Бароков театър и музика във Франция

**mnogoznaiko** · Юли 19, 2011

БАРОКОВ ТЕАТЪР И МУЗИКА ВЪВ ФРАНЦИЯ

Най-важният факт във френската култура през седемнадесети век било пристрастието към класицизма, който бил установен 50 години по-рано. Плеядата, група поети, водени от Пиер дьо Ронсар (1524-1585), била създадена през 1550 г., за да развие френската литература по пътя на гръцката и римската поезия и драматургия, които били публикувани и започнали да се изучават още в началото на века. Почти по същото време станали популярни дворцовите фестивали, както и intermezzi (наречени също ballets de cour), които съчетавали песни, танци, драма и спектакъл в "античен" маниер. Общественият театър бил монополизиран от Confrerie de la Passion (Братство на Страстите Христови), което получило контрола върху светската драма. (Религиозните,пиеси били забранени през 1548 г.) Тези три фактора — пристрастието към класицизма, към старинните предмети и дворцовото покровителство — оформили решително френския театър и музика. Предпочитанието към класицизма и хуманизма били засилени по време на регентството на италианската кралица на Анри II, Катерина де Медичи (1560-1574). Обаче развитието на изкуствата било разстроено от Религиозните войни между католиците и протестантите, избухнали през 1562 г. Бойните действия продължили, докато протестантите не били победени през 1629 г. от войниците на Луи XIII под ръководството на неговия главен министър кардинал Ришельо (1585-1642).

Краят на Религиозните войни дал огромна власт на Ришельо. Високообразован човек, сега той обърнал вниманието си не само към управлението на Франция, но и към покровителството на изкуствата. През 1629 г., същата година, когато били победени протестантите, започнала да се събира Френската академия, малка група интелектуалци, да обсъжда неформално въпросите на литературата. През 1636 г., по нареждане на кардинал Ришельо, тя станала държавна институция, базирана върху италианските модели. Академията изисквала от театъра да дава морални уроци и да се придържа към италианската концепция за правдоподобност. Това била първата от множеството френски академии, които щели да бъдат основани през седемнадесети век, за да насърчават живописта и скулптурата, музиката, архитектурата и дори танца. Тези държавно контролирани академии надзиравали обучението на младите художници и отговаряли за раздаването на държавни поръчки. С времето академиите ставали все по-авторитарни и накрая упражнявали строг контрол върху всички изкуства.

Първият значим френски драматург бил Александър Арди (около 1572-1632), плодовит автор, който написал около 700 трагикомедии (пиеси със сериозна тема и щастлив край) и пасторални пиеси за Hotel de Bourgogne, единственият постоянен театър в Париж до края на войните през 1629 г. Иначе пиесите били поставяни на места (jeux de раите), където се издигала платформа вместо сцена. През 1640 г. кардинал Ришельо наредил в двореца му да бъде издигнат театър, първият във Франция, който имал авансцена (арка, разделяща сцената от аудиторията), новост, дошла от Италия и скоро станала стандарт в цяла Европа. Ришельо проявявал особен интерес към драмата и лично наел петима драматурзи да работят под негово ръководство. Единственият, който постигнал трайна слава, бил Пиер Корней (1606-1684), чиито трагедии, взети от древната история и митология, са съсредоточени около героя, който предпочита смъртта пред безчестието. Те са написани на витиеват, емоционален език, който дефинирал френската класическа драма преди 1650 г. Но когато Корней представил Le Cid пред Академията за рецензия в годината, когато тя била основана, пиесата се сблъскала с такава сурова критика, че той престанал да пише за четири години. По-младият брат на Корней, Тома (1625-1709), също бил бележит драматург, чиито най-добри творби датират от 70-те години на XVII век.

Френската драма достигнала своя зенит с пиесите на Жан Расин (1639-1699), чиито трагедии в гръцки стил се развивали около конфликта между желание и дълг, изразен с непосредствен, прост език, който бързо заместил претрупания език на Пиер Корней. Пиесите на Расин въплъщават теориите на Никола Боало-Деспрео (1636-1711), който защитавал трите единства — на време, място и благоприличие — в речта, стила и моралното поведение. В началото на кариерата си Расин се сприятелил с Молиер (Жан-Батист Поклен, 1622-1673), чиито пиеси белязали върха във френската комедия. Мизантроп (1666) и Тартюф (1664), повлияни от комедия дел арте, която се радвала на голям успех във Франция, са шедьоври на циничното остроумие, написани в 12-срични александрийски куплети, които се превърнали в стандартна стихотворна форма за френския театър. Комеди Франсез, създадена с кралски декрет през 1680 г. от трупата на Молиер и тази на Hotel de Bourgogne, получила монопол върху всички драми на френски, с единствено изключение за комедия дел арте, която накрая била забранена през 1697 г. заради въображаема обида към любовницата на краля.

Кардинал Джулио Мазарини, наследникът на Ришельо, който бил италианец по рождение, изпитвал трайна любов към операта, която поддържал активно. Скоро след като поел юздите на пълната власт след смъртта на Мазарини през 1661 г., Луи XIV започнал строежа на нов дворец във Версай, край Париж. Още преди завършването на двореца през 1682 г. Луи поставял огромни спектакли, като „Удоволствието на омагьосаната земя” (1664), алегория за неговото управление. Изкуствата в епохата на Луи XIV трябвало да прославят краля, а класицизмът щял да изиграе основна роля в това. Класицизмът бил фаворизиран не само поради образования си хуманизъм и извисения си морален тон, но и заради внушението си, че Франция била наследник на Гърция и Рим. В дебатите след 1688 г., известни като Битката между Древните и Модерните, френските академици дори се опитали да покажат превъзходството на френската култура, използвайки я, за да заместят античността като нов критерий.

През 50-те години на XVII век Луи XIV се появявал редовно на балетите, които се превърнали в големи спектакли. След това той продължил да се наслаждава на балетите и оперите от своя придворен композитор и танцов майстор Жан-Батист Люли (1632-1687). Първоначално Люли си сътрудничел с Корней и Молиер в комичните балети за двора, но Молиер отказал да работи с Люли през 1672 г. поради неговите безскрупулни действия. Тогава Люли започнал сътрудничество с драматурга Филип Кино (1635-1688), което продължило едно десетилетие, от Атис (1676) до Армида (1686), базирано върху Освободеният Йерусалим от Торквато Тасо. Тяхната работа, която акцентирала върху единството между текста и музиката, била сравнима по характер с трагедиите на Корней и Расин. Тъй като се придържал към флорентинския идеал carnerata за изразително декламиране, Люли композирал музика с отмерена и грандиозна простота. Той също така смятал за революционно въвеждането на допълнителни хорове и балети в операта, което придало на представленията по-голяма пищност, която спечелила много от костюмите, проектирани от Жан Берен (1637-1711). Резултатите били сериозни и пищни, но също така и колоритни — напълно подходящи за живота във Версай. Люли заемал пост във френската музика, който може да се сравни с поста на Шарл Лебрюн в изящните изкуства. Той способствал за основаването на Кралската танцова академия след оттеглянето на краля от активно участие в балетите през 1661 г. През 1672 г. Люли слял академиите за музика и танци, за да създаде предшественика на Opera, националното оперно общество във Франция.

Люли определено бил най-мощната сила във френската барокова музика. Единственият му съперник бил Марк-Антоан Шарпентие (1634-1704), ученик на Карисими, който, като музикален диригент на Йезуитския орден в Париж, станал най-великият френски композитор на религиозна музика. Светската музика на Шарпентие също била с високо качество, особено операта „Въображаемата болест” (1673), написана с Молиер, след като той скъсал с Люли. Другата важна фигура бил много по-младият Франсоа Купрен (1668-1733), органист на краля във Версай, чиито сюити за клавесин и оркестър са забележителни със своята витална фантазия. Като композитор той живял в две епохи: най-значимите му композиции били написани при властването на Луи XV, макар че музиката му остава къснобарокова по стил.