Договорната клетва на българите-езичници

[Galahad]

За езическата клетва на българите е писано много както в изворите, така и в изследователската литература. Тъй като интернет обаче е насочен към една по-широка публика, то едно по-кратко и прегледно изложение би било доста полезно. Доколкото на форума има отделна и вече твърде обемна тема за религията на прабългарите, то този въпрос ще бъде засегнат само дотолкова, доколкото данните за вярата имат връзка със сведенията за езическата клетва използвана от българите.

Надявам се също да не навлязат неща, за които има обособена тема за произхода на българите. Защото вярата и ритуалите не са достатъчен белег за произхода. Защото ето, че ние сме християни, но не всички християни са българи. А от друга страна пък тези от Волжка България са сънародници не тези от Дунавска, макар по стечение на обстоятелствата едните да са християни, а другите мюсюлмани. Защото ето, че макар и да живеем в една държава ние не сме всички от една вяра, но има българи православни, пак българи но католици, и други които пък са протестанти, а има и такива които са мюсюлмани (незнайно защо само те от всички неправославни българи обявени за нация).

Несъмнено най-важното сведение се съдържа в отговорите на папа Николай, тъй като те са направени на базата конкретни въпроси отправени от княз Борис І и което е по-важно – възпроизвеждат част от въпроса. Защото явно такива въпроси са били отправени и до цариградския патриарх Фотий, но той е отговорил не така конкретно, та да може да се възпроизведе въпроса. На мястото, което в посланието на Фотий (гл. 68) до княз Борис „За задълженията на един княз” съответства на отговора на въпроса за клетвата в писмото на папа Николай (гл. 67) патриарха се ограничава да посочи, че не е редно християните да се кълнат, което отговаря и на библейските текстове. Но папа Николай очевидно е схванал, че князът се нуждае от по-прагматични решения на конкретно поставени въпроси, затова не е отговорил така абстрактно като Фотий.

„Глава 67. Вие заявявате, че сте имали обичай, когато сте се решавали да обвържете някого с клетва за някаква работа, да слагате пред себе си меч, и в него да става заклеването.”

Проблемът е, че нито Фотий, нито папа Николай се спират по-подробно на механизма на полагане на клетвата, нито на нейното значение. За щастие Менандър е описал подробно положената от аварския хаган Баян клетва:

„Ромеите в Сингидунум, понеже се страхували от това, поканили го да се закълне. И той веднага се заклел по аварските обичаи, като извадил меч и проклел себе си и целия аварски народ, ако замислял нещо лошо срещу ромеите с построяването на мост на река Сава, да загинел от меч самият той и цялото аварско племе, а небето и небесният бог да хвърлят огън върху тях и околните планини и гори да ги затиснат, пък и реката Сана да излезе от коритото си и да ги потопи всички. Хаганът, като се заклел така по варварски, казал: „Сега искам да се закълна и по ромейски обичай.” И същевременно ги запитал какво считат за свето и свещено, заради което заклелите се не ще избягнат божия гняв, ако нарушат клетвата си. И тогава този, който заемал в Сингидунум архиерейския сан, му изпратил веднага свещените книги по тези, които служели като посредници между двете страни. А той, прикривайки най-хитро намеренията си, станал от седалището си и преструвайки се, че уж с голям страх и почит приема тези неща, коленичил най-усърдно и се заклел в тогова, който проповядвал словото божие, в свещените книги, че това, което е казал, не ще излезе лъжа.”

Сведението е ценно както заради сравнително пространното описание на ритуала, така и заради обстоятелството, че се касае за период, в който част от прабългарите са поданици на хагана. В текста забелязваме още една съществена подробност, която може да свържем с отговори 80 и 81 на папа Николай. В отговор 81 е посочено, че ако другия народ, ако е християнски се полагат клетви и от двете страни. Във въпрос 80 е разгледан и проблемът, ако другият народ не е християнски. Папата не дава ясен отговор на въпроса, но по всички изглежда, че въпросът е бил свързан с българската практика всеки от владетелите да полага клетва по своя обичай и по чуждия. Във връзка с мирния договор сключен между хан Омуртаг и император Лъв V разполагаме с обширни сведения, че тази практика се е прилагала и през ІХвек.

Генезий за мирния договор скюлючен от император Лъв

„Онези от тях, които му се подчинявали, [император Лъв] удостоявал със съответни почети, а които не му се подчинявали, подлагал на различни унижения, без да зачита ни най-малко християнските закони, и то дотолкова, че открито ги погазил при сключването на мирния договор с хуните, като позволил те да извършат нашите религиозни обреди, а той и приближените му — техните.”

Продължителят на Теофан

„Към вярата той [Лъв] толкова силно свирепстваше, щото смяташе за добро да не произнася името божие. Защото, когато с клетва сключваше 30-годишния договор с хуните, тъй наричаните българи, и довършваше мирните съглашения, понеже с клетва трябваше да ги потвърждава и заякчава, не употреби при това нашите [светини] — бога и небесните сили или станалата по плът майка на Христа бога — за очевидци и свидетели на казаното и извършваното, но като някоя варварска душа, лишена от благочестие, употреби за свидетели на извършваното кучета и онова, с което нечестивите народи принасят жертви, и [ги] разсичаше; и не се гнусеше за потвърждение да произнася през уста това, с което те си служеха, а християнската вяра повери на ония, които щели да бъдат някога си от нас, както по-подобаваше, обърнати в нея.”

Дякон Игнатий

„С тези дела се отличил Лъв, врагът на истината, спрямо божествените работи и спрямо тези, които живеели с почит. А кой не би оплакал най-горещо приятелството или договора, който сключил със съседните хуни, като постъпил така срамно и безчинно? Защото той си послужил с техните обичан, а те с нашите и по този начин се доверили на взаимните си споразумения. Тогава можело да се види императорът на ромеите със своите ръце да излива на земята вода от чаша, да обръща собственоръчно конски седла, да се докосва до тройна юзда, да вдига трева нависоко и да се гордее с всички тия неща, а езичници да се докосват с нечестивите си ръце до нашите божествени символи и да се кълнат в силата им.”

Но ако приведените текстова потвърждават практиката да се полагат клетви по обичаите и на двете страни, то те поставят и нови въпроси. Защото в два от тези извори се привеждат и допълнителни обредни практики. Прави впечатление обаче, че между по-старото сведение на дякон Игнатий и по-новите сведения дело на творческия кръг около императорите има съществена разлика – докато по-раншния автор разказва за изливане на вода от чаша, преобръщане на конски седла, докосване на конска юзда и вдигане на трева на високо, то Теофановият продължител разказва за жертвоприношения и произнасянето на сакрални фрази, макар да не посочва по-конкретно кои са те. Сведението на Генезий пък не позволява да се разбере за кое от двете става дума. По всичко изглежда обаче, че дякон Игнатий говори за обреда изпълнен от император Лъв V. В такъв случай от къде са сведенията на Продължителя на Теофан. Продължението на хрониката на Теофан обаче е известно по чия поръка е направена – на император Константин VІІ Багренородни. А от едно от писмата на патр. Николай Мистик става ясно, че обреда за който се говори в хрониката е извършен именно от регентите му и вероятно в негово присъствие и дори е възможно и с негово участие:

„Именно сключените чрез клада и клане на животни съглашения не са нищо друго, освен езическо и елинско жертвоприношение. Не поглеждай на клането просто така и че се е случило, но разбери, че то има някакви тайнствени причини според безбожието на онези. Понеже, защо не колят какви да е животни, но избират говеда и кучета и овце? Прочее, както страшното (великото) жертвоприношение на християните избира хляб и вино, и това се принася за да освещава тайнствено тези, които го извършват, така и онези животни се избират съгласно особеността на тяхното безбожие за жертвоприношение, за да приобщят тези, които го извършват, с бесовете, на които слугуват. Нека да не ни мами това, което се произнася от тях, че: „Нека тъй да тече кръвта”. Защото са празни думи. Но това трябва да знаем, че извършеното има връзка с някаква тайнствена според тях причина. Понеже, какво пречеше просто да разцепят дърво и да кажат: „Нека тъй да бъда разсечен”. Какво пречеше да пренесат в жертва врабче и да кажат: „Нека тъй да ми изтече кръвта”? Но палят клади и нарочно избират кучета и говеда и овци …. Защото христолюбивият наш цар поради непълната си възраст ще бъде свободен от укор и пред Бога и пред човечеството.”

Ще рече, че в Теофановото продължение има по-скоро обред на който най-вероятно авторите са присъствали. Защото на друго място същия Константин Багренородни, като говори за мира между българи и сърби, казва:

„За тази услуга Михаил Борис им [на Мутимир, Строимир и Гойник] дал големи подъръци. И те му дали от своя страна като подаръци два роба, два сокола, също и две кучета и осемдесет кожуха. Това българите наричат споразумение.”

В случая изглежда, че Константин се опитва да замаскира попадането на Сърбия в данъчна зависимост към България, тъй като не споменава нищо за даровете на българския владетел, което ще рече че те едва ли са били равни, а още по малки съответни на възможностите на двете страни. Но по същественото е, че няма и следа от кръвожадни ритуали. Разбира се доколкото Борис е споменат и като Михаил, това недатирано в извора събитие по-скоро е от в християнския период на България.

Във връзка с жертвоприношенията на животни сведения имаме и в други извори. Теофилакт Охридски в Житието на Тивериуполските мъченици, пише:

„След като [Омуртаг] извършил една тържествена жертва и по този случай приготвил богата трапеза заповядал на доблестния Кинамон да седне на трапезата и да се нахрани заедно с другите началници”, а също и „Те [българите] не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на слънцето, тъй и на луната и на другите звезди, а някои принасяли жертва и на кучета.”

За жертвоприношения при турките в периода, когато те са в близки контакти с прабългарите пише и Теофилакт Симоката:

„Турките почитат извънредно много огъня, тачат въздуха и водата и възпяват земята. Обожават и наричат бог само тогова, който е сътворил небето и земята. Нему те принасят в жертва коне, говеда и овце. Те имат жреци, които мислят, че могат да предсказват бъдещето.”

За жертвоприношения по време на обсадата на Цариград от Крум единодушно говорят както св. Теофан, така и Незвестния автор, а също и единия Силистренски фрагмент на Крумовия надпис:

„А новият Сенахерим Крум, възгордян от победата, като оставил брат си да обсажда с неговата войска Адрианопол, шест дена след като Лъв се възкачил на престола, нападнал с пехота и конници столицата и обикалял от Влахерните до Златната врата, показвайки своята мощ. Като извършил нечестиви и бесовски жертвоприношения на ливадата до Златната врата при морето…”

„И така българите без някой да ги пресрещне или да им попречи дошли чак до вратата и Крум като направил жертвоприношение според обичая си извън Златната врата, принесъл в жертва човеци и много добитък. Той намокрил краката си на брега на морето, облял се, поръсил войската си, която го акламирала и преминал през наложниците си, които му се кланяли и го славяли.”

„победи Крум и отиде направи жъртвоприношение на морето . . .”

Но всички тези сведения не са свързани със сключването на договори. Затова нека погледнем още един извор, този път арабски. Става дума за известния ал-Масуди. Той говори разбира се не за междудържавни отношения, а за частно-правни, но и те все пак хвърлят някаква светлина върху проблема:

„всички техни [на българите] сделки, както и брачните договори се извършват посредством волове и овце”.

Използването на добитък за размяна косвено се потвърждава и от Сюлейманкьойския надпис на Омуртаг, където в клаузите за обмен на пленници е посочено, че заловените в крепостите се разменят срещу два бивола. Тези известия може вече отново да ги свържем с това на Константин Багренородни. Ще рече, че едва ли става дума за някакви кървави ритуали, по-различни от онези, които да речем се правят и днес с гергьовденското агне. Навярно именно за това и са били извършени и в християнския период от Симеон І и регентите на Константин VІІ. Тъй като воловете са били използвани като средство при търговската размяна, то е възможно тази практика да се е отразила и върху сключването на международните договори, но в един вече по-скоро символичен вариант. В българското обичайно право и до Освобождението се е била запазила практиката за „поливане” на частните сделки – при сватби и покупко-продажба на по-ценни вещи е следвала почерпка, чрез която се давало гласност на извършеното. Тъй че като изключим употребата на някои сакрални фрази и действия принасянето в жертва на животни е по-скоро свързано с подготовката на празненството по случай сключването на мирния договор, отколкото да е проява на някакво мащабно кръвопролитие.

Хамбарлийския надпис и договорния надпис от 820г. като домашни извори потвърждават, че при сключването на мирен договор са се полагали и клетви:

„сам старикът император, плешивият, и завзел беше всичко и беше забравил клетвите, и излезе срещу него архонтът Крум, за да воюва” и съотв.

„…забравиха клетвите…нека бог да даде…”

Във втория надпис нарушаването на клетвите е обвързано с наказание от бог. Такава трактовка откриваме и в надписа на хан Пресиан от Филипи:

„Който и да търси истината, бог вижда, който и да лъже, бог вижда. На християните българите направиха много добрини. И християните ги забравиха, но бог вижда.”

Тези сведения също макар и косвено потвърждават полагането на клетви според обичаите на двете страни и затова нарушението на мира се разглежда като лъжа пред бога, която ще бъде наказана.

ЛИТЕРАТУРА:

В.Н. Златарски Клятва у языческих болгар, Сборник в чест В. И. Леманского, Петроград, 1905г.

В.Н. Златарски, История, т.1.1, стр. 434-441, Притурка № 14Г. Кацаров, Клетвата у езическите българи

Ив. Дуйчев, Славяноболгарские древности ІХвека, Bizantinoslavica, , ХІ, 1, 1950, стр. 20

В. Бешевлиев, Прабългарски епиграфски паметнициВ. Бешевлиев, Вярата у първобългарите, ГИУ-ИФФ, ХХХV, 1,1938

В. Бешевлиев, Един нов извор за вярата на първобългарите, ГИУ-ИФФ, ХХХІІ, 9,36

Ю. Трифонов, Към въпроса за византийско-българските договори, ИБАИ, ХІ, 1937, стр. 278

ГИБИ т.2, т.4, Житие на Никифор от Дякон Игнатий, стр. 36-37, Генезий, 323-324, Фотий, 89-90; ГИБИ, ІІ, Теофилакт Симоката, 340-341, Менандър, Пратеничества, 252, ГЕБИ 9, Константин Багренородни, стр. 209; Прод. Теофан ЛИБИ, т.2, стр. 107-108, 113-114.

ХИБ, т.1, Мирен договор от 820г. и Сюлейманкьойски надпис, стр. 106 , Теофилакт Охридски – 110-111, Ал-Масуди - 149

Забележка: Подчертаното в текста и библиографията са линкове към съответните текстове.

[КГ125]

Готова статия!

[glishev]

Наистина, Галахаде, хубаво е, че си събрал тия не неизвестни, но често забравяни неща накуп.