Братята от Анонай

[mnogoznaiko]

БРАТЯТА ОТ АНОНАЙ

ЖОЗЕФ МОНГОЛФИЕ

Дарина Герова

„Който е преживял откриването на балоните, би могъл да свидетелствува какво раздвижване предизвика то в света, какво съчувствие спечелиха първите конструктори, какви мечти събудиха в хиляди сърца".

Гьоте

Преди два века в колежа на френското градче Турнон стана нещо, за тогава твърде обикновено. Едно момче с вирнат перчем и зачервени от напрежение скули изтърпяваше наказание, съобразено с броя на неговите години — тринадесет. Тринадесет удара с пръчка и лишаване от разходка до голямата поляна в междучасието . . .

Необикновеното се случи на другия ден.

Малкият Жозеф Монголфие, син на почетния производител па хартия от Анонай, забягна от колежа.

Кюретата разгласиха неприятната вест из околните селища, предупредиха бащата на немирника и смирено обърнаха очи към небето да изпросят наказанието му.

Но за разлика от всички свои приятели, които се опитваха да бягат от стените на Турнонския колеж, момчето с вирнатия перчем не се върна. Чак след няколко години един обрасъл и изпокъсан скитник донесе в семейството на Монголфие радостната вест, че Жозеф е жив, спи при скитниците в малкото крайморско селце Сент Етиен, лови миди и приготвя лекарства, които сам продава в околиите села, за да се прехранва.

Бащата изпрати да приберат непокорния син, когото и скитниците в Сент Етиен вече не знаеха къде се е преместил.

Случката В Кафене „Прокоп"

Старият Байо беше чуден човек. Знаеше, че всички в парижкото кафене на учените уважават неговите думи — и все пак се съмняваше в хората. Откъде да знае кой какъв е! Току-виж, че някое ухо на Людвиг Ловена донесе на кралската свита за него: „Има в кафене „Прокоп" един стар учен, който цял ден дрънка двусмислици срещу държавната власт и срещу тебе, кралю".

А имаше и какво да се донесе. Кафене „Прокоп" по цели нощи „произвеждаше ехидни забележки" и гадаеше в кой ден Людвиг XVI вече няма да е крал на Франция.

Бедата на стария Байо беше в това, че живееше откъснато от хората и не знаеше, че ако искаха да спасят краля, приближените на Людвиг XVI трябваше да избесят цялото трето съсловие, цяла Франция.

И в онзи паметен ден старецът страдаше от манията, че някой го дебне. Превил дългата си снага над масата, той наблюдаваше под вежди едно одърпано голобрадо момче с вирнат перчем над челото, което режеше тънки парчета сланина и с наслада ги поднасяше към устата си.

В кафенето още нямаше никой и Байо сам реши да научи кой седи насреща му.

— Вие, господине, не сте ли идвали тука?! — заговори без повод той.

— Не съм — съгласи се момчето и продължи да яде.

— На път ли се отбихте или близо живеете?

Момъкът вдигна глава и старецът веднага разбра измамата си. Гледаха го с признателност откровени, още детински очи.

— Благодаря ви! От два дни съм в Париж, господине, но никой не е заговарял още с мене.

Старият Байо се ядоса:

— Наистина ли? Не се сърдете на Париж, той винаги е зает с държавни дела.

Насмешката в очите на момчето го насърчи.

— И толкова е зает — продължи той, — че всеки продавач може да ви каже какво е закусвал вчера нашият славен крал и да се радва заедно с вас, че държавният баща е благоволил да има такъв апетит.

Когато на масата не остана нито едно парче сланина, Жозеф се премести до стареца, но не успя да размени с него нито една дума. В кафенето един след друг започнаха да влизат странни посетители. Някои бяха облечени просто, с изтрити фракове и старомодни триъгълни шапки, други разгръщаха зимните си пелерини и дълго оглеждаха стола, преди да седнат. Новата касторена шапка върху главата на един нисък господин, обут в светли копринени чорапи, накара Жозеф да свие презрително устни. Той тъкмо се канеше по стар рибарски обичай да подсвирне, когато старият го изпревари:

— Представям ви новия член па кафенето. Той сам ще ви разкаже кой е, откъде идва и с какво се занимава.

— Жозеф Монголфие — поклони се, като се стъписа, момчето.

И правите, и седналите край масите обърнаха любопитни погледи към него.

— Родили са ме през 1740 година — продължи той. — Баща ми е богат, аз съм беден. Ида от предградията на Сент Етиен.

Мъжете протегнаха ръце и казаха имената си, но Жозеф беше толкова развълнуван, че не успя да ги запомни. Стори му се, че всички окончават на смешната сричка „пре" и са много по-дълги от имената на неговите доскорошни приятели скитници.

Те скоро забравиха момчето с перчема. Без да успеят да си кажат „добър ден", започнаха някакъв спор, който беше непонятен за Жозеф.

И скитниците в Сент Етиен не умееха така да се карат. Тук, в престрелката от научни догадки, обобщения и доказателства, Жозеф се чувстваше изгубен. Мълчеше, притаен в ъгъла, сякаш се срамуваше да не би да го изгонят. Всички тези хора бяха чели важни книги, знаеха много и вършеха нещо голямо. Скаран от Турпон с богословието, Жозеф обожаваше истинските учени, които не се страхуваха да търсят истината в забранените области, да рушат известното до вчера и да гадаят бъдещето. Зает със своите лечебни съединения в Сент Етиен, той си въобразяваше, че беше стигнал върховете на някаква важна наука, а едва сега му ставаше ясно колко много работа трябва да извърши, за да може един ден да се присъедини поне към спора на тези мъдри мъже.

Старият Байо, който на младини беше работил върху тегловната сила на речните води, но отдавна се занимаваше само с изследване влиянието на виното върху вътрешните си органи, забеляза срамежливия интерес на момчето, приближи стола си до неговия и направо попита:

— А ти от какво се интересуваш, приятелю? Жозеф си спомни последното, за което говореха, и повтори.

— От въздушните пластове.

Смехът на масата избухна изведнъж. За да спаси момчето от подигравки, старецът извика:

— Чудесно! Чудесно! Искаш ли да узнаеш какво сме направили досега с тези въздушни пластове?

— Летели сме! — Байо удари с юмрук по масата и всички престанаха да се смеят.

— Човек е летял не само в притчите на старите гърци, господа! Вчера един енциклопедист, който изучава испанските ръкописи, ми разказа за чудната история за испанеца Гусман, който се осмелил да се вдигне във въздуха в присъствието на крал Жан в една конюшня от ракита, покрита с хартия и снабдена с горящ мангал.

Байо млъкна и погледна така своите събеседници, сякаш самият той беше направил въздушното пътешествие в Лисабон.

— Защо млъкна? — развикаха се учените.

— Гусман стигнал до покрива па кралския палат и увисна… на корниза. Свалили го жив и здрав, но . . .

— Какво „но"?

—Но светата църква го предала на инквизиция.

— Това е несправедливо! — извика зачервено и разтревожено момчето.

Този път никой не му се изсмял.

— Не викай, моето момче, Париж не е глух — продължи Байо. — Но ако наистина се интересуваш от науката, върни се при баща си и започвай работа. Има кой да ни оцени!

Учените посрещнаха с възторг думите на стареца. В чест на науката звъннаха пълните чаши.

Жозеф запомни срещата в кафене „Прокоп". Запомни я завинаги.

Старият Баща Помага

Дойде денят, когато намереният син на индустриалеца Монголфие от град Анонай стана глава на семейство, съдружник във фабриката за хартия на баща си и съветник на по-малките си братя.

Жозеф умееше да печели приятели между работниците и занаятчиите — кожари, зидари и шапкари, между селяните от околността, които идваха да продават на фабриката слама, между онези, които изпращаха чак от хълмовете на Вавире децата си на училище.

Но най-големия приятел Жозеф намери в собственото си семейство. Когато Етиен, неговият по-малък брат, се върна от Париж с диплома на архитект и пълна глава с проекти, двамата за първи път откриха, че цял живот са били нужни един на друг и цял живот са се търсели.

Има хора, с които човек не може да не стане по-добър, отколкото е всъщност. Такъв беше Етиен Монголфие. Вроденото му благородство, склонността му към размишления, неговият такт и умение да разговаря с хората от всички слоеве на обществото, обширните му знания по математика, физика и химия бяха едно прекрасно допълнение към смелостта на някогашния скитник. Жозеф с радост прие братската десница, подадена за помощ.

В хартиената фабрика започнаха да се появяват новости, за които целият град говореше с интерес. Братята измислили нов апарат за пресушаване на хартията. Братята започнали производство на луксозна и рисувателна хартия, непозната дотогава. Братята щели да наредят по нов начин всички работилници във фабриката, за да съкратят времето за производство.

Но осемнадесетият век имаше един закон, който стоеше над всички закони — правото на бащата.

Старият Монголфие, който привидно не се интересуваше от работата, докато доходите на предприятието се удвояваха, изведнъж изпита страх от странните проекти на неуморните си синове.

„Забранявам ви — произнася той един ден съдбоносните думи — да променяте реда в книжната фабрика, докато съм жив!"

Тези думи, които накараха братята да насочат вниманието си извън книжната фабрика, са записани в златните страници на историята на великите изобретения.

Хрумването Беше Плод На Много Наблюдения

Историята на великите изобретения има едно хубаво качество — не се срамува от обикновеното всекидневие на изобретателите, а напротив, понякога прекалява с любопитните си предположения.

Така например за братя Монголфие тя разказва следното:

В къщата на Жозеф цяла зима горяла камина. И един ден, а може би вечер, когато четиридесетгодишният индустриалец хвърлил разтворен плик в камината, лютивият дим го издигнал за кратко нагоре, преди да го предаде на пламъците.

Жозеф се замислил . . .

Веднъж пад същата камина съхнело пране, а братята седели край огъня и пушели лулите си. Неочаквано архитектът забелязал, че една от ризите се издува от топлината и обърнал вниманието на брат си върху това свойство на топлия въздух. Тогава може би Жозеф успял да сподели с него наблюденията си с плика ... И отново двамата запушили лулите си.

А една лятна привечер — това вече историята е записала най-точно — братята от Анонай излезли да направят една обикновена разходка в полите на хълмовете на Виваре.

От юг духал топъл вятър и гонел бели облаци над планините. Единият брат протегнал ръка и пръв посочил пухкавите пари, които бързо се сгъстявали и издигали над хълмовете, гонени от топлата земя.

И тъй като синовете на стария Монголфие не се занимавали с поезия, а с наука, другият правилно разбрал мълчаливия жест на брат си.

— Топлият въздух, нали?

— Топлият въздух.

— Силен е . . .

— Силен е, дяволът.

Тази привечер братята побързали да се приберат у дома си у тях пламтяло нетърпеливо желание по-скоро да проверят догадката си.

Но физическите, химическите и математическите книги в библиотеката на Етиен оставали неми за въпросите на братята. Единствен старият верен закон на Архимед им давал право да предполагат, че както параходите се задържат на повърхността на водата от онази прочута подемна сила, така и едно тяло, пуснато във въздуха, може да се издигне от подемната сила на въздуха, ако предположим, че стане по-леко от изместения въздух.

Тази вечер братя Монголфие били сигурни, че за да е леко, летящото тяло трябва да се напълни с топъл въздух. Това откритие правело възможно тяхното изобретение.

Лети

На 5 юни 1783 година на площада пред колежа в Анонай ставаше нещо необикновено. От всички улички към колежа се стичаха хора, облечени в празнични дрехи. Майки подеха за ръка невръстните си рожби. Старци тропаха по уличките с бастунчета и бързаха да се присъединят към групите, които разпалено коментираха събитието.

Дървените пейки отдавна не достигаха. Тук бяха роднините на индустриалеца Монголфие, занаятчиите от работилниците за кожи и шапки, от дараците и дърводелните, работниците от хартиената фабрика, учениците от колежа, лозарите от околността на Анонай и любознателните селяни, пожертвали благоприятния си следобед, за да видят какво ще стане. Тук бяха приятелите на Жозеф и Етиеи Монголфие, които в случай на неуспех се готвеха да ги защитят от дребнавата злоба и насмешките.

Когато слънцето започна да слиза на запад, от пътя, който водеше за долината на реката Канс, се зададе странно шествие.

Няколко мулета пристъпваха приведени и теглеха широка кола, натоварена догоре. Жозеф тичаше пред животните и проправяше път с едрите си здрави рамене. Той съзря групата приятели, които ги посрещнаха с възторжени викове, и потърси брат си.

— Етиен, все едно, че на площада имаме само приятели.

— Ех, де да беше тъй . . .

Благите очи на Етиен изразяваха смущение и плахост.

Жозеф нямаше време да го насърчава. Сега целият им живот беше затворен в безформения пакет от платно и хартия, който мулетата покорно докараха в центъра на площада.

Няколко мъже ги подкрепиха да свалят багажа и да освободят животните. Целият площад мълчеше, сякаш се боеше да не развали това, което трябваше да се извърши.

Жозеф свали шапка, вдигна ръка и се прекръсти. Отслабнал от недоспиване и тревоги, Етиен последва брат си.

На площада лумна огън. Етиен извади от колата един обикновен мангал и го сложи в дъното па голяма телена кошница, пълна с влажна вълна и парчета от хартия. Жозеф му помогна да развият платното от тафта. То шумеше, защото беше подплатено с хартия. Доближиха го до огъня и започнаха да нагряват неголемия отвор. Топлината затрептя в гънките на пакета, после започна да издува краищата му.

Братята държаха въжетата, привързали здраво кошницата за дъното на балона, и брояха минутите. Топлият въздух от огъня свободно нахлуваше във вътрешността на необикновения предмет. Той продължаваше да расте — чудноват по своите размери и форма, като изпълваше все по-голяма част от площада. Десетина мъже вече едва удържаха изопнатите въжета.

— Режи! — опушен от дима, изкомандва Жозеф.

Пакетът се откъсна от земята и стремително се понесе нагоре. — Лети! — пръв се опомни Жозеф.

— Лети! — произнесе шепнешком Етиен.

Наскачали от местата си, хората стояха като втрещени и никой нямаше желание да говори. Бавно като птица в небето се издигаше изобретението на братя Монголфие, а на площада Анонай още не смееше да ликува, въпреки че този юнски ден го направи известен на историята в света.

След няколко минути балонът започна да слиза и бавно се свлече върху зелените ливади извън града.

Първият полет бе завършил благополучно.

Само след два дни цяла Франция узна за „чудото" на братя Монголфие. Вестниците посветиха първите си страници на „чудесното изобретение", а Людвиг XVI изпрати в Анонай бърз куриер със заповед:

„Синовете на индустриалеца Монголфие да покажат своето изобретение в Париж!"

Балонът Над Версай

Четири месеца след събитието в Анонай Етиен замина за Париж с нов пакет от слама, вълна и платно. Този път балонът трябваше да събере 200 кубически метра въздух и вместо на 500 да се издигне на 1200 метра над земята. Жозеф и Етиен бяха решили да покажат на любопитния Париж нещо ново, затова багажът на Етиен постоянно шаваше и от „дилижанса" на изобретателя долитаха някакви звуци.

В уречения ноемврийски ден сякаш целият Париж се беше стекъл да види необикновеното събитие. Къщите и улиците на столицата се изпразниха, от кулоарите и салоните на Версай се проточиха пъстроцветни шествия от фаворити, благородници и слуги. Цялата свита на Людвиг и Мария Антоанета гореше от нетърпение да види по-скоро това „чудо". Учените на Париж, които може би единствени разбираха голямото значение на сполучливия опит в Анонай, нямаха достъп до поляните на кралския парк и заедно с народа на Париж очакваха да видят балона от покрайнините на Турнонския лес.

Жозеф и Етиен Монголфие. На Етиен Монголфие да се даде орденът „Свети Михаил", а Жозеф Монголфие да се направи член на Кралската академия на науките!

„Ние сме първите откриватели на въздуха. Браво, господа Монголфие"... — писаха още на другия ден вестниците на Париж.

Разбира се, френските журналисти тогава не бяха длъжни да знаят за отчаяните опити на десетки човешки поколения, за испанските, английските и немските изследователи… Тези журналисти не можеха да гадаят и бъдещето, за да сложат за заглавие на своите вестници друго мото:

Франция откри въздуха и галантно отстъпва реда си.

Моля, състезавайте се нататък, господа . .