Ядреният автомобил

**DrG** · Юли 25, 2006

Автомобилостроителите през 60-те : автомобилът на XXI век се нуждае от атомен реактор

„Напредничавите стилисти не са ограничени от съществуващите технически и научни достижения. Свобода на мисълта – това е ключът към прогресивното автомобилно конструиране. Seattle-ite ще доведе до създаването на нови понятия в моделирането, комфорта и безпопастността.” Това е откъс от брошура, посветена на концепткара Ford Seattle-ite XXI. Един скромен ядрен автомобил от 1962 г.

Но едно по едно. Тази история започва, в крайна сметка, още през 1958 година, когато Форд създава своя концепткар Nucleon. Ако сме придирчиви, това дори не е бил концепткар, а само макет в мащаб 3/8. Обаче, отговаряйки на романтичните настроения на епохата, Nucleon се е задвиждал от атомен реактор, поставен в задната част на автомобила. Разбира се, такъв компактен реактор никога не е бил създаден. Но американците са вярвали, че в бъдеще ядрение системи ще бъдат със значително умалени размери. И до някаква степен те се оказаха прави.

Компактните адрени агрегати на САЩ и СССР се слагат на спътници. Ядрените реактивни двигатели с пълна пара са се разработвали не само за космически ракети, но също за крилати ракети и даже за междуконтинентали бомбардировчици. Nucleon, според някои оценки е трябвало да изминава 8 000 км. Без зареждане на адреното гориво, което е зората на атомнара ера според много хора е било безопасен и жизненоспособен източник на енергия.

През 1962 г. Ford прави пълнорамерния Seattle-ite XXI, къде къде по- завладяващ и елегантен, от колкото невзрачния Nucleon. Но по- важното - Seattle-ite се оказал най- богат с идеи „за бъдещето”. Автомобилът е имал четири предни колела- задвижващи и управляеми едновременно. За него е „ предвидено” компютърно управление на магисралата, стъклен покрив с променлива прозрачност, повишаващ ефективността на климатика, управляема щора на задния прозорец и управление без традиционното кормило, позволяващо карането на колата да се осъществява само с леко движение на крайчетата на пръстите.

Предвиждани са различни източници на енергия. Първо, горивни елементи с възможност, както биха казали компютърджиите, за „гореща замяна”. Второ, както са твърдели инженерите „ възможно ще се установят”, някои компактни ядрени устройства.

Цялата предна част на автомобила с четирите колела и силовия агрегат, с мощност 400 к.с. ( както е гласила рекламата, за трансконтинентални пътешествия) е могла да се откача, а на нейно място би се закачал малък модул с икономичен мотор (60 к.с) за градско каране. Още авторите на автомобила са вкарали е проекта- мечта интерактивна навигационна система с подвижна карта на местността и автоматична информационна система, показваща, например, състоянието на агрегатите и прогнозата за времето. Всичко това – десет години преди изобретяването на микрочиповете, петнадесет – до навигационните спътници и четиредесет – до наши дни, когато топлинните елементи едва започват да стават жизнеспособни.

Може би, следащият енергиен източник все пак е ядрен? Да се определи ядрената енегрия като „безопасна” е разбира се, прекалено смелно. Но вижте. Четири предни колела, даващи най- добра управляемост и устойчивост, по- добро спиране и съпротивление на аквапланирането, след много години забвение се завръщат във вида на серийния суперкар Covini C6W. Опция за затъмняване на стъклата по желание на водача, може да се намери при някои от по- скъпите лимузини. За компютърната навигация няма за какво и да се говори. Да и истинско управление на автомобил от компютър – вече не е фантазия. С такива експериментални коли е пълно, а, да кажем, системите за автоматично паркиране вече се продават.

За модулните, съствани и прочии транформируеми автомобили и до сега регулярно си спомнят единствено създателите на концептуални модели. Хората предпочитат, ако толкова им трябва, да купят две различни коли – за града и за душата. Разбира се, далеч не всички могат да си позволят това. Но и атомният шестколесен звяр не би бил по- евтин от два автомобила. Обаче, въпреки съмнението относно реализирането, Seattle-ite не може да бъде наречен провал.

Къде са сега размахът, скъсването с догмите, който е бил присъщ на амриканските мечтатели от 50-те и 60-те години? „Напредничавите стилисти не са ограничени от съществуващите технически и научни достижения”, - казвали автостроителите. Работата не е в атомното захранване, за бога! Нека това е задънена улица. Но самият подход заслужава уважение. Днес могат ли да се намерят толкова много ярки идеи?