Apofis

БЪЛГАРСКО ХАНСТВО НА ДОЛНИ ДУНАВ. Новото начало

Изграждането на Първата българска държава в земите на Долния Дунав в края на VІІ в. е резултат от съвместните действия на славяни и прабългари*. Първият български владетел, чието име е споменато в най-стария български исторически паметник - „Именник на българските ханове", е хан Аспарух (668-700) от рода Дуло. След многобройни набези (678-680) от местността Онгъл в района на Долни Дунав, където прабългарите се заселват, към византийските територии в Малка Скития (Добруджа) войските на хан Аспарух достигат Константинопол. Византийският император Константин ІV Погонат организира поход срещу Онгъла (680), но е принуден да напусне панически полесражението. Българите завладяват цяла Добруджа, подчиняват местните славяни, обединени в съюза на Седемте племена и племето севери, стават пълновластни господари на земите на юг от р. Дунав и основават първата столица на новата държава - Плиска. Година след битката при Онгъла Византия подписва мирен договор с хан Аспарух - акт, който се възприема като признаване на българската държава.

Наследникът на хан Аспарух - Тервел, поема властта през 701 г. През 705 г. той помага на византийския император Юстиниан II да си върне престола, за което получава титлата „кесар" (първият човек след императора и главнокомандващ войските). Издигането му за кесар е прецедент в политическия живот на Византия.

През август 717 г. Константинопол е обсаден по суша и море от арабите. Император Лъв III моли хан Тервел за помощ и двамата подписват договор. Още през есента на същата година нашествениците са притиснати от българите под стените на византийската столица. В решителното сражение те са разбити и търпят огромни загуби. Арабската експанзия в Европа през Балканите е спряна по същото време, когато арабите нахлуват от запад, завладяват днешна Испания и преминават Пиренеите.

След смъртта на хан Тервел в продължение на няколко десетилетия се разгаря остра борба за власт, която стихва едва при хан Телериг. Той е поставен на престола от боилите през 768 г. и още през есента на същата година успява да привлече като съюзници във войните с Византия славянското племе берзити, населяващи византийските земи около днешните градове Битоля, Прилеп и Велес.

След хан Телериг боилите издигат Кардам (777-796). Първите десетина години от управлението му преминават в укрепване на вътрешнополитическия живот на страната. На 20 юли 792 г. той разгромява ромеите при крепостта Маркели (дн. гр. Карнобат). Император Константин VI е принуден да подпише договор, с който се задължава да плаща годишен данък на българите.

Хан Крум пирува след победата над император Никифор I Геник. Манасиева летопис, 1335-1340 г., Апостолическа библиотека, Ватикан. Снимка: Росен Колев

През 796 г. на българския престол се възкачва хан Крум. Той поставя началото на нова династия български владетели. Първите години от управлението му съвпадат с важни политически промени в Европа. През последните десетилетия на VIII в. в Западна Европа бързо набира сили нова политическа сила - империята на франките. През 803 г. Карл Велики разгромява Аварския хаганат и завзема западната му половина. През 805 г. хан Крум ликвидира държавата на аварите и присъединява техните земи към България. В границите на българската държава влизат земите на славянските племена западно от р. Тимок - браничевци, тимочани, абодрити и др. На запад и северозапад България граничи непосредствено с Франкската империя по течението на р. Тиса. На север границата върви по билото на Карпатите, по течението на р. Днестър до Черно море. В отговор на българската експанзия през май 811 г. византийският император Никифор I потегля към България начело на огромна армия. Българската столица Плиска е опожарена и разграбена, а защитниците й - избити. В нощта на 25 срещу 26 юли Крум атакува византийските части при Върбишкия проход. Призори император Никифор I е убит, а синът му - Ставракий, е ранен, но успява да се спаси. Поражението е толкова страшно, че през следващите стотина години нито един византийски император не се решава да премине северно от Стара планина. През зимата на 813-814 г. хан Крум подготвя нечуван поход срещу Константинопол. Строят се стотици стенобойни машини. В разгара на приготовленията на 13 април 814 г. хан Крум умира.

При управлението на хан Крум етническият и административният дуализъм в българската държава изникват с нова острота. Крум е първият български владетел, който въвежда общи закони за всички поданици. До него обществените взаимоотношения на славяни и прабългари са се регулирали от собственото им обичайно право.

През втората половина на 816 г. синът на хан Крум - хан Омуртаг (814-836), сключва 30-годишен мирен договор с Византия. В Константинопол е изпълнена специална церемония. Жителите на византийската столица с удивление наблюдават как императорът извършва езически обичаи и се кълне да спазва договора. Българските пратеници докосват светия кръст и Библията и се заклеват в тях. Тази церемония трябва да гарантира взаимното им доверие.

Мирът с Византия дава възможност на хан Омуртаг да използва войските си за решаването на вътрешни проблеми. Започналата административна реформа предизвиква остра реакция на славянските племена западно от р. Тимок. Тимочани, абодрити и браничевци се отцепват. Заедно с други племена по течението на р. Тиса те търсят закрила от франкския император Людовик Благочестиви. През 824 г. хан Омуртаг започва дипломатическа преписка с Людовик. Той настоява за мирно уреждане на конфликта. В своите „Анали" биографът на Карл Велики - Айнхард, свидетелства, че писмата на българския владетел са оставени без отговор. Това принуждава хан Омуртаг да организира през 827 г. поход с лодки по р. Драва. Отцепниците са върнати и са им назначени управители. До сериозен конфликт с франките не се стига.

Мирните отношения с Византия позволяват на хан Омуртаг да отдели време и сили за строителство. Той изгражда нов дворец на р. Дунав. В чест на това събитие е поставена колона върху изкуствено възвишение по средата на пътя между столицата Плиска и р. Дунав с надпис:

Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа това, да си спомни за онзи, който го е направил.

През 831 г. хан Омуртаг умира. На българския престол е издигнат третият му син - Маламир. Той управлява кратко и умира твърде млад. По негово време е установена обща граница между България и Франкската държава. След него през 836 г. на българския престол сяда племенникът на хан Омуртаг - Пресиян (836-852). Година по-късно той изпраща войски към Солун, възползвайки се от бунта на славянското племе смоляни в Родопите срещу византийската власт. Император Константин VII Багренородни се опитва да спре българското настъпление южно от Родопите, но не успява. Българите стигат до Бяло море. През 837 г. с помощта на местните славяни Пресиян отвоюва от Византия по-голямата част от днешна Македония и поречието на р. Струма.

о-в Тера

Между 1600 и 1500 г. пр. Хр. на о-в Тера, днес Санторин ( един от Цикладските о-ви ) процъфтява цивилизация, сравнима с критската. Животът тече спокойно; в удобни къщи хората живеят от плодовете на земята, от скотовъдство, от риболов и от търговията със съседите си. Но Тера е вулканичен о-в. Една първа сериозна тревога заставя жителите му набързо да го напуснат. Успокоени от дългото затишие след това, някои от тях се завръщат, за да възстановят града, отчасти разрушен от земетресението: разчистват улиците, укрепват стените и къщите... Ала дрямката на вулкана е била само привидна! Докато жителите все още не са успели да приключат с възстановителните работи, едно ново изригване ги прогонва: този път те повече няма да се завърнат. В бързината те отнасят със себе си само най - скъпоценните вещи. В къщите са изоставени предмети на всекидневния живот: камък за мелене на зърно, тежести за опъване на нишките на тъкачните станове, сечива, кухненски съдове. Последният катаклизъм настъпва към 1500 г. пр. Хр. : взривява се целия вулкан. Централната част на о-ва е погълната от морето, а Акротири е погребан под многометров пласт от пепел и пемза. Благодарение на сензационните разкопки, предприети в затрупания от пепелта град Акротири, Тера ни разкрива своите тайни. Някои от намерените предмети свидетелстват за влияние на критската цивилизация, други показват самобитната култура на жителите на Тера, които, за разлика от критските художници не предлагат идеализирана представа за природата. Техните делфини, лястовици, шафранови цветове и гроздове не са рисувани сред нереален пейзаж. Върху вазите природата е претворена трезво и реалистично. Във всяка къща поне една от стаите е украсена с фрески, представящи сцени от всекидневния живот. На една стена виждаме момче, което носи улов от риба, на друга - бойна флотилия, която напуска града.

Разцвет на Атинската демокрация

Периодът на петдесетилетието е най-блестящ в историята на Атина. Тя става просто една Елада в Елада и което е още по-важно, нейните граждани съзнават това. По време на краткотрайното господство на аристокрацията намалява много ролята на народното събрание и значението на останалите демократични институции. Възвърнати и увеличени прерогативи на ареопага, който пази консервативните традиции, го правят владетел във всяко едно отношение. Борбата срещу него се оглавявя от Ефиалт. Той бил справедлив и неподкупен в държавните работи. За да сломи могъществото на ареопага и се сведе до минимум привилегиите му, демократичните среди започват да използват съдебните процеси като средство за политическа борба. Те обвиняват отделние ареопаги в различни длъжностни престъпления и водят срещу тях дела за различни злоупотреби, подкупност, незаконно присвояване на държавни суми. Логичен завършек е реформата на Ефиалт от 426 - 461 г. пр. н. е. На практика тя премахва съществуването на ареопага. Актът е от изключително значение. Той унищожава окончателно отживелиците на родовия строй, господството на старата аристокрация и датира началото на разцвета на атинската демокрация. Въпреки че Ефиалт е убит почти веднага, положението в Атина не се променя. Полисът продължава да върви по пътя на демократичните преобразувания , а политическата му система изцяло се подчинява на идеята за народен сувернитет. От този момент за върховен съдия във всички дела се, които засягат държавата или отделните граждани, се признава самият демос. Не случайно се въвежда и институцията "графе параномон", т. е. тъжба, жалба или иск срещу противозаконието. След смъртта на Ефиалт начело на атинската демокрация застава Перикъл - племенник на Клистен по майчина линия. Перикъл е забележителна личност с изключителен авторитет. Способен дипломат и добър пълководец, високо образован и културен човек. Този талант в борбата за установяване на демокрацията се огражда с възможно най-културните хора на епохата. В това общество влизат философите Анаксагор и Зенон, историкът Херодот, трагикът Софокъл, скулпторът Фидий, мъдрецът Сократ. Една от най-важните реформи е влизането в сила на системата за заплащане на гражданите за изпълняваните от тях обществени задължения. Постепенно тази практика се прехвърля и в-у длъжностните лица, които служат на Атина вътре и извън нея, и в крайна сметка се разпространява и върху тези, които са на военна служба. Сумата от два обола, която се нарича диета, се получава от всеки и се равнява на стойността на минималната дневна издръжка за обикновения атинянин. Интересно е, че атинските съдилища не допускат адвокати. Всеки гражданин е длъжен да се защитава сам. По тази причина се множат специални лица, вещи в юриспруденцията. Те съставят умели оправдателни или обвинителни речи, които се наизустяват. Мащабната външна политика на Перикъл отговаря на интересите не само на робовладелския елит, но и на широките кръгове на демоса. Въпросът е кое по-силно в Елада: дали това са ценростремителните тенденции, които олицетворяват Атина, или пък са центробежните сили, които изразяват стремежа на всеки полис, на всяка отделна област към самостоятелност и независим живот.

Битката при Онгъл 680 г.

Една от най-великите победи в нашата история е тази на хан Аспарух през 680 г. при Онгъл. Тя поставя началото на Отсамдунавска България и задълго изтласква ромеите на юг. За нея е писано много, така че няма да я разглеждам в детайли, а ще се помъча да предложа една хипотеза за нейното развитие.

От деца, всички знаем как българите се скрили в укрепленията, ромеите ги обсадили, това било голяма хитрост от наша страна, глупавият император се изплашил, казал че го е хванала подаграта и избягал към Месемврия. Виждайки това, войската м търтила да бяга, а българите секли, секли и стигнали до Одесос.

Сведенията за това сражение черпим от Теофан и патриарх Никифор, а те са доста мъгляви и разкъсани.

Теофан : “ А император Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил…заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море…като отправил пехотната войска по суша към т.нар. Оглос…”

Никифор : “А Константин… прекарал тежко въоръжените войски срещу този народ.. българите като видели множество конници и кораби…”

Виждаме, че Константин IV използва любимата ромейска тактика да натовари елита на армията-тежката конница на корабите за десант, а пехотата да отправи по суша. Този факт го срещаме и доста по-късно, така че не мисля да го коментирам. Интересно, е че само Теофан говори за пехота, тя тръгва на север и…никой повече не говори за нея, не я вижда !

Какво става в Онгъл ? И двамата автори говорят вече само за ромейската конница, която с появата си уплашила българите и те се скрили в укрепленията си. Говорят, че тази “обсада” продължила 3-4 дни, а Никифор добавя ” ромеите не могли да завържат сражение поради непроходимостта на мястото”

Следва добре познатият епизод с оттеглянето на императора, като научили това конниците се уплашили и започнал погромът.

Ето няколко мисли по повод горенаписаното :

1. През 7 в. най-елитната част от армията на Византия е тежката конница, която явно е основен участник в събитията, което се вижда и от изворите. Навсякъде се говори само за нея.

2. При българите, подобно на останалите номади, също съществува тежка конница, стар източен обичай, която фактически решава сражението нанасяйки основният удар

3. Считам, че византийците лишени от подкрепа на пехотни части, всред блата и води, не са могли да използват ефекта на тежките си конници, явно тук е било претърпяно поражение, което хронистите пропускат. Ако имаше и пехотни съединения, едва ли едни специалисти в обсадите като ромеите биха се затруднили от обсадата на българските укрепления.

4. Не мисля, че Константин IV, е бил страхливец, който позорно да изостави хората си. Напълно е вероятно остър пристъп на болки, да го е накарал за няколко дни да напусне бойните действия, които не са му се виждали толкова сложни. Въпреки, че през 680 г. василевсът е едва на 28 г., то има завидна военна биография зад гърба си.През 674-78 г. той издържя обсада на Константинопол от арабите, които са отблъснати с големи за тях загуби. По-късно те са разбити и в Мала Азия. През 679 г. Константин прави успешен поход срещу славяните в Македония, вземайки голяма плячка. Грешката му се състои в подценяването на българите. Сигурно сравнени с арабската заплаха те са изглеждали на императора като лесен противник, който ще бъде бързо победен.

НАЧАЛОТО

Римският Флот като правило копира гръцките кораби, характерното за римските корабин са доработките породени от специфичния начин на водене на военни действия.

Като един от първите кораби добили популярност в РИМ е така наречиния

"ПЕНТЕКОНТОР"

Думата означава, че кораба има 50 вестла на една палуба. Характерно за този тип кораби е че целият екипаж е съставен от ХОПЛИТИ тежко въоръжени пехотинци.

Имал преблизително 116 -120 тона водоизместване.

Дължина - 31м.

Широчина - 5,5м

Газене - 1,2м

Тактиката се състояла в това, че кораба се засилвал и протаранвал противника в суматохата ХОПЛИТИТЕ се изсипвали на вражеската палуба и избивали тези които оказвали съпротива. По-силната пехота на римляните превърнала Абордажа в любим метод на морско сражение. Докато противници те им се стремяли да правят по мореходни кораби и на умението да маневрират с тях, то единствена цел на легионерите била как да се изсипят на палубата на врага. Рим гледал на корабите като на платформа за пехотата.

С течение на времето се появили "БИРЕМИТЕ"

Кораби с две палуби гребци.

Имали по висок борд от ПЕНТЕКОНТОРА и се появило затрудне тежката пехота да щурмува по-високия противников борд, това било достатачно ясен знак, че старите кораби са вече неподходящи вече. При Биремата вече имало разграничение между моряците(гребците) и Морската Пехота на борда. Такъв кораб имал 88 гребла значи и 88 гребци допълнително още 15 души за работа с платната, 18 били ХОПЛИТИТЕ.

НОВИТЕ КОРАБИ

С увеличаване на размерите на корабите се появила и нуждата да се запази тяхната скорост - решението да се увеличат глеблата, респективно гребците. Термина "рема" означава МЯСТО ЗА ЕДИН ГРЕБЕЦ ВЪВ ВЕРТИКАЛНАТА РАВНИНА.

Монера с една палуба гребци , по един гребец на гребло.

с две палуби гребци, по един гребец на гребло. – биреми или либурни,

с три палуби гребци, по един гребец на гребло. – триери или триреми,

с две палуби гребци, по двама на едно гребло - куатрореми

с три палуби гребци, на две палуби по двама на гребло и на третата палуба по един на гребло - куинтореми

с три палуби по двама на гребло - хексера.

Кораби с по голяма номерация на гребците се използвали но рядко.

РИМСКА БИРЕМА

Вижда се ясно кулата за морската балиста.

РИМСКА ЛИБУРНА

Водоизместване 80 - 100 тона.

Дължина - 30м.

Широчина - 5м.

Газене 1м.

Скорост - 7 - 8 възла.

Морска Пехота 1центурия(50-60 легионера)

Въоръжение 1балиста и 1врана

Моряци 88. Имала и толкова гребла.

Тези кораби се използвали масово по време на пуническите войни

ТРИЕРА ИЛИ ТРИРЕМА

След последната пуническа война 146г.п.н.е - 143г.п.н.е. Римския Флот станал практически господар на Средиземно море. Либурните донесли победата се оказали не годни за мирно съществуване.

Враната и Кулата с Балистата се оказали твърде високо и корабите били твърде неустойчиви на бурното море. Имало няколко случая когато при най малкото вълнение цели флоти от по 200 - 300 кораба отивали на дъното.

При това положение Римляните Преминали към ТРИРЕМИ. Тези кораби копирали едно към едно гръцката ТРИЕРА.

РИМСКА ТРИРЕМА

Имала 5ма гребци по вертикала на три нива.

Водоизместване - 500 т.

Дължина - 50 - 60м

Широчина 8м.

Газене 3,5м.

Скорост 6 - 7 възла.

Екипаж 300 гребци

20 - 25 моряка

120 - 150 Морска пехота или пак 1центурия.

Освен воените кораби широко се използвали и такива за забавление ето един пример на антична яхта, нарича се

"актуария"

Водоизместване - 230 - 250т.

Дължина - 40 - 45м.

Широчина - 6м.

Газене - 2,5м.

Скорост - 7,5възла.

Екипаж :

гребци - 170

моряци за платното 15 - 20

Морска Пехота за Римска ТРИРЕМА - 1 центурия , за Гръцка ТРИЕРА 18 до 30 ХОПЛИТА

КОРАБИТЕ НА ИМПЕРИЯТА

През 1в.п.н.е. в РИМ има две граждански войни, ТРИРЕМИТЕ били на въоръжение при всички.

На всеки от генерал му се искало да има по мощен кораб в флота си.

Този кораб бил "КУИНКОРЕМАТА"

АЛЕКСАНДЪР БАТЕНБЕРГ, 5 април 1857 - 17 ноември 1893 г.

Роден във Верона. Княз на България в периода 1879-1886 г., генерал от българската армия (1879), хесенски принц Александър Йозеф фон Батенберг, син на принц Александър фон Хесен и полякинята Юлия Хауке, графиня Фон Батенберг. В близки роднински връзки с руския императорски двор и с английската кралска фамилия. Получава военно образование в Потсдам. Като офицер от руската армия участва в Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Избран е за княз на България от I велико народно събрание на 17 април 1879 г. Още с възкачването си на българския престол изразява несъгласие с Търновската конституция и възприема враждебно отношение към политическите възгледи и държавната политика на управляващата Либерална партия. Опира се на консервативни кръгове, с чиято помощ се стреми да установи личен монархически режим. При разрешаване на сложните проблеми на вътрешната консолидация, издигането на държавния суверенитет и обединяването на България Батенберг се ползва от поддръжката на Русия в лицето на император Александър II. По-късно, при Александър III, той търси подкрепа сред западноевропейските управляващи сили, главно в Австро-Унгария. На 27 април 1881 г. отменя конституцията и установява т.нар. режим на пълномощията. На 7 септември 1883 г. е принуден да възстанови конституцията. Приема Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. като лично дело. Командващ българската армия в Сръбско-българската война от 1885 г. На 9 август 1886 г. е детрониран от офицери русофили и на 26 август е принуден да абдикира. Отказва се от българската княжеска титла и от привилегиите на принц. Оженва се за актрисата Лоазингер, графиня Фон Хартенау. Като граф Фон Хартенау постъпва на служба в австро-унгарската армия в Грац. Умира в Грац и според желанието му е погребан в София в мавзолей.

ПЕТЪР БЕРОН, ок. 1800 - 21 март 1871 г.

Един от малкото български учени енциклопедисти, просветител, реформатор на учебното дело в България. Роден в гр. Котел. Учи в родния си град и Букурещ; посещава лекции по философия в Хайделберг. През 1831 г. завършва медицина в Мюнхен с докторска дисертация по гинекология и акушерство - един от първите научни трудове по медицина, представен и защитен от българин и написан на латински език. През 1832-1841 г. е лекар в Крайова. След 1843 г. се установява в Париж, посещава с научна цел Лондон, Берлин, Виена, Прага и Атина. Владее 9 езика, пише на 6. Издава на френски, немски и английски език 24 научни съчинения, събрани в 32 тома. Създава първата натурофилософска система, изложена в седемтомното му съчинение „Панепистимия" („Всенаука") (1861-1867). Съдейства за развитието на просветното дело в България, като изпраща парични помощи за откриване на училища, подготвя и насърчава учители. Съставя (1824) първия български учебник - „Буквар с различни поучения", станал популярен под името „Рибен буквар", с който пропагандира принципите на светското образование. Застъпва се за въвеждане на взаимното обучение и на звучния метод при усвояване на четенето и за девическо образование. Разработва въпроси от областта на метеорологията, физиката, химията, астрономията, математиката. В обобщен вид философските му възгледи са изложени в кн. „Славянска философия" (на немски език, 1855). Завещава значителна част от голямото си състояние за развитието на българската просвета. Убит в имението му в Крайова.

ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ, 1722 - лятото на 1773 г.

Народен будител, един от основателите на българската национална идея. Роден в гр. Банско в семейството на търговеца Михаил Хаджи Вълчов. По-големият му брат - Лазар, с духовно име Лаврентий, е монах и игумен на Хилендарския манастир, а по-малкият му брат - хаджи Вълчо, е търговец и щедър ктитор на Зографския и Хилендарския манастир. Около 1745 г. Паисий отива в Хилендарския манастир, където приема монашество. В продължение на две десетилетия изпълнява съвестно задълженията си и се откроява като един от най-авторитетните и уважавани членове на хилендарското братство. Става йеромонах, а през 1759 г. е избран за проигумен на манастира. Около 1760 г. Паисий Хилендарски започва да работи върху историческото си съчинение „История славянобългарска" и близо две години усилено се труди в библиотеките на Атон. През 1761 г. пътува до Сремски Карловци (тогава на територията на Австрия), за да събере допълнителен материал за миналото на българския народ. След завръщането си се премества в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва „История славянобългарска". В основата на съчинението лежат наши и чужди извори: историческите съчинения в руски превод на Цезар Бароний („Деяния церковная и гражданская", 1719) и на Мавро Орбини („Книга историография", 1722), старобългарска литература, грамоти на български царе, жития, летописи и др. „История славянобългарска" е първото произведение на новата българска литература и историография. С идеите си за просвета, духовна самостоятелност и политическо освобождение Паисий поставя основите на духовната пробуда и националната еманципация на българите. След като завършва своя труд, Паисий Хилендарски отново обикаля страната, за да събира помощи за манастира, и сам разнася своята „История". Умира в района на дн. Асеновград. Известни са около 60 ръкописни преписа и преправки на Паисиевата история, като първият е направен от Стойко Владиславов (Софроний Врачански) през 1765 г. в гр. Котел.

ВАСИЛ ЛЕВСКИ, В. Иванов Кунчев, псевдоними: Дякона, Апостола, 6/18 юли 1837- 6/18 февруари 1873 г.

Идеолог на българската национална революция, създател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Роден в гр. Карлово. Учи в местното взаимно училище и за кратко - в старозагорското класно училище. Поради липса на средства и перспектива за по-високо образование през 1858 г. се замонашва под името Игнатий. Участва в Първата българска легия (1862); запознава се с Георги Раковски, с известни войводи и участници в хайдушки дружини и чети и борбата за свобода става за него висша цел, смисъл и съдържание на живота му. Учител (1864-1867) в с. Войнягово, Карловско, и в добруджанското село Еникьой. Знаменосец (1867) в четата на Панайот Хитов; заедно с други четници се включва във формирането на Втората българска легия (1867-1868). С помощта на „Българско общество" в Букурещ предприема първата си обиколка в българските земи (11 декември 1868 - 24 февруари 1869 г.). След завръщането си във Влашко с помощта на „Млада България" подготвя нова обиколка (1 май - 26 август 1869 г.), по време на която вероятно изгражда първите революционни комитети в българските земи (в градовете Ловеч, Плевен, Карлово, Сопот и др.). През есента на 1869 г. участва в създаването на БРЦК в Букурещ, но през май 1870 г. отново се връща в Българско и изгражда Вътрешната революционна организация. Левски слага началото на цялостното преориентиране на българското освободително движение. Осмисля и систематизира идеята за подготовка на българска национална революция чрез създаване на вътрешна комитетска мрежа. До пролетта на 1872 г. остава в България и осъществява на дело своя план. До средата на 1871 г. комитетската мрежа е изградена в Мизия и Тракия и има привърженици в Македония и Добруджа. Създава ръководен център - Ловешки централен комитет (Привременно правителство в България). През лятото на 1871 г. изготвя Проектоустав на БРЦК („Нареда"), в който определя основната цел на борбата: „…с една обща революция да се направи коренно преобразуване на досегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)…" На общо събрание на БРЦК (29 април - 4 май 1872 г.) в Букурещ Левски е утвърден за апостол в България. Получава специално пълномощно, след което напуска Букурещ и продължава апостолската си дейност по българските земи. От 1871 г. негови помощници са Ангел Кънчев и Димитър Общи. Подемът в националноосвободителното движение е спрян от обира на турската поща в Арабаконак (22 септември 1872 г.), организиран от Димитър Общи. Разкритията и арестите стават причина за отказа на Левски да изпълни нареждането на Любен Каравелов за незабавно обявяване на въстание в България. На път за Румъния минава през гр. Ловеч, за да прибере архива на комитета. Остава да пренощува в ханчето на Христо Цонев Латинеца в с. Къкрина, Ловешко, където е заловен от турската полиция. Пред организирания в София съдебен процес се стреми да запази революционната организация. Осъден на смърт и обесен в София. Геният на българската поезия Христо Ботев посвещава следните стихове на трагичната кончина на Апостола:

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

(Из „Обесването на Васил Левски")

ГЕОРГИ БЕНКОВСКИ, Гаврил Груев Хлътев, 1841/44 - 12 май 1876 г.

Деец на националноосвободителното движение, един от организаторите и ръководители на Априлското въстание в Четвърти (Пловдивски, Панагюрски) революционен окръг. Роден в гр. Копривщица. След ранната смърт на баща си (1848) напуска местното училище и става терзийски и абаджийски чирак. През 1866 г. вече е влиятелен абаджия, търгува в Мала Азия, пътува из различни райони на Османската империя. В началото на 1875 г. е в Букурещ. През лятото на с.г. се включва в подготовката за въстание през септември 1875 г. Участва в групата на Стоян Заимов, натоварена да подпали Цариград и да убие султан Абдул Азис, за да привлече вниманието на великите сили към Българския въпрос. В Цариград получава паспорта на поляка Антон Бенковски и с тази фамилия остава в историята. Замисленото въстание претърпява провал и Бенковски се завръща в Румъния. Гюргевският комитет го определя за помощник на Панайот Волов - апостол на Четвърти (Пловдивски) революционен окръг. В началото на януари 1876 г. двамата се прехвърлят в България и започват организационна дейност. По време на подготовката на Априлското въстание показва блестящи качества на организатор. Един от ръководителите на събранието в Оборище, което утвърждава плана на въстанието в Четвърти окръг. Провъзгласява въстанието в гр. Панагюрище и организира конен отряд (т.нар. Хвърковата чета), с който води сражения с редовната турска армия. След разгрома на въстаниците при гр. Панагюрище се оттегля с малка чета в Стара планина. Предаден и убит от засада при преминаване на р. Костина близо до с. Рибарица, Тетевенско.

анти- между реките Днепър и Днестър

берзити -областта Берзития в днешна Западна Македония

браничевци -областта Браничево в днешна Сърбия

велегезити -Тесалия

венети (венеди, венди)- на запад от река Висла

волиняни -между реките Западен Буг и Припят

дакийски -славяни на север от река Дунав

поляни -по река Варта, приток на Одра

поляни- по река Днестър

драговити -на север от Солун

древляни -между реките Припят, Случ и Тетерев

дулеби- Западна Волиния

езерци -Пелопонес

илменски -славяни около Илменското езеро

кривичи -между реките Западна Двина, Днепър и Волга

лужишки -сърби по река Шпрее

лютичи (велети) -между реките Одра и Елба и Балтийско море

милинги -Пелопонес

ободрити- (бодричи, северния клон на полабските славяни)

полабски -славяни между реките Елба, Заале, Одра и Балтийско море

поморяни -(балтийски славяни) областта Прибалтийско Поморие

радимичи -между реките Днепър и Десна

ринхини -река Ринхиос, днешната Рихиос, Гърция

сагудати -на изток от Солун

севери -Източна Стара планина до Черно море

северяни -между реките Десна, Сейм и Сула

седем -славянски племена между река Дунав и Стара планина

славени -между река Днепър, Балатонското езеро, Карпатите и река Висла

смоляни- Родопите, по реките Места и Струма

стримонци -по река Стримон (днешната Струма)

тимочани- по река Тимок