Отиди на
Форум "Наука"

Какво се случи с марксизма в България?


Recommended Posts

  • Глобален Модератор

Какво се случи с марксизма в България?

Георги ГАНЕВ, Център за либерални стратегии*

http://capital.bg/

В рамките на няколко години след 1989 г. марксизмът изчезна от публичното пространство на България, заменен от пазарно-демократична идеология. Изчезването на набор от идеи от публичното пространство и от политиката обаче не означава непременно изчезване от обществото като цяло. Напълно е възможно марксизмът, вероятно като отломки от различни постановки, все още да живее в общественото съзнание в България. Можем ли да открием тези отломки днес? Отговорът е да, макар и косвено.

Поради сложността и инертността на процеса на обществено познание е нормално на моменти да има разминаване между обществени възприятия и реален опит. В тези случаи въпреки наличието на промени в действителността обществото не е склонно да промени своите възприятия и оценки за нея. Възможността за подобно разминаване с опита (experience gap) на обществено равнище се дължи на факта, че обяснителните модели, които хората използват при възприемане и тълкуване на действителността, отразяват само част от нейната сложност и се променят бавно. Ако има някакви останки от марксизма в обяснителните модели на хората в България, мястото те да бъдат открити са именно някакви разминавания с опита.

Българският преход след повратната за стопанството 1997 г. съдържа поредица от данни, които могат да бъдат определени като

Разминаване с опита

Първото е макроикономическо и се съдържа в оценката на обществото за развитието на страната. Данните са ясни - в продължение на близо 8 години (1997 - 2004 г.) българската икономика расте стабилно. Същевременно нивото на оптимизъм за бъдещето на страната отбелязва почти равномерен спад от около 40% през 1998 до под 20% през 2003 г.

Второто разминаване е микроикономическо. В продължение на 8 години стопанското взаимодействие между хората в България успява да доведе до създаване на повече и по-добри блага. Същевременно различни национално представителни допитвания сочат, че над половината от българите са съгласни с твърдението, че стопанското взаимодействие винаги е игра с нулев резултат, при която печалбата за едни е неизменно загуба за други.

Третото разминаване с опита е свързано с възприятията за корупция. Двете съществуващи измервания на нивата на корупция в България сочат забележим спад в корупционността на средата между 1998 и 2004 г. Същевременно социологически данни сочат, че възприятията и очакванията за разпространеност на корупцията в обществото са високи с тенденция към покачване.

Наличието на тези три примера дава възможност да се провери дали съществува набор от идеи, който да може да ги обясни. За целта са очертани две обяснителни рамки, които да бъдат сравнявани. Техни основни градивни камъни са две алтернативни теории за стойността, характерни съответно за марксизма и за идеологията на пазарната демокрация.

Марксизмът почива на трудовата теория за стойността. Според нея стойността на благата се дължи изцяло на количеството вложен в създаването им труд и всеки би трябвало да бъде възнаграждаван според труда. Но има цяла класа хора, собственици на средства за производство, които получават, без да се трудят. Според марксизма това става с кражба от работниците. В тази рамка частната собственост, пазарите и конкуренцията са средство за кражба.

Пазарната демокрация от своя страна се основава на пазарно-ценовата теория за стойността. Според нея единствената адекватна мярка за стойността на благата е тяхната пазарна цена, получена при доброволна конкурентна размяна. За да може пазарната цена да служи за мярка на стойността, наличието на частна собственост, пазари и конкуренция е насъщно.

Тези алтернативни теории на стойността могат да бъдат сравнявани по способността им да обяснят вече описаните три разминавания с опита в България.

Ако приемем, че достатъчно хора в България все още възприемат марксическата трудова теория за стойността, макроикономическото разминаване може да бъде незабавно обяснено. Внимателният анализ

на българския песимизъм показва, че той може да бъде обяснен с разминаване между това, което хората си представят като необходимо за истински икономически растеж, и реалния растеж, който се случва. Респондентите в допитванията ясно очертават кое според тях е „валиден” стопански растеж - огромни предприятия, комини, тежка индустрия. Тази картина е пряко следствие на марксистката теория за стойността: тежката индустрия е въплъщение на „минал труд”, единственото, което има някаква стойност. Същевременно днешният български растеж е генериран другаде - в услугите и леката промишленост. Според хората подобен растеж е неудържим и той неминуемо ще се срине, което

Поражда песимизъм

До обратния извод би стигнал човек, който възприема пазарно-ценовата теория за стойността. Според нея инвестициите също са изключително важно условие за растеж, но няма никаква необходимост те непременно да са във формата на огромни и видими купчини минал труд, нито да са в предварително определени стопански сектори.

Пазарно-ценовата теория за стойността не може да обясни и микроикономическото разминаване. Според нея стопанските субекти могат да насочат усилията си както към интеракции с нулев резултат, така и към взаимодействие с положителен резултат.

Не така стоят нещата с хората, които вярват в трудовата теория за стойността. Доколкото количеството минал и настоящ труд е зададено отвън - исторически и демографски, значи и общо благата са дадени отвън и единственият въпрос е за тяхното разпределение. За хора, вярващи в това, убедеността в нулевата сума е не само естествена, но и резистентна на противоречащи и сигнали от действителността - всяко намаляване или увеличаване на личното благосъстояние може да бъде разказано като увеличаване или намаляване на краденето от някой друг.

Това в голяма степен обяснява и разминаването между действителност и корупционни възприятия в България. За вярващите в трудовата теория за стойността частната собственост е кражба, значи приватизацията е кражба по определение, и то кражба от държавата, което е самата дефиниция на термина корупция. Щом приватизацията е корупция, колкото по-частно и пазарно е стопанството, толкова по-корумпирана е страната.

Подобна логика е невъзможна за човек, който възприема пазарно-ценовата теория за стойността. Там частната собственост и инициатива са необходими, приватизацията е желателна, а подкупите са институционална слабост.

В обобщение и трите разминавания с опита, разгледани тук, могат да бъдат обяснени с трудовата теория за стойността като основа на умствените модели на хората и не могат да бъдат обяснени с пазарно-ценовата теория. Изглежда, че основополагащата за марксизма трудова теория за стойността още присъства в умовете на значителен брой българи и това присъствие вероятно продължава да причинява разломи между действителност и обществени възприятия.

Това разминаване с опита води до два значителни обществени риска. Първо, то води до песимизъм, който засяга решенията и поведението на стопанските субекти в посока по-ниски спестявания, и тежи на дългосрочната способност на икономиката да расте. Второ, то води до намалена обществена подкрепа за пазарни реформи, защото техните положителни резултати са невидими във възприетата от много хора обяснителна рамка. Така важни промени като приватизация, либерализация, институционално изграждане започват да зависят само от условия, поставяни на България отвън - от Европейския съюз и от международните финансови институции. Това прави процеса на реформи (и оттам на растеж) неустойчив и уврежда демократичната легитимност на българската политическа система.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Идеологическият дуел между дясното и лявото в България

Идеологическият дуел между дясното и лявото в България предстои.

Който държи знанието в областта на историята - държи политическия потенциал за привличането на сподвижници.

Християнството и религията са основен опонент на историческия материализъм.

Стефан ЧУРЕШКИ - публицист

Въпросът за историята и нейната обществена функция в областта на политическия живот в България е важен. Този, който иска да успее в налагането на своята политическа воля и убеждения, непременно трябва да има концепция за функцията на историята в обществото и за значението й като крепител на националната идентичност.

В логиката на атеистичния исторически материализъм като последен съдник стои философията на историята и затова който владее историческото съзнание, той владее и представата за висши ценности, за морал и справедливост, за истина и лъжа. И понеже историята се пише от хора, през социализма най-овластени идеологически станаха историците. Познаването на фактите от историята и заниманието с комунистическа философия на историята се превърна в условие, без което не можеше да се направи кариера в партията и управлението на държавата. Факт е, че всички по-важни държавни мъже от близкото минало в България са историци или са минали курсове по изучаване на българската и световната история. Такива държавни мъже и представители на комунизма бяха Георги Атанасов, Александър Фол, покойната Людмила Живкова и т. н. Всички издигнати хора на режима на Живков имаха отношение към историята. Защото тя беше философски и морален опорен довод на деянията на комунистите. Те оправдаваха своите глупости с хода на вселенската история, с понятия като историческа необходимост, историческа закономерност и т. н. Историята беше научната и моралната санкция на тяхната политическа дейност.

Тази традиция продължава и до днес. Не случайно президентът Първанов е историк, както и социалистическият лидер Сергей Станишев. Това е стар похват от идеологията на комунистите, защото въз основа на историческата легитимност те строят платформата на своята политическа идентичност в българската политика. Мотивационното основание, което се натрапва на избирателя, е обстоятелството, че “БСП е историческа партия, здраво свързана с миналото на българския народ”. По този начин се извежда политическият довод, че БСП има повече право да съществува, отколкото която и да било партия в българския политически живот.Историческият легитимизъм е основа на идентичността на политическия живот в България . Комунистите прекрасно съзнават тази основна философска постройка на политическото мислене, което създадоха в българския интелектуален и политически елит след 1944. Затова в тълкуванието на историята у нас компромиси не се допускат, а главните спорове, които ще започнат в българското политическо пространство след приемането ни в ЕС, ще бъдат на историческа основа.

В оценката на миналото ще се зародят и същностните въпроси на идеологическите спорове за това коя политическа сила притежава философската легитимност да провежда политически действия и да управлява България. Ето защо комунистите, владеещи научно и интелектуално пространството на историческото знание в България, предвидливо не развиват в университетите и научните центрове философията на историята, която е различна от марксисткия възглед.

В България не се превеждат и не се издават книги по философия на историята, които да развиват друга концептуална нишка за световния исторически процес. Нишка, която да противостои на комунистическия възглед за световната история като за световен съд и за детерминирана политическа победа на пролетариата. У нас не се издават книги с християнска философия на историята, макар точно християнството и религията да са основен опонент на историческия материализъм, който като атеистичен философски възглед поставя историята на мястото на религията в обществото. Това притискане на философията на историята и непознаването на историческото в пълнотата му дава огромен идеологически и политологичен ресурс социалистите. Които продължават да действат и да пишат в рамките на социалистическата атеистична философия на историята и така да създават идейна философска платформа за привличане на свои последователи от средите на младите хора без обществен опит. Фактите от политическия процес в България показват, че който държи знанието в областта на историята, държи и идеологическия потенциал за развиване и привличане на последователи. Държи и философския ключ за окрупняване на политическото си присъствие в обществото. Въпросът за интерпретацията на историческото познание в България е от изключително значение за успешното функциониране на политическата класа. Въпросът за това каква е всъщност историята и как се тълкува тя ще се изостря с времето. Защото в България философската идентичност на политическите партии е построена на историческа основа и който не е чел българската и световната история, не може да присъства пълноценно нито в политическия дебат, нито в претенциите за овладяване на властовите механизми и управлението на държавата.

Важността на познаването на историята и на историческото в България се обуславя и от факта, че идеологията на българската модерност през Възраждането започва с написването на “История славяноболгарская“ от Паисий Хилендарски. Знанието на историята е основа на националната идентичност на българите и става платформа на политическите процеси през ХІХ век.Така политическият процес за признаване на българите като фактор на Балканите и в Европа започва идеологически със създаването на историческо съзнание на българския народ. Фактите на историята и оттам позоваването на историческото право като легитимност за съществуване на държавата в модерността, се превръщат във фундамент на политическите претенции на българите. Затова държавността в България е основана политико-философски върху интерпретацията на историята. Националните стремления на българите през ХІХ и ХХ век преминават през интерпретацията на факти и философия на историята и затова тя се превръща в нещо като политологична основа за съществуването на политически живот у нас и в основен мотив за провеждането на държавна дейност. Социалистите познават добре това обстоятелство от специфичния български политически път и затова тяхната модерна политическа философия е основана изключително върху историческото. Фактически днес социалистите правят идеологически опит, основан на интерпретацията на историята, да свържат социалистическите си философски идеи с философията на националната интерпретация на българския политически живот. Ето защо дебатът за историята, за фактите от миналото и за философията на историческото познание е толкова важен.

Който държи контрола върху историческия спомен и интерпретира философски историята в България,

той единствен ще успее да създаде идеологически ресурс, който да мотивира и мобилизира привърженици. Които да участват в политическия процес. Затова и стратезите на важните политически партии държат да имат историци в своите екипи. Затова и търсенето на философска интерпретация на историята е основен мотив в създаването на надеждна политическа философия, която да функционира успешно в българските условия. Ако искат да успеят в делото си, десните политически сили непременно трябва да имат подготвена платформа за интерпретация на философията на историята и да притежават специалисти, които да познават българската история. Историческото е задължително изискване за легитимирането на всяка политическа философия и политическа идеология, която има претенции за властта и за провеждането на определена политика. БСП съзнава много добре това обстоятелство. Трябва да го осъзнаят и десните партии. Те трябва да се подготвят и да развиват интерпретация на историческото наследство на българския народ. Една от причините за политическата слабост на СДС е в обстоятелството, че подцени историческото и не разви политическа идентичност на основата на философията на историята. И съобразно обстановката в България всяка партия, която подцени философските и политическите функции на историята в българското идейно и интелектуално пространство, ще сподели същата участ.

Затова и големият идеологически и интелектуален дуел между дясно и ляво в България ще бъде извършен в областта на осмислянето на историята и в интерпретациите на историко-философското наследство, което българският политически и културен живот от Новото време е породил.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Посткомунистическият индивидуализъм

Анна КРЪСТЕВА*

в-к Капитал

Eдин дух навестява Запада и неговите интелектуалци - индивидуализмът. Той носи (почти) всички особености на духовете: неясно очертание на контурите, въздействаща мощ, множественост на атрибутите, плашещо или благосклонно излъчване.

По този предизвикателен начин Жан Лека и Пиер Бирнбом въвеждат темата за индивидуализма в капиталната си книга със същото заглавие. Ако на Запад днес понятието по-скоро стряска и плаши, посткомунистическият Изток възторжено го открива.

Имобилизъм или индивидуализъм

Антъни Гидънс резюмира ситуацията на съвременния западен индивид чрез две противоположни характеристики: материална сигурност и екзистенциална тревожност. Други по-радикални критици (Пиер Бурдийо, Зигмунд Бауман) поставят акцента върху несигурността - и материална, и екзистенциална. Нейните последици са и обхватни, и дългосрочни. Тя лишава индивида от вярата му в способността да контролира съдбата си.

Тези аргументи резонират още по-силно в нашата ситуация. Брутално навлизане на безработицата, разпадане на здравната система, криза на образованието... без никакво преувеличение посткомунизмът може да бъде наречен ера на несигурността.

Имобилизъм и индивидуализъм са двете противоположни реакции на предизвикателството на несигурността. Има два типа модерност: при първата индивидите са „носени“ от институциите, при втората индивидът е принуден да стане център на своя опит. Ако на Запад този преход се осъществява десетилетия и е омекотен от социалната държава, посткомунизмът го преживява като шок. Той блокира напълно много хора, други, напротив, се възползват, за да се освободят от опеката на държавата и сами да изградят своите правила и успех.

От Маркс знаем, че хората правят историята, но при условия, които не зависят от тях. Бауман продължава тази мисъл: когато хората кажат, че няма алтернатива на Х, те прехвърлят Х от областта на действието към областта на условията. Когато някой твърди „не мога нищо да направя“, той наистина не може нищо да направи. Това е аналитичната ди*секция на механизма, блокирал дейността на множество посткомунистически индивиди. Формирани да изпълняват, те се оказаха неспособни да се разгърнат в среда, която изведнъж поиска от тях противоположните качества - предприемчивост, гъвкавост, способност за поемане на риск. Те се почувстваха изоставени от държавата, държавата загуби значителен човешки потенциал.

Имобилизмът е по-широко разпространен, социологически по-интересен е индивидуализмът. Ще очертая образа му чрез шест характеристики.

Аристотел определя самотния човек извън полиса или като ангел, или като животно. Комунизмът не позволи на човека да стане ангел, той впримчи индивида в тотализиращия холизъм на своя колективен проект. Това е познато. По-малко познато е обаче, че комунизмът произведе и индивидуалистични проекти - един в началото, втори в края на режима. Съветската литература изкова емблематичната фигура на първия - на младия комунист, който предава своите родители, защото не са достатъчно верни на каузата. Откъсването от корените, от всички привързаности е условието за изграждането на новия човек. Краят на комунизма отново привидя в индивида последно спасение за властта, изчерпала всички ресурси на колективния проект. Българската му версия беше особено трогателна - програмата за всестранно развитие на личността, в която неуморната Людмила Живкова вложи целия си ентусиазъм. Тя трябваше да формира многостранни личности, впечатляващо реализирани и интелектуално, и културно, и физически. В първия, както и във втория случай комунистическият индивид е проект на властта и носител на нейните норми.

„Някои уважават правилата, ние ги създаваме“

Тук откриваме първата отлика на зараждащия се посткомунистически индивидуалист - той престъпва установените норми и сам създава своите правила. Голям билборд на централен софийски булевард високомерно ни осведомява: „Някои уважават правилата, ние ги създаваме.“ Популярният анекдот „Не ме питай за първия милион, за останалите ще ти разкажа“ предава същото послание. Всяко общество се резюмира във фигурите, които създава. Нашата е „борецът“ - непреводима и неразбираема за чуждите, ясно „разчитана“ от своите като този, който е на ръба на закона и отвъд него.

Исторически изкристализират две фигури на индивида: рицарска и рационална, аристократична и буржоазна. Първата рисува индивида чрез страст, амбиции, егоизъм, втората го описва като умерено същество, което купува и продава, изчислява рискове и ползи. Посткомунизмът е ориентиран към пазара и първоначалното натрупване на капитала, но парадоксално избра героичната и рицарска визия - популярен седмичник поддържа рубрика „Строители на капитализма“.

Новият индивидуализъм е игрови. Като опозиция на комунизма, който беше сериозен. Посткомунистическият индивидуалист се смее на воля - и когато се забавлява, и когато гради себе си. Оригинална реклама на кафе „3 в 1“ ни предлага галерия от образи: „Калин, 20-годишен, е каскадьор, поет, счетоводител“, „Буги, и тя 20-годишна, е филателистка, нотариус, дресьорка“. Млада служителка от чужда фирма, която интервюирам, ми се представя като „офис мениджър, пианистка, полиглот“.

Моделът „Професия блондинка“ се генерализира, той е култът на новото поколение: реалити шоу „Красавицата и отличникът“, статия „Блондинката и математиката“ в списание „Егоист“. Политиците също се увлякоха от него: Надежда Михайлова и верният и Найден Зеленогорски намерили хубава блондинка от Плевен да краси новата синя фракция.

Big is beautiful, е убеден посткомунистическият индивидуализъм: мерцедесите и беемветата са по-луксозни и по-многобройни в нашите столици, отколкото в западните, медиите ни информират, че пурите на висш държавен служител струват повече от заплатата му... Западът от десетилетия се прехласва от Small is beautiful, Р. Инглехарт пише за новата вълна на постматериалистични ценности с акцент върху качеството, себеизразяването, загрижеността за екология, малцинства... Ние не сме пост-, а хипер-. Жил Липовецки описва новата хипермодерност: супермаркетите вече не са достатъчни, градят се хипермаркети, за да се задоволи този незаситен глад за все повече, все по-ново, все по-неочаквано. Не е случайно, че не Инглехарт, а Липовецки стана доктор хонорис кауза в България.

Западни изследователи пишат за прехода от Self-made man към man-made Self, Чоран е категоричен: „Столетия войни изграждат Запада, един век психология го съсипва.“ Не психология, а победа е ключовата дума на посткомунизма. В Русия наричат „героите на новото време“ „новите руснаци“, ние сме по-директни - „новите богаташи“. Волята за успех чертае техния хоризонт. И как иначе, при такова съвпадение на богатство и личност: един живот, материализирал се в богатство, и богатство, носещо печата на личност, не на анонимни корпорации - Илия Павлов, Емил Кюлев и други по-късметлии.

Чарлз Тейлър пише за величието и падението на индивидуализма, белязал величието и падението на модерността. Западът е в края на този път, ние сме още в неговото начало.

Митовете на модерния индивидуализъм

Ян Уат описва четири мита на модерния индивидуализъм: Робинзон Крузо, Дон Жуан, Дон Кихот и Фауст. Първият покорява пространства, вторият - женски сърца, и двамата са завоеватели, Дон Кихот е мечтател.

Бих разграничила два типа посткомунистически индивидуализъм. Единият се произвежда от бизнес елита, другия - от интелектуалния елит. Първият се стреми да покори реалното, вторият да го разшири чрез въображаемото.

Първият има своите „говорители“.“Капитал“ ежеседмично ни запознава с галерия портрети: те всички са и търсещи, и успели, и млади, и интересни. По-“хард“ версия ни предлага „Егоист“. Новият егоист е богат (ризата му е колкото две минимални работни заплати), свободен (рубрика „Територии на свободата“), трансгресиращ табута (татуировки на кореми на жени в напреднала бременност), играещ (естествено хард игри - хазарт). Целта е амбициозна - не просто да ни запознават с образцови индивидуалисти, но и да ни формират като такива.

От ангажирания към харизматичния лидер

Бих скицирала и политическите измерения на този нов индивидуализъм.

„Заедно“ е образът на началото на промените - бяхме множество и на площадите, и в двете партии-мастодонти, поели цялото общество. Доста бързо се отдръпнахме и от площадите, и от урните. Промени се и фигурата на избирателя: ангажираният отстъпи място на индивидуализирания, характеризиращ се с отслабване на партийните пристрастия, променлив вот, калкулиране на ефект и ползи.

На единия избирател съответства ангажираният лидер (Желю Желев е най-характерният пример), на другия - политически лидер, еманципиран от партии и идеологии. Нашата политическа сцена изкова два примера. Първият е Симеон. За два месеца без партия и опит успя да влезе в голямата политическа игра, дори и след изборна загуба да остане там. Ако в неговия случай индивидуалното е зададено по рождение, във втория случай то буквално се кове от нищото. Този впечатляващ пример не може да бъде друг освен софийският кмет и всенароден любимец Бойко Борисов. Той е уникален пример не на политик, спечелил народната любов, а на народната любов, извисила своя фаворит като лидер.

Индивидуалист и/или гражданин

В заключение бих поставила ключовия за успеха на прехода въпрос за връзката между индивидуализъм и гражданственост.

На какво се основава гражданствеността? На културата на участието, ориентирана към inputs? Тогава рискуваме да изпаднем в клопката на холизма, независимо дали в по-soft или по-тотализиращи форми. Или на културата на индивидуализма, ориентирана към outputs? Тогава трудно избягваме риска на „дегенерирането на публичния дух“ (Токвил).

Добрите новини са, че посткомунистическият индивид съответства на изискванията на демократичния индивид: етически индивидуалист, психически индивидуализиран и политически автономен.

Лошите новини са, че политическата общност не е проста сума от индивиди.

Живеем еуфорията от освобождаването от опеката на властта и от завоюването на инициативата за собствената ни съдба. Как да преминем от нарцистичната кула на индивидуализма към взаимността на гражданствеността все още остава предизвикателство.

Посткомунистическият индивидуалист вече е съз*даден. Остава да се съз*даде посткомунистическият гражданин.

* Авторката е доцент, ръководител на департамента по политически науки в Нов български университет.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Неосъждането на комунизма заплашва устоите на цивилизацията.

Бившата номенклатура държи сериозни позиции в бившия соцлагер.

От 1917 до 1953 само на съветска територия са изтребени между 85 и 90 милиона човешки същества.

Проф. Пламен С. ЦВЕТКОВ

вестник "Седем"

Често се изказва съжалението, че за разлика от германския националсоциализъм, руският комунизъм не е имал своя Нюрнбергски процес. Наистина осъждането на нацистките главатари въвежда за пръв път наказуемост за геноцида и престъпленията срещу човечността, но се забравя, че благородната идея, която довежда до процесите в Нюрнберг, е съдбоносно опорочена от участието на съветски “юристи” в международния трибунал.

Сред руските “съдии” се мъдри например лицето И. И. Никитченко, който през 1936-1938 е пръв сътрудник на зловещия сталински прокурор Вишински в изфабрикуваните показни процеси в Москва, белязали “Големия терор”. Другояче казано, Никитченко е съучастник в изтребването на няколко милиона съвършено невинни човешки същества в Сталинска Русия.

За невъзможността комунизмът да бъде осъден като престъпна идеология и практика така, както това е направено с националсоциализма, си има ред причини. Най-очевидната е, че комунистическата номенклатура продължава да държи здраво в ръцете си държавата с най-многобройното население в света. Китай е христоматиен пример за ловко съчетание на властовия и идеологичния монопол на компартията с пазарната икономика и частната инициатива. Когато преди десетина години в САЩ избухна скандал във връзка с вноса на китайски стоки, произведени от политически затворници, негодуванието по този повод скоропостижно заглъхна, след като се разбра, че при евентуален бойкот на такива стоки твърде много американци биха загубили работните си места.

Не много по-различно от Китай е развитието на Русия след края на така наречения Съюз на съветските социалистически републики през 1991. Съдбата на страната продължава да се определя от кадрите на КГБ начело със самия президент Путин, а десетилетия наред КГБ е бил гръбнакът на комунистическата система. Все още е мощна остатъчната власт на комунистическите партии и в повечето източноевропейски страни, а най-вече в България.

У нас бизнесът, основните средства за масова информация и политическият елит продължават да са под силното влияние, ако не и под пълния контрол, на различни партийни апаратчици, щатни кадри и доносници на комунистическата Държавна сигурност, която е и първоизточникът на организираната престъпност. Самият факт, че депутатите на БСП в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа гласуваха “против” при гласуването на резолюцията, осъждаща комунизма, недвусмислено посочва, че “столетницата” изобщо не е скъсала със своето минало. Всъщност в социалдемократизирането на БСП не вярват и собствените й членове и симпатизанти. Днес България като че ли се е върнала във времената отпреди 1989 г., когато комунисти бяха и държавният глава, и министър-председателят, и председателят на Народното събрание, и главният прокурор. При това този резултат бе постигнат, без БСП да има парламентарно мнозинство поне от чисто формална гледна точка.

Газовата криза от началото на 2006 нагледно показа продължаващата зависимост на Европейския съюз от руски енергийни суровини и това също изпъква като сериозна пречка пред осъждането на комунизма. В исторически план нежеланието на Запада да даде категорична присъда срещу комунистическите злодеяния се дължи и на гузна съвест. В годините на Втората световна война САЩ трябва да избират между две злини – или да оставят японците да владеят Тихия океан, а Хитлер да контролира атлантическото крайбрежие на Европа, или да победят Япония и националсоциалистическа Германия с помощта на комунистическия СССР, като нахранят Сталин с Източна Европа.

Немаловажна роля играе и високомерието на западноевропейците спрямо събратята им от Изток – някак си се приема като даденост, че православните християни, мюсюлманите и будистите са си поначало неподатливи на основните ценности на демокрацията и правата и свободите на личността. В такава плоскост крахът на иначе “добрата” идея за социално равенство и “справедливо общество” се приписва на принципната ”нецивилизованост” на руснаците и източноевропейците, да не говорим за народите от Третия свят. Забравя се, че Хитлер и Мусолини също обещават абсолютна справедливост и “светло бъдеще” и че западното християнство не е по-имунизирано срещу тоталитарното насилие, отколкото православната, мюсюлманската или будистката традиция. При това нито болшевиките на Ленин, нито привържениците на Мао са постигали някога онези 34% от подадените гласове, които националсоциалистите на Хитлер печелят в условията на свободни парламентарни избори през 1932 година.

Вярно е, че западната културноцивилизационна принадлежност на Германия не позволява на Хитлер да се развихри в такива мащаби, както това правят Ленин, Сталин и техните наследници.

Това в никакъв случай не означава обаче, че Хитлер е по-малко чудовищен от Ленин и Сталин, или че се е радвал на по-малка поддръжка. За времето от идването на националсоциалистите на власт в Германия на 30 януари 1933 до края на Третия райх на 8 май 1945 нацистите изтребват около 25 милиона човешки същества не като противници на режима, а като индивиди, които не се вписват в националсоциалистическия “расов идеал”. В тази бройка не влизат непосредствените жертви на военните действия, но за сметка на това са включени избитите по чисто идеологически причини - не само в германските земи, а във всички територии, попаднали под нацистки контрол.

За периода от болшевишкия преврат на 7 ноември 1917 до смъртта на Сталин на 5 март 1953 само на съветска територия са изтребени между 85 и 90 милиона човешки същества. Тази цифра не включва преките жертви на бойните действия по време на Втората световна война, нито онези два милиона и половина германци, избити при етническото прочистване на Източна Прусия и Судетите след окупацията на тези области от “червената армия”. Тук не влизат и милион и половина германски и по половин милион унгарски и румънски военнопленници, които загиват в лагерите на ГУЛАГ след 1945. Дори и от тези непълни податки се вижда обаче, че годишната квота на националсоциалистическия геноцид възлиза на 1,9 милиона души срещу 2,5 милиона жертви на комунистическата месомелачка.

Повечето автори подминават и комунистическия антисемитизъм, който надали е по-малко смъртоносен от националсоциалистическия. В края на 20-те години на ХХ век Сталин пристъпва към създаването на специална Еврейска автономна област в Далечния изток, близо до полюса на студа в Сибир. Постоянното население на Еврейската автономна област е около 100-200 хиляди души, но не се знае колко са загиналите от нечовешките условия по тези географски ширини. Показателно е, че след като Сталин и Хитлер си поделят Полша през септември 1939, само за периода до юни 1941 от съветската окупационна зона на Полша, наред с милион и половина поляци са изтребени и над 400 000 евреи. В края на 40-те години на ХХ век Сталин подхваща смъртоносна кампания срещу “космополитите” и единствено смъртта му през март 1953 осуетява плана му да унищожи напълно еврейската общност в европейската част на Съветския съюз.

Твърде съмнително е широко разпространеното убеждение, че комунизмът бил интернационален, докато националсоциализмът бил някаква крайна форма на великогерманския шовинизъм. Ленин определя в прав текст Русия и славянството като център на световната революция

за завладяване и болшевизация на целия свят, с което придава класово-партийно звучене на старата догма за Москва като “Трети Рим”. Сталин пък стига дотам да наказва цели народи, като ги изселва в сибирските лагери на смъртта – такава е съдбата на калмиките, на кримските татари и на още редица народи, попаднали за известно време под нацистка окупация. Сред жертвите са и балкарците, сродни на нас, българите.

Сериозна пречка пред категоричното осъждане на комунизма са и договореностите, които американският президент Джордж Буш-баща и последният съветски ръководител Михаил Горбачов постигат на срещата си край бреговете на Малта в началото на декември 1989. На пръв поглед Москва капитулира напълно, като възприема изцяло общочовешките ценности на Запада и обещава да не противодейства на самоопределението на източноевропейските народи. За да осигурят обаче един сравнително мирен преход от комунизъм към демокрация, САЩ “великодушно” не посягат на капиталите, които червената номенклатура е натрупала в западни банки, благодарение на нелегалната търговия с оръжие, на наркотрафика и на безогледното ограбване на народите, имали злополучието да бъдат окупирани от “червената армия”.

Най-върлите противници на резолюцията на ПАСЕ за осъждането на комунизма бяха пратениците на Русия, която нито е скъсала с комунистическото си минало, нито дори е направила опит да се откаже от имперския си начин на мислене и действие. Така Москва открито призна, че без оглед на западноевропейските му идеологични корени комунизмът е преди всичко руско дело. Нежеланието на Путин да заклейми комунизма е в пълно съзвучие с все по-авторитарния характер на собствения му режим. Засега Русия е само проблем на международната политика, но с линията си на системно поддържане на всякакви диктаторски режими с ядрени амбиции като този на Ким Чен Ир в Северна Корея тя може отново да застраши световния мир.

С близките си връзки с Техеран Москва пряко насърчава и един от главните центрове на световния тероризъм, който също изпъква със стремежа си да се добере до ядрено оръжие. С други думи, неосъждането на комунизма отслабва съпротивителните сили срещу заплахите за самата основа на цивилизацията.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...