Last roman

а ето и нагледен материал, отразяващ и македонския поглед върху нещата. И братята от запад, както и украинците страдат от липса на история, която се опитват да компенсират по всякакъв начин:

http://www.youtube.com/watch?v=8yB-k44VdiU

Обърнете внимание - Константин Велики, Мономах, Тесла, Ленин, Сталин, че даже и Юри Гагарин са 'македони'.

Обработих снимката която направих и се опитах да подсиля сенките за да може максимално да изпъкнат символите от плочката , мисля че стана добре дори по добре от това което се вижда върху плочката.

Я да видим - мхм, пише нещо от рода: "Аз съм Иван /а не Адам/ и съм първият човек на Земята, създаден от нашия Бог и съм българин по произход и самосъзнание..."

продължаваме по темата с разборка на един украински автохтонист:

http://www.politazbuka.ru/content/view/176/

Малко свежи цитати:

«Если ли в мире такая страна, которая прошла бы семитысячелетний путь своего развития – взлетов и падений, побед и поражений, рассвета и падения, которая уже в древности добыла бы такой могучий цивилизованный потенциал, которая породила другие народы, нации и языки, и которая на разных этапах своего пути имела бы столько разных названий как наш родной край и его отдаленные и близкие регионы: Оратта, Ориана, Киммерия, Скифия, Амазония, Сарматия, Пеласгия или Лебедия, Венедия, Этрурия, Троада, Роксолания, Антия или Оратания, Украина-Русь, Казацкая держава, Украина.

В книге предлагается пройти путями зарождения и развития украинской нации и государственности».

«….древнеукраинский язык – мать всех индоевропейских языков… Древняя Украина (Оратта) – родина всех индоевропейских народов».

колесо и плуг нашли древние украинцы в 5 тысячелетии до н.э. Одновременно был приручен конь».

«Первая человеческая цивилизация начиналась не с меча, с плуга и солнцеподобного хлеба. Эту хлеборобскую культуру основали древние украинцы-пероворатели-ории, их чаще всего неправильно называют ариями».

сейчас мы, украинцы, имеем полное право праздновать 7 тысяч лет украинской государственности. Такой же возраст и украинской нации».

«надднепровская держава Оратта переросла в мировую сверхдержаву Ориану. Как это состоялось? Каким способом смогли ории мирным путем и за короткий период колонизировать Индию, Китай, Месопотамию, Палестину, Балканы, Северную Италию, Египет, остров Крит, Западную Европу, Швецию? ..»

«санскрит – современный украинский язык»

Веды написаны древнеукраинским языком – санскритом… Индия и Украина – родные сестры. У них одна мать – Ориана. Точно также Иран и Украина – брат и сестра.

«не без влияния девичьей вольницы косачек-амазонок – закалялось украинское казачество, возникало рыцарство, которое со временем станет гордостью украинской истории и нации…»

«именно в это время родился Гомер. Как доказал украинский гомеровед Анатолий Золотухин, он родился, умер и похоронен на территории Украины. Очевидно Гомер был украинцем, а писал на древнегреческом подобно тому, как великий украинец Гоголь писал на русском».

согласно хронологии Бикермана, царь Урарту Руса I правил в 730-714 гг. до н.э. Его наследники Руса II и Руса III – это были цари, древние украинцы, которые научили древних армян как преобразовывать долины армянской державы на плодородные оазисы»

Куриной слепотой страдают не только наши украинофобы, но и те зарубежные исследователи которых душит атавизм ревности и зависти, потому они и не замечают того, что именно Древняя Украина-Оррата является колыбелью индоевропейских языков и культур».

«Скифия – золотая страница украинской истории»

«Дарий I проводя денежную реформу назвал золотую монету «дариком», словом, корень и суффикс которой – украинские».

«Вот античный историк Лисий (на самом деле «Лысый») – украинец по происхождению, пишет, что амазонки первыми нашли железное оружие и первыми сели на коня, этим они долгое время превосходили своих пеших врагов».

Хърс, има един проблем. т.нар. "Македонци" не са били под властта на империя България, а самите българи са били под ярема на Османската империя. Това е голямата разлика с Руската империя. В последната наистинае имало натиск срещу нерускоязичните култури - вкл. в големи етапи на забрана за използване на полски, финландски, украински, грузински и др. езици за печатане на литературни и др. произведения. Това голямо ... НО в сравнението на "руснаците" /украинците/ и "македонците" /куцовласите/ променя кардинално нещата при теб.

Хах, че би ли ме светнал защо смяташ, че 'украинската култура' /доколкото я има/ е 'нерускоязична'?

Та да допълня - страната Украйна, както и Македония е на 18 години. Никъде в средновековието нямаме украинска/македонска държава, украински/македонски народ и украинско/македонско самосъзнание. Ако се съмняваш - предлагам да потърсиш дали Гогол или даже Богдан Хмелницки са се определяли за 'украинци'.

Иначе с подобни бомбастични твърдения е много лесно темата да отпраши в раздел алтернативна история, където бих поместил и следното съчинение на едни твои колеги - новоизлюпени украинци:

http://www.politazbuka.ru/content/view/176/

Ще рече, че сега из водите в дълбокото могат да се намерят вещества отпреди 200 години?

Това ми напомня на окъс от новата книга на Пратчет /'Going postal', или 'Пощоряване'/:

Пролог - Преди 9000 години

Флотилиите на мъртвите кръстосваха света по подводни реки.

Почти никой не знаеше за тях. Макар че на теория това нещо е лесно за разбиране. А именно: морето е, в крайна сметка, в много отношение само една по-мокра форма на въздуха. А, както е известно, въздухът е толкова по-гъст, колкото по-ниско слезеш и толкова по-разреден, колкото по-високо се издигнеш. Следователно, когато някой разнебитен от бурята кораб се разбие и запотъва, по някое време ще достигне дълбочина, където водата ще е достатъчно плътна за да спре потапянето му. Така че, накратко, той престава да потъва и оттук нататък се носи по подводната повърхност, толкова дълбоко, че бурите вече не могат да го достигнат, но все пак далеч над океанското дъно.

Там е спокойно. Мъртвешки спокойно.

Някои от разнебитените кораби още имат такелаж, на някои са им останали и платна. Немалко имат дори и екипаж, оплетен в такелажа или вързан за руля.

Но пътуването им си продължава, без цел и посока, без изглед да достигнат пристанище, защото под повърхността на океана има течения, така че мъртвите кораби с екипажите им от скелети си плават по света, над потопени градове и между потънали планини, докато не прогният и не ги изядат червеите и не се разпаднат.

Понякога от кораба ще падне котва, надолу, надолу, чак до мрачната, студена и безметежна бездна на дъното, и ще смути вековния покой като вдигне облаче тиня...

on-line протест:

http://feelfriendly.com/

Влошаване на положението в края на управлението на Александър Север

В този период ситуацията в държавата много се обострила. Нуждата от пари карало правителството системно да влошава качеството на монетите, което ги обезценявало и натуралния обмен станал все по-чест. Също така наместниците, чиновниците, и командирите започнали да получават заплатата си в стоки. В зависимост от ранга било определено кой колко дрехи, скъпоценности, съдове, хляб, месо, яйца, коне, роби и наложници ще получи. Във връзка с това редица колегии от занаятчии били принудени да доставят неободимите товари, което довело до закрепостяване на занаятчиите към сдруженията им. Външнополитическото положение също се влошило с войните с новото царство на Сасанидите и инвазията на германските племена на територията на римските провинции. Север първо оглавил похода срещу персите през 231 г. като разделил армията си на три части. Едната, възглавявана лично от императора освободила Месопотамия, другата – нахлула в Армения, а третата настъпила към Ктезифон. Според Херодиан римляните претърпели тежко поражение, но вероятно битките довели до тежки загуби и от двете страни, тъй като персите не могли да се възползват от плодовете на своята ‘победа’ и възобновили военните действия чак през 239 г. Няколко пъти избухвали войнишки въстания, най-накрая в едното от тях загинал и самият император Александър Север.

Легионерите провъзгласили за император военачалника Максимин /235 – 238 г./, който по произход бил обикновен тракийски пастир. Направил кариера при Септимий Север, притежавал голяма физическа сила, храброст и бил ненадминат в военните упражнения. Популярността му в дунавските легиони била голяма, а управлението му носело антисенатски характер. Той масово конфискувал земите на патрициите, които служели за издръжка на армията и ги раздавал на ветераните. Също така издал указ, че земеделецът, живеещ извън градовете не е задължен да им плаща налози. Това било облекчение за войниците и ветераните, които живеели в селата и имало за цел да съхрани селското население, което било гръбнакът на армията. Максимин водил успешни войни срещу германците по Дунав и Рейн. Но политиката му предизвикала омраза сред аристокрацията. В Африка започнало въстание и за императори били провъзгласени престарелият наместник Гордиан и синът му. Сенатът с радост ги признал и обявил за свалянето на Максимин. Започнала гражданска война. Срещу двамата Гордиановци потеглил базирания в Нумидия III Августов легион. Той разбил привържениците на сенатските императори, а Гордиан I и Гордиан II загинали. Максимин се готвел за поход към Рим. Сенатът набирал доброволци из цяла Италия и наемал германци. В Рим започнали бунтове сред преторианците и плебса. Максимин, обсаждал в северна Италия град Аквилея, но бил убит от войниците си. След редица стълкновения различните сенаторски групировки постигнали компромис и за император бил избран внукът на Гордиан I – тринадесетгодишния Гордиан III, управлявал от 238 до 242 г. За наказание III Августов легион бил разформиран, а земите на ветераните му били отнети. Легионът бил възстановен отново от Валериан през 253 г. за отбрана на африканския лимес.

Репресиите на богаташите и управителите на латифундиите над местното африканско население се засили, което довело до разпространение на Християнството и към средата на 3 век. Африканската църква става една от най-значимите и влиятелни християнски организации. През този период започнало брожение сред колоните, катастрофално нарастнало количеството на пустеещите земи, а градовете били в упадък.

Външната политика на Гордиан III била по-успешна. Към 238-239 г. персийския цар Шапур I отново нахлул в Месопотамия и Сирия. Смутовете и готските нахлувания в Дунавските провинции забавили римската контраофанзива до 242 г. Тогава преторианския префект Тимеситей разбил персите в генерално сражение при Рейзана.

Армията имитирала отстъпление и персийските катафракти били подмамени в предварително подготвена клопки от колове и препятствия. След това легионите контраатакували объркания противник. Римляните освободили Месопотамия и завзели Ктезифон. Цялата кампания обаче се провалила поради заговора на другия преториански префект Филип срещу Гордиан III. Филип, който бил арабин по произход, нарушил снабдяването на войската, обвинявайки за това младия император. Недоволните войници свалили младежа, който бил убит, а Филип бил провъзгласен за император и побързал да сключи мир с персите и да се върне в Рим.

Кризата в империята, християнските гонения и укрепването на църквата

Просенатското правителство на Гордиан се опитвало да ограничи влиянието на легионите върху държавата, стимулирайки създаването на нерегулярна войска – милиция. Това предизвикало недоволство сред войниците, които често издигали свои претенденти за императори. В последвалия хаос народните вълнения зачестили, а варварските нашествия на готите /248-268 г./ достигнали небивал размах. Зачестили и пораженията на римляните. Християнският поет Комодиан приветствал успехите на готите, които трябвало да съкрушат сатанинската сила на Рим и изразявал надежда, че: “тогава военачалниците и богатите ще станат роби на своите роби”. Естествено подобни революционни призиви предизвикали антипатията на властта и репресиите срещу християните се засилили.

След убийството на Филип Арабина и гибелта на Деций Траян при Абритус през 251 г. императори станали сенаторът Валериан и синът му Галиен. Те поделили империята – Валериан взел под контрол изтока, а Галиен получил запада и задачата да се бори с нахлуващите германци. Борейки се с опозиционните настроения Валериан започнал масови гонения срещу християните. Репресиите му били насочени главно срещу църковното ръководство, като продължение на политиката на предшественика му Деций. Деций издал едикт, според който всички жители на империята трябвало да засвидетелстват лоялността си към императора и официалните богове, правейки жертвоприношения в тяхна чест, от което християните се отказвали, заради което били преследвани като отцепници. Гоненията на Валериан, особено масови в източните и африканските провинции, способствали за нарастването на социалното противоречие. Църквата се сплотявала и укрепвала в борбата срещу правителството. Властта на епископите станала абсолютна, те развили широка благотворителна дейност, което усилило популярността на Християнството. В края на краищата репресиите на Валериан не дали резултат, а способствали за укрепването на Църквата. Неуспешна била и войната му с персите. Шапур I още през 252 г. нападнал Месопотамия и Сирия и разграбил Антиохия. Валериан се установил в Самосата, събирайки сили и нанасяйки ответни контраудари. Но през 260 г. при Едеса 70 000 войска на Валериан претърпяла поражение, а самият той попаднал в плен и до края на живота си бил подлаган на унизително отношение от персийския цар.

Галиен и “тридесетте тирани”

Останал сам начело на империята Галиен бил противоречив управител. Негов идеал бил Август, а мечтата му – възстановяване на империята. Той стимулирал развитието на градовете и възстановил колегиите на занаятчиите. Опитал се да възроди традиционната римската религия, но отменил преследването на християните, които вече били доста разпространени сред поддръжниците на императора. Борейки се със аристокрацията, Галиен забранил на сенаторите да заемат военни и управленски длъжности в провинциите. Така и обикновените войници получили шанс да заемат ръководни постове във властта. Галиен провел военна реформа, като създал полеви подразделения /комитати/ от кавалерия, която да се противопостави на тази на готите, сарматите и персите и така повдигнал боеспособността на армията.

Сенаторите се отплатили на Галиен с нескрита омраза. Всичките му реформи се осмивали и осъждали. В провинциите започнали бунтове, оглавявани от местни магнати, които подкрепяли противниците на императора. Сепаратизмът засегнал цели региони. Испания, Галия и Британия се подчинили на богаташа Постум и образували в т.нар. “Галска империя” /260 - 274 г./. Узурпаторът се представил за ‘спасител на Галия’ и около 15 години отбивал нахлуванията на варварите. В Сирия за император се провъзгласил магната Квиет, който обещал да финансира създаването на наемна войска, но преданите на Галиен легиони бързо го разбили. Палмирецът Оденат заявил, че отмъщава за пленяването на император Валериан и така спечелил поддръжници сред римското население. Той създал “Палмирската империя” /260 – 272 г./, а войската му, организирана от арабски конници и сирийски селяни успяла да изгони персите от Месопотамия и дори превзела Ктезифон. Галиен, нямайки достатъчно сили, за да се справи с многочислените врагове на империята признал Оденат за ‘император и дукс /вожд/ на римляните’. След убийството на Оденат през 267 г. жена му Зенобия преминала на страната на персите и завзела Мала Азия и Египет. В провинция Африка сепаратизмът не получил отклик, заради засилената активност на мавританските племена, сред които настъпила консолидация. Заплашени от грабителските им набези, местните власти създавали доброволчески отряди и търсели подкрепа от симпатизиращите на Галиен легионни части в провинцията. Мала Азия и Гърция, опустошавани от готите и разчитащи на новите мобилни отряди на Галиен също останали верни на Рим, въпреки че и там местните военачалници създавали собствена войска и след успешни действия срещу варварите се провъзгласявали за императори. Робите и колоните обаче симпатизирали на готите и действали заедно с тях, показвайки им пътищата към богатите градове.

Галиен бил зает да отблъсква варварите и се примирил със съществуването на Галското царство и много от претендентите в останалите провинции. В това време франките разграбили Галия и през 260 г. достигнали чак до Испания, където разрушили Тарако. Алеманите нахлули в Северна Италия, но императорът през 259 г. ги разбил при Медиолан. През 263 г. обаче римляните били принудени да се изтеглят от т. нар. Декуматски полета в Германия. По Дунавкия лимес особено опасни били нашествията на готите, които със заграбената флота от Боспорското царство предприемали грабителски походи не само в Мизия и Тракия, а опустошили Мала Азия, Ахея и Крит. През втората половина на 50-те години на 3 век в съюз с карпите, певкините и херулите, те извършили редица морски нападения и разорили Трапезунд, Халкедон, Никомедия, Никея, Киос, Апамея, Пруса и Хераклея, а през 262 г. разрушили Ефес и храма на Артемида. През 268 г. те предприели мащабен поход към Егейското крайбрежие. Разделили се на три части готските ескадри дебаркирали при Тесалоника, Атина и Ефес. Галиен лично с далматинската си конница нанесъл контраудар срещу херулите при Тесалоника и пленил вожда им. Но командващият войските Авреол, който преминал на страната на Галската империя, му изменил и в резултат на заговор Галиен бил убит край Медиолан.

През това време в Атика били разграбени Атина, Спарта, Коринт, а местните жители организирали отряди за самоотбрана и успели да спрат нашествениците.

“Войнишките императори”

След смъртта на Галиен за император бил провъзгласен илириеца Клавдий II, който разбил завръщащите се по суша готи при Наисус и приел титлата ”Готски”. С тази голяма победа започнало очистването на полуоствова от варварите. Гладът и епидемиите, както и постоянните атаки на римската конница довели до тежки загуби сред варварите. Те се разделили на малки групи, стремейки се по-бързо да се оттеглят зад Дунав. Остатъците от войската им били блокирани в Родопите. Най-накрая и те капитулирали. Оцелелите били заселени в Мизия или попълнили редовете на римската армия. Третата готска ескадра по малоазийското крайбрежие действала по-успешно, макар че и тя понесла големи загуби от римската флота, чийто египетски префект Проб от Египет през 269 г. успял в крайна сметка да ги отблъсне. В Египет обаче надделяла антиримската опозиция и той също се отцепил от империята.

Клавдий Готски успял да отблъсне алеманите през 269 г., но зимата на 270 г. умрял от чума в Сирмиум. Наследил го друг илирийски командир на Галиен – Аврелиан. Наречен “Възстановителят на света” той само за 4 години успял да обедини отново Империята, въпреки че ситуацията изглеждала безнадеждна. Ютунгите нападнали през 270 г. Реция и Италия. След първите успехи срещу тях, както и отблъскването на вандалите и сарматите в Панония, последвало катастофaлното поражение на римляните при Плаценция. Ютунгите и вандалите през 271 г. достигнали чак до Умбрия. Възползвайки се от това, че армията им се разделила на грабителски отряди, Аврелиан в три последователни сражения при Метавър, Фанон и Тичино ги разгромил, а около Рим издигнал нови отбранителни стени. Варварите се осмелили да нападнат отново Италия чак при Аларих през 401 г.

В Рим императорът удавил в кръв бунта на монетарите и занаятчиите. След това с укрепналата и победоносна армия Аврелиан се отправил на изток към Палмира, като по пътя очистил Балканите от карпите и готите, които разбил през 271 г. и ги гонил отвъд Дунав. В сраженията загинали 5000 варвари и вожда им Канаба. Аврелиан приел титлата Gothicus Maximus и сключил мир с готите. Тъй като основаната от Траян провинция Дакия вече не могла да бъде отбранявана ефективно, през 272 г. Аврелиан решил да я изостави, като изтеглил легионите и романизираното население оттам. Тази стъпка осигурила около век спокойствие по дунавската граница. Заети с настаняването в опразнените от римляните територии - готите, гепидите, карпите и бастарните започнали вражда помежду си и оставили Мизия и Тракия на мира.

В резултат на две кампании през 272 г. била покорена и Палмирската империя, а Зенобия – пленена. Подчинен бил и Египет, където Аврелиан отстранил богатия земеделец Фирм. Аврелиан приел и титлата Parthicus, а Войниците пеели, че ‘не ще изпием толкова вино, колкото кръв е пролял’. Авторитетът на императора достигнал небивали висоти. След като изтокът бил подчинен, той насочил вниманието си към Галската империя на запад. В това време в Галската империя набирало мощ въстанието на багаудите /на келтски – борци/. Това били разбунтували се колони, закрепостени занаятчии и селяни, които се борели срещу произвола на богатите. Те разорявали латифундиите и убивали собствениците им. Така галските аристократи започнали да търсят съюз с Рим. Управляващият Галия след смъртта на Постум – Тетрик помолил Аврелиан да завладее Галската империя и обещал да признае властта му. Така без бой Аврелиан покорил и запада, а Тетрик получил богати имения и наместничество в Южна Италия. Багаудите избрали за свои ‘императори’ Елиан и Аманд и се укрепили на остров между р. Марна и Сена, тормозейки непрекъснато галските и испанските земевладелци.

През 274 г. Аврелиан отпразнувал своя заслужен триумф над изтока и запада. В шествието вървяли пленените врагове от всички краища на империята: франки и алемани от север, готи, карпи, сармати и вандали от Дунав, Зенобия /окована в златни вериги/ и Тетрик. Най-впечатляващия трофей била колесницата на готския вожд, теглена от четири елена. Няколкото месеца, прекарани в Рим, Аврелиан посветил на реформи.

Религиозните реформи на Аврелиан се свеждали до установяване на монотеистичния култ към Sol Invictus. Неговата идея била да даде на населението на империята един бог, за да ги сплоти. Също така той установил и култ към личността си и изисквал божествени почести. На някои монети той се появява с титлата deus et dominus natus ("Бог и роден управник"), също така после възприета от Диоклециан, а управлението му носи неприкрит монархически характер. Императорът носел златна корона и разкошни одежди, имитирайки сасанидските царе. За разлика от Елагабал обаче Аврелиан организирал култа подобно на Юпитеровия. Християните, които не възприели новия култ към личността на императора били подложени на гонения. Императорът реорганизирал и паричната система и заменил обезценения антониниан с посребрена монета с малко по-висока номинална стойност, вероятно наречена "аврелиан" в негова чест. Практически обаче тя бива приравнена от населението към старата монета. Възникнали и нови предизвикателства – Аврелиан решил да поведе поход срещу Сасанидския Иран. Но през 275 г. той станал жертва на заговор от страна на офицерите и приближените си. В последвалия петмесечен хаос сирийските легиони провъзгласили за император друг илириец – Проб. Управлението му /276 – 282 г./ носело типичния почерк на войнишките императори. Той прекарвал повечето си време в битки с узурпатори и германските племена по поречието на Дунав и Рейн. Алеманите и франките отново нападнали Галия, а сарматите и бастарните в Мизия също се активизирали. Проб победил бастарните и ги заселил като колони в Тракия. В Египет Проб разгромил номадските племена на блемиите и узурпатора Сатурнин (280 г.), в Германия - Бонос през същата година. След всичките си успехи се върнал в Рим, където отпразнувал триумф. Икономическите му реформи имали за цел да укрепят икономиката. За да възроди опустошените от войните райони, той наредил засаждането на северна Африка с маслинови дръвчета, а в Галия, Панония и Мизия отглеждането на лозя, с цел да развие местното стопанство. При посещението си в Египет организирал почистването на каналите на Нил, занемарени от векове. Проб карал легионерите да работят по обществените строежи, ако няма военни действия, но това му навлекло тяхната ненавист. Готвейки се за поход към Персия, при Сирмиум императорът им заповядал да пресушат блатата около града, но те се разбунтували и го убили.

С управлението на Проб се свързва преодоляването на политическата криза. Външните нахлувания на варварите също спряли. В резултат на успешните военни кампании многочислените германски пленници били превърнати в колони, заселвани като земеделци и изпълняващи военна повинност, други с готовност ставали римски войници и участвали в походите на победоносните императори. С част от варварите били сключени договори, според които те се заселвали в граничните области и в качеството си на федерати трябвало да ги отбраняват от съплеменниците си. Възстановяването на империя се съпътствало с промени в социалния и политическия й статус. Въстанията нанесли тежък удар по робовладелците и едрите градски земевладелци. Значителната част от градското население се преместило от градовете в селата. Този процес е бил по-изразен на запад. Разорените градски занаятчии ставали колони и се заселвали в именията на богатите. Развивали се и свободните занаятчии в селата.

Приемникът на Проб - Кар също бил илириец. Той назначил сина си Карин за император на запада, а сам потеглил срещу персите. През 283 г. той подчинил Армения, разбил войските на персийския цар Баграм II и превзел Ктезифон. Но на връщане той загинал при неизяснени обстоятелства /според източниците поразен от мълния/. Синът му Нумериан поел властта на изток, но бил убит от преторианския префект Апър. Армията обаче застанала на страната на Диокъл, командир на личната охрана на императора. Срещу претендента се опълчил законният император Карин. След битка при Сингидунум победилият Карин бил убит от един от офицерите си и Диоклециан бил провъзгласен за император, с управлението на който започнала нова епоха за Рим.

Принуден съм и тук да закрия темата, подобно на случилото се в другата част на форума, наречена Обща история, където в раздела Средновековна история все пак не аз, а Галахад беше авторът, но кой знае защо не ни изясни позицията си, след като я зачекна под надслов "Арменският произход на Комитопулите". Там също се опитах да се обоснова - явно не дотам успешно! За всички, които държат да научат нещо повече по темата - iliyasim@yahoo.com! На останалите пожелавам сполука!!!

Пак да повторя - произходът е без никакво значение, важно е самосъзнанието, което определя поведението и постъпките на индивида. Така Василий II бил ромей, а Самуил - българин.

'Лош тип' определено е узурпаторът Ван Ман, управлявал Китай в началото на 1 в. .

http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%...%9C%D0%B0%D0%BD

На всичкото отгоре Борис Годунов е с български произход (от Волжките българи)!

Как пък забрави и Булгаков да го споменеш, че е със същия произход.

Не е съвсем така по време на империята са наричани малоруси и не са се смятали за чисти руснаци. Не случайно имат и такова силно националистично движение след 1917 г. Виж белорусите може да ги сравним с т.нар. македонци.

айде пак да пусна линкове:

http://www.odnarodyna.ru/articles/3/431.html

http://www.odnarodyna.ru/articles/3/438.html

Наистина са много добри!

http://www.youtube.com/watch?v=gi1GYggTVSs...feature=related

Този Щербаков ряпа да яде. Преди няколко години ми попадна една неголяма, но луксозна и с твърди корици издадена в Петербург книга, в която пишеше, че руските племена обитавали земите около северния полярен кръг още преди около 1 милион години. Къде се надяват нашите и всички други автохтонци да се доредят до автохтонската баница. Абеее, още едно време дядо Вазов след няколко пърцуци е ударил едно "Кат Русия няма втора"

Да не си чел творенията на известния офталмолог и понастоящем фантастоисторик от ранга на Деникен - Мулдашев?

Още малко приказки от 1001 нощ:

http://lah.ru/konspekt/gipoteza/seven.htm

Ами - Opisthocomus hoazin

умницата ми.

Малък хоацин с пръста на предното крило:

тук са сравнени горен крайник на археоптерикс, хоацин и гълъб:

фестивалът в Свищов тази година ще е от 18 до 20 септември!

в България е имало лъвове, макар и преди появата на българите по тези земи.

Най-старите писмени сведения за лъва, живял по нашите земи, както вече се каза, датират отпреди около 2500 години, т. е. от V в. пр. н. е. Разгледахме писмените и епиграфските източници. Разбира се, няма никакви основания да се оспорва тяхната достоверност. Все пак друго щеше да бъде, ако те бяха подкрепени от веществени доказателства. А до съвсем неотдавна такива не бяха намерени у нас. . .!

Но ето че на известния наш учен проф. Стефан Иванов от Ветеринарно-медицинския факултет, ревностен изследовател на фосилни и субфосилни останки в недрата на нашата страна, и на неговия колега д-р В. Василев им „провървяло". При изследването на остеологичния материал, намерен при археологичното проучване на селищната могила и некропол при с. Голямо Делчево — Варненско, през 1968—1969 г. те попаднали на уникална

находка. Между огромното количество най-разнообразен костен материал от ранния енеолит те открили един първи шиен прешлен от пещерен лъв. Тази находка, първа и единствена засега в България, потвърждава най-достоверно литературните сведения, че по нашите земи в миналото са живели лъвове. Предполага се, че лъвът е изчезнал от южните райони на Балканския полуостров някъде към прехода между старата и новата ера на летоброенето. Основание за това предположение ни дава обстоятелството, че по това време вече римските императори купували за цирковите забавления в прославената си столица лъвове от Африка и Мала Азия, но не и от Гърция и земите на траките. Освен това Дион Хризостом определено съобщава, че по време на римското господство над тракийските племена лъвовете били вече изчезнали от техните земи.

Освен за лъвове елинските писатели и историци говорят, че из горите на планинска Тракия, на Пинд и другаде имало и пантери (леопарди), което може да се приеме за напълно достоверно, тъй като пантерата се е запазила и до наши дни в Кавказ. За цяла Европа обаче, включително и за Балканския полуостров, пантерата е вече напълно изчезнал вид.

© НИКОЛАЙ ЙОВЧЕВ НИКОЛОВ, 1982 - София ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЖИВОТНИ

http://www.temanews.com/index.php?p=tema&a...96&aid=4983

http://paper.standartnews.com/archive/2003...nik/s3602_6.htm

Формирането на съвременна Украйна като територия и на съвременния украински език ЕДНО КЪМ ЕДНО преповтарят образуването на онова миризливо творение, намиращо се на югозапад от днешна България, на което някои му викат Република Македония, а други Бивша Югославска Република Македония!

Не става дума за съвременната държава Украйна, която едно недоразумение на Елцин.

Айде ще ти простим Ами да кажа тогава за змията, че да не се сърди Ozzy_Gangrel- змията е сива водна змия.

Сега чакаме някой да познае птицата.

Ще подскажа - птицата живее в Амазония и е едно от доказателствата, че птиците са произлезли от влечугите. По крилата на малките се наблюдават нокти, с помощта на които те се катерят по клоните.

Tова, че е открита случайно изобщо не я отдалечава от криптобиологията. През 1999 г. беше описан още един, нов вид латимерия - Latimeria menadoensis.

Криптобиологията се занимава основно с търсенето на митологични същества или изчезнали такива /в близкото минало/:

http://www.cryptozoology.com/cryptids.php

http://www.pibburns.com/cryptozo.htm

Към създаването на искуствен организъм:

http://curious.actualno.com/news_157555.html

http://paper.standartnews.com/archive/2004...ealth/index.htm

Еволюция и адаптацията на религията покрай финансовата криза:

http://business.actualno.com/news_212825.html

Еволюцията не функционира в обратен ред:

http://science.actualno.com/news_212862.html

Стари арменски църковни влияния върху богомилството е нонсенс, просто сам пред себе си признай истината, вместо да се гърчиш да изнамираш компромисни обяснения

Павликянството се разпространява именно сред арменците в империята. Оттам следват и насилствените преселенията на павликяни на територии, които впоследствие влизат в състава на България и откъдето тръгва богомилската ерес, основана именно на паликянството.

Павликянството е християнско религиозно движение, появило се през 7 век в Армения. За негов създател се смята Константин Мананали, създал първата арменска павликянска общност около 660 година и осъден на смърт като еретик от византийския император Константин IV Погонат. Въпреки гоненията, движението укрепва позициите си сред широки кръгове от населението и достига апогея си през 844 година с основаването на Павликянската държава с център Тефрика - днешен Дивриги в област Сивас, Турция, благодарение на съюза си с арабите и образуването на общ фронт срещу Византийската империя.

Връзка с други ереси, име и същност

Павликянството е често свързвано от днешните изследователи с манихейството и богомилството и характеризирано, в сравнение с по-умерената доктрина на последното, като изповядващо "краен дуализъм". Според някои, павликяните извеждат доктрината си, както и своето име, от антиохийския патриарх Павел от Самосата и неговото учение. За пръв път е споменато на синода в Dowin през 718 г. Според Петър Сикелиот (Petros Sikeliotes) и патриарх Фотий (9 в.) павликянството представлявало дуалистична секта, която не признавала Стария Завет, части от Новия Завет, религиозните и църковните култове и служби, почитанието на икони и реликви и църковните отци. Те отричали кръста като християнски символ, смятайки го за езически смъртоносен инструмент за мъчение. ----Представата им за Исус Христос носела черти на гностицизма. Смятат се, заедно с богомилите, за родоначалници на катарите, които във Франция през 12 и 13 в. често са наричани с производни имена от павликянин (paulician) и българин (bougre). Тондракититe от 10 век също са повлияни от павликянството.

Основни положения на доктрината

Известната византоложка Нина Гарсоян, на базата на арменски източници, сочи че ранната павликянска доктрина не е дуалистична и се развива във византийските среди от форма на консервативното християнство. Основните положения на павликянската доктрина, изложени тук, са залегнали във втория етап на развитието на движението.Съгласно павликяните има две дадености: Злото и Доброто. Злото е създало материята и материалния свят с неговите закони, а доброто е господар на небето, на душевния свят. Трябва да се почита доброто, душевното. Павликяните са противници на злото и затова са противници на създадената от злото материя, богатства, закони и управление и се борят за отстраняването им от света. Тази борба в много случаи се свежда до въстания срещу феодалните владетели и църковни власти с оглед да се премахнат всички закони и насилия. Павликяните вярват, че всеки човек трябва пряко и свободно да се сношава с Бога и да стигне до него. Поради това, те са против всички символи и обряди на църквата: кръст, кръщене и др. Считат ги за неща, създадени от злото и атрибути на идолопоклоничеството. Владетелите на материалното, създадено от злото, се считат служители на злото. Поради това, че властвуващите и църковните дейци владеят материалното, то те се считат за врагове и се води борба срещу тях. Хората се раждат равни и следователно жената и мъжът са равностойни създания. Тъй като по рождение хората са равни, то неравенството, бедността, богаташите и управляващите са последващ резултат. Поради това, трябва да се води борба срещу неравенството.

Преселвания и изселвания

Според византийският историк Теофан, павликяните са преселени от Армения в Тракия през 747 г. По-късно, по времето на император Лъв V Арменец, императрица Теодора и император Василий I, се извършват нови преселвания на павликяни. Последното голямо преселване е през 970 г., когато в района на Филипополис (днешен Пловдив) се заселват 200 000 арменци - тондракити (вж. В. Джурас в препратките). Според американската византоложка Н. Гарсоян, тези арменци са потомци на павликяни, които са били преселени в Сирия след падането на Павликянската държава през 871 г., а тондракитите са последователите на павликянството в Армения (вж. в препратките Paulicians). Някои изследователи смятат, че Рипсиме (типично арменско име) или на латиница Hripsime, майката на цар Самуил, е от виден павликянски род.

Допълнително по-масово заселване на павликяни в Родопите се извършва след въстанието им в Пловдивско (1084 г. - 1086 г.) , така и след смъртта на Калоян пред стените на Солун през 1207 г. и последвалото оттегляне на българите от Тракия към гр. Търново, когато гр. Пловдив престава да бъде гостоприемен за павликяните и те се преселват към Родопите в околността на Рупчос (западно от Чепеларе), а други – по течението на река Осъм. По това време, павликяните от селището Алексиополис-Неокаструм-Калъчлий-Генерал Николаево (днес част от гр. Раковски) също се преселват по тези места, както и в близките села: Калаброво, Хаджиево, Габарево и Караманово.

Византийските власти са преселвали павликяни не само на Балканите. В Историята на християнската църква се отбелязва тяхното преселване в Италия и Сицилия. Акад. Йордан Иванов отбелязва наличието на павликянски общности през 885 г. в различни части на Италия, а Джон Кристиан установява, че в Италия и Франция павликяните и албигойците ( наричани също катари) се срещат на една и съща територия и нямат съществени различия в доктрините и практиката си.

По данни на М. Йовков, първите сведения за павликянски селища от 16 век в католическите архиви сa на Якомо ди Лукари и Николо ди Марини – дубровнишки търговци в Силистра, които на 5 декември 1580 г. съобщават на папския визитор в Цариград, че между Никопол и Русе има 12 селища на “павлини” (павликяни), като посочват имената на четири от тях: Ореш, Петокладенци, Маринополци и Белене. През 1601 г. Мавро Орбини отбелязва, че павликяните се установили около Дунава, недалеко от Никопол и образуват 14 села. През 1611 г. католическият архиепископ Марино Бици уточнява, че павликяните обитават 17 селища и около 1330 къщи. По-подробен е Петър Солинат, който в доклада си до Рим от 1622 г. посочва 33 селища, населени с павликяни, между които 24 са в Централна Северна България. От тях 16 са типично павликянски: Петокладенци, Трънчовица, Брестовец, Белене, Ореш, Кочатово, Барносово, Варена, Долно Лъжане, Скравена, Капитанци, Горно Лъжане, Тележане, Бъсцево, Калугерица и Маринополци, а в 8 селища съвместно съжителствуват павликяни с православни, католици и мюсюлмани: Деков, Сокиево, Татари, Стежерово, Търново, Ловеч, Свищов, Провадия. Солинат посочва и 4 павликянски селища в Северозападна България, населени с католици и правослвани: Чипровци, Железна, Клисура и Славоно, 2 селища във Влашко: Катанево и Орехово, 3 в Южна България: Калаброво, Давуджево и Хаджиево.

През 1672 г., когато турците завладяват земите на Каменец - Подолск (Подолие) - част от Полско-литовската държава (Жечпосполита), преселват тамошни павликяни в Родопите.

Покатоличени павликяни от Северна България, по време на турското владичество, се изселват в историческата област Банат .

Ислямизирани павликяни, след Руско-турската война от 1877/8 г. и след репресии на българските управляващи среди срещу идентичността им през 1882 г., 1912/3 г., 1942 г., 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век, се преселват предимно в Турция.

Сътрудничество с българските царе

Павликяните са били добри бойци и сила, с която са се съобразявали. Заедно с българите, във войните срещу Източната Римска империя се включват и живеещите по българските земи арменци-павликяни, което личи от т. нар. Хамбарлийски надпис, в който се споменават арменски имена на военачалници на служба при канасубиги Крум (803-814 г.).

Българските павликяни подпомагат Калоян през 1205 г. да превземе град Пловдив, който бил под византийско управление и сключват с него договор за защита на града от кръстоносците. Сътрудничеството им с Калоян спомага за по-нататъшното им териториално разпръскване .

Названия и самоназвания

В различно време и различни държави павликяните имат различни обозначения:

В някой османски документи от 15 - 16 век изписват павликяните с “павличканин” , “бавлижан”, “павличкан” - име давано на павликяните в с. Устина (днес в община Родопи, област Пловдив).

В историческата област Банат, разположена в Югозападна Румъния, в Североизточна Сърбия и в Южна Унгария околните ги наричат “южноунгарски българи”, а самите те се наричат помежду си "павликяни" или на местното наречие "павликене", "палкене", "паулкене", “палченци” и “палученци”.

След Освобождението някои от банатските павликяни се завръщат в България и тук околното население ги нарича "баначани".

Ислямизираните павликяни околното население нарича "помаци" или "торбеши".

Смяна на религията

През 17-18 век една част от павликяните приемат католицизма. Днес тяхни потомци живеят основно в Пловдивско и Никополско, както и в Банат. На местната павликянска общност е наречен българския град Павликени. В портала на община Хисар са дадени подробни данни за покатоличването на павликяните от квартал Миромир (бившето село Даваджово). Някой от покатоличените павликяни, като тези от с. Яна (Софийска област), в последствие приемат православието.

Освен католицизма голяма част от павликяните приемат исляма. Това се доказва с доклада на епископ Филип Станиславов (родом от с.Ореш, Свищовско) от 1659 г. В него се съобщава за павликянските села от Свищовско, Плевенско и Ловешко; за броя на семействата и колко от тях са приели исляма. За родното си село Ореш Станиславов споменава, че е имало 60 павликянски къщи и 30 семейства павликяни, приели исляма. Мюсюлманите имали вече и джамия. От доклада става ясно, че павликяните в село Ореш приели исляма между 1625 – 1630 г. Приели исляма павликяни имало и в селата Петикладенци, Брестовец, Козаково. И в трите от тях имало по 10 мюсюлмански къщи. В Долно Лъжене мюсюлманските къщи са били 30, а християнските — 17 . По време на Руско-турската война 1877-1878 г. по-голямата част от тях се изселват трайно в териториите на днешните Турция и Република Македония. Част от арменците-павликяни са се ислямизирали още в родните си земи и са се преселили в Египет и други арабски държави. На Балканския полуостров и в Родопите павликяните масово се ислямизират през 1370 г. Ислямизираните павликяни и до ден днешен съхраняват гробовете на предците си (вж Интернет страницата на село Галата, община Тетевен) или имената им (вж с. Торос, което на арменски означава "Божи дар").

Някой арменци-павликяни с идването си на Балканите през 8 век , под влияние на византийските власти, са принудени да приемат православието. Други павликяни приемат православието след 1086 г., през 1114 г. и по-късно. Така например, павликяните от с. Горно Павликене след 18 век постепенно са приели православната вяра под въздействието на манастира, намиращ се в земите на селото.

Територията между гр. Пловдив и гр. Карлово, независимо от настъпилите верски различия на бившите павликяни, до Освобождението, се е наричала Павликянска кааза (област) и е дала много видни и будни синове на България.

Антропология

Академик Константин Иречек и професор Марин Дринов смятат, че антропологическият тип на павликяните е “армено-азиатски”. Професор Любомир Милетич отхвърля твърденията им като изхожда от личните си наблюдения при посещенията на някой павликянски села в Северна и Южна България, а освен това привежда езикови данни за връзката на павликянските говори с говорите на Родопите и подтвърждава историческия факт, че католиците и помаците имат общ произход, намерил отражение в диалекта на езика, с който се различават от околните. Според него, диалектът им стои много по-близко до старобългарския език, отколкото останалите български диалекти, като причината за това са затворените общности, в които живеят павликяните и помаците по време на турското владичество.

Според ръкопис No 5305 на Ватиканската апостолическа библиотека от 17 век , павликяните антропологически се различават от околните. В него, наред с другите националности, населяващи българските земи, се споменава и за павликяните като отделна нация (Natione Paulianista) и народ (Popoli Paolianiati).

Турците, до Освобождението, също различават павликяните от околните и областта между гр. Пловдив и гр. Карлово, населена с павликяни се нарича "Павликянска каза", така както и районът между гр. Свищов и гр. Никопол.

Павликянски фолклор

Устното творчество на селищата, свързани с павликянството, е богато на интересни разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни и обреди. Някой от тях са събрани, записани, подредени и издадени в няколко тома като съставна част на Банатския български фолклор. Песните, посветени на павликяните, днес - в началото на 21-и век, се пеят от млади и възрастни банатчани с чувство на голяма гордост.

Павликянска диалектна група

Павликяните, които били преселени на Балканите, са говорили на арменски език. Смята се, че приобщаването на павликяните към езика на мнозинството на територията на днешна България и на територията на днешна Република Македония е в различно време.

Изследователят П. Голийски, на базата на редица езикови факти, твърди че окончателното деарменизиране и съответно българизиране на павликяните настъпва някъде около самия край на 15 век и непосредственото начало на 16 век, а на територията на днешна Македония към средата на 17 век.

Има изключения в бившата Павликянската област между Пловдив и Карлово, където този процес е приключил към втората половина на 19 век, когато е прекъснато католическото богослужение на арменски език (вж. Й. Пердахджеан), забраняват се старите павликянски традиции, курбаните, сватбите, годежите, имената, даже и носиите (вместо пищимала се въвежда сукмана) (вж. Н. Неделчев). Това е резултат от активизирането на католическите мисионери, които са се възползвали от стремежа на турското правителство в средата на 19 век да търси пътища за сближение със западноевропейските страни. Известно е също, че Васил Левски, който е родом от тази област, владее арменски език (вж. Ст. Заимов). Към средата на 19 век, арменци са ръководили църковни настоятелства на покатоличените павликяни в областта, а в началото на 20 век местните жители са съхранявали литература на арменски език (вж. Й. Пердахджеан). В музея на Васил Левски в Ловеч също се съхраняват стари арменски книги.

Езиковедите след Освобождението и през миналия век установяват, че павликяните говорят български език на особен диалект. Наред с общите закономерности на този павликянски диалект, те отбелязават редица особености, които са свързани с локалните павликянски говори. През втората половина на 20 век, следи от арменския език в павликянския диалект, се установяват от специалиста по арменски език в Софийския университет - доц., д-р Едуард Селян. Малко по-късно, друг специалист по арменски език от същия университет - гл.ас., д-р Петър Голийски разглежда арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието на основата на допълнителни данни от българските говори и заключава, че антропонимите от арменски произход припокриват районите, населени с павликяни през 15 – 18 век.

Павликяните и тяхните последователи са били преселвани в европейската част на Византия в продължение на 2 века. Езикът, на дошлите по-рано и на дошлите по-късно преселници, безспорно се е различавал, особено като се има предвид, че са ползвали не един западноарменски диалект. Вероятно различията в тяхния български език, са отчасти отражение и на тази изходна езикова база, която са имали.

В българската литературата се говори за павликянско наречие, павликянски диалект и павликянски говор. Според езиковеда Нено Неделчев в българския език съществува днес цяла павликянска диалектна група, а не един павликянски говор. Тази павликянска диалектна група си има своя история и свое диалектно и говорно членение, което е резултат на продължителната разпокъсаност на павликянското население. Проблемите около установяването на общи черти и различия са много, още повече, ако в системата на проучванията, освен католическите селища, които са били предмет на внимание до сега, трябва да се включат и православните и ислямизираните селища, а и тези, за които съществуват само догадки относно павликянското им потекло.

слушам музика всякаква: от украински рап, през progressive rock, та чак до японско техно,.

Интересна е, излиза, че на балканите през това време империята е разполагала с около 35 000 войска от общо 145 000.

Имаш ли по-ранна с разположението и номерата на легионите в Римската империя?

Броят и местоположението на легионите варирал през различните периоди.

24 г.:

80 г.:

1. Legio IX Hispana: Eburacum (modern York)

2. Legio XX Valeria Victrix and Legio II Adiutrix: Deva (modern Chester)

3. Legio II Augusta: Isca (modern Caerleon)

4. Legio XXII Primigenia and Legio X Gemina: Nijmegen

5. Legio VI Victrix: Noviomagus (modern Neuss)

6. Legio XXI Rapax: Bonna (Modern Bonn)

7. Legio XIV Gemina: Mogontiacum (Mainz)

8. Legio I Adiutrix: near Mogontiacum

9. Legio VIII Augusta: Argentoratum (Strasbourg)

10. Legio XI Claudia: Vindonissa (modern Windisch)

11. Legio XV Apollinaris: Carnuntum

12. Legio XIII Gemina: Poetovio

13. Legio VII Claudia: Viminacium

14. Legio V Macedonica: Oescus (modern Gigen)

15. Legio I Italica: Novae (modern Svishtov)

16. Legio V Alaudae: near Danube

17. Legio IV Flavia Felix: Burnum

18. Legio XVI Flavia Firma: Satala

19. Legio XII Fulminata: Melitene

20. Legio VI Ferrata: Samosata

21. Legio IV Scythica: Zeugma

22. Legio III Gallica: near Damascus

23. Legio X Fretensis: Jerusalem

24. Legio XXII Deiotariana: Nicopolis

25. Legio III Cyrenaica: Coptos

26. Legio III Augusta: Lambaesis

27. Legio VII Gemina: Leon

150 г.:

2-3 век:

(1) VI Valeria Victrix: Eburacum, Britannia

(2) XX Valeria Victrix: Deva, Britannia

(3) II Augusta: Isca, Britannia

(4) XXX Ulpia: Castra Vetera, Germania inferior

(5) I Minerva: Bonna, Germania inferior

(6) XXII Primigenia: Mogontiacum, Germania Superior

(7) VIII Augusta: Argentoratum, Germania Superior

(8) III Italica: Regina Castra, Raetia

(9) II Italica: Lauriacum, Noricum

(10) X Gemina: Vindobona, Pannonia Superior

(11) XIV Gemina: Carnuntum, Pannonia Superior

(12) I and II Adiutrix: Brigetio and Aquincum, Pannonia inferior

(13) IV Flavia and VII Cladia: Viminacium, Moesia Superior

(14) V Macedonica: Potaissa, Dacia

(15) XIII Gemina: Apulum, Dacia

(16) I Italica: Oescus Moesia inferior

(17) XI Claudia: Durostorum, Moesia inferior

(18) XV Apollinaris: Satala, Cappadocia

(19) XII Fulmiata: Metilene, Cappadocia

(20) I Parthica: Singara, Mesopotamia

(21) II Parthica: Mesopotamia

(22) III Parthica: Rhesaena, Mesopotamia

(23) IV Scythica: Zeugma, Syria Propper

(24) XVI Flavia Firma: Syria Propper

(25) III Gallica: Phoenicia

(26) X Fretensis: Jerusalem, Palestina

(27) VI Ferrata: Raphanea, Palestina

(28) III Cyrenaica: Petra, Arabia

(29) II Traiana: Alexandria, Egypt

(30) III Augusta: Lambaesis, Africa

(31) VII Gemina: Leon, Hispania

408 г.:

Прикачил съм карта от 378 г., отразяваща диспозицията на лимитанеите и полевите войски.