glishev

Здравейте всички  Попадам на прекрасни нови книги и искам да ги препоръчам. Ужасно ми липсват блажените години 2009-2012, когато тук си ръсехме бисери из медиевистиката. тогава и четяхме повече. Или поне аз четях повече. Весела Коледа на всички!

На първо място: "Византийското хилядолетие" от Ханс-Георг Бек, "Прозорец", 2017. 
Страхотно изложение върху вътрешната жизненост на византийската цивилизация. 

На второ: "Симеон Велики и Византия" от Мирослав Лешка, "Агата-А", 2017. 

Уж изчерпана тема, но изследването е от поляк. Безкрайно интересно е, че чужденец пише с такъв интерес върху нашата история. 

И "Сърбите сред европейските народи" от сима Чиркович, "Агата-А", 2017. 

Кеймбриджка история на Сърбия и сръбската култура с особен фокус върху формативната роля на Средновековието. Трябва да има и такава история за българите. Просто трябва. 

Хоп, веднага обаче излиза и опровержение:https://arstechnica.com/science/2017/09/experts-are-extremely-dubious-about-the-voynich-solution/

Изглежда, че е направена важна стъпка към разчитането на Войнич. Британският историк и популяризатор Никълъс Джибс съобщава, че е разчел част от текста. Става дума за медицински трактат от ХV в., написан на латински език, но със самостоятелен бързопис. Ето ги публикациите: 

https://www.the-tls.co.uk/articles/public/voynich-manuscript-solution/ 

https://arstechnica.com/science/2017/09/the-mysterious-voynich-manuscript-has-finally-been-decoded/ 

Горещ е денят.
Над делтата на Меконг -
водни кончета.

Е, не, то реално няма опит за аквилейска конкуренция срещу Рим извън Италия. Аквилея е интересно явление, но не е някакъв алтернативен център на християнството, шеста точка в пентархията и прочие.

Това е интересно в геологически план: от края на последния ледников период и потъването на Doggerland (това е бившата блатиста низина между устието на Темза и устието на Рейн, в южната част на сегашно Северно море) британският бряг с течение на векове става все по-ясно отделен от морето, което се оттегля. А отсреща и холандците дават своя принос, отнемайки площ от водите. На тоя фон е доста забавно как затоплистите ни плашат с едва ли не ей сега започващото потъване на Англия и Ниските земи. В наше време вече дори нормандският Мон Сен-Мишел не е остров. Не че Британия отново ще стане достъпна по суша откъм Континента, но сякаш тече някакъв процес по ясно очертаване на границата между суша и море с изчезване на тия неопределими области на мочурища, блата и редовно заливани крайбрежни зони. Разбира се, това е мнение на лаик.

Това за аквилейския обред на кирило-методиевите преводи звучи готино, но понеже е известно, че братята са превеждали литургията от гръцки, а не от латински, по-скоро не е вероятно. А и те нямат кой знае какво специално отношение към Аквилея.

Епископите в Далмация по-скоро се колебаят между Рим и Константинопол и постепенно преминават към Рим. Районът, в който патриарсите на Аквилея ръкополагат епископи, обхваща малка част от Северна Италия и може би някаква част от Тирол, Остмарката (Австрия) и Хунската марка (Панония). Същевременно няма данни за конфликти между баварското духовенство и Аквилея при ръкополагането на епископи в Хунската марка, нито за подобен конфликт с участието на Аквилея в Далмация. Да не забравяме и че Венеция (а това значи и венецианската патриаршия) полага усилия да наследи византийското влияние в Далмация. Така че диоцезът на Аквилея не е особено впечатляващ. Общо взето, Аквилея е по-интересна като държава на патриарха, отколкото като църковно явление.

Много манастири в Италия са сборни пунктове на поклонници от даден край на Европа към Рим. Във Верчели има такъв манастир за англосаксонци и ирландци - изобщо за посетители от Британските острови. Има такива места, свързани с хора от Иберийския полуостров, Галия и Германия. Възможно е манастирът в Чивидале да е имал същата функция за хърватите (и изобщо далматинците, панонците и т. н.). Сърбите и българите, които в 60-те години на ІХ в. вече знаят, че ще са християни, но още не знаят дали ще се кланят към Рим или към Константинопол, явно поне известно време са минавали по същия път като своите съседи, хърватите.  

Отделно е интересно, че евангелиарият с имената на знатните дарители и поклонници е точно с текста на Евангелието от св. Марк, покровителя и на Венеция, и на Аквилея (патриаршиите на Венеция-Градо и на Аквилея са смятани за катедри на този евангелист, затова и знамето на Венеция е с крилатия лъв, символизиращ тъкмо Марк). Един вид манастирът се е погрижил имената на важните личности да бъдат вписвани под името на най-важния местен светец. Това вероятно е знак на внимание към по-важните дарители и посетители. 

Когато съм писал текста за патриаршията в Аквилея, съм пропуснал един любопитен факт, свързан с българската история, а и изобщо с Балканите. В Прага, Чехия и в Чивидале дел Фриули, Италия днес се съхраняват запазените листове на т. нар. Чивидалско Евангелие - латински пергаментов ръкопис на Евангелието от св. Марк, създаден в VІІ или VІІІ в. Градчето Чивидале е попадало в територията на аквилейската патриаршия и е било спирка по пътя на християнски поклонници от Западните Балкани, Австрия, Тирол, Унгария, Бохемия и Моравия към Рим. Евангелието, съставено и дълго съхранявано в чивидалския манастир "Сан Джовани ди Дуино" (подчинен на недалечната патриаршия), е любопитно за нас, защото през ІХ и Х в. анонимни ръце са добавили в полетата на ръкописа имената на близо 1500 (хиляда и петстотин!) имена на поклонници и дарители на Църквата на латински език. Много от тези имена са от Балканите - става дума най-вече за сръбски и хърватски велможи. А най-любопитното е, че сред тези имена попада и българският владетел Борис-Михаил заедно със семейството си: 

„Тук са имената от България. На първо място техният крал Михаил и брат му Докс, и другият му брат Гавриил, и съпругата му Мария, и синът му Расате, и другият Гавриил, и третият син Симеон, и четвъртият син Яков, и дъщеря му, рабинята божия Пракси, и другата му дъщеря Анна.“ 

Тази приписка би трябвало да е от 867 г. Възможно е в имената да има и някаква неточност, но остава фактът, че тук са включени имена на членовете на българското владетелско семейство, непознати от друг източник, което превръща Чивидалското Евангелие във важен извор за нашата история. Най-вероятно те са попаднали в списъка с поклонниците и дарителите, за да бъдат споменавани в молитвите на монасите по време на служба. 

Някой гледа ли и чете ли "Мълчание" на Скорсезе по Шусаку Ендо, с Лиъм Нийсън?

В "Richard III" Пол Мъри Кендал твърди, че по време на управлението си в Йорк като лорд на Севера (70-те години на ХV в.) бъдещият Ричард ІІІ си спечелил благодарността на по-важните граждани, защото разчистил местното пристанище. Само че според Кендал пристанището по това време е било речно. 

York, second only to London in dignity and population, was then and for some years to come at the zenith of is medieval greatness. Built upon the ruins of the Roman Eboracum and enjoying its profitable outlet to the sea by the river Ouse, the capital of the North was a thriving city of some 13, 000 inhabitants... 

Авторът твърди, че реките Уз и Хъмбър по това време все още са плавателни и йоркската община надзирава и има право да разрушава незаконните частни бентове, пречещи на плаването по тях. Ричард, тогава все още глостърски херцог, се застъпил за Йорк пред принца-епископ на Даръм и пред брат си, крал Едуард ІV, за да може да отстрани няколко такива бента и така да увеличи трафика по реките. 

Сериозна работа си свършил с тия пет постинга, ама кой да чете... публиката си обича глупости.

Стара тема, но наскоро открих за себе си този композитор и наистина се оказа страхотен. 

http://www.ploshtadslaveikov.com/grafolog-pravi-otkritie-svarzano-s-shekspir/

Тук има нещо любопитно: архивистка чете оригинален ръкопис на Шекспир, а и въобще става дума за споменаванията му от негово време. Ето го и сайтът с оригинални документи: http://shakespearedocumented.org/

Всъщност последният "римски" император е Франц ІІ Хабсбургски (или Франц І Австрийски). Царува от 1792 като свещен римски император, крал на Унгария и Бохемия. В 1804 се обявява за император "на Австрия", което поне тогава е звучало доста странно в официалните документи, макар че в Европа отдавна се е говорело за "Австрия" като неофициално название и на Хабсбургите, и на конгломерата от държави под тяхна пряка власт. Възможно е владетелят да имитира новия национален тип монархия на Наполеон. Две години след като Франц става император "на Австрия", в 1806 е битката при Аустерлиц, след която Свещената римска империя буквално е закрита. Франц си запазва владенията, но се отказва от старата титла и остава само австрийски император. Куриозно е, че между 1804 и 1806 той е "Doppelkaiser", тоест "Двоен император" - едновременно "на Австрия" и на Свещената римска империя, защото двете понятия не съвпадат изцяло. Разбира се, Свещената римска империя в последните си години е просто правна фикция, име без ясно съдържание, неясно наследство от Средновековието. Правната теория на самия Франц е, че той е изборен император на Свещената римска империя и наследствен император на Австрийската. Странна идея, която не е издържала дълго. Никой друг от династията му не е "Двоен император". 

Обогатявате ми песпективата, спор няма. Донякъде с тази надежда пуснах и темата тук. Все пак, надявам се да го няма чувството, че сме длъжни да защитим или да отхвърлим някакви емоции, например величието на нашата средновековна литература. Просто трябва да се установят фактите. Повече ще пиша утре, че ме хваща винцето

Спандю, доколкото българите за себе си са "българи", а ромеите са "гърци" и нашите царе "мощно низложиха гръцкия цар", то може би елитът на ВБЦ все пак не гледа на себе си точно като на западна част от една предполагаемо универсална империя; но че е един силно византинизиран елит - тук няма спор. И според мен тази византинизация води до липса на интерес към създаването на светска литература на старобългарски. Но къде са тогава българските текстове на старогръцки? Имаме само няколко превода от гръцки. Именно преводи. Явно старобългарският език се радва на престиж; това, което липсва, е самата оригинална, местно произведена литература. 
Вътре в православния свят може би има затваряне, но то навярно влияе най-вече на България и на част от руските земи - Сърбия, Влашко и Византия по необходимост не са чак толкова затворени. 
Мисля, че си прав за ранните епоси, ако изобщо ги е имало. Явно не са били стегнати корпуси. 
Прав си и за сравнението само литератури отпреди 600-700 години. 
 

Nikolov3, това за математическите шансове за изчезване на средновековни библиотеки, по-скоро прилича на успокоение, а не на реалистично обяснение. Един вид - имали сме средновековна светска литература, не може да не сме имали. Просто е унищожена. Но това е неубедително. Всъщност съм дал в линк един сериозен паралел, който обяснява защо например средновековната светска книжнина в страните, през които са минали Реформацията и модерните революции, е била също толкова заплашена от унищожение. В България никога не е имало системно закриване на манастирите, както в протестантските земи - а те имат запазена средновековна светска книжнина. Османците всъщност нямат такава политика. Така че аргументът за "математическите шансове" не издържа. 

Atom, сравнение с Византия е съвсем коректно, та това е най-близката до нас цивилизация. Да допуснем, че средновековна България не бива да бъде сравнявана с Византия или с Франция и прочие, означава директно да заявим, че българската средновековна култура е по-незначителна от тях. 
Но е вярно, че едно сравнение с Сърбия и Влашко също е важно. Е, Сърбия има интересна светска литература от Средните векове. 
Това за българските средновековни светски текстове на гръцки език е въпрос, който и аз си задавам, има го в текста ми. Но такива текстове липсват. 

Perkūnas, виж какво съм написал и до Atom. Инак - интересното при "Песен за Нибелунгите" е, че е намерена. Съществува. Три е повече от нула. И може да бъде датирана от ХІІІ в. Докато тук няма такова нещо. А в Полша през ХV в. имат например хрониките на Ян Длугош. Да, на латински. Но това е местна, оригинална светска литература. У нас такова нещо не е създадено нито на инак радващия се на почит като език на Църквата старобългарски, нито на тукашния еквивалент на престижния латински - гръцкия език. Работата не е до езика, а до това в самата страна да се създават оригинални светски текстове. 
Но за немарата и липсата на издания и преводи си дяволски прав.  

Преди 6 минути, Aspandiat said:

Това, което отличава коренно павликяните от една страна и богомилите и катарите от друга, е отношението им към носенето на оръжие и войната. Павликяните са милитаризирана секта, корави бойци, които без стеснение се бранят и нападат с оръжие в ръка, докато българските и южнофренските еретици отхвърлят насилието и войната.

Доколкото не са се смесвали обаче. Дали са спазвали идеално различие помежду си? Може би в някои малки еретически групи са отхвърляли насилието, а в други са го приемали, но дали са си давали сметка, че единият избор ги прави "богомили", а другият - "павликяни"? Според мен в Средните векове понятията са били много смесени и само някой аналитичен (или заядлив) ум от Константинопол или Рим е можел да разграничи едното от другото.

Впрочем, катарите в Тулуза често се сражават. Обикновено губят, но все пак се бият. Срещу тях са водени обсади, те са се отбранявали активно и така нататък. Може би "съвършените", духовенството им, са се биели по-рядко, за да не се омърсяват с кръв, но обикновеният еретик нерядко е бил и войник. А това често се отнася и до християнството.

Точно така, Спандю. "Православен" не е значело само привърженик на гръцката Църква, а изобщо християнин, който искрено вярва, че правилно слави Бога. Накъсо казано, всяка християнска общност е смятала себе си за православна, а останалите - за еретически. От гледна точка на несторианите тъкмо те са си истинските православни. Затова и днес историографията прави разлика между нашата "гръко-православна" (или "източноправославна"), "армено-православна" и "ориенталска православна" общности.

Същото важи и за "католическа". Всяка уважаваща себе си християнска общност е смятала себе си не само за право_славеща, но и за католична, тоест за всеобщата, универсалната Църква. Не само Римската църква е католическа: неслучайно арменският духовен глава е католикос.

Просто днес за удобство сме свикнали да наричаме гръко-православните изобщо "православни", а римския тип християни - "католици". Това е само за опростяване, но исторически не е съвсем коректно. Всеки арменски, етиопски, асирийски или англикански епископ също смята себе си за едновременно католичен и право_славещ. Даже и безпоповците да питаш, и те ще се самоопределят като единствените истински "православни"

Това вече е обсъждано из форума Всъщност елинизацията на Източното Средиземноморие започва векове преди Ираклий и дори преди превръщането на Рим в империя. Началото на този процес е Великата гръцка колонизация от VІІ-VІ в. пр. Хр., по време на архаичния предкласически период на гръцкото изкуство. Продължението му е в похода на Александър Велики и началото на епохата на елинизма в ІV в. пр. Хр., точно в края на класическия период.

В завоеванията си из Източното Средиземноморие от ІІ в. пр. Хр. - І в. сл. Хр. римляните всъщност вече заварват един елинизиран свят. Градовете из Мала Азия, Сирия, Финикия и Египет масово са построени по Хиподамовия план, пълни са с гръцка архитектура и в тях се говори старогръцко койне. Римската империя не се опитва особено старателно да латинизира източната си половина. Така че когато Изтокът става гръбнак на империята, постепенното отмиране на латинския език от административна и военна употреба е било естествен процес. В общи линии, той започва още в ІІІ в. сл. Хр., но тенденцията се засилва и е приключила окончателно може би в ІХ в. Но безспорно един от най-важните жалони в елинизирането на Източната римска империя е царуването на Ираклий.

Българската анонимна летопис е много трудна за ползване и на нея е рисковано да се гради каквато и да е теза. Но това за "вдовица пророчица" най-малкото е интересно. Тримата синове на пророчицата може направо да са си приказен мотив Фолклорът понякога поглъща и реалистични неща, когато те приличат на познати мотиви.

Но всъщност за мен е по-интересен въпросът за отношението на богомилите и катарите към властта. Те уж проповядват отхвърляне на земната власт, но всъщност през вековете се научават да проповядват и пред владетели, да не изискват от владетелите отказ властта и дори да търсят закрилата им. В Тулуза това си личи много ясно, защото там има сеньори-еретици, които упражняват функциите си, външно по нищо не се различават от католиците и се отнасят добре към катарите. Ако изобщо приемем, че Босненската църква е имала еретическо учение (което я е вярно, я - не), това не й е пречело да търси подкрепата на босненските банове и крале. Византийските павликяни направо са си политическа общност. Тоест еретиците всъщност не са чак толкова радикално настроени против светската власт.

От чисто принципна гледна точка няма проблем да се търси "мирно съществуване" или дори някакво съдействие между Самуил и еретиците. Просто трябва внимателно да се прегледат всички "за" и "против". Според мен просто данните са недостатъчни и нищо по въпроса не може да се приеме за сигурно.

Преди 4 часа, resavsky said:

В Бориловия синодик си го пише черно на бяло.

Обяснявам еднократно. Този път, за разнообразие, прочети отговора и го обмисли, за да не крия мненията ти като спам: 

1. Текстът на Синодика е оцелял във версии, преработвани от Евтимий, а не в оригиналната си версия от 1211. Тоест е преработван от православни редактори.

2. Дори римокатолическите/униатските автори понякога наричат себе си "ортодоксални" и "православни". Те смятат, че са такива и също могат да го напишат. Не го ли знаеш?

3. Въпреки преработката на Евтимий, в текста на Синодика има ясни следи от католическа литургична практика, както посочва Павел Стефанов. Прочети статията и говори едва после: http://preslav.shu.bg/webs/Deinost/archive/Tom%205/P.Stefanov.pdf

4. Мен първоначално ме интересуваше само близостта по време между Албигойския кръстоносен поход (1208-1229) и Търновския събор (1211), както и бързите бракове между Борил, Алексий Слав и католически принцеси в 1209-1211. Можеш да прочетеш и моя текст в линка от началото на темата. Статията на Стефанов обаче показва много по-големи католически влияния в България.

Така че "в Синодика черно на бяло си пише "православни" още нищо не значи.

 

"Ако...", "ако..." По-горе ясно е обяснено защо унищоженията не са основната причина днес да няма старобългарска светска литература.
България не е най-пострадалата от разни нещастия средновековна страна. А въпреки това е страната с най-бедна светска книжнина в Европа. Тоест обясненито с пожарищата не издържа.

По молба на Спандю копирам тук една своя стара статия, която днес породи интересна дискусия в профила ми във Фейсбук. надявам се, че не повтарям тема във форума. Накъсо, тезата ми, която, както разбирам, е развивана и от Цветелин Степанов, пък и от нашия Аспандиат, е, че:

- първо, византийското влияние особено върху Второто българско царство е толкова силно, че изцяло византинизира кръговете, създаващи писмени текстове;
- второ, светските текстове (например епическите песни) са разпространявани само устно, без интерес към записването им, може би в резултат на първото условие;

така че като резултат на практика няма българска светска литература от Средните векове.

Разбира се, ако приемем това положение, то поставя още много въпроси. Защото почти няма и българско монументално изкуство от Средните векове (с малко изключения, главно от дохристиянския период на Първото българско царство). Няма български средновековни георафски карти. Всъщност няма дори собствено старобългарска теология (житията и похвалните слова не са собствено теологически трудове, въпреки религиозния си характер). Архитектурата, особено на Второто българско царство, не е особено впечатляваща (макар че точно тя може би е най-пострадала от нашествия и от бавното разрушаване за нови строителни нужи на населението). И стават още по-любопитни въпросите за отношението на българската средновековна книжнина към сръбската и руската, които имат съвсем друго развитие въпреки българските влияния. Любопитно е и защо няма повече находки на средновековни кодекси със светско съдържание на средногръцки език по българските земи.

Ето статията в два линка: от блога ми и от сайта "Православие.бг". И един линк с допълнителни материали и въпроси, пак от блога ми:

http://mglishev.blog.bg/izkustvo/2010/09/20/zashto-niama-svetska-literatura-v-srednovekovna-bylgariia.608137


http://www.pravoslavie.bg/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%BE/

http://mglishev.blog.bg/izkustvo/2010/09/25/.610601

И дискусията от профила ми: