Идеите на Ницше

[Methodius]

"Когато му прошепнах, че би трябвало да се огледа по-скоро за един Чезаре Борджия, отколкото за Парсифал, той просто не повярва на ушите си." (Ницше, "Ecce Homo", "Защо пиша толкова хубави книги", 1, превод Г. Кайтазов.)

Слаб философ ли е Ницше?

Делото на Кант

Кант преосмисли т. нар. закони на битието, щото статутът им на догми премина в статут на условия (за битие). Т. е. в кантианския смисъл битието не е догматична даденост, но е под опеката на "дадеността" (сиреч "трансценденталността") на (извечно провиждани) законови условия. И ето че - съгласно Кант - законовите условия не са дадени като битие, а тъкмо като безусловно (сиреч конститутивно, принципно и необходимо) отношение към битието. И, да, метафизиката бива смислово иззета и бива - предвид рецидивите на скепсиса - "спасена" в лоното на творчески, но всеобщ, абстрактен, неуязвим, себепонятен си и проективно-конструктивен субект. Ала тъй или иначе иде реч за смислов преврат, а смисълът не може да бъде застрахован срещу преосмисляне. И едва Ницше беше този, който пръв се обърна към смислоначалието, удържайки на гребена на философската вълна преосмислянето.

Програма "Ницше"

1. Предсократическата философия е естествена (-та) философия (любомъдрие). Нека не бъде обърквана с philosophia naturalis.

2. Но в традиционната (сиреч следсократическата) философия се проповядва, че мета ("след") - физиката ("естествознанието") осмисля физическия, природния свят, т. е. традиционната философия корени себе си в метафизиката (т. нар. от Аристотел "първа философия").

3. И ето тази интенция Ницше определя като нихилистична (онищостяваща) и пише (в "Ecce Homo", "Предговор", 2), че тъкмо чрез из-мислицата "идеален свят" (бог) са отнети ("трансцендирани") на реалността ценността, смисълът и истинността (смисълът слага капак на живота).

4. Ницше, в символа Дионис, разбира самата реалност като божественост, а нихилизма (с главни пионери-проповедници Сократ, Буда, Христос) - като смърт на божествеността (и изместване, отвличане реалността). (Забележка: спинозизмът е нихилистична философия, псевдо-дионисийство.)

5. Новата (сиреч антитрадиционната) философия ("философията на живота") е призвана да "изтрие" фантома "идеален свят", а и да внедри в реалността (наново) ценности (прокламирайки свръхчовековост предвид овакантената божественост). Та Ницше е радетел за иманентна аксиология. (Забележка: практическата философия на Фихте е нихилистична философия, псевдо-волунтаризъм.)

6. В технизирания вече свят - т. е. в "реализирания идеализъм" - иманентната аксиология не е възможна иначе, освен като екзистенциализъм. (Забележка: марксистката философия на труда е нихилистична философия, псевдо-екзистенциализъм.)

7. И ето че философията на живота (Lebensphilosophie) казва: нихилизмът (идеализмът, метафизиката) е ресантиман, болест, израждане, израз на декаданс.

Спасителят

Бидейки инкарнацията на епохалното романтическо трагично себеосъзнаване, Ницше не е някакъв си носталгик (псевдо-елин), а е херменевтичен и вживян дълбинно културолог, който панически улавя и мнително проследява пресъхването на античните сокове, скъсването на живата връзка, загубата на живителна античност, т. е. пропадането на плододайната културална основа, почвената благодат - и трескаво търси изход. (А междувременно ще спомена, че в първата част на своя текст "Краят на Новото време" Романо Гуардини великолепно представя античния светоглед.)

И още при Джордано Бруно светът изгубва - и битовизира (опошлява) - своята тукашност, присъствие, непоклатимост и всеобемност, своята страхопочтителна уютност, своята митичност, образност, символност, разсъдъчна достижимост и обхватност - световата архитектоника преминава в селенията на метафизиката.

Та постмодерността не е културна: нашата хуманитаристика е фактично-изследователска, редуцентна, а нашата изкусност - хамелеонска. И какво от това, щом технологиите се развиват?!

На метафизиката (и респ., технологиите) ние днес дължим възможността да се докосваме (псевдо) физически о възможни културални достижения (ала тук оценката в последна сметка е на естетическото сетиво). И точно тази е ценността на метафизиката - и, респ., тази е човекобитийната принадлежност на метафизиката.

Спасението: средата за (постмодерно) културално възсъздаване наричаме политическа естетика.

Трите истини

Метафизиката има превид оголената, същностната истина. Ницше има предвид маскената, откроената истина. Екзистенциализмът има предвид откровяващата се, насъщната истина.

Ода на лудостта

След торинския колапс Ницше, в психиатричните приюти (в Базел и Йена), продължил да си води дневник - към който принадлежат и следните два афоризма (цитирам на англ., по Leonard Sax, "What was the cause of Nietzsche’s dementia?" - Journal of Medical Biography, Vol. 11, февр.' 2003, стр. 47-54, рубр. "Patients"):

"Solitude is not painful, it ripens – but you must have the sun as a girlfriend." - "О, самотата не е измъчена, и зрее - слънцето аз имам за приятелка!" (Мой превод.)

"You run too fast! Only now, when you tire, does your luck catch up with you." - "Ти тича твърде бързо - та едва сега, когат' си уморен, късметът смогна да те хване." (Мой превод.)

По някое време Ницше - в своята кротка лудост - попитал майка си: "Наистина ли съм писал книги?"

Уточненото начало на постмодерната епоха

Вътрешният опозиционер-младохегелианец Щирнер и Ницше, известно е, са "философите на социалната сила и мъртвия бог". Т. е. според тях суперпозицията на социалните сили определя социалните резултати. Ала според Ницше - с едно-единствено, но съществено изключение: социалното благородство. Кое сега при мъртъв и затова валиден, властващ отчуждено бог би било социално благородно? Онова, което в състояние на безбожие е социално благородно. Ето херменевтиката към авантюристичния тиран; и ето я археутопията "свръхчовек"!

Руският нихилизъм и Достоевски са едно паралелно на Щирнер крило... Философичният вундеркинд Ницше бил израснал в постреволюционна (1848-ма г.) протестантска провинциално-интелектуална германска среда (Наумбург и Пфорта). И имаме ли за чудене, че още в първите месеци на студентството му (Бон) трудовете на младохегелианците (Фойербах, Давид Щраус, Бруно Бауер) формират от него обещаващ възторжен атеист, модерен иконоборец-просветител и че скоро след това Шопенхауеровото слово внезапно го усамотява и го отлъчва от студентския социален живот ("Франкония"); и го отвръща от теологията (преместване в Лайпциг)! И, о, щяхме да имаме много за чудене, ако не предполагахме за едно промеждутъчно и потрисащо въздействие (октомври' 1865-та, чрез Едуард Музхаке) на книгата на Щирнер ("Единственият и неговата собственост"): възприсъстване на бездната, явяване на мъртвилото на Бога. Пустота, която трайно и болезнено се настанява след принудителното - по болест - прекратяване на преподавателската кариера (1879-та г.), а и особено след любовното разочарование с Лу Саломе (оттегляне в 10-годишна самота); и която пустота се изразява и в идеологическия разрив с Шопенхауер и Вагнер (кумирите) и - в последна сметка - в Торинския срив (началото на януари' 1889-та г.).

Та когато - в някой от първите мигове на 1889-та - е прегръщал онзи изпосталял и жестоко шибан от кочияша си кон, Ницше, "антихристът" - досущ разпнатия Христос, - се е почувствал сиротното сърце на отвърнат и безсърдечно пулсиращ, разрастващ се и множащ се свят. (Едвард Мунк, картината "Писъкът", ок. 1900 г., но впечатлението е от 1893-та.)

С това започва постмодерната епоха. И нека не забравяме как.

Моят скромен принос

Ницшевите резюмптивни творби "Залезът на боговете" и "Ecce Homo" се оказват едновременно леки за разбиране и дълбокомислени при вземане предвид гореизложеното.

[Frujin Assen]

Много слаб и по важното вреден философ е Ницше. За съжаление е бил твърде силно рекламиран в миналото и е нанесъл доста щети на човешката цивилизация.

[Aspandiat]

Много слаб и по важното вреден философ е Ницше. За съжаление е бил твърде силно рекламиран в миналото и е нанесъл доста щети на човешката цивилизация.

Сифилисът удря лошо в главата и не прощава.

За мен по-голяма глупост от неговата идея "ако не може да полети, бутни го да падне" няма. Вместо по-развитият да подаде ръка и да помогне на по-изостаналия. Затова и Пенчо Славейков в един момент се отвращава от него.

[Methodius]

Хвала!

[Frujin Assen]

Има, "Бог е мъртъв" и един голям х.. като картинка. И това са го изтърпяли. Хайде сега някой "философ" да каже "Аллах е мъртъв", че да погледаме по вечерните новини как мюсюлмани от цял свят искат да го докопат за да му отрежат главата. От такива идиоти като Ницше започва залезът на западната цивилизация.

[bravo]

От горните постове, освен, че е мразен и не е четен (или поне неразбран), друго не видях. Историята наистина му донесе лоша слава (не е единствия, на който Хитлер е пречупил идеите за свойта кауза), не гали и ухото на вярващите, както и на естаблишмента, но за това трябва ли да се заклейми от воле?

Много талантливи творци навремето са имали цифилис и още ги четем и учим. Ничше има генипални мисли и проникновения и не е „това”, с което е пропагандиран. Можше не вичко да е топ в работите му, но ей така да се захвърли в пакет на бунището на философията, ниц от мен.

Редактирано 6, 2012 от bravo

[Aspandiat]

Голям, голям, ама не знам кой нормален ще седне да пише цяла книга да обяснява защо вече не слушал Вагнер, а минал на Жорж Бизе ("Ницше contra Вагнер").

Редактирано 8, 2012 от Б.Богданов

[bravo]

Голям, голям, ама не знам кой нормален ще седне да пише цяла книга да обяснява защо вече не слушал Вагнер, а минал на Жорж Бизе ("Ницше contra Вагнер").

Не съм чел тази книга и единствения ми коментар е, че Аспендиат осъжда личните вкусове на Ницше, който иначе казва: "Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен".

Редактирано 6, 2012 от bravo

[Methodius]

Към stinka: браво!

Лу Андреас-Саломе, в “Моят живот" - "Опит за дружба", ч. 2, мой превод по превода от оригиналния немски на руски на Лариса Гармаш, пише:

“Сред хората, които ни обкръжаваха, имаше представители на най-различни научни области: естествоизпитатели, изтоковеди, историци и множество философи. Философията си бе поставила отколе задача да буни умовете и причина беше особената ментална атмосфера на онова време. Внушителните след-Кантови системи, досами неохегелианството, с всичките му разновидности, крушираха в стълкновение с противоположната духовна тенденция на XIX в., т. нар. “ера на Дарвин”. Но сред онези, които защитаваха позитивистките принципи на обективност и реализъм, се появиха и песимистични настроения: което по себе си представляваше една свръхидеалистическа реакция към всички видове практики на “разбожествяване”. И въпреки това (и тъкмо поради това) на любовта към “истината” бяха принесени действителни, реални философски жертви - един своеобразен героизъм на вид философстващи люде... Скоро смирението пред “истината” отприщи цяла една нова ера на “изповед на смирението”: тези философи, поставяйки колкото може по-ниско човека, изпитваха едно особено чувство на мазохистична гордост. Ала дори и в нашия кръжок, който ту се смаляваше, ту се увеличаваше, не съзнаваха все още, че човекът, чиито сборници с афоризми внесоха в психологията свежа струя – Фридрих Ницше, - ще спечели всемирна слава. И яко невидим воал той покриваше всички нас. Да, не съединяваше ли той възбудените умове! И нима не и душевните му конфликти и психически разстройства, които го подбуждаха да се отдава всецяло на своите търсения, не бяха причината, щото поетическият му дар и тази унищожителна проницателност да се обединят и породят една толкова продуктивна сила! Дълбока следа в интелектуалния живот на онова време (а и на по-късните времена) остави и контрастът, който Ницше по отношение на всички наши приятели се явяваше. Всички бяха съгласни в едно – и независимо от различията по основни въпроси, - а именно в изкуственото повишаване стойността на “обективността” на въпросите. И с всички сили се стараеха да разделят у себе си колкото се може по-радикално волята за познание и емоциите и да разглеждат т. нар. “лично” като несъвместимо с т. нар. “научен подход”. А напротив, душевното състояние и личната трагедия у Ницше станаха тигел, в който жаждата за познание прие форма: от огъня възникна едно цялостно творение – Ницше.”

[Skubi]

Графити от `80-`90 години:

"Бог е мъртъв" - Ницше

"Ницше е мъртъв" - Бог

Ето за филинга от тези години.

или

или

:whistling:

Редактирано 8, 2012 от Skubi

[Methodius]

Реших да внеса по-висока прецизност в експозето - чрез оцветените в червено добавки:

...

Делото на Кант

Кант преосмисли т. нар. закони на битието, щото статутът им на догми премина в статут на условия (за битие). Т. е. в кантианския смисъл битието не е догматична даденост, но е под опеката на "дадеността" (сиреч "трансценденталността") на (извечно провиждани) законови условия. И ето че - съгласно Кант - законовите условия не са дадени като битие (физика), а тъкмо като безусловно (сиреч конститутивно, принципно и необходимо) отношение към битието (метафизика). И, да, метафизиката бива смислово иззета и бива - предвид рецидивите на скепсиса - "спасена" в лоното на творчески, но всеобщ, абстрактен, неуязвим, себерефлективен, себепонятен си и проективно-конструктивен субект. Та Кант приютява под субективна юрисдикция законите. Ала тъй или иначе иде реч за смислов преврат, а смисълът не може да бъде застрахован срещу преосмисляне. (И дори и от Кант.) И едва Ницше беше сетне този, който пръв се обърна към смислоначалието, удържайки на гребена на философската вълна преосмислянето.

...

Програма "Ницше"

...

2. Но в традиционната (сиреч следсократическата) философия се проповядва, че мета ("след") - физиката ("естествознанието") осмисля физическия, природния свят, т. е. традиционната философия корени себе си в метафизиката (т. нар. от Аристотел "първа философия"). (Под "метафизика" се разбира "светът на идеите", абсолютистката рефлексия към т. нар. закони на битието, нежели самите закони.)

3. И ето тази интенция Ницше определя като нихилистична (онищостяваща) и пише (в "Ecce Homo", "Предговор", 2), че тъкмо чрез из-мислицата "идеален свят" (бог) са отнети ("трансцендирани") на реалността ценността, смисълът и истинността. - Смисълът се сложил абсорбен капак над живота и животът вече не се възвръщал смислово; и започнал животът да сублимира и да прогресира в самоизяждане към общочовешки идеал.

4. Обаче Ницше, в символа Дионис, разбира в противопоставка самата реалност като божественост, а нихилизма (с главни пионери-проповедници Сократ, Буда, Христос) - като смърт на божествеността (и изместване, отвличане реалността). (Забележка: спинозизмът е нихилистична философия, псевдо-дионисийство.)

5. Новата (сиреч антитрадиционната) философия ("философията на живота") е призвана да "изтрие" овреме фантома "идеален свят", а и да внедри в реалността (наново) ценности (прокламирайки свръхчовековост предвид овакантената божественост). Та Ницше е радетел за иманентна аксиология. (Забележка: практическата философия на Фихте е нихилистична философия, псевдо-волунтаризъм.)

...

[Methodius]

И ето, от една страна: до-Кантовата метафизика, "царството на боговете", "божието царство", "светът на идеите", богът - където е имал достъп божественият Платон и където рефлексията към законите на битието е външна (като невям към "фюзис"), а от друга - Кантовата метафизика, богът-личност: до когото достъп има всеки човек и където рефлексията (към законите на битието) е вътрешна, творческа. Но разстоянието между категоричната, "еднократната", модерната личностно-общочовешка (сиреч кантианската) етика и реакцията, постмодерната, капризната, "възвръщащата се" индивидуалистко-свръхчовешка (сиреч Ницшевата) етика е само една крачка. Ницше - и във висша степен автентично и адекватно - противопостави на избликналото отчуждение човек/ битие (криза на доверието) своята искрена поза.

Ще разкажа една приказка... Учените принадлежели към грижовен и неуморен род и философи и нефилософи им дължели и надлежно засвидетелствали почитание. В Двореца на Познанието, в неговата Огледална зала, учените били привилегировани да домакинстват, та вечер да отрупват, а сутрин да разтребват масата, на която всяка нощ философите разигравали пред уморените им очи своите гуляйджийски свинщини... "И факлите догарят бавно над вратите", записал в своя свитък един поет... Но през деня? През деня всички спели - понеже Слънцето светело за всички, заради всички, вместо всички... Но с течение на времето учените набрали тренинг и се сдобили с инсайт и в някакъв начален момент изобретили изкуствени слънца. Толкова били станали вече неизтощими и изобретателни в отговорната си грижа учените, че даже съумели да угасят у философите нагласата им да заспиват сутрин и да излизат да се разхождат денем сънни сред цветята. Но изведнъж пропускливостта на тайните пътеки на истината се оказала недостатъчна; и разтворили, учени и философи, широко портите на двореца и започнали да споделят трапеза с всички трезви обитатели на тържището, а пияните пропъждали с помощта на полицията. И Масата на Познанието изобилствала денем и нощем с най-причудливо рационални гозби и блага. Наистина! Ала смяната на деня и нощта нарушила своя естествен цикличен ход в живота на хората - ех, всеки спял както и където случел и завърнел! Настъпила всеобща грижа и безсъние. Възцарила се Науката - тя взела нетърпеливо от старческите церемониални ръце на Религията Короната на Битието и си я сложила дръзко на главата... В Царството на Окатите Омир придобил право на първа категория инвалид, с придружител.

Поетът, казват нашите широкоскроени критици, е лирик или циник: това е по същество поезията - останалото е символизъм. И – за да не липсва класическият тон – не пропускат да добавят, че очите на слепите поети са обърнати към душата. Ала ето какво пише един от алтернативните постмодернисти, а именно Лудвиг Клагес: „Поетът преди всичко е визионер и се намира изцяло извън себе си; и скита в дъжда; или линее под изгарящото слънце; или броди из гората; или язди през степта; или върти руля на океански платноход; или притиска в обятията си принцеса. И знае всичко друго, но не и що е самосъзнание и налична физическа реалност. Чува отзвуци от епични битки, рисувайки с втренчен в пращящите съчки на камината поглед. Та неговите видения действително съответстват на физическа слепота! Омир е сляп.” (Мой превод по афоризъм 102 от номерацията и англоезичния превод на Джон Картни.)

Редактирано 10, 2012 от Methodius

[Methodius]

Заключение

Принципно се оказва (по Кантовия "вечен мир"), че е безсмислено да се воюва; ала нима може (след Кант) да се мисли, че животът може да почива на принципи? И на какво друго основание, освен житейско, бихме могли да имаме към живота своето "трябва"? "И преди всичко войната. Именно тя е била най-умното и правилно действие на всеки задълбочен дух, в самото раняване се съдържа изцелението." (Ницше, "Залезът на боговете", Предговор, превод Г. Кайтазов.)

[Methodius]

Постарах се да инициирам форумна дискусия. Поставих (със съответния background) въпрос. Очаквам да чуя отговора Ви, sirius.

(Пояснение: Изконният смисъл на войната е тъкмо в обръщане каузата в по-вод, т. е. автентичната "кауза" на войната е увеличаване на мощта (по воля към мощ). И кога духът е най-задълбочен? Ами когато приема, че всяка кауза е едно проектно трасиране на пътя към завоевания (увеличаване на мощта) ... Но коя е по-фундаменталната истина спрямо истината, че племената воюват, за да се хранят (и оцелеят)? Ами че се хранят (и оцеляват), за да могат да за-воюват (увеличавайки мощта си)! И не случайно e казано: "и преди всичко войната".

Припомняне: Моят скромен принос. - Ницшевите резюмптивни творби "Залезът на боговете" и "Ecce Homo" се оказват едновременно леки за разбиране и дълбокомислени при вземане предвид гореизложеното.)

Редактирано 15, 2012 от Methodius

[Methodius]

И изцеление от какво? Ами от идеализма.

[Frujin Assen]

Всяко общество или индивид, което е по силно от съседа си рано или късно ще го нападне, ако няма някой по силен който да го сдържа. Едно нещо е безкрайно-човешката алчност. Обществото може да е най богатото, най развитото, най силното, но въпреки всичко ще иска още и още и още. И мъдрия водач не само, че няма да ги възспира от насилие, напротив, самия той ще води хората си към още и още насилие, защото те очакват това от него. Пример-съвременен САЩ, най богати, най развити, реално незаплашени от никого, но искат още и още и още. И следват войни, революции, ЦРУ и прочее и прочее. Дарвин в този смисъл е най великия и ненадминат философ. Няма мир, има само паузи между борбите за надмощие, но дори и тогава борбата не спира, защото който се възстанови повече, той ще има надмощие в новата война.

[Methodius]

Към stinka. - "Но това "изцеление от идеализма" е всъщност подмяна с друг идеализъм." (stinka.)

Да, Лу Саломе, Ницшевата възлюбена, нарича ницшеанството "свръхидеализъм" - в смисъла и на "след-идеализъм" (вж. по-горе).

На снимката - Ницше (с мустаците), приятелят му Пол Рее и "жената с камшика", Лу Саломе (82-ра). (Снимката е идея на Ницше.)

Сам Ницше нарича себе си "първия декадент" (на постмодерната епоха).

"Свръхидеализмът" детронира метафизическия идеализъм, идеализирайки "суровите начала на културата". Та (в политическата визия) утопията бива (при ницшеанството) заменена с архе-утопия (свръхчовека, след-човека в "бъдни праисторически измерения"). И ето че в този смисъл Ницше е родоначалникът на съвременната херменевтика - чиито наченки са положени с ранното (от 62-ра, Ницше е бил на 18 г.) есе "Съдба и история". Историографията е хронологична. Филологията е тематична. Ницше, с есето си от "Несвоевременни размишления" "За ползата и вредата от историята за живота", полага синтез на историография и филология, т. е. тематична историография = хронологична филология. Т. нар. псевдогенеалогичен квазиметод, който се състои в херменевтично проследяване развитието на идейни топоси (проблематизиране една извечна възможност на митично насъщие, вместо принципиално-изследователско снемане) и с който Ницше ретроспективно обосновава заложената в първата му философска творба, а именно "Раждането на трагедията от духа на музиката", фундаментална динамика Дионисий - Аполон.

"С погледа на Ницше направих обзор", пише Освал Шпенглер в увода към своя magnum opus ("Залезът на Запада").

А от днешна позиция този подход би могъл да бъде сполучливо наречен "политическа естетика".

"Всъщност то цялото време е такова. Че се строи нов свят, които в същността си започва да преповтаря стария. Накрая се достига до същото съдържание, пък дори и в нова форма. Защото просто ние и света около нас сме така устроени." (stinka.)

Прилагам откъси от есето на 18-годишния Ницше "Съдба и история" (мой превод по руския превод на А. И. Патрушев от статията "Жизнь и драма Фридриха Ницше"):

"Има ли край това вечно ставане? Какви ли са пружините на великия часовник? Да, скрити са някъде във великия часовник, който наричаме история. Циферблатът – това са събитията. От час към час бягат стрелките, за да започнат след 12-тия отново своя цикъл; настъпва нов исторически период."

"Свободната воля се представя в разкрепостеност, самоволност. Тя е безкрайна свобода, блуждаене, дух. Но съдбата е необходимост и – при положение, че не сме съгласни да повярваме - световната история: това не са заблуждения и мечти, неизказаните мъки на човечеството не са фантазия; самите ние сме играчки на собствената си фантазия... Съдбата е една безкрайна и съпротивляваща се на свободната воля сила; без съдбата свободната воля е мислима толкова малко, както дух без реалия, добро без зло... Свободната воля е просто абстракция и означава способността за съзнателно действие, а под „съдба” разбираме едни неосъзнато ръководещи действията ни принципи... В свободата на волята на индивида се заключава абсолютната неограниченост, принципът на обособлението, отделянето от цялото, но съдбата отново и отново свързва органически човека с общото развитие... Без съдбата абсолютната свобода на волята би издигнала човека в Бог, а фаталистическият принцип пък би свел човека в механизъм.”

Още тук, в това ранно и несръчно, гимназиално есе е продемонстрирана прелестната мътилка философска херменевтика. "И на мен отдавна философията ми е мътна." (stinka.)

Редактирано 16, 2012 от Methodius

[каскадьора]

И все пак от цялата тема най-доброто са цитатите на Ницше

[Южняк]

Добра забивка на Каскадьора. Тоя Ницше е сериозен ненормалник (имал някаква афера със сестрата на Вагнер, и подписвал писмата си с "твой Дионис" и сериозно вярвал, че Е Дионис, а телеграмата му "Арестувайте Кайзера и го дръжте до второ нареждане" - подпис - Сократ са едновременно анекдоти и легенда) и в същото време талантлив писател. Според мен "Раждането на трагедията от духа на музиката" е работа на гений. Но в късните му работи май преобладава ненормалника; а надгробната му маска с проядено от сифилиса лице може да влезе във филм на ужасите.

[каскадьора]

Благодаря на Южняк за похвалата

Според мене биографията на Ницше като философ ясно трябва да се дели на два периода - преди и след като заболяването му започва да се проявява сериозно около 1880-та година. Между двата периода няма нищо общо.

В една от книгите му от първия период - "Човешко, твърде човешко", и особено в първия том, има приятни и кратки независими един от друг фрагменти, много от които са направо отлични. Тук Ницше се проявява като лек за четене етик и майстор на краткия изказ - един от най-добрите според мен. И няма нищо "анти-" от по-късните му произведения, с които е станал известен.

Другата му книга, която ми е подръка: "Антихрист", няма нищо общо с това горе. Налудничави са още първите пасажи на предговора и на книгата. Навътре е същото, доколкото устоях да прочета отделни части, а смисъл не може да се открие при нормални възприятия според мен.

Всичко при него е просто "човешко, твърде човешко". В това се крият особеностите на творчеството му. Само се питам какво щеше да сътвори и въобще да направи, ако съдбата му е била по-малко трагична.

[Южняк]

Само се питам какво щеше да сътвори и въобще да направи, ако съдбата му е била по-малко трагична.

И аз така.

[glishev]

Много са забавни младите дами, нарамили томче Ницше и хукнали да превземат света (и университетите) с плам в небеснобежовите си очета.

За мен Ницше винаги е бил малко скучен.

[каскадьора]

ха-ха

Редактирано 17, 2012 от каскадьора

[Methodius]

Апологет на моралното здраве. - Относно "болния мозък" Ницше съм на особено мнение (което мнение обаче комай съвпада с мнението и на самия Ницше за самия себе си)... У пращящия от здраве сифилитик Цезар Борджия (и по онова време у всички кондотиери, епископи и обикновени селяни и граждани) авантюризъм и трезвомислие са били едно и болният е воистина бил "болен", маргинален. И днес е нужно да бъдеш болен: за да не си трезвомислещ - та трезвомислещите са днес една средищна напаст. Да, днес е възможно най-здравият да е невям оня, когото зоват "болен"; и Ницше е най-изтъкнатият пример за такъв болен. "На болестта дължа своята философия", казва той... И защо би могло да го зоват из дълбочина "болен"? Ами защото венцехвали ренесансовата безскрупулност. А венцехвалейки ренесансовата безскрупулност, Ницше венцехвали моралното здраве: то няма общо с университетите.

[hristo_serafimov]

Много са забавни младите дами, нарамили томче Ницше и хукнали да превземат света (и университетите) с плам в небеснобежовите си очета.

За мен Ницше винаги е бил малко скучен.

С тоя плам в очите, да не са объркАли автора? Да не би Фройд да е техният човек...

Редактирано 17, 2012 от hristo_serafimov