Иван Теофилов, "Вселената на яйцето"

[glishev]

Иван Теофилов, "Вселената на яйцето". ИК "Жанет 45", 160 с., Пловдив, 2011. Цена: 12 лв.

Иван Теофилов, "Вселената на яйцето" в книжарници Хеликон.

Иван Теофилов в Литернет.

Иван Теофилов е един от последните живи български поети. Може би почти никой освен намаляваща група смислени читатели не подозира, че българска литература продължава да има и след, да речем, Вапцаров. Покойният Радой Ралин беше не само сатирик, но и лирик, при това удивително мощен. Разбира се, Фотев. Проф. Александър Шурбанов, при всичката несигурност около него, също е не само преводач, но и създател на прекрасна поезия: суха, ясна, нежна без евтини сантименталности. Кристин Димитрова и Кирил Мерджански също си струват четенето – и то ласкавото четене. Може би има и други последни йомсвикинги на нашия език. Иван Теофилов е техният некоронован крал. Стар, лишен от илюзии и по особено наивен начин мъдър. Средиземноморски автор, чиито текстове имат рядкото качество да са изстрадани не в пози, а в обмисляне. Пловдивски автор, тракийски, еврейски и български. Носител на онова „чорбаджийство", за което фантастът Любомир Николов напразно се надяваше да е присъщо на българина. Човек, способен да каже „Бог да прости" за друговерец, да усети родоското рицарско Средновековие като предизвестие за собствената ни смъртност и да пожелае сам да влезе в хипотетичното време на нечия бъдеща чувствителност. Много рядко меланхолията е рационална и много рядко рационалността е поетична, но при Иван Теофилов това се случва непрекъснато.

Сега, осемдесетгодишен, той публикува не само стихотворенията си, но и мислите си в проза. Но проза ли е това? Не е мерена реч, това е сигурно. Това са пътните знаци, камъчетата, оставени от Палечко по пътеката от детството към смъртта. Есета, афоризми, бележки, спомени. Учудващи и възхитителни малки прозрения на човек, който не само много е видял, но и много е крил в себе си. И който няма от какво да се бои. „Вселената на яйцето" е книга за всеки, който иска да повярва в литературата ни. Тук Теофилов вече не е рицар, а наставник на рицари. Помнещ Втората световна, комунизма, Париж, Москва, София, Пловдив, Болоня, дисидентите, лудите глави и партийците, преживяващ нашето собствено време, лишено от център, Теофилов си проправя път с литературен фенер. Вижда пред себе си само поезията и то не защото е сляп за другите неща, а защото само тя си струва. Само тя ще остане. Притежава само думите и разчита на своите обичани автори от Сребърния век, както Данте разчита на Вергилий. Държи сърцето си затворено за дребнотемията ни и отворено за Христа и Буда по начин, който не би харесал на догматиците, но буди само озадачената почит на колебливите читатели.

Той е бавен човек, дошъл от бавно време. Отпреди Интернет. Обмисля текстовете си, редактира, без да цензурира. Вярва може би само в театъра. Ненатрапчива поука за всички нас днес, които неуморно бълваме полуфабрикратни мисли. Иван Теофилов е пратеник от домовете на нашите деди. Човек от ХХ в., от старото време на Стария Пловдив, посланик на крал Лир и Хамлет, на Иво Андрич, на повехналата еврейска хубост, на платаните, кестените, печената леблебия, на Люксембургската градина, на вечните неща и на отдавна пометените от времето немски и руски войничета. Той помни Лилиев така, както родителите ни помнят престарелия Майстор, античния Симеон Радев и кварталчето на дъновистите. Както ние би трябвало да помним Ралин – и самия Теофилов. Новата книга със стари записки на поета показва непрекъснатостта на времето – въпреки че кой ли не се опита да ни убеди, че приемственост няма. Не, нашият език не започва отначало. Душата ни не остарява. Не и докато ги има мъже като Теофилов – гюромихайловци на истинската чувствителност.

Редактирано Август 18, 2011 от glishev

[КГ125]

След такива думи, няма как да не се захвана с по начало нетипичното за мене четене на поезия )

[glishev]

Това са спомени. Струват си.

[КГ125]

То наистина си струвало! Ех тая нашата страна, дето не се чува гласът на поетите й...

[glishev]

Я да вдигна тая стара темица, че някой да я види. КГ, ти си я беше купил май тая книга?

[КГ125]

Не сварих