Отиди на
Форум "Наука"

Apofis

Потребител
  • Брой отговори

    196
  • Регистрация

  • Последен вход

Отговори публикувано от Apofis

  1. Строежът на пирамидите - според Херодот

    ВЪЗНИКВАНЕ НА НАЙ-СТАРАТА ЕГИПЕТСКА ДЪРЖАВА

    ЕГИПЕТ ПРЕЗ ПЕРИОДА НА СТАРОТО ЦАРСТВО

    ЕГИПЕТСКИТЕ ПИРАМИДИ

    Първото чудо на света са египетските пирамиди. Защо?

    Заради тяхното могъщество: ”Планини от камък, поставени върху планини от камък”, казва Филон.

    Заради тяхното великолепие: ”Безполезна суета на фараоните, която струвала невъобразима сума пари”, казва Плиний.

    Заради тяхното величие: ”Най-смайващата архитектонична идея, която не може да бъде победена”, казва Гьоте.

    Заради тяхната старост: ”Всичко на този свят се бои от времето, но времето се бои от пирамидите”, казва една арабска поговорка.

    И заради качествата, които не притежават: ”Поради местоположението си пирамидите поглъщат своята сянка, така че не я виждаме”, казва Хигин, а по-късно и Касиодор.

    Някои от пирамидите са били победени от разрушителното влияние на времето, други са потънали в морето от пустинен пясък. Те се издигат върху гола скалиста височина, която отделя долината на животворния Нил от мъртвата пустиня, и са строени в една редица от почти сто километра от Кайро до Илахун.

    Не всички пирамиди обаче притежават правилна форма. Най-древната им разновидност е ”стъпаловидната пирамида” край Саккара, която фараонът Джосер е поръчал да му построят. Размерите й са внушителни: основата е правоъгълна, 125х115 метра, висока е около 60 метра, а възрастта й е на 4600 до 4800 години.

    Освен другите стъпаловидни пирамиди, повечето недовършени, има още една необикновена пирамида край Дашур. Стените й образуват чупка и изглежда така, сякаш нейните строители отначало са мислели да я направят много по-висока, но после, едва завършили долната третина, решили да съкратят срока за завършването й с накакви си десетина години. И с това разнообразието в египетските пирамиди се изчерпва, а тези, които се числят към чудесата на света, са правилни четиристранни пирамиди с квадратна основа и си приличат като две капки вода

    Филон пише за ”пирамидите край Мемфис”, повечето автори говорят за пирамидите въобще, малцина от тях за трите пирамиди край Гиза, а най-придирчивите признават за световно чудо само ”Гигантската Хеопсова пирамида”. Тя е със стотина години по-млада от Джосеровата, т.е. датира от началото на XXVI в. пр. н. е., но иначе я превъзхожда по всичко. От подножието до върха тази каменна грамада възлиза на 137,3 метра. Първоначално е била с десетина метра по-висока, но неизвестно кога върхът й паднал и днес вместо него има площадка, на която през Втората световна война била разположена британска противосамолетна наблюдателница. Страната на квадратната й основа е дълга 230,4 метра; отначало е била с два метра по-дълга. Обемът на голямата пирамида е приблизително 2 525 000 кубически метра.На 2 август 1799 г. при разкопките на древната крепост Ар-Рашид на около седем километра северозападно от Розета край Нил неизвестен войник се натъкнал на плосък черен къс базалт, голям колкото дъската на писалище. На този камък имало ”триезичен надпис”: горе египетски йероглифи, в средата някакво си друго писмо, а долу древногръцко писмо. Този камък бил превозен до Кайро, където един френски генерал прочел гръцкия текст. Той произхождал от 196 г. пр. н. е. и съдържал благодарствените думи на жреците, отправени към фараона Птоломей Епифан за извършените от него благодеяния.

    След много напразни опити, най-накрая се намерил човек, който да разчете така нареченият Розетски камък. След това били разчетени всички надписи, издълбани с длето по гранитните стени на храмовете, и текстовете, написани с тръстикова пръчица върху тънките папирусни свитъци. Този човек бил тогава на 32 години и имал зад гърба си 25 годишно изучаване на мъртвите източни езици и на древните египетски империи. Наричал се Жан Франсоа Шамполион.

    Жан Франсоа Шамполион се родил на 25.12.1790 г. във Франция. Едва петгодишен той постигнал първият си успех в разчитането на текстове: без помощта на възрастните се научил да чете и пише, като сравнявал научените наизуст молитви с текстовете в молитвеника на майка си. Деветгодишен вече знаел гръцки и латински. На единадесет четял от Библията в староеврейския й оригинал, на тринадесет започнал да се занимава с арабски език, а после с коптски. Петнадесет годишен той изучавал персийски, ”латински език на Ориента”, и най-трудните езици на древния Изток: зендски, пехлевски, пресийски и, разбира се, санскритски. Седемнадесет годишен той станал член на Академията на науките в Гренобъл. Вместо встъпителен реферат прочел увода на книгата си ”Египет през царуването на фараоните”. На 23.09.1822 г., след шестнадесетгодишна съсредоточена работа, Шамполион изнесъл лекция пред членовете на Академията, в която представил разчитането на Розетския камък.

    Но защо са строени пирамидите?

    За да може древният египтянин да живее и след смъртта си, трябвало да се изпълнят две условия: първо, тялото му трябвало да се запази от гниенето и, второ, неговата душа (или по-точно неговият душевен двойник ”ка”) трябвало да получи от живите всичко необходимо за онзи свят: храна, напитки, оръжие, покъщнина и други потребни и непотребни вещи. В най-стари времена овивали тялото в кожи, рогозки и платна, а по-късно го поставяли в дървени ковчези, които пък слагали в каменни саркофази. Върху гроба със задгробните дарове поставяли глинени (а по-късно каменни) надгробни плочи, които трябвало да запазят мъртвеца (а, разбира се и имуществото му) за вечния покой. Богатите можели да си позволят по-добра осигуровка за тялото си и дори отделни помещения, предназначени за задгробните дарове, а бедните трябвало да се задоволят само с ямата в пясъка и с някой и друг сандък, подхвърлен им като милостиня.

    От стремежа да се запази тялото произхожда мумификацията на мъртъвците. Първоначално тялото само се намазвало със смола и масла, постепенно това се превърнало в твърде сложен процес. В стремежа си да запазят мумифицираното тяло от увреждания или от унищожаване (от хиени и врагове на покойника) и задгробните дарове от ограбване древните египтяни започнали да строят наколко вида гробници. Първоначалните обикновени иззидани или облицовани с каменни плочи гробове в пясъчна яма след време се превърнали в така наречените ”мастаби” (това е арабска дума и означава ”скамейка”. Така работниците при разкопките наричали надземната част от гробницата, защото по форма им приличала на тухлените скамейки пред къщите на египетските селяни). Те се състоят от две части: надземна и подземна; в подземната винаги имало погребално помещение за ковчега на мъртвеца и друго помещение (респективно няколко помещения) за гробните дарове и жертвоприношенията.

    Колкото по-знатен и по-богат бил египтянинът, толкова по-големи и по-ценни били неговите задгробни дарове, толкова по-просторна и по-щедро украсена била и залата за жертвоприношенията, която постепенно се превърнала в ”заупокойно светилище” или храм. Разбира се най-важни в това отношение били владетелите – потомци на боговете, богове на този свят и след смъртта си. Гробницата на царя трябвало да бъде не само най-голяма, най-добре обзаведена, с най-богати дарове, с най-просторен заупокоен храм, но и по външния си вид трябвало да се различава от гробниците на първенците и чиновниците, а камо ли от по-низшите слоеве на египетското общество. От мастаба гробницата се превърнала в пирамида.

    Това, което смайва при пирамидите, е техническото постижение на строителите на пирамидите. ”Умът не го побира по какъв начин са могли да натрупат такова неизмеримо количество каменни блокове”, казва Филон. Най-дребният камък от Хеопсовата пирамида тежи 2000 кг, а най-големият – 40 000 гк!

    Ричард Лепсиус е бил първият, който се е опитал да обясни научно как са строени пирамидите. Според неговата теория цялата работа започвала с това, че изкопавали полегат коридор в скалата, която била избрана за основа на пирамидата. После в края на коридора издълбавали помещението, в което трябвало да се постави мумията в дървените ковчези и каменния саркофаг. Точно над погребалната стая трябвало да се издига върхът на пирамидата. Самата пирамида започвали да строят във вид на мастаба, която долу била най-широка, а нагоре се стеснявала стъпаловидно. Така строежът, който започвал, щом фараонът се възкачи на престола, растял на широчина и височина чак до смъртта на фараона. Ако царят умре млад, оставял след себе си малка пирамида, а ако доживее до по-напреднала възраст, погребвали го в по-голяма пирамида.

    Съществува още един въпрос: колко души са работили за построяването на Хеопсовата пирамида, колко време и с какви средства?

    Херодот, който е посетил Египет над две хиляди години след нейното построяване, разказва: ”Та когато Хеопс станал цар, той докарал страната до мизерия във всяко отношение. Най-напред затворил всички храмове и така египтяните нямали възможност да правят жертвоприношения. После принудил всички да работят за него. На едни заповядал да влачат каменни блокове от каменоломната в Арабските планини чак до Нил, на други – да разтоварват пренесените на салове през реката каменни блокове и да ги превозват чак до Либийските планини. И така работели десет мириарда (10 000) души на смени все по три месеца. Десет години работниците строили пътя, по който после влачели каменните блокове. Според мене изграждането на пътя не е по-малка работа, отколкото самата пирамида... Този строеж и построяването на подземните камери в хълма, върху който се издига пирамидата, продължавали цели десетилетия... Двадесет години продължавал строежът на самата пирамида, всяка страна на която е осем плетхрона (1 плетхрон = 29,6 м) дълга и почти толкова висока; построена е от гладки и възможно най-съвършено прилепнали един за друг каменни блокове, никой от които не е по-малък от тридесет педи.”

    Въпреки всичко почти всички гробници са били ограбени. Представа за съкровищата, скрити в пирамидите, може да се добие по единствената гробница на египетски фараон, която почти непокътната се е озовала в ръцете на учените. През 1924 г. Хоуърд Картър изнесъл само от предната камера на Тутанкамоновата гробница 34 тежки сандъка със златни съдове, такъми, накити, скъпоценни камъни, украшения, злато и пак злато. Когато по-късно се добрал до погребалната камера, намерил там позлатен ковчег с размери: 5,20х3,35х2,75 метра, а в него втори позлатен ковчег, в него пък трети позлатен ковчег – саркофаг от един-единствен къс най-рядко срещан жълт планински кристал, в саркофага – още три други позлатени ковчега, а в последния от тях, направен от масивно злато, Картър открил мумията на фараона. На лицето си тя имала златна маска, на пръстите – златни напръстници, а на шията – двойна златна верига. Когато развил ивиците платно от мумията, намерил в гънките им толкова много накити, че при описването им трябвало да ги разпредели в 101 групи. Освен това в гробницата имало красиво изработени статуи на стражите на мъртвия и на богините-покровителки, скъпоценни предмети за употреба, като например две колесници, легла, шкафчета с инкрустации и няколко позлатени стола. С една дума, както казал Картър: ”Човек онемява щом погледне тези съкровища”

  2. ВИСЯЩИТЕ ГРАДИНИ НА СЕМИРАМИДА

    Нашето пътуване към второто чудо на света ни води в една местност между две реки, където според Библията бил земният рай. Води ни в нейната столица Вавилон, която била най-големия град в древния свят и "най-забележителното царство сред царствата", което се заличило от лицето на земята, когато се поставяли основите на Рим и после отново се възродило в цялото си великолепие, за да се превърне най-сетне в свърталище на пустинните кукумявки, изследвано само от археолозите. Ще отидем в тази страна и в този град, за да търсим висящите градини на легендарната Семирамида. В древността и днес най-голямото Вавилонско чудо си остават те - Висящите градини на Семирамида. Не укрепленията, които били само гигантски, не кулата, която била само колосална, не Мардуковият път, който бил само монументален, а творбата, която имала право да се кичи с всички тези епитети, а освен това, както пише Филон, била "прелест и радост за очите".

    Но през новата ера, до началото на нашия век тези градини били считани за пълна измислица, а Семирамида за приказно същество. Но все пак Семирамида е историческо лице. Няма много реалистична версия за нейният живот, но тези които са останали са доста увлекателни.

    Немският архитект Колдуей, едва в края на двадесети век извадил от приказния свят в реалноста висящите градини на Семирамида. Колдуей пристига във Вавилон в края на деветнадесети век, прави множество разкопки и един ден той се натъква на някакви сводове. Били под почти пет метров нанос от глина и камъни на хълма Касър, който скривал останките на "Южната крепост" и царския дворец. Колдуей предполагал, че под тях има изба, въпреки, че се чудел защо избата трябва да се намира под стрехите на околните постройки. Но не намерил никакви странични стени. Лопатите на работниците открили само стълбовете, върху които се крепели сводовете. На вид те били само обикновени колони, но за археолога Колдуей, представлявали изключителен интерес, защото били от камък, а в Месопотамската архитектура камъкът бил най-редкият и най-малко употребяваният строителен материал (дотогава бил открит само на едно единствено място в този огромен град - на северната крепостна стена в Касър).

    По късно Колдуей намерил следи от дълбок зидан кладенец. Разбира се, това можело да се окаже и висока кръгла кула. В края на краищата било установено, че все пак е кладенец и то с тройна спираловидна шахта. Колдуей измъкнал разчетените стари клинописни текстове на древните вавилонци и ги препрочел. Те потвърдили предположението му, че камъка наистина бил употребяван само в две постройки в целия Вавилон - в северното укрепление на Касър, което вече било разкопано, и във "висящите градини ". Препрочел и описанията от Страбон и Филон

    Страбон пише: " Градината е във вид на квадрат и всяка нейна страна е дълга четири плетри…"(т.е. приблизително 120 метра). "…Държи се от сводове, които се опират в подставки от каменни блокове, наредени един върху друг, като кубове. Каменните подставки са напълнени с пръст, така че в тях могат да растат дори най-високите дървета. Направени са от печени тухли, споени с асфалт, с асфалт са залепени и сводовете и подпорните стълбове от каменни блокове. Най-отгоре има стъпаловидни тераси, където се намират спиралните помпи. С помпите работници непрекъснато докарват вода от Ефрат . Тази река тече по средата на града, а до реката е градината."

    Флабон ни е оставил следното описание: " Висяща се нарича градината, в която растенията са високо над земята и която сякаш виси във въздуха… Ето как бихме могли да я опишем. Преди всичко тук има каменни стълбове, които носят тежестта на цялата постройка; техните украсени долни части образуват под постройката зала или колонада. Върху тях са наредени палмови греди, отделени една от друга със съвсем тясна празнина, това дърво е единствено, което не набъбва, ако се намокри, а като изсъхне отново се изправя… Върху гредите е насипан голям, дебел пласт земя, а в пръстта са посадени широколистни и други дървета, каквито обикновено се отглеждат в градините, както и най-различни видове цветя, с други думи - всичко, което е радост за очите и наслада за небцето. Преди да се засади, цялата площ се преорава няколко пъти… Ето така с рало се оре нивата над главите на тези, които се разхождат долу под колоните… А водните струи или текат свободно от кладенците, разположени на високо, или се докарват по тръбите на водното съоръжение, като се изпомпват под налягане посредством въртящи се спирали, задвижени от съответен механизъм. По този начин пръстта се поддържа влажна и в нея растат вечно зелени растения и широколистни дървета с мощни корени в естествена големина и развитие."

    Колдуей прави следното описание: "Приблизително така е изглеждала колонадата, която започвала от стените на "Южната крепост" и крепяла стъпаловидните тераси с палмовата горичка и кипарисите, където в градината ромолели водоскоци и лъщели сребърни вази с лалета и анемоний. Бихме могли да си представим в средата една беседка, облицована с черни, оранжеви, сини, златни, бели и зелени плочици. "Къща на радостта и очарованието", където в песните на флейтистите и стиховете на поетите се вслушва самата Семирамида, облечена в копринена дреха, обсипана със скъпоценни камъни; около нея роби от Етиопия, черни като абанос размахват безшумно пера от щраусови пера."

    И така имаме три описания на висящите градини на Семирамида: описанията на Колдуел, на Страбон и на Филон; от тях ни става ясно, защо в древността висящите градини на Семирамида са били считани за чудо на света. И, въпреки че другите постройки са ги надминавали по големина и вложени средства, те се отличават от тях и ги превъзхождат; първо, със своята оригиналност, с изключителната идея, която ги е породила; второ със смелото техническо решение на постройката; остроумно водно помпено съоръжение; и трето с красотата си. Поставихме красотата на трето място, но древните гърци обикновено са я поставяли на първо.

    През 1964г. Иракският институт за исторически паметници, започва да реконструира Висящите градини на Семирамида във Вавилон. Но след като основите бяха построени, работата спряла поради липса на средства. Сега зависи само от нашето въображение, за да дообрисуваме картината на това чудо на света.

    Оставаме смаяни пред културата и изкуството на древните вавилонци и техните предшественици в Месопотамия. Европа смятала, че произходът на цялата култура и основите на цивилизацията трябва да се дирят в древните гърци и римляни, и неочаквано открила, че зад тях стоят много по-древни народи, много по- древни култури и цивилизации, като в самото начало са вавилонците. Според някои авторитети в науката, като Хуго Винклер и Фридрих Делич всичко ценно на този свят произхожда от Месопотамия и Вавилония.

    В какво се състои главния принос на вавилонците и асирийците в историята на всеобщата култура?

    Първо, в изнамирането на писмото. Вавилонския клинопис произхожда от най- древното писмо на света. Хората си служели с него в продължение на повече от три хилядолетия.

    Второ, в новаторската роля, която жителите на Вавилон са изиграли в областта на земеделието и занаятите. Те първи са култивирали пшеницата, ечемика, лена, лещата, а може би и смокините, лозата, и ябълките. Те първи са използвали ралото, ако не са го и открили. Към техните придобивки спада и изнамирането на колелото.

    Трето, във Вавилония са били създадени първите познати в историята градове и градове-държави. От нейната най-южна част са първите писани закони и съдебни решения.

    Четвърто, Вавилония е родината на най-основните знания в математиката и астрономията, някои от тях са валидни и до днес.

  3. ХРАМЪТ НА АРТЕМИДА В ЕФЕС

    "Храмът на Артемида Ефеска е един изключителен и неповторим земен дом на боговете. Който веднъж го зърне, ще се убеди, че тук земята и небето са сменили местата си и светът на безсмъртните богове се е преместил от небето на земята."

    Така Филон започва да описва постройката, която всички хора от древността провъзгласяват единодушно за най-възхитителната в света.

    "Ловджийката със златното вретено", "богинята с доблестен характер", "девойката, достойна за уважение", така Омир нарича Артемида, прекрасната и вечно млада богиня, чиято земна обител бил ефеския храм.

    Тя била дъщеря на Зевс, върховният древногръцки бог, властелинът на богове и хора, който обитавал високия Олимп. Хезиод пише в "Произхода на боговете": Отначало бил Хеос, от него произлязло всичко и богинята на земята Гея, която после родила бога на небето Уран. От брачния съюз на тези две божества възникнал родът на страшните великани Титаните, а най-малкия от тях, Кронос, свалил Уран от трона и заграбил властта. Тъй като се страхувал, че неговите деца ще сторят същото с него, той изяждал всяко едно от тях веднага щом се родяло, не успял да изяде само най-малкото, Зевс, което неговата съпруга и сестра Рея родила тайно на остров Крит. Опасенията на Кронос се оправдали; когато Зевс пораснал и възмъжал, той го принудил да върне на бял свят неговите братя и сестри, надвил го след тежка борба и се провъзгласил за върховен господар на небето и земята; на брат си Посейдон оставил властта над морето, а на Хадес, втория си брат - властта на подземното царство. Майката на Артемида била богинята Лето, дъщеря на титана Кой. Tя била една от многото любовници на Зевс, върховният бог. Щом неговата съпруга Хера научила за това, вдигнала му такъв страшен скандал, че "целия Олимп се разтресал". Иначе Хера била благовъзпитана дама, уважавана от всички, а всред боговете изпълнявала длъжноста на покровителка на семейството и царица на небесата.

    Според една версия Артемида се била родила на остров Делос (от Цикладските острови), а според друга в Ортигийската горичка край Ефес. Заедно с нея се родил и нейният брат-близнак Аполон, бог на светлината и слънцето, вожд на Музите и стрелец, който винаги улучвал целта, "най-красивия от всички богове".

    Първоначално за гърците Артемида била покровителка на животните - както на домашните, така и на дивите. По-късно нейната сфера на действие се разширила и Артемида станала дарителка на влагата и росата и покровителка на горите и полята; в някои области тя дори била богиня на цялата природа, поради което влязла в спор за сферата на компетентност с богинята на плодородието и земеделието Деметра; (за разлика от добродушната Деметра тя проявявала твърдоглавие и знаела как да накара простосмъртните да я признаят насила: в Калидон например, където пропуснали да я почетат както подобава, Артемида изпратила един страшен глиган да опустоши реколтата). Освен това тя се намесвала и в здравеопазването, защото под нейна власт били някои лековити извори и можела да наказва с лудост, парализа и смърт. Тъй като нейният брат бил бог на светлината и слънцето, тя станала богиня на луната. Функциите на Атремида през различните времена и в различните области не били едни и същи и често били прехвърляни на някоя друга богиня.

    Още от самото начало на Артемида се преписва страстното увлечение към лова. Затова я изобразявали като богиня с лък и стрели, хванала лебед, бик, тигър, лъв, леопард или елен (нейното латинското име е Диана). А тъй като ловът и оръжието са в тясна връзка с войната, хората започнали да я почитат и като богиня на войната, поради което Артемида навлязла в сферата на действие на Зевсовата дъщеря Атина, богинята на мъдро водената война, и в сферата на действие на Зевсовия син Арес, бога на недотолкова разумната война.

    На такава длъжност я почитали в Ефес и други йонийски градове в Мала Азия, в Пелопонес и главно в Спарта. Там именно още в най-древни времена й пренасяли в жертва дори хора; по-късно пред нейна статуя бичували спартанските младежи. Така ги привиквали да понасят болките, които ги чакали през време на война. Който можел да издържи на изтезанието, бил провъзгласяван за победител и получавал вместо награда дажба черна супа от свинска кръв.

    Най-великите гръцки художници и скулптори изобразявали Атремида от мрамор и бронз, с четка и бои, с майсторство, което служило за образец. В оригинал са се запазили само няколко нейни изображения по вази и амфори, между които и едно от Дурит (от началото на 5 век пр. н. е., сега в парижкия Лувър). Нейните статуи и релефи, които украсяват всички известни музеи, са само копия от римско време, често пъти недотам сполучливи.

    Как е изглеждал храма на Артемида в най-древни времена не се знае. Знае се само, че през около VIII век пр. н. е. близо до мястото, където сега са останали неговите развалини, е имало малко светилище с дървена статуя на богинята; тук са намерени няколкостотин бронзови, кехлибарени, сребърни и златни украшения, статуетки от слонова кост и монети, които сега принадлежат на Британския и Истамбулския музеи. По-късно, някъде в началото на VII век пр. н. е., светилището било построено и разширено. Третият строеж и преустройство датират от средата на VI век пр. н. е.

    Обаче всичко това е само предисторията. Нали една великолепна сграда независимо дали е обител на богиня, или не е не може да се създаде от пристройки, преустройки и поправки; тя трябва да се изгради из основи и според предварително измислен план. Затова жителите на Ефес решили да построят съвсем нов храм на съвсем ново място, още повече, че около старото светилище открили подпочвена вода. Те повикали двама прочути строители от Крит, където монументалната архитектура имала хилядолетна традиция: Херсифрон от Кнос и неговия син Метаген. Така поне пишат Страбон и римлянина Витрувий, автор на "Десет книги за архитектурата". Плиний споменава само за Херсифрон, по всяка вероятност Метаген е пристигнал в Ефес по-късно. Обаче дори неговия син и синът на неговия син са можели да продължат строежа, защото, както единодушно подчертават древните автори, храмът се градил цели 120 години.

    За двамата строители не са се запазили никакви достоверни биографични данни. Това, което се знае със сигурност е, че по техните планове е бил построен храмът, който станал чудо на света.

    Повече от 500 години храмът сияел в цялата си красота и великолепие. Множеството жреци и жрици извършвали богослужения. Богомолци идвали на тълпи от целия гръцки свят, за да направят жертвопринушения на Богинята-дева, преди да заемат длъжността си. Всеки римски наместник на провинция Азия трябвало да почете Артемида и не смеел да докосне никои от престъпниците, намерили подслон в нейния храм.

    После дошли готите и опустошили храма. Казват, че жителите на Ефес пак го възстановили, но доста преди това потокът от богомолци, който прииждал към града, сменил посоката си: всички посещавали друга светиня на "Достопочтената дева", където след време израснал по-голям храм, отколкото Артемидиния.

    Най-сетне декретът на Теодосий против езическите храмове от 383 г. произнесъл смъртната присъда над древния прочут храм на Артемида Ефеска, а изпълнител на присъдата станало заметресението, което превърнало великолепната обител в развалина. Жреците на Артемида се разбягали, а техните потомци отслужвали литургия в храма на Дева Мария, докато не се сринали и неговите сводове...

    И пелената на хилядолетното забвение покрила руините между Каистър и Корес.

    Когато през 1863 г. тук пристигнал английският инженер Дж. Т. Ууд, отвъд Аясолук заварил само вонящи мочурища, зад които се простирали непроходими гъсталаци. Той ги запалил и в дима на пукащия огън, в който се печели неуспелите да избягат охранени змии, се изкачил на полуразрушената кула в Лазимаховата крепост, за да огледа местността. На запад Ууд видял ивица синьо море и блатисти земи, над които стърчали развалините на голям град...

    Били нужни цели 2 години, за да се махне 6-метровия слой тиня и да се открият основите на храма. Да, той бил построен във вид на правоъгълник със страни 110х55 метра, а в земята имало останки от мраморните колони. След почти столетия слънцето осветило мястото, където се издигал храмът на Артемида.

  4. ЗЕВС ОТ ФИДИЙ В ОЛИМПИЯ

    В сърцето на Гърция, на свещената олимпийска земя се намирало четвъртото чудо на света, единственото, създадено от един-единствен човек.

    "Баща на Зевс в небесата е, разбира се, Кронос, но баща на Зевс в Олимпия е Фидий. Онзи бил роден от безсмъртната природа, а този тук - от ръцете на човека, който единствен умеел да създава богове...Възхищаваме се наистина на другите творби от седемте чудеса на света, обаче само на тази отдаваме почит: и не знаем къде свършва нашето възхищение към художественото произведение и започва свещеното благоговеене към статуята на Зевс."

    Който си представя Олимпия като някакво голямо спортно средище със стадиони, лекоатлетически писти, игрища и гимнастически салони, ще остане излъган. Това са руини, превърнати в първокласен туристически обект; хотели, ресторанти, будки със сувенири, къмпинг и музей, а още и най-възхитителният археологичен парк на света. Истинска градина, пълна със счупени древни колони, които лежат в папратта като мъртви войници или стърчат чак до небето като паметници на неувяхваща слава, много чинари с полянки всред тях и затънтени места, където си почиват хилядолетията.

    Това място, чието име и традиция са живи и досега, е било най-свещеното късче земя на древна Елада. Тук никога грък не е изваждал меча си срещу грък, тук никога не се е проливала човешка кръв; откакто Олимпия съществува, само веднъж прекрачил границите й въоръжен човек, и то случайно: за това, че неин гражданин се бил заблудил, Спарта трябвало да заплати огромна глоба. Олимпия била остров на мира, връзка между всички елински племена, форум на разбирателството между всички гръцки държави, поле на благородно съревнование на най-добрите от добрите състезатели. Тук се състезавали не само спортисти, но и хора на изкуството и учени. Когато през 1500 години олимпийските игри били подновени (последната древна олимпиада била проведена през 393 г., а първата съвременна през 1896 г.), удало се да се възстановят само в спортно отношение, но дори и това било голяма крачка напред по пътя за достигане на целите, които преследвали олимпийските срещи в древността.

    Историята на Олимпия и олимпиадите е толкова стара, че всъщност няма начало. Първите “исторически” олимпийски игри се провели през 776 г. пр. н. е.; обаче източници доказват, че те не били първите, а само първите броени олимпийски игри, с които започва гръцкият календар. (Гръцките историци отбелязват различните случки и събития според олимпиадите, а олимпиадите – с поредния номер и името на победителя.)

    Обаче “през първата година на първата олимпиада, на която Коройбос победил в бягането”, Олимпия отдавна вече съшествувала, съшествувал и нейният храм на Зевс (наистина не този, за който Фидий създал статуята на Зевс, но един по-древен, чиито следи засега археолозите не са установили точно), определени били и главните правила за олимпийските съзтезания. И, което е най-важно: от всички гръцки градове-държави била призната “екехейрията” (всеобщ свещен мир между всички гръцки държави през време на олимпийските игри), която за съжаление не била възстановена при съвременните олимпиади.

    Екехейрията премества историята на Олимпия и на олимпиадите далеч в миналото. Според гръцките историци първият договор за екехейрия бил подписан през последните двадесет и пет години на IX век пр. н. е. между Ифит и спартанският законодател Ликург, и то върху диск, който бил поставен в храма на Хера в Олимпия.

    Според друго предание Олимпия била основана, след като аргонавтите се завърнали от похода си за златното руно в Колхида и изпълнили успешно задачата, взели решение да се разпусне групата им. Те се споразумели да намерят най-красивата местност в Елада и да организират там военни игри и народни празненства, като ги посветят на Зевс. Те се обвързали с клетва за вечна дружба, а организирането на игрите поверили на Херакъл. За тези тържествени събори Херакъл избрал място край река Алфей в елидската земя, посветил го на най-великия от боговете и го нарекъл в негова чест Олимпия. После на това място открил конни надбягвания и военни игри. И въпреки че след похода на аргонавтите Херакъл бил доста славен и прочут, олимпийските народни празненства го направили още по-славен. Така той станал най-таченият мъж в Елада

    Обаче със същото право основаването на Олимпия се приписва и на Пелопс, сина на цар Тантал, който именно тук в състезание на живот и смърт победил Еномай, царя на Пиза. Над този Еномай тегнела прокоба, че мъжът, който се ожени за дъщеря му, ще стане причина за неговата смърт. Ето защо той извикал на състезание всеки кандидат за ръката на красивата Хиподамия. Посейдон, богът на морето, дал на Пелопс още по-бързи коне от тези, които Арес, богът на войната бил дал на Еномай, и по този начин той победил. След като погребал Еномай, Пелопс се оженил за Хиподамия, превзел целия полуостров (нарекъл го в своя чест “Пелопонес”) и основал олимпийските игри в Олимпия, за да се помни неговата победа.

    Според друго предание уж Олимпия била основана от Ямос, който си отворил там оракулско светилище. По достоверност, надеждност и яснота на предсказанията той не отстъпва на пророчествата на Петия от Делфи.

    Древната Олимпия с всичките си сгради и съкровища на изкуството, които гърците натрупали тук за повече от хиляда години, станала през 395 г. пр. н. е. жертва на дивите готи и после попаднала в ръцете на християните, които след декрета на Теодосий против езическите храмове “унищожили и пръснали всичко безбожно”, каквото само могли да намерят, а то все още било твърде много дори след готите, че и римляните, които стотици години наред отнасяли вещ след вещ от тази общогръцка съкровищница. Останалото довършили двете земетресения (през 425 и 580 г.) и най-накрая турските аги, които превърнали Олимпия в каменоломна, за да построят от нейните развалини укрепленията в Мираки, Лала и Пиргос.

    Човекът, който си поставил за цел да открие Олимпия, бил Ернст Курциус. Едва двадесет и три годишен, той пристигнал в Гърция през 1837 г., но не като археолог, а като домашен учител при кралският съветник Брандис. Курциус бил учен, който не прекарва времето си по кабинети и конференции, а на терена.

    За първи път Курциус посетил Олимпия още през 1838 г. “От всички важни исторически места в древна Елада”, написал той, “нито едно не е изчезнало безследно, както Олимпия. В запустялата долина на реката, в задушния, нездравословен въздух, всред рояци насекоми от мочурищата човек скоро разбира отчаянието, което обхваща всекиго, който стъпи тук с изследователски намерения...”.

    През 1852 г. Курциус съобщил, че ще изнесе сказка за Олимпия. Осигурил присъствието на всички, които се смятали за най-уважаваните хора в Берлин. Вместо входни билети, той раздавал отпечатан изглед на реконструирания храм на Зевс Олимпийски, нарисуван от художника Старк по негов собствен проект. А когато в заключение съобщил, че човекът, който допринесе за откриването на художествените и историческите ценности, скрити под олимпийската земя, ще си спечели неувяхваща слава, пруският крал Фридрих Вилхелм IV, който също присъствал, станал и извикал: “Имам желание да застана лично аз на вратата с касичка в ръка”.

    В действителност обаче, когато една година по-късно Курциус започнал да събира пари, се оказало, че са се събрали само 262 талера, с които било невъзможно да се правят разкопки в Олимпия. Едва през 1970 г. възниква възможност за по-нататъшни стъпки.

    Само че Гърция не била “открита страна”, както например Египет или Месопотамия. Немското правителство трябвало да сключи с гръцкото правителство официален международен договор, според който Германия се задължавала да предаде на Гърция всички находки; немците можели да вземат само дубликати, копия и т.н., и то “според както отсъди правителството на Негово величество краля на елините”.

    Разкопките започнали през 1875 г.; под ръководството на Курциус в тях учасвували и най-значителните немски археолози. Формално разкопките приключили през май 1887 г., когато в Олимпия бил открит Олимпийският музей.

    Резултатите от разкопките на Курциус донесли голяма изненада. А за широките обществени кръгове, които очаквали злато, сребро и всякакви други “материални ценности”, голямо разочарование. Но все пак имало две произведение на изкуството, които предизвикали интерес в “най-висшите среди”. И двете сега се намират в Олимпийския музей.

    Първото е творбата на Праксител “Хермес с Дионис” – непринудена стойка на Хермес, вътрешно спокойствие и благородство на лицето, мъжествена красота на тялото и детска нежност на Дионис, който посяга да вземе грозда от (сега отчупена) десницата на Хермес – така изглежда този скулптурен шедьовър. При това е оригинал, една от малкото оригинални древногръцки статуи от IV в. пр. н. е. За съжаление другите скулптури на Праксител, между които прочутата “Афродита Книдска”, “Почиващият Сатип” и “Аполон Гущероубиецът”, са се запазили само в копия.

    Втората намерена от Курциус творба принадлежи на Пайоний и представлява торс на Нике, богиня на победата, която слиза от Олимп на земята.

    Игрите, които се провеждали в Олимпия, изразявали стремежа на всички гърци да се постигне идеалът “калокагатия” – човекът, който работи предимно с ума си, трябва да се погрижи и за развитието на тялото си и обратно: човекът, който работи предимно физически – трябва да се погрижи за развитието на своя дух. Тук не идвали само състезатели и “запалянковци”, тук се събирал целият елински свят: поети и певци, за да премерят силите си пред публиката, философи и държавници, за да изложат и защитят своите становища, художници и скулптори, за да получат признание и намерят нови образци за творбите си, пратеници от всички гръцки държави, за да установят контакти и обсъдят нови спогодби. Така че олимпийските игри не били само спортно празненство, но и най-голямото културно и политическо събитие в Гърция.

    И нито един от безбройните посетители на Олимпия от края на V в. пр. н. е. до края на IV в. пр. н. е. не забравил да се поклони в храма на Зевс или, както гласяла гръцката поговорка, “би било голямо нещастие да умреш, без да си видял как изглежда Зевс на Фидий”.

    Сега храмът на Зевс е най-голямата олимпийска руина. Варовиковите цилиндрични блокове с диаметър 2 м и 25 см, от които се състояли колоните, днес са толкова изветрели, че не могат да носят собствената си тежест. Храмът бил построен през 468-456 г. пр. н. е. и неговият архитект Либон Елидски го поставил върху малко възвишение в свещения район, така че изглеждал по-висок, отколкото бил в действителност. Неговите дорийски колони по 6 на всяка фасада и по 13 от двете страни, били високи десет и половина метра.

    Под стрехата на западната фасада била изобразена борбата на кентаврите с лапитите. С тази сцена, изпълнена с вълнение и драматизъм, остро контрастира неподвижното напрежение, което лъха от релефа върху източната фасада – Еномай и Пелопс се подготвят за надбягване с колесници.

    На западната стреха се издигала позлатената статуя на Нике, крилатата богиня на победата, на всеки ъгъл имало позлатени капчуци във вид на лъвски глави, дванадесет сцени по двете фасади представяли дванадесет подвига на Херкулес.

    Храмът се състоял от три части: в средното помещение, разделено от два реда дорийски колони на три кораба, върху настилката от червен варовик, украсена с бял мрамор, се издигал черен варовиков блок, пиедесталът за статуята на Зевс Олимпийски.

    Първото, което смайвало всеки посетител на Зевсовия храм, където се намирала статуята, било нейната монументалност. Според най-малките данни, статуята била висока девет мерта без пиедестала, а според други – дванадесет и половина метра с пиедестала. Страбон пише: “Тя е толкова висока, че макар храмът да е с внушителна височина, пак оставаме с впечатлението, сякаш тук скулпторът не се е съобразил с правилните пропорции , понеже седналият (Зевс), така както го е направил, стига чак до тавана и от пръв поглед личи, че ако рече да стане от трона, сигурно ще отнесе покрива.”

    Второто било нейната скъпоценност. Туниката на Зевс и косата му били от злато, непокритите части на тялото от слонова кост, тронът от кедрово дърво, инкрустирано с абанос и скъпоценни камъни. (Самото дървено ядро на статуята си оставало скрито за очите на посетителите на храма.)

    Към монументалността и скъпоценността се прибавяло изключителното майсторство, с което Фидий изваял лицето и фигурата на Зевс. Но за гърците статуята значела много повече. Тя била паметник на елинското величие и слава. Изваяните по трона на Зевс случки от гръцката митология били подбрани така, че да се схващат като апотеоз на победата над варварската персийска империя.

    Създадемият от Фидий Зевс седял на трон с високо облегало, от лицето му лъхали достойнство и благородство, на главата си имал венец на олимпийски победител. През лявото рамо бил заметнат краят на златната тога, осеяна с палмови листчета, в дясната си ръка държал статуята на Нике, богинята на победата, с лявата се подпирал на дългия жезъл на еланодиците, украсен със скъпоценни камъни, на върха на който бил кацнал свещеният орел. На страничните облегалки имало два сфинкса, три очарователни харити и три хори, богини на годишните времена; краката на трона подпирали четири танцуващи Никети. Украсата прославяла както Гърция, така и олимпийските игри.

  5. МАВЗОЛЕЯТ В ХАЛИКАРНАС

    Малко места има по света, където годините са създали такъв рай за скитника през столетията, каквото е западното крайбрежие на Мала Азия, набраздено от безброй заливи. Тук още по времето, когато никой не е подозирал, че някога ще има някакво си "християнско летоброене", възниквали красиви градове с възхитителни сгради и още по-възхитителна култура. Най-северният от тези прочути градове бил Троя, по-нататък се редели Лариса, Гаргари, Кима, Смирна, Колофон, Ефес, Милет, Меласи, а най-южният бил Халакарнас. В този град има гробница, която е едно от седемте чудеса на света.

    Бодрум е съвременното название на древния Халакарнас. Този град живее и до днес, макар и като незначително турско пристанище, заобиколено от гористи хълмове. Мястото, където е построен градът първоначално е било остров от пясъчни наноси. Днес той е живописно разположен всред лозя, между които се виждат лакатушните древни крепостни стени.

    Според Витрувий, Халакарнас изглеждал така: " По местоположението си прилича на полукръгъл амфитеатър. Долу покрай пристанището се е ширел площад. По средата на площада минава много широка улица. Там се намира Мавзолеят, построен по такъв изключителен начин, че се смята за едно от седемте чудеса на света. Най-високото място е светилището на Арес с огромна статуя, направена от Леохар. От дясната страна на най-високото място е светилището на Афродита и Хермес, точно при извора на Салмакис . Някои хора са на мнение че този извор причинява болезнена женственост ".

    Историята на града започва тридесет века преди нашата и е изпъстрена с много битки. Много владетели са властвали над тези територии и много творци са създали своите неповторими творби. Преди 24 века назад, в ония времена, градът бил управляван от Мавзол, а по-късно и от неговата съпруга Артемизия.

    Причината за да се построи Мавзолеят, най-голямата гробница в света след Египетските пирамиди, не била вярата в безсмъртието на душата, нито високомерието на тирана, а голямата любов.

    "Казват, че Артемизия обичала своя съпруг Мавзол с обич, по-силна от тази в любовните стихове и по-трайна от всякаква човешка страст. Когато Мавзол издъхнал, както му било орисано, тя, плачейки и нареждайки жалостно, закършила пръсти и предала тялото му на кладата с всички почести; после, обзета от скръб и копнеж по своя съпруг, стрила на прах изпепелените кости, смесила ги с благовонни масла, прибавила вода и всичко това изпила (понеже "страстно желаела да стане жива гробница на Мавзол", обяснява Валерий Максим). Проявявала още много други признаци на силна обич. С неописуеми усилия и великодушие тя построила в негова памет изключителна гробница, толкова великолепна, че се смята за едно от седемте чудеса на света. Посветила я на духа на Мавзол и наредила да се пеят в нея хвалебствени песни. За тази цел определила богати награди в пари и други вещи. За надпяванията пристигали образовани хора, надарени и сладкодумни: Теопомп, Теодект, Наукрит и дори Изократ… Докато живяла, живеела в скръб и от скръб обзета, издъхнала."

    Плана на гробницата разработили и осъществили архитектите Питеос и Сатирос. Мавзолеят смайвал преди всичко със своята архитектонична концепция. Представллявал съчетание от пирамида, зикурат и гръцки храм и по този начин изразявал особеното положение на Халикарнас като Дорийски град на пределите между Гърция, Месопотамия и Египетския свят. Съвременниците се възхищавали от неговите размери, разточителност и главно от "ненадминатото съвършенство на художествена украса".

    Основата на цялата постройка била "огромна поставка от проконески мрамор". Поставката била с правоъгълна основа и според Плиний "южната и северната страна били дълги 63 стъпки, т.е цялата обиколка била 411 стъпки; поставката достигала до височина 25 лакътя" (превърнати в наши мерни единици ще получим паралелепипед с размери 18,9х42,3х11,1 метра). Обаче други автори цитират по-големи размери, според максималните данни поставката била 66х77х30 метра. В първия случай за нейното построяване биха били нужни 2,5 милиона наши стандартни тухли, а във втория - около 44,5 милиона. Дали може да се каже, че истината е някъде по средата?

    Над поставката се издигал надгробен храм, заобиколен от 36 йонийски колони, които поддържали покрива във вид на 24-градусова пресечена пирамида. Между колоните и по стените имало богата скулптурна украса. Пирамидата завършвала с площадка, на която била поставена скулптурна група - Мавзол и Артемизия в колесница с четири запрегнати коня. Според Плиний цялата постройка от основата до върха на скулптурната група била висока около 46 метра. За вътрешната украса на музея са се погрижили знаменити художници и скулптори, чиито творби се радват на най-голяма цветуща слава за вечни времена.

    "Различни скулптори в благородна надпревара помежду си се заеха с украсата на отделни части от Мавзолея - всеки на една страна да го направи още по разкошен" - пише Витрувий. Това били Леохар, Бриакс, Скопас, Праксител и Тимотей. Ненадминатото съвършенство на тяхното изкуство е причината тази творба да се прослави, като едно от седемте чудеса на света.

    При делбата, на Скопас се паднала източната стена, на която той изобразил "Битката на гърците и амазонките". Украсата на Мавзолея направена от Скопас се е запазила частично. Според древните описания, потвърдени от находките, за сюжет на релефите по северната, южната и западната стена на Мавзолея послужили подвизите на Тезей, състезанията на Пелопс и битките между кентаврите и лапидите. Авторите на изключителните статуи, които украсявали храмовата колонада, останали скрити в мъглата на анонимността. Триметровата скулптурна група "Мавзол и Артемизия" на върха на храмовата пирамида е създадена според древни източници от Питеос, съавтор на плана на Мавзолея.

    Артемизия не доживяла да види украсата на Мавзолея, но творбата, с която почела смъртта на съпруга си, надживяла над петдесет поколения от човешкия род. И до днес живее в книгите на почти всички народи по света.

    А сега накратко за съдбата на Мавзолея.

    През XII в. от нашето летоброене все още си стоял на мястото. През XIII в. го засегнало земетресение. През XV в. бил разрушен. Той станал жертва на родоските рицари, които го използвали за строителен материал на крепостта "Свети Петър".

    През XIX в. били открити неговите останки от сър Чарлз Томас Нютон, който през 1846 г. започнал разкопки по тези места. До 1857 г., той изкопал няколко стъпала от храмовата пирамида и всички запазени останки от скулптурната украса: два от четирите впрегнати в колесницата коне, които украсявали върха на Мавзолея, статуите на Мавзол и Артемизия, множество фигури и лъвове, а също големи и малки фрагменти. Най-ценните парчета изпратил веднага в Лондон; част от находките "в знак на добра воля" подарил на турското правителство, което дълго време се чудело какво да ги прави и ги складирало в някакви казарми, докато се основе музея в Цариград. Там една част от предметите се загубила, а на друга пък изчезнал документационният материал, така че сега знаем само, че статуите на лъвовете, които украсяват предверието на пристройката в Цариградския археологически музей, произхождат от Халикарнас, а единствено за големия лъв с красиво изработена грива е сигурно, че произхожда от Мавзолея. Статуите на Мавзол и Артемизия са, разбира се, в британския музей.

    Връх на успеха били за Нютън намерените 14 плочи с фризове, които някога украсявали стените на Мавзолея, и то именно с релефите от "Битката на гърците с амазонките", която древните автори преписвали на Скопас. Нютън намерил плочите, не в Мавзолея, а в крепостта "Свети Петър", където били зазидани в стените, за да подсилят постройката. Три други плочи с фризове от Мавзолея били открити във Вила ди Негро в Генуа.

    Въз основа на всички находки са правени много опити да се възстанови първоначалният изглед на Мавзолея, като най-успешна реконструкция е направил Адлер в списание "Архитектура" (1900г.) с чертеж, който, може би най-вярно отразява някогашния изглед на Мавзолея.

    Но в този край чудесата не свършват до тук. Не далеч от Ираклион се намират останките от Кноския дворец на цар Минос. Много автори смятат лабиринта за едно от чудесата на света. При това, когато гърците започнали да пишат своята история, той отдавна вече не съществувал. Каква ли трябва да е била тази постройка, щом стотици години се помнела без каквито и да било исторически документи?

  6. КОЛОСЪТ В РОДОС

    Филон пише: "Остров Родос е в безгрижното море. Някога, когато бил още на дъното, изнесал го на бял свят Хелиос и го поискал от боговете за своя собственост. Тук стои Колосът, висок седемдесет лакътя, създаден като образ на Хелиос, сияйният бог на слънцето, който свети на простосмъртните и боговете. За своята творба скулптора употребил толкова много мед, че за отливката не стигнали всички запаси и трябвало да се вземе от рудниците по целия свят. Зевс обсипал родосците с такова богатство само за да го употребят за прослава на Хелиос и да му издигнат статуя, която стига от земята чак до небето".

    С тези "рудници по целия сват" Филон сигурно попрекалява. Но що се отнася до височината на статуята в чест на "сияйният бог", той дава най-ниските данни от всички антични автори - 30 метра. Други пишат, че била висока 35 до 40 метра; анонимен автор дори твърди, че стояла разкрачена на двете противоположни стени на пристанището, така че корабите, които пристигали в Родос, трябвало да минават под нея. Ако пренебрегнем сведенията на безименния автор, остават размерите, които на пръв поглед никак не ни изненадват. Тридесет или четиридесет метра не са кой знае колко много - на дължина. Но на височина това вече е фабричен комин или небостъргач. А за статуя, при това от метал, би било достатъчно, за да се провъзгласи за чудо на техниката и изкуството, за чудо на света.

    Изглежда, че Колосът бил твърде тежък и за самата земя. Удържала го е само петдесетина години на плещите си. После го изпуснала. "Но дори и легнал все още беше чудо", пише за него Плиний.

    Страбон нарекал Родос "най-красижия град от всички, които познавам". А в действителност познавал всички градове на древния свят.

    От античния Родос е останало твърде малко: частични останки от храмове и обществени сгради, от театъра, стадиона, одеона и главния площад. Но в сянката на неговата слава край развалините изникнал нов град!

    Тук мечтите на романтичния поет са станали действителност.

    Рицарската история на Родос започнала през 1309 г., когато тук пристигнали отрядите на великия майстор Фулк дьо Вийаре. Тя завършила на Нова година (1523), когато от Голямото пристанище отплавала флотилия от 50 галери, предвождани от Филип Вилие дьо л'Исл Адам. Той бил 42-я велик майстор на рицарите от ордена "Свети Йоан".

    Родоската държава била от особен тип: господстващата класа бил орденът, чиито членове не притежавали частно имущество, а от другите жители се ограждали с крепостни стени и се различавали по облеклото си. Обаче орденът бил изключитлено богат - като възмездие за загубеното имущество и крепости в Изтока папата му приписал земите на разпуснатия през 1322 г. орден на темпелиерите, а освен това определил в негова полза средствата от известните "всеобщи опрощавания на греховете", които се сабирали по цяла Европа.

    Най-старите писмени сведения за Родос намираме в "Илиада", където Омир изброява участниците в Троянската война: "А от Родос Тлиполем, синът на Херакъл, красив и снажен, доведе девет кораба и родосците, войници смели, които обитават Родос и се делят на три племена: в Линдос и в Ялисос и в Камейрос белокаменния...". Обаче мъждивата светлина на предисторията ни отвежда в дълбините на още стотици години. Например я ялинските развалини са намерени исторически паметници, за които историците се колебаят дали произхождат от края на третото или началото на второто хилядолетие преди нашето летоброене.

    Плиний изтъква, че Родос бил украсен с "около три хиляди статуи", от които "над сто колосални". За колосите някои критици казват, че "родосците мерят големината на изкуството в лакти", и бихме могли да им повярваме, ако не беше се запазило едно произведение на родоската скулптурна школа където може да се мери в лакти само броят на книгите и полемиките, които са възникнали за него през изминалите столетия. Това е прочутата скулптурна група "Лаокоон", която е известна също толкова, колкото и случката, която представлява. Лаокоон е жреца на Аполон, който не престанал да проявява необходимата бдителност, когато ахейците опитват с хитрос и успяват да превземат Троя с помоща на грамаден дървен кон, който уж бил оставен от богинята Атина и който според повелята не трябвало да могат троянците да вкарат в града. Лаокоон бил единствения, който твърдял, че врагът си е враг пък дори и когато поднася дарове, и предложил конят да се унищожи на място. Но съдбата пожелала Троя да падне. Затова боговете заставили Лаокоон да млъкне и да бъде злепоставен пред обществото.

    Сега скулптурната група "Лаокоон" е изложена във Ватиканския музей и годишно я гледат над един милион посетители, а сред тях има хиляди и хиляди такива, които са били и в Рим, но не са счели за необходимо да видят папата. Всички са на мнение, че това е една изключителна творба. Обаче това е съществременно всичко, което е ясно и безспорно по отношение на нея.

    Неясен например остава въпроса, кога е създадена. Винкелман я причислява към епохата на Александър Велики, т. е. към втората половина на IV в. пр. н. е. През миналото столетие е преобладавало мнението, че е създадена в средата на II в. пр. н. е., но не липсвали и сериозни твърдения, че е възникнала в Рим в началото на I столетие от н. е. Днес се счита, че творбата е създадена на Родос вероятно в средата на първото столетие преди нашето летоброение.

    А кой ли я създал? Плиний пише: "Направили са я най-великите майстори, родосците Агесандър, Полидор, Атенодор". Каталогът на Ватиканския музей повтаря думите му.

    Кога и къде са живели и творили тримата майстори? Въпреки, че според Плиний са "най-велики" (а "Лаокоон" доказва, че наистина трябва да ги смятаме за такива), за тях не се е запазило никакво сведение, нито за техния живот, нито за другите им творби. Вярно е, че на Родос са намерени надписи с имената Атенодорос и Хагасандрос, но те се срещат толкова често и в такива различни пластове, че е невъзможно да се извади каквото и да е заключение. Дори са намерени и няколко надписа "Атенодорос, син на Хагесандрос", но с разлика по време от началото на I в. пр. н. е. По нищо не може да се съди, че означават имената на скулптори, а още повече - на създателите на "Лаокоон".

    Сред имената на родоските скулптури, които древните автори хвалят, трябва да прибавим и още едно - Харес от Линдос.

    Харес от Линдос е създателят на Родоския колос. Иначе за него знаем само, че е живял през IV - III век пр. н. е., че е учил при Лизип и че е автор на голямата статуя, която консула Лентул откарал в Рим и поставил на Капитолията. Това е твърде малко за един създател на творбата, която преминала в историята като чуди на света.

    Как ли е била направена тази колосална статуя? Филон предполага, че са участвали голям брой скулптори и помощници, и подробно описва как е била излята, следователно тя не е "дело на един единствен човек". Специалистите по класическа филология твърдят, че именно тези изречения не са разбираеми, но леярите и скулпторите, които са прочели превода, са на мнение, че което е неразбираемо в текста, би могло да се допълни и обясни.

    А ето и описанието на Филон в свободен превод:

    "Най-напред Харес отлял и поставил краката на Колоса, после парче по парче отливал другите части на тялото и ги споявал с частите, който вече били поставени. Около растящата скулптора трупал голямо количество глина и пясък, които по този начин закривали завършената част, а около пласта пруст заповядал да се натрупат камъни, така че да крепят неговата творба. Следователно той постъпвал както при нормално отливане на статуя или камбана във форма, с тази разлика, че вместо да постави формата в пръст, натрупвал пръстта върху формата". В техническо отношение това не е невъзможно, въпреки че поради големината на статуята е твърде сложно. Да си припомним например, че точката на топене на бронза е 900 градуса целзий, на медта 1088, а на желязото 1100 до 1250С; следователно, да се пренесе горещият метал в течно състояние няма да е било дреболия.

    В древните източници единодушно се твърди, че родосците са направили Колоса от военна плячка, от продажбата на оръжието и металните машини, които оставил на острова македонския цар Деметрий Полиоркет, когато през 304 г. пр. н. е. бил принуден да напусне Родос. Казват, че пред крепостните стени родосците пуснали вода, така че тежките тарани и метателни машини затънали в калта и не можели да помръднат нито напред, нито назад. За обезвреждането на тези машини Витрувий отбелязва: "При отбраната, види се, трябва да се притежава не само военна техника, но и също така и преди всичко добри идеи".

    Интересно е, че в родоското народно събрание предложението за направата не било посрещнато с единодушно съгласие. Мнозина казвали, че една толкова голяма и скъпа статуя е излишна, а други че Хелиос щял да се обиди, ако срещу слънцето се издигне ново слънце".

    Но кога ли е бил издигнат? Колко ли време Харес се е трудил над него? В древната литература има отговор на втория въпрос: дванадесет години. А на първия?

    Със сигурност е установено (от споменатото в литературата от родоските надписи), че през 281 г. пр. н. е. Колосът вече се е издигал. От описанието на Полибий научаваме, че през 225 г. пр. н. е. той не е стоял на краката си, а Плиний е отбелязал колко време е стоял. Само че неговата 36-а книга се е запазила в различни преписи: според една версия Колосът стоял "LVI(56) години", а според друга LXVI (66) години". Знаем, че Колосът е паднал "през онова страшно земетресение". За земетресението се знае точно, че е започнало през една октомврийска нощ, но има разногласия дали е станало през 225 или 223 г. пр. н. е. Оттук може да се пресметне какво ли не; но все пак няма да сме наясно по всички въпроси. Най-вероятно е, че Харес от Линдос започнал Колоса след 303 г. пр. н. е. и че го е завършил някъде към 291 г. пр.н.е.; после Колосът стоял 66 години, чак до земетресението през 225 г. пр.н.е.

    Най-близкото сигурно сведение за Колоса получаваме едва от Страбон, който посетил Родос вероятно в началото на нашето летоброене. "Сега лежи на земята, повален от заметресението, със счупени колене. Заради някаква си поличба родосците не са го издигнали отново". Като се има предвид, че кеят, който са издигнали отново е сравнително тесен, склонни сме да вярваме, че е паднал в морето; но, от друга страна, няма причини да се съмняваме в думите на Страбон. Каквото Страбон е видял със собствените си очи, винаги го е описвал съвсем сигурно.

    Но това се потвърждава от още едно сведение за Колоса от 653 г. на нашето летоброене.

    През тази година Муавия, по-късно дамаски халиф, превзел остров Родос и според сведението на византийския историк Зонар от XII век, пренаписано от някакъв загубен ваче документ, той продал останките от Колоса на "някакъв евреин от Едеса". Като метални отпадаци.

    Когато през 1330 г. друг византийски историк, Никифор Грегориос, пристигнал на Родос, не намерил от Колоса ни следа...

  7. Седмото чудо на света е в египетски води, в делтата на “реката, хранена от небето”. Фарът на остров Фарос край Александрия е изчезнал завинаги и без следа.

    А може би някой се съмнява, че въобще го е имало? И ако го е имало, че наистина е бил такава великолепна постройка, та са го считали за чудо на света?

    За него имаме сведения от древните и средновековните очевидци, които действително са го видели: той бил по-висок и от най-високата пирамида. Знаем кой го е построил: книдският архитект Сострат.

    Всички исторически паметници в Александрия са изчезнали, с изключение на един: така наречената “Колона на Помпей”. Никой не знае защо се нарича така. Тя няма нищо общо с прочутия противник на Цезар, който преди да влезе в града, заповядал да убият Птолемей XIII. Според една по-стара версия колоната издигнал император Теодосий I в чест на “окончателната победа на християнството в Египет” през 391 г.; според по-новата, потвърдена от открития гръцки надпис на нейния пиедестал, тя била поставена от император Диоклетиан през 297 г., когато успял да потуши въстанието на египетския си противник Ахилес. Колоната се издига на хълма над затвора в Сереметон, издялана е от асуански червен гранит и е висока заедно с пиедестала и големия коринтски капител 26,9 м. Първоначално тя била една от многото колони, които образували колонадата на Сереметона; пиедесталът се състои от блокове, насъбрани от разрушените древноегипетски храмове. Пазят я три сфинкса, също от червен гранит; произходът и възрастта им са неизвестни.

    Напоследък от изгледа на древната Александрия изчезват белите петна. Когато на 26 септември 642 г. арабите превзели Александрия, Амр ибн ал Ас, пълководецът на победоносната войска, докладвал на своя господар, халифа Омар, че в града има 4000 двореца, 4000 обществени бани, 400 театри и игрища и 1200 градини. Може да е преувеличил, но величието на Александрия било, общо взето безспорно. При това в онези времена Александрия била преживяла вече едно опустошение от персите (през 619 г.), унищожаването на Еврейския квартал по заповед на патриарх Кирил (през 415 г.) и разрушаването на редица храмове и паметници в резултат на противоезическите декрети на император Теодосий I (през 383 г.).

    След като арабите превзели Египет и той престанал да бъде съставна част от Византийската империя, значението на Александрия като пристанище намаляло. Откакто през 1517 г. турците завладели Египет, областта около Нил също като Месопотамия и Гърция били управлявани от най-некадърните управници, които историята познава. Обеднявал Египет, обеднявала и Александрия. Тя западнала още повече, когато бил открит морският път на Изток около нос Добра надежда. Накрая пясъците затрупали запустелите пристанища и останките от древните сгради рухнали.

    Александрия е проектирана от Дейнократ, който придружавал Александър Велики още от Македония. След като Александър станал господар на Египет, “там, близо до остров Фарос, при старото египетско селище Ракотис, между морето и езерото Мариут...царят забелязал едно естествено защитено пристанище, отлично място за пристанищен пазар, плодородна земя наоколо и ползата от река Нил” и заповядал на Дейнократ да построи град.

    Дейнократ постлал на земята своята македонска военна наметка, чиято яка по форма съвпадала с двете издатини на сушата към морето, и внимателно я посипал с пясък. С показалеца си начертал успоредни и пресичащи се линии и ги посипал с брашно, това били улиците. Когато повикал Александър, за да одобри плана, долетяло ято гълъби и започнало да кълве брашното. Според тогавашните поверия това било щастлива поличба; царят не чакал да му се представи по-подробна документация за капиталните вложения и издал декрет (устен, понеже не държал много на канцеларските книжа) за построяването на града.

    Страбон пише за Александрия: “Изгодно местоположение има този град, и то по много причини. От две страни граничи с водата: на север с Египетското море, а на юг с Матюрското езеро. В езерото се влива река Нил по много канали, по които се превозва повече стока, отколкото по море. Износът от морските пристанища е много по-голям, отколкото вносът. Градът се е разположил върху площ, която прилича на наметка; дълга е тридесетина стадия и е широка седем или осем. Надлъж и нашир е кръстосан от улици, по които може да минат коне и коли, а две от тях са особено широки; отдалечени са една от друга на стотина крачки. Улиците се пресичат под прав ъгъл.

    В града има много обществени сгради и царски дворци, които заемат една четвърт, а може би и една трета част от неговата площ... Всички сгради са взаимно свързани, свързани са и с пристанището, което се намира от външната страна на града.

    В едната част на царският дворец е Музеят, там има и една голяма зала с колонада, където човек може да се поразходи, и помещения за заседания; до Музея е и голямата сграда, където е трапезарията за учените, които работят в Музея. На тяхната група плаща държавата; начело стои един жрец, настоятел на Музея, назначаван по-рано от царя, а сега от императора.

    В другата част на двореца е така наречената Сема, където са поставени саркофазите на царете, а също и на Александър... Птоломей заповядал да се погребе тялото на Александър в Александрия. То се намира тук и досега, само че не е в първоначалния ковчек, сегашният е стъклен, а предишният бил златен. Плячкосал го Птоломей Кок, наричан също Парейсакт, който дошъл от Сирия, но твърде скоро го изгонили, така че нямал никаква полза от кражбата.

    Близо до голямото пристанище, от дясната страна на входа, се намират островът и Фарът (обърнете внимание, че Страбон говори в сегашно време). Отляво са подводните скали и полуостровът Лохий с крепостта. Като се влезе в пристанището с кораб, отляво се виждат други царски дворци, свързани с крепостта на същия полуостров, а наоколо много и различни сгради и градини. Зад тях е пристанището, което използвали само царете, но сега е затлачено и затворено. По-нататък е малкият остров Антиродос, където се намира още един царски дворец и пристанище. Нарича се така, защото прилича на някакъв умален остров Родос. Зад него е театърът и храмът на Посейдон, който се издига на ъгъла на така нареченото тържище. Тук Антоний заповядал да се издигне насип и постройка за царя, която нарекъл Тимонион... По-нататък е храмът на Цезар, после пазарът и пристанищните складове, които стигат чак до кея, наречен Седемстадиен. Такива са околностите на Голямото пристанище...

    От другата страна на канала се виждат Серапейонът и други свещени сгради... Там също се намират театърът и стадионът, където веднъж на пет години се провеждат спортни игри. Най-представителната постройка е гимназионът с гимнастическите салони, който е по-дълъг от един стадий; наблизо са съдебната палата и паркът. Зад тях се издига Панионът, изкуствен конусообразен хълм, приличен на скалист връх, на който можем да се изкачим по спираловидно стълбище. От него се открива възхитителна гледка по целия град... Накратко казано, градът е пълен с дворци, обществени сгради и храмове.”

    Философът Деметрий Фалерски предложил на Птоломей, владетелят на Александрия , да се построи великолептна институция, която нарекъл “Храм на музите”, т.е. Музей; там можело да се съберат всички съкровища на писмеността, а освен това и учени, които да се грижат за тях, да ги изследват и множат. На учените трябвало да се плаща от държавните средства.

    Идеята харесала на Птоломей I Сотер и през 308 г. пр. н. е. Музеят бил тържествено открит. Разбира се негов пръв директор станал Деметрий Фалерски. Заприиждали ценни ръкописи от целия елински свят, а заедно с тях и най-даровитите представители на елинистическата култура.

    Музеят достигнал върха на славата си през царуването на Птоломей II Филаделф. Той решил да събере в александрийския Музей и библиотеката всичко, което било написано на гръцки и имало някаква стойност. Купувал най-редките ръкописи по възможност в оригинал и не жалел парите. Понякога дори ги придобивал по не съвсем честен път. Той събрал в Музея 200 000 свитъка, а неговите наследници и потомци продължили делото му. По времето на Цезар в Александрия вече имало общо 700 000 свитъка.

    Музеят имал не само библиотека и изследователски отдел, но и собствена зоологическа и ботаническа градина. От научните области тук се изследвали философията, историята, географията, астрономията, физиката, медицината, математиката, филологията, литературната критика и особено много поезията, която се смятала както за наука, така и за изкуство.

    След Деметрий Фалерски уредник на Музея и библиотеката станал поетът Калимах, автор на 120-томния каталог “Списък на всичко, което е създадено в която и да е област на човешките знания, и неговото описание” и на около 800 други съчинения в областта на историята, литературознанието и поезията.

    Славата на александрийския Музей залязва заедно с Птоломеите. През 48 г. пр. н. е., когато потушавали бунтовете на местното население, римските войници го подпалили. Твърди се, че уж част от свитъците били спасени от пламъците на пожара, а Клеопатра поискала от Антоний, своя нов господар и любовник, да попълни колекцията; по-късно уж била получила някакви дубликати от Пергам. Император Август заповядал да се пренесе библиотеката заедно с новите попълнения в Серапеума, който станал ново, макар и не дотолкова значително средище на учените. През 391 г. александрийският патриарх поискал от император Теодосий I позволение да изгони езическите философи от града. В Серапеума нещастните старци се били барикадирали. Войниците на Теодосий нападнали храма... и това, което последвало, не било битка, а избиване.

    Другата велика постройка на Птоломеите е фарът на остров Фарос. Страбон описва остров Фарос в седемнадесетата книга на “Географията”: “Фарос е малък продълговат остров съвсем близо до сушата и образува с нея пристанище, което има два входа. Тук крайбрежието е образувало залив, от който се вдигат в морето два тесни полуострова, а остров Фарос се простира от единия до другия, така че затваря залива.

    Остров Фарос има два носа, единият от тях е насочен към сушата, към полуострова, който се вдава от сушата в морето. Този нос или полуостров се нарича Лохиас и дотолкова се вдава в морето, че оставя само един тесен вход за пристанището. Освен това наоколо в морската теснина има скали, някои под, а други над водата, в които непрекъснато се разбиват морските вълни. Най-издадената част на острова представлява една скала, заобиколена от водата. На тази скала се издига достойна за възхищение многоетажна кула, построена от бял камък, която се нарича също като острова. Построил я е Сострат, приятел на царете, за да бъде плаването безопасно, както гласи надписът: “Сострат от Книд, син на Дексифан, закрилник на моряците в името на бога”. Крайбрежието и от двете страни няма пристанище, а освен това е ниско, заобиколено от скали и плитчини; затова тук е нужен висок, добре забележим откъм морето фар, за да могат моряците да намерят лесно входа за пристанището.”

    180 метра бил висок фарът от основата до върха, както отбелязал Йосиф Флавий, еврейски историк от I век на н. е. Но такава е само приблизителната височина, защото е невъзможно да се проверят данните на Флавий. В четвъртата книга на своето съчинение ”За еврейската война” той пише: “през нощта огънят на открито, запален с дърва на най-горната площадка на фара, дава знак на приближаващите кораби на разстояние 300 стадия”, т.е. на разстояние 50 до 56 километра.

    Птоломеите, разбира се, не построили фара само от “чисто практични съображения”. Той бил символ на тяхната могъща империя, на тяхното богатство и великолепие, а като светлина в мрака и символ на тогавашната Александрия.

    Според Страбон, а по-късно Лукиан и особено Плиний, който е описал фара в някакво загубено вече съчинение, той имал квадратна основа със страни, дълги 180-190 метра. Върху тази основа се издигал, както изглежда, голям едноетажен дворец с четири кули, по една на всеки ъгъл. Над него се издигала кула, висока 70-80 метра, която постепенно се стеснявала нагоре и завършвала със зъбчата стена като крепост. Над нея стърчала втора кула, по-тясна и вероятно също толкова висока, тя пък завършвала с каменна площадка. На площадката имало кръгло помещение с колонада вместо стени, където нощем се палела голяма клада с дърва. Колоните поддържали висока пирамидална кула, на върха на която също имало площадка с пиедестал за статуята на “боговете-покровители на моряците”, вероятно на първите двама Птоломеи. “Белият камък” за който споменава Страбон, бил според Флавий и Плиний мрамор.

    По времето на императорите Клавдий и Нерон през 41-65 г., фарът бил реконструиран. По времето на византийците през IV в. го засегнало земетресението и огънят на неговата площадка загаснал завинаги. След идването на арабите през средата на VII в. той служел за дневен фар, понеже се белеел отдалеч. По времето на фатимите в края на X в. го засегнало ново земетресение; от високата постройка останала да стърчи едва една четвърт. По времето на първите мамелюкски владетели от средата на XIII в. той станал излишен дори като дневен фар: сушата дотолкова се приближила до острова, че пристанищата на Птоломеите се превърнали в песъчливи плитчини. В началото на XIV в. населението започнало да го разрушава и разграбва малко по малко, за да си строи къщи. Земетресението през 1326 г. довършило останалото.

  8. Бих добавил ,че:Остров Пасха (Рапануи - Pascua, Rapa Nui), е вулканичен остров в источната част на Тихия океан с площ 165,5 квадратни километра. Най-високата му точка достига 539 метра. Принадлежи към територията на Чили и има население около 2 000 души. Най-разпространеният поминък е риболовът и овцевъдството. Административният център на острова е Ч Ханга-Роа. Разстоянието от чилийския град Валпарасио до него е 3 600 км. Открит е през 1772 година в деня на Пасха от нидерландския мореплавател Роггевен. Смята се, че островът е едно от най-уединените кътчета на земята.

    Всичко, което е свързано с острова е забулено в тайни. От къде са се появили първите му обитатели? Как са попаднали там?. Как и защо са изваяли повече от 600 гигантски каменни статуи?

    Първите европейци попаднали на острова по време на празника Пасха през 1772 година били холандски моряци. Те открили, че на това малко парче земя мирно съжителстват представители на три различни раси - чернокожи, червенокожи и, най-накрая, съвършенно бели хора. Всички били много преветливи и дружелюбни.

    Но все пак, най-увлекателното и тайнствено откритие на остров Пасха били големите каменни статуи, наричани от местните жители моаи. Голяма част от тези статуи достигат височина от 4 до 10 метра и тежат до 20 тона. Единици, достигат тегло повече от 90 тона и имат исключително големи размери. Представляват фигури с много големи глави с тежки изпъкнали брадички, големи уши, масивни тела и … без крака. Някои имат шапки на главата изработени от червен камък и се предполага, че са вождове, обожествени след смъртта си.

    Местните жители се покланяли пред божество, което наричали Мак-Мак. На територията на острова били намерени дървени таблички с издълбана на тях писменост. Повечето от тези таблички били изгорени от европейците, но все пак малка част била съхранена като по чудо. Тези писмени носители наречени ронго-ронго били изписани по специфичен начин - първо отдясно наляво, а после обратно, отляво надясно. Специалистите все още не са успяли да разшифроват издълбаните текстове.

    Писмени исторически записи за остров Пасха нямало и със смяната на поколенията, устните разкази за традициите и културата на островитяните ставали все по-размити и по-размити. Аборигените разказали на капитан Кук, че са се сменили 22 поколения от времето, когато вождът Хоту Матуа довел техните предци на този остров, но не могли да кажат от къде.

    От къде са се появили жителите на Полинезия? Какви народи са населявали многочислените острови, разпръснати по безкрайните простори на Тихия океан, далеч от населените континенти? Загадката за произхода на полинезийците е породила множество различни хипотези. Предполагало се е, че населението на Полинезия произлиза от Индия, от Египет, от Кавказ, от Скандинавия и даже от Атлантида. Някои учени са поддържали тезата за американския им произход. Стъпаловидните пирамиди и монолити, грамадните статуи на остров Пасха и на Маркизките острови, поразително напомняли на същите пирамиди и склуптури, оставени в градовете на Тихоокеанското крайбрежие от древните жители на Перу. Тази хипотеза завлядяла и норвежкия етнограф Тур Хейердал. Изучавайки преданията и митовете на полинезийците, той установил, че всички поетични легенди на жителите от островите били посветени на бог Тики - син на Слънцето, който някога преплувал океана, напускайки планинска страна на Исток.

    Хейердал се заел с изучаването на древните култури на Америка. Перуанските легенди разказвали за народ от бели богове, появили се някъде от север. Именно те създали огромните каменни статуи в планините. Впоследствие, след като загубил в битка с инките край езерото Титикака, този народ, начело с вожда Кон-Тики (което означава “Слънце - Тики”) безследно изчезнал. Кон-Тики отвел своите хора назапад през океана. Така разказвали легендите …

    Хейердал се занимавал с разкопки в Британска Колумбия, изучавал каменните рисунки в полинезийски стил, когато немските фашисти нахлули в Норвегия. От слънчевите брегове на Тихия океан, ученият-патриот се отправил към дома. Станал парашутист, участвал в морски боеве в Мурманск и чак след освобождаване на Норвегия, се завърнал към своите изследвания.

    Написал голям научен труд, доказващ американския произход на полинезийците, но в научните среди, никой не обърнал внимание на неговата работа. Може ли сериозно да се говори за преселване на индианци по островите на Полинезия, ако те не са разполагали с плавателни съдове, освен примитивните салове! Това бил главният аргумент против. Тогава Хейердал, съвсем неочаквано, взел важно решение: сам да докаже, че с перуански сал може да се преплува Тихия океан.

    Така възникнала идеята за една от най-интересните експедиции. Хейердал внимателно изучил морските течения и ветрове. Той стигнал до извода, че Перуанското, а след него и южното екваториално течение, непременно ще отнесат сала от бреговете на южна Америка към Маркизките острови или остров Туамоту. Младият етнограф, прегледал записките на първите европейци, попаднали на Тихоокеанското крайбрежие. Там имало множество рисунки и описания на древните индиански салове от базалтово дърво, което притежавало много голяма здравина и в същото време, било по-леко от корк. Хейердал решил да си построи сал, придържайки се точно към древните образци: девет дебели талпи, свързани с въже от растителни влакна, четириъгълно платно, неголяма бамбукова каюта и рулево гребло на кърмата.

    Екипаж за необичайния плавателен съд бил намерен бързо. Пръв се отзовал инжинерът Герман Ватцингер. На призива на Хейердал откликнал и приятелят от детството му, художника Ерик Хесселберг, както и другарите му по оръжие Кнут Хаугланд и Турстейн Раабю. Петимата млади норвежци твърдо вярвали в успеха на експедицията. Опасностите не ги плашели. По време на войната Турстейн и Кнут не веднъж скачали с парашути в тила на врага с радиоприемници на гръб, а Ерик (в миналото моряк) умеел да борави със навигационния уред не по-зле от колкото с четката и боите. Шестият участник в експедицията станал шведският етнограф Бенгт Даниелсон.

    Самата подготовка за експедицията изисквала не малко смелост, решителност и издръжливост от участниците. Те пристигнали със самолет в Кито, столицата на Еквадор, от където се отправили в джунглата да търсят базалтови дървета. Нито отровните змии и скорпиони, нито опасността от нападение на индианци - ловци на черепи, нито разлива на тропическите реки, на спряли пътешествениците. В най-девствените и непристъпни гори, Хейердал и неговите приятели намерили това, което търсели.

    И така, безценните дънери били доставени по течението на реките Паленкуе и Рио Гуаянс в порт Гуаякил, а от там в началния пункт на експедицията - Лима. Тук бил построен салът - точно копие на древните перуански съдове. За разлика от индианските мореплаватели, участниците в експедицията взели със себе си радиостанция, но с какво би могла да им помогне тя, ако се изгубят в безкрайните простори на Тихия океан, на десетметров съд и далеч от морските трасета?

    На 28 април 1947 година множество хора се събрали в порт Каляо, за да изпратят изследователите. Трябва да се спомене, че почти никой не вярвал в успеха на експедицията. Предричали й неминуем провал и гибел за участниците.

    Но младите пътешедтвеници невъзмутимо си вършели работата. Вятърът изпълнил платното с изображението на брадатото лице на Кон-Тики - легендарният мореплавател, който по предположения на Хейердал, открил Полинезия около 500 години преди новата ера. С неговото име било наречено и необичайното плавателно средство. “Кон-Тики” бил изведен в открито море на буксир, после попътния вятър изпълнил платното и не след дълго, зъберите на Перуанските планини изчезнали от погледа, скрити от куп облаци. Вече нямало връщане назад. Пасатът ги понесъл на северо-запад. Вечерта, океанът се покрил с ревящи вълни. “Кон-Тики” с лекота порел окенанските води и когато големи водни пръски попадали отгоре му, се процеждали между дървените греди.

    Първите няколко денонощия екипажът яростно се борел със стихиите. Управлението на платното и рулевото гребло изисквали неимоверни усилия, но затова пък, всички се убедили в прекрасните плавателни качества на съда. Изминала седмица. Вълните утихнали, а океанът щедро разкрил своите тайни пред смелите изследователи. Не минавал и ден, без обитателите на дълбините му да не ги навестят. Пасажи от големи и малки риби, делфини и дори летящи риби ги съпровождали, а една нощ, голяма вълна изхвърлила в малката им каюта рядка змиевидна риба, каквато никой не бил виждал преди. Само скелети от измрели такива видове били откривани от време на време по американското крайбрежие. Нощно време, около сала, водата кипяла от фосфоресциращ блясък. Нерядко кръгли светещи очи се издигали от океанските дълбини, привлечени от светлината на фенера. Възможно е това да са били огромни калмари, които в по-голямата си част обитават тези води. Те предизвиквали не малко опасения, но нито веднъж не се опитали да се докоснат до сала. Тур Хейердал и неговите приятели установили, че малките калмарчета, за да се спасят от преследване, изскачали от водата и прелитали, десетки метри, пранирайки във въздуха. Нито един зоолог до този момент не знаел това.

    На 24 май, към сала доплувало чудовището на тропическите води - двадесет метрова китова акула - най-голямата риба позната в света. Обикновенни акули били виждани ежедневно. Постепенно мореплавателите привикнали към тях и даже се научили да ги отблъскват, когато достигали до палубата. При друг случай, попаднали на цяло стадо китове. Морските великани ги съпровождали миролюбиво няколко часа, после се скрили под водата.

    Страниците на “корабния дневник” на “Кон-Тики” се изпълвали със записи за срещи със загадъчни морски същества, неизвестни до този момент. Гигантски скат, лежащ на повърхността на водата, досущ като подводна скала, светещи риби и много други. Подобни срещи не винаги били безопасни. За да можел да наблюдава жителите на океана, Ерик Хесселберг измайсторил от бабмук водолазна кошница, в която можело да се стои без опасност за живота и докато сигал дъхът. Това съоръжение помогнало да бъдат направени множество интересни наблюдения.

    Седмиците минавали изпълнени с неспирна работа. Всеки от екипажа изпълнявал своите задължения. Бившите военни радисти Кнут и Турстейн използвали целия си богат опит, за да накарат радиоапаратурата да работи. Денем извършали постоянни ремонти, а нощем изпълвали ефира със съобщения за времето, които били безкрайно ценни за метеоролозите в Европа и Америка. Ерик, изпълнявал задълженията си на щурман и едновременно с това, правел рисунки. Тур записвал всички наблюдения в дневника, ловял риба и планктон, правел видеозаписи. Бенгт изпълнявал длъжността иконом и успявал да чете научна литература. Герман водел метеорологични и хидрологични наблюдения. И всеки изкарвал на вахта зад руля по четири часа на денонощие.

    На четиресет и петия ден от пътуването си, пътешествениците се намирали точно на средата по пътя към своята цел - на 108 градуса западна дължина. Повече от две хиляди мили ги деляли от бреговете на Южна Америка, но и напред ги очаквали не малко изпитания. В полинезийски води, върху сала се блъснали една след друга, три гигантски вълни, вероятно причинени от подводно земетресения. “Кон-Тики” издържал и това. А два дена по-късно се разразила жестока буря, продължила няколко денонощия, но пътеществениците вече имали опит и знаели как да се борят с вълните. Крепкото приятелство им помогнало при много трудни моменти и трагични обстоятелства. Когато Герман се оказал зад борда и течението го отнасяло все по-далече и по-далече, Кнут, рискувайки собствения си живот, се хвърлил във водата и спасил приятеля си. Шестимата млади учени нито веднъж не загубили вяра в успеха на своето начинание.

    И … те се оказали по-силни от океана. На 30 юли на хоризонта се появила земя. Това бил остров Пукапука - крайната точка на архипелага Туамоту. Течението не позволило на сала да се приближи към острова. След него се появил остров Ангатау, но и до него не им се удало се стигнат.

    Настанал деветстотин и седмия ден от пътуването. Задачата била изпълнена. Хората на сала преминали Тихия океан и достигнали островите на Полинезия. Оставало още едно изпитание - да се премина бариерата от рифове, в които се били разбили не малко кораби. Щяло да бъде изключително досадно ако загинат в самия край на своето пътешествие. Но и тук, шестимата проявили същата сила на духа, организираност и смелост, помагали им през цялото пътуване.

    На 7-ми август “Кон-Тики” бил изхвърлен от прибоя на коралов риф, досамия бряг на малкия, необитаем и покрит с палми остров Рароиа. Това била първата твърда земя, на която мореплавателите стъпили. След няколко дни, на своите пироги към острова доплували островитяните-полинезийци. Те оказали най-тържествен прием на Хейердал и неговите приятели. След още няколко дни, от остров Таити, за екипажа на “Кон-Тики”, пристигнала и фреската шхуна “Тамара”

    Така завършила тази забележителна експедиция. Сега Тур Хейердал можел да разчита на вниманието на научния свят. Неговият труд , съдържащ много интересни доказателства за историческата връзка на Полинезия с Южна Америка, бил отпечатан. И все пак, както признал и самият автор, със своето пътешествие той успял да докаже само превъзходните мореплавателни качества на базалтовите салове. Защитниците на хипотезата за азиатския произход на полинезийците, продължили да се придържат към своята гледна точка.

    Въпросът отново останал открит, въпреки, че Тур Хейердал и неговите приятели убедително доказали, че древните перуанци можели да попаднат на островите на Полинезия.

    4300 морски мили (около 8000 км) преплували на сал от девет дънера шестимата изследователи. Това разстояние превишава два пъти дължината на първото пътуване, на Колумб със своите каравели, на път за Западна Индия. И независимо какво ще решат учените по отношение произхода на полинезийците, пътешествието на борда на “Кон-Тики” ще остане в историята на ХХ век като пример за самоотвержен научен подвиг.

  9. Инструмент, който събира електромагнитното излъчване от далечен обект и го направлява към фокуса, където се получава увеличено изображение или се формира усилен сигнал на наблюдавания обект. Развитието на астрономическата техника позволи да се изучават обекти във целия електромагнитен спектър, поради което са изработени специални системи телескопи и допълнителни детектори, позволяващи работа в различни вълнови диапазони.

    Терминът "Телескоп" първоначално означава оптически инструмент. Едновременно с телескопите, работещи във видимия, радио- и рентгеновия диапазон, се използват системи и методи, силно различаващи се едни от други.

    Оптическите телескопи биват два вида: рефрактори и рефлектори, отличаващи се главно по типа на събиращия светлина елемент - леща или огледало. В телескопа-рефрактор на предната страна на тръбата има обектив, а в задната част, където се формира изображението - окуляр или фотографско оборудване. refractor.gif

    В отражателен телескоп на мястото на обектива се използва вдлъбнато огледало, разположено в задната част на тръбата.

    newtonian.gif

    Обектива на телескоп-рефрактор обикновено представлява съставна леща от един или няколко елемента с относително голямо фокусно разстояние. Използването на съставна леща намалява хроматическите аберации - тези лещи се наричат ахроматични.

    Всички големи астрономически телескопи в света представляват рефлектори. Рефлекторните телескопи са популярни и сред любителите и всеки лесно може да си направи рефлектор. В рефлектора светлината се събира в точка пред първичното огледало, наричана първичен фокус. Събрания лъч светлина обикновено се направлява (посредством вторично огледало) към удобно за наблюдение място. С тази точка за наблюдение се различават няколкото общоприети системи телескопи, включващи тип Нютон, тип Касенгрен, Куде и Шмид. Повечето професионални телескопи се правят така, че наблюдателя да получава възможността да избира фокуса. Фокусите тип Нютон се използват обикновено в любителските оптически телескопи.

    Първичните огледала в рефлекторите обикновено се изготвят от стъкло или керамика, която не се разширява (свива) при изменения на температурата. Повърхността на огледалото са полира до получаването на желаната форма, обикновено сферична или параболична, с точност до най-малката дължина на светлинната вълна. За получаване на отражателна способност, на повърхността на огледалото се нанася тънък слой алуминий.

    В съвременните много големи телескопи се използва метода активна оптика, който позволява да се използват много тънки и леки огледала, като компютърна система се грижи те да заемат необходимата форма. Това позволява да се използват като огледала с много големи размери, съставени от по-малки отделни елементи.

    Мощността на получения светлинен сигнал и разрешаващата способност зависят от размера на обектива. За да се наблюдават все по-слаби обекти и фините детайли в наблюдаваните обекти, в астрономията се наблюдава тенденция към създаването на инструменти с все по-големи размери, правят се все по-чувствителни детектори или се работи в режим на интерферометър.

    Изображенията, получени в астрономическите телескопи, са обърнати. Макар, че има възможност да се постави допълнителна леща, която коригира изображението, повечето наблюдатели предпочитат да работят непосредствено с обърнатото изображение.

    Монтировката е важна част от конструкцията на телескопа. Много любителски и компютърноуправляеми телескопи използват алтазимутална монтировка. При този начин на монтировка, за да след движението на даден обект от небето, телескопа се движи по две оси - по ректасцензия и деклинация. До преди появата на компютърното управление най-разпространена бе екваториалната монтировка - движението на уреда става само по една ос - по ректасцензия.

  10. 1. КИНЕМАТИКА НА МАТЕРИАЛНА ТОЧКА. Движение на материална точка в пространството. Траектория, път, преместване. Скорост и ускорение. Видове движения – праволинейно равномерно, равнопроменливо и равномерно въртене по окръжност. Движение на тяло, хвърлено под ъгъл спрямо хоризонта.

    2. ДИНАМИКА. Първи принцип на Нютон. Сила, маса, импулс на тяло. Втори принцип на Нютон. Импулс на сила. Трети принцип на Нютон. Закон за запазване на импулса. Закон на Нютон за гравитацията. Земно ускорение. Гравитационно поле. Безтегловност. Космически скорости.

    3. МЕХАНИЧНА РАБОТА И ЕНЕРГИЯ. Механична работа. Мощност и КПД. Работа за ускоряване на тяло, кинетична енергия. Работа за издигане на тяло, гравитационна потенциална енергия. Закон за запазване на механичната енергия.

    4. ТЕРМОДИНАМИКА. Термодинамично състояние и процеси. Работа на газа при изменение на обема. Вътрешна енергия. Топлообмен и топлинен баланс. Първи принцип на термодинамиката. Термодинамика на идеалните газове. Свойства на газовете. Идеален газ. Изотермичен, изобарен и изохорен процеси при идеалния газ. Топлинни машини. Идеален топлинен двигател на Карно, КПД. Видове топлинни машини.

    5. ПРЕХОДИ МЕЖДУ АГРЕГАТНИТЕ СЪСТОЯНИЯ НА ВЕЩЕСТВАТА. Парообразуване, изпарение и кипене. Кондензация. Топене и кристализация.

    6. ЕЛЕКТРОСТАТИЧНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ. Електричен заряд. Точков електричен заряд. Закон за електростатичното взаимодействие. Електрично поле. Интензитет и потенциал на електричното поле. Електрично напрежение. Проводник и диелектрик в електростатично поле. Кондензатори.

    7. ПОСТОЯНЕН ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ТОК. Електрически ток. Закон на Ом за част от веригата. Електрическо съпротивление. Свързване на резистори. Електродвижещо напрежение. Закон на Ом за цялата верига. Работа и мощност на електрическия ток. Закон на Джаул-Ленц.

    8. ЕЛЕКТРИЧЕН ТОК В РАЗЛИЧНИ СРЕДИ. Ток в метали. Ток в електролити. Електролиза. . Ток в газове. Ток във вакуум. Ток в полупроводници. Собствена и примесна проводимост на полупроводниците. Полупроводникови диоди и транзистори.

    9. МАГНИТНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ. Магнитно поле. Магнитна индукция. Магнитно поле на прав дълъг проводник с ток. Движение на заредени частици в магнитно поле. Сила, действаща на проводник с ток в магнитно поле. Закон на Ампер.

    10. ЕЛЕКТРОМАГНИТНА ИНДУКЦИЯ. Магнитен поток. Опити на Фарадей. Индуцирано електродвижещо напрежение. Закон на Фарадей за електромагнитната индукция. Енергия на магнитното поле.

    11. ТРЕПТЕНИЯ И ВЪЛНИ. Хармонично трептене. Кинематика и динамика на хармоничното трептене. Затихващи трептения. Принудени трептения и резонанс. Механични вълни. Хармонични вълни. Звукови вълни. Ултразвук.

    12. ГЕОМЕТРИЧНА ОПТИКА. Отражение и пречупване на светлината. Пълно вътрешно отражение.

    13. ВЪЛНОВА ОПТИКА. Кохерентни светлинни вълни. Интерференция на светлината. Дифракция на светлината.

    14. КВАНТОВО-ОПТИЧНИ ЯВЛЕНИЯ. Топлинно излъчване. Външен фотоефект. Фотони. Природа на светлината.

    15. АТОМНА ФИЗИКА. Структура на атома. Модел на Ръдърфорд. Квантов атомен модел на Бор за водородния атом. Спектър на излъчване на водородния атом.

    16. ЯДРЕНА ФИЗИКА. Атомно ядро. Ядрени сили. Енергия на свързване. Радиоактивност – алфа, бета и гама разпадане. Ядрени реакции.

  11. 1.Опит на Ампер

    Магнитното поле се създава от постоянни магнити и действа със сила на други постоянни магнити. Опитът на Оерстед показва, че магнитно поле се създава и при протичане на електричен ток. Логично е да се предположи, че магнитното поле действа със сила и на проводник, по който тече ток. Това предположение е потвърдено експериментално през 1820 г. от Ампер, който изследва действието на магнитното поле върху проводник с ток, като използва следната опитна постановка. В магнитното поле на постоянен магнит се поставя проводник от мед или алуминий (вещество, което не е постоянен магнит), който се включва към източник на постоянно напрежение посредством прекъсвач (ключ). Обикновено в магнитното поле се намира само част от проводника с определена дължина, която ще бележим с L. Ако по проводника не тече ток, върху него не действа сила. Когато затворим веригата и по нея протече ток, върху проводника действа сила и той се отклонява от първоначалното си положение. Опитите показват, че силата винаги е перпендикулярна на посоката на тока. Големината и е правопропорционална на големината на тока и дължината на проводника (F = I*L), и зависи от ориентацията на проводника в магнитното поле. Съществува положение на проводника, при което силата е максимална (Fmax).

    2.Магнитна индукция

    Аналогично на интензитета, който характеризира електростатичното поле, можем да въведем величи­на, характеризираща магнитното поле. От опита на Ампер следва, че максималната сила Fмах, с която магнитно поле действа на проводник, е правопропорционална на големината на тока и на дължината на проводника : Fmax = I * L .

    Увеличаването на тока или на дължината на проводника води до правопропорционално увеличение на силата. Тогава отношението записано в горната формула не зависи от силата и произведението на тока и дължината на проводника. Това отношение е постоянна величина, която характеризира магнитното поле на дадено място и се на­рича магнитна индукция. (За да се характеризира магнитното поле във всяка точка, трябва дължината на проводника да бъде достатъчно малка.)

    Големината на магнитната индукция В в дадена точки на магнитното поле е равна на отношението между максималната сила, с която полето действа на част от проводник с дължина l, по който тече ток I, и произведението I*L:

    Единицата за магнитна индукция в SI е тесла (Т).

    Както интензитетът на електростатичното поле, магнитната индукция има големина и посока.

    Посоката на магнитната индукция е винаги перпендикулярна па посоката на силата, която действа върху проводника, и се определя по правилото на дясната ръка.

    3.Линии на магнитната индукция (индукционни линии)

    Подобно на силовите линии, които дават нагледна представа за електростатичното поле, представа за магнитното поле можем да добием с помощта на магнитни индукционни линии.

    Индукционните линии са мислени линии, към които магнитната индукция е допирателна във всяка точка.

    Индукционните линии имат посоката на магнитната индукция и следните свойства:

    Индукционните линии са затворени — нямат начало и край.

    Индукционните линии не могат да се пресичат и са непрекъснати.

    Гъстотата на индукционните линии е пропорционална на големината на магнитната индукция.

    Там, където индукционните линии са по-нагъсто, по-близо една до друга, магнитната индукция на по­лето е по-голяма. Второто и третото свойство са аналогични на онези за силовите линии на електростатичното поле, но първото свойство не е. Електричните силови линии имат начало и край, а магнитните индукционни линии са затворени.

    Лесно можем да наблюдаваме разпределението на индукционните линии в магнитно поле, като наръсим железни стърготини върху картон, поставен над постоянен магнит или около проводник с ток. Железните стърготини играят ролята на миниатюрни магнитни стрелки, които се ориентират по индукционните линии. Посоката им вън от магнита е от северния (N) към южния (S) му полюс. Близо до полюсите индукционните линии са по-нагъсто и следователно там магнитната индукция е голяма.

    Ако индукционните линии са успоредни помежду си, магнитната индукция във всички точки е една и съща и полето е еднородно.

  12. 1.История

    През 1827 г. немският физик Георг Симон Ом измерва големината на тока, който тече в един проводник и как се изменя тя при различни напрежения приложени между двата края на проводника. В резултат от тези опити той установява, че между големината на тока в един проводник и напрежението между двата края на проводника има правопропорционална зависимост.

    2.Същност

    Закона на Ом е приложим само за резистори, чиито съпротивление не зависи на приложеното напрежение. Те се нарична омични или идеални резистори. За щастие на това правило има малко изключения, така че то е напълно приложимо. Все пак е добре да се отбележи, че на практика този закон не винаги е точен, защото няма устройство, което да е идеален резистор при всеки волтаж или напрежение. Винаги се стига до един момент, в който дадено устройство би пропуснало или спряло напълно волтажа, като изгори например или дефектира. Но това не е важно. Ом декларира зависимостта, която е открил чрез една проста формула с три величини - I (ток), U (напрежение) и R (съпротивление). В този смисъл формулата има три вариянта, с които всяка една от тези величини може да бъде открита, благодарение на останалите две. Ето ги и тях :

    Въпреки всичко споменато горе, Закона на Ом е приложим до известна степен и за не-омични съпротивления - от долната формула излиза, че съпротивлението е равно на отношението между тока и напрежението. Тоест - според долната формула може да има устройство, чиито съпротивление да се изчислява с моментните състояния на тока и напрежението и то пак да влиза в правилата на закона на Ом. В този смисъл можем да кажем, че не всеки резистор е идеален.

    Съпротивлението е характеристика на проводника. То зависи от размерите на проводника, веществото и температурата му, но не зависи от големината на тока и напрежението. Единицата за съпротивление се нарича ом и се означава така : . Един проводник има съпротивление 1 Ом, когато :

    3.Приложение

    Въпреки, че всички проводници имат съпротивление в електрониката се използват специални елементи, които представляват проводници със точно определено съпротивление и се наричат резистори или съпротивления. Може да видите пример за такива на картинката вляво. Резисторите идват с различни съпротивления и по различна форма - тези вляво са за запояване на печатна платка - има и други, за повърхностен монтаж, които са много по-малки и затова имат голямо приложение в електрониката днес. Несъмнено най-забележителни са резисторите в електронните чипове - те представляват слоеве върху полупроводника, направени от специални химикали, за да добият съпротивление. Техният размер е само няколко микрона.

  13. Тези бойни кораби имали тарани и специална украса(най-често Горгоната Медуза) и рога на носа, с цел да се въздейства психологически на противника. Дължината на тези съдове била около 20-30 метра, а ширината 1/6 от дължината.

    08-aegeanseacreteislandship.jpg

    Веслата заставали във водата под ъгъл доста по-малък от норамалното, което намалявала ефективносттта. В течение на няколко столетия това било коригирано при пентеконторите. По изображения корабите са 20-веслени, но критяните разполагали и с по-големи.

    Липсата на укрепителни съоръжения при минойските дворците в Крит са яснен знак за това, че критяните разчитали предимно на своята военноморска мощ, за която свидетелства и митът за Тезей и морската хегемония на цар Минос.

    ТPИАКОНТОPИ И ПЕНТЕКОНТОPИ

    През Архаичната епоха(12-8 век) най-разпростарнениете видове гръцки бойни кораби биле трианконтор и пентаконтор( съответно тривеслени и петвеслени кораби)Триаконторът бил много близък по конструкция до критските кораби.

    00-greekbiremeversion01.jpg

    Пентеконторът представлявал особено гребен съд с множество весла- стигали по 25 на страна. Понеже разстоянието между гребците не можело да бъде повече от един метър, били дълги около 25 метра, като могат да се добавят по 3 метра за носа и кормовата секция. Така дължината на пентеконторът е средно между 28-33 метра. Ширината била около 4 метра, а максималната скорост 9,5 възла(17,5 км/ч)

    Пентеконторите били в основата на безпалубните( на гръцки Афракта), открити съдове. Също обаче се строили и палубни(гр. КАТАФPАКТА) пентеконтори. Наличието на палуба защитавало гребците от слънцето и метателни снаряди на протвника. Заедно с това се увеличавала вместимостта за пасажери и можели да бъдат пренасяни провизии, коне, бойни колесници и допълнително войска, в това число; и прашкари, способни да помагат в бой с неприятелски кораб.Първоначално функцията на пентеконторите билаименно превоз на военна сила. Зад греблата дори стояли самите войни, които трябвало да водят война на сушата след това. Сведения за това има в Илиада, Одисея и Аргонавтика. С други думи пентеконторът не бил кораб специално предназначен за унищожение на други кораби, а по-скоро се явявал транспорт за войски, т.е. нещо подобно на дракарите при викингите и ладиите при славяните. По-късно се появили тарани на пентаконторите. Появяването на тарана при бойните кораби като противокорабно средство е обусловено най-вече от следните фактори :

    – маневреноста, от която зависи бързото навлизане на борда на неприятелския кораб и стремителното измъквене от евентуален ответен удар;

    – максималната скорост, от която зависи кинетичната енергия¦nbsp; на кораба и оттам моща на таранния удар;

    – защищенност от неприятелски таранни удари, поради което било нужно увличаване броя на гребците и увеличаване хидродинамиката на съда Увеличаването броя на гребците с двама(по един от всяка страна) на пентеконторът увеличило дължината му с 1 метър. Увиличаването на дължината водело до занчително нарастване вероятностт корабът да да се сломи във вълните. Съгласно изчисленията дължина над 35 метра била критична за кораби, строени поне по тази технология, използвана в средиземноморските цивилизации от ХІІ-VІІ век пр. Христа. В този удължен вид било необходимо да бъдат добавяни все нови и нови елементи, за да усилват конструктцията на кораба. Те обаче го правели по-тежък и не били преимущество. Така корабът губил своята маневреност. Освен това било; наложително удължаване на кораба изцяло. Така неговата подводна част ставала уязвима за неприятелските тарани. По тази причина гръцките и финикийски корабостроители намерили удобното решение- да сложат още един ред гребци над първия. По този начин се удвоявала скоростта, а дължината на съда не. Така се появили биремите.

    БИРЕМА

    Вселедствие въвеждането на втори ред гребци противникът трябвало да отстоява на много по-голямо съпротивление. Удвоеното количество гребци довело до това, че се налагало всеки един гребец бил длъжен да умее да е в синхрон с движенията на останалите. Затова и в Античността гребците не са били така известните галерни роби(техният образ идва от по-късен период при друга технология венецианските, генуезките и шведските галери от XV-XVIII, а доброволни наемници, които печелили не по-малко от професионалните войници. Изключение в този случай е приложеното от римляните по време на Пуническите войни. Те използвали роби и престъпници за гребци, но след предварително обучение.

    greekbireme.jpg

    Те им обещали свобода след края на военните действия и изпълнили обещанието си. Образът на галерни роби идва от по-късен период при друга технология на венецианските, генуезките и шведските галери от XV-XVIII. Тогава командването можело да си позволи само 10-15 % от всички да бъдат професионални гребци, а останалите били набирани от каторжници.

    14-greekbireme.jpg

    Появата на биремите датира при финикийците началото, а при гърците края на VІІІв. пр. Христа. Имало палубни и безпалубни варианти. Биремите всъщност се явяват първият вид кораби , специално разработени за унищожаване морски цели на противника. Гребците на биремите практически никога не били професионални войници, а нещо като далечни предшественици на днешните професионални моряци. По време на бой гребците от горния ред имали възможност да вземат участие в схватките, доката тези от долния продължавали да гребат и поддържали маневреността. Предимството в сравнение с пентеконторите от времето на троянската война, където имало 50 хоплита и гребци едновременно, тук в биремите имало 10-12 хоплита и отделно гребци, някои от които могли да влязат в схватка. Така пентеконторът не можел да се възползва от численото си превъзходство. Твърде високият борд на биремата изключвал възможност за всякакъв опит за абордаж, а и таранен удар бирема-пентеконтор бил доста по-силен и ефективен, отколкото пентеконтор-бирема.

    Благодарение на своите очевидни преимущества биремата бързо станал разпространен тип кораб.

    ТРИЕРА

    Според Тукидид първата триера била построена около 650 г. пр. Христа. Триерата е развитие на идеята за многовеслен кораб, които да има три реда гребци и 42 метра дължина. Тази дължина била вече твърде критична и всъщност триерите са дълги до 40 метра. Тази дължина се запазва доста дълго във вековната им история.

    triera.jpg

    Типичната триера имала на борда общо ок. 180, гребци, 12-30 войника, 10-12 матроси. Гребците и матросите били командвани от келейст, а всички като цяло в триерата били командвани от триерарх. Гребците, които се намирали най-ниско, т.е. близо до водата се наричали таламитати.Те били по 27 от всяка страна. Портите за тях били твърде близко до водата. Даже при неголямо вълнение влизала вода. В тези случаи таламитите вкарвали веслата вътре и закрепвали портите с кожени прегради(на гръцки аскома).

    Гребците от вторият ред се наричали зигити(по 32 от всяка страна), а тези от третия транити. Те влизали през порти, които се намирали над водата. Цnbsp;итъмът на гребане задавал флейтист, а по-късно при римляните барабанчик.

    Трерата била като цяла тесен кораб. На морското равнище имала ширина около 5 метра, а дължината била към 35 метра. Тук съотношението дължина-ширана е 7:1, а при дължина 40 метра 8:1.

    Дължината на веслата се претполага била ок 4-4р5 метра. За скоростта на триерата учените не са категорични. Скептичното мнение гласи, че била 7-8 възла максимум, а по-оптимиститичното-че с отлични гребци триерата можела да поддържа скорост 9 възла в продължение на 24 часа. Според това предположение единия ред гребци почивали, а други гребели.Според някои други пък развивала 18-20 възла, които били направо мечта дори за броненосците от времето на Цnbsp;уско-японската война в началото на ХХ век.Според съвременните реконструкции на триери първото скептично мнение се доближава повече до истината- 7, максимум 12 възла.Опитите с реконструкцията показали, че все пак триерите на са много бързи, а същевременно доста енергоемките. И гръцките и римските триери били въоръжени с тарани във формата на тризъбци ил глава на звяр.

    Трерите не били снабдени със стационална мачта, но имали по две сменяеми(разглобяеми), а според някои източници и по три. При попътен вятър те били бързо монтирвани с усилията на матросите- Централната мачта била установена вертикално и разтягани с въжета. Носовата мачта била предназначена за немалко платно, поставено под наклон. На третата мачта имало също неголямо платно, разполжено в края на на палубата.

    trir_fnt.gif

    Имало триери, пригодени не за морски сражения, а за транспортни превози. Тези триери се наричали хоплитагагос (за пехота) и хиппагагос(съответно за конница). По принцип те не се отличавали особено от обикновените, но имали усилена палуба.

    Биремите и триерите станали основни и единствени универсални кораби през Класическата епоха(ІV-Vв. Пр. Христа). В отделни

    случай при неголям екипаж те можели да изпълняват и функциите на крайцери – за разузнаване, прихващане на вражески търговски и транспортни съдове, разоряване на вражеското крайбрежие и т.н.

    А във важни сражения, като например това при Саламин и при Егоспотами, триери и биреми се нареждали в линеен ред, т.е. 2-4 линии от по 15-100 кораба. И се биели срещу подобни по клас и цел кораби.

    Най-големият кораб, строен в Античносттта била полулегендарната тесераконтера, която била създадена по заповед на Птолемей Филопатор в Египет. Казват, че тя достигала 122 метра на дължина и 15 метра на ширина, побирала 4000 гребци и 3000 война.

    Някои изследователи предполагат, че това всъщност бил огромен двукорпусен катамаран, между корпусите на който имало грамадна площадка за метателни машини и войници. Що се отнася до гребците- на всяко огромно весло се падали по 10 човека.

  14. СТЕФАН СТАМБОЛОВ, 31 януари 1854 - 6 юли 1895 г.

    Роден в гр. Търново. Учи в родния си град (1866-1869), а след това е стипендиант в Духовната семинария в Одеса (1870-1872). Изключен от семинарията заради връзки с руските революционери. През 1873 г. е учител в Търново, а след това се прехвърля в Румъния, където попада сред българската революционна емиграция. Делегат е на Търновския революционен комитет на Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ (20-21 август 1874). През есента на 1874 г. е определен за апостол на БРЦК за вътрешността на страната. Живее в Цариград (1874). От април 1875 г. се прехвърля в Букурещ и участва в Общото събрание на БРЦК на 12 август 1875 г., което взема решение за въстание. Избран е за апостол на Старозагорския революционен окръг и става един от ръководителите на Старозагорското въстание (1875). След неуспеха на въстанието заминава за Румъния, където присъства на събранието на БРЦК в Гюргево (1 октомври 1875), на което е решено да се организира голямо въстание в България през пролетта на 1876 г. Определен е за главен апостол на I (Търновски) революционен окръг. Под негово ръководство се насрочва общо събрание на окръга в гр. Горна Оряховица (24-25 април 1876) за определяне на деня на въстанието. След разгрома на Априлското въстание се прехвърля в Румъния и участва в ръководството на Българското централно благотворително общество. Участва в Руско-турската освободителна война (1877-1878) като секретар на военния пратеник на Славянския комитет и се грижи за Българското опълчение. След Освобождението през 1878 г. се установява в Търново като адвокат. Участва активно в движението против Берлинския договор и е един от основателите на Търновския комитет „Единство". Активен член на Либералната партия. Народен представител във II-VIII (1880-1895) обикновено народно събрание (ОНС). Подпредседател на II (1880) и IV (1884) и председател на IV (1884-1886) ОНС. Обявява се против режима на пълномощията на княз Александър Батенберг (1881-1883). Дописен и редовен член на Българското книжовно дружество (1884). Участва в Съединението (1885) и в Сръбско-българската война (1885) като доброволец. След детронацията на княз Батенберг (9 август 1886) застава начело на контрапреврата, а след абдикацията на княза влиза в регентския съвет (26 август 1886 - 25 юни 1887). Свиква III велико народно събрание (ВНС) за избирането на Фердинанд за български княз (1887). Отцепва се от Либералната партия и полага основите на Народнолибералната партия (стамболовисти) (1887-1895). Като председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи (1887-1894) въвежда диктаторски методи на управление и преследва опозиционните водачи - установява т.нар. стамболовистки режим. Преследва русофилите и потушава сурово офицерските бунтове в градовете Русе и Силистра през 1887 г. Провежда политика на откъсване от Русия и се стреми към ориентиране към Австро-Унгария, Германия и Великобритания. С непримиримата си политика към Русия затруднява международното признаване на избора на българския княз, заради което Фердинанд го заставя да подаде оставка (19 май 1894). Съсечен на 3 юли 1895 г. в гр. София от политическите му противници и на 6 юли умира от нанесените му рани.

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...