Марин Тачков

Когато спорим с недостатъчно знаещи, недостатъчно образовани или глупави хора, рискуваме да си губим времето, а и да ни се присмиват...

Да не би да искате да кажете, че от 150 години насам стотици учени и преподаватели по история, по славянски филологии... в авторитетни западни и източни университети са лъгали милиони студенти за наличието на славянски етноси, народи!? Такова виждане ми се струва чудовищно, ненормално, ирационално!... И как народите на днешна Русия, Украйна, Полша, Словакия, Словения, Хърватия, Сърбия... са приели старобългарския /църковно-славянския/ език, ако той е бил неразбираем, чужд за тях?... Не е ли логично тези народи да са били преобладаващо славяноговорящи?... "Славянски народи са етнолингвистична общност от модерни народи, които говорят на един от славянските езици и притежават в различна степен сходен генетичен произход[1][2] и сходни етно-културни, антропологически, етнографски и фолклорни характеристики[3][4]. Понятието е исторически тясно свързано с понятието славяни." https://bg.wikipedia.org/wiki/Славянски_народи

Явно доста си падате по политизирането и изопачаването на историята!... "Ако се опитаме хронологически да подредим, явленията би трябвало в началото на славянското и прабългарското писмено развитие да поставим руническото писмо. За съществуването на такова писмо у славяните свидетелства Черноризец Храбър в своята знаменита апология на славянската писменост “За буквите”. “По рано прочее славяните нямаха букви, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки" "" Думата чета има в старобългарският език значение на “броя” и може да се допусне, че чертите и резките са имали значение на числа. Славянските черти и резки са се слели с прабългарските и не може да се каже кои какви са. Прабългарите са разполагали с по-развито руническо писмо, което е оставило следи в техните обиталища- Мадара, Плиска, Преслав, с. Равна и др. Руни са открити по тухли и керемиди, по скали и саркофази, по дялани строителни камъни , по керамични съдове. Поединичното им срещане ги оприличава на каменоделски знаци, печати или цифри. Някои от тях са служели за номерация на каменни блокове при строежи, други като тамги при съдове или магическо значение по пръстени амулети или керемиди, които са били предпазно средство срещу болести и зли сили. Примерно: "" символ на Тангра или небе;"" - юрта; "" -род, племе.Груповите знаци върху колони, плочи, стени на съдове вече имат смисъл на надписи. Установено е, че българските руни трябва да се четат отдясно наляво като един рунен знак означава една сричка, затова много знаци означават едносрични думи, а няколко знака означават едно изречение. Рунен надпис е открит върху каменен блок от с.Бяла, Варненско, където са издълбани 5 знака един до друг. Върху блок от тронната зала в Плиска са открити 7 знака, а по стените на скалните църкви при с.Бесараб подобни надписи са няколко стоят наред с кирилските надписи. От краткостта на надписите се съди за това, че руническото писмо не е достигнало достатъчно развитие и все още е примитивно езическо писмо за всекидневни нужди. Така на територията, където е било разположено древното славянско племе “поляни”, са открити съдове с особена орнаментна украса от ІІІ-ІV в. Смята се, че това е система от знаци, главно земеделски календари. Орнаментите в тях имат символично значение. Така украсата на ваза, предназначена за ритуално-магически цели, е разделена на 12 части, съответстващи на 12-те месеца от годината, като всеки сектор е запълнен със символични изображения. Според учените тяхната последователност съвпада с последователността на езическите празници на старите славяни и с календарните срокове на земеделските работи. Между знаците с определено значение са вълнообразната линия (знак на водата), полегатия кръст(знак на Слънцето). Върху друга археологическа находка са наблюдавани квадратчета показващи броя на дните между земеделските празници. На територията на България са намерени знаци от старославянски произход, които се предполага, че са изпълнявали службата на “черти и резки”. https://www-it.fmi.uni-sofia.bg/bulgaria/pismenost/Chapter1.htm

Няма "склавински език", а праславянски език... В световната история е възприет и утвърден етническият термин "славяни" за всички славянски племена преди и след покръстването... Кирил и Методий са създали азбука и писменост за всички славяни, а не специално за ПБЦ... Невярна и псевдонаучна е новата спекулация, че "словяни" или "словени" значело "хора на словото"...

Въпросът е антинаучен, спекулативен, безсмислен... В лингвистиката и в историята няма такъв термин като "склавски език"!... В научен форум не бива да се пише паранаучно / освен в раздел "Псевдонаучни теории и хипотези"/...

Едно от великите човешки постижения е създаването на писмеността. Днес трудно може да си представим живота си без нея... Кога и защо е възникнала тя – биха се запитали любознателните хора. Писмеността се е зародила в древни времена, хилядолетия пр. н. е. "Шумерската писменост възниква през 4-тото хил. пр.н.е. и е най-ранната известна форма на писменост след датираната към 5600 – 5300 г. пр. Хр. Дунавска протописменост. Шумерският клинопис е система на писане, при която всеки знак се издълбава с тъпа тръстикова пръчица върху глинена плочка или друга глинена повърхност. Първоначално писмеността е пиктографска (картинна, каквато е в Древен Египет), а впоследствие е опростена в клинописна. Писмото е наречено клинописно, защото знаците му представляват чертички, всяка от които с формата на клин. Клинописът се разпространява по цялото Междуречие (Месопотамия) и става основната форма на писменост на древните народи от Близкия изток.[1] В резултат на появата на клинописната писменост възникват и първите училища. В средата на 3-тото хил. пр.н.е. на територията на Шумер е развита мрежа от училища за обучение по четене и писане. Първоначално целите на обучението са свързани с необходимостта от писари за стопански и административни цели, а по-късно училищата се превръщат в литературни центрове, в които се преписват и създават нови литературни произведения.[17] В шумерските училища се обучават само момчета, произхождащи от заможни семейства. Начело на училището стои „уммия“ (знаещ човек, учител), който се нарича и „баща на училището“. Учениците се наричат „синове на училището“. Сред преподавателите има учител по рисуване, по шумерски език, наставник, следящ за дисциплината. Курсът на обучение се провежда по две основни програми – едната се фокусира върху науката и техниката, а другата – върху литературата и развива творческите способности.[18]" /https://bg.wikipedia/wiki/%D0%A8%D1%83%D0%BC%D0%B5%D1%80/ Най-ранна и известна литературна творба е шумерският "Епос за Гилгамеш"... Следва поезията на Древен Египет... По-късно са писани Библията и великите творби на старогръцката литература... Защо е възникнала писмеността, каква е нейната цел? Целта, любопитни читатели, е съхраняването на човешкото Знание и на Паметта... Древните умни хора са разбрали, че изговореното се забравя, а написаното остава, защото е по-дълготрайно... Писмеността е нужна и за ОБЩУВАНЕТО – между хората и между народите, между хората и институциите...Доста народи са изчезнали, без да оставят значими следи, без да напишат какви дела са вършили, къде и как са живеели, какви знания и вярвания са имали... На онези, които не са могли /защото не са били достатъчно грамотни и културни/ да напишат историята си, други са им я писали /и то съвсем частично, бегло/, ако са имали досег с тях... Безписмените хора и народи са с недостатъчно развита или с ниска култура... Наличието на писменост и на писмени паметници е един от основните белези на интелект и цивилизованост в историята на народите... Днес, ако сме забравили нещо, можем да си го спомним, като отворим нужната книга или чрез Интернет... Езикът, азбуката, писмеността са само средства. Целта е чрез тях да се съхранява Паметта на човечеството, да се общува, да се създават духовни блага...Марин Тачков

Лев Толстой – "Война и мир" Епилог Част втора I Предмет на историята е животът на народите и на човечеството. Невъзможно е да схванеш и обгърнеш непосредствено с думи — да опишеш живота не само на човечеството, но дори и на един народ. Всички древни историци често по един и същ начин описват и долавят недоловимия, както ни се струва, живот на народа. Те описват дейността на отделни хора, които са управлявали народа; и тая дейност изразява според тях дейността на целия народ. На въпросите по какъв начин отделните хора са принуждавали народите да действуват по тяхната воля и от какво се е управлявала пък волята на тия хора древните историци отговарят: на първия въпрос — като признават волята на божество, което подчинява народите на волята на един избран човек, и на втория въпрос — като признават същото божество, което насочва тая воля на избраника към предназначената цел. За древните историци тия въпроси се разрешават с вярата, че божеството непосредствено участвува в работите на човечеството. Новата история отрече в своята теория тия две положения. Би казал човек, че отричайки вярванията на древните народи за подчиняването на хората пред божеството и за определената цел, към която биват водени народите, новата история трябваше да изучава не проявите на властта, а причините, които я създават. Но новата история не прави това. Отричайки на теория възгледите на древните историци, на практика тя ги следва. Вместо хора, надарени с божествена власт и непосредствено ръководени от волята на божеството, новата история изтъкна или герои, надарени с необикновени, нечовешки способности, или просто хора с най-различни качества, от монарси до журналисти, които ръководят масите. Вместо предишните, угодни на божеството, цели на народите — юдейския, гръцкия, римския, които цели древните историци смятаха като цели на движението на човечеството, новата история постави свои — доброто на френския, германския, английския и съвсем отвлечено — доброто за цивилизоването на цялото човечество, като за човечество обикновено се смятат народите, които заемат малкото северозападно кътче от големия материк. Новата история отрече вярванията на древните историци, без да постави на тяхно място ново схващане, и логиката на положението принуди историците, които уж отричаха божествената власт на царете и фатума на древните, да стигнат по друг път до същото да признаят, че, първо, народите се ръководят от отделни хора и, второ, че съществува известна цел, към която се движат народите, и човечеството. В основата на всички съчинения на най-новите историци от Гибън до Бокъл, въпреки привидните им разногласия и привидните им нови схващания, лежат тия две стари неизбежни положения. Първо, историкът описва дейността на отделни лица, които по негово мнение са ръководили човечеството (един смята за такива само монарсите, пълководците и министрите; друг — освен монарсите и ораторите, учените реформатори, философи и поети). Второ, целта, към която се води човечеството, е известна на историка (за един тая цел е величието на римската, испанската, френската държава; за друг — това е свободата, равенството и известен род цивилизация на един малък кът от света, наречен Европа). В 1789 година почва вълнение в Париж; то расте, разлива се и се проявява с движение на народите от запад към изток. На няколко пъти това движение се насочва на изток, дохожда до сблъскване с насрещното движение от изток към запад, в 12-та година то стига до крайния си предел — Москва, и със забележителна симетрия се извършва насрещното движение от изток на запад, което също като първото движение увлича след себе си срединните народи. Обратното движение стига до изходната точка на движението от запад — до Париж — и затихва. През тоя двайсетгодишен период грамаден брой ниви не са орани; къщи — изгорени; търговията променя насоката си; милиони хора обедняват, забогатяват, преселват се и милиони хора християни, които изповядват закона на любовта към ближния, се убиват един друг. Какво значи всичко това? Защо е станало то? Кое накара тия хора да горят къщи и да убиват себеподобните си? Кои бяха причините на тия събития? Каква сила принуди тия хора да постъпват по тоя начин? Ето неволните, простодушни и най-законни въпроси, които си задава човек, когато се натъкне на паметниците и легендите за миналия период на движението. За разрешаването на тия въпроси човечеството със здравия си смисъл се обръща към науката история, която има за цел опознаването на народите и на човечеството. Ако историята би запазила древното си схващане, тя би казала: божеството, за награда или за наказание на своя народ, даде власт на Наполеон и ръководи волята му за постигане на своите божествени цели. И отговорът би бил пълен и ясен. Би могло да се вярва или не се вярва в божественото значение на Наполеон, но за оня, който вярва в него, всичко в цялата история на това време би било разбрано и не би имало никакво противоречие. Но новата история не може да отговаря по такъв начин. Науката не признава схващането на древните за непосредното участие на божеството в работите на човечеството и затова тя трябва да даде други отговори. Отговаряйки на тия въпроси, новата история казва: искате да знаете какво означава това движение, защо е произлязло и каква сила е предизвикала тия събития? Слушайте: „Людовик XIV беше твърде горд и самонадеян човек; той имаше такива и такива любовници, такива и такива министри и лошо управляваше Франция. Наследниците на Людовик също бяха слаби хора и също лошо управляваха Франция. И те имаха такива и такива любимци и любовници. Освен това в същото време някои хора пишеха книги. В края на XVIII век в Париж се събраха двайсетина души, които почнаха да разправят, че всички хора са равни и свободни. Като последица от това в цяла Франция хората почнаха да се колят и давят един друг. Тия хора убиха краля и мнозина други. Но в това време във Франция имаше един гениален човек — Наполеон. Той навсякъде побеждаваше всички, тоест убиваше много хора, защото беше много гениален. И той тръгна да убива неизвестно защо африканците и тъй хубаво ги убиваше, и беше такъв хитър и умен, че когато пристигна във Франция, заповяда на всички да му се подчиняват. И всички му се подчиняваха. Като стана император, той пак тръгна да убива хората — в Италия, Австрия и Прусия. И там уби много хора. А в Русия беше император Александър, който реши да възстанови реда в Европа и затуй воюва с Наполеон. Но в 7-а година той неочаквано се сприятели с него, а в 11-а пак се скара и те пак почнаха да убиват много хора. И Наполеон доведе шестстотин хиляди души в Русия и завоюва Москва; а след туй изведнъж избяга от Москва и тогава император Александър, подпомогнат от съветите на Щайн и другите, обедини Европа да я опълчи срещу нарушителя на нейното спокойствие. Всички съюзници на Наполеон изведнъж му станаха врагове; и това опълчение тръгна срещу събралия нови сили Наполеон. Съюзниците победиха Наполеон, влязоха в Париж, принудиха Наполеон да се отрече от престола и го изпратиха на остров Елба, без да го лишават от императорския му сан и като му оказаха всевъзможно уважение, макар че пет години преди и една година след това всички го смятаха за разбойник извън закона. И почна да царува Людовик XVIII, комуто дотогава и французите, и съюзниците само се смееха. А Наполеон се отрече от престола, като проля сълзи пред старата гвардия, и замина в изгнание. След това изкусните държавни мъже и дипломати (особено Талейран, който успя преди друг някой да седне на известно кресло и с това разшири границите на Франция) разговаряха във Виена и чрез тоя разговор направиха народите щастливи или нещастни. Изведнъж дипломатите и монарсите едва не се скараха; те бяха готови отново да заповядат на войските си да се убиват едни други; но в това време Наполеон пристигна във Франция с един батальон и французите, които го мразеха, тутакси всички му се подчиниха. Но съюзените монарси се ядосаха от това и отново тръгнаха да се бият с французите. И гениалният Наполеон бе победен и изпратен на остров Света Елена, като изведнъж го признаха за разбойник. И там изгнаникът, разделен от скъпите на сърцето му хора и от милата Франция, умираше на тая скала от бавна смърт и предаде великите си деяния на потомството. А в Европа настъпи реакция и всички монарси отново почнаха да онеправдават народите си.“ Напразно някой би помислил, че това е подигравка, карикатура на историческите описания. Напротив, това е най-мекият израз на ония противоречиви и неотговарящи на въпросите отговори, които дава цялата история от съставителите на мемоари и истории на отделни държави до общите истории и новия род истории на културата от онова време. Чудноватостта и комизмът на тия отговори произлиза от това, че новата история прилича на глух човек, отговарящ на въпроси, които никой не му задава. Ако целта на историята е да опише движението на човечеството и на народите, първият въпрос, без отговора на който всичко останало не може да се разбере, е следният: каква сила движи народите? По тоя въпрос новата история грижливо разказва или че Наполеон бил много гениален, или че Людовик XIV бил много горд, или още — че еди-кои писатели написали еди-какви книжки. Всичко това е твърде възможно и човечеството е готово да го приеме; но то пита не за това. Всичко туй би могло да бъде интересно, ако ние признавахме божествената власт, основана сама на себе си, която е винаги еднаква и управлява народите си чрез наполеоновците, людовиковците и писателите; но ние не признаваме тая власт и затова, преди да се говори за наполеоновци, людовиковци и за писателите, трябва да се посочи съществуващата връзка между тия лица и движението на народите. Ако вместо божествената власт се е появила друга сила, трябва да се обясни в какво се състои тая нова сила, защото тъкмо в тая сила е съсредоточен целият интерес на историята. Историята сякаш предполага, че тая сила се разбира от само себе си и е известна на всички. Но въпреки всичкото си желание да признае, че тая нова сила му е известна, оня, който прочете твърде много исторически съчинения, неволно ще се усъмни, че тая нова сила, разбирана различно от самите историци, е била съвсем известна на всички. https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/350#textstart ПП: Ако съм умен, това е защото съм се учил от гениалните и великите писатели и философи...

Благодаря! Допада ми тази мисъл... Няма как историята да е точна наука, но все пак е наука...

Защо Иван Вазов дразни някои днешни продажници и полубългари? – 1. Защото е велик български писател, истински родолюбец и народолюбец?... 2. Защото е бил русофил?... 3. Защото е написал най-българския роман "Под игото"?... 4. Защото е автор на битово-хумористичната повест "Чичовци"?... 5. Защото пише сатира за следосвобожденската ни действителност?... 6. Защото има очи не само за героичното, трагичното, величественото, а и за малодушното, комичното, низкото?... 7. Защото е многопластов, многозначен и не се вписва в едностранчивото мислене на съвременните догматици, политикани, патриотари?... М. Тачков

Симеон е цар на българската държава /ПБЦарство/. И, следователно, на всички етноси, които са на територията на ПБЦ по негово време. Няма логика да е владетел на гърците или на ромеите в ИРИ...

Не разбирам защо толкова много спорите!... "Традиционно с титлата „цар“ („цѣсарь“) е наричан Симеон Велики, въпреки че той официално се е самопровъзгласил за „василевс на българи и гърци“. В надгробния надпис на чъргубиля Мостич от Х век, Симеон и неговият син Петър I са наречени царе и това е най-ранната документирана употреба на титлата в Европа. Оттогава всички български владетели до османското нашествие носят тази титла."

Да, благодаря за отзива!... Честит Ден на независимостта на България!... Имали сме немалко славни личности и събития, имали сме и падения...

/.../ Есента на 1912 г. е време на въодушевление и надежда за българския народ. Балканският съюз влиза във война с Османската империя, борейки се да освободи всички територии в Тракия, Беломорието, Македония, Албания и Косово от властта на султана. За балканските народи това е борба за възмездие и справедливост. Сърби, гърци, българи и черногорци се надяват да реализират националните си идеали и да присъединят към земите си онези територии, за които вярват че им принадлежат по силата на историческото право и пропорциите на местното население. Съгласно бойните планове, България трябва да срещне основните османски сили в Тракия около Одрин, а Гърция и Сърбия трябва да се разправят с войските на Полумесеца в Косово и Македония. Освен за настъпление в Тракия, българското командване заделя части за освобождаване на Родопите. Това е така наречения Родопски отряд в размер около 23 000 души, разделени в две бригади и четири полка от Втора пехотна тракийска дивизия. Към тях са придадени два артилерийски планински полка, един скорострелен артилерийски полк и един кавалерийски полк. В поредица от ожесточени боеве, водени през втората половина на октомври, 1912 г., българските части разбиват османските отряди, които отбраняват Родопите. Завзети са Доспат, Дьовлен и Пашмакли, а впоследствие силите на Ковачев навлизат в Тракия и завземат Драма, където генералът разполага своя щаб. За османците битката за Беломорието е предварително обречена кауза, но въпреки това те правят каквото могат, за да противодействат на българските части, надявайки се на подкрепа и от местното турско и помашко население. Въпреки опитите за съпротива, численото превъзходство и устрема на българските атаки се оказват непреодолим фактор и силите на Портата са изтласкани все по-близо до крайбрежието на Егейско море. Османците се опитват да прегрупират силите си за отбрана на крайморските градове, което кара генерал Ковачев да бъде по-предпазлив в плановете си за по-нататъшно настъпление. Едва що установил щаба си в Драма, при Ковачев пристига малка група войводи от македоно-одринското опълчение. Имената им са добре известни на всеки българин – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров. Всеки един от тях има своя собствена чета, с която действа в подкрепа на основните български сили. Те пристигат при ген. Ковачев с молба да насочи своя отряд към Кавала и да завърши освобождението на Беломорието. Ковачев е предпазлив и посочва, че донесенията му за концентрирането на вражеските османски части не му позволява да е прекалено дързък в действията си. В този момент, войводите заявяват, че са готови сами да превземат Кавала. Те поискали няколко униформи, официален документ и четири коня. Ковачев не бил съвсем убеден, че войводите знаят какво правят, но дързостта им му допаднала и той се разпоредил интендантството да им осигури всичко необходимо. На 27 октомври, 1912 г., четиримата, облечени във военни униформи, яхнали конете и се отправили към Кавала. Планът им бил да се представят за авангарда на българската армия, напредваща към града. Това, което последвало може да се причисли или към най-дръзките военни операции в българската история или като една от най-сериозните изцепки в османската. В спомените на Михаил Чаков се казва: „На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони. – Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер! Стражарите стояха вцепенени… “ По улиците на Кавала бързо плъзва мълвата че български парламентьори са пристигнали да преговарят с османското командване, а основните сили на Ковачев се намират на километри от града. За да подсилят ефекта от думите си, войводите отиват при гръцкия владика в неговия конак и настояват той също да предаде на османците, че в града за преговори са дошли български офицери. По улиците вали проливен дъжд, но дори октомврийския студ не успява да прогони любопитното население обратно по къщите. Забавянето на гръцкия владика провокира нетърпението на Яворов и той предлага веднага да отидат в полицейския конак при каймакамина. Четиримата не губят повече време и влизат безцеремонно в „офиса“ на османския първенец, където местните големци са се сбрали на спешно заседание. „ – Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието? – Да – отговори с поклон каймакаминът. Той беше пребледнял като мъртвец. – Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.“ Дързостта им е подложена на изпитание мигове по-късно, когато австро-унгарският консул изисква от четиримата да представят своите пълномощни и заявява че е абсурдно град с население 50 000 души и голям гарнизон редовни войници просто да се предаде на няколко души, вярвайки единствено на думите им. Българите запазват присъствие на духа и отговарят арогантно, че в случай на отказ от турска страна, българската армия оттегля всякаква отговорност за бъдещето на града, веднъж щом предполагаемата бомбардировка и последвалата я атака започнат. Отново разколебани, османските велможи продължават да се съветват разгорещено. Чаков описва в детайли тези напрегнати минути: „След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви: – Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население. Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце предаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех … – Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!“ Следващите часове преминават като в лента на Тарантино. Четиримата войводи застават на градския площад, палят по няколко цигари, а през това време цялата полиция и военния гарнизон предават оръжието си, струпвайки го на грамадна купчина в краката на българите. Привечер, българските войводи свалят османското знаме от пилона и развяват българско, а Яворов се обръща с възторжени думи към насъбралата се тълпа. В момента в който привършва словото си, в Кавала пристигат четниците на четиримата, заедно с четата на Димитър Ляпов – общо към 110 души. Българите набързо се захващат да поставят града под контрол и да поддържат жива заблудата за скоропостижното пристигане на силите на Ковачев. Двама конници са изпратени бързо към Драма за да известят генерал Ковачев за постигнатия успех. Два дни по-късно пристигат първите роти на Родопския отряд. Кавала е завзета без да гръмне нито една пушка. Макар Османската империя да претърпява множество поражения в Първата Балканска война, няма никакво съмнение, че майсторският блъф на войводите Чернопеев, Яворов, Вапцаров и Чаков е най-сериозната изцепка, допусната от силите на султана. Александър Стоянов https://www.chr.bg/istorii/voenni-hroniki/velikite-voenni-iztsepki-kak-chetirima-balgarski-vojvodi-prevzeha-kavala-1912g/ ПП: Защо ли малцина българи са чували или чели за това уникално събитие!? И в Уикипедия няма отделна статия за него...

Да, но само с четене не става. Трябва и съпоставяне, и логично мислене...

Възможно е. Но историята е обект на доста повече спекулации и фалшификации, на идеологизиране и политизиране /предимно от псевдоучени или от любители/. Може би защото тя е по-въздействаща върху чувствата и съзнанията и е достъпна за повече хора /в сравнение с физиката/...