Apofis

Нептун е осмата планета по отдалеченост от слънцето и четвъртата по големина в слънчевата система.Тя е открита по теоретичен начин на 23 септември 1846г. и едва след това наблюдаван. Неговата орбита и маса били пресметнати по отклоненията, които той – тогава още неизвестен – причинява с гравитационното си въздействие върху орбиталното движение на Уран. Това води до промени във видимия върху небето път на тази планета. По подробни сведения за планетата получихме от космическия апарат Войджер 2, който достигна планетата през август 1989г. Екваториалния радиус и е 24,746 км. в Нептун могат да се поберат 60 планети като Земята, но масата и е само 15 пъти по голяма от земната.Това е така защото Нептун има значително по-малка плътност от тази на Земята само 1,64 gm/cm^3.Той обикаля около слънцето на средно разстояние 30,1 AU (4,504,300,000 км.) за 164,79 години с скорост 5.45 km/sec.Нептун извършва една пълна обиколка около оста си за 16 часа 6 мин.

Атмосферата на Нептун е съставена от водород 85% хелий 13 и метан 2%.Именно метан предава синьо зеления цвят на планетата, защото поглъща червената светлина.Температурата на планета варира от –193 до –153 С. на Уран тя е около -193 С, но Нептун получава 2,5 пъти по-малко енергия от Слънцето в сравнение с Уран. Затова при него, както при Юпитер и Сатурн, трябва да се допусне наличието на допълнителен източник на енергия.Атмосферното налягане варира от 1-3 бар в зависимост от местоположението. По повърхността на планетата не се наблюдават никакви детайли. Различават се отделни бели петънца както по повърхността на земен океан. Ето защо едно петно, което бе забелязано да се движи, получи името “скутер”.Това петно е характерно за Нептун и наподобява червеното петно на Юпитер.То представлява гигантски атмосферен вихър, които се движи с скорост около 2000 км./h. (в по тъмно синьо на снимката).

Нептун има пръстени това беше потвърдено от “Войджър-2” на 26 август 1989 г. до тогава само се предполагаше за съществуването им.Широчината на пръстените варира от 15 км. до 5800 км.Най-отдалечения от тях се намира на 62,930 км. от Нептун, а най-близкия на 41,900 км.Масата на пръстените за сега е неизвестна.Те са съставени от малки прахообразни частици, които са се отделили вероятно при сблъсъците на метеорити със спътниците на Нептун.

Снимката е направена от Войджер 2 на 26 август 1989г. от разстояние 280,000 км. и показва два от пръстените на Нептун.

Спътници: Освен данните за планетата и пръстените и Войджер 2 откри и 6 нови спътника, с което известните спътници на Нептун станаха 8.От двата по-известни спътника – Тритон и Нереида, “Войджър-2” мина сравнително близко до първия. Тритон обикаля около Нептун по почти кръгова орбита и в обратна посока. Спътникът се оказа по-малък от очакваното. Върху него се наблюдават кратери, като част от тях са вулканични. Нещо повече – има признаци на незатихнала вулканична активност. Ако това се потвърди, Тритон ще бъде третото тяло в Слънчевата система сред Земята и спътника на Юпитер Йо с действащи вулкани

Уран е открит през 1781 г. от английския астроном Уилям Хершел. Планетата обикаля около Слънцето на почти два пъти по-голямо разстояние от Сатурн, за 84 години и 7 денонощия на средно разстояние 2872 млн. км. Диаметърът й е около 50 000 км, а масата й е около 15 пъти по-голяма от масата на Земята. Средната плътност на Уран е 1.6 g/см3.

Въпреки че изглежда много слаб, понякога Уран се вижда и с просто око и би могъл да бъде открит и от древните астрономи, неразполагащи с телескопи.

Уран се върти с период 10 часа и 50 мин., при това в обратна на въртенето на Земята посока и около ос, която лежи практически в равнината на неговата орбита. За това планетата продължително време обръща към Слънцето ту единия, ту другия от полюсите си.

Уран също има пръстени. Те бяха открити през 1977 г., когато бе наблюдавано преминаването на диска на планетата пред една звезда. Междините между пръстените са запълнени със силно разредена прахообразна материя.

Никакви детайли върху повърхността на Уран не бяха наблюдавани нито от Земята, нито от Вояджър 2. Това се дължи на факта, че както Венера, Уран е обгърнат винаги с облаци.

Уран има пет големи спътника, два от които са открити още от Хершел. Вояджър 2 откри още няколко съвсем малки спътника. Преди прелитането на космически апарати за големите спътници на Уран не беше известно почти нищо. Вояджър 2 фотографира техните повърхности и при три от тях откри следи от силна геологична активност. Тя е най-голяма у най-близкия до планетата спътник Миранда. Спътниците имат сив цвят. По повърхността на всички се виждат кратери с най-различни размери.

Сатурн е планета, чийто пръстен дълго време се смяташе за единствен в Слънчевата система. Още Галилей е подозирал съществуването му, но отчетлива е видян едва 50 години по-късно от Хюйгенс.

Сатурн е втората по големина след Юпитер планета от Слънчевата система. Нейният екваториален диаметър е около 120 000 км. Масата й е около 3 пъти по-малка от масата на Юпитер, но близо 100 пъти по-голяма от земната. Сатурн е единствената планета, чиято средна плътност е по-малка от плътността на водата - тя е само 0.7 g/см3 . Той се върти с период около 10 часа и обикаля около Слънцето за 29.5 години на разстояние 9.5 AU от него.

По-голямата част от това, което знаем за Сатурн, неговия пръстен и неговите спътници, дължим на трите американски космически апарата, достигнали планетата съответно през 1979, 1980 и 1981 г. - Пайниър 11, Вояджър 1 и Вояджър 2.

Със спектрални наблюдения в атмосферата на Сатурн бяха открити водород Н2, метан, СН4 и хелий.

Температурата на горния слой на облаците на Сатурн е около -180 С. Температурата на пръстена е с около 30 С по-ниска. Това показва, че Сатурн подобно на Юпитер също притежава свой вътрешен източник на енергия. Най-вероятно това е енергия, освобождавана при бавното гравитационно свиване на планетата.

Пръстенът на Сатурн е образуван от стотици отделни тесни концентрични пръстени с ширина около 50 км, между които се наблюдават също толкова широки промеждутъци. Тази структура се получава от гравитационното влияние на спътниците на Сатурн.

Наблюдаването на пръснените на Сатурн дори и с най-обикновен телескоп предлага незабравимо зрелище. Това обаче не е нищо в сравнение със спектакъла, на който човек би могъл да се възхити от повърхността на Сатурн. Тези огромни дъги от преливащи се цветове, сияния и прозирност, устремени в небето и частично прекъснати от сянката на планетата, сигурно представят внушителна и в същото време прекрасна гледка. В хода на сатурновата година условията на осветяване се менят и пръстените ще изглеждат различно на външен вид и на брой за наблюдател, който се премества от полюс към екватора на Сатурн, тъй като ще се променя ъгълът, от който ще ги вижда до пълното им изчезване - великолепно зрелище, което вероятно не е, нито ще бъде наблюдавано някога от живо същество.

Снимки от и на Юпитер

Атмосферата на Юпитер е съставена основно от хелият и водородът. Освен тях са открити амоняк, метан, водни пари и др.

Измерванията показват, че температурата на горния слой облаци на Юпитер е около –140 С. При такава ниска температура (и при налягането, характерно за този слой) молекулите на амоняка, метана и водните пари, които образуват облачната покривка на планетата, са в течно или замръзнало състояние. Всъщност това е видимата повърхност, която наблюдаваме от Земята. А какво има под нея?

За вътрешния строеж на планетата е изграден следният теоретичен модел. С отдалечаване от повърхността слоевете, съставени от хелий и водород, стават все по-топли. С температурата бързо расте и налягането, при което водородът последователно преминава от газообразно в газово-течно до центъра, където температурата достига десетки хиляди К, а налягането – десетки милиарди Ра, водородът преминава в метално състояние. Металният водород (вероятно смесен с хелий) образува външния слой на ядрото на планетата. То е течно и съдържа силикати, желязо, никел и други тежки елементи.

Юпитер излъчва почти два пъти повече топлина от тази, която получава от Слънцето. Това означава, че той има собствени източници на енергия. Засега не е напълно ясно какви са те.Можем да предполагаме че поради големината на Юпитер излъчваната от него енергия може да има същия произход както и тази от звездите (т.е.реакции на термо ядрен синтез), но масата Юпитер е по малка от минимума при който възникват звездите.За това по някога наричат Юпитер "неосъществена звезда".

Юпитер има силно магнитно поле и мощни радиационни пояси. Те се простират на милиони km, обхващайки и неговите четири големи спътника. При взаимодействието на заредените частици с магнитното поле на Юпитер се поражда мощно радиоизлъчване.

През 1979 космическия апарат "Войджър 1" откри пръстен около Юпитер (фиг.03). Той е подобен на пръстена на Сатурн, но е значително по-малък и е практически е невидим от Земята. Пръстенът на Юпитер има дебелина около 10km и ширина около 6500km . Външната му част има значително по-малка плътност и почти достига до горната граница на облачната покривка на Юпитер.

Някои от проучванията през последните години са показателни за хипотезата, че ексцентрицитетът на Меркурий нараства. Ако това е вярно, то при близко преминаване на планетата до Венера в бъдеще, е възможно Меркурий да бъде изхвърлена от Слънчевата система поради гравитационното поле. Това може да се случи след около 1 милиард години, но вероятността е 1/1000. В противен случай, съдбата на Меркурий зависи от Слънцето. В края на своя живот, изчерпвайки запасите си от водород (след около 5-6 милярда години), Слънцето ще нарасне до червен гигант. По същото време слънчевото ядро ще започне да се свива и раздува докато неговите най-външни слоеве се разкъсат. Слънцето ще нарасне многократно по размери и ще погълне Меркурий. По-късно същото ще се случи с Венера и Земята. С други думи, Слънцето ще се превърне в червен гигант - стара звезда, наближаваща края на своя живот с бързи темпове.

При раздуването на звездата, гравитационното привличане на крайните й слоеве ще отслабне. Изтласкан от собственото си излъчване, газът от тези слоеве ще се пръсне в пространството, формирайки горещ разноцветен мехур наречен планетарна мъглявина. Останалата слънчевата енергия ще осветява мъглявината, чийто блясък постепенно ще отслабне.

ХАРАКТЕРИСТИКИ

Орбитата на Меркурий е с голям ексцентрицитет (e= 0,206); в перихелий планетата е само на 46 млн. км от Слънцето, а в афелий това разстояние е 70 млн. км. Наклона на орбитата към еклиптиката е 7º, а разстоянието между Слънцето и Меркурий е 0,39 AU (57 910 000 km), което е 2,5 пъти по-малко в сравнение с разстоянието Земя-Слънце.

Меркурий прави една обиколка по своята орбита за 88 земни дни със средна скорост 47,9 km/s (почти 2 пъти по-голяма от земната). Но Меркурий се движи много бавно около своята ос. Околоосното му въртене става за 59 дни, което е 2/3 от орбиталния му период около Слънцето.

Диаметърът на Меркурий е 4879 km (2,6 пъти по-малък от земния). Максималният му видим диаметър е 13″, а звездната величина - от -1,2m до +1,1m.

Масата на Меркурий е 3,30x1023 kg (18 пъти по-малка от земната маса), а плътността й е 5,43 g/cm3, което означава, че Меркурий е много по-плътен от Луната. Меркурий е най-плътното тяло в Слънчевата система след Земята.

Температурните амплитуди на Меркурий са най-големите в Слънчевата система и варират между 90K (нощна) до 700K (дневна). Например, температурата на Венера е по-висока, но много по-стабилна.

Ако Меркурий притежава някаква атмосфера, най-вероятно тя би се състояла от хелиеви ядра принесени от слънчевия вятър. Заради високата температура на Меркурий тези атоми бързо излитат в космоса.

Меркурий е единственото тяло в Слънчевата система, за което се знае, че има резонансно движение на своята орбита със отношение различно от 1:1. Този факт и големият ексцентрицитет на орбитата на Меркурий биха създавали много странни ефекти за наблюдател, които се намира на повърхността на планетата. На някои ширини около екватора наблюдателят ще вижда как Слънцето изгрява и след това постепенно увеличава видимия си размер, движейки се бавно към зенита. Там то ще спре, за кратко ще обърне курса си и ще спре отново, преди да продължи своя път към хоризонта и да започне да намаля видимия си размер.

От плътността на Меркурий можем да заключим, че планетата вероятно притежава желязно ядро, което е почти толкова голямо, колкото и земното. Това ядро, с радиус от 1800 до 1900 кm, определя облика на планетата. Силикатната външна покривка (аналогична на земната мантия и кора) е само 500-600 кm. Вероятно поне част от ядрото е от разтопен метал.

Повърхността на Меркурий е с огромни стръмни склонове. Някои стигат до стотици километри ширина и до три километра височина. Едно от най-особените черти от меркурианската повърхност е басейнът Калори. Той е с диаметър около 1300 кm. Както и лунните басейни, и този е бил създаден най-вероятно от много голям сблъсък по-рано в историята на Слънчевата система.

В отделни части на планетата също има региони със сравнително равнинен характер. Някои от тях са в резултат от древна вулканична дейност, но други могат да се дължат на утаяване на изхвърлена от кратерите материя.

Анализите на данните от Маринър -10 дават основание да се предполага съществуването на честа вулканична дейност на Меркурий. Но за да бъде това потвърдено ще бъдат нужни още доказателства.

Невероятно, но радио наблюденията на северния полюс на планетата (регион, който не е картографиран от Маринър 10) разкриват доказателства за лед на водна основа в сенките на някои кратери.

Меркурий има малко магнитно поле, чиято сила е около 1% от земното.

Меркурий няма спътници.

Меркурий често е видим с бинокъл или дори с невъоръжено око, но винаги е много близко до Слънцето и е трудно да се наблюдава на светлото небе.

ИЗСЛЕДВАНИЯ НА МЕРКУРИЙ

Ранни сведения за Меркурий

От незапомнени времена насам наблюдаването на звездното небе е съпътствало развитието на човечеството. Хората от най-ранните цивилизации са наблюдавали изгревите и залезите на Слънцето, Луната и звездите и са се опитвали да измерват времето по тях. Ранни астрономически наблюдения са правени в Египет, Централна Америка, Англия (Стоунхендж) през 4-то хилядолетие пр. н. е. Първите астрономически записи в Египет, Вавилон и Китай съществуват от около 3000 год. пр. н. е. Още тогава било забелязано, че на небето има пет звездоподобни обекта, които се движат по един сложен начин, различаващ се от движението на останалите звезди. Това били познатите ни днес планети видими с просто око (Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн).

Меркурий, най-близката планета до Слънцето, още в древността е привлякла погледа на хората със своето видимо бързо движение. Затова тя била свързана с гръцкия бог Хермес – вестителя на боговете, покровител на пътниците, търговците, крадците и ораторите. В римската митология на бог Хермес съответствал бог Меркурий. В древен Вавилон влиянието на планетата Меркурий е било свързвано с бога на мъдростта Набу. В митологията на Древен Египет съществува божество представяно в два животински образа – ибис и павиан. Това бил бог Тот, господаря на Луната. На нощното небе той представял отсъстващото Слънце, упражнявал надзор на звездния цикъл, пазел справедливостта и хармонията в света. Тот бил едновременно откривател на писмото и автор на ритуални и магически книги, покровител на писарите, лекарите и на всички науки. Както в царството на Ра, така и в задгробния свят той изпълнявал ролята на съдия. С течение на времето култа към това божество се увеличил. Бог Тот е идентифициран от гърците на бог Хермес, а оттам и на римския бог Меркурий. Това са първите свидетелства за силния интерес към тази планета, представяна и почитана като божество.

През античността и средновековието Меркурий, заедно с останалите четири планети, известни дотогава били обект на много изследвания, свързани с уточняване движението на телата в Слънчевата система. По-късно (XVII - XIX век), Меркурий поднася нови загадки, които намират своето решение в теориите на Нютон и Айнщайн.

Учени, допринесли за изследването на Меркурий:

Пиер Гасенди (1592 – 1655) – френски философ, астроном, математик и механик. На 7 ноември 1631 год. пръв наблюдава пасаж на планета (Меркурий) по диска на Слънцето, изчислен предварително от Кеплер през 1629 год.

Кристиян Хюйгенс (1629 – 1695) – нидерландски физик, механик, математик и астроном. През 1659 год. прави първите измервания на ъгловите диаметри на планетите.

Джеймс Грегъри (1638 – 1675) – шотландски математик и астроном. Разработва метод за изчисляване на слънчевия паралакс от наблюдения на преминавания на Меркурий и Венера по диска на Слънцето.

Едмонд Халей (1656 – 1742) – английски астроном, член на Лондонското кралско дружество. Разработва идеята за определяне на разстоянието от Земята до Слънцето чрез наблюдения на преминаванията на вътрешните планети по диска на Слънцето. През 1677 год. наблюдава такова преминаване на Меркурий и определя разстоянията от Меркурий и Земята до Слънцето.

Урбен Жан Жак Льовелие – (1811 – 1877) – френски астроном, член на Парижката академия на науките. Прави продължителни изследвания върху движението на Меркурий и през 1859 год. стига до извода, че скоростта на преместването на перихелия на планетата има стойност равна на 38” на столетие.

Херман Фогел (1841 – 1907) – немски астроном, член на Берлинската академия на науките. Извършил много спектрални наблюдения на всички планети от Меркурий до Нептун.

Бернар Лио (1897 – 1952) – френски астроном, член на Парижката академия на науките. В периода 1921 – 1929 год. за първи път провежда поляриметрични измервания на планетите. Те показали, че повърхностите на Луната, Марс и Меркурий са близки по своите поляризационни свойства до земните вулканични образци.

Алберт Айнщайн (1879 –1955) – немски физик-теоретик Създател на Общата теория на относителността, обясняваща аномалното движение на Меркурий.

Джерълд Клемънс (1908 – 1974) – американски астроном, член на Националната академия на науките. Прави подробен анализ на движенията на Меркурий и Марс. Въз основа на изследване движението на перихелия на Меркурий потвърждава необходимостта от прилагане теорията на относителността в теоретичната астрономия.

Ралф Диас и Гордън Петтинджил – американски астрономи. Те провели радиолокационни наблюдения на Меркурий с радиотелескопа Аресибо през 1965 год. и установили период на въртене на планетата 59 денонощия.

Ричард Баум – директор на отделите за Меркурий и Венера към Британската Астрономическа Асоциация. През 1990 г. пише за нееднократно регистрирани промени в блясъка на меркурианската повърхност и за нарастващи и изчезващи при ротацията на планетата ледени полярни шапки. Това твърдение не се признавало от НАСА, с аргумента, че Маринър-10 не регистрирал съществуването на каквато и да е форма на лед, но през 1991г. посредством радарно сканиране, радио астрономи идентифицирали голямо блестящо петно с размери 300x600 км при северния полюс на Меркурий във вид на ледена седловина, отразяващо радиосигнала аналогично на отражението на лед.

Изследвания на Маринър - 10

През 1974 г., а по-късно и през 1975 год., космическия апарат Маринър - 10 прелетял на близко разстояние до Меркурий и осъществил много точни измервания, които опровергали или потвърдили някои наземни изследвания.

По време на прелитането му направил много снимки, на които се виждало, че повърхността на планетата е покрита с подобен вид раздробени пластове и с подобни ударни кратери, както е на Луната. Внимателното изследване обаче показало различия между повърхностите на двете тела. Броят на разпръснатите по повърхността на Меркурий кратери е по-голям, а и често били групирани или подредени в редица. Били открити разседи, които по всяка вероятност са се формирали по време на един продължителен период, през който кората на планетата се е свивала поради изстиването и контракциите на голямото желязно ядро, което се предполага, че съставя вътрешната й структура. Едно, макар и косвено, но красноречиво потвърждение за съществуването на желязно ядро във вътрешността на планетата се съдържа в откритието, направено от космическия апарат, че Меркурий притежава диполно магнитно поле, чиято ос е наклонена на 12о към оста на въртене на планетата. Това наличие на магнитно поле е достатъчно да обясни съществуването на един тънък слой от газообразен хелий, който обвива планетата. В действителност този съвсем тънък воал навярно се захранва от излъчените от Слънцето и заловени именно от това магнитно поле хелиеви ядра. Този хелиев слой не може да бъде наречен атмосфера, нито притежава необходимите свойства да отслаби поне малко смъртоносното излъчване на Слънцето.

За съжаление това е единствения за сега космически апарат, който е бил в околността на Меркурий.

Въпреки многото изследвания и привидната близост до Земята, планетата Меркурий остава не напълно изследвана и пълна със загадки. Нейната динамично променяща се природа все още не е разгадана и много от теориите все още нито са доказани, нито – опровергани. Бъдещите космически сонди, които би трябвало да прелетят в близост до планетата в периода 2007 – 2013 год. ще трябва да отговорят на въпросите, възникнали около Меркурий.

Подобна задача ще има апаратът Месинджър. Мисията му бе отложена от март 2004 за май 2004 и така той ще влезе в орбита около Меркурий през ноември 2009. По време на мисията си той ще прелети два пъти ниско над планетата и след това ще остане в орбита около нея. Оборудван с множество уреди, Месинджър ще има за цел да разнищи мистериите около високата плътност на Меркурий, състава и структурата на неговата кора и дали на повърхността има форми на вулканизъм. Други области на изследвания са: тектонската история, тънката атмосфера, малката магнитосфера и полярните шапки.

АНОМАЛИИ:

Перихелият на Меркурий

Астрономите от XVII и XVIII век сметнали, че техните наблюдения не били достатъчни, за да построят точно движението на Меркурий. Даже в началото на XIX век, когато изглеждало, че може да се създаде добра теория, движението на тази неголяма планета се „отклонявало“ от точното предсказание.

През 1859 год. Урбен Жан Жак Льовелие отбелязал, че Меркурий не се движи точно по предначертана орбита. За да решат проблема някои астрономи издигнали предположението за съществуването на неизвестна планета между Слънцето и Меркурий. Нарекли я Вулкан и се заели с нейното търсене, но безуспешно. Други предложили зодиакалната светлина за решаване на проблема. Но и тази хипотеза била отхвърлена.

Съгласно класическата теория (т.е. теориите на Нютон, Кеплер и т.н.) орбитата на една отделна планета трябва да бъде идеална елипса със Слънцето в един от фокусите й. Обаче в Слънчевата система освен Меркурий има и други планети. Тези планети също привличат Меркурий, макар и слабо, което води до незначителни отклонения на неговата орбита от идеалната елипса. Това отклонение се нарича смущение (пертурбация) в орбитата на Меркурий. Ползвайки закона за привличането на Нютон астрономите можели да пресметнат точната стойност на това смущение. Обаче наблюдаваната скорост на завъртане на орбитата се оказала забележимо повече от теоретически предсказаната.

Точката, в която Меркурий се намира най-близо до Слънцето се нарича перихелий. Ако гледаме от Земята тя заема определено положение на небето. Тъй като орбитата на Меркурий много бавно се завърта, то траекторията на планетата около Слънцето постепенно променя своята ориентация. В резултата на това много бавно се променя положението на перихелия на Меркурий. Този ефект е толкова малък, че за сто години перихелият се завърта само на 1о 33′ 20″. Теорията на Нютон може да обясни само завъртане от 1о 32′ 37″ за столетие. Остава едно допълнително движение равно на 43″ за столетие, което не може да се обясни с ефектите от класическата Нютонова теория.

В 1916 год. Алберт Айнщайн предложил принципно нова теория за привличането, наречена Обща теория на относителността. Съгласно тази нова теория, гравитационното поле на обекта се проявява в изкривяването на пространство-времето. Частиците и светлинните лъчи се разпространяват по най-кратките линии в такова изкривено пространство-време – наречени геодезически. След като Айнщайн открил уравнението на гравитационното поле в Общата теория на относителността, той решил да я провери на практика. Айнщайн започнал за изследва гравитационното поле в празното пространство. Решавайки тези уравнения той открил как пространство-времето се изкривява около Слънцето. По този начин той се опитвал да разбере как планетите се движат в това изкривено пространство-време. И това движение не се оказало елиптично. В Общата теория на относителността, орбитата на всяка планета около Слънцето не е просто елипса, а бавно завъртаща се елипса. Такава орбита се върти около себе си даже без да се отчита влиянието на останалите планети. Периодично въртящата се елипса е най-кратката линия в изкривеното около Слънцето пространство-време.

Оценявайки стойността на скоростта на предвиденото въртене на елиптичните орбити на планетите, Айнщайн открил, че подобен ефект наистина трябва да бъде регистриран за Меркурий. Използвайки разстоянието на Меркурий до Слънцето в изчисленията си, той получил за скоростта на прецесиране точно 43″ за век – същата стойност, която била описана в теорията на Нютон. Така решаването на проблема за въртенето на перихелия на Меркурий се превърнала в основа за великия успех на Общата теория на относителността.

Резонансно движение на Меркурий

Меркурий е най-близката до Слънцето планета и поради тази причина влиянието на слънчевите приливи би трябвало да се проявява най-забележимо Пресмятанията показват, че слънчевите приливи са способни няколко пъти да забавят въртенето на Меркурий за време от 1 милиард години.

В действителност, денонощното въртене на Меркурий става много бавно: планетата прави един оборот около своята ос (звездно денонощие) за 58.646 земни денонощия, а в същото време обикаля около Слънцето за 87.969 земни денонощия. Това означава, че за времето за което Меркурий прави три оборота около своята ос обикаля два пъти Слънцето. Такова движение се нарича резонансно в отношение 3:2.

Обяснението на това явление се крие във факта, че орбитата на Меркурий има сравнително голям ексцентрицитет е = 0.260, което води до съществени различия в приливните сили. Те са 3.5 пъти по-големи в перихелия, отколкото в афелия. Това води до нарастване на скоростта в перихелия до 1.5 пъти в сравнение със средната орбитална скорост. По тази причина скоростта на денонощното движение се приближава до орбиталната, която тук също е по-голяма. Всичко това е причината за този странен резонанс 3:2.

СЕМ. КОТКИ (FELIDAE)

Европейската дива котка (Felis silvestris).

Степна котка (Felis libyca).

Рис (Lynx lynx).

Каракал (Felis caracal).

Тигър (Panthera tigris). - Енциклопедия за Тигрите

Ягуар (Panthera onca).

Леопард (Panthera pardus).

Пума (Puma concolor).

Снежен барс (Felis uncia).

Лъв (Panthera leo).

Гепард (Acinonyx jubatus).

Сервал (Leptailurus serval).

Оцелот (Leopardus pardalis).

Манул (Otocolobus manul).

http://bgnauka.com/index.php?fnc=pub_page&...t&pid=10733

-----

Котките са сред най-впечатляващите бозайници. Макар и да притежават типичната за бозайниците телесна структора (четириноги, с поне 4 пръста на всеки крайник, с дълга опашка), те имат и някои специфични черти (прибиращи се нокти, изключение прави гепарда, малки и с добре развити мускули муцуни, силно развити сетива, специално разположение на зъбите). Характерно за котките е острото зрение. Нощем зрението им е най-силно, очите им са като фарове, защото използвуват светлина от всеки източник, дори и от звездите. Светлината се отразява в мембраната зад ретината, наречена тапетум. Отражението възбужда отново фоточувствителните клетки и улеснява нощното виждане. Но котките са изветни със силата и бързината си, а гепардът е най-впечатляващ сред тях, той развива скорост от 90 км/ч за 4 сек. Те са с резлично оцветяване и шарки на външен вид. Смята се, че точките на гепарда са оригиналните шарки, и че розетките и дори райетата са се образували от такива точки. Дори лъвовете които нямат шарки са се появили от животно на райета, което личи от бледите следи по козината на всяко малко лъвче. Независимо от розмера и шарките котките имат една обща черта - те са родени убийци. Клас Felidae е клон на all feliforms, по-близък до Felis, отколкото до Herpestidae, Hyaenidae, Viverridae или Nimravidae. В класа има два рода. Homotherinae включва т.нар. съблезъби котки, докато Felinae включва всички съществуващи в наши дни котки. Felinae може също да се определи като коронен клас, включващ всички видове живи котки, техния най-скорошен общ предшественик и неговите наследници. Първата котка, Proailuris, датира в откритите вкаменелости от преди около 34 милиона години. Първите котки са били малки горски същества като днешния линзанг и ловували сред клоните на дърветата. Те са много пъргави, имат остър слух и бинокулярно зрение. Впоследствие напускат дърветата и слизат в равнините. Само за 2 милиона години са се появили множество нови котки. Предполага се, че Proailuris е бил поне частично дървесен вид. Въпреки, че тази примитивна котка на притежава някои черти на своите наследници и е била смятана за viverrid,, сега е считана за първата котка. Pseudaelirus вероятно е близък до общия предшественик на котките и Homotherines. Сред най-ранните съблезъби котки са Metaiuris и Paramachairodus. За Metaiuris се смята, че е почти основен член на "истинските котки", предполага се още че съвременните котки са произлезли от съблезъб предшественик. Но както посочихме по-горе, тези два рода най-често са считани за основни форми на съблезъбите котки и отделни видове от родословието на съвременните котки. Интересно е, че Smilodon се смята за част от homotherines, но нови доказателства подсказват, че поне този род може би е родсвен на съвременните големи котки. Smilodon е типичен "съблезъб тигър" , въпреки че всички machairodontines и някои родсвени двуутробни са имали сравнително издръжливи горни кучешки зъби, тези на Smilodon са вероятно най-впечатляващите. Може би той е използвал гиганските си кучешки зъби за да "ги впие отстрани и да прекъсне сънната артерия". Съвременните представители на род Пантери разкъсват плячката си възможно най-бързо и безшумно. За целта те обикновенно я задушават, което изизсква доста издръжливост. Smilodon може би е избягвал това като е разкъсвал трахеята и е прекъсвал сънната артерия. Така плячката не е имала как да реагира. Зъбите на много от съвременните котки са пригодени за типичната им плячка. Кучешките зъби съответсват на прешлените на жертвата и прекъсват грабначния стълб с точноста на скалпел. Други огромни бозайници, съществували по времето на Smilodon са били мастодонтите и различни видове носорози. Той не е бил гигант, в сравнение с другите котки. Съвременния африкански лъв (Panthera leo) достига тегло до 250 кг (мъжкия), а големите сибирски тигри (Panthera tigris altaica) могът да надхвърлят 320 кг. Трите вида Smilodon са варирали в размерите си донякъде колкото съвременната пантера (Smilodon fatalis е населявал западните части на Северна Америка и е достигал около 100 см височина на рамото си). Щом S. Fatalis е бил сравнително малък, как е успявал да се справя с плячка, тежаща над 1 тон? Това не е толкова невероятно, колкото звучи. Съвременните дългоопашати невестулки с тегло около половин килограм могат да нападат зайци, които многократно надвишава размерите и теглото им. Дори по-впечатляващ е наскоро открития феномен на лъвовете, които убиват слонове (обикновенно млади, но понякога и възрастни) в една област на Африка. Ако S. Fatalis наистина е нападал голяма плячка, то може би са живяли и ловували в групи. Въпреки, че това е възможно има един контрааргумент които идва от съвременните котки кадето само лъвовете живеят в групи (прайдове). Съблезъбите неизчезват с появата на лъвовете и леопардите, няколко години живеят заедно. Но съблезъбите са били изместени от големите котки, т.е. лъвовете, тигрите, леопардите. Тези големи котки лесно се приспособяват към средата на живеене, лъвовете се срещат на такива места като горите, както и на открити места като саваните, леопардиет живеят на разни места от планини до низини. Не е ясно дали съблезъбите са били така приспособими и явно някои от тях са били доста зависими от околната среда. Друга версия за изчезването на съблезъбите е, че хоминидите (човекоподбни) са ги прогонили и победили. Вероятно сме помогнали за изчезването на съблезъбите, но без тях може би нямаше да сме задружни и интелигентни същества.

Семейството се разделя на 3 подвида: Гепарди (Achinonychinae), Малки котки (Felinae) и Големи котки (Pantherinae).

До 20-те и 30-те години на 20 век лъвовете, тигрите, леопардите и други видове котки са считани за вредители и се избиват. През втората половина на 20 век са на мода палтата от козина на котки и те биват поголовно преследвани и избивани. Поради тези причина и ред други в момента някои водове котки са застрашени от изчезване.

Представителите на това семейство населяват целия свят с изключение на Австралия, Нова Гвинея, Нова Зеландия, Антарктика и много океански острови. Все пак на тези острови може да се видят котки или кучета, но те са принесени от хората. Представителите на Carnivora датират от ерата на късния Плейстоцен.

Разред Хищници обединява най-разнообразни по устройство видове, приспособени за хранене с животинска храна, като само малка част от тях употребяват и растителна храна в различна степен. Външният вид и размерите на тялото им са различни, като се започне от дребната невестулка и се стигне до мечката. Крайниците им са стъпалоходещи, полустъпалоходещи с по четири или пет пръсти, снабдени със здрави и остри нокти. Опашката има различна дължина. Главата е с разнообразна форма, черепа е здрав, ушите им са различни по форма и дължина. Космената покривка е доре рзвита - от мека и гъста до твърда и дълга, като през зимата е по-гъста и по-дълга. Резците им са малки, кучешките им зъби са добре развити, кътните зъби имат остри режещи върхове. Хищниците са без или със рудиментарни ключици. Стомахът им има много жлези, червата им са къси, матката двурога, семенниците са разположени в торбички извън коремната кухина. Предния мозък е добре развит и покрит с бразди.

Повечето от тях водят наземен начин на живот, други са приспособени за земноводен, а трети - за живот по дърветата През зимата някои видове прекарват продължителен или прекъсван сън. Бремеността продължава от 36 до около 300 дни с наличие на латантен стадий на някои видове, през което оплодената яйцеклетка прекарва дълго време в матката. Малките са 1 до 13 на брой, раждат се слепи, за тях се грижат предимно майките, в по-редки случай и бащите. Остават до две години с родителите, после стават самостоятелни, а половата зрелост настъпва след 1 - 5 години.

Хищниците са самотни или се асоцират в чифтове и групи.

Семейсво Котки - Felidae

Семейство Порови -Mustelidae

Бозайниците са най-високоорганизирания клас гръбначни животни. Те имат сложно устроено тяло и живеят при най-различни условия. Тяхната висока организация се изразява в редица прогресивни и свойствени за тях черти, които се състоят в това, че различните системи и органи достигат висока диференция и специализация. Характерна особеност за бозайниците е живородството (с изключение на еднопроходните), както и храненето на малките с мляко, продукт на млечните жлези - glandulae mammae. Тази важна особенност е отразена в научното наименование на класа - Mammalia. Друг много характерен белег е космената покривка на тялото, която може вторично да липсва или да се видоизменя. Храненето на зародиша в утробата посредством плацентата и кърменето на малките след раждането им представлява основна прогресивна страна в живота на бозайниците. Благодарение на това те могат да се развиват при най-различни условия на средата, да осигуряват пълноценно изхранване на новородените и тяхното преживяване. Друга характерна черта на бозайниците е тяхната постояна телесна температура, която не се влияе от колебанието на температурата на външната среда. Тази особеност зависи от високата организация на кръвоносната система и кръвообращението, на органите и процесите на дишане, интензивната обмяна на веществата и на редица топлорегулиращи приспособления като космена покривка, подкожна мазнина, потни и мастни жлези. Те имат двукамерно сърце с две предсърдия, с лява аортна дъга и затворено несмесено кръвообращение. Постоянният и усилен газообмен се постига с помощта на алвеоларното устройство на белия дроб. Отделянето на излишната телесна топлина става чрез кожното кръвообращение и изпаряване на водата при дишане и потооделяне. Постоянната температура на тялото прави бозайниците по-малко зависими от климатичните условия на средата. Тази особенност им позволява да се заселват при различни климатични условия по цялото земно кълбо с изключение на Антарктика.

Бозайниците са населили най-различни среди, в които са се развили наземни, подземни, водни, дървесни и летящи жизнени форми. Типична особеност на бозайниците, свързана с храненето е диференциацията на зъбите на резци, кучешки и кътници, което е във връзка с обособяването на техните функции, както и напосредственото изменение в устройството на долната челюст която е самостоятелно съчленена към черепа.

Други характерни особености в устройството са постоянния брой на шийните прешлени - само 7, и малките колебания в броя на другите грабначни прешлени. Черепът се съединява с гръбначния стълб с две кондилуса. Гръклянът и безядрените еритроцити също са характерни за бозайниците.

Високото развитие на нервната система е също свойствена черта в бързото и прогресивно развитие на бозайниците. Те имат сложно устройство на кората на главния мозък, която се състои от сиво мозъчно вещество - център на висшата нервна дейност. Чрез нея се осъществяват различни поведенчески реакции към разнообразните условия на външната среда. Във връзка с това те имат много сложно устроени осезателни органи.

На Хинди Cheetah (гепард) означава петнист. Той е стройно дългокрако животно, но може да се каже, че е донякаде необичаен, тъй като обединява в себе си много черти от представителите на котките и кучетата. Прилича на хибрид, получен от кръстостване на леопаред и куче. Главата му изглежда малка в сравнение с дългите му крака и изобщо едрото му тяло. От очите като следи от сълзи има по една черна линия стигаща до края на устата. Лапите са му малки и ноктите им не се прибират в тях както при останалите видове котки. Гладката и сравнително гъстата космена покривка е с къс косъм. На цвят е пясъчножълта или жълта до ръждива. Върху този фон са разхвърляни многобройни закръглени тъмни петна, които за разлика от тези на барса нямат светъл център, т.е. не са пръстеновидни. Дългата му и сравнително дебела опашка от основата докъм средата притежава окраска подобна на леопардовата, а надолу се редуват дебели черни пръстени, тези пръстени са отличителни за всеки гепард. На дължина тялото му достига до 1,800 - 2,200 см, при което на опашката се падат около 75 см, тежи около 45 кг. Храната му се състои от различни видиве птици, зайци, газели и разни степни копитни животни, не яде мърша. Ловува през деня когато другите хищници (главно лъвове) почиват. Той се прокрадва умело към жертвата си дотолкова доколкото му позволява местноста, след това я преследва с бърз бяг и големи скокове, големите жертви ги убива като ги сабаря на земята и ги задушава, а малките убива след захапване през черепа. Много от преследванията не носят успех. Гепардът е най-бързото четириного животно в света, най-впечатляващия атлет сред котките. Лапите са му като шпайкове - никога неприбиращи се нокти, възглавничките на ходилата имат "грайфери" за по здраво сцепление. Ускорението на тази котка е изумително, от покой можа да развие над 90 км/ч за 4 секунди (максималната измерена скорост е 113 км/ч). Прешлените действат като пружина и го изтласкват напред при подскоците, опашката му служи като жироскоп и запазва равновесия при взимане на остри завои с висока скорост. Но сърцето му е едва 1/3 от човешкото в съотношение с тялото и гепарда не е много издръжлив. Може само за малко да поддържа тази изумителна скорост. В някои случай хиени и лъвове му крадат плячката. Размножават се през цялата година, бременноста трае около 3 месеца, женската ражда 2 - 5 малки, те са отбити от третия до шестия месец, В първите няколко седмици майката всекидневно сменя местоположението си за да непривлича вниманието на други хищници като лъвовете и хиените които убиват малките и. Смъртността при малките е около 90%. Остават с майка си около година и половина. Полова зрялост достигат на 2 години. Той е типично степно животно, населява райони с равни или хълмисти пясъчни пустини, като често се среща в предпланини с глинеста почва. Разпространен е в Африка на юг от Сахара и в югозападна Азия - от Арабския полуостров до Индия, като понякога се среща и в Туркменистан. Живее до 16 години. Застрашен от изчезване, на брой са около 2 500.

Гепардите имат един проблем които е в самите тях, тяхната популация не се радва на добро здраве. Техните гени са почти идентични и сякаш всички гепарди са братя и сестри или клонинги на самите себе себе си. Според учени причината за това датира преди 18 000 години, когато е настъпило глобално застудяване, и сякаш само една група гепарди или една единствена майка с малките си се е спасила.

Барс - Uncia uncia

Барса или Снежния леопард е една от красивите и неуловими котки в света. Оцветен е от светло сиво до опушено сиво, корема е бял. Главата, врата и долната част на крайниците са покрити с малки плътни петна, а останалата част на тялото е в розетки. Козината ми е много дебела, като опашката и най-вече по корема е най-дебела. Опашката му е много дълга в сравнение с другите котки и на дължина е почти колкото тялото. Използва опашката си за баланс и за да покрива носа и устата при ниски температури. Лапите са им големи и пухести, пригодени за живот сред скалите и снега, ушите са малки. През зимата козината му става по-светла. Тялото достига на дължина от 1 до 1,3 м, а опашката е от 0,8 до 1 м. Големи мъжки индивиди са били притегляни към 74 кг, макар че средната тежест е 45 - 55 кг, а при женските индивиди 35 - 40 кг. Храни се с диви овце, глигани, зайци, елени, кози, мармоти и други малки бозайници. Напада жертвиет си от засада като ги дебне от някоя скала. Първоначално са нощни животни, но са активни ранно сутрин и следобед. Матирането е през декември, бременноста трае около 3 месеца. Малките са от 1 до 4, слепи са, но за около 10 дни проглеждат. Живеят с майка си 18 месеца. Полова зрялост достигат след 2 година възраст. Барса е самотно животно което се събира с друг себеподобен от другия пол само през размножителния период. Той е добре известен със своята мускулатура и подвижност. Среща се в планинските степи и иглолистни гори, скалисти местности, хребети на височина 3000 - 4500 м, но понякога се срещат и над 5500 м, през зимата се спускат по-ниско в търсене на храна. Населява планинскита местност в Централна Азия, Китай, Индия, Казахстан, Непал, Пакистан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Макар, че населява голям диапазон този вид котка се среща сравнително рядко и в обособени части. Видовете които населяват севера се класифицират като Uncia uncia uncia, а тези на юг са Uncia uncia uncioides. Излижен на опастност, предполага се, че има 4000 - 6000 индивида на свобода и още около 600 в зоопарковате.

Изчезнали тигри - Extinct Tigers

Три вида тигри са изчезнали около 70-те години, това са Каспийски тигър - Panthera tigris virgata, Явански тигър - Panthera tigris sondaica и Балийски тигър - Panthera tigris balica.

Каспийски тигър - Panthera tigris virgata. Този вид е изчезнал около 1980 г. Населявал е Афганистан, Турция, Иран, Монголия и централната азиатска част на Русия.

"Оцветяването има сходство с това на Бенгалския тигър. През зимата козината е дълга и има грива по корема и тила. Има около 100 Каспийски тигъра, но тяхната бройка изглежда се увеличава." - Този текст е написан през 1975 г, и след 5 години Каспийския (известен и като Hyrcanian и Turan) тигър бе обявен за изчезнал.

Явански тигър - Panthera tigris sondaica. Изчазнал е между 1970 - 1980 г. Населявал е Индонезийския остров Ява. Една от причините за изчезването му е увеличаване броя на човешкото население, от което следва изсичане на горите, което води до коренно намаляване на естествената среда за живот на тези тигри. Те са били безпощадно изтребвани и отравяни от ловджий. Има слухове, че няколко тигри са били видяни в Източен Ява, в парка Меру Бетири. Тези тигри е много вероятно да са леопарди видяни от далечно разтояние

Балийски тигър - Panthera tigris balica. Изчезнал около 1940 г. той е с най-малки размери от 8-те вида тигри. Живял е на остров Бали. И тук едни от причините за изчезването му са увеличаване на човешкото население, изсичане на горите за селскостопаниски нужди и съотвено намаляване на средата за живот на тигрите.

Суматрийски тигър - Panthera tigris sumatrae

Суматрийския тигър е най-малкия от всички тигри, което улеснява придвижването му в плътната тропическа джунгла. На външен вид са по-тъмни, резките са широки и плътно разредени, предните му крака за разлика от Сибиркия тигър са раирани. Зад глават имат по-дълга козина която образува нещо като нашийник. Дължината на мъжките индивиди варира от 1,9 до 2,2 м и тежът от 100 до 140 кг, женските са с дължина на тялото от 1,87 до 2 м, тежът 75 - 110 кг. Храни се с див едър добитък, глигани, елени. Бременноста трае около 100 дни, женската разжда от 1 до 5 малки на всеки 2 - 3 години, те са слаяпородени. След 6 - я месец се учат да ловуват, а 7 - 8 месеца по-късно са готови да станат самостоятелни. Среща се само на остров Суматра, в гъстата джунгла. Диапазона на действие на суматрийския тигър не е известен, въпреки това плътността на тигрите е приета да е 4 - 5 възрастни на 100 квадратни километра. Застрашен вид, на свобода има около 400 - 500 тигри и още около 200 в зоопаркове по света, живее около 15 години. Причина за това е развитието на селското стопанство на острова и изсичането на горите. На остров Суматра има 5 национални парка кадето живеят тези 400 - 500 индивида.

Индокитайски тигър -Panthera tigris corbetti

Индокитайския тигър е по-тъмен и по-малък от Сибирския и Бенгалския тигър, има по-къси и тесни резки. Дължината на тялото при мъжкия индивид е от 2,6 до 2,9 м и тежи 150 - 200 кг, женския индивид е с дължина на тялото 2,3 - 2,6 м и тежи от 100 до 130 кг. Храни се с диви прасета, елени и едър див добитък. Женската забременява на 2 - 3 години. Бременноста трае около 100 дни и се раждат от 1 до 5 малки, които са беззащитни и слепи, след 8-та седмица са готови да следват майка си, а след 6-я месец се учат да ловуват. Стават самостоятелни след година, година и половина. Населяват хълмисти и планински местности, повечето от които се срещат по границите на отделните държави. Срещат се в Тайланд, Южен Китай, Камбоджа, Лаос, Виетнам и полуостров Малайзия. 4 или 5 индивида заемат теритоя от 100 квадратни километра. Застрашен вид за които се смята, че на свобода има 1200 - 1800 индивида.Живее 10 - 15 години.

Южнокитайски тигър - Panthera tigris amoyensis

Южнокитайския тигър е по-малък от Бенгалския. Има по-къси и по-широки резки. Мъжкия индивид е с дължина от 2 до 2,28 м и тежи 130 до 175 кг. Женските са с дължина на тялото от 1,9 до 2,1 м и тежът от 100 до 115 кг. Храни се с едър рогат добитък, елени и диви прасета. Малко се знае за размножителния им цикъл. Среща се в централен и източен Китай, смята се че Южнокитайския тигър е прародител на всички останали тигри. Този вид тигър е изложен на голяма опастност, има на свобода около 30 - 40 индивида, още толкова има в зоопаркове. Преди 40 години е имало 4000 тигри, но те са безпощадно избивани заради традиционната китайска медицина. Живее 10 - 15 години.

Бенгалски тигър - Panthera tigris tigris

Бенгалския или Индийския тигър червеникаво-златна козина с черни резки, които както при другите тигри служи за маскировка, гърлото, корема и вътрешната страна на краката са бели. Мужките индивиди имат дължина на тялото заедно с опашката от 2,3 до 2,7 м, и тежът от 180 до 260 кг, женските са по малки и имат дължина на тялото от 2,1 до 2,3 м, тъжът от 100 до 170 кг. Бенгалския тигър е много силен хищник и може да надвие животно което два пъти по голямо от него. Той е активен денем и нощем, храни се с глигани, маймуни, биволи, елени. На ден може да яде по 40 кг месо. Убива малки жертви след захапване зад врата а големите с ухапване за гърлото. Съешването става обичайно през пролетта, мъжкия прекарва от 20 до 80 дни с женската, а тя е е готова да забременее от 3 до 7 дни в този период. След оплождането мъжкия се заема с ежедневното си занимае, да маркира и брани територията си, неучаства в отглеждането на малките. Женската ражда (разгонват се обикновенни на 2 - 3 години) след около 3 - 4 месеца бременност, малките са от 2 до 4, те са сляпородени. На 8-та седмица могат да последват майка си . Стават самостоятелни на около година и половина и съзряват полово на 3 - 4 години. Среща се в тропически гори, блатисти местности и пасища в Индия, Непал и Бирма. Мъжките покриват територия от 30 до 105 квадратни километра и покрива териториите на няколко женски. Застрашен вид, има около 4000 тигри на свобода, живеят 15 години.

Белите тигри за които сме чували са Бенгалски тигри. Те са характерни с кремава бяла козина с шоколодови резки и сини очи (не са албиноси, нито отделен вид). Тези тигри се срещат много рядко в прородата и по често в зоопарковете. За раждането на бели тигри се изисква родителите да имат ген които е рецисивен

Златния тигър или Златната котка с тигрови резки не се среща в природата. Има около 30 екземпляра в зоопаркове. Те както белите тигри са Бенгалски и гена които носят е отделен. Това е ген подобен на гена на домашните котки, което е причина за оцветяването.

Сибирски тигър - Panthera tigris altaica

Сибирския или Амурския тигър е най-едрия представител на семейство Котки. Те са с по-светъл оттенък на розовото отколкото другите видове тигри. През лятото козината им е по-червена докато през зимата избледнява, корема му е бял, опашката е бяло-черна. Вертикалните резки могат да бъдат сиви или сиво-кафяви. Ушите са черни, а отвътре са бели. Лапите са им покрити с козина за да са движат безшумно. Козината около лицето е по дълга отколкото по тялото, при възрастните индивиди се фирмира нашийник. Няма два индивида с еднакви резки, освен това тигровите резки обикновенно се различават от двете страни. Дължината на тялото при мъжките индивиди е от 2,7 до 3,3 метра и тежът от 180 до 306 кг, женските са с дължина 2,4 - 2,75 метра и с тегло от 100 до 167 кг. След дебнене тигрите нападат от засада с грамадни скокове, захапват жертвата в областа на врата и я задушават. От десет опита само един е успешен при лов. Храни се с елени, глигани, лосове, заици, има случаи на нападение на мечки. Женските се разгонват в края на януари и началото на февруари. Бременноста трае приблизирелно 110 дни, малкките са 3 или 4 на брой, те са слепи и безпомощни, остава с майка си 2 - 3 години, съзряват полово на 3 - 4 години. Тя само отглежда малките и е особенно агресивна към мъжките (дори да е бащата на малките и), защото те понякога убиват малките. Сибирския тигър е нощно и самотно животно. Мъжкия живее в собствена територия която е около 1000 кв километра и през повечето време на годината се занимават с маркиране и опазване на района си. Неговата област се населява от 5 - 6 женски с които най-често създава поколения. Среща се в тайгата, иглолистни, дъбови и брезови гори и в планинските райони на Сибир, Северен Китай и Корея. Живее до 20 години. Силно застрашен вид, на свобода са около 350-400 екземпляра и още толкова в плен.

Да де .С ограничение става.Иначе както казах темата е доста интерасна .

СЕМ. КОТКИ (FELIDAE)

Посетете нашата Енциклопедия за ТИГРИТЕ

Тигърът е най-голямата котка на Земята. Това се отнася и за най-едрият подвид-далекоизточният усурийски тигър, който тежи около 270 и дори 320 кг (масата на лъвовете е 125-227 кг).

Тигърът е много силно животно. Един тигър влачил мъртав бик гуар цели 12 метра. Друг тигър влачил убит от него кон на разстояние 500 метра.

Макар и рядко, млади слонове, отлъчили се от стадото, също са били побеждавани от тигри в труден двубой. Зоологът И.Вайгел пише, че е наблюдавал как два тигъра нападнали възрастен слон и го убили. Обикновената плячка на тигъра са дивите свине, благородните елени и антилопите. Хищникът не пропуска случай да улови и такива неподходящи за на пръв поглед за тигровата "трапеза" животни, като зайци, лисици, язовци и чакали. Когато е гладен, той яде гризачи, водни жаби и дори сочни горски плодове. Колко дивеч е нужен на тигъра, за да се храни нормално и да не гладува? Джордж Шалър, който е изследвал живота на горилите, през 60-те години на миналия век, е изочавал индийските тигри.

По негови наблюдения и изчисления са необходими средно 7-9 кг месо на ден, или около 2,5 - 3,5 т годишно (почти двойно повече, отколкото е неоходимо на един лъв!).

Ако се вземат предвид костите, кожата и всичко останало, което тигърът не яде, общата маса на всички жертви за година е проблизително 4,5 тона.

От самосебе си се разбира, че тигърът не може да си осигори средната порция на ден. След неуспешен лов хищникът, естествено, гладува, а когато лови плячка, се нахранва до насита. Усорийският тигър може да изяде наведнъж (с малки прекъсвания, за да си почине и да пие вода) 30 - 50 кг месо.

Джим Корбет, известен ловец на тигри и писател, разказва следното за индийския тигър: Хищникът изяжда елен замбар за два, а бивол - за три-четери дни. Сслед като се нахрани, той покрива остатъците от трапезата си с листа, клонки и трева, за да скрие плячката от хиени, чакали, леопарди и други хищници. Самият той ляга някъде наблизо и си почива. Хиените и чакалитеобаче нерядко нарушават следобедния му покой, добирайки се до скритата плячка, затова се налага да става и да ги гони.

Когато тигърът се храни и наблизо има вода, той често отива до водоизточника да пие дълго, потапяйки цялата си муцуна в прохладната вода, сякаш за да изплакне устата си. От големите котки, с изключение на ягуара, тигърът обича водата най-много. Ако никой не го безпокои, през горещите часове на деня може да лежи край водата и дори в самата вода, за да се разхлади. Плува добре и с удоволствие. Без особен труд може да преплува големи реки - например Ганг.

Тигрицата не ражда всяка година. Обикновено котилото се състои от две до четири, по-рядко от едно и още по-рядко от 5 до 7 малки. На пръв поглед това не е съвсем лош приплод, но трябва да се има предвид, че младите тигри живеят с майка си по две-три, а понякога и до пет години. От цялото поколение, което дава женската през живота си (10 - 20 тигъра), обикновено половината загиват още в млада възраст.

През първите два месеца малките се хранят само с мляко. По-късно постепенно привикват към месо. Все пак тигрицата продължава да ги кърми още дълго (по някои наблюдения - 13 - 14 месеца). На 6-месечна възраст вече ги оставя сами за няколко дни.Приблизително по това време (понякога по-рано или по-късно) младите тигри за пръв път излизат на лов с майка си.

Джордж Шалър е наблюдавал тигрица с малките и (те били на около четири месеца). В продължение на пет дни не се отделили от плячката - гуар, убит от тигрицата. Нощем ядели и спели, а сутрин се боричкали и играели, като изследвали и близките околности. Щом долавяли шумолене в тревата, тигърчетата започвали да пълзят и да дебнат, после със смешен скок ловели "плячката" - най-вероятно насекоми, както предполага Шалър. Когато слънцето се издигало високо и ставало горещо, майката ги отвеждала на някое сенчесто място.

Още в началото на съвместния лов тигрицата учи малките си къде и как да причакат в засада едрата плячка и как да я убиват. Джим Корбет е наблюдавал приблизително следният начин на обучение: Една тигрица проследила бивол, нанесла му тежки рани, съборила го на земята и се отдръпнала настрана. Тигърчетата се нахвърлили върху още живия бивол. Той ги пропъдил, Изправил се на крака и се помъчил да избяга, но тигрицата пак го съборила и този път младите тигри се справили успешно със задачата си.

Докато тигърчетата са малки, майката не допуска наблизо баща им. По-късно мъжкият може да навестява семейството си от време на време. Впрочем много зоолози предполагат, че това не се случва никога. Джордж Шалър обаче е видял веднъж възрастен тигър, две тигрици и четири тигърчета, които съвсем задружно и без всякакви спречквания разкъсали един бик. Друг път тигрица и четири тигърчета се хранели, когато се появил възрастен мъжки. Той явно бил гладен и алчно гледал към плячката, но търпеливо изчакал встрани, докато малките се нахранили. Чак тогава се приближил да яде.

Тигърът е бозайник вписан в Червената книга. Навсякъде числеността му бързо намалява поради все по-бързото унищожаване на девствената природа от човека. През 1930 година на Земята е имало едва около 100 хиляди тигъра. От тях 40 хиляди са живели в Индия. Сега зоолозите съобщават доста печални цифри - тигрите са намалели до 5 хиляди. Трудно е да се съберат точни данни, затова не във всички източници те съвпадат, но приблизително са еднакви.

В Индия и в Индокитай са се запазили най-много тигри в сравнение с обширната територия, в която са били разпространени по-рано - от Средна Азия и Задкавказието до Индонезия, от Иран до Далечния Изток. В Индокитай вероятно са около 2 хиляди. Още толкова има и в Индия. Впрочем за някой оптимисти тигрите, запазили се на п-ов Индостан, са повече: в Западна Индия - 2 - 2,5 хил., и в Бенгалия - 5 хил. (малко вероятно е, но ако данните са приблизително верни, числеността на тигрите на Земята нараства на 10 хиляди).

Международният съюз за защита на природата полага всички усилия за спасяване на тигрите в Индия. В тази страна е издаден закон, с който се забраняват продаването, купуването, и изнасянето зад граница на тигрови кожи. Създадени са 9 резервата в местата с най-много тигри, което дава надежда, че в Индия това прекрасно животно ще бъде спасено.

Много от огромните тропически паяци са тарантули. Приличат на същества от филм на ужасите!

Червенокраката тарантула е голяма колкото човешка длан. Този паяк има зловещ вид, но всущност е много плашлив. Вместо да тъче паяжина, той копае дупки и ги "тапицира" с копринени нишки. Скрива се в леговището си и дебне нищо не подозиращата плячка да се приближи, за да я нападне. Щом хване плячката, тарантулата и вкарва отрова, като я ухапва. После с мощните си челюсти я раздробява на ситни късчета, изплюва химическа субстанция, от която плячката става на каша, след което я изсмуква. Не изпадайте в паника! Няма хора, умрели от ухапване на тарантула. Изглежда така сякаш тарантулата има десет космати крака, но всъщност те са осем. Това животно принадлежи към групата на Паякообразните, които имат осем крака. Двете предни къси крачета, наречени сензори, служат за подушване, вкусване и осещане на околните предмети. Ако загуби някой от краката си, тарантулата няма причини за безпокойство, друг

израства на негово място.

Паякът осеща чрез космите на краката си, благодарение на които може да се движи, без да се блъска дори в непрогледен мрак. Използва тези косми и като оръжие. Когато някоя червенокрака тарантула е нападната, тя се наежва, за да покаже червената си четина, и започва да трие задните крака в тялото си - облак бодливи косми покрива муцуната на нападателя, които го ослепяват за кратко време.

Сред птиците, които летят високо в небето, южноамериканският кондор заема... високо място! Този гигантски лешояд се издига понякога на повече от 5000 м, а през XIX век големият немски учен Александър фон Хум- болт го е видял да се вие над склоновете на Чимборасо на височина около 7000 м! Кондорът обаче не държи първото място, защото мигриращи гъски са били наблюдавани над Хималаите на височина близо 9000 м. Прелетът им на тази височина, изглежда, дори е редовен. Кондорът обитава Андите от Венесуела до Огнена земя. Постоянното му местообитание е между 3000 и 5000 м надморска височина, но в Патагония гнезди в скалите по крайбрежието. На юг от Перу посещава бреговата ивица, която се мие от студеното Хумболтово течение. В северната част на Колумбия и във Венесуела се среща рядко, по-разпространен е на юг. Живее поединично или по-често на гнездови двойки, а понякога образува колония от няколко десетки индивида.

Един от най-характерните белези на тази птица е месестият и гребен. При възрастния индивид той е висок 4,5 см и дълъr 10 см.

Този хрущялен израстък се развива постепенно, най-вече през третата година. Той се наблюдава още при малкото, когато е само на седем дни. Първоначалното оперение на малките е кафяво -черно с възчерна якичка. Окраската на перата се променя много бавно. Якичката започва да nобелява едва в края на четвъртата година. На nетата година белият цвят се появява по рамената и част от крилата.

През гнездовия период мъжкият кондор се различава от женската по кожестите торбички (мингушки), които висят от двете страни на врата. Те стават яркочервени, когато птицата е раздразнена. Женската е по-дребна, няма гребен и якичката и е по-тясна. Освен това ирисът на очите и е червен, докато у мъжкия той е кафяв. Брачният ритуал -церемония, която сближава мъжкия и женската, започва с бавни движения.

Дължина на тялото 100 см. Маса 12 кг. Размах на крилата максимум 323 см. Продължителност на живота 68 години (в плен).

Тъй като е много тежък -най-голямата птица в света, той не може да лети! При щрауса всичко е огромно, както сочат размерите му: височина 2,40 м и маса приблизител- но 150 кг. Видимата част на очите му е два пъти по-голяма от тази при човека. Масата на едно яйце на тази гигантска птица е равна на 20 кокоши яйца или на 4500 яйца на най-малките колибри! Черупката достига дебелина 2 мм. Що се отпася до гнездото му, то това е трапчинка, издълбана в земята, дълбока 30 см и широка 1 - 3 м. Щраусът обитава предимно африканските саванн, но вече рядко се среща там, с изключение на областта Сахел, в Северен Камерун и източните и югоизточните части на Африка. От тридесет и пет години е напълно изчезнал в Сирия и Арабския полуостров, също и в Северна Африка, след като е бил безогледно избиван от недобросъвестни ловци.Карата са му дали прякор "щраус-камила", без съмнение заради ръста му, начина му на живот, външния му вид и силуета му.

От края на миналия век щраусът е отглеждан полу на свобода в обширни оградени плащи и периодично са взимали от него пера, които използували за изработването на разнообразии предмети.

Тъй като стомахът му мели всичко, щраусът поглъща всичко и каквото и да е. Ако това се потвърждава от заловените (затворени в клетка) животни, които поглъщат каквото намерят (копчета, бурми, панти, пръстени и др.), то не се отнася до дивите птици, чийто начин на хранене е разнообразен, но в действителност не е чудноват. Щраусът къса листа от храстите и дърветата, улавя насекоми, малки гризачи и събира зърна. Поглъща и много чакъл, който улеснява надробяването на храната му. Социалният живот на щрауса е сложен. С изключение на размножителния период (септември -октомври В югозападната част на Африка) той живее на стада с различна численост. Мъжките са полигамни или моногамни. В първия случай те образуват семейство с две или с три женски; във втория -те живеят само с една женска.

Дължина на тялото 2 м. Височина 1,80 и повече от 2 м. Маса 70

-150 кг. Мътене 42 дни.

За пъстървата от голямо значение е влиянието на средата, в която живее. В зависимост от това, дали обитава планински поток, или морето, тя може да бъде с обикновени размери или двойно по-голяма. Колкото до масата й, тя се променя още повече! В сравнение с балканската пъстърва езерни- те екземпляри са огромни -те могат да бъдат десет пъти по-тежки! и накрая -разликата в поведението е такава, че човек би помислил, че става дума за различии видове. Докато балканската пъстърва води заседнал живот, морската всяка година се придвижва (мигрира) от солените води към реките, където се размножава.В планините дърветата са вече оголени, тук-там по ливадите белее сняг, няма насекоми и цветята са прецъфтели.

Животът сякаш е спрял, но в потоците е настъпил брачният период на пъстървата. Тя е много взискателна по отношение на качеството на водата и живее изключително в студени, бързи и богати на кислород планински потоци. Тя не попася концентрация на кислород, по-ниска от 7 -12 мл на литър вода, и температура над 5 -10 градуса. Среща се и на височина 2000 м, и в долините. А щам са налице подходяща температура и концентрация на кислород, може да се срещне и в равнините. На по-голяма височина главушът е една от малкото риби, които живеят редом с пъстървата. На по-малка височина заедно с нея живее и голянът. Яйца на дъното. Пъстървата хвърля хайвера си през зимата, а малките се излюпват напролет. След като избере подходящо място, женската разравя с опашния си плавник камъчетата на дъното И прави ямичка, в която отлага яйцата си. В същото време мъжкият изпуска семенната си течност. Оплоденият хайвер е по-тежък от водата и остава на дъното, примесен с дребните камъчета. Езерните пъстърви се придвижват между водоема, който обитават, и реките или потоците, които се вливат или изтичат от него. По размери морската пъстърва наподобява сьомгата, но се различава от нея по по-широкото си тяло И по по-слабо изразената вдлъбнатина на опашния плавник.

Балканската пъстърва прекарва много време в подмолите на скалите и се движи сравнително малко, следователно не се налага да преодолява течението.

Дължина на тялото 50 -100 см. Маса 1 -15 КГ. Продължителност на живота 5 години и повече.

Голям плюшен мечок. Специалистите от Вашингтонската зоологическа градина няма да забранят скоро Хсинг-Хсинг и Линг -Линг -две големи панди, които отишли да вземат от Пекин. Защото не е лесно да се превозят панди със самолет, а при такова дълго пътуване възниква и проблемът за храната. за щастие четирима китайци придружавали американските си колеги и те приготвили "хитроумна" смес от ориз, царевично брашно, захар и мляко на прах. По време на полета и на престоя в Гуам те щедро раздавали съвети и разкрили всички тънкости на отглеждането на пандите. Такова обучение било наложително, тъй като, с изключение на Пекинския зоопарк, броят на големите панди, живеещи в плен, е много малък -по онова време ги имало само в Лондон и в Москва.

Голямата панда става известна на Запад през 1869 г. и оттогава непрестанно буди любопитство заради необичайната си окраска и приликата си с плюшен мечок. Тя е нещо средно между обикновена и миеща мечка. Начинът и на живот сред природата не е изучен. Известно е само поведението и в плен. В диво състояние тя се среща в няколко планински вериги в китайските провинции Съчуан, Синдзян, Гансу. По на запад е забелязвана в Източен Тибет, на платото Цин- хай, където идва вероятно само през лятото.

Освен с бамбук голямата панда се храни с растения, които виреят по алпийските поляни -перуника, минзухар, тинтява и житии треви; понякога яде риба, гризачи и един вид бозайник, наподобяващ див заек - пика. Всеки ден тя прекарва 1О -12 часа в тър- сене на храна и в хранене.

Тъй като се среща много рядко в природата (въпреки че, както изглежда, числеността на популацията никога не е била известна), голямата панда е изобразена на емблемата на Световния фонд за дивите животни -организация, която финансира изследванията на животни, застрашени от изчезване.

Описват голямата панда с черно-бяла козина. В действителност бялото често е с ръждив оттенък.

Дължина на тялото 120-150 см (+ 15 см опашка). Маса 75-160 кг. Продължителност на живота неустановена.

Изрисувана кокошка. Опитомена отпреди 2000 години, токачката е разпространена от римляните в Европа. След падането на Римската империя обаче токачката изчезва от курниците и едва през ХV и ХVI век португалците я развъждат отново, наричайки я "pintada", т .е. изрисувана.

Седем вида токачки обитават единствено в Африка и само два се срещат в екваториалните гори. Смятат ги за птици, които водят заседнал живот, но това не бива да се приема в буквалния смисъл на думата, защото през деня токачките се движат продължително време, за да търсят храпа. Обикновено токачките са с развито стадно чувство и живеят на значителни по брой групи, най-вече на семейства. Най-разпространеният вид -обикновената токачка, живее в Западна, Източна и Централна Африка. Тя обитава безводните саванн и местностите, където редом с групички дървета се простират площи, покрити с ниски тревисти растения, които образуват основната растителна покривка. Обикновените токачки променят вида си според местността -например въсите, които висят в основата на човката, са сини и червени или изцяло сини. Горната част на черепа има

понякога костен гребен.

На границата с пустинята, в безводните саван и на Сомалия, на изток от Кения и в източната част на Етиопия живее великолепен вид с кобалтовосиня окраска и с бели и черни ивици. Това е най-едрият вид в семейството. Въпреки че живее на незначителни по брой групи, макар и с развито стадно чувство, тя се различава освен по оцветяването си и по някои детайли и особено по формата на опашката си, чиито средхи пера са удължени и изострени.

Токачките се хранят със семена, луковици и листа. Към тази храна прибавят и насекоми, по-специално скакалци и термити, както и някои дребни мекотели и земноводни. Отлично приспособена за живот в пустинните райони, които населява, лешоядната токачка може да се задоволи и с утринната роса по листата, ако в близост не се намира вода. Както сродниците си обаче и тя разчита на срещнатите водоизточници.

Дължина на тялото около 70 СМ. Продължителност на живота неустановена.