с много висока скорост. Бяха твърде далеч за да бъдат сигурно поразени от заелия вече нова позиция С-300, а между тях и оттеглящите се български самолети нямаше почти нищо друго. В този момент обаче, бдителният капитан Пистънев съвсем недвусмилслено активира радара за подсвет на целите 5Н62, въпреки, че руските машини още бяха извън обсег. Дали поради това, дали поради факта, че разположеният доста далеч от брега А-50У загуби целите на фона на земята, руските изтребители завиха обратно към морето. 01:38 часа местно време. В оперативния център се виждаха много усмивки, които станаха още по-големи, когато се разбра, че катапултиралият български пилот се е приземил само с леки натъртвания. Руските летци също бяха открити от патрули и задържани. Въпреки, че нападението далеч не беше приключило, офицерите и войниците определено излъчваха поне умерен оптимизъм. - Три свалени във въздушен бой и още два от противовъздушната отбрана, срещу само един загубен самолет! Нищожни щети в Безмер! Това е отличен резултат! – радостно възкликна капитан Амазонлийски. - Да, не е зле! – съгласи се бригаден генерал Сомлев – Но при това съотношение на силите, щях да се радвам повече ако бяхме минали въобще без загуби. След провалената атака, за няколко минути руската активност беше понамаляла, а патрулиращите изтребители се бяха върнали в зоните си. Но отдихът отново беше кратък – от смущенията започнаха да изплуват нови самолети, този път насочени директно към Бургас. Скоро те бяха идентифицирани като Су-34. Летяха на средна височина, не много бързо, явно търсеха цели. От профила на полета почти нямаше съмнение, че са носители на управляемо оръжие. Бригаден генерал Сомлев се намърщи. За момента именно тези бомбардировачи бяха най – големия трън в задника, хем заради “умното” си оръжие, хем заради факта, че се бяха оказали изключително трудни за поразяване. Също разтревожен, капитан Амазолийски побърза да се отправи към апаратната, с надеждата да получи добри новини и за движението на съюзническата въздушна армада, която вече бавно се събираше над Централна Европа. В това време вражеските Су-34 се разделиха, като единия се спусна почти до границата с Турция, преди да завие на север в посока Бургас. Другият подходи от север и зави на юг, като двата самолета щяха да се срещнат около с. Росен, южно от базата в Атия. Нямаше съмнение, че търсят движещите се там с цел объркване камиони със зентни оръдия. Бързо двата самолета започнаха да изтрелват ракети.За щастие повечето не уцелиха, но все пак две достигнаха една позиция на 23мм оръдия, която беше унищожена. Руските машини направиха втори заход и изстреляха последните си ракети. През цялото време обаче те бяха дебнати от разчета на разположения там Куб и при втория заход, самолетът подхождащ от север беше обстрелян. За съжаление отново ракетата пропусна, въпреки че този път не беше подлъгана от Хибини, а машината се измъкна с маневриране. Явно това не се хареса особено на руските екипажи и те веднага завиха, и се отправиха на североизток. Ядосаният от поредния неуспех комнадир на разчета бързо докладва в оперативния център, след което се зае да смени позицията, за да избегне руското възмездие, което несъмнено вече беше на път. 01:50 часа местно време. Българските радарни оператори бяха започнали да докладват неясни контакти над морето, чиято идентификация обаче беше силно затруднена от смущенията и разстоянието. С голямо нежелание бригаден генерал Сомлев заповяда включването на най - близко разположената станция "Петранка" за изясняване на ситуацията. Операторите там бяха разбрали за неуспехите на своите колеги и щяха да работят много предпазливо - 15 секунди работа, 45 секунди мълчание, в продължение на не повече от три минути. Само колкото да "осветят" целите над морето и да внесат някаква яснота в ситуацията. Всички напрегнато очакваха резултатите от работата на станцията. За съжаление един от офцицерите докладва: - Станция "Петранка" докладва само една нова цел - азимут 063-067, височина неизвестна, скорост 140 километра в час, курс 250-270! Целта е малоразмерна и поради смущенията не може да бъде точно определен нито азимутът, нито височината. - Сигурни ли са за скоростта! - веднага попита капитан Амазонлийски. - Да, сигурни са за скоростта, но не могат да определят точно останалите параметри, особено височината. - бързо отвърна офицерът. Амазонлийски се обърна към бригаден генерал Сомлев: - Малоразмерна цел, само 140 километра в час? Най - вероятно е дрон! - Да, най - вероятно. - замислено отвърна генералът - Само това ни липсваше - разузнавателни дрони. А на всичкото отгоре там където има един, със сигурност има и повече!
  14. 1 1 харесано
    Продължение, като специално благодаря на Пистън за помощта! Не е първият случай, но този път особенно се е постарал!!! 23:41 местно време. Офицерите от оперативния център наблюдаваха поредната смяна на патрулиращото руско изтребително прикритие. Лека – полека самолетът за радиоелектронна борба беше започнал да става по-ефективен и да затруднява точното следене на цели далеч в морето, но все още не беше наложително включването на резервната станция „Петранка”, която оставаше в резерв. За това и в първия момент не успяха точно да определят състава на групата самолети, която се появи далеч на североизток от Дуранкулак. Тъй като машините бяха още далеч, никой не се притесни особено от това – вече по-голямата част от състава беше преодоляла първоначалното смущение и всички действаха сравнително спокойно. Контактите бавно се приближиха и изплуваха от пелената смущения – скоро можеше да се определи, че голямата група, всъщност бяха две по-малки. Все още обаче не можеше да се определи колко самолета включват те, само можеше да се каже, че във всяка има повече от един самолет. Около 23:58 двете групи рязко завиха на запад и пикираха към морето. Въпреки, че всички отново останаха привидно спокойни, тонът на съобщенията, които вървяха, леко се промени. Никой нямаше съмнение, че се предстои нова атака, въпросът беше единствено къде ще се появят отново самолетите. Но вместо самолети, около 00:14 от морето се появиха единствено множество ракети, които се насочиха към дивизиона С-125. Тъй като бяха прекалено бързи за възможностите на комплекса, единственото което оставаше на разчета беше да използва последната минута за да избяга в укритията с надеждата отново само част от позицията им да бъде засегната. Уви, този път късметът не беше с тях и целият дивизион беше буквално отнесен от масирания удар. 00:30 часа местно време. Още постъпваха събощенията за пораженията нанесени на дивизиона С-125, когато на екрана се появиха данни, показващи оттегляща се двойка самолети - явно тези обстреляли позициите на противовъздушната отбрана. По-неприятното беше, че нови четири самолета се насочваха към Варна на висока скорост. - Започват здравата да ни притискат! - замислено каза капитан Амазонлийски - Изглежда искат да ни наложат бой на всяка цена. - Да, така изглежда - съгласи се Сомлев - натискат за да предизвикат ответен огън и да засекат позициите. Всички продължиха да наблюдават как самолетите се издигнаха още малко, след което направиха разпуск и едната двойка зави на север, другата на юг. След десетина секунди радарните оператори докладваха възможни пускове, а самолетите завиха към морето, рязко набраха височина и се оттеглиха. Няколко минути отне на рапортите за пораженията да достигнат оперативния център - няколко прикриващи 23мм оръдия, както и един от курсиращите камиони бяха пострадали. 00:55 часа местно време. След последните загуби настроението в оперативния център беше видимо поспаднало. Не помогнаха много за подобряването му и сведенията за нови четири самолета, напредващи на средна височина от североизток. Този път обаче, вместо в плътна група, те напредваха разгърнати във веер. Скоро един по един самолети започнаха да се откъсват от формацията и да се разпръскват по цялото българско крайбрежие, като продължаваха демонстративно да летят сравнително ниско. Не след дълго машините бяха идентифицирани като Су-24МР и като по команда те започнаха да се приближават все повече и повече към брега. Най-близо до позиция на отбраната беше този, който курсираше около Шабла и от разположения там, наскоро въоръжен, Волхов поискаха разрешение да стрелят. Бригаден генерал Сомлев и командирът поспориха кратко - навътре в морето явно се виждаха напредващи зад разузнавачите поне още две ударни групи. В това време обаче самолетът се беше приближил съвсем близо до комплекса и опипваше брега с разузнавателния си радар, и оптичните си сензори. Беше само въпрос на време да го открие при някой от следващите си заходи. Макар и неохотно Сомлев даде разрешение за атака и пожела успех на разчета. Дивизионът С-75М3 „Волхов” очакваше заповеди на скритата си до момента позиция... Облегнат пред ВИКО-то команндирът полека се унасяше от монотонното бръмчене на апаратурата.... Тъкмо бяха приключили с контрола на функционирането, едната пускова пак не се синхронизираше както трябва, явно на светло трябваше да се провери обстойноа, хората вече бяха уморени – стресът и титаничните усилия по оборудване на позицията си казваха своето. Изведнъж каналът за свръзка пропука и почти неузнаваемият глас извади майор Стамат Шиндрасков от унеса му – „Готовност 1 за „Жакет”! Адреналинът изпълни кабината и с периферното си зрение майор Шиндрасков видя или по скоро усети как хората от разчета се раздвижиха по местата си, докато той натискаше бутона на радиостанцията, за да отвърне „Разбрано, Готовност 1 за „Жакет”...”Дали тази хитрост ще сполучи?” – помисли си майорът докато се пресягаше към трубката на ГГС-а. Не си спомняше на кого хрумна идеята да ползват позивната на едно от закритите РТВ поделения, със сигурност руснаците имаха подробна информация за нашата армия, къде по линията на старата бойна дружба, къде от съвременни попкръстювци.... Все пак ако руснаците ги слушаха, може и да решат, че П-18-ката, която е в ефир е изнесена РТВ станция.... „А, дано, ама надали... Пък и ако не помага, поне не пречи”... -„Разчетите на ПЗРК да бъдат готови! Разчетът на СНР да оцени въздушната обстановка в район до 90 км от позицията!” „Наблюдават се смущения със слаба до средна интензивност по азимут 70-80 и 140-150.” – гласеше докладът от капитан Пъчков. „Разбрах, вече наблюдавам и аз” – отговори майор и седна отново на мястото си пред ВИКО-то... След като изслуша докладите от огневаците, охранителната рота, взвода за управление и разчетите на ПЗРК, майор Шиндрасков трескаво прехвърляше през ума си всички хора и действия, които зависеха от него и неговите командирски разпореждания. Вярваше, че ако всичко е кактто трябва, никой няма да пострада и всички ще се върнат у дома си живи и здрави, след като цялата тази лудост най-сетне приключи... Миговете се занизаха с ужасяващият си товар от напрегнато очакване.... Майорът внимателно наблюдаваше изображението на въздушната обстановка пред себе си докато мозъкът му отново и отново прехвърляше броеницата от команди и задачи, които трябваше да бъдат свършени. Хората му също мълчаха и очакваха съдбата си... Смущенията по азимут 70-80 започнаха да намаляват, явно руският поставяч измени курса си, но нещото, което се беше лепнало на югоизток продължаваше да покрива сектора на СРЦ-то със смущения.... „Може би днес ще действат южно, все пак „300”-та добре ги подгря!” – помисли си, но след няколко оборота на станцията за разузнаване и целеукавзване на дистанция 48 км и азимут 74 градуса се появи единична цел. „Явно е ниско, щом изкочи така” – помисли си майор... Метката се приближаваше с всеки оборот на антената... „Ух, идва почти право към нас!” – помисли си майор Шиндрасков и бързо изкомандва: „3 ракети на „Подготовка”!.. „Така или иначе нямаме големи шансове, но поне ще накараме тази „братушка” да се поизпоти, помисли си майорът. „Режим <5 км”, метод за насочване „К”, залп от 3 ракети с интервал от 6 секунди! Високо само по моя команда!!!” Всички бяха в готовност! Шиндрасков с привидно спокоен глас обявяваше дистанция и азимут, разчетът беше подготвил параметрите за стрелба и очакваше само команда да излезе в ефир и да захване възможно най-бързо целта. От командния пункт също потвърдиха, че наблюдават целта, която явно щеше да ги подмине, но с неголям параметър....Целта вече беше на разстояние под 30 км. Майор .... даде команда за включване на високото. Няколко секунди по-късно офицерът за насочване докладва „Наблюдавам целта”! Командите започнаха да се сипят една след друга, чуваше се характерното щракане когато операторите за съпровождане поеха целта, когато изведнъж операторът по разстояние извика: - „Целта се раздвоява!” „Ракета!?!”- за момент се стресна Шиндрасков, но тогава офицерът за насочване капитан Пъчков докладва: „Наблюдавам смущения по разстояние!” „Само? Явно не е от новите чудеса на техниката или има проблем със станцията си за РЕБ....” – мина през главата на майора. Нямаше време за губене. -„Съпровождай, целта!” – заповяда Шиндрасков Опитен оператор би могъл да се справи с подобен род смущения, а хората му не бяха вчерашни! „Разстояние 24km, азимут: 72° височина 1 км!, параметър 8 км” – докладва капитан Пъчков. „Пуск по първи канал!” Мощен тътен разтърси кабината, няколко камъчета и буци пръст изтропаха по обшивката когато първата ракета тръгна към целта, осветявайки нощното небе с факела на стартовият си двигател – подобно на огромен бенгалски огън След 3 секунди стартовият двигател се отдели от ракетата и огромният му искрящ пламък беше заменен от мекият блясък на мотора на втората степен. Това обаче оставаше скрито за разчета, който напрегнато следеше за появата на ответчика и дали чакащите строби щяха да го захванат - „Имам ответ, имам захват!” Този ритуал се повтори още два пъти, реално оставаха под десет секунди до срещата на първата ракета с целта, когато и третата ракета напусна пусковата си и влезе в управление... Всички мълчаха, докато първата ракета се сближаваше с целта..... „Внимание, среща!” Метките се сляха и екранът изригна от отражението на експлозията, от която метката на целта се отдели и продължи пътя си.... Капитан Пъчков бързо погледна уредите си: „Целта не променя скороста и височината си!” – почти изкрещя той, когато и втората ракета детонира. Капитанът отново втренчи поглед в стрелките на уредите. Този път обаче металните игли, които показваха скоростта и височината потрепнаха и започнаха да се спускат към началото на скалата си.. Секунди по-късно отметката от целта се изгуби сред отраженията от местниците. „Целта поразена, разход 3” – докладва капитан Пъчков „Еквивалент” – извика майор Шиндрасков и грабна радиостанцията за да докладва в щаба. Навън експлозията озари нощното небе и огнен факел бързо започна да се спука към морето. В заревото се видяха два поклащащи се парашута. Дядо „Волхов” още можеше да хапе.... 01:09 часа местно време. В оперативния център вече настоението определено беше по-преповдигнато, но тревогите бързо настигаха отново офицерите и войниците. Преди няколко минути двете ударни групи се бяха спуснали на пределно ниска височина, като само едната продължаваше да се вижда от време на време на екрана. На висока скорост тя излезе над сущата, точно до Шкорпиловци, направи няколко кръга, явно търсейки наскоро преминалите от там въоръжени камиони. Изглежда не успя да ги открие, тъй като след два кръга обърна към морето и се отдалечи с над хиляда километра в час, набирайки височина. В 01:13 часа позициите около Бургас притеснено докладваха незивестни самолети летящи едвам на тридесет метра над морето. Още не бяха успели да ги иднентифицират, нито да установят точният им курс, но нямаше съмнение, че са вражески. Скоро наближиха брега и тъй като бяха съвсем ниско, зенитната артилерия откри огън по тях. Машините разко завиха за да избегнат огъня, след което заходиха отново и без да обръщата внимание на бесния ответен огън, стовариха голямо количество бомби директно върху позицията на обстрелялите ги оръдия. На четиридесет километра на север от тях нова група от поне четири самолета се появи изненадващо, засечена вече доста навътре в българска територия. Отново бяха използвали лошо прикритото пространство между Варна и Бургас и навлизаха бързо. Вече нямаше с какво да бъдат спрени и без да се поколебае бригаден генерал Сомлев заповяда излитането на две двойки МиГ-29 – едната от Безмер, другата от Граф Игнатиево. Междувременно групата неизвестни машини, унищожили позицията на зенитната артилерия, се оттегляше на североизток. Въпреки, че летяха много ниско, една Оса, прикриваща северната част на Бургаския залив се оказа достатъчно близо за да изтреля две ракети по последния самолет от четворката. Първата се взриви в близост и нанесе само леки повреди, но втората се оказа фатална за още една руска машина, вече след попадениято определена като Су-24М. „По дяволите, вече станаха четири! А аз още кисна тук защото превъоръжаването не е приключило!” – отново се ядоса полковник Голованов докато слушаше оживените съобщения по радиото. Неговите момчета пак се бяха представили на нужната висота, но за съжаление поради изключително кратката работа на радара, двете изстреляни противорадарни ракети не успяха да се закрепят за излъчването, пропуснаха и се самоликвидираха далеч зад целта си. Обаче така и не супя да обясни това на Ватников, който отново се беше развилнял и за пореден път фъфлеше наляво и надаясно за военни съдилища и разстрели на място. Отново погледна към пистата, където един след друг с тътен излитаха самолети. Все по-малко от тях вече бяха натоварени с управляемо оръжие, а все повече бяха или модернизирани реликви или нови машини, но натоварени с неуправляеми бомби. Помисли си и за падналите във водата летци, които сега разчитаха за спасението си или на българите или на малкото бурятски водолази, чиито подводници вече напредваха към местата на падане. „Както е тръгнало, ще им се отвори работа! Поне е лято и водата е топла!” – горчиво си помисли полковникът.
  15. 1 1 харесано
    21:50 часа местно време. След масираната атака с крилати ракети беше настъпило относително затишие и в оперативния център имаха възможност да обработят и проверят рапортите за пораженията. Най-тежко бяха пострадали съоръженията на флота – Тихина, Чайка и Атия. Слава богу бяха предвидили подобен сценарий и както корабите, така и вертолетите бяха успели да избегнат поражения, за сметка на инфраструктурата, която беше почти напълно унищожена. В авиобаза Безмер лека – полека ликвидираха пожара в горивните съоръжения, а в Шабла проверяваха щетите по сградите и полигона. Няколко празни запасни позиции на ПВО и РТВ също бяха сред атакуваните цели, но освен загубата, дължаща се на стрелба с противорадарни ракети, на две радиолокационни станции и С-125 за момента нямаше друго за отбелязване. Макар и на бързо успяха да анализират събитията до момента, да докладват на Началника на отбраната и след няколко кратки съвещания да набележат корекции в плана за действие. Бригаден генерал Сомлев беше имал възможност лично да благодари на част от пилотите и разчетите участвали в противодействието на налета с крилати ракети, както и да направи разбор на действията. Шестте български изтребителя се проверяваха и превъоръжаваха, зенитно - ракетните комплекси попълваха изстреляните ракети и сменяха позиции. От Долна Митрополия, полковник Желязков беше докладвал, че въпреки успехите постигнати в бойното използване на Л-39, е било много трудно да открият целите и да се маневрира успешно за захват, което обясняваше само трите извършени пуска, общо за четирите участвали самолета, при изобилието на цели. Междувременно руснаците се бяха отдърпнали в няколко зони пред българския бряг. Бяха произвели смяна на патрулите и се държаха изчаквателно, с редки изключения от време на време, когато един или няколко самолета се насочваха с висока скорост към брега в опит да събудят противовъздушната отбрана. Към 22:08 часа обаче, след редовната връзка с щаба ва НАТО, капитан Амазонлийски беше докладвал, че активността над летищата в Крим отново нараства и поне няколко групи се насочват на югозапад. Малко по-късно офицер от оперативния център докладва разтревожено: - Два нови неизвестни контакта, двадесет и три морски мили (четиридесет и два километра) източно от Варна, курс 103, височина хиляда и триста фута (четиристотин метра) и се увеличава, скорост петстотин и двадесет възела (деветстотин и шестдесет километра в час)! “На тази височина и с тази скорост със сигурност са руснаци!” – бързо съобрази капитан Амазонлийски – “Промъкнали са се на малка височина и ги засякохме чак когато се вдигнаха преди брега!”. В следващия момент се чу бързата заповед на бригаден генерал Сомлев: - Предайте на всички от варненския сектор информацията, да бъдат в готовност да действат незабавно! “Започва втори рунд!” – помисли си капитан Амазонлийски и се съсредоточи в екрана. 22:17 часа местно време. На няколко километра югозападно от Белославското езеро, полковник Стойо Димопусков се потеше въпреки настъпилия вечерен хлад. От морето към тях напредваха два самолета, междувременно идентифицирани като Су-30 и той се тревожеше, че информацията за курса им се обновяваше твърде бавно. Бяха принудени да мълчат за да не се разкрият преждевременно, но без своевременно получаване на данни, рискуваха в крайна сметка просто някой да прелети прекалено близо. Полковникът беше поискал разрешение да стреля още щом самолетите наближиха пристанище Варна, но за пореден път тази вечер му беше отказано. “Ясно, че сме в резерв, но както е търгнало те ще ни открият първи!” - ядосано си помисли Димопусков и в следващият момент въздъхна облекчено, тъй като самолетите изведнъж завиха към морето. Или разузнаваха пораженията нанесени на Чайка и Тихина или претърсваха за цели около пристанището и във Варненското езеро, защото минута след като преминаха над пристанището с курс на изток, отново обърнаха обратно към сушата. Този път обаче от София дойде разрешение да обстрелят машините ако при втория си заход отново се приближат на по-малко от двадесет километра от позицията. Полковник Димопусков се зарадва и ентусиазирано нареди на разчета си да бъде в готовност. Планът му беше или да стреля директно когато самолетите преминат осемнадесет километровата зона или в случай, че повторят маршрута си – да стреля точно в момента в който машините завиват към морето. Всички с напрежение следяха информацията за целите и в момента, когато получиха потвърждение, че те завиват, командирът заповяда активиране на средствата. Разчетът на С-300 бързо изстреля четири ракети по двата Су-30. Оказа се, че и само две щяха да са достатъчни – самолетите бяха толкова наблизо, че въобще не успяха да реагират и от небето започнаха да се сипят горящи безаналогови отломки. По същото време полковник Голованов беше в командния пункт на летище Гвардейское за да организира презареждането на завърналите се самолети, които бяха заети с подавяне на въздушната отбрана, както и да получи последна информация за целите на останалите, които щяха да изпълняват ударни мисии. С половин ухо слушаше радиото и в частност екипажите на двойката Су-30М2, която изпълняваше разузнавателно – ударна мисия в района на град Варна. След първия заход докладваха множество пожари в района на база Тихина и авиобаза Чайка, липса на военноморски кораби в пристанището и Варненското езеро, и пълна липса на противодействие от страна на българската противовъздушна отбрана. Втория заход потвърди липсата на явни цели, достойни за управляемото оръжие, което носеха, но тъкмо когато пилотите докладваха, че се изтеглят, постъпи рязко откъслечно съобщение, че са под обстрел, после водения докладва, че вижда взрив. Секунди по-късно самият той паникьосано съобщи, че машината му е ударена и че катапултират. За втори път през вечерта, ефирът избухна от едновременни съобщения и заповеди, и Голованов едвам успя да чуе, че един от неговите пилоти все пак е успял да обстреля С-300 с две ракети, но малко след изстрелването те са загубили целта. “По дяволите, току – що загубихме два самолета!” – изпсува на ум полковникът и се втурна навън за да помогне на техниците за по-бързото въоръжаване на машините. 22:28 часа местно време. Радостни възгласи бяха изпълнили оперативния център, когато полковник Стойо Димопусков с явна гордост докладва за двете поразени цели. Въпреки първоначалните неуспехи, спотайването и дебненето на удобен момент за нанасяне на удар се бяха изплатили. Сега всички се поздравяваха с успеха и си пожелаваха да е първият от много. Междуременно бяха получили потвърждение за попаденията от няколко близки позиции, както и сведения за забелязани парашути. Бяха организирани хайки за залавяне на катапултиралите летци. Бавно офицерите и войниците от оперативният център започнаха да излизат от еуфорията и да се захващат отново със сериозните належащи задачи. Скоро започнаха да следят странна, голяма като размер цел, която на голяма височина започна бавно да курсира нагоре – надолу, успоредно на българската брегова линия. “Не е А-50, той е по-навътре в морето.” – замисли се бригаден генерал Сомлев – “Определено не поставя и смущения! Дали не е разузнавателен?”. Той сподели съмненията си с капитан Амазонлийски, който също беше стигнал до подобно заключение. Двамата наблюдаваха бавното движение на машината, която опипваше брега. Не можеха да направят нищо по въпроса – за момента самолетът беше извън обсега на българската отбрана. Но, докато двамата офицели се мръщеха и разтревожено обсъждаха дали разузнавачът ще успее да разкрие разположението на българските сили, се получиха добри новини – руските пилоти бяха заловени. Оказа се, че са имали заповед ако катапултират и има опасност да попаднат във вражески ръце, в момента на залавянето си да се самовзривят, с патриотичен вик на уста, така, че да предизвикат максимални загуби и морално угнетение сред врага. За целта, преди полет на всеки от летците е било дадено голямо количество взрив.
  16. 1 1 харесано
    20:30 часа местно време. В Долна Митрополия полковник Желязков седеше в кабината на своя Л-39 и гледаше вечерното небе в очакване на евентуален сигнал за излитане. Бяха чули, че руските самолети се придържат основно покрай брега и беше малко вероятно да се наложи да летят, освен ако те не променяха тактиката си. До самолетите беше прокарана връзка и можеха да слушат развитието на битката, до колкото смущенията им позволяваха, директно от местата си. Именно смущенията бяха едно от най - големите им притеснения. Учебно-бойните им самолети не разполагаха с мощни радиостнации и вероятността след като излетят да останат без никаква връзка беше голяма. За това се бяха погрижили за подсигуряване - бяха разположили наблюдатели и бяха уговорили условни сигнали с осветителни ракети и светлини на земята. "Щом е работило преди сто години, няма причина да не работи и сега!" - помисли си Желязков. Доста бяха спорили и по въпроса дали да летят само с по един пилот или с по двама. Мотивът, че е по-добре да се рискува само един живот беше сериозен, но в крайна смека надделя мнението, че втори чифт очи ще е от полза при липсата на радар и система за предупреждение. Освен това добровлоци за задната кабина не липсваха, даже трябваше на сила да отпъждат курсантите, които също искаха да участват. Полковникът отново се отнесе с поглед към започналите да сияят звезди. Скоро обаче беше беше върнат обратно в действителността от пукота на радиото и напрегнатите разговори. Дойде и заповед за излитане. 20:30 часа местно време. В оперативният център наблюдаваха как вълната крилати ракети преодоля крайморските противовъздушни позиции и навлезе в българска територия, движийки се в източна и югоизточна посока. Ракетите летяха много ниско и ту се появяваха на някой от радарите, ту отново изчезваха. Въпреки откъслечните данни беше ясно, че отправят основно в посока Безмер и Граф Игнатиево. “По дяволите, много са, трудно ще ги спрем! А и закъсняхме с вдигането на самолетите!” – помисли си бригаден генерал Сомлев и се обърна към капитан Амазонлийски, и останалите офицери: - Незабавно вдигнете във въздуха и последната двойка МиГ-ове за да пресрещнат крилатите ракети. Вдигнете и Л-39! Нека се насочат към Пловдив и се опитат да свалят някоя ракета ако доближи летището. Сомлев се замисли за момент, след което добави: - И предайте на Осите охраняващи Безмер и Граф Игнатиево да активират своите радиолокационни средства, но да внимават много за противорадарни ракети. Също така авиобазите да се подготвят за нападението. - Тъй вярно! - отговориха всички в един глас и се заеха да предават заповедите. Самолетите определено щяха да пристигнат твърде късно за да спасят Безмер. Авиобазата трябваше да разчита само на противовъздушната си отбрана. Беше риск тя да бъде активирана от рано, но нямаха избор – ракетите летяха толкова ниско, че трудно биваха засечени от малкото обзорни радари и като нищо можеше да се промъкнат незабелязани до последния момент. Междувременно продължиха да валят лоши новини – нова вълна крилати ракети беше преминала покрай Шабла. От разположения там Волхов се бяха опитали да свалят някои, но безуспешно - просто крилатите ракети бяха летели твърде ниско и се бяха измъкнали извън обсега. В резултат на това Тихина и Чайка бяха ударени още веднъж и вече представляваха само море от огън и разрушения . Една стара база на Радиотехнически войски, намираща се близо до Турция също беше нападната. Слава богу, в нея само бяха имитирали активност за заблуда. За сметка на това обаче военноморската база Атия беше практически напълно унищожена с масиран удар, като противовъздушната отбрана въобще не беше успяла да реагира на връхлитащата от към морето опасност. Минутите течаха като секунди, докато всички наблюдаваха как двата МиГ-а се надпреварват с крилатите ракети, а Л-39 със сетни сили се напрягат за да стигнат навреме Пловдив. За Безмер, наистина помоща от въздуха беше закъсняла. Но защитниците, бидейки нащрек, започнаха да свалят крилатите ракети една по една, веднага щом влязоха в обсег. Обаче под масираното нападение за нула време боекомплектът на двете Оси свърши и двамата командири се оттеглиха за да презаредят. Започнаха да постъпват първите съобщения за взривове в авиобазата. 20:33 местно време. Полковник Голованов беше станал свидетел как крилатите ракети преодоляха първата линия на отбраната и как тя рязко замълкна. Продължиха да кръжат, въпреки намалямащото гориво и боекомплект. Скоро дълбоко в българска територия се появиха нови контакти – българите бяха акитивирали станциите, които пряко защитаваха важни обекти. С помоща на А-50У и Ил-22ПП бързо ги класифицираха и триангулираха приблизително – с изключение на един контакт, всички бяха прекалено далеч за да бъдат безопасно атакувани. Голованов нареди на своя воден и още един от пилотите да го следват и се втурна на форсаж към българския бряг. Трите самолета имаха само по една останала ракета и веднага щом влязоха в обсег ги изстреляха. “Няма голям шанс да уцелим, но поне можем да ги накараме да си мълчат.” – помисли си полковникът, след което нареди по радиото: - Тук Сто двадесет и първи, излизаме от зоната, повтарям излизаме от зоната! Докато пилотите му и оперативния център потвърждаваха оттеглянето, въздушния команден пункт вече насочваше групата, която щеше да ги смени. Голованов въздъхна облекчено и каза сам на себе си: “Направихме каквото можахме и мисля, не се справихме зле. Сега бързо да презаредим и да се върщаме обратно за да довършим работата!”. 20:37 часа местно време. В оперативния център всички бяха затаили дъх и гледаха обстановката на големия монитор. Крилатите ракети напредваха ниско по южното подножие на Стара планина и само от време на време бяха засичани със сигурност – едвам успяваха да следят приблизителните им курсове по откъслечните донесения. Някъде между Стара Загора и Пловдив двата МиГ-а успяха да пресрещнат крилатите ракети и се спуснаха от високо право сред рояка. Първоначално постъпиха тревожни съобщения, че пилотите не могат да захванат ракетите с радарите си, но когато понаближиха това им се отдаде и започнаха да докладват пускове. Скоро ракетите им Р-27 бяха изразходвани и те се приближиха още повече за да изпозват и своите Р-73. Радостни възгласи оглясяха залата при всяко съобщение за попадение, но въпреки целите седем свалени от МиГ-овете крилати ракети, роякът продължаваше да напредва на изток и югоизток. Изразходвали целия боекомплект, пилотите бяха принудени да се оттеглят, а поддържащите ги Л-39 нямаше да успеят да долетят до Пловдив, преди първите крилати ракети. Но отново разчетите на Осите бяха на мястото си – като добре смазана машина започнаха да свалят ракета след ракета и в крайна сметка само три достигнаха Граф Игнатиево. От там бързо пристигна информация, че пораженията са несъществени и базата продължава да функционира. Междувременно успокоителни новини дойдоха и от Безмер – базата беше ударена здраво, но не фатално. Имаше повреди по стоянките и укритията, един почти опразнен хангар беше унищожен, пожар бушуваше в горивоното стопанство. За щастие надземните цистерни бяха предвидливо изпразнени и се бяха взривили основно изпарения. Поздемните резервоари бяха повредени, но не много сериозно. Щурмовите самолети и двата пребазирани там изтребителя бяха в пълна изправност, летището беше годно да приема, изпраща и обслужва самолети. 20:39 часа местно време. Когато от А-50У докладваха за въздушни контатки над България, старши лейтенант Лучников трескаво провери за n-ти път оръжейните системи и горивото, и се подгови за бой. Но въздушният команден пункт мълчеше. „Какво се бавят толкова? Защо не ни изпращат?” – изнервено си помисли Лучников. После дойде събощението, че контактите се насочват на юг, а не на изток и изтребителното прикритие следва да остане на позиция. Когато малко по-късно екипажът на А-50У докладва, че вражеските изтребители атакуват крилатите ракети, старши лейтенантът почти заподскача в кабината от нетърпение, но отново нямаше заповед да се намесят. По едно време той дори се опита да вземе нещата в свои ръце и да поиска разрешение, но беше сурово порицан от комнадира на групата. „За бога, виждам ги на радара даже! Какво като са извън зоната ни на отговорност, защо не ни пускат а ги унищожим?” – самонавиваше се Лучников, докато виждаше как шансовете му да запише поне една победа, чезнат с всяка секунда. 20:41 часа местно време. Полковник Желязков изтискваше от машината си всичко възможно за да стигне по-бързо до Пловдив. През пращенето по радиото чуваше откъслечни доклади, далеч напред беше видял атаката на МиГ-овете, пусковете на ракетите въздех-въздух, взривовете обозначаващи удачните попадения. После чу, че те се оттеглят и по същото време забеляза започналата яростна срелба на Осите, които изстрелваха ракета след ракета. С удоволствие отбеляза, че множество взривове осветиха настъпващия мрак, а горящи отломки се заспускаха към земята като някакъв странен фойерверк. После дойдоха и мощните експлозии на земята, някъде там, където трябваше да е летището, и тревогата му нарастна. Почти беше решил, че всичко е свършило и са закъснели, когато през шума и воя на радиото, чу откъс от своята позивна и частични данни. Ниско долу, в мрака, засветкаха и предварително уговорени сигнали. Той разклати криле за да привлече вниманието водения си и заедно с втория пилот се заеха трескаво да оглеждат оказаното направление. Скоро ги откриха – малки бързо движещи се точици, като светулки проблясващи на фона на тъмната земя. Желязков веднага се хвърли в атака и пикира по курс пресичащ се с две ракети, но беше прибързал и те минаха под него. Воденият му също ги беше изпуснал. С баваните си самолети нямаха възможност да завият и да ги настигнат – ракетите бяха с повече от 250 километра час по-бързи. Полковникът изпсува на ум и когато вторият пилот му посочи друга ракета внимателно планира манервата и се озова дирекно зад нея с превишение. Усилията му бяха възнаградени със звучен захват и той изстреля една Р-60, която се взриви в близост до крилатата ракета. От начало нищо не се случи, после проблясна разрастващо са пламъче и вражеската ракета безпорядъчно полетя надолу. От земята подадоха сигнал за още цели зад тях. Двете двойки Л-39 бързо обърнаха и отново атакуваха. Желязков направи рязка маневра, отново получи звуков сигнал за захваната цел и моментално стреля, но този път неговата ракета пропусна и се самоликвидира пред целта. Воденият му също се опита да обстреля крилатата ракета, но не успя навреме. В това време до себе си видяха как с ефектен кос лупинг втората двойка заема позиция зад друга цел и как водачът стреля. Неговата Р-60 с рязък завой взе предварение пред целта и я взриви зрелищно. Отново се подредиха и потърсиха сигнал от земята за приближваща нова опасност. Такъв нямаше, а напротив – сигналът сочеше завърщане в базата. „Поне две свалихме!” – помисли си полковник Желязков, но от ума му не излизаха няколкото крилати ракети, които бяха пропуснали и които продължаваха към своите цели в района на София. 20:53 часа местно време. Капитан Пистънев съсредоточено следеше приближаващите се метки на екрана. Нямаше съмнение, че това са крилати ракети. Летяха много ниско под билото на планината и ту се появяваха, ту изчезваха. Водеха ги по-скоро по интуиция и предположения от колкото на базата на реални данни. На няколко пъти се бяха опитали да стрелят но ракетите или не успяваха да хванат отражението от малките обекти или твърде бързо те изчезваха отново, скрити зад някой хълм. Бяха успяли да прокарат пряка връзка до двете Оси, които ги охраняваха и те бяха в готовност, разполагащи с последните данни, но на капитана никак не му се искаше да разчита на тях. Скоро обаче контактите пробляснаха съвсем близо и командирът на Осата разположена на изток от тях докладва, че започва да ги обстрелва. Въпреки заобикалящия ги шум, отчетливо чуха как ракетите напускат контейнерите, после по връзката, съобщенията за попадения. Дойде и тревожен рапорт, че обстрелват последната ракета съвсем от близо, а накрая смразяващата кръвта въздишка „Пропуснахме...”. Целият разчет на капитана сякаш замръзна. За миг се чу влудявщия висок вой, издаван от малкия реактивен двигател, който премина сякаш съвсем близо до тях и две секунди по-късно се чу взрив някъде на страни. Всички стояха смълчани в очакване на още ракети. Изведнъж, напрежението ги напусна и Пистънев изрева: - Ха-ха-ха, свръхмодерната руска кофа уцели празната позиция! Безаналоговите космонавти се изложиха за пореден път! 21:25 часа българско време. На хиляда и двеста километра от София, в Кримск, подполковник Фланкьов се чудеше какво става. След като се бяха приземили, бяха започнали да следят данните от изстреляните крилати ракети. Още щом постъпиха съобщенията, че някои са навлезли в румънското въздушно пространство, всички се бяха втурнали да проверят даните за предварително заложените маршрути още веднъж. Данните бяха точни, причината за отклонението изглежда беше техническа. Но това никак не успокои подполковника, още по – малко го успокояваха съобщенията за работа на българската противовъздушна отбрана по крилатите ракети. Тревожеше го и бавното осъвременяване на информацията за ракетите, които бяха навлезли дълбоко в България – дори А-50У ги следеше трудно. Скоро офицерите от разузнаването се раздижиха леко, после изведнъж започнаха да се щурат насам – натам. Фланкьов придърпа един и го попита какво става. Онзи го погледна съчуствено и му отговори, че по данни от обективния контрол и прихванатите български съобщения, крилатите ракети са нанесли големи поражения на обектите по крайбрежието, но удара в дълбочина е практически провален – и двете летища продължават да работят, целите около и в София въбоще не са засегнати. Подполковника остана като гръмнат. Изведнъж въоръжени с пистолети мъже завардиха изходите, други грубо смениха войниците обслужващи компютрите и останалите системи. Двама, с каменни изражения на лицата, застанаха от двете страни на Фланкьов, а пред него се появи дребен и слаб майор. - Предполагам, сте тук за да вземете показания от мен? – внимателно попита подполковника. - О не, подполковник! – привидно учтиво и с ехидна усмивка отвърна дребният майор – Вас ще разпитаме най - последен! Така ще имате време да поразсъждавате колко тежко провинение е неизпълнението на дълга към Родината и да помислите какво точно ще ни кажете! Фланкьов остана безмълвен и втрещен, а майорът изчезна в една странична стая. Скоро особистите започнаха да привикват в нея екипажите, един по един.
  17. 1 1 харесано
    На сто и петдесет мили на североизток от полковника, старши лейтенант Лучников почти подскачаше в кабината си от нетърпение. До момента бяха летяли мълчаливо в посока България и единственото му забавление беше наблюдаването на многобройните символи на радара, представящи самолети и крилати ракети, и слушането събощенията по радиото. Но вече всяка следа от отегчение се беше изпарила. Ако можеше да излезе навън и да бута машината си, за да лети по-бързо щеше да го напарви! „Ето, битката започна! А ние сме твърде далеч на север! Защо водачът ми се бави толкова? Трябва да стигнем веднага – българските самолети атакуват нашите ударни машини!” – напрегнато си мислеше лейтенантът и за сетен път проверяваше дисплея на мощния радар в търсене на вражески въздушни цели. Когато от А-50 докладваха за оттеглянето на българските машини, Лучников измърмори сам на себе си ядоснана псувня. „По дяволите, изпуснаха ги! Ако бях аз там щях да...” – не успя да зъврши мисълта си лейтенантът защото вниманието му беше привлечено от изненадващо появилите на системата за предупреждение символи и започналите ниски предупредителни тонове. „Мамка му, какво пък е това сега?” – трескаво си помисли Лучников – „Не са ни захванали но...”. Отново не успя да довърши мисълта си, тъй като на запад от него румънския бряг се озари от ярки проблясъци и красиви огнени дири се понесоха над морето, подобно на падащи звезди. Лейтенантът няколко секунди гледаше като омагьосан ефектната картина, след което изведнъж осъзна, че това са ракети. Позамрелият ефир буквално се взриви от многобройните разтревожени съобщения. В оперативния център на ВВС в София, кипеше от трескава дейност. Звъняха телефони, вървяха рапорти, издаваха се заповеди и не на последно място се обсъждаха последните събития. Всички бяха станали свидетели на навлизането на руските самолети и на излитането на две двойки български изтребители – едната от Граф Игнатиево, другата от Безмер. Въпреки смущенията чрез препредаване на съобщенията и данни от радарите, макар и с известно закъснение, бяха станали свидетели на стремителната атака на МиГ-овете, на разменените ракети, на напрежението. Почти веднага след като българските самолети се бяха вдигнали, от към морето се беше втрунало руското изтребително прикритие, което в онзи момент беше поизостанало. С голяма доза чист късмет едната двойка успя да атакува откъсналата се ударна група, преди да получи противодействие от далеч по-добре въоръжените руски изтребители. Бригаден генерал Сомлев беше разпознал дебнещата опасност и след първата атака беше наредил незабавно изтегляне, въпреки че и без това, съгласно предаврително договореният начин да действие, пилотите трябваше да не се увличат в продължително маневриране, а само да удрят от далеч. Пилотите от Граф Игнатиево успешно бяха прикрили оттеглянето на своите колеги и се бяха опитали да привлекат руските изтребители навътре в българска територия, за да ги поставят под удара на противовъздушната отбрана, но руснаците бяха останали над брега. „Все още е едно на нула за тях, но поне успяхме да ги поизпотим!” – помисли си Сомлев. В този момент капитан Амазонлийски, който отново беше отишъл в апаратната за да се свърже със съюзниците от НАТО, се върна в опертативния център почти усмихнат. - Получихме потвърждание, че към нашата територия летят голям брой крилати ракети, но изглежда една част от тях по някаква причина са навлезли в румънското въздушна пространство! Тяхната противовъздушна отбрана е била нащрек и са свалили няколко ракети. Както се изрази колегата, стреляли са дори и при намек за съмнение, че ракетата може да премине през тяхното въздушно пространство! – със закачлива и многозначителна усмивка каза капитанът. - Отлично! – ентусиазирано отвърна генерал Сомлев – Всяка помощ е добре дошла! Но отново предупредете всички за опасността и им предайте актуалните данни. Мъжете в оперативния център се незабавно се заеха с всевъзможните средства за комуникация, които бяха принудени да използват. 20:15 часа местно време. Полковник Голованов намръщено погледна индикатора за наличното гориво. Не им беше останало много. Скоро щеше да се наложи да обърнат обратно към Крим. След моментната паника, настъпила когато румънците бяха започнали да обстрелват крилатите ракети нейзнайно защо оказали се в тяхното въздушно пространство, нещата се бяха поуспокоили. Естествено не и в благодарение на генерал Ватников. Когато румънците бяха започнали да стрелят, той без въобще дори да опита да използва спиртосания си мозък, моментално беше наредил комплексите им да бъдат унищожени. Това, че само преди двадесетина минути самият той беше изпратил самолетите на полковника на двеста километра на юг, въобще не го интересуваше. Както и фактът, че румънското въздушно пространство беше по начало извън определената им зона и като цяло беше определено като „забранено”. Когато офицерът на чело на въздушния команден пункт открито му опонира, дъртата пияница започна да фъфли нещо за военен съд. А когато екипажът на А-50 докладва, че все пак е възможно част от ракетите да са навлезил в румънското въздушно пространство, Ватников се разлюти още повече и започна да разпорежда разстрел на всички под ред. Накрая се наложи се офицерът от въздушния команден пункт да изиска официално разрешение от Москва, което естествено не беше получено. Не че въобще имаше някакво значение, че румънците бяха свалили няколко крилати ракети – още много десетки бяха във въздуха и първите всеки момент щяха да пресекат българската брегова линия. 20:18 часа местно време. Въпреки добрите новини за румънската помощ, нещата бяха започнали стремоглаво да се влошават. Су-34, които се бяха оттеглили за кратко след въздушния бой с българските изтребители, отново направиха кърг над бургаския залив и се насочиха на северозапад към станция „Дългуч”. Разчетът на С-125 беше успял да обстреля един отклонил се по посока брега самолет с две ракети но неуспешно. Модерният ударен самолет беше включил своят „Хибини” и без проблем беше избегнал попадения. Междувременно друг от атакуващите беше изстрелял по „Дългуч” две противорадарни ракети. Бригаден генерал Сомлев беше дал свобода на разчетите и беше разрешил станциите да слизат от ефир при първи признаци на опасност, съответно станцията прекрати излъчванията си само петнадесет секунди след като засякоха пуска, но и това беше твърде много. Още първата от ракетите беше поразила „Дългуч” смъртоносно. Дори бяха получили снимки от попадението заснети с мобилен телефон, имащ режим LLLTV, направени от един войник, намирал се наблизо. Сега оставаха с една единствена станция в близост до брега, с кодово име „Петранка”. Сомлев беше решил за момента да я остави в резерв и на първо време да разчита на опитния разчет на капитан Пистънев, чийто мощен радар продължаваше да работи. Но лошите новини не спираха до тук. Преди да изключи, стнация „Дългуч” беше успяла да засече няколко съмнителни контаткта идващи от морето на пределно ниска височина, най-вероятно първите крилати ракети. Няма и минута по-късно един от офицерите възбудено рапортува на висок глас: - От Шабла докладват, че са под ракетен удар! Улучени са редица сгради на поделението, атакувани са и позициите на самия полигон. Волхов-ът не е пострадал, поделението продължава да е на линия. Всички замръзнаха от тази новина, а бригаден генерал Сомлев само кимна и си каза на ум „Това е само началото!”. 20:21 часа местно време. Сомлев естествено се оказа прав. Бавно започнаха да валят рапорти за нанесени поражения. За момента се касаеше основно за стари и отдавна известни позиции на противовъздушната отбрана, които бяха използвани само за прикритие, и имитация на работа. Но от Шабла постъпваха нови и нови данни за прелитащи в близост до поделението множество крилати ракети. За съжаление старият Волхов не можеше да атакува толкова нисколетящи цели и на разчетът му не оставаше нищо друго освен да наблюдава ядосано, прелитащите буквално над главите им ракети. Скоро позициите около Варна докладваха за буквално десетки крилати ракети летящи към брега. Базата Тихина и летище Чайка бяха ударени тежко и понесоха големи поражения. Защитните обаче не стояха бездейни. Над морето бяха безсилни, но когато крилатите ракети пресякоха бреговата линия, изнесените напред Оси започнаха една по една да се събуждат и да обстрелват цели. Скоро постъпиха и първите съобщения за свалени ракети, при всяко от които в оперативния център избухваха радостни възгласи. Бригаден генерал Сомлев на няколко пъти отклони исканията С-300 да се включи в борбата – не искаше да разкрива всичките си карти, дори и това да водеше до явно раздразнение у командира на комплекса. Разчетът на С-125 също се опита да се включи в отбраната, като абсолютно безуспешно обстреля една преминала близо до тях крилата ракета. Руското възмездие за подобна дързост не закъсня и позицията им беше ударена от поне четири противорадарни ракети. Комплексът беше почти унищожен. Осите обаче имаха повече късмет – командирите им ловко обстрелваха целите, след което веднага сменяха позиция и се измъкваха от ответния огън. Но тъй като бяха съвсем малко на брой, това оставяше зейнали дупки в отбраната, през които влитаха все повече и повече крилати ракети. 20:25 часа местно време. Над морето полковник Голованов беше съсредоточен до краен предел. Най – после самолетите му имаха работа! Даже всъщност, повече от достатъчно работа. Когато крилатите ракети пресякоха брега изведнъж контактите започнаха да изникват като гъби. Тишината в ефира моментално беше сменена от докладите на неговите пилоти и екипажите на А-60У и Ил-22ПП, които докладваха за излъчванията. Както подобава на отлично обучени пилоти, без суетене всички бяха заели удобни позиции и започнаха масирано да обстрелват врага, пускайки ракета след ракета. Със сигурност бяха уцелили един С-125, който беше имал смелостта да се активира, но за останалите цели полковникът не беше толкова сигурен. Вражеските Оси се появяваха от нищото, яростно атакуваха и после отново изчезваха в тъмата като..., ами точно като оси. Въпреки царящият във въздушния команден пункт и оперативния център оптимизъм, Голованов съвсем не беше убеден, че са уцелили някой мобилен комплекс. Още повече, че най – страшният противник все още изчаквателно мълчеше.
  18. 1 1 харесано
    За сега не, но време до края бол
  19. 1 1 харесано
    На вратата на хотелската стая, в която чакаше Ихтамнетов се почука. С изваден пистолет той открехна леко и въддъхва обекчено. Беше Анка и по вида на многорбойните куфари, които мъкнеше хотелският персонал зад нея, се беше подготвила за пътуване. Ихтаментов отвори по-широко вратата и изчака да внеста куфарите, след което двамата с Анка се прегърнаха и целунаха. - Много ли е зле положението? – внимателно попита тя. Той вздъхна и отговори: - Да, но за сега владеем нещата и все още сме с една крачка напред. Ти добре ли си? Виждам, че си се подготвила за нашата екскурзия? - Да, нямам търпение! – моментално смени настроението си Анка, като почти заподскача от радост. - Само да свършим последните задачи тази вечер и утре потегляме! – каза той и добави – Знаеш какво да правиш нали? - Да! – отвърна тя – Трябва да замъкна поредният куфар! Ихтаменов се ухили, подаде й куфара на колелца и приповдигнато каза: - Обаче с тази разлика, че този куфар е последният за доста време напред! От тук нататък, куфарите ти ще ги разнася само хотелският персонал! Анка се усмихна многозначително пред тази перспектива, а той добави, вече сериозно: - И внимавай! Ако видиш нещо подозрително изчезвай веднага, ела тук и не отваряй на никого, чу ли? - Разбира се скъпи, ще внимавам и няма да се бавя нито миг повече от необходимото! Хайде да тръгваме! Бяха са уговорили колата на Ихтаментов да излезе първа с идеята евентуални преследвачи да се залепят за него. Тъмният му седан излезе от паркинга със скърцащи гуми и се понесе по булеварда. Три коли моментално и съвсем открито го последваха. За тях Ихтаментов не се притесняваше – те бяха просто за шоу, колкото да поставят жертвата под напрежение и да я накарат да сбърка. Притесняваше се обаче за скритите коли, които го преследваха на кратки смени, или ако разполагаха с достатъчно коли, дори по паралелните улици, без въбоще да влизат в пряк контакт. Шофьорът на Ихтаментов направи няколко кръгчета около квартала. С няколко неочаквани завоя бяха успяли да се отърват от тримата явни преследвачи, сега дебнеха скритите. Освен това наблюдателите от посолството докладваха, че в тяхна посока са потеглили още две коли, за които със сигурност знаеха, че принадлежат на службите. „Добре, поне това би трябвало да осигури безпроблемно пътуване на Анка”, помисли си Ихтаментов и за пореден път методично огледа небето за следящи ги дрони. След още малко безцелно лутане в натоварения трафик бяха успели да позавържат преследвачите си и на едно кръгово кръстовище извъртяха номер като се измъкнаха за момент. Повече не им и трябваше. Седанът им потъна в многоетажен подземен гараж на голям мол, собственост на техен доверен български другар. За всеки случай се бяха договорили видеонаблюдението да „се повреди” точно преди да влезят, охраната да хукне да поправя „повредата” и така и да не забележи двамата мъже, и автомобилът им. Бързо смениха колите и спокойно се понесоха към Пловдив, като се поддържаха със скорост, съвсем малко над ограничението на скоростта. Докато Ихтаментов си играеше на криеница из центъра на София, Минито на Анка също се измъкна от паркинга на хотела и потегли по на пръв поглед безцелен маршрут, който предварително бяха уговорили с Ихтаментов. Анка усърдно се взираше в огледалата за да открие преследвачи, но такива нямаше. Повъртя се още малко из центъра, след което отпраши за склада, който използваха другарите. Когато влезе, Анка за миг се стъписа. Посрещнаха я съвсем малко другари и другарки, повечето от които с много уморен вид. Едвам – едвам я поздравиха. Този път вместо надменно да ги отмине, тя се поспря за да ги окоражи. Тъй като й се сториха доста унили си позволи да им разкрие някои някои досега неивестни за тях части от плана, да ги поздрави за добрата работа и да ги увери, че развръзката тепърва предстои. Думите й явно имаха ефект, защото на някои от лицата разцъфнаха усмивки. Анка също се усмихна в отговор и продължи към офиса, като мъкнеше малкия куфар на колелца. Вътре, Мизиев моментално я заля с купища въпроси: - Другарко Чапкънова как се развиват нещата? Имате ли новини от севера? Нашите приятели да не са ни изоставили? Нкиой не се обажда вече втори ден! - Е как да се обадят другарю, когато телефоните се подслушват, а Вашата анонимност трябва да бъде пазена? – раздразнено отвърна Анка и след кратка пауза продължи – Ситуацията е под контрол, въпреки появилите се спънки. Нашите приятели няма да оставят нещата така! До четиридесет и осем часа ще пометат всички противници на законно избраното правителство и ще осигурят изпълнението на решението взето от Народното събрание! Руските войски ще потеглят за България след броени часове! - Наистина ли другарко? – почти със сълзи на очи и задавен глас попита Мизиев. - Наистина! След като замина уведоми и другарите, и другарките отвън за да са подготвени! – отговори Анка, след което продължи в делови тон – А сега по същество. Нашият приятел иска пряко да подпомогнете военната операция! В куфара има подготвени няколко слаби взрива и няколко специални устройства предизвикващи къси съединения в електрически инсталации. Необходимо е с тях утре рано сутринта да прекъснете комуникациите на щаба на ВВС. На схемата са показани местата на които това е възможно, задено със снимки и указания как да поставите устройствата. Взривовете ще са слаби и за Вас няма да има опасност, но трябва да поставите всичко както е предвидено, за да е невъзможно съобщенията да се възстановят бързо. Ще се справите ли? - Разбира се, че ще се справим другарко Чапкънова! Ще дадем нашата малка лепта, за да подпомогнем успеха на непобедимата руска армия! – тържествено отговори Мизиев. - Отлично! – усмихна се Анка – Аз няма да бъда на линия може би седмица или две, тъй като имам... ъъъ... други задачи, съвместно с нашия приятел от севера, така че дръжте фронта докато ме няма! А сега прочетете подробно материалите, които Ви оставих, после съобщете на другарките и другарите добрите новини и ги подгответе за задачата! Успех! - Веднага другарко Чапкънова и благодаря! – с треперещ от вълнение глас отвърна Мизиев. Анка се усмихна и бързо излезе от офиса. В халето помаха на по-близките си дургарки и другари, пожела им успех в борбата, след което се качи в Минито и отпраши към хотела, унесена в приятни мисли за предсоящото пътуване. Така и не забеляза раздрънкания Фолксваген, който внимателно я следваше от разстояние. Ихтаментов решително влезе в сградата на мол Пловдив, нарамил черна спортна раница и огледа множеството от хора. Не беше лошо място за явка – въпреки камерите постоянно движещата се тълпа представляваше добро прикритие. Въпреки неприрязанта, която изпитваше той изпитваше към агента, трябваше да признае, че си беше подготвил срещата професионално. Размяната трябваше да стане без пряк контакт, на пейката за отдих пред магазин разположен на втория етаж в мола. Ако видеше на нея седнал с лице към атриума мъж с тъмни очила, червена бейсболна шапка и черна спортна раница, Ихтаментов трябваше да се приближи от към гърба му, да се наведе, и привидно завързвайки връзките си да смени раниците. Ако пейката за отдих на втория етаж беше заета, срещата се преместваше за следващите етажи. Ако ли пък в уречения час не откриеше никой отговорящ на описанието, трябваше дирекно да изчезне. На втория етаж, пейката беше заета от дви майки с колички, а на третия от група шумни тенейджъри, които явно чакаха филмова прожекция. Ихтамнетов се напрегна докато се изкачваше към последния етаж. В първия момент на указаното място видя само млада жена с голям куп покупки, която съсредоточено набираше текст на телефона си. Тъкмо се канеше да изчезва, когато из зад единия огромен хартиен сак забеляза да седи мъж. С тъмни очила, червена бейсболна шапка и раница, предвидливо оставена на земята до пътеката. Ихтамнетов се приближи бързо, за няколко секунди се наведе, сакаш оправяше връзките на обувките си, незабележимо смени раниците и изчезна яко дим. По път, за всеки случай, смъкна зеленото яке, което беше купил специално за случая, изхвърли го в първата попаднала кофа, заметна се с качулката на суитчъра, който носеше отдолу и с умерена крачка се отправи към колата, която беше паркирана на няколко преки. Единственото което го интересуваше вече, беше да не закъснее за утрешния полет. В малките часове на ноща, старши лейтенант Луков тъкмо беше проверил караулите около щаба на ВВС, когато оперативният дежурен го повика. Съобщи му, че от американските служби е получена много подбобна информация, че се готви диверсия и лейтенантът трябва незабавно да вдигне хората си по тревога, като с част от тях усили охраната, а с част заеме позиции около няколко инсталации, които се очакваше да бъдат нападнати. - Мамицата им долна! Ще ги изловя като мишоци! – викна старши лейтенантът и се втурна да изпълнява заповедта. Чакаха почти до разсъмване, преди някой да се появи. Първо няколко камионетки минаха покрай оградата, после повториха и накрая спряха на място невидимо за виедонаблюдението. Но лейтенантът предвидливо беше разположил хора и там, които му докладваха, че осем души слизат от микробусите и разтоварват пакети от тях. Луков реши да не чака да се разделят, тъй като щеше да ги открие моного по-трудно, рискува и заповяда на охраната и военната полиция да действат. Мизиев тъкмо беше заповядал на другарите си да разтоварят бусовете и да се подготвят, докато той проведе последен разговор за потвърждение. Всъщност се скри в близкото деренце да се облекчи. Тъкмо си беше разкопчал панталона, когато навсякъде светнаха прожектори, бусовете бяха заобиколени от огромни дожипове на военна полиция, чуха се викове „Горе ръцете!”, „Не мърдай! Долу на земята!”. Мизиев клекна бързо в храстите и трескаво се заоглежда, докатосе чудеше какво става. В същия момент телефонът му завибрира. В паника той го извади и погледна екрана – беше съобщение от една от младите другарки останали в склада. „Всичко е завардено от полицията! Вече влизат за да ни арестуват!”. Мизиев се разтрепери. „Възможно ли е да сме предадени? Ще се провалим, точно сега, на крачка от успеха?” панически си помисли си той. След няколко секунди се поуспокои и се сети, че в себе си имаше оръжие и една от малките бомби. „Значи още нищо не е загубено! Едното разпределително табло е съвсем близо – ако прекъсна него, поне няма да сме се провалили напълно”, решително си каза той и внимателно запълзя покрай храстите в дерето. Скоро се беше отдалечил на тридесетина метра и в предутринния сдрач никой не видя как бързо прекоси пътя, точно зад един малък завой. Запромаквъ се още кратко покрай оградата, докато не намери място, където телената мрежа беше леко скъсана и можеше да се повдигне. На един хвърлей място от промката се белееше и разпределителното табло. Мизиев трудно повдигна малко от мрежата и на четири крака се запромъква със зор под нея. Нещо глождеше старши лейтенант Луков. Да, бяха успели да заловят групата, задено с бомбите и устройствата за прекъсване, но данните говореха за осем души, а непосредствено на място бяха заловени само седем. Можеше да поверят, но до тогава ако някой беше избегнал задържането, можеше не само да избяга, но и да се опита да извърши диверсия. Лейтенантът бързо заповяда на хората си да претърсят районе в близост, а той самият с двама войници тръгна по пътя към най – близката инсталация. Тъкмо когато завиваха зад малък завой чуха шум като от ровене в пръстта и тракане на телена мрежа. Луков остави диния войник за прикритие и с другия бавно се запромъкваха към шума. Няма и десет метра по – надолу между два крайпътни граста видяха мъж, който на четири крака се промъкваше под мрежата. Беше минал на половина, но явно изпитваше затруднения да се прехвърли изцяло. - Стой на място! – ревна лейтенантът и насочи пистолета си. Мъжът явно се стресна, обърна се към тях до колкото можеше и изглежда машинално посегна към нещо приличащо на кобур. Без много да му мисли Луков простреля мъжа в задника. На другата сутрин Анка и Ихтаментов бързо слязоха от таксито и влязоха в терминала. Веднага забелязаха усилената охрана, част от която плътно обграждаше чек ин зоната. Проверяваха всички наред. - Стой плътно зад мен! – тихо каза Ихтаментов и закрачи към кордона, следван от Анка и кавалкадата й от куфари. Показа на полицая дипломатическия си паспорт, той го погледна и се обади по радиостанцията си. След секунди от някъде изникна цивилно облечен служител, който беше явно недоспал – със зачервени очи, небръснат и с омачкана риза. Разгледа внимателно паспорта на Ихтамнетов и каза: - Опасни игри играете, господин Ихтаментов! - Моля? Въобще не знам за какво говорите? – залепи си възможно най-учуденото изражение Ихтамнетов. - Да, сигурен съм, че и представа си нямате! – изхили се гадно цивилният служител – Но като нищо някой друг може да пострада, например госпожица Чапкънова! Всички аларми в главата на Ихтамнетов вече звъняха, но той продъжи да се прави на ударен: - Кой? Дамата зад мен? Тя е..., как да кажа..., моя компаньонка, запознахме се наскоро и сега отиваме на почивка. - Компаньонка а? – изхили се отново българинът – Ще я проверим тази работа! Вие заминавайте за да не си изтървете полета, а госпожица Чапкънова ще остане за малко при нас. - Ама Вие не можете... – започна Ихтамнетов, но българинът го прекъсна с рязък тон: - Господин Ихтамнетов, казах Ви да побързате, тъй като самолета няма да чака! - след което многозначително добави – В крайна сметка не искаме да попречим на работата на важен руски дипломат! На Ихтамнетов не му оставаше нищо друго освен да изпсува през зъби и да продължи отвъд кордона, без да обръща внимание на виковете на Анка, които постепенно прерастваха от въпросителното „Руслан, какво става?”, през тревожното „Защо не ме пропускат”, докато стигнаха до истеричното „Махни си ръцете от мен ...., внимавай бе..., пусни ме бе селяндур такъв...!”. Ихтаментов вървеше без да се обръща, но в един момент забеляза, че някой го наблюдава. На една колона се беше облегнал ухиленият до уши американски резидент на ЦРУ. Докато Ихтамнетов го гледаше зяпнал от изненада, американецът се ухили още по широко, помаха му театрално за довиждане и на развален руски каза: - Дасвидания Таварич! Ихтамнетов се разпсува толкова силно, че околните пътници започнаха да се обръщат възмутено. В Южна България, човекът, който се беше нарекъл Агент Иванов, излезе на голяма поляна, на билото на хълм. Носеше професионално изглеждащ фотоапарат, даже беше направил и доста снимки в случай, че някой се заинтересуваше какво прави насред нищото. Беше откъснал и няколко гъби, които беше открил по-надолу в гората. Той се огледа и откри подходящо място до един не голям камък обграден от висока трева. Внимателно извади от раницата маяка, солжи го на земята и го включи. Изчака процеса на стартиране, провери данните появили се на малкия дисплей, провери и индикатора на батерията, след което внимателно покри маяка с парчета от един търкалящ се наблизо клон и малко трева. Отдалечи се малко и обиколи камъка за да се увери, че маякът не се забелязва лесно, след което заличи стъпките си в тревата и пое по дългия път обратно надолу. Инидкаторът на маяка от начало светеше силно озелено, но после светлината започна да се премережва и бавно да преминава в жълта. След няма и час жълтото премина в червено, а до късния следобед угасна въобще. В крайна сметка, така и никой не беше проверил батерията... През цялото това време вътре в НАТО се беше водила битка. Разбира се не толкова гръмогласна и жестока, колкото тази в Кремъл, но въпреки това трудна. Америка искаше незабавна намеса и решитени действия, но не искаше да действа сама. Ястребите от Прибалтика подкрепяха изцяло тази позиция и окрито заявяваха, че на мечката трябва да бъде даден запомнящ се урок. Германският канцлер обаче се притесняваше, американският президент да не натисне прекалено прибързано гоямото червено копче /това за публикации в социалните мрежи/ и да въвлече Европа в нов конфликт, съответно категорично се противопоставяше на всякаква намеса. Великобритания пък беше затънала в собствените противоречия в обществото за или против оставането в ЕС и не искаше да участва в нов конфликт. Останалите членове бяха заели изчаквателна позиция и чакаха за да видят кой лагер ще надделее. Под повърхността обаче между столиците усилено върваха дипломатически совалки, провеждаха се официални срещи, някои от които бързо прерастваха в срещи на четири очи. В крайна сметка специалният американски пратеник – стилна млада дама, американка от кубинско-арабски произход, с далечна славянска жилка, на име Абу Иванка де Лопес ал Амрики, постигна пробив. Успя да убеди Британска Министър председателка, че намеса е необходима, въпреки, че тя не само беше изключително трудна /за убеждаване/ жена, но и изглеждаше точно като такава. Франция, която до момента само беше душила от къде духа вятъра, веднага подкрепи идеята, само и само да не остане по-назад. Страните членки една по една започнаха да променят позицията си и в крайна сметка на поредната среща в Щабквартирата на НАТО, провела се в ранния следобед, дори Германия беше принудена да остъпи. На две хиляди и двеста километра от там група мъже, повечето от които облечени във с военни униформи с много звезди по пагоните, почти тичаше по пищни коридори. Млади войници облечени като гвардейци отваряха пред тях огромни врати една след друга. Най – накрая сигнаха до врата на кабинет, забавиха ход и влязоха бавно. Един от униформените излезе напред и с премерен тон каза: - Нашите канали докладват, че от НАТО са взели решение да действат! До половин час ще бъде обявено официално. Имаме не повече от тринадесет часа за да приключим с операция „Ко̀пец”.
  20. 1 1 харесано
    Старши лейтенант Лучников лежеше върху своето походно легло, разстегнато в спортната зала на городок-а в Белбек и не можеше да заспи. Проблема не беше нито в глъча, разнасящ се от многото десестки други легла, които го заобикаляха, нито в шума на машините отвън, нито дори в тътена на ниско прелитащите самолети. Просто нямаше търпение да излети и да участва във въздушен бой! Е, може би беше и леко притеснен, но за нищо на света нямаше да си го признае! Та той беше военен летец – изтребител и летеше на най – добре въоръжения руски самолет и нямаше от какво да се притеснява! На всичкото отгоре българите имаха само няколко изправни самолета и най – вероятно въобще нямаше да посмеят да излетят. Но той се надяваше все пак да го направят и сигурно за стотен път проиграваше въображаемия въздушен бой в главата си – как засича целите от далеч и изстрелва ракети по тях, как единият противник е свален, но другия успява да избегне ракетата и атакува самолета на водача му. Тогава той самоотвержено отрязва нападателя от машината на водача и влиза в луд маневрен бой, в който супер маневреността на неговият Су-35 взема връх над древния МиГ и той победоносно го разстрелва с един единствен оръдеен залп. „Да, ас няма как да стана, но поне два – три самолета мога да сваля” – с усмивка си мислеше Лучников. На съседното летище, полковник Голованов беше всичко друго но не и усмихнат. „Косата ми ще побелее, докато се разбера с тези идиоти!”. „Ако въобще имах останала коса де!”, добави той, отново на ум и за сетен път започна да обяснява с максимално прости думи на офицера отговарящ за складовете и снабдяването, какво е необходимо на полка. Около тях цареше пълна лудница. Летище Гвардейское беше препълнено до откат с машини от поне три авиополка. На всичкото отгоре като подкрепление от Централия окръг беше цъфнала допълнително „сборна елитна ескадрила”, въоръжена също като неговия полк със Су-34, която трябваше да поеме част от ударите с високоточно оръжие. Сега двамата командващи офицери водеха люта битка за това кой да има предимство за резервни части, гориво и въоръжение. А самото снабдяване беше направо спряло. От складовете, дори въоръжението се изписваше едвам – едвам. По едно време Голованов не беше издържал и беше попитал в рязка форма офицера отговарящ за складовете с оръжие, дали е възможно ако няма да го снабди дори със снаряди за оръдията, поне да го снабди с повечко бонбони, за да замерят българските позиции с тях, докато прелитат отгоре. Това обаче му спечели единствено официално оплакване и неприятна среща с ген. Ватников. Освен това май само влоши ситуацията със снабдяването. Голованов излезе от сградата, за да може на чист въздух да се поуспокои малко. Цялото летище приличаше на рабзбунен мравуняк – навсякъде бясно сновяха хора и машини, всички се провираха между претъпканите стоянки, самолети излитаха и кацаха. Цяло чудо беше, че нямаше инциденти. „Да не говорим, че ако само три крилати ракети се изсипят върху цялата тази куча камара, вторичните експлозии, ще се чуят чак в Москва. А един единствен американски разрушител носи над шестдесет...” – потръпна Голованов. „Най – добре да не дърпам дявола за опашката, ами да се захващам пак за работа” – помисли си той и тръгна решително към стоянката. В Кримск, подполковник Фланкьов и момчетата му усилено изучавах целите, които предстоеше да ударят със своите крилати ракети, въпреки, че и те не бяха спали от доста време. Бяха извършли пребазирането без проблеми и се бяха приземили на далеч по-спокойното Таманско летище. Местните се бяха подготвили добре и имаха достатъчно резервни части и гориво, но с боекомплекта имаше голям проблем – имаха само това, което бяха донесли сами окачено на самолетите и за момента се предвиждаше да направят само един полет. Фланкьов отново погледна списъка с целите. Сред тях най – голямо впечатление му беше направила сградата на българския Конситуционен съд. Веднага беше попитал офицера от воненно разузнаване защо ще атакуват цел със съмнителна военна стойност, при това обградена от големи цивилни сгради. Онзи презрително беше отговорил, че работата на Фланкьов „Е да кара самолета и да изпълнява заповедите, а не да избира целите.”. Подполковникът се беше намръщил недоволно, но не беше отвърнал. По-късно един от висшестоящите офицери, който беше станал свидетел на спречкването, беше споделил на Фланкьов, че така се наяваха да възпрепятстват бързото произнасяне на българският Конституционен съд, по въпроса дали решението, с което се разрешаваше присъствието на руски следователи и военни полицаи на българска територия е взето законосъобразно. Подполковникът бше сметнал това за излишно и глупаво, но отново си беше измълчал. Самолетите му щяха да се разделят на три групи. Най голямата щеше да атакува с ракетите си летищата Граф Игнатиево, Безмер и авиобаза Чайка, където смятаха, че се намираше почти цялата българска авиация. Други военни летища нямаше да бъдат нападани, тъй като се считаше, че в огромната си част са негодни да обслужват самолети. Гражданските пък, бяха изцяло забранени цели. Едната от двете по-малки групи щеше да нападне повечето от известните позиции на ПВО из цялата страна, а другата важни военни обекти като военноморските бази Атия и Тихина, българското МО, щабове, комуникации и прочее. Подполковник Фланкьов отново залегна над картите и сателитните снимки заедно с екипажите си. За пореден път проверяваха и препроверяваха кокординатите на целите, маршрутите и точките на пуск. Нищо не трябваше да бъде оставено на случайността. В София, в подземието на посолството Ихтаментов се разправяше с един от шифровчиците, по заместителство и специалист по радио, и сателитни комуникации. Двамата спореха относно маяка, който Ихтаментов трябваше да предаде. - Всичо ли е проверено и сигурен ли си, че работи? – за пореден път попита Ихтамнетов. - Както вече Ви казах, маякът излъчва сигнал, задали сме необходимите кодове и сме въвели точната позиция. Всичко е наред! – уведоми го прапорчикът. Ихтаментов огледа още веднъж уреда – поне беше сравнително модерен, малък и според специалиста можеше да работи автономно доста дълго време. Въпреки това той попита: - Проверихте ли батерията? - Батерията е заредена и маякът работи! – вече раздразнено отвърна прапорчикът. - Не те питам дали е заредена, а дали е проверена! – ядоано уточни Ихтамнетов. Специалисът му отговори в подобаващ тон, високомерно, все едно обясняваше очевидни неща на глупав ученик: - Виждате ли копчето за включване и изключване? Когато го натиснете за да включите маяка, започват да светят ето тези светлини в зелено жълто и червено. Те показват колко заряд има батерията. В момента светят в зелено, значи батерията е заредена. - Въпреки това я проверете Прапорчик, считайте го за заповед! – вече изкрещя Ихтамнетов и се обърна към вратата, като вече на прага добави – След тридесет минути ще дойда да взема маяка! В Долна Митрополия пък, полковник Желязков имаше основание да е доволен от себе си. Нищо, че поделението беше изцяло учебно, когато бяха обявили бойна тревога, всички бяха реагирали професионално, без суетня и излишни емоции. Единствено курсантите се бяха поразвълнували и оживено обсъждаха последните събития помежду си и със своите инструктори. Когато беше станало ясно, че нападение е напълно възможно, курснатите се бяха хвърлили оживено да обсъждат евентуалните въздушни боеве, кой как би подходил, как би маневрирал. Една от малкото жени – курсанти, която по принцип си беше ербап, разпалено обясняваше на останалите, как ще излети с някой Пилатус, против руските самолети. „Бил ли съм и аз някога толкова млад”, с носталгия и усмивка се беше помислил Желязков. Те нямаха поствени задачи от командването, но въпреки това решиха да въоръжат четирите изправни Албатроса с неуправляемите ракети, които имаха под ръка и да ги укрият в близост до пистата. По едно време някой подхвърли, че май би трябвало самолетите да могат да носят и ракети за въдушен бой. Скоро подхвърлянето прерастна в сериозна дискусия – никой не беше виждал как става и никой не помнеше да го беше правил на парктика, но след упорито ровене в прашасали документи, решиха, че би трябвало да стане. Намериха се и опитни пенсионирани техничари, до които да се допитат, и които на драго сърце дойдоха да помогнат. Намирането на ракети се оказа по – трудно, но след много телефонни разговори, молби и увещавания, няколко Р-60, с отдавна изтекъл ресурс, но според думите на оръжейниците, все още годни, предприеха пътешествие през Балкана на борада на кандилкащи се по острите завои военни камиони. Вече в Долна Митрополия, техниците и оръжейниците работиха неуморно. Правеха и перправяха, ако беше необходимо на места дори побългаряваха, но до вечерта бяха въоръжили и четирите самолета. Полковник Желязков с усмивка си спомни възклицанието на дежурния офицер, кгато беше докладвал в щаба за бойна готовност с четири въоръжени с управляеми ракети въздух-въздух самолета. Беше му се наложило доста да обяснява, но в крайна сметка от щаба останаха доволни от неочакваното подкрепление. „Може и повечето тук да сме стари вълци, в предпенсионна възраст, но това не значи, че ще се дадем без бой!” – отново с усмивка си помисли Желязков
  21. 1 1 харесано
    Часовете бяха започнали да бягат като секунди за Ихтаментов. Веднага щом операцията беше станала военна, аташето го беше привикало и беше поискало да използа неговата мрежа сътрудници за целите на военното разузнаване. Ихтамнетов беше отказал категорично и накрая се бяха скарали. Стигна се до допитване до Москва и за голямо негово неудоволствие от там бяха отговорили, че на военните следва да се окаже всякакво съдействие. Ихтаментов щеше да остане в България още двадесет и четири часа за да координира предаването на своята мрежа под контрола на военните, след което щеше да се изтегли в Дубай. Поиска разрешение за изтегли със себе си Анка Чапкънова, като се позова на това, че тя е важен агент, запознат с цялата мрежа, който не трябва дабъде рискуван. Освен това наистина смяташе, че тя ще бъде полезна при бъдещ задачи. Въздъхна облекчено, когато получи разрешението от Москва и веднага звънна на Анка: - Ани, здрасти, какдво правиш в момента? - Какво бих могла да правя? - раздразнено отговори Чапкънова - изпълнявам глупавите ти задачи и се чудя, кога ще започне стрелбата! - Да, знам и ти благодаря, забелязала ли си някой да те следи на последък? - Не ..., не мисля - малко неуверено отвърна Анка, след което твърдо добави - Сигурна съм, че щях да забележа. - Добре, виж сега имам добри новини. Искам веднага щом приключиш да си подготвиш багажа. Още една бърза задача и двамата с теб утре ще отлетим на почивка в Дубай. - Сериозно? - изненадано изчурулика Анка - Дубаааййй? Страхотно, всичките другарки ще има да ми завиждат! Нали знаеш, че тази пролет там ходи Бръмчолета Къпинакова и онази, фолк дивата, как се казваше..., абе дето й викат Дженда Тирбушона. Такива снимки постваха във фейса от там, че всички позеленяха от яд! Наистина ли и ние ще ходим? - Да, наистина! - ентусиазирано отвърна Ихтаментов, по-скоро за да прекъсне скорострелият й монолог - По-късно през деня ще се видим както се уговорихме, за да обсъдим срещата с твоите другари и пътуването. В този момент видя как военното аташе усилено му махаше и добави - Виж, трябва да затварям, ще се видим скоро! Едвам дочака отговора на Анка преди да затвори и да се намъкне бързо в кабинета на аташето. След скандала той го посрещна намръщено: - Виж, знам че не си доволен, че се налага да използваме твоите хора, но времето ни изтича. Току – що разбрах, че ако не днес, то най – късно утре опозицията ще внесе вот на недоверие. Нашите български съмишленици могат да забавят малко глаусването, но изглежда скоро ще загубим и политическата подкрепа за действията си от страна на българският кабинет. Какво означава това, предполагам ти е ясно? Ихтамнетов само изсумтя. - На всичкото отгоре, НАТО-вските либерасти естествено засякоха вдигането по тревога на нашите части и започват с реципрочни мерки. За сега още цапат като малки деца във вир и не знаят какво да предприемат, но дипломатическия корпус докладва за започнали совалки между европейските столици на специален американски пратеник. Ако не ги изпреварим... – така и не довърши аташето, вместо което жадно всмука от цигарата и добави – Мога ли да разчитам на теб? - Можеш! – твърдо отговори Ихтамнетов, колкото и да не му беше приятно. - Благодаря! – искрено отвърна аташето – Сега по същество! Сигруне ли си, че товята тёлка ще свърши работата като хората? - За нея съм сигурен! Тя е преднна и към другарите си, и към мен! – отговори Ихтамнетов, нищо, че малкото гласче в главата му добави „Но май, най – вече е преданна към кредитната ти карта”. Той обаче го игнорира и продължи: - Дали обаче българските ни сподвижници ще се справят с такава сериозна задача се съмнявам. - Нали до момента все пак успяваха да се справят? – погледна го въпросително аташето. -Да, но всеки път имаше и по някой гаф, и е само въпрос на време да се провалят с гръм и трясък. Тази задача не е за тях, а изисква професионалисти. – твърдо отсъди Ихтаментов. - Може и да си прав, но нямаме достатъчно професионалисти! Ако се справят – добре, ако не – Инашаллах, както казват нашите съюзници от Сирия – усмихна се аташето и бързо добави: – Като стана дума за професионалисти, имам и една задача за теб. Малка, бърза, лесно ще я свършиш! Трябва да отидеш до Пловдив и да предадеш на нашия агент Иванов един радио маяк, който той да постави на точно определено място, за да повиши точността на нашите крилати ракети. - Ти луд ли си? Следят ме постоянно! Как ще се измъкна въобще от периметъра около посолството? – почти избухна Ихтамнетов. - Хайде де, не ме прави на глупак, знам много добре какво можеш! Ще ти осигуря и кола за смяна, за да ги заблудиш по – лесно, само гледай да предадеш маяка! Освен това имаш дипломатически паспорт! И да те хванат, какво ще ти направят? Ще те обявят за персона нон грата? Ти и без това утре напускаш страната! Ихтамнетов се замисли за момент. Врайна сметка аташето беше прав – с дипломатически паспорт нищо не можеха да му напрявят. Освен това, така или иначе нямаше избор и му оставаше само да изръмжи полу – утвърдително, полу – недоволно в отговор. В щаба на ВВС, бригаден генерал Сомлев за сетен път се взираше в монитора с кръвясали очи. Не беше спал близо двадесет и четири часа, последните близо осем от които, беше координирал разполагането на рехавата българска противовъздушна отбрана. На съвещанието, провело се при Началника на отбраната, беше станало ясно, че въпреки целия политически карамбол и витаещото българско изявление за напускане на евроатлантическите структури, армията все още се ползваше с доверие и получаваше, макар и изцяло неофииално, известна разузнавателна информация. Източниците от НАТО недвусмислено бяха предупредили, че се готви светкавична военна операция, която поне в началото щеше да бъде изцяло въдушна. Според доклада се предвиждаха масирани авиационни удари по българското черноморско крайбрежие в първите часове с цел изваждане от строя на противовъздушната и бреговата отбрана. Последващите действия на руската страна не бяха изцяло известни, но се предполагаше с голяма доза вероятност, че ще бъде извършен парашутен десант за завземане на летище или пристанище – кое точно, не беше известно. На дирекния въпрос, поставен макар и неофициално от Началника на отбраната, дали българската армия може да разчита на директна подкрепа от страна на съюзниците, отново по неофициалните канали беше отговорено, че за момента пряка помощ не може да се очаква, но ситуацията е динамична и се работи усилено по въпроса. „Е, виждате какво е положението” - беше обобщил Началника на отбраната – „На първо време сме сами, така че дайте да вземем възможно най – доброто от това, с което разполагаме!”. Имаше доста противоречия как би било най – добре да се подходи, но в крайна сметка всички се бяха обединили около един разумен план. При огромното руско превъзходство в техника и технологии, беше абсолютно безумство да влизат в открит двубой. За това бяха решили част от противовъздушните сили на армията да работят съвместно с ВВС, като всички, до последния разчет, да са много внимателни, да действат само на сигурно и без да се поддават на излишни емоции и ловен хазарт. Слава богу, разполагаха с достатъчно време за да преместят и без това малкото мобилни единици бойна техника на по – добри позиции. Бяха се притеснявали, че в условията на остро противопоставяне между двата лагера на гражданското общество и повсеместните блокади на големи градове и ключови пътищща, няма да успеят да пребазират и един камион. Но опасенията им останаха напразни – демонстриращите граждани не само без проблем и забавяне пропускаха военните колони, но дори сами организираха движението за да осигурят предимство на военните конвои. Разбира се имаше и опити за саботиране от страна на отделни групи, както и за скрито съпровождане на колоните, и докладване на позицията им, но Военна полиция със съдействието на гражданите успяваше бързо да се справи с тях. След доста спорове бяха решили С-300 да прикрие Варна, тъй като там бяха най – близките до окупирания Крим големи летище и пристанище. В района на Бургас беше изнесен комплекс КУБ, а помежду им щяха да дежурят на скрити позиции няколко Оси, които по съвместителство щяха да прикриват и браговите комплекси. Със С-125 щеше да бъде извършен само ограничен маньовър – до толкова, колкото да се избегне унищожаването им на отколешно известните позиции. Бяха пребазирани и два обзорни радара, които да подпомогнат с уплътняването на полето и да създадат макар и малък резерв. В района на столицата, който всички се надяваха въобще да не бъде нападнат, си оставаше като вкопан С-200, с надеждата ако все пак бъде атакуван, развитата позиция и двете прикриващи Оси да го спасят. За всеки случай, в защита на столицата беше пребазиран и комплекс КУБ. Всичките шест изправни изтребителя бяха разсредоточени по няколко летища, а щурмовиците щяха да разчитат на Безмерските укрития за оцеляването си. Бригаден генерал Сомлев се прозя и погледна часовника си. Не му се искаше да тръгва, но отдавна трябваше да е в леглото. Огледа още веднъж последните рапорти и се отправи към дивана в кабинета си, за да поспи поне няколко часа.
  22. 1 1 харесано
    По – късно на същия ден, Ихтамнетов гледаше от прозореца на стаята си в Парк Хотел Москва, събралото се пред руското посолство множество и се поздрави за идеята си да се изнесе от кабинета си възможно най – бързо. Множеството беше блокирало не само сградата, но и почти целия булевард. Полицията едвам успяваше да регулира движението така, че автомобилите да се процеждат покрай протестиращите едва, едва. Ако беше останал в посолството щеше сега да е блокиран с вързани ръце. Но той навреме се усети какво ще стане и въпреки недоволството на началниците си, се премести в хотела. Ихтамнетов се поздрави за находчивостта и запали цигара на прозореца. Зад него Анка се суетеше само по бельо. Беше пръснала дрехи из цялата стая и се чудеше какво да облече. - Ани, отиваш почти извън града, на неофициална среща. Облечи нещо спортно! – обърна се той към нея. - Ти луд ли си? Да изляза от хотела облечена като някоя простакеса? Не стига, че пак ме караш да разнасям пакетите ти, ами ще ми даваш и акъл как да се обличам стилно? - раздразнено отвърня тя – Защо не си занесеш куфара сам? Че и тежи на всичкото отгоре! - Мислиш ли, че някой от тези долу въобще ще забележи с какво си облечена? – каза той и посочи с глава към множеството - А и куфара ще го носи шофьора, ти само ще го предадеш! Освен това много добре знаеш, че в момента не мога да излезя от тук. Анка само изсумтя недоволно и се зае да навлича тясна рокля с леопардов десен, след което си избра подобна наметка с яка от дълга изкуствена козина и обувки на много висок ток. Когато стана готова, Ихтамнетов я огледа и й намигна. Тя се усмихна, отправи му въдушна целувка и излезе. Шофьорът вече чакаше долу с колата. Ихтамнетов се наведе през прозореца и проследи черния Мерцедес, докато той излезе от паркинга, след което се обърна към телевизора и лаптопа, и се зае да прещраква новините. Ако беше останал на прозореца малко по – дълго, сигурно щеше да забележи как един раздрънкан Форд се отделя от бордюра и започва бавно да се промъква към лъскавия джип през задръстването. Всички разговори в склада изведнъж секнаха, когато на входа се появи намръщена и екстравагантно облечена млада дама, ядосано татъркаща куфар на колелца. Отне им известно време да познаят под целия макияж и екстеншъни своята другарка Анка Чапкънова, но някои се усетиха и дори я позравиха, въпреки, че тя ядосано ги игнорира. Без да чука, влезе с гръм и трясък в малкия офис, където Врабчев и Мизиев бяха зяпнали телевизора. - Е, след като Трънски е в болница, кой сега е ръководител? – попита нетърпеливо тя. Двамата се спогледаха неуверено, след което Врабчев промълви: - Амиии, май съм аз! - Май си ти, или със сигурност си ти, защото нашия общ приятел, не обича да се занимава със заместници? – вече ядосано попита Анка. - Със сигурност съм аз! – този път по-твърдо отговори Врабчев. - Добре, ето този куфар е за Вас, вътре ще намерите каквото Ви е необходимо и инструкции как да го използвате. - Благодаря другарко, обачеее.... – започна Врабчев, но преди да успее да каже нещо смислено Чапкънова затръшна гръмко вратата и закрачи отвиристо към изхода. Двамата с Мизиев отново се спогледаха и отвориха куфара. Вътре имаше дебела пачка, пари, няколко пистолета без серийни номера, патрони за тях и папка с надпис “Първо ме прочети”. Изпълниха пределно ясната инструкция, отвориха папката и се зачетоха. На другата сутрин, Ихтамнетов още от рано следеше положението по новините и докладваше всеки час в Москва. Както и се очакваше прозападните противници на кабинета се бяха активизирали след първоначалния шок от неочакваното искане на Кремъл. През нощта беше имало огромни по размери протести. През прозореца на своята стая в хотела беше наблюдавал множеството пред посолството, беше чул обидните скандирания, беше видял хвърлените яйца и домати. Беше видял и как полицията разпръска протестиращите с водни оръдия и как поставя заграждания, като огради сградата в широк периметър. На други места из столицата също се бяха събрали тълпи, беше се стигнало и до сблъсъци както с полицията, така и между двата лагера. В провинцията беше по – спокойно, но и там за днес се очакваха масови протести и блокиране на пътища. Центъра на София пък беше отцепен – днес в Народното събрание щяха да гласуват руските искания и полицията, и жандармерията бяха завардили центъра още от първи петли. Разбира се Ихтамнетов знаеше, че все пак някои протестиращи щяха случайно да пробият огражденията, но единствено с цел да се създаде хаос и в залата да не бъдат допуснати депутатите на опозицията, които все още имаха превес. Той също така знаеше, че в момента в Президенството тече съвместна среща на Президента, Министър председателя, Военния министър и Началника на отбраната, в края на което, на последния щеше да бъде наредено, да използва армията за да възстанови реда в големите градове. Международните новини също бяха обнадеждаващи – всички сериозни играчи “изразяваха безспокойство”, “призоваваха към спокойствие”, “желаеха да страните да не прибягват до насилие” и до там. Щабквартирата на НАТО направиха само едно изключително мъгляво изявление, от което можеше да се съди, че чакат становището на българското правителство, но май чакат от умрял писмо. Първата спънка в плана се появи в късната сутрин. Началника на отбраната излезе от срещата в президенството и застана с мрачно изражение пред журналистите. Премерено обясни, че с Президента, Министър председателя и Военния министър са на коренно различни мнения относно ролята на армията в създалото се положение. Според него въпросната криза е изцяло политическа, решението което трябва да се вземе е политическо и армията няма място в решаването на политически въпроси. Директно още пред камерите издаде заповед, всички войници да останат по местата на постоянното си назначение и да спазват политически неутралитет. Добави и, че току – що издадената устна заповед, ще бъда дублирана в писмена форма по каналния ред. Ихтамнетов изпсува на ум, докато гледаше прякото предаване. “За какъв се мисли тоя? Защо не го уволнят веднага?”, зачуди се той, после си даде сметка, че едва ли смяната на командването в критичен момент е най-доброто решение. “Така или иначе това, не е моя отговорност, а на военното”, сви рамене Ихтамнетов и смени канала. Въпреки това телефонът му започна настойчиво да звъни. На площада пред Народното събрание се беше събрала огромна тълпа, която беше обградила плътно сградата. Врабчев и Мизиев бавно се движеха из нея поддържайки контакт само с поглед. Както беше писал великият Мао, революционерът, трябва да може да се движи сред масите като риба във вода и двамата правеха точно това. Въпреки отцепването на района от полицията още от малките часове на деня, пробива на блокадата беше планиран и осъществен с помоща верни другари работещи в силовите структури. Сега целият парламент беше здраво обграден от привърженици на новото правителство, които не допускаха и пиле да прехвъркне сградата, камо ли опозиционен депутат да влезе в нея. Някои от тях напразно настояваха полицията да разпръсне тълпата, други пробваха на своя глава и си понасяха последиците. Естествено, депутатите подкрепящи коалицията бяха предупредени и бяха пристигнали много часове преди обявеното начало на заседанието, избягвайки блокадата. Врабчев и Мизиев продължаваха да се движат из множеството. Контролираха едни от своите съратници, заели ключови места за да насочват тълпата, подканяха други, които трябваше да поддържат настървението на събралите се привърженици. И двамата бяха въоръжени с пистолети, и въпреки притесненията си бяха минали през полицейската блокада безпроблемно, отново напътствани от свои верни другари сред охраняващите. Тяхната задача днес не беше да проливат кръв, въпреки че Врабчев се хвалеше пред другарите и най – вече пред другарките, че предпочита да искочи от тълпата с насочен пистолет и точно пред входа на Народното събрание с вик “Вимето на народа!” да застреля няколко буржоа! Истинския план беше доста по–прозаичен - просто в уречения час той трябваше да стреля няколко пъти във въздуха за да предизвика паника, за която в последствие да бъдат обвинени противниците на кабинета. Мизиев беше резервният стрелец ако случайно нещо се объркаше. Двамата почти едновременно погледнаха часовниците си, след което се спогледаха един друг и едва забележимо си кимнаха. Часът за действие беше настъпил, в сградата гласуването щеше да започне всеки момент. Врабчев се запрокрадва към най – гъстата част на тълпата и скоро намери иделна позиция сред група възрастни жени. Те със сигурност нямаше да могат да дадат точно описание на закачуления младеж застанал измежду тях. Още повече, че една много дебела жена точно до Врабчев, непрестанно крещеше и лопаше един чирпак в голям, древен тиган, и съответно привличаше много повече внимание от него самия. Врабчев сложи ръка върху пистолета и започна внимателно да го измъква от кобура. Точно в този момент по високоговорителите се разнесе глас, който съобщи, че гласуването е започнало. Тълпата ревна и бавно започна да се приближава към сградата, а дебелата жена до него започна с цял глас да крещи “Ро-си-яяя, Ро-си-яяя!” и да размахва тигана в такт с виковете си. В следващия момент, изглежда някой минавайки отстрани я бутна, защото тя залитна и неволно халоса здраво Врабчев по главата с тежкия тиган. Разнесе се изстрел и миг по–късно силен вик от болка. Моментално настана паника. Чак в последствие другарите му разбраха, че Врабчев се беше прострелял в крака.
  23. 1 1 харесано
    А екипът беше готов и също чакаше да настъпи подходящия момент. Трънски цял ден беше гледал как мъжете се подготвят и си беше припомнял разказите за това как едно време партизаните са се стягали за бой, за да се вдъхновява. По едно време обаче, някъде към обяд, изведнъж го споходи силно разстройство и той беше принуден да си признае, че то беше породено от напрегнатото очакване, довечера да участва в първата си операция. Някак си, си беше представял героичната подготовка за нея по – различно от разходки до тоалетната през половин час. Сега стоеше в задушния микробус и заедно с останалите чакаше да стане 22:30, като усилено подтискаше повиците на природата, каращи го да отвори вратата и да побегне към близките храсти, където да се облекчи. Изведнъж Кардиолога изръмжа по радиостанцията и всичко започна да се развива със светкавична бързина. Мъжете изскочиха от бусовете и като добре трениран балет започнаха да заемат позиции. За Трънски секундите се обръщаха в минути, докато тичаше след хората на Кардиолога. Бяха му разрешили да участва в нападението над ресторанта, но при условие, че върви последен, стои на страни и само снима операцията. Той се противеше, но руснакът беше непреклонен – в крайна сметка неговите хора бяха тренирали като екип, движеха се като един и си пазеха гърбовете – един външен човек можеше само да обърка нещата. Охраната на ресторанта беше предупредена, но за да не възникне подозрение беше внимателно “обезвредена”, след което екипът нахлу вътре и с крясъци на украински започна да троши, обръща маси и налага всичко наред. От начало Трънски беше шокиран от бруталността на руснаците, които удряха своите сънародници без да жалят страци, жени и деца, но изведнъж си даде сметка, че успехът на опрерацията го изисква и го обхвана силен ловен хазарт. Не можа да устои на желанието да се включи в екшъна и се приближи плътно до хората на Кардиолога. Първоначално нападнатите празнуващи бяха напълно шокирани и се чуваха само панически откъслечни викове “На помощ!”, “Дети защищайте!”, но скоро мъжете започнаха да се окопитват. Иведнъж от към тоалетните излезе едър възрастен мъж със солиден мустак, огледа с недоумяващ поглед сцената пред себе си, след което изрева с глас на който би завидял и сержант от американската морската пехота “Десантура вепред, за Родину!”, и се хвърли към мелето. Няколко мъже, които до този момент стояха като изтукани, почти атоматично реагираха на вика му и изведнъж нападателите започнаха да получават яростен отпор. Кардиолога подаде сигнал и мъжете му започнаха бързо да се оттеглят към изхода, като внимателно се прикриваха един друг. Преди да се осъзнае Трънски изведнъж се озова насред мелето, точно до руснакът на когото викаха Зъболекаря. Сякаш на забавен каданс видя, как той прави широк замах с палката и със закъснение осъзна, че е на пътя на замаха. Преди да реагира палката се стовари точно във връха на носа му. Погледът на Трънски се премрежи от болка. Едвам успя да залитне настрани и с треперещи ръце си свали балаклавата. В този момент чу зад себе си вик “Гад мерзкая!” и усети как нечии яки ръце го засилват към витрината на ресторанта. Преди да успее да извика вече летеше, тялото му счупи високата витрина и се тръшна здраво на плочника пред ресторанта, сред дъжд от парчета счупено стъкло. Явно беше загубил съзнание за кратко и когато се свести около него бушуваше ад. Хора тичаха и крещаха, някои ритаха паднали тела, наоколо се стелеше гъст пушек, от близките сгради изригваха пламъци. В далечината се чуваха множество сирени. Трънски куцайки закрачи през пушека и затърси микробусите. Но те бяха изчезнали. “Да не са ме оставили? Не е възможно”, помисли си той и в този момент забеляза през дима към него заплашително да се приближват фигури. - Я свой, а свой! – в паника извика Трънски. - Тримайте його! – чу се в отговор вик от дима, фигурите се втурнаха към него и започнаха безпорядъчно да го удрят и ритат. Почти отново беше загубил съзнание, когато някъде съвсем наблизо се чу сирена и спиране на камион. Фигурите изчезнаха така бързо както се бяха появили и Трънски крещеейки едвам разбираемо за помощ се втурна към звука на сирената. Жанрадрмеристите от близо седмица бяха под постояно напрежение поради непрестанните протести и демонстрации, и когато видяха облечената в черно фигура да тича към тях през дима, издавайки диви крясъци, без много да му мислят извадиха палките и се впуснаха в действие. В София, Ихтамнетов угаси поредната цигара в и без това препълнения пепелник, за пореден път прещрака каналите на телевизора и поледна телефона си. Нищо. Нито добри, нито лоши новини. Въпреки, че му беше забранено, беше изпратил един от екипа на посолството на място, за да снима разивтието на ситуацията от покрива на близка града, но и от него нямаше новини. Ихтамнетов мразеше да няма контрол върху събитията и да зависи от други хора. Запали поредната цигара – сигурно беше тридесета, при това само за следобеда. Секретерката му плахо надзърна в кабинета и попита дали е свободна, тъй като вече минаваше 23:00 часа. Ихтамнетов само изръмжа полу - утвърдително и тя побърза да изчезне, преди да си е променил мнението. Телефонът му иззвъня и той се хвърли към него като разярено диво прасе. Съобщение от неговия човек – без думи, само IP адрес. Той моментално го набра на браузера и видя, че води до съобщение на осигурения сървър на посолството, връзките от и към който можеха много трудно да бъдат проследени. А самото съобщение на сървъра съдържаше линк към обществен сайт позволяващ качване на данни. Отново през осигурената връзка, той щракна линка и бързо свали прикаченият видео файл. От нетърпение щракна върху файла сигурно седем - осем пъти, вместо само два и се разпсува каруцарски, когато програмата зависна. Вече с наложено спокойствие отново отвори внимателно файла и се залепи за монитора. Видеото беше снимано с телефон и качеството беше лошо, но той видя как хората на Кардиолога влизат в ресторанта, как останалите заемат позиции в околните сгради, после видя първите пламъци и дим. Видя как изведнъж някои хора започнаха да тичат в паника, а други започнаха с любопитство да излизат от околните сгради и заведения. Видя организираното оттегляне на нападателите, вдия и как от ресторанта се изсипва голяма група разярени руски празнуващи, които се изправят лице в лице със стоящите от другата страна на улицата украинци. Двете групи за миг застинаха една срещу друга, видимо размениха реплики с нарастващо напрежение и жестикулации, след което мъжете, които вече веднъж се бяха държали един друг за гушите в Донбас, се хванаха отново за тях, този път на улицата в китен български курорт. Когато видя двете групи да се втурват една срещу друга, Ихтамнетов се разсмя на глас. “По-добре не можеше и да стане” – помисли си той. Тогава започнаха и първите репортажи – от началото само съобщения, но после и кадри от мястото на събитието. Стартиралите като сбиване безредици се бяха разрастнали почти в размирици между украинци и руснаци и бяха обхванали почти целия център на курортното градче. Полиция и жандармерия се опитваха да овладеят положението, докато групички продължаваха сбиванията, веднага щом се срещнеха, чупеха витрини и палеха коли със съответните “вражески” номера. Пожарната едвам смогваше да потушава един пожар след друг. Ихтамнетов се хилеше като малко дете. В един момент обаче усмивката му помръкна – видя как жандармерията влачи един видимо пострадал човек към близката линейка. В тъмното едвам позна Трънски и за миг изтръпна. Не от състрадание, а от страх той да не издаде цялата операция. Ихтамнетов много добре знаеше не само, че всеки може да бъде купен, но и че рано или късно, всеки започва да говори. Въпрос единствено на подход към нещата. “Какво за бога е правил там! Имаше изрични заповеди! Излага всичко на риск, глупакът му с глупак” – разярено изкрещя той на стената, после изведнъж помисли трезво и се успокои. “Докато го позакърпят достатъчно за да го разпитат и да предприемат нещо, работата ще е приключила! Да, няма опасност за сега!” – каза вече на себе си Ихтамнетов и с отново разцъфнала усмивка се отправи към хладилника. Успехът трябваше да се полее! Далеч от там, в южна Русия, полковник Голованов работеше до късно и се занимаваше с най–омразната си работа. Да изготвя отчети. Цял следобед псуваше хартиите и вече се канеше да си тръгва, когато по телевизията започнаха да излъчват репортаж от някакъв български курорт, в който се говореше за нападение, пострадали руски граждани и унищожено имущество. Голованов също видя безредиците, пожарите, щуращите се насам – натам полицейски коли и линейки. За миг се вцепи. Тренировките, отменените отпуски, дежурствата, пребазирането в Крим – всичко изведнъж придобиваше друг смисъл. Полковникът беше минал през Чечения, Грузия и Сирия, и никак не му се тръгваше в неизвестна посока още веднъж. Въздъхна тежко, извади от чекмежето си чаша и продълговат стар буркан с керамична капачка, пълен с бистра течност. Когато го отвори, само аромата който изпълни кабинета беше достатъчен да накара повечето хора да си тръгнат в силно приповдигнато настоение и криволичейки, но Голованов напълни чашата догоре, и я погледна дълбокомислено. “Дано да греша, дано да е нещо друго!”, въздъхна отново той, след което на един дъх изпразни чашата. Кремъл пусна бомбата с извънредно изявление рано на другата сутрин. Говорителката Дурка Сахаровна със сериозно изражение, в продължение на петнадесет минути описваше в най – черни краски събитията случили се вечерта в България. Когато с твърд тон заговори за унищоженото имущество на руските граждани, за ранените мъже, жени и старци, половината руска нация беше като залепена за телевизорите, попиваше всяка нейна дума и кимаше леко в такт с нейната дикция. Накрая, когато тя се просълзи показвайки снимка на дете в една от линейките и с треперещ глас заяви, че като майка е ужасена и не може да остане равнодушна към подобно варварство, сред самите журналисти в залата започнаха призиви за вземане на крути мерки и тук – таме дори викове с искане за възмездие. Сахаровна огледа залата с насълзените си очи и всички стихнаха, отправили поглед в нея. С премерен глас тя започна отново да обяснавя, как Русия и нейните граждани са против конфронтации, осъждат насилието и се стремят към мир и диалог. В залата започна да се чува разочрарован шепот, който продължи до момента в който тя спря да говори и отправи строг поглед към журналистите. Отново всички засрамено млъкнаха, а тя продължи да говори, като бавно втвърдяваше тон и засилваше глас, до момента в който обяви, че с оглед големия брой пострадали руски граждани и сериозните материални щети нанесени на имущество притежвано от руски граждани и фирми, Русия изисква от България не само извинение, но и поемане на разследването изцяло от руски следователи. Също така тя добяви, че руските власти безусловно изискват, по българското черноморие да бъде допуснато присъствието на руска военна полиция, с цел защита на имуществото и живота на руските граждани. В противен случай, заплаши тя, Русия ще да направи всичко необходимо да защити своите граждани, включително и чрез военни мерки. Още докато Сахаровна благодареше на журналистите за тяхното внимание, залата избухна в бурни приветствия и тя с усмивка на лице напусна пресконференцията под акомпанимента на ръкоплясканията. Врабчев и Мизиев гледаха изявлението на Сахаровна заедно със своите съратници в склада, в покрайнините на София. Без проблеми бяха закарали хората на Кардиолога до пристанището и ги бяха качили на кораба. При изтеглянето възникна малък конфликт за това дали да изчакат Трънски или да се изнесат веднага, но авторитетът на Кардиолога не подлежеше на съмнение и бяха потеглили без да чакат никого. Макар и да съжаляваха за другаря си и в началото да бяха ядосани на руснаците за тяхното решение, когато видяха репортажите от размириците, осъзнаха, че правилно са се изтеглили още преди пристигането на властите. Чрез другарката Чапкънова бяха разбрали, че Трънски е в болница, но макар и доста поочукан, е добре. Бяха я уверили, че той е надежден другар, от сигурно семейство на дългогодишни партийци и няма да предаде плановете им, въпреки, че Чапкънова им беше казала, че общият им приятел от севера е много ядосан и се съмнява дали няма да ги предаде. Сега, когато гледаха изявлението, двамата се усмихваха, защото осъзнаваха, че са си свършили добре работата. Когато изявлението приключи и в склада също избухнаха бурни аплодисменти. Млада активистка стана и се провикна “Да живей на’шта бъдеща дружба!”, при което всички другари започнаха ентусиазирано да викат “Да живей!”. Двамата оставиха своите съратници да празнуват победата и влязоха в офиса, за да изчакат развитието на събитията. Скоро журналистите започнаха да обсаждат Президентството и Министерски съвет. Кабинета на Президента бързо излзе с писмено становище, че въпросът е от компетентността на Министерски съвет и Народното събрание, но предвид обстоятелствата, руските искания са умерени и следва да бъдат приети. Още докато журналистите тичаха към сградата през улицата от там излезе съобщение, че руското искане е получено официално, обсъдено е на извънредно заседание и ще бъде внесено в парламента в най–кратък срок.
  24. 1 1 харесано
    Трънски, Врабчев и Мизиев оживено обсъждаха подробностите от плана в отдалечен склад, собственост на фирмата на доверен другар. Извън малкия офис в който се бяха събрали се провеждаше инструктаж на сподвижниците им. Естествено той не включваше подробностите, които се обсъждаха в тясно обкръжение. Всички бяха много ентусиазирани, но се прокрадваха и съмнения. Планът беше мащабен, ще успеят ли навреме да организират толкова хора? Имаха подкрепата на висшите партийни другари, но някой можеше да издаде работата. След падането на правителството страна беше залята от протести и шествия, част от които блокираха и пътища. Ще се справят ли с организацията на транспорта и координацията? Тримата спореха оживено, когато един техен другар влезе задъхан и им каза: - Бързо пуснете телевизора! Става нещо! Тримата се спогледаха и Врабчев посегна към дистанционното. По българските канали мнаваше лента със съобщение, че предстои спешно съобщение. И в офиса, и навън в склада всички се бяха скупчили около приемниците и чакаха затаили дъх, доктато минутите бавно течаха. Изведнъж започна съвместно изявление на Президента и Министър председателя. Двамата накратко обявиха, че с поредното спиране на фондове, предприетите наказателни процедури против решения на правителството, отказаното разрешение за започване на строеж на нов газов поток и блокирането на ключови военни сделки, Европейските и НАТО-вските партньори са лишили от подкрепата си не само българското правителство, а и българския народ, и са поставили и отбранителната способност на родината под въпрос. Това е принудило българските власти да започнат процедури по BULGSIT от НАТО и ЕС, и да се преориентират към търсене на нови стратегически съюзници. Всички гледаха невярващо как пресконференцията приключи така изненадващо, както беше и започнала, без да бъде дадена възможност за задаване на въпроси от страна на журналистите. Още докато последните заекваха в опитите си да обяснят на зрителите, какво се беше слуило току – що, в склада избухнаха бурни възгласи на радост. Трънски, Врабчев и Мизиев се запрегърщаха и разцелуваха. - Да живей народната власт! – провикна се Трънски. - Да жвией, Русия е с нас! – отговори му Мизиев, а Врабчев се бе просълзил и не успяваше да върже и две думи. Старши лейтенант Христо Луков тъкмо вечеряше със семейството си и се караше на малкия си син за обноските му на масата, когато изявлението започна. Толкова се беше вглъбил в поучаването на младото поколение, че в първия момент въобще не обърна внимание на телевизора. Чак когато видя изумената физиономия на съпругата си се загледа. Когато изявлението свърши двамата си размениха стреснати погледи. Дори децата бяха видяли колко са сериозни родителите им и мълчаха. - Христо, какво ще стане сега? – с треперещ глас попита съпругата му. - Не се тревожи, хората няма да оставят нещата така! – твърдо отговори лейтенантът, след което добави съвсем тихо, само за себе си – Със сигурност няма да оставим нещата така! Няколко дни по – късно Ихтамнетов се наслаждаваше на вечерята си в ресторант България и гледаше протестиращите през панорамния прозорец. След изненадващия завой в курса на управление на държвата, започнаха да се редуват протести, контрапротести и контра контрапротести. “Винаги може да се рачита на гражданското общество да блокира държавата с протести в критичен момент!” с усмивка си помисли той. Не всичко се развиваше съвсем по план – не очакваха прозападните противници на новото управление да се консолидират толкова бързо и да са толкова многобройни. В големите градове положението започваше да става все по – напрегнато и някои паникьорски гласове в Москва започнаха да издигат идеята, че положението е извън контрол, и операцията следва да се прекрати. Но той беше тук, на място, виждаше нещата от първа ръка и успокояваше началниците си. В крайна сметка бяха предвидили такова развитие, просто трябваше малко да ускорят плана. Ихтамнетов вдигна необичайния си телефон и набра нещо. После го приближи до лицето си и след няколко секунди започна да търси в показалият се на екрана списък. Дори и някой да надникнеше зад рамото му към екрана, щеше да види едниствено, че избира контакт с името “Повар”. След няколко позвънявания, някой отговори. - Здравейте, помните ли кой се обажда? ... Да? Вашите съдружници, пристигнаха ли вече? ... Разбира се, организирал съм престоя и местни екскурзоводи, които да ги разведат. ... Да, по всичко личи, че ще сключим сделка с местните. ... Приятна вечер и на Вас. Ихтамнетов с доволна усмивка си няля още една чаша от грузинското вино, което беше поръчал и се усмихна още повече, когато видя екстравагантно облечената Анка да влиза в ресторанта. С вискокомерен жест отпрати салонния управител и се насочи към неговата маса. Целуна го, седна срещу него и го погледна въпросително. - Както виждаш, нещата вървят – каза той – Обаче имам една малка задачка за теб. Анка се нацупи, но преди да успее да каже нещо, той добави: - Първо работата, после удоволствието! Трябва да оставиш едно съобщенийце на един човек в Пловдив. Освен това работата няма да е само неприятна – после отиваш с мерцедеса на шопинг. Нацупеното изражение на Анка моментално се обърна на 180 градуса. Двамата с усмивка си казаха назраве на фона на дългата колона протестиращи, която се точеше покрай панорамния прозорец.
  25. 1 1 харесано
    Анка естествено закъсня за срещата. “Но нали аз съм дама, мога да закъснявам колкото си искам” помисли си тя и влезе наперено в ресторанта. Беше се облякла убийствено – по последен фолк писък, с тясна и изрязана рокля, жестоки обувки на платформи с чудовищен ток и тигров десен, и бухнала прическа по актуална кифленска мода. “Едно момиче трябва да се грижи са себе си, а и довечера нали ще ходя на елитно заведение. Само Руслан да не ме беше натоварил като магаре с това дипломатическо куфарче! Приличам на идиотка!” раздразнено си помисли Анка и се огледа за масата на Трънски. Той я видя и стана да я просрещне, ухилен до уши. Тя също лепна дежудрана усмивка и се отправи навъртре в ресторанта. Когато Трънски наближи, тя видя, че вече е доста зачервен и подпийнал, и преди да успее да реагира той е прегърна силно, и я целуна три пъти по бузите. - Радвам се да Ви видя точно днес другарко Чапкънова! – на висок глас каза Трънски. - И аз другарю! – успя да промълви Анка, след като едвам се откъсна от мощната му прегръдка. - Заповядай, сядай, вече съм поръчал. – каза Търнски и посочи към тяхната маса. “Да, доста добра софра е поръчал” помисли си Анка, като видя руската водка и черния хайвер, “Явно Руслан добре му плаща”. Веднага щом седнаха Трънски наля две чаши водка и подаде едната на Анка. - За победата другарко! - За победата другарю! – усмихна се тя и отпи внимателно, докато той гавъртна чашата на екс. Ресторантът беше приятен и след като удари едно – две питиета Анка се поотнесе. Гледаше как почерпеният Трънски с блеснали очи следи всяко движение на силиконовите й устни и от време на време крадешком надзърта в дълбокото й деколте. Харесваше й да си играе така с мъжете и доста се поувлече. В един момент се сепна, погледна декорираният си с камъни “Суровски” Iphoney и осъзна, че пак закъснява. Рязко прекъсна монолога на Трънски за наближаващото необходимо правосъдие: - Виж, трябва да тръгвам! - Ама как! Толкова рано! – опули се Трънски – Аз се надявах да продъжим вечерта някъде другаде? “Ще ти се” помисли си Анка, но се усмихна лукаво и отговори: - Имам уговорка с нашия общ приятел от север! А като стана дума за него – куфарчето което носех е всъщност за теб. Когато сеи тръгна ще го бутна под масата, а ти после го вземи. Разбра ли? - Да, разбрах – зарочаровано промълви Трънски – Но може би другия път ще ме удостоиш с повече внимание? - Може би – повдигна вежда Анка и отново се усмихна намекващо – А сега ще изчезвам. - Добре, но другия път ще взема думите ти дословно! – ухили се и Трънски. Анка стана, намигна му и се отправи бързо към изхода. Докато гледаше замечтано след нея, Трънски вместо да посегне към куфарчето, си наля още едно. На другата сутрин Търнски се събуди със зверско главоболие. Половин час пъшкайки се въргаля в леглото после изведнъж се сепна. Стана рязко и забравил за главоболието и бушуващия си стомах започна да обикаля апартамента. “Майко мила, куфарчето! Къде по дяволите го сложих? Никъде го няма!” помисли си той и започна като тигър в клетка да обикаля стаите. Извенъж изпадна в паника. Въобще не си спомняше да го е вземал от ресторанта! Ами ако го беше забавил там. Почти припадна от притеснение, преди да си спомни замъглената картина как трудно се качва в такси и как псува гърмко куфарчето, което му пречи да затвори вратата. “Леле, забравил съм го в таскито! Още по – зле! Как ще го намеря сега!”. Изведнъж му стана лощо и Трънски се затича към банята. Докато седеше коленичил пред тоалетната и се молеше на керамичните божества за миг зърна черният ъгъл на дипломатическо куфарче, подаващо се из зад шкафа. Час по – късно, вече хапнал и спокоен, той се захвана с кодираните ключалки на куфарчето. Отне му известно време да си спомни формулата за комбинацията, но накрая с треперещи от любопитство ръце отвори капака. Вътре имаше доста дебели пачки и папка с документи. Трънски се усмихна при вида на парите, с доволство посегна към папката и се зачете. Колкото повече напредваше със съдържанието, толкова по – голямо изумление се изписваше на лицето му. Когато прочете всичко до край се усмихна и ентусиазирано се хвърли към телефона си. “Трябва веднага да уведомя другарите Врабчев и Мизиев. Имаме съвсем малко време да организираме всичко!”. На 1300 километра от там полковник Голованов умуваше над странната устна заповед. Командващият Четвърта въздушна армия (при това не лично, а чрез адютанта си) му беше разпоредил да прекрати всички отпуски до второ нареждане, хората му да дежурят и в почивните дни в пълен състав, както и да удвои тренировъчните полети. Освен това всички екипажи на неговите бомбардировачи трябваше да са готови за евентуално пребазиране в Крим. “Дали нямаше пак да има уж изненадващо вдигане по тревога и ген. Ватников да искаше просто да се подигури? Или дъртия пръч се беше насмукал още от сутринта и беше забравил да държи нещата в тайна? При всички случаи ми отидоха плановете за пътуване до дачата и риболов с децата!” - ядосано си помисли Голованов. Без да си прави труда да използва телефона изрева направо през затворената врата заповед към серкетарката си да влезе при него.
This leaderboard is set to Sofia/GMT+02:00
  • Newsletter

    Want to keep up to date with all our latest news and information?

    Sign Up

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×