За първи път публикувано тук.
След смъртта на пророка мюсюлманското общество започва да си задава много различни въпроси свързани с вярата, със социалния и с политическия живот. Наличието на тези въпроси обуславя нуждата от адекватни обяснения в съответствие с вярата, така както би направил Мухаммад. Мюсюлманите започват да се обръщат към Корана и към суната, които лягат в основата на шериата (мюсюлманския свещен закон), а след това се появява и фикхът (мюсюлманското право). Започва тълкуване и систематизация на хадисите, но в процеса на работата си богословите (улеми) и богословите-юристи (факихи) виждат, че еднаквото тълкуване на двата източника на правото е невъзможно. Така настъпва разделение сред факихите, което довежда до формиране на различни религиозно-правни школи. Като основни се налагат 4 сунитски( ханифити, маликити, шафиити и ханбалити), също и някои шиитски, като официално призната от сунитите е само школата на джафаритите.
Първоночално се формират две течения- “хората на мнението”(ахл ар-райи) и “хората на хадисите”(ахл ал-хадис). “Хората на хадисите” са изключително консервативни във възгледите си, настояват за буквалното следване на Корана и суната и отричат всяко въведение (бида), което накърнява вярата. Тяхното учение се смята за реакционно на събитията от времето на Умаядската и Абасидката епохи. Центърът на това течение е Медина. Докато “Хората на мнението”, които са в Сирия и Ирак(Центровете на Умаяди и Абасиди), адекватно се убеждават в необходимостта от прилагането на свободни методи- собствено тълкувание и съждението чрез аналогия (кияс). Това позволява приспособяване към местните условия и традиции и аргументация на решенията с Корана и суната. Но прилагането на аналогията предвижда опасност от пренебрежение на основните догми на шериата, затова двете школи се обръщат към общото становище-консенуса(иджма). При невъзможността за отговор от Корана и суната се прибягва към общото решение на ръководителите на Уммата и муджтахидите(познавачите на религията).
Най-разпространената правно-религиозна школа е основана от Абу Ханифа и се нарича школата на ханифитите. Школата на маликитите е основана от Малик ибн Анас, на шафаитите-от Мохамед ибн Идрис Шафии, на ханбалитие-от Абдаллах Ахмед ибн Ханбал.
Епонимът на ханифитската школа е Абу Ханифа ибн Сабит (699-767г.).Роден в град Куфа (Ирак). Той е с турски произход и по мнението на някои учени това е причината ханифитският мазхаб да е широко разпространен сред тюркските народи. Абу Ханифа е наричан имам ал-Азам (великият имам).Той се смята за основател на фикха и велик богослов, успява да се срещне с някои от сахаба и с шиитския имам Джафар ас-Садик. Абу Ханифа живее в периода на остри политически борби и се стреми да постига компромиси между крайните решения на отделните съдии. Според проф. Пеев Абу Ханифа предлага “среден път”. По мнението на учените ханафитският мазхаб е най-толерантен.
Абу Ханифа изрича около 500 хиляди различни примера на юридически дела с определените за тях наказания и около 64 фетви(изказвания) по различни богословски и правови въпроси. Той никога не заема поста “съдия”, а предпочита теоретичната работа. Изпитва силен богобоязън и води аскетичен начин на живот. Извърша поклонение в Мека 55 пъти. Самият пророк Мохоммад казва:” Сред моя народ ще се появи човек,носещ името Абу Ханифа,който ще оживи религията на Аллах и суната”. Най-важните трудове на Абу Ханифа са “Ал-фикх ал-акбар” и “ал-алим уа ал-мутааллим”(…). Основателите на останалите школи се смятат за ученици на Абу Ханифа. Той е отровен от управителите на Куфа и халифа на Багдад на 68-годишна възраст.
Първата школа на фикха е ханафитската,която Методът на взимането на решения е основан на няколко източника (усул ал-фикх)- Коранът, Сунната, изказванията на сподвижниците на пророка, киас(аналогията на ситуацията в Корана и суната), истихсан (одобрение) и иджма(единното мнение на улемите), също и обичайното право (урф). Коранът е източник, който не се подлага на съмнение, като се приема изцяло. Сунната е независим източник, но е необходимо до се направи прецизен подбор на хадисите. Иджма се приема само, ако е съгласувана между авторитетни хора, предавали достоверни хадиси. Съществува възможност за регионална иджма, като се взима предвид мнението на друга авторитетна група по съвременен въпрос. Кияс може да бъде изграден въз основа на всеки достоверен материал без оглед на неговия авторитет. Методът на истихсан се прилага при нуждата да бъде поправен вредния резултат от решението взето въз основа на кияс. Урф се приема като независим източник, който позволява опростяване на битовия живот на мюсюлманите. П-р Пеев описва процеса при взимането на съдебно решение. Водеща роля играе съдията, който за решаването на проблема търси сходство с Корана и хадисите, като прилага анлалогията (кияс), отдава изключително значение на собственото си мнение(рай). За взимане на окончателното решение се полага благочестиво усилие (иджтихад). При необходимостта на избор между различните предписания, приоритетът се отдава на най-силното и убедително от тях. По-слабите хадиси се използват в изключителни случаи. Основно се предпочита одобрението(истихсан). Ханифитският мазхаб е разпространен в Турция, Афганистан, Бангладеш, Ирак, Индия, Китай, а също и в Египет, Сирия, Йемен, Средна Азия и на Балканите.
Маликитският мазхаб е основан от Малик ибн Анас (713-795г.), роден е и умира в Медина. Опира се най-вече на традицията и на преданието, по-малко значение отдава на кияс. Занимава се със събиране и проверка на хадиси за достоверност. Възгледите му са повлияни от потомците на мухаджиритите и ансарите. С най-голямо значение е трудът му “Ал-Мууатта”.
Школата на маликитите се придържа в по-голяма степен към традициите. Те се позовават на Корана, суната, деянията на мединците, фетвите на сподвижниците, кияс и истислах, аз-зарайа, истисхаб. От Корана се взимат най-ясните и недвусмислени аяти. Коранът и суната се обединяват в единен текст насс, като суната се смята за продължение на Корана и от нея се взимат само напълно достоверните хадиси на сподвижниците. Освен традициите, се прилага паралел с колективния опит в Медина (деянията на мединците) след смъртта на пророка(освен ако няма основание да бъде подложено на съмнение), към решенията на мединците се прибягва в краен случай. Ибн Халдун посочва, че голяма част от мюсюлманските правоведи отричат този метод, тъй като го смятат за част от иджмата. Малик ибн Анас възприема истихсан по свой начин,като смята,че ако няма яснота на проблема в откровението,то е необходимо да се използва предпочтителното решение, независимо от възможността за кияс. Нарича го истислах. Взима се решение, което е най-полизно за Уммата. Аз-Зарайа е действие или предмет,който може да доведе до грях. Според ибн Анас всичко, което може да доведе до нещо лошо е забранено, а всичко,което може да доведе до добро, се поощрява. От предписанията в малитския мазхаб предпочитание се отдава на най-разпространените мнения. Истисхаб е принципът, по който се ръководят и другите школи, според който измененията не се смятат да настъпили, докато не бъде на лице резултатът от тях. Маликитите се позовават на по-леките мнения, тъй като пророкът Мухаммад предпочита лекотата в религията. Маликитският мазхаб е разпространен в Мароко, Алжир, Тунис, Либия, Кувейт, Бахрейн.
Следващата школа е основана от Мохамед ибн Идрис Шафии. Роден е през 767г.(годината на смъртта на Абу Ханифа) Газа и умира през 819г. в Кайро. Прекарва детството си в Мека и изучава мазхаба на Малик ибн Анас. Първата си фетва издава на двайсетгодишна възраст. След преместването си в Багдад започва да изучава ханифитския мазхаб. Той се опитва да създаде средно положение между двете правно-религиозни школи и така се ражда нова, носеща неговото име. По своята същност шафиитският мзахаб е по-близък до маликитския. Аш-Шафии пръв анализира корените на правото.
При взимането на решения за него са валидни Коранът и суната, иджма, кияс и истисхаб. Коранът и суната са единно откровение, като тя е допълнение към Корана. Недвусмислените и ясни положения в тях, не се подлагат на съмнение. Иджма е разделена на две: основана на ясните доводи от Корана и суната и решенията на муджтахидите-мединци(..) и другата, основана на спорни послания, които не са общопризнати, до която се прибягва само в редки случаи. Иджма се смята за допъление към Корана и суната. Друг източник са и изказванията на сподвижниците на Мухаммад, също и на единични послания, но само ако не са опровергани от сподвижниците. Истисхан се отхвърля напълно. По принципа на истислах решенията се взимат за обществената полза(както и при другите два мазхаба) въз основа на свободното съждение. Разчита се на кияс, като се отхвърля и истислах. При Фатимидите(909-1171г.), когато господства крайният шиизм на исмаилитите, шафиитският мазхаб е забранен.
Този мазхаб е по-опростен, тъй като не изисква подробното познаване на правовия комплекс на мединците, а само на Корана и суната, и позволява решенията да се взимат въз основа на пряката аналогия. Точно за това той бързо се разпространява в Сирия, Ливан, Палестина и Йордания. Епонимът на четвъртата религиозно-правна школа в сунизма е Ахмад Ибн Ханбал (780-855г.). Малко преди раждането на Ибн Ханбал, семейството му се мести от Хорасан в Багдад. Започва да изучава хадисите и фикха от 15-годишна възраст и се превръща в един “сред най-големите познавачи на хадисите”. Посещава важните центрове на исляма, среща се с ред известни правоведи на своето време като Абу Йусуф и аш-Шафаи, от когото получава лична рекомендация. Ибн Ханбал се обучава при много учители, но ядрото им е съставено от около 25, сред които са Исмаил ибн Умаййа, Йахийа ибн Маин, Уах ибн ал-Джаррах, Исхак ибн Рахвийа, Йазид ибн Харун. До 801г. се обучава при Хушайм Ибн Башир ас-Сулами. Под негово ръководство оформя сборника от хадиси “Китаб ал-Хадж”(“Книга за хаджа”), “Китаб ал-акада”(“Книга за предписанието”) и няколко други неголеми съчинения. При него Ибн Ханбал научава около 3000 хадиса. В Сана` неговият учител е Абд ар-Разак. След 816г. се установява окончателно в Багдад, където развива дейността си. Знае се, че Ибн Ханбал имал жена, прислуга, робиня,също така,че е женен 2 пъти. Благодарение на постоянните си пътувания установява контакти с много видни авторитети в Хиджаз, Сирия и Ирак.
Халифът ал-Ма`мун се опитва със сила да наложи догмите на муатазилитския калам на Уммата и обявява изпитание за богословите (михна). В първата група, която халифът подлага на изпитание са 7 от най-видните богослови, сред тях са и някои от учителите на Ибн Ханбал. Халифът ги кара публично да признаят сътвореността на Корана. Богословите не устояват на изпитанията и признават. Втората група е значително е по-голяма, в нея влизат над 20 богослови, сред тях е и Ибн Ханбал. От тях след триседмични изпитания не признават само няколко включително и Ибн Ханбал, те са хвърлени в затвора за два дни, като след това остават само 2-ма- Ибн Ханбал и Ибн Нуха. Оковават ги и ги карат към Тарсус. Пътуването е прекратено поради смъртта на ал-Мамун, и ги връщат в Багдад. Старият Ибн Нуха умира. Ибн Ханбал излежава около година в затвора (833-834г.). Изпитанието е продължено и от новия халиф ал-Мутасим. Халифът заповядва богословът да бъде бичуван публично, но поради страха от народа, Ибн Ханбал е пуснат на свобода в състояние на безсъзнание. Така той е единственият богослов, устоял на униженията и физическото насилие, който отказва да признае сътвореността на Корана. Това е преломен момент, в който цялото внимание на мюсюлманското общество е насочено към него, авторитетът му нараства и той става водещ богослов. Назовават го “спасител на вярата”. Около него се обединяват най-решителните багдадски традиционалисти и така той става лидер на религиозно-политическо движение, назовано впоследствие на негово име. В последните години от живота на Ибн Ханбал халифът ал-Мутаваккил се опитва да го привлече на своя страна в борбата срещу мутазилитите. Формално Ибн Ханбал отрича че подържа халифа, но всъщност полага огромни усилия в тази борба.
Ибн Ханбал е признат като един от систематизаторите на традиционното вероучение. Насочва дейността си към решаване проблемите на живота и отрича опитите за рационалното обяснение на догмите. Той създава философията на “религиозния практицизъм”, в която се стреми към организацията на живота в Уммата. Според него редът на живота при Мухаммад е необходимо да бъде върнат. За него висшето стъпало по пътя на Аллах е вярата- чрез думите, делата и разума на вярващия.Той настоява делото (амал) да бъде водещо в определянето силата на вярата. За него ако вярата намалява, човекът не може да каже “вярвам истински”, т.е. подобно на друг човек, на Пророка, сподвижниците му. Необходимо е да се каже “вярвам така, както го желае Аллах”. В политиката е прагматик. За него правото на халифат лежи в ръцете на курайшитите. Халифът трябва да следи за изпълнението завета на Аллах в общината. Владетелят може да потиска членовете на общината, но без да нарушава законите на Аллах, като се препоръчва търпение (сабр). Допуска се влияние и поучаване на халифа при нарушаване на основите на вярата от негова страна, при необходимост трябва да бъде свален. Изказва се против фитната (смут), но ако я има, трябва да бъде в защита на вярата.
Идеологията му се формира едва след смъртта му, понеже смята за грешно записването й. Записва само “Муснад”. Ранноханбалитските съчинения са записвани и допълвани от много негови последователи, но главно с това заема неговият син `Абд Аллах. В “Муснад” хадисите се разделят на 3 групи. Първите определят статута на владетеля, властта и връзката му с общността. Втората група говори за възможните грехове на владетеля, като наказанието за тези грехове се отлага до Съдния ден. Третата група хадиси е особена, те не срещат в други сборници. Като цяло първите определят идеалните отношения между халифа и общността, а третата група ги представя такива, каквито са в реалността. В “Муснад” се развива и общото основание против нововъведенията (бида`). Ибн Ханбал подбира 7 хадиса, които се определят като “крайна концепция за нововъведнията”. Според него всички нововъведения спрямо Корана са отрицателни и му противоречат. Той оформя пътя, който провървяват нововъведенията. Първоначално те се появяват като новшество (мухдаса), след което стават нововъведения, водещи до заблуда (далала). Според него неизбежно ще се появят хора, владетели, които ще искат да изкоренят Корана, затова единственото спасение е привързаността към суната.
На Ибн Ханбал принадлежат 6 акиди (вероубеждение). Като втората е най-кратка, но съдържа основните му убеждения. В първите 6 пункта от нея се говори за предписанието от Аллах и свободата на волята, и за това, че не може да се избегне предписаното. В седми пункт се забраняват споровете за религията и тук се оформя постановката да не се пита “как”(би ла кейфа). В единайсти пункт се говори за това,че всеки вярващ мюсюлманин трябва да доказва вярата си чрез думите и делата си. В другите `акиди се изказва против нововъведенията, възможността за сътвореността на Корана, споровете за вярата, измененията в молитвата. Според него източниците на нововъведенията са “привърженици на мнението”(асхаб ар-рай), “привърженици на съждението по аналогия”(асхаб ал-кияс) и “привърженици на спекулативната теология” (асхаб ал-калам). В своя “черен списък” нанася хариджитите, рафидитите, мутазилитите, мурджиитите.
В книгата си “Китаб ар-радд ала-л-джахмита уа-з-занадика”(“Опровергаване на джахмитите и зиндиките”) говори за същността на проблема за божественото битие, произхода на Корана и критикува мутазилитите. В книгата си “Китаб ас-салат”(“Книга за молитвата”) посочва различните видове молитви и казва, че молитвата е един от главните моменти за уединение с Аллах. Също така, Ибн Ханбал е автор на сборници (масаил) в които отговаря на различни въпроси за вярата, за положенията на ханбалитската идеология. Тези сборници са написани на прост език и са достъпни за широките кръгове мюсюлмани. Негови са и редица сложни съчинения, предназначени за специалисти и богослови. Написани са на висок стил, предлага се специализирана аргументация и многобройни цитати от Корана. Други негови важни книги са “Китаб ал-джами”, от която е запазена само част в библиотеката при Британския музей, и “Китаб ал-уара”.
Ханбалитският мазхаб се оформя в началото на XI в. Главните му източници са Корана и суната. Признава се иджмата, като се зачита мнението само на първото поколение на сподвижниците и последователите на Пророка. Рационалните методи се отричат, но се практикува кияс. Ханбализмът възниква в периода на дълбока социално-политическа криза(михна) в ислямското общество, като неин отзвук от страна на най-консервативните традиционалисти. Първоначално като религиозно-политическо движение и едва впоследствие се оформя като религиозно-правна школа. Главната причина за кризата според ханбалитите се корени в разпространението на рационалните методи за тълкуването на Корана и суната. Те критикуват теологията (калам) на мутазилитите, а в последствие и на ашаритите. Изискват Коранът и суната да се възприемат буквално, без да се задава въпросът “как”(би ла кейфа). В ранните ханбалитски трудове суната се обявява за тълкуване (тафсир) на Корана. За преодоляването на кризата призозвават към връщането на ранноислямския опит, въплътен в Корана. Изказват се против мутазилитската концепция “за справедливостта” на Аллах, която оправдава избора на неправилните деяния, като я обявяват за клевета на Аллах. Ханбалитите се въздържат от определянето на постъпките като “грешни”, според тях това е “думата” на Аллах. Те смятат,че авторитетът на исляма се подкопава от спомените за споровете между Мухаммад и сподвижниците му. Затова те забраняват тези спорове да се обсъждат. Структурата на Ханбализма се изяснява още отначалото на неговото развитие. За нея можем да съдим от книгата “Табакат” на Абу-л-Хусаин. Първата група участиници в движението са учителите на Ибн Ханбал. Вторите са сподвижниците му, които са многобройни, той ги обучава, живеят на негови разноски(това е в правото им). Те са главните участници в изгнанието от Багдад на мистика ал-Мухасиби. Особена група са тези, които предават съчиненията му- добре образовани негови последователи . Ахмад ибн Джафар ал-Истахри предава Китаб ас-сунна (Книга за суната), Залим ибн Хатит — Китаб ал-иман(Книга за вярата), Абу-л-Касим ал-Багауи—Китаб ал-ашриба (Книга за питието).Китаб ас-салат(Книга за молитвата) е предадена от Абу Бакр ал-Асрам, Абу Бакр ал-Марвази предава Китаб ал-уара‘ (Книга за благочестието). Освен товаАбу Бакр ал-Асрам предава Китаб ал-‘илал (Книга за причините).
Другата група са събирачите на масаил, благодарение на тях се развива активна пропаганда на ханбализма. Те пътуват в различни местности за да разпространяват маса`ил на Ибн Ханбал, като понякога дори искат и пари в замяна. Благодарение на ясно оформената структура на ханбалитското течение, то бързо придобива устойчивост и получава въэможност за разпространение. В днешно време ханбалитската религиозно-правна школа е официална в Саудитска Арабия.
Различията между 4-те школи постепенно преминават в противоречия спрямо някои положения от живота на вярващиге мюсюлмани. Проф. Пеев посочва начините за погребение на бунтовници. Според ханифитите те са отстъпници от вярата и може да не се погребват като мюсюлмани. Според маликитите и шфитите, обаче е задължително да се погребат спрямо ислямския обичай. Постепенно различията намаляват, заради преминаването на обществото към консерватизма. А за съвременния мюсюлманин няма значение в какво съдилище ще отиде.
Пример за различията между четирите школи е възприемането на джихада (свещената борба). Така проф. Теофанов посочва до какво се свеждат дефинициите му при тези мазхаби:
1) При ханифитите- полагане на изключителни усилиия по пътя на Аллах в защита на истината чрез жертване на живота и имота, което е предписано с цел вярата в Аллах да стане по-могъща и да се отблъсне злото от Божиите раби;
2) при маликитите- сражаване с неверниците за да се извиси Словото на религията, когато те настъпят за сражение или нахлуят на ислямска територия с цел да породят смут;
3) при шафиитите- воюване па пътя на Аллах, за да победи Ислямът, както и борба с душата и сатаната;
4) при ханбалитите- сражаване с езичниците (съдружаващиге с Аллах мушрики), ако те нападнат. От категорията на онези, срещу които се води джихад, се изключват мюсюлманите извършили тежки грехове- прелюбодеяние, разбойничество и т.н.”
Към Джафаритския мазхаб се придържат шиитите-имамити. Той е официално признат от сунитските правно-религиозни школи. Основателят му е Джафар ас-Садик. Тази школа се развива успоредно със сунитските, занимава се с едни и същи въпроси, често факихите решават еднакво някои въроси. Подобно на сунитските школи при тях протича разделение на две- ахбарити и усулити. Ахбаритите се опират на преданията (ахбар), те са традиционалисти.
Усулитите са второто направление,те са „рационалисти”, които признават 4 източника на правото: Коранът, сунната, иджмата и акл (разум). Както при сунитите, така и при шиитите сборникът от преданията по думите на имамите става един от източниците на правото. Значението му се увеличава след изчезването на имама, поради необходимостта от практическо приложение. Подобно на това, че за източници на правото при ханифитите са признати 4-те труда на аш-Шабайни, така и при дажфаритите са признати трудовете на ал-Кулини, Ибн Бабуйи ас-Садука и аш-Шайх ат-Туси, които осъщо са 4. При формирането на методологията джафаритите най-силно се повлияват от шафиитите и имамитите-мутакаллями. Между ахбаритите и усулитите възниква остра борба на почвата на доктрините, които разработват двете школи. Постепенно обаче се налага школата на усулитите и в момента тя обхваща мнозинството от имамитите.
Усулитите разработват две важни положения- способност към знание (алламийат) и управлението на факиха(уилаят-и факих). Иджамата е единодушно мнение на муджтахидите, изразяващо мнението на скрития имам. Също усулитите разработват 4 метода за обръщане към разума акл). Усулитите смятат подражанието (таклид) за недопустимо за въпросите на правото и вероучението. За най-авторитетен източник се смята трудът Шараи ал-ислам фи масаил ал-халал ва-л-харам на Наджм ад-дин ал-Мухаккик ал-Хилли
Основните разлики между шиитската школа и 4-те суннитски са
1. джафаритите отхвърлят кияс
2. от Суната признават хадисите, предадени по думите на ахл ал-бейт
3. усулитите смятат вратите на иджтихада отворени, което им дава възможност за по-голяма гъвкавост спрямо промените
4. допускат временни бракове
5. такия(правото за скриване на вярата в опасни ситуации)
От престъпленията срещу Аллах за най-тежко се смята вероотстъпничеството, което се наказва с лишение то всички права и заключване под старжа. Според шафиитите се допуска разкаяние на престъпника опрощаването на греха му. За ханафитите разкаянието е желателно, но не е задължително, маликитите и ханбалитите смятат,че то е излишно. Ханафити и джафарити смятат,че доживотният затвор е по-полезен от смъртното наказание.
Въпреки различията на религиозно-правните школи и техните постановки, се формират определени граници, които са общи за всички мюсюлмани. П-р Пеев посочва стълбата(виж. Приложение), по която се определя всяко деяние и помисъл на вярващия. В единия и край е необходимото задължение, което води до възнаграждение в отвъдния свят. Следва препоръчителното (мандуб), за което мюсюлманинът получава положителна оценка. В средата е разрешеното (мубах), което не води до награда. Противоположно на препоръчителното е порицаемото (макрух), за което се дава отрицателна оценка. А противоположното на необходимото е абсолютно забраненото (махзур,харам), което води до наказание. Завършеност системата на мюсюлманското право придобива към Х в., след смъртта на основателите на различните школи по време на Абасидския халифат. Тази система обхваща икономическия, политическия и социалния живот на мюсюлманското общество и както посочва проф. Пеев “отговаря на интересите на господстващите класи”. Мюсюлманското право не остава непроменено през тези векове, към него се допълват трудове на правоведи продължаващи дейността на имамите си, старите се обработват, вече не е необходимо съдиите да се обръщат пряко към Корана и суната, а към водещите правоведски трудове и законите, издадени от държавата, които съответстват на времето, интересите и обстоятелствата.
Библиография:
1. Евстатиев, Симеон (съст. И ред.) Ислямът:кратък справочник. Център за интеркултурни изследвание и партньорство:София, 2006.
2. Пеев, Йордан. История и философия на една религия. София, 1985.
3. Пеев, Йордан. Ислямът – доктринално единство и разноликост.София, 1982 г.,56-68 стр.
4. Теофанов, Цветан. Превод на Свещенния Коран. Главно Мюфтийство на мюсюлманите в Р. България. София, 2006, 45-46 стр.
5. Ислам: энциклопедический словарь. Москва, 1991 г.
6. Ермаков, Д. В. Ибн Ханбал и начало ханбалитства. Религии мира. История и современность. Ежегодник 1984. М., ГРВЛ издательства «Наука», 1984, 175-189.
7. Хрестоматия по Исламу. Москва, Наука, 1994 , 135-138 стр.
8. Ибн Халдун, Встъпление, София, Наука и изкуство,1984г., 233-239 стр.
9. Керимов, Г. Шариат и его социальная сущность, Москва, Наука, 1978г.
10. Королев, Кирилл М. Ислам классический: Энциклопедия, Москва, 2005., 241-244 стр.
11. Примаков, Е. М., Ислам: Краткий справочник, 1986г.
