Отиди на
Форум "Наука"

caress…

Потребител
  • Брой отговори

    601
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    3

Отговори публикувано от caress…

  1. Преди 11 часа, ramus said:

    "колегата Рамус, разполага с достатъчно широк набор от "обяснителен и понятиен материал", достатъчно дълго разработван, за да не се налага да "обяснявам всичко със страха".

    Прочетохме всички колко задълбочено сложихте знак за равенство между страх, вина и срам.

  2. Преди 6 часа, Incorrectus said:

    Техен фиксиран фен си именно ти, защото все за тях говориш, по правилото за редукция на проецирани желания. :bigwink:

    Колегата Рамус обяснява всичко със страха така, както навремето Фройд се опита да обясни всичко с либидото и нагона. Не, че за подобни твърдения няма основания в определени контексти, но са твърде фрагментарни, а психиката е изключително комплексно явление. 

  3. Преди 10 часа, ramus said:

    Срамът и ВИНАТА, колежке, имат единна основа. И тя е отново страхът и страхуването.

    Нямат единна основа, колегата. Могат да бъдат продиктувани от страх, но човек може да изпитва срам и/или вина и поради такива фактори като етични/морални/философски стандарти. На всичкото отгоре, не е задължително човек едновременно да изпитва срам и вина, двете емоции могат да съществуват и да се изпитват поотделно. Човек може да се срамува и заради нечии чужди постъпки, както и да изпитва вина/срам за собствените.

    Срамът е свързван с осъзнаване на неизпълнение на определени социални морални стандарти, докато вината е лично преживяване и винаги е свързана с невъзможността човек да покрие собствените етични стандарти. Човек може да изпитва дори вина за това, че е значително по-заможен от повечето си събратя, че води луксозен живот, че е собственик на луксозен самолет, докато милиони умират от недохранване.

    Това, че срамът и вината понякога се преживяват едновременно не означава, че трябва да слагаме знак за равенство между двете. Особено, ако човек има по-високи изисквания към себе си в познанието си за човешката психика. Например, ако се случи инцидент и човек без да иска причини нараняване на друг човек, това, което той може да изпитва, е както вина за действието, така и срам. Но независимо от това, вината и срамът са две напълно отделни и самостоятелни емоции. Срамът е "егодистоничен" т.е. продукт на конфликт между това как виждаме себе си и нуждите, и целите на нашия аз, като високи нива на срам са свързани с доста съществени изкривявания на психиката - различни проблеми с хранене, различни сексуални проблеми, дори нарцисизъм, който е един от защитните механизми срещу срама. Вината обаче е "егосинтонична", укрепваща и развиваща егото, и в изключително редки случаи може до доведе до психични изкривявания. Вина, а не срам, изпитват обикновено хора със здравословно самочувствие и ценностна система, понеже тя е в резултат на саморефлексия, а не непременно ефект от конфликт на личността със социалните взаимоотношения и норми.

    П.П. Моля за извинение за побългарените термини в кавички, но не съм запозната с еквивалентните термини на български език.:ah:

    • Харесва ми! 3
  4. 1 hour ago, ramus said:

    Усилията да се сведе човекът до нужния за него етикет е обикновена атавистична патерица.

    Не, не е атавистична патерица, а сложен процес по изграждане на идентичност, базирана на ценности - социални и индивидуални. Има два вида общества най-грубо казано. Общества, основаващи се на срама и общества, основаващи се на вината. При първите социалното одобрение е основен регулиращ фактор, при вторите - индивидуалните ценности.

    Погледнато реалистично и обективно, не само страхът е оказвал влияние при вземането на решение дали да се въстава, а и различните ценностни мотиватори, които са притежавали различните социални слоеве в България в онова време.

     

    • Харесва ми! 2
    • Благодаря! 1
  5. Преди 32 минути, vvarbanov said:

    Не е така, ето как е! Планът е бил да се изколи не цялото, а само част от населението за да се умили Европа,  та Русия да се смили над нас и да ни освободи. Ако трябва да използвам примера ти " Целта на хирурга не е да да заколи пациента , а да му отреже двата крака и да го пусне да ходи свободен(от турското робство)".

    Каблешков: „Не в куршума на кремъклийката се надявах, а на гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия“. 

    Как мислите, че се постига политическа независимост от Османската империя в контекста на международната политическа обстановка на разискваната епоха? Как се печели политическо благоволение от Великите сили? Защо различни, в пъти по-добре организирани и въоръжени въстания от Априлското не са получили търсения политически ефект (полското от 1831 и 1863, унгарското от 1848 )? 

    Стратегията на българите е политически успешна. Великите сили виждат смисъл от намеса, който да оправдае загубите им в дългосрочен план, надявайки се да разширят по този начин териториалното си влияние. Унгарското и полските въстания обаче не постигат целите си точно поради същите причини.

  6. Едно кратко филмче в тази връзка:

    Mary-Helen-Immordino-Yang-Ed.D.-480p.mp4

    Immordino-Yang and Damasio summarized this finding in Learning Landscapes:

    “By compromising the possibility of evoking emotions associated with certain past situations, decision options, and outcomes, the patients became unable to select the most appropriate response based on their past experience. Their logic and knowledge could be intact, but they failed to use past emotional knowledge to guide the reasoning process… ”

    Емоцията е  друг вид когниция, която подпомага не само процеса "учене", "вземане на по-адекватно решение", но без тях вземането на решение е невъзможно, а знание, което не е съпроводено с емоции при преподаването му, не се задържа дълго в паметта.

    http://onlinelibrary.wiley.com/doi/10.1111/1541-4329.12116/full

    Извинявам се за телеграфния стил, но нямам време за по-дълги постове. Мисля, че информацията в линковете е красноречива сама по себе си. Все пак човек е нужно да знае какво търси, за да може да го публикува като информация. Надявам се да е полезно. :)

  7. Джоузеф ЛеДу и Ричард Браун предложиха нова теория във връзка с емоциите, която ги поставя на отдавна дължимото им място - сред по-висшите когниции.

    https://www.psychologytoday.com/blog/the-athletes-way/201702/joseph-ledoux-reports-emotions-are-higher-order-states

     

     

    • Upvote 1
  8. Преди 11 часа, ramus said:

    Трудно ми е да приема лицемерието - винаги съм имал проблем с това. Страхуващия се човек е винаги лицемерен - защото мисленето и страха са в две отделни територии, а природата е преопределила втората от тях да е основна и с най-висш приоритет. И заради това "първата" играе ролята само на "слуга". И тук се говори с маските и слугите, а отзад стоят обикновените житейски страхове.

    Страхът е емоция и е неподправена, естествена. Това, което може да бъде лицемерно, е само мисленето. По-голям проблем за хората винаги е била рационализацията на емоцията, а не чувстването й.

    Как се става доносник, интригант, манипулатор за мен винаги е бил интересен въпрос. Колко от хората, стигнали до подобни прояви, са били слуги на някакъв страх и колко от тях са били слуги на добре калкулиран интерес? Дали страхуващият се за живота на близките си е лицемерът и подлецът или онзи, който е готов да премине през трупове, за да постигне рационалните си цели? 

    Лесно се лепят етикети, по-трудно е да се вникне в мотивацията за едно или друго действие. Кога доносничеството е мотиварано от чисто рационални подбуди, а в кои случаи от емоционални.

    И тъй като емоциите също са висша когнитивна функция, то в живота си предпочитам естествеността на чувстващи и сърцати хора, отколкото премерената рационалност на мислещите, която е в състояние да не взима под внимание чувствата и благополучието на други.

     

  9. Ами, очаквам да докажете, че съзнанието не е вид информация, за да изгладите несъответствията от моя пост.

    След като успеете да направите това, ще бъдете предложен за Нобелова награда, тъй като ще сте обяснил една от най-големите загадки на нашето време.

    Разчитам на вас.

    • ХаХа 1
  10. Какво се знае за тези могили, за които споменава въпросният "учен"? Опитах да намеря нещо по-сериозно в гугъл, но попаднах само на писания от библиотека Фантасмагория. Въобще, има ли, каквито и да било осования за подобни хипотези?

    Иначе шоуто му е като за лека нощ деца. Как си наглася и добавя произволно числа, за да си обоснове фантазиите - добре се посмях с цветето на живота. :)

    От друга страна, някои от по-древните цивилизации действително са строели на мистичен принцип, а за вярванията и знанията на пра-българите не се знае  много, което създава пространство за подобни легенди.

  11. Замислих се…щом е възможно кодирането на дигитална информация на биологичен носител, със сигурност ще намерим начин как да ъплоадваме всякакъв вид информация, включително и съдържанието на собствените си съзнания. Все още твърде малко знаем за самото съзнание, но със сигурност е вид информация, която в момента сме избрали да наричаме "психична". Но била и психична, тя също подлежи на преформатиране, заличаване, разширяване, подобряване…Което си е вид бъдещо безсмъртие. Поне, докато съществува живот независимо от формата.:bk:

    http://theconversation.com/storing-data-in-dna-brings-nature-into-the-digital-universe-78226

     

    • Харесва ми! 1
  12. Spoiler

    СЛУГАТА-ГОСПОДАР

    Антоанета Алипиева

    web | Национална идентичност...

    Гледната точка на слугата е винаги по-находчива, по-богата и наблюдателна от гледната точка на господаря. Господарят е наивен в световъзприятията си, владеейки света и ситуациите, той е спокойно-муден, доверчив в притежанията си, неизкушаван да открива психологията и законите на другите. Той е самата скука на властта, глуповатото убеждение, че властта е вечно негово убежище. Господарят е леността на егоизма, пасивното съзерцание на света, което обаче за миг може да се превърне в последна решителна дума. Обратното - слугата е самият живот, активната му, изобретателна хитрост прониква в будоари, рови из бельото на неподозиращия господар, анализира и запомня сцени, дебне, дано от дочути фрази да сглоби истината и я обърне в полза за себе си. Слугата нищо не извинява и не прощава, защото по правило не обича господаря. Злорадството на слугата е скритата му позиция, която запечатва времето не само като глобална картина, но и като интимни, тайни кътчета на безсилие, драми, унижения и болки. Най-голямото отмъщение на слугата е да разкаже някъде и някому за господаря. По същество слугата и господарят съжителстват не по собствена воля, а по силата на договор, което поражда и напрежението между тях, пренебрежително-небрежните жестове на единия и дебненето и хитростта на другия.

    Българската литература особено активно разработва слугинската тема. Основни, най-български художествени творби, представящи ни като психологически портрет, съдържат слугинството като една от възможностите да се осмислим като национално битие и национален характер. Възрожденските текстове например, вътрешно мотивирани да открият българина като изконност, чиито многоспектърни прояви определят човека именно като българин, неизбежно и исторически предопределено разработват позицията слуга-господар. В границите на робството българинът-слуга не само слугува, той оцелява, поробителят-господар тотално владее историческото време, а значи и живота и като духовна, и като физическа стойност. Българинът-слуга пряко и безапелационно е назован "роб", "рая", пълното безправие е трагичната предпоставеност на слугинството му. Това, че всички българи са "рая", предполага и всеобщото слугуване, при което тези всички са равни (т.е. еднакво заплашени и изплашени) и едва в края на робството чорбаджиите се открояват като по-първи слуги. Странно, но във възрожденската литература гледната точка на "роба" е отправена не към господаря (животинските прояви на когото са до болка познати и изпитани), а към себепознанието, и то с надеждата, че неговото постигане е възможност за преобръщането на робската съдба в господарска: "Народ, кой не може познай себе си, нищо важно не може никога да извърши" (Г. С. Раковски). Господарят-поробител е видян и отсъден единствено чрез грубата си сила. Робът, когато разправя за себе си, има предвид не индивидуалното си битие, а общата робска участ на всички българи-слуги. Повествователният Аз на Софроний, който зове себе си "млад, глупав", "сиромах", "отчаял", мигновено и неусетно се преобръща в "ние, нали сме прости човеци", "ние гледахме като овце на заколение". Слугинската гледна точка е силна, защото е точка на единението - и в страданието от господаря, и в борбата против господаря. Затова и слугинската гледна точка интуитивно отчита не дребните събития и факти, а движението на историята. Тя е не наблюдение, а участие в историята. Личната, "велика скръб" на Софроний от разбития му дом и оголелите дечица за миг се стапя в динамиката на времето, в невероятните исторически трусове и ексцесни картини на грабежи, убийства, опустошения, в които отделният "робски" живот не значи нищо. Така господарят полека лека престава да се идентифицира само с поробителя, а застава срещу слугата в образа на цялото историческо време, наситено с турци, гърци, с Русия и Западна Европа, с всички онези мощни исторически процеси, които заплашват българското, българина. Титанично време, което ще предизвика покорната "рая" да роди и отгледа опасни слуги. Робското време е време на война между слугата и господаря, време, когато българинът, пробуден "от сън дълбок", осъзнава себе си като господар на земята си, а поробителя - като мним господар, натрапник, чужда физическа сила, желаеща да бъде единствена страна на договора. В най-грандиозните си прояви, които днес зовем национални герои, слугата преобръща историята, изправя се срещу историческите стихии и узнал "своя род и език", заявява: "На живот ми си господар, но на волята не ми си!" (П. Р.Славейков - "Изворът на белоногата") Слугата-господар! И ако възрожденското време йерархизира въставането на роба като максимална проява на българщината, при което границите между слугата и господаря са вече неясни, то при Алеко Константинов и неговия "Бай Ганьо" размитите граници излъчват други, драматично-дълбоки психологически заложби. Но защо направо "Бай Ганьо", когато преди него има още, достатъчно "робски" размишления за слугата-българин? Има "Записки по българските въстания", "Чичовци", "Под игото". Има:

    А бедният роб търпи и ние 
    без срам, без укор броиме време, 
    откак е в хомот нашата шия, 
    откак окови влачи народа, 
    броим и с вяра в туй скотско племе 
    чакаме и ний ред за свобода!

    (Христо Ботев - "Елегия")

    Има раздвояване образа на българското - от една страна безропотното, "робско" слугуване, мълчаливо, сковало "ум човешки" в "окови тежки" (Ботев), и от друга - въстаналите слуги, тези, които "умиха лицето на България", които "гордо и неустрашимо издигнаха глава против самият тиранин" (Захари Стоянов), против слугинството на самите българи. Пред националната съвест и памет въстаналият против робството слуга е истинският господар на българското, емблема на мъченическия път от "роб" до "герой", "блажени минути" на екстремната национална енергия, разместваща историческите, социални, политически граници между слугата и господаря. Въстаналият слуга, който психологическият "робски" наивитет в малкото на брой минути на тържество и възхита ще идентифицира с "Царски работи" (Захари Стоянов - "Записки по българските възстания) и "Честито ти царство, булка!" (Иван Вазов - "Под игото"). Робското безвремие, изработило митологично съзнание, гледа света чрез готови формули, фокусиращи магическата смяна на едно състояние с неговата противоположност. Светът задължително е мислен като спойка от бинарни опозиции и преминаването от единия полюс в другия е нещо съвсем естествено. След кратките дни, през които свободата се изживява като "дошла", а не като страдание, идва и естественият стремеж въстаналият слуга да се свърне в границите на слугинството, удобно затова, че чрез него оцеляваш, да се отбие въстаналият от историята и да се натика пак в безвремието - бедно, овчарско, босо и гладно, но живо: "... не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи", "...по онова време и по понятията на тукашните хора предателството не съставляваше още порок" (Захари Стоянов). За робското време слугинството не е порок, а норма, вековно отглеждана социална психология, която, ако я нарушиш, "лошаво става". "Пусто му остало и въстанието, и царството, и войводата... Защо ни е нам вече свобода и живот? За кого ще ние живеем, когато станахме като кукувици, без жени, деца и майки?" (Захари Стоянов - "Записки ..."). В робското време въстаналият слуга сам си знае цената. И едно от геройствата му е, че никога не се разколебава в мисията си. Той е убеден, че освен срещу големия враг, наречен историческо време, трябва да въстане и срещу самите българи, на които е необходимо да подпали селата, та и те да излязат под ударите на историята, трябва да намрази "сган избрана - рояк скотове" от чорбаджии, духовници, "граматици", "патриоти по мода". Един от най-честите лайтмотиви в "Записки по българските въстания" е ненавистта към "учените глави", които са в услуга само на страха и робството. Истински господари на българското могат да излязат единствено от ония "отчаяни, които виждаха спасението на България в огън и меч". От ония, които чрез битката доказват своето българско господарство, които "са си въобразявали, че с едно махване ще можат да съкрушат тирана" (Захари Стоянов). Не, не са си въобразявали! Въстаналият слуга знае, че освен геройството и хитростта е негово оръжие. Във Вазовите разкази "Чистият път", "Апостолът в премеждие", "Из кривините" Левски, когото Иван Хаджийски нарича "най-самобитният българин и с това най-добре изразяваше тежненията на народа", никога не се появява срещу поробителя в истинския си вид, лице в лице в равностойна битка. Левски е винаги преоблечен, дегизиран, не себе си (и така присъства в цялата българска литература - "Записките", Вазовите разкази, "Епопея на забравените"...). Софроний и Захари Стоянов нямат и помисъл за наранено достойнство, когато са подложени на нечовешки мъки и драматични изпитания - дано се разкрият като разбунтувала се "рая". "По това време българинът се считаше за виновен не само че е въстанал против държавата, но че е имал и хубави мустаци. Ето защо аз си налягах парцалите, ударих го на сомоунижение, дордето имаше защо, и бях готов да претърпя всички поругания и унижения, стига да няма реален бой и други мъки" (Захари Стоянов). Хитростта и демагогията са част от геройството, естествен път на защита на националните идеали, необходимост на живота. "Кой не се подиграваше това време с българина! Те бяха артисапи на света" (Захари Стоянов - "Записки ..."). Тъжна слугинска участ и на най-светлите ни национални сили, която обаче времето щастливо обръща в тържество на българщината, в далновиден помисъл за националната ни съдба: "Ако изгубя - губя само мене си, ако спечеля - печели цял народ" (Васил Левски). Слугата-господар! Изключителните времена имат и тая особеност, че заличават твърдите граници между традиционно установени понятия и норми. В изключителните времена няма благоразумие. "Способността да се различава доброто от злото и полезното от неполезното, разумното от неразумното може да си има мястото само при пълнейшото спокойствие на духовете..., а народите, които ламтят за свобода и на които програмата на действия е начертана от самата история, щяха да противоречат на една велика истина, ако бяха седнали да смятат това и онова..." (Захари Стоянов - "Записки..."). Изключителните времена имат изключителни цели и тяхното домогване е трънливият път на собственото, поединично отрицание. Нямаш право да си щастлив, да си горд, спокоен, добър, да си християнин (в етичния смисъл на думата). Имаш само изключителната си национална цел. Народната памет ще помогне да се забравят убийствата, страхът, отчаянието, самоуниженията и колебанията - все качества човешки - и ще те възпроизведе светец. Но историята освен видим пласт е и подводни течения, тъмни, слепи сили, които ако днес си победил, утре ще избухнат.

    Лелеяната, бленуваната Нова земя - реалност, истина, зримост - узаконява "раята" в господар. "Чичовците" плъпват свободно, прекрачват границите на музея си и с почуда, но и със самочувствие, потъркват очи пред белия свят. Каравеловият Иван Нищото, който не съдържа "в себе си нищо особено", който предугажда желанията на по-силните и гледа "кръвнишки" тези под него, ще изплува удовлетворен, равен с равните. Всички заедно ще се борят за себе си и Нова България. Кой когото изпревари. "Всинца ще бъдем големци и всинца ще бъдем народ. Всеки ще води и всеки ще бъде воден. Конституция - то значи равенство!" (Стоян Михайловски). Други господари, наречени от българската литература "службогонци", "Гороломовци", "Големановци"! "Пази, боже, сляпо да прогледа" от Алеко Константинов ще обобщи мнимите им господарски нрави. Освободените "чичовци" със стръв режат корените под себе си, жадни да забравят собствената си простотия и тази на дедите си, която простотия всъщност единствено подкрепяше онези, които слагаха глави върху дръвника, за да умият лицето на България. Треперливите, обезсмислени като национална и духовна цел "чичовци" ще бъдат възнаградени за търпеливото си, робско, мижитурско изчакване на свободата. Капасъзът от "Нова земя" на Вазов ще символизира тяхната победа, яздейки турчина като кон - половин километър извън града, да го видят всички! Господарски жест! Същият жест като на писаря, пред чийто глас малодушно трепери Македонски от "Немили-недраги": "Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?!..." Буреносна българска историческа съдба, която все размества, превъртва граници. Слугата-господар! Довчера "рая", "народ-стадо", предатели, "чичовци", днеска господари, учени, тачени, необходими, защото създават държава, коват институции. И непременно забравили калните дворове със свините и кокошките в тях. И Новата земя не знае къде са границите между слугата и господаря. Пак колкото господари на земята си, толкова и слуги на скорострелно менящите се социални, исторически обстоятелства.

    Създаването и регламентирането на институциите е вече желанието на българина да излезе от митологичното безвремие и да се влее в света. В началото българската литература болезнено приема този факт. Срещата на дядо Йоцо с агресивните, бързащи да се нормативизират институции е осмислена от Вазов като заплаха и разрушаване на изконно българското. Слепият дядо Йоцо, символ на митичното безвремие, си представя Нова България като психическа реставрация на онези мечтани институции, опиращи се само върху наивно съзнание за мотиви, които твърде скоро ще се разкрият като утопии. Вазовото предпочитание брани митичната чистота на българското, която модерното институционално време атакува и обрича на развала. Затова и следосвобожденските разкази на писателя са преди всичко със сатиричен уклон към ковящата се държава, а патетиката е съсредоточена в митичното безвременно българско, изригнало в "Епопея на забравените".

    Новите господари на България са натоварени с отрицателна енергия и българската литература не им вярва, че могат да създадат "чисто и свято" отечество. Всъщност институциите ли развалят българското, или българското разваля институциите? "Записките" от Захари Стоянов или "Видрица" от поп Минчо Кънчев, които първо имат претенцията за документалистика, а впоследствие се оказват и литература, изобилстват с примери затова, как българинът не може да осъществи свободно и законово първо личното си битие, а за националното си желание за свобода - да не говорим. Всичко се урежда с хитрост, угодничество, някакви дребни подкупи и възнаграждения за предателство, помощ или за не знам какво си. В следосвобожденска България тая черта активно участва и в съграждането на институциите, които освен че се коват като всеобщи и задължителни, но и винаги оставят малки задни вратички за неща, които могат да се оправят и по някакъв си вътрешен, заобиколен начин. Във Вазовите комедии или пък в "Големанов" от Ст. Л. Костов намърдването в институциите, а чрез тях и в келепира, в никакъв случай не е регламентиран път. Кой ли всъщност вярва в безкомпромисната справедливост и точност на институциите? Елин-Пелиновите селяни ли имат доверие в държава, попове, бирници, или Бай-Ганьовата орда печели избори по законен начин? Случайно ли Бай Ганьо не може да бъде завършен като образ без автора (разказвачите, Иваница Граматиков)? Случайно ли едно от най-българските произведения работи с такъв сдвоен персонаж, за когото и досега литературната критика не може да реши кой е по-силният, по-полезният, по-българският - Бай Ганьо или авторът? Буреносна българска съдба, която не може трайно да осъзнае що е добродетел и що е низост: "пълзенето за добродетел считай,/ а независимостта за простъпка" (Стоян Михайловски), а пък ще вземе да дели слугата от господаря. Не, и институциите не могат да кажат кой е господар и кой - слуга! Слугинските разкази на Георги Райчев, например, действително че превръщат слугата в наблюдател и съдник на господаря, но и говорят, че и слугата, и господарят са в едно общо семейно пространство, че по манталитет са напълно еднакви и само някаква, вече икономическа граница е теглена между тях и определя договорните им отношения. Повествователната гледна точка е тази, която отсъжда, че господарят е неморален, а иначе и слугата, и господарят са завъртени в една и съща събитийност и никой от тях не си прави труда да се мисли различен от другия. Господарят е позамогналият се бедняк, издигналият се сред своите, който не узаконява господарството по традиция, а с действие, с труд и агресия е овладял практическа социална ситуация. Положеният труд кара новия господар страшно много да се цени и постоянно да подчертава новата си социална роля. Той е известният в българската литература образ на първенюто, така благодатен и като сатирична, и като трагична тема. Така тъжно прозрян от Вазов в "Нова земя": "Този вчерашен народец бърза да стане славен. У него всичко е голямо: големи писатели, големи герои, големи хора безчет! Невинна грандоманска черта у микроскопическо племе...". Господарят, когото драматичното национално време все заплашва да го върне на изходната му точка - слугата. В един от най-щекотливите разкази на българската белетристика - "Андрешко" - се срещат богатият и бедният, гражданинът и селянинът, държавният служител и данъкоплатецът. Срещат се двама агресивни, ненавиждащи и презиращи се помежду си души, които никой не се е сетил да определи като господаря и слугата. Няма и защо, тъй като общият път, който делят Андрешко и съдия-изпълнителят, е път на отворени, ненормативизирани отношения. Богатият си говори с бедния, бедният гледа да изиграе богатия, общата им каруца жвака из калта и - няма господар, няма слуга, има кой кого, аз тебе или ти мене. Слугата, чиято психология винаги крие усещането, че със собствени усилия и хитрост ще може да стане господар. Слугата-господар!

    И историческото ни битие не закъснява да удовлетвори слугата. Социалистическият режим изтръгва де-що има установено като норми и кове свои. Но вече не "чичовците" ще се разплодят, а "Андрешковците". Разчистили си за десетина години сметките с предишните господари, новите господари ще изискват слугинство предимно в идеологическата сфера. И пак същият въпрос - комунистическата идеология (която е интернационална) ли разваля българското, или българското пригажда към себе си социализма? Истина е, че външното, насилствено прекъсване на традицията по същество поражда нестабилни институции и морал, но е и истина, че българското, свикнало на исторически катаклизми, е достатъчно жилаво и вярно на себе си. Държавните институции се пренатоварват с идеология, обществото твърдо се парцелира на йерархични стълбици, при които всеки на някого е слуга и всеки на някого - господар. Големите игри и материално спокойствие искат голямо слугинство. По-малките игри - по-малко слугинство. Няма слугинство - няма игри. Слугинството се превръща в корист, цинизъм и изисква големи, много големи усилия и внимание, за да се поддържа в бляскаво ритуално поведение, в маска, зад която болезнено тупти проиграна или недоразвита дарба. Привидно идеологическо, а всъщност материално битово, слугинството се превръща в задължителна психология на бедния, желаещ да компенсира, да забрави унижението, да си набави това, което му е липсвало: "И не е ли заложено това желание в гена на самия ни народ. Ние все в бедност и онеправданост сме живели, виждали сме как живеят богатите по света и сме искали да приличаме на тях, преди още да сме създали богатство" (Марин Георгиев). Господарят, който това пусто българско време все не оставя да се традиционализира, да предаде на децата си господарлъка, да отлепи от себе си слугата... Социализмът като социална функция не успява да се сведе до прост организационен статут, според който институциите да задоволяват насъщни потребности. Българското скоро пробива институциите и ги битовизира. Уж слугуваш на идеологията, уж че й вярваш, ама все гледаш да я надхитриш. Келепирът не престава да бъде вътрешен мотив, хитростта продължава да бъде или начин за оцеляване, или начин за облагодетелстване. По-малките слуги гледаха какво правят по-големите слуги. Гледат, документират и осъзнават страха да не загубиш личностната си съдба, дарба при по-големите слуги, изживяващи се като господари - да не падне благоволението, да се развъртят възможно повече (ако може всички) социални лостове около себе си, да осребрим себе си още, още, още... Тъжната съдба на Борис Морев, който, стигнал върха с цената на безумни компромиси, започва своето самоунищожение. Разместените, неясни граници между слугата и господаря, между морал и неморал са и единствената надежда, че вина и невинност са абстракция: "И в личния живот на хората, и в историята - всички резки граници са измислени за удобство. И колкото по-вечни ни изглеждат, толкова по-мимолетни са всъщност" (Любомир Левчев - "Убий българина"). Ивайло Петров със силата на големия художник в "Хайка за вълци" наистина ще докаже, че човекът и животът не могат да бъдат мислени с резки граници, но това вече няма да е хитрост, а трагично разкритие за насилието, което не успява да овладее и господарства над духовните стойности и отделните хора, да предпостави с готови истини битието.

    "Да дадеш себе си" е героиката на възрожденското време. "Да дадеш себе си" е социалният капан на модерното време и зрялото, болезнено усещане, че си наполовина господар, наполовина слуга. Колкото повече се чувстваш господар над другите, толкова повече се виждаш и слуга на тези, които са над теб: "благодетелите не искат благодарност, а лична преданост. Но пък засвидетелстваш ли я - край с теб: сбогом чест, достойнство, самостоятелност. Ставаш покорен роб, приближен слуга, който се държи за шефа си като дете за полата на майка си. Много свои събратя виждах в тази роля, убедени, че така завинаги са разрешили битовото си и служебно положение. Едни го правеха от глупост и ограниченост, други от безличие и безсилие, трети от убеденост, че са надхитрили господаря си, готови със същата преданост да служат на следващия, а четвърти вярваха, че всичко е позволено" (Марин Георгиев). "Всичко е позволено" е обобщаваща народопсихологическа формула, изтъкана от превратно историческо време, което не е могло да изгради траен обществен морал и етикет. Всички съществуваме в обща домашна ситуация и за кой ли пореден път се питаме: "Държава? Какво може да бъде то, ако не чифлик, мушия?" (Стоян Михайловски). За кой ли пореден път равни започват да се борят помежду си за господарство.

    Никое време не е уважавало безличния и ограничен слуга. Възрожденското време ги идентифицира като предатели и по свидетелство на Захари Стоянов турците ги презират повече и от българите. По днешно време онзи слуга, който "да трябва и когато не трябва" (Марин Георгиев), е подминаван от господаря като безформена, покорна дрипа. Винаги е интересен слугата, който крие в себе си и господаря. Онзи, който знае, че времето и светът са измамно нещо и с действие, хитрост, с късмет ще може да превърти ситуацията! Границата между слугата и господаря в цялата ни национална съдба е битова граница, която впоследствие модерното време нарича социална. В прозата Георги Мишев ще актуализира Алековата тема "Пази, боже, сляпо да прогледа", но в друг социален контекст - парвенюто разрушава рождената си селска люлка, замаян от купешки градски битови примамки, под които обаче упорито прозират наранени, но неизкореними селски нрави. Селото превзема града, виждайки в него господарски престиж. И резултатът от това - градът заприличва на село, времето на институциите се смесва с природното време. Парвенюто, непривикнало с точността на града, постоянно бърка рационалното време с природния календар на земеделския труд. Поради това, че българинът не унаследява социалното си битие, а винаги сам се бори за него, с господарство може да се сдобие само ако събере повече имущество от другите. Господарството чрез идеи е безсмислена химера, която не може да утоли довчерашната бедност: "Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всяка свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лозе и дърт пелин" (Захари Стоянов).

    Възрожденското време, чрез изключителната си национална цел, превръща хитростта в добродетел. Хитростта е другото лице на бунта. В модерното време хитростта е драмата на слугата, вътрешната му разсипия, че не можеш да бъдеш истински, усещането, че не на идеология слугуваш, а на бедността си. Драма, изкристализирала във верноподанически социалистически стихотворения, в производствени романи, в половинчати недомлъвки за истината. Хитростта в социалното поведение е разбираема и не особено страшна. Но хитростта в художественото творчество е тъжната ликвидация на себе си, разсипващото вътрешно чувство за проиграност, което надали чужбините, резиденциите и парите могат да утешат. Какво щастие за възрожденеца, който искрено може да изкрещи:

    Тежко, тежко! Вино дайте! 
    Пиян дано аз забравя 
    туй, що, глупци вий не знайте 
    позор ли е, или слава!

    (Христо Ботев - "В механата")

    и какво нещастие за художника по време на режима, който вижда пороците, "осъждаш ги в тесен кръг, а наяве в обществото не можеш да им сториш нищо" (Марин Георгиев). Защо? Защото и разбунтувалите се срещу режима слуги крият в себе си бъдещия господар. Вечно повтарящият се Ботев модел, според който Венета иде после отечеството", после големите исторически и социални задачи. "Запей или млъкни - махни се!" е закодираната у българина невъзможност от пълноценно лично битие, от търпеливо изработване на детайли, заради все неразрешените и неустановени социални задачи. Едно постоянно отворено за всички социално пространство, което довежда и до вечно превъртващата се граница между слугата и господаря. "А ратуваната, изробуваната, мечтаната, лелеяна свобода - какво ни носи тя? Преди нея всички, макар и в различна степен, са били равни - роби и слуги на господаря. А след нея?... Довчерашният близък, кръвният ти брат вече ти е господар и ти трябва да блъскаш, да теглиш за двама - робството на свободата" (Марин Георгиев). Слугата-господар, чиято предопределеност тъжно усещат всички български интелектуалци: "...влаковете, които преселват хората от миналото в бъдещето. Там на перона се блъскат и нашите суети" (Любомир Левчев - "Убий българина"); "Всички носим вина. И всеки лично за своето участие в общата вина" (Блага Димитрова - "Лице"). Модерната българска литература може да говори за "суета" и "вина", което по същество е акцентувано върху личността, но никога не може да избяга от общността на националните задачи, които все не престават да бъдат остри, належащи, съдбовни. Никога не е бивало българското да не бъде заплашвано от външни, чужди сили. Ама и българското никога не се е давало, все е успявало да надхитри всичко и всички и ей тъй, на, напук да го бъде. И в границите на българското слугата-господар не е нито добродетел, нито грях, той е съдба.

    Буреносно българско време с краткотрайни господари и неверни слуги, бърза въртележка на бедността, сдвоила образа на слугата-господар. Онова магическо Радичково бомбе, което върви от глава на глава, изкушава простия селянин с въпроса: "Пено! Да бъда или да не бъда! А!", а българската съдба (у Радичков - жената) изумено ще отвърне: "Маани това от главата си... Маани го!".

     

     

    © Антоанета Алипиева

     

  13. Ако възприятията на тези бръмбари са строго определени от еволюцията в конкретиката на оцеляване и размножаване, то е напълно възможно да допуснем, че нашите собствени възприятия за реалността са доста далеч от това, което е тя в действителност. :ag:

    Уникалният романс между австралийски бръмбар и шишета бира

  14. Преди 19 часа, ramus said:

    колежке,не неглижирайте собствената си невъзможност дори да имате идея за какво става въпрос. Оставете това на хора, които ще имат по-голям капацитет от вашия... и не само... :)

    И най-вече - вече изписахте по-горе реакцията си и резултатите от нея - интересно ми е - чрез повтарянето на същото за вас има някакъв когнитивен ефект ли... или е по друга причина?

    И още колко ще трябва да преповторите и да покажете че реакциите ви нямат никакви изменения и са твърде ограничени по диапазон. А правите интелигентни заявки - защо тогава същата интелигентност не ви насочи към въпроса защо толкова упорито повтаряте едни и същи декларации, етикети и раздавате щедро и безотговорно своите доста скъсени версии на "диагнози"?

    Изглежда ли ви когнитивно - емотиконите и повтарянето им... - особено пък да е израз на "висшата ви когниция" :) Интересно дали има емотикон, който  "вироглаво човече да тропа с крак" в знак на толкова известната на всички детска реакция и едновременно - отношение, отражение... И всичко - заради определено състояние на съзнание, твърде далеч от рациума и "сапиенса"... А някъде в други ваши и чужди думи беше налице "че всяко малко дете" се научавало да овладява ирационалните си импулси... изглежда че във подобни заявки и примери доста хора се стараят само да изглежда "овладяно", но мимикрията е твърде прозрачна. Пък и царят не е гол... дори и цар не е. Един гол човек, пред едно обикновено огледало. Колективен цирк, който да направи всякакви сценарии голия пред огледалото да не забележи че е просто "гола маймуна". Защото ако беше САПИЕНС нямаше да му е нужно да играе каквато и да е версия на театър.

    Жалко че всичко това не го пише в учебниците. Но в същите няма и защо да пише всичко - разчита се че след като се усвоят основите, после всеки научил ги ще ги надгражда осмисля, задълбочава... Но не - менталната версия на мързел си казва думата. А може би - и достатъчната линия на безопасност, която се осигурява със социалното взаимно говорене и научаване, после репликиране и утвърждаване. При това положение -защо да е нужно на някого да "надгражда" и да се бъхти за някакви си "израствания" - важното че си поглъща своята си порция от нужната идеологична храница и... това е достатъчно.

    Не ми е интересно съдържанието от постовете ви, защото отдавна съм се запознала с това, за което пишете. Веднъж познато, за интелигентния човек става повтарящо се, то става отегчително, монотонно. Този, който цикли и повтаря едно и също сте самият вие и дори не се усещате. Погледнах линка, който пусна колегата към някакви стари "ваши" мисли в друг форум - ами, едно и също, колега, дъвчете вече години наред едно и също. Но нагло питате мен - "чрез повтарянето на същото за вас има някакъв когнитивен ефект ли… или е по друга причина?" Намерете отговорите на собствените си въпроси. Демитологизирайте собствените си митове за "лично познание". 

  15. Преди 10 минути, ramus said:

    способността да се различава интерпретирано, от реално написано - е един от основните лакмуси за САМО-ОСЪЗНАВАНЕ. Вижте сам, че вие не можете да правите разликата. За вас написаното е онова, което вие го интерпретирате, като дори не се допуска че е възможно да се изкривява и да не е еквивалент.

    :058: самохвалство :058:  самохвалство :058: самохвалство

    Преди 11 минути, ramus said:

    Нямам верую, нямам убеждение за каквото и да е - вече нямам. Мога да сменям позиции и тези, да конструирам аргументи дори за противоположни такива и във всички ще изглеждам за борещите се хора като 'убеден'. Нещо повече - понеже всичко това за мен вече е преминат вътрешен път, аз разполагам със значително повече опит от вас. С лекота бих приел да си сменим позициите помежду ни и бих имал значително повече и по-широки аргументи за защитаването й, значително повече задълбочени... Защото всичко това вече съм го разиграл отдавна в самия себе си - значително по-сериозно, повече остро, с много по-голяма невъзможност за клинчене и опити за измъкване...

    Който има време за губене, нека чете идиотизмите ви. При вас отсъства не само богата обща култура, но каквото и да било по-сериозно познание за човешката психика. Даунинг-Крюгер в една от най-фрапантните му форми.

  16. Преди 45 минути, ramus said:

    Същите тия хора търсят да се опрат непрекъснато на идеализирани форми на миналото, на исторически събития. Обикновено всички решения за тях са някакъв тип 'завръщане' сред лоното на нещо, което е напуснато. Че всяко начинание на нещо ново, носи прекален риск, всеки нов непознат вариант няма как да е предсказуем... имат си готови фрази, които преминават през несъзнателните канали "социо-личност"...

    Ами, нека разгледаме как политиката експлоатира успешно мита.  

    Победата на разума направи възвеличаването на героя неизбежно. А самите политици отдавна си навличат разнообразни героични одежди, защото това е най-бързият начин за демонстрация на нужния статус и образ, с което се променя както емоционалната атмосфера, така и интензитета на комуникацията с обществото.

    Образът на героя е архетип на човек, който поема нелекото бреме на разумна загриженост за съдбите на изморените и объркани граждани. Заплахата или обещанието за промяна към по-добро оказва силно въздействие над крехката човешка психика. Внезапните промени винаги водят до нестабилност. И точно в тези обстоятелства започва експлоатацията на масовото съзнание, при които пропагандата успешно преражда архетипа на героя-избавител, спасител, възродител.Високата посещаемост на темата също е доказателство за битуващата тъга по героичното.

    Формулите за равновесие и стабилност заемат основно място в мита за героя, независимо от съдържащото се в него статукво и статичност. Тези формули се използват успешно в политическото моделиране и пропаганда. Всяка героична фигура се появява на политическата сцена в период, в който равновесието е загубено. Успешната политическа кампания винаги е базирана на обещания да се възстанови и достигне просперитет и стабилност.

    Всяко гласуване за определена партия или лидер, всъщност, са актуализация на мита за героя – обществото е в търсене на личност, която да персонифицира изгубените ценности от оригиналния мит. На героя се противопоставя фигурата на “лошия” кандидат, който пък персонифицира цялото зло на света. Този контраст е необходим и удобен за целите на кампанията. Ситуацията на политическа конкуренция постоянно противопоставя "истинската" позиция на героя с "лъжовната" на политическия конкурент. Успехът на всеки политически лидер се състои в убеждаването на масите да бъде приет като единствен истински лидер, с който масата идентифицира неизбежното решаване на проблемите й.

    Персонализацията на масовите проблеми, възникнали с кризисното състояние на обществото, разбива всички участници в мита за героя на “свои” и “чужди” - разделяй и владей. "Свои" са всички, които помагат на героя, а "враговете" са онези, които пречат да бъдат "героично" решени проблемите посредством "героични" деяния. Дали "своите" и "чуждите" ще носят имената "либерали" и "консерватори" по никакъв начин не променя сюжетната линия. 

    Механизмът на препядствията и тяхното преодоляване, характерен за героичния лидер, включва логиката на “преодоляване на кризата”. Но задействането й се осъществява изключително в културно-символичните измерения на масовото съзнание. Политическата пропаганда експлоатира мита с неговата символична драматизация на положението и символичното преодоляване на кризата.

    Препядствията се създават в мита за героя така, че всяка ситуация, в която той попада, да може да бъде разкрит "героичния" характер на лидера. Не става дума за най-обикновено, повседневно преодоляване на някакви проблеми, а за тяхното ГЕРОИЧНО преодоляване. За това, ако поведението на лидера се моделира от формулите на мита за героя, то ситуациите, в които той попада, непременно се героизират. Решенията, които той взема, не са просто решения, а обвити в ореола на героичността решения. Той работи непросто с поредните сиви проблеми, а е зает с решаването на грандиозните въпроси по оцеляването, което ще доведе до възникването на също толкова “велико общество”.

    Демитологизирането на вече съществуващи исторически герои обаче отваря място и възможност да се появят нови такива. В културната антропология изчезването на националните герои се явява необходим ход за митопораждането на минимални, чисто формални възможности за появяване на нови герои, които да деперсонализират всички успешни деяния, осъществени някога от други исторически фигури преди тях. С тези актове се създава възможност за всеки един от политическите претенденти да се идентифицират с мита и да го въплатят, тъй като героичния мит повече не е “собственост” на точно определени исторически фигури - сюжетът  вече е свободен да бъде експлоатиран, от който и да било.

    Успехът на всяка политическа пропаганда е предопределен от състоянието на колективната осъзнатост. Точно тези особености на колективното несъзнавано се експлоатират  векове наред. И въпреки че тези механизми са ясни и отдавна описани от различни изследователи, схемата продължава да работи успешно, понеже човекът, като колективен архетип, все още не е опознал себе си. 

    Дали според вас това, което казвам, са консервативни утвърждения, ограничаващи диапазона на разглеждане на даден въпрос или факти, отново с нищо не променя колективната картина.

    • Харесва ми! 3
  17. Преди 7 часа, КГ125 said:

    Струва ми се, че днес сме прекалили в търсенето на "дефинирането на всичко чрез мит" навсякъде в мисълта ни. Мислите ни все пак имат обекти, важното е да им съответстват. Така поне казва здравият разум, който повелява и да не си режем нищо и никому. Не са толкова трансцедентни националните герои, колкото сложните ранно или по- късно религиозни митове, да речем. 

    Несъзнаваното е също основна част от цялостното човешко съзнание. Трансцедентното не е толкова в сакралността на самия мит за героя, колкото в осъзнаването на потребността, която го преражда през вековете.

    Нима някой от нас може да назове харизматичен политически лидер или национален герой без участието на архетипната фабула?

  18. Преди 15 минути, КГ125 said:

    Така е. Но пък Мирча Елиаде не се занимава с националните герои. :animatedwink: Тая тематика е по-близкоисторическа, така да се каже, та чак опира до политиката. 

    И корените на архетипа - герой са точно там - в мита, в сакралните разкази за трансцедентното. Политиката, религията, пропагандата опорочават мита, но въпреки това той продължава да има свое собствено място и стойност в развитието на всеки отделен човек. Очевидно не е спрял да се "възражда", което ни казва много за потребностите ни, основна тема в които е преодоляването на мрака на невежеството ни.

  19. Преди 29 минути, КГ125 said:

    Както казва един много умен Южняк: "Деконструкторите, като деконстуират всичко, накрая ще деконструират и себе си". ))) 

    Това с демитологизирането е опасна мода в хуманитаристиката от края на 20 век и началото на 21-ви. Мода, по която много интелигенции залитат. При това изключително не исторична и не обективна мода. 

    Човешката история ни подсказва, че правилният път е този на трансцедентното - на положителното, разумно разрушаване под формата на метаморфоза, преобразуване, надграждане, а не на отрицателното рушене заради самото рушене.

    Дори телата ни са митологизирани, но на никой разумен човек не му идва на ум да отреже ръката или крака си поради тази причина.

    • Харесва ми! 1
  20. Предполагам, че болшинството от участниците са добре запознати с работите на Мирча Елиаде, но ако ще продължаваме да си говорим за митове и демитологизиране, може би е добре да се подходи с повече дълбочина и разбиране. Защото темата просто се раздели на про и контра, без никаква реална връзка с генезиса, символиката и предназначението на различните митове.

    Spoiler

    Психоанализ разработал технику, способную обнаружить «истоки» нашей личной истории и, что очень важно, выявить то главное, первое событие, которое положило конец блаженству детства и определило будущую направленность нашего существования. «Если использовать понятия архаического менталитета, можно утверждать, что в жизни человека был «Рай» (для психоанализа он распространяется на период до рождения или до отнятия от груди) и «утрата Рая», «катастрофа» (детские травмы), и каково бы ни было отношение взрослого к этим первоначальным событиям, они имеют определяющее значение для его существования» . Интересно, что из всех наук о жизни единственно лишь психоанализ доходит до идеи, что «начала» любого человеческого существа являют собой рай и блаженство, тогда как другие науки о жизни настаивают на несовершенстве и неустойчивости начала. Нас интересуют две идеи Фрейда. Первая — «истоки» и «начала», связанные с «раем» и «блаженством»; вторая — мысль о том, что с помощью воспоминания и «возврата назад» можно вновь пережить некоторые травмирующие события раннего детства. Блаженство «истоков» является, как мы видели выше, довольно распространенной темой в первобытных религиях, это явление засвидетельствовано так- же в Индии, Иране, Греции и в иудейско-христианской религии. Тот факт, что Фрейд помещает блаженство в начало человеческого существования не означает, что психоанализ имеет мифологическую структуру, что он заимствует архаические или мифические темы или принимает иудейско- христианский миф о Рае и о грехопадении. Единственное сближение, которое можно сделать между психоанализом, первобытным пониманием блаженства и совершенством начала, связано с тем фактом, что Фрейд обнаружил решающую роль «райского первого времени» раннего детства, блаженства перед «падением» (то есть отнятием от груди), иначе говоря, до того, как для каждого индивидуума время становится «прожитым временем». Что касается второй интересующей нас идеи Фрейда именно, идеи «возвращения назад»), с помощью которой есть надежда реактуализировать некоторые решающие события раннего детства, то она также оправдывает сближение и аналогии с архаическим поведением. Мы приводили ряд примеров, подчеркивающих веру в то, что можно реактуализировать (и, следовательно, вновь прожить) первоначальные события, рассказанные в мифах. Но, за несколькими исключениями (включая магические исцеления), эти примеры иллюстрируют коллективное возвращение назад. События, передаваемые мифами, с помощью ритуалов переживаются всем сообществом или какой-либо его значительной частью. Техника психоанализа делает возможным индивидуальное возвращение к первоначальному времени. Этот экзистенциальный возврат назад известен также и в архаических обществах и играет важную роль в некоторых восточных психофизиологических приемах. В настоящее время мы приступаем к исследованию этой проблемы. 

    1 Именно поэтому бессознательное имеет структуру мифа. Можно идти еще дальше и утверждать не только, что бессознательное «мифологично», но также, что некоторые из его содержаний имеют космическую значимость, иначе говоря, отражают способы, процессы и предназначения жизни и живой материи. Можно даже сказать, что единственный действительный контакт современного человека с космическим, сакральным осуществляется через бессознательное, идет ли речь о его мечтаниях и воображаемой жизни или же о творческих сознаниях, возникающих из бессознательного (поэзия, игры, спектакли, и так далее).

    2 М. Eliade, Mythes, rêves et mystères, p. 56. 

    От тук.

     

    • Харесва ми! 1
  21. Преди 4 часа, boyko said:

    29 отпечатъка от крака на хоминиди, силно напомнящи човешки крак, са открити в западната част на Крит. Датирани са на 5.7 млн.г. по фосилизирани микроорганизми. 

    http://www.sciencealert.com/this-new-discovery-suggests-human-like-creatures-may-have-roamed-crete-nearly-6-million-years-ago

    Размерите са от 9.4 до 22.3 см, което, направих си труда да проверя в нета, за най-големите е някъде номер 35-36 обувки :ag:

    Хе, някой ме е изпреварил, както виждам. Аз имам друг линк, но става дума за същото: http://www.uu.se/en/media/press-releases/press-release/?id=3982&area=3,8&typ=pm&lang=en

    • Харесва ми! 1

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...