Петра

[П. Теодосиев]

Петра

Когато след ослепителното слънце на пустинята човек попадне в тесния тъмен проход между отвесните стени на розов пясъчник, небето започва да му изглежда като тънка лента, която някъде високо-високо разрязва плътната маса на камъка. Слънчевите лъчи достигат дъното едва на пладне. През останалото време Сик, както се нарича тази клисура, широка 4—6 метра, е обвита в полу-мъгла и сенките оцветяват розово-кафявите й стени в гъст виолетов цвят. Отразявайки се в скалите, чукането на токовете се повтаря десетки пъти. Неволно произнасяш с полушепот всяка дума, с която се обръщаш към спътниците си. Пътят е затрупан от камъни. Някои тежат с тонове. Обливат ги потоци, които от време на време наводняват Сик. В древността водите от редките дъждове са се отвеждали по изсечени в скалите водостоци в подземен тунел, който се е запазил и до днес, но повече от хиляда години той не е почистван и е задръстен с пясък и тиня. През Сик минавал древният керванен път от Египет към Палестина и Сирия. По този дълъг и труден път неочаквано сред морето млечнобели пясъци се издига отвесна сивокафява верига. Само опитно око може да открие тясната, изровена от водата клисура — единственият проход между скалите. Той капризно се извива през дебелия каменен слой, в прохлада и полумрак, докато след един завой скалите сякаш се отварят и откриват град, толкова ярък, сякаш слънцето го е нажежило до червено. Това е Петра. Точно срещу Сик се издига огромна постройка с двуетажен портик. Тя е увенчана с нещо като кръгъл храм, на чийто покрив са се запазили останки от каменна урна. В течение на векове всеки бедуин, който минавал през Сик, стрелял в урната с напразната надежда, че тя ще се разцепи и ще го обсипе със съкровища. Народът нарича загадъчната постройка „Съкровищницата на фараона".

Безброй са постройките в Петра. Те се извисяват на два, а понякога и на три етажа, крият се в пукнатините, скрити зад естествените издатини на скалите. Те са различни по големина. Тук има и неголеми, малко по-високи от естествен човешки ръст пещери с избледняло изображение на Душарес, древния бог на полулегендарните едомити. Тук има и десетметрови портики, сякаш нарисувани върху отвесната урва, и странни кули, увенчани с нещо, което наподобява зъбите на куче. Някои са направени с варварска грубост, други се отличават с изискана виртуозна резба върху камъка, изящество на орнамента и декоративни гирлянди. Колони, архитрави, корнизи, фронтони — всичко е сякаш също както при гърците. Но гръцкият ордер представлява система от стойки и греди, от носещи и носими части. А тук, в Петра, това е само мотив на резбата върху камък. По същество това не е архитектура, а нейно изображение: и колоната, и архитравът, и фронтонът, и стените представляват един цялостен каменен масив, тъй като Петра не е построена, а е изваяна, изрязана в скалите на котловината. Идеално правилните линии на корнизите, украсените с резба рамки на вратите, релефите и декоративните статуи, чиито глави са изсечени със завидна упоритост — всичко това е един колосален розов монолит, пресечен, както дървото от годишните си пръстени, с ивици виолетови, пурпурни и тъмнокафяви слоеве.

Фасадите на Петра са по-скоро скулптури, отколкото произведения на архитектурата. И те са пластични като скулптури. Нерядко строителят, например в същата тази Съкровищница на фараоните, сякаш разкъсва наполовина четириколонния портик, като играчки изблъсква встрани двете части на фронтона и в образувалия се отвор взижда кръгъл малък храм или каменен цилиндър, украсен с ниши и полуколони.

Околните стени са изпъстрени без всякаква логика, система и необходимост от кръгли колони, колони, излизащи с три четвърти навън от стените, от полуколони, четвърт колони, плоски пиластри — и всичко това е изрязано в скалата.

Към входовете, така старателно и красиво изработени, не водят никакви стълби. До долните входове не е трудно да се добереш с помощта на подвижни стълби, но до тези, които зеят като черни ями на височината на пет-, шест-, десететажно здание, може да се изкачи само катерач. Зад портиките той няма да намери нищо, което да отговаря на пищната фасада; древните пещери с ниши са обезобразени и има следи, че са били преправяни. Не са известни нито хронологията, нито времето, когато тези постройки са били изсечени в скалите. Никой не може да каже кои съоръжения са по-древни и кои по-късни.

Голяма част от Петра все още лежи под многовековния пясъчен слой. Денем на слънце освен гробници в скалите и полуизтрити надписи на неизвестен език се виждат само безредно разхвърляни отломъци от колони и странни, наполовина враснали в земята руини.

Но когато луната нощем се издигне над планината Ел Хубтха, градът сякаш оживява. Сенките рисуват основите на къщите от двете страни на улицата, в призрачната светлина отломъците от колоните ти се струват като портики, защищавали някога тротоарите от палещия зной. А по-нататък, зад останките на римската триумфална арка, са развалините на пазара и подковата на изсечения в скалата античен амфитеатър.

Това е вековно наслоение, летопис на историята на града, сега мъртъв, а някога най-голям и най-богат по цялото протежение от Мъртво до Червено море, град, който измежду всички съседни градове отстъпвал само на Ерусалим.

За Петра казват, че тя е древна като времето. Първите сведения за Петра ни дава библията. В VIII в. пр. н. е. юдейският цар Амасия се хвалел, че той е завладял крепостта на едомитите и избил цялото й население. Очевидно по това време вече Петра се е смятала за голям и богат град. Победата над Петра се отбелязва в аналите на юдейската история като събитие от първостепенна важност.

Науката разполага с много оскъдни сведения за едомитите. Вероятно на тях са принадлежали цистерните за дъждовна вода, валовете и находките от керамика, намерени на една от скалите на Петра. Може би те са издигнали жертвениците или обелиските по върховете на заобикалящите котловината скали и са издълбали до тях стръмни стълби. Очевидно тези обелиски са били някога идоли на Душарес, но впоследствие човешките им черти са били издялкани от поклонниците на религии, които забранявали да се създават кумири. След разгрома, причинен от Амасия, градът загубил значението си и няколко века никой не споменава за него. Може би освен скотовъдците, които прекарвали стадата си през Сик, за Петра никой и не помнел. В IV в. пр. н. е. едомитите били прогонени от Петра от набатеите. Набатеите били опасни пирати в Червено море и египтяните ги изблъскали от крайбрежието във вътрешността на страната. За своя нова столица набатеите си избрали непристъпната Пегра. Неизвестно къде и кога набатеите усвоили инженерни познания и хидротехническото изкуство. Но то съответствало на тяхната предприемчивост и трудолюбие. С помощта на бентове, шлюзове и водоотводни тунели древният народ превърнал безплодната, макар и богата с вода местност в огромна цветуща градина.

Пустинята, както и морето, не само разделя, но и свързва хората. Набатейските търговци, прадеди на съвременните араби, държали в свои ръце търговията с далечни страни. Скъпоценни камъни и скъпоценни видове дърво, оръжие, вино, фурми, благовония и подправки — всичко, с което е богата Индия, Южна Арабия, Централна Африка, било прекарвано от прашни кервани през Петра. През Петра прекарвали табуни коне за египетската армия и колони роби за египетските работилници и чифлици, а насреща карали златото и слоновата кост на Нубия, бисерите на Червено море, тамян и александрийско стъкло. И наред с това към планинските храмове на Петра се нижели тълпи от поклонници. Леки отряди от набатейски конници, които познавали всяко хълмче, прикритие или пещера, били надеждна охрана по търговските пътища на Изтока. И макар набатейското царство да нямало точни граници, керванджийските пътища в пустините на Арабския полуостров и Западна Сирия през III и II в. пр. н. е. били в ръцете на набатеите.

Във Финикия, Италия и Гърция — навсякъде познавали набатеите и те навсякъде имали свои храмове, където се молели на Луната и звездите, на Вечерницата и Зорницата. Това били богове, които през нощта посочвали на керваните пътя през тъмната пустиня, пътя към водата, пътя към печалбата, пътя към чужбина и от чужбина към дома.

На Арабския полуостров Петра била главната съперница на Мека и като Мека се смятала за свещен град на бедуините. Възможно е великолепното здание, изсечено при спускането на Сик в котловината, да не е съкровищница, а храм на набатейските богове. Възможно е обаче набатеите да са извършвали молитвите и свещенодействията си по примера на едомитите не долу в котловината, а в планинските храмове. Там горе имало изсечени от камък жертвеници и огромен черен метеорит, който смятали за изпратен от бога.

Вероятно набатеите живеели отначало в стените на котловината като лястовиците, които правят гнездата си в отвесните брегове. Възможно е пещерите да са били жилища (в Северна Африка пещерните градове не били рядкост). Впоследствие пещерите станали място за погребване на набатейската аристокрация, а най-великолепните — гробници на набатейските царе. Трудно е да се твърди това — до нас не е достигнало нито едно запазено набатейско жилище, нито документи, свързани с живота или търговските операции на Петра. Това се обяснява с упадъка на града в края на II в. пр. н. е., когато с развитие на мореплаването търговията с кервани замира и Египет със собствени кораби и с кораби на своите съюзници прекарва стоки в столицата на Средиземно море — Рим.

Не успяла още да угасне славата на търговския град Петра, когато войските на Помпей, а след него и на Цезар в I в. пр. н. е. превръщат Сирия, Юдея и Египет в римски владения. Петра става, макар и не задълго, опорен пункт на римляните. За това напомня римската улица с останки от колони и високи тротоари, изопнати покрай древния керванджийски път по коритото на поток, отведен в тунел от набатейските майстори. Храмът на римските богове, баните с горещ и хладен басейн, гимнасият, в който знатните набатейски юноши изучавали латински и гръцки език, и заобиколеният от кервансарай обширен пазар станали гордост на града.

Римляните не могли да унищожат древните обичаи на набатеите. Както по-рано хиляди поклонници се изкачвали на върха на планината, за да се поклонят на черния камък и както преди продължавал да се умножава пръстенът на гробниците в скалите, заобикалящи котловината. Съживилите се керванджийски пътища отново се оказали в ръцете на набатейските търговци. В I в. сл. н. е. пазарът на Петра опустял. Подземните отводни канали остарели и водата в периода на дъждовете започнала да разрушава великолепните римски постройки. Почти цялото население напуснало града, поклонничеството замряло. Но и това не било смъртта на Петра.

През II век Петра става столица на римската провинция Арабия, отново се възстановява и в чест на император Траян се издига великолепна триумфална арка. През Сик отново се проточили вериги от камили и котловината, заобиколена от скали в розов и червеникавокафяв цвят, отново се изпълнила с гърлени викове, клетви и проклятия. И отново покрай изсечените в скалите гробници се проточили колоните на оковани във вериги роби. Римляните построили още два пазара и така в Петра те станали три. В полегатия склон на скалата изсекли амфитеатър и преминаващите търговци можели да се наслаждават на представления или на гладиаторски боеве.

По времето на Траян в Петра вече не помнели за набатеите и за могъщата империя на керванджийските пътища. Този народ се слял с другите бедуински племена. Храмовете и изсечените в скалите гробници били изоставени, животът на многоплеменния римски град пърхал в дъното на котловината. В V в. с падането на Рим басейнът на Йордан става византийско владение, бившата римска провинция Арабия запада и керванната търговия през Сик се прекратява. Християнските монаси затрупват безбройните гробници в червенорозовите скали. Те превръщат погребалните ниши в олтари на новия Бог, а древните храмове — в пещерни манастири.

Монасите преименували Сик в Клисура на Мойсей, те създали легендата за това, че легендарният библейски пророк отворил със своя жезъл тази клисура, когато извеждал евреите от Египет в палестинските земи. По това време римският град на дъното на котловината бил вече наполовина затрупан с пясък и когато в началото на VIII в. тук нахлули арабите, те намерили само полу-подивели отшелници.

Мюсюлманите носели в гърдите си омразата на своите прадеди, меканските търговци, към старата търговска и религиозна съперница на Мека — Петра. При арабите търговията през Сик не била възстановена, търговците предпочитали южните керванджийски пътища през Мека и северните морски пътища покрай средиземноморското крайбрежие. Градът продължавал да бъде затрупван с пясък. Но съдено било на Петра да оживее. След завладяването на град Ерусалим от кръстоносците Балдуин I основал в 1101 г. ефимерно ерусалимско кралство. През Сик към Ерусалим отново се занизали поклонници — египетски християни, а заедно с тях и търговски кервани. Балдуин построил на една от скалите замък и оставил в него отряд, който да взема мито от търговците и поклонниците. Римските развалини започнали отново да се заселват, а отшелническите скитове да се превръщат в богати манастири.

В 1183 г. Ерусалимското царство рухнало под ударите на султан Саладин. Ерусалим паднал. Кръстоносците избягали. Замъкът в Петра бил разрушен от мюсюлманите и неговите развалини до ден днешен се чернеят на една от червено кафявите скали. Но Петра отново оживя в наши дни като една от туристическите столици на Близкия Изток. И котловината сред червенорозовите стени се изпълни със звуците на разноезична реч, а на пазара, построен при император Траян, днес могат да се купят сувенири.

Снимки:

Петра. Пещерна гробница

Съкровищницата в Петра

Гробницата на коприната

Храмът в Петра