Отиди на
Форум "Наука"

Любими стихотворения?


AciDBurn

Recommended Posts

КОЛКО СИ ХУБАВА!...

На М.К.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде -

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска.

Link to comment
Share on other sites

  • 2 седмици по-късно...
  • Мнения 62
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

  • Потребител

The Syrian barmaid gets up to dance. Her hair
is bound in a Greek bandanna and she sways
to the sizzle of a tambourine. Her bare
thighs flash through her skirt as the fiddle plays
and she winks at us and leers. In the smoky air
she sings a little song. This is what it says:

“Why would you think of leaving? It’s dusty out there
and hot as blazes. Better to stay where you are,
sipping those cool drinks that we prepare.
and hearing the girls who strum a guitar.
Look, there are pots of flowers everywhere.
What better have you to do than hang out in a bar.

“Those pastoral figures playing on pipes of Pan
as they lay in the grass…Learn from their example.
We’ve just opened a new jar of wine and we can
provide for you from our excellent and ample
supply to soothe the troubles of any man.
We also have hors d’oeuvres for you to sample.

“In the fountain water plashes with a sound
that soothes, and delicate rose and saffron scents
suggest an idyllic glade. You may be bound
on some important errand, but what is the difference
if you do it tomorrow? Try not to let the hound
of conscience growl too loudly and harry you hence.

“Consider instead those plums or the little cheeses
in the osier basket. And chestnuts! And fresh red
apples! It is an array that always pleases.
A glass of wine? Some cheddar? A bit of bread?
How can you deny yourself? Whatever eases
the body and spirit is good, as the poets have said.

“On that wall, there are cucumbers for you to slice
and eat with a touch of salt perhaps on the plate.
Priapus, the god of the house, offers advice
on what life is about--although that great
member he has might frighten more than entice
women, except for the most degenerate.

“The god, you may recall, tried once to attack
Vesta, but a donkey’s random bray
alerted her, and the goddess, thinking back
to how the assault was averted on that day,
is fond of donkeys. Yours, out in the shack,
is resting. For the Vesta’s sake, allow him to stay.

“Have another glass of wine, or a beaker,
and lie back, to enjoy a pretty girl’s caress
of your face and hair What in the world could be bleaker
than ignoring all the flowers but those that will dress
your ungrateful ashes. Does your resolve grow weaker?
Do you begin to laugh at your seriousness?

“Never mind tomorrow. In my ear
Death whispers: ‘Live! I’m coming. I am here!’ ”

Link to comment
Share on other sites

  • 4 седмици по-късно...
  • Потребител

Супер темичка! :drinks_cheers:

Започвам с едно мое любимо на Пърси Биш Шели:

Философия на любовта

Потоците се вливат във реката,

реките пък моретата намират,

а ветровете горе в небесата

във сладостно вълнение се сбират

И всички те се търсят и обичат,

от обич няма кой да ги лиши

Душите на нещата се привличат —

защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата,

вълна вълната гони и прегръща;

прокълнато е цветето, когато

на любовта на брат си не отвръща

И милва слънцето земята росна,

до океана, месецът трепти

Но всички тия ласки за какво са,

ако не ме целуваш ти?

Превод от английски: Цветан Стоянов

В оригинал:

Love's Philosophy

The fountains mingle with the river,

And the rivers with the ocean;

The winds of heaven mix forever,

With a sweet emotion;

Nothing in the world is single;

All things by a law divine

In one another's being mingle;--

Why not I with thine?

See! the mountains kiss high heaven,

And the waves clasp one another;

No sister flower would be forgiven,

If it disdained it's brother;

And the sunlight clasps the earth,

And the moonbeams kiss the sea;--

What are all these kissings worth,

If thou kiss not me?

На мен също е любимо. И ако може да продължа в този ред на мисли с няколко стиха:

Лилиев

Тихия пролетен дъжд

слуша земята и тръпне,

тихият пролетен дъжд

пролетни приказки шепне.

И с ваше позволение откъс от текста на "Unchained melody"

Hy Zaret

Lonely rivers flow to the sea, to the sea,

To the open arms of the sea.

Lonely rivers sigh "wait for me, wait for me"

I'll be coming home,

Wait for me.

На български не би звучало лошо, мисля, никак даже. Примерно:

Самотни реки се носят към морето, към морето,

към отворените обятия

на морето.

Самотни реки въздишат "чакайте ме, чакайте ме"

Идвам си вкъщи,

чакайте ме.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Валери Петров - Тавански спомен…

* 1

С есента и дните станаха студени,
а балтонът беше горе на тавана,
в дъното на стария лелин гардероб.
Бяха му ръкавите късичко скроени
и като го сложих, недобре ми стана,
та нарочно бръкнах в десния му джоб.

Бръкнах и извадих: снимка развалена
(двама млади влюбени на два стари стола,
кавалерът аз бях в същия балтон),
после два бонбона в книжчица зелена,
два билета филмови, стари, без контрола,
и едно шишенце със одеколон.

“Тез билети - казах си - са от кино “Глория” ,
прости са бонбоните, смешен е портрета
и шипето пълно е с разводнен парфюм.”
Казах, но си спомних ланшната история,
влезе нещо тъжно тука във сърцето,
име едно нежно дойде ми на ум

и видях я, същата, в розово облечена,
същата усмивка и ръката същата,
и от ваксинация малката следа.
“Панта рей!” - помислих си. - “Всичко е далече!
Миналите мигове вече се не връщат,
както се не връща речната вода.”

Но все пак останах в здрача на тавана.
В здрача на тавана, във балтона смешен,
любовта преминала си припомних аз.
В тъмното парфюмът нежно ме обхвана,
сладък бе бонбонът, снимката шумеше
и отнейде, та-та-ра, чуваше се джаз.

* 2

Най-напред бе всичко в розовата дреха,
биеше сърцето гръмко във гърдите
само като видех вашата врата,
саксофони свиреха, облаци хвърчеха
и тролеят движеше се помежду звездите,
и сънувах всяка нощ твоите уста.

след това писмата. Ах, писмата стари,
писани небрежно сред черновки четири,
с хиляди целувки върху всеки лист,
със цветя безбройни като във хербарий,
с нежни обяснения цели километри,
с послепис и после с послепис!

След писмата - помниш ли? - първите ни срещи,
твоите родители мразещи ме искрено,
бялата ти шапка, белите брези.
И писма отново: “Ще ли разбереш ти?
Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…” -
Строфи от любов и кофи със сълзи.

Помниш как поскърцваха стълбичките дървени?
Помниш как мечтите ни тихо се намериха
в малката ми стаичка цялата във прах?
Помниш как във всичко мислехме се първи,
а пък все откривахме старата Америка?
Колко много копчета, колко много страх!

Спомняш ли си масичката в “Бивша орхидея”?
Помниш ли пейзажите (морски и планински)?
Помниш как разсмиваха ни стенните рога,
как един до други ний седяхме в нея
и четяхме с трепет книги медицински
и шептяхме бледи: “Ах, ами сега!”

Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си,
сигурно ще вземеш оня зъболекар
и ще слушаш свърдела му, и ще си добре.
Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си.
Като стар часовник, тихо и полека,
любовта в сърцата, изхабена, спре.

дните се редуваха все едни и същи,
люшкаха се кожените дръжки във трамваите,
никнеха и вехнеха горските треви,
а пък ний седяхме в слънце и във дъжд и
сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите
и веднъж усетихме: нещо не върви!

Празни бяха срещите, глупави - алеите,
стаята ми - хладна, пастите - безвкусни,
и дори ядосващи - стенните рога;
и по жици вече бягаха тролеите,
и сънувах вече други, чужди устни,
а по твойте устни лепнеше тъга.

* 3

Неделята е тъжен ден за хора,
Усещащи един от друг умора,
Държещи се един за друг едва.
В една неделя срещнахме се двама.
“Не закъснявай!” - бях й казал. “Няма!”"
И дойде във три без четвърт вместо в два.

И тръгнахме по улиците стари,
по пролетните сухи тротоари,
извити без начало и без край.
Вървяхме все по същите маршрути
със същи спирки, в същи брой минути
като квартален остарял трамвай.

До днеска още къщите аз помня:
най-първо беше надписът огромния
с показващ пръст “Бръснарница Багдад”;
след туй гаражът, малката градина
и железарят с ключ от ламарина,
и киното, и въглищният склад.

И ний вървяхме и не си говорихме.
каквото да говорехме и сторехме,
говорено и сторено бе веч;
познавахме си шапките, костюмите,
познавахме си мислите и думите
и бе излишна всяка наша реч.

И аз си мислех: “Вече сме към края.
И тъжно ми е, а защо, не зная.
Носът й бе по-тъничък преди.
Туй копче скоро май ще се изгуби.
Оградите са пълни с думи груби
и тази шапка лошо й седи.

Оградите са пълни с думи мръсни.
Туй копче по-добре да се откъсне.
А ний да скъсаме е най-добре.
Във Бомбо-Нгонго нейде ми се ходи.
Какво ли е да плаваш с параходи
в изпъстрено със рифове море?…”

И виждаха се негърските лагери,
и чуваха се негърските шлагери,
и лових риба в синята вода.
Тогаз тя каза: “За какво мечтаеш?”
“За теб! - отвърнах аз. - Нима не знаеш?”
“Обичаш ли ме?” - каза. Казах “Да!”

И както тъй въвряхме неусетно,
достигнахме до спирката ни сетна,
поспряхме се и тръгнахме назад.
Най-пръв бе складът, после киното,
ключът от ламарина и градината,
гаражът и “Бръснарница Багдад”.

* 4

Облачета плуваха в небесата чисти
и мъхнати листи имаше по клоните в парка,
дето водеше тъжният ни друм.
Велосипедистите бягаха по пистите
и внезапно качваха се горе по наклоните,
като шумолеха с нежен гумен шум.

Бяха снизходителни и добри пазачите,
хората се чувстваха леки без галоши
и вървяха с кухи вафли в уста.
Футболните зрители биеха играчите,
не че тез последните бяха толкоз лоши,
а защото, тъй на, просто пролетта….

Само ний се чувствахме сякаш беше есен.
Бяхме си дотегнали казано накратко.
Краят беше близо и бе сто на сто.
Хороскоп извадихме, но не беше весел,
ядохме бонбони, но не беше сладко,
искахме да седнем - нямаше место.

После на чорапа й бримка се изнищи.
Детската градина беше пълна с крясъци.
Хвръкна в стратосферата изтърван балон.
След това аз стрелях на едно стрелбище,
три железни тигъра паднаха със трясъци
и получих премия цял одеколон.

Дъх водеколонен, тъжен и далечен,
дъх от любовта ни, от мечтите мирис,
на тавана носиш ти спомен от тогаз!
“Панта рей! - си казвам аз. - Всичко веч протече,
есента е тъжна и там долу свири
като бормашина оня глупав джаз!”

* 5

Тъй както го рисуват по картините,
небето беше бледо над комините
и празен беше празничния ден;
и ние се погледнахме печално,
и влязохме във киното квартално,
където даваха “О, ти мой блен!” .

О, ти мой блян със пожарогасители,
о, зрители със външности съмнителни,
афиши с отлетяло вече “Днес” .
И тъмно, и плювалници нечисти,
и снимки на забравени артисти -
Мачис и Хари Пил, и Мае Уест….

Бе почнало. Едно хлапенце мина
в салона с нас под форма на роднина.
Бе почнало и вътре беше мрак.
Върху екрана смееха се двама,
след туй при тях пристигна една дама
и каза с надпис: “той ще дойде пак.”

И знаехме ний филма чак до края
(и как ще я съгледа той в трамвая,
и как бандита ще го сгази трен),
защото бяхме го видели двамата
със мъничка промяна на рекламата,
тогава беше май “Ела при мен!” .

И ний седяхме близо до кабината,
и слушаше се как шуми машината,
и снопът бе тъй ниско при това,
че трябваше ми мъничко да стана,
за да израсне мигом на екрана
една ужасна рошава глава.

И аз седях и мъчех се да гледам,
и скърцаше креслото на съседа,
и аз се чувствах уморен и стар;
и тъжно бе, чувах как сред мрака
един часовник във гръдта ми трака
и се нуждае от часовникар.

А после дойде “Край” и вентилатора
със гръм наблъска вятър във театъра,
и светна, и платното избледне;
и ний видяхме тъжни и посърнали,
че всички двойки бяха се прегърнали
и само ние, само ние - не.

И си излязохме. “На мене струва ми се -
аз казах, - че достатъчно преструвахме се…”
Тя каза тихо: “Също и на мен.”
Врабчетата шумяха във градините,
небето беше бледо над комините
и празен беше празничния ден.

* 6

Когато ни дотегна вече всичко
и хороскопът пишещ за раздяла
- ах, вече ясно бе! - излезе прав,
отидохме - така, зарад шегичката -
тя с нова рокля, аз със роза бяла,
при стария крайпътен фотограф.

Той сложи във петлицата ми розата,
разгъна фона с бясна Ниагара
и погледа ни точно нагласи;
ала за нас бе малко трудна позата,
аз мръднах той капачето изкара,
тя мигна и той каза ни: “Мерси!”

И почна се играта на среброто,
на солите пълзенето неравно,
безшумният молекулярен взрив’
и ето че във ваната, в живота,
от Нищото изплава бавно-бавно
невижданият мокър негатив.

А пък от вред ни гледаха портрети,
прекрасни мигове, навеки спрени,
фиксирани човешки младини,
намръщени младежи със каскети,
от зли роднини двойки разделени,
деца в ковчези, бременни жени.

И всичко стана жално моментално”
и хората, и бледното предградие,
и снимката, излязла тъй добре,
и двамата се гледахме печално,
и нейде се обади едно радио:
“Вероника, животът е море!”

Една зарзаватчийка се разчуства и каза,
че блазя ни, че сме млади,
и че момата е таман за мен;
а фотографът каза нещо за изкувството,
че то е вечно, снимките извади
и ни ги даде в плик един зелен.

И тръгнахме ний в пътя си полека,
и влажни бяха снимките и двете,
и в плика залепиха се така,
че колкото и да ги дърпах леко,
във нейната остана мойто цвете,
а в моята - едната и ръка.

Тогаз си казах: “туй са явни знаци,
че ще се срещнем пак и не след много.”
Ала гласът, гласът ми беше нов
Във входа на една кооперация
целунахме се, казахме си “сбогом!”
и тъй завърши нашата любов.

* 7

Но дали наистина туй вече беше края?
Горе от тавана слушам как тромбона,
та-та-ра, печално в есента звучи.
Нещо ме ядосва, но какво - не зная.
Може би балтона? Може би бонбона,
който тъй е сладък, че почти горчи.

Ах,защо ни трябваше да се разделяме!
АЗ тогаз си мислех че ще те забравя,
но сега си мисля, че съм бил глупак.
И усещам, нещо зъб един боли ме,
и ако не мине, трябва да го правя,
и как мислиш, може да се срещнем пак?

Влюбих се в него, откакто го прочетох за първи път преди години :)

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Теофил дьо Вио

Пред мене мрачен гарван грачи
и сянка някаква снове;
лисица с невестулки две
притичват вместо минувачи;
без кон останах сред поле,
лакеят ми пък падна зле;
отекна гръм, след него — втори;
яви ми се незнаен дух;
Харон да ме повика чух;
пред мен земята се разтвори.
Към извора поток се връща;
по кулата се качва бик;
скалата пусна кръв за миг;
усойницата вълк прегръща;
пресякла полета му смел,
змия разкъсва цял орел;
бушува огън в ледовете
и слънцето е тъмнина;
ще падне бледата луна;
дървото ходи — я го спрете…
Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Теофил дьо Вио

Пред мене мрачен гарван грачи
и сянка някаква снове;
лисица с невестулки две
притичват вместо минувачи;
без кон останах сред поле,
лакеят ми пък падна зле;
отекна гръм, след него — втори;
яви ми се незнаен дух;
Харон да ме повика чух;
пред мен земята се разтвори.
Към извора поток се връща;
по кулата се качва бик;
скалата пусна кръв за миг;
усойницата вълк прегръща;
пресякла полета му смел,
змия разкъсва цял орел;
бушува огън в ледовете
и слънцето е тъмнина;
ще падне бледата луна;
дървото ходи — я го спрете…

Това е божествено! Турам си го у любими, да илядиш!!!!!

Link to comment
Share on other sites

  • 1 месец по късно...
  • Потребител

Великолепно е !

Йохан Волфганг фон Гьоте

КЪМ ДАЛЕЧИНАТА

Наистина ли те изгубих?
Нима от мен побягна ти?
Все още във слуха ми влюбен
самотно твоят глас звънти.

И както във простора странник
напразно взира се смутен,
да зърне чучулига ранна,
запяла в свода прояснен,

така и моят поглед блеснал
пронизва плахо лес и мрак.
Зоват те всички мои песни,
любима, о, върни се пак!

превод: Кръстьо Станишев

Link to comment
Share on other sites

  • 8 месеца по късно...
  • Потребител


Все туй копнение в духът

все туй скиталчество из път

на който не съзирам края.



И поглед вечно устремен

напред, към утрешния ден

без там пристанище да зная...
Яворов

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Браня се от твоята любов

Браня се от твоята любов

като прилеп, стигнал светлината,

като пламък, милван от водата -

браня се от своята любов.

Браня се от своята любов,

странна като гръм през януари,

тъмна като есенни чукари,

остра като храст в крайпътен ров.

Укротявам всеки тласък нов

с някаква отчаяна сърдитост.

С някаква неясна упоритост-

браня се от своята любов.

И сърцето, свито на юмрук,

за отбрана дълга се зарича -

ако само тебе заобича,

непременно ще намрази друг.

Георги Константинов

Link to comment
Share on other sites

  • 2 месеца по късно...
  • Потребител

Дамян Дамянов
Обичам те…

Обичам те. Надявам се, ти — мене.

Но — вжеглени във общия хомот,

да си го кажем просто няма време…

…И си отива нашият живот.

Във делници, в неща и грижи сиви,

във прози, в труд, и грапав, и суров,

безмислен, смислен — просто си отива.

Във всичко друго, само не в любов.

Между две скуки, между два етажа…

И ако някога се изтърва

„обичам те“ срамливо да ти кажа,

повярвай, не е истина това.

„Обичам те“ е просто малко. Много,

безкрайно те обичам! Но защо

да ти го казвам? Нужно ли е? То го

живеем двама. В двама ни е то.

В душите ни, в децата ни, във всичко.

И в общия ни път трънлив, не нов.

Обичам те. Но що са трите срички

пред нас — безкрайносричната любов.

Link to comment
Share on other sites

  • 3 years later...
  • Потребител

Защото те имам и те нямам…
Защото те мисля,
Защото нощта е с отворени очи,
Защото нощта отминава
и аз казвам: "Любов"…
Защото пристигна да възвърнеш образа си,
а си по-добра от всичките си образи,
защото си красива от краката до душата,
защото от душата си до мен и простираш доброта,
защото сладко се скриваш в гордостта си,
малка и сладка
сърце-броня. 

Защото си моя,
защото не си моя,
защото те гледам и умирам
и е по-лошо от смъртта
да не те гледам, Любов,
да не те гледам.

Защото съществуваш винаги някъде,
но си най-хубава, където те искам.
Защото кръв са устните ти
и ти е студено.
Трябва да те обичам, Любов,
трябва да те обичам.
Въпреки че тази рана боли като две,
въпреки че те търся и не те намирам
и въпреки че нощта отминава

И аз те имам,
и те нямам. 

Марио Бенедети

Link to comment
Share on other sites

  • 3 years later...
  • Потребител

Моля за помощ , търся едно стихотворение или поема от което си спомням следното:

Ти виждал ли си на брега самотен 

Да стои девойка млада 

Морето чудно е тогаз 

Прекрасно в своя вой страхотен 

Но по - прекрасно е у нас 

Девойка на брега самотен 

    Моля ако някой го знае да ми каже автора и произведението . За всеки случай оставям E - mail : monisky@abv.bg 

           Предварително благодаря 

 

 

 

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Подкрепям търсенето на любими стихотворения и съжалявам, че не мога да помогна при издирването им.

Моята случка е такава. На некролог на младеж прочетох стихотворение, три стиха от което ми се запечатаха. 

"Мълчим и няма какво да си кажем.
Първата и последната среща
страшно си приличат."

Може би младежът е бил авторът, а може това да е любимо стихотворение, но тези стихове ме впечатлиха с наблюдателността и прекрасния изказ. Ами това "страшно" на края?!

Може би романтичната картина в съзнанието ми е нереална, но ако някой е срещнал това стихотворение, вероятно е съпреживял същото. Търсил съм в мрежата, няма го. Моля, прочетете го отново, дано не греша с препоръката си.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...