Отиди на
Форум "Наука"

Някои въпроси около изграждането и развоя на българския книжовен език


Recommended Posts

  • Потребители

Някои въпроси около изграждането и развоя на българския книжовен език

ИЗ: Христоматия по история на Славянския книжовен език - 1976

Изграждането на книжовен език е процес от огромна важност в историята на всеки културен народ. Книжовният език е основната спойка между различните среди на народа, без която е невъзможно да се развиват обществено-икономическият и културният живот, науката и техниката. За изграждането, поддържането и развитието на книжовния език са необходими големи обществени и лични грижи.

Книжовният език се изгражда в даден исторически момент върху основата на говоримия народен език (най-често върху основата на един определен диалект или група близки помежду си диалекти), като се използуват и различни други средства и пътища за обогатяването му. Генетически свързан с диалектите, функционално той стои над тях и играе ролята на тяхно обединително звено, на типична, представителна, стандартна, общозадължителна форма на целокупния народен (национален) език.

Между книжовния език и диалектите има постоянна борба, в резултат на която книжовният език печели постепенно почва, а диалектите отстъпват, тъй като, от една страна, се увеличава постоянно броят на хората (интелигенцията), които си служат с книжовния език, а, от друга страна, в самите диалекти проникват все повече елементи от книжовния език. В теорията и практиката на книжовния език, който е езиков орган на общонародния културен, постоянно развиващ се живот, важно място заема въпросът за неговото отношение към народните говори или диалектите (които са езиков орган на простонародния, традиционен, разпокъсан областно живот). Това отношение е сложно и противоречиво.

От факта, че книжовният език възниква и се развива предимно върху основата на диалектите, на народната реч, някои учени правят извод, че диалектите са винаги основна и главна форма на езика на даден човешки колектив, превъзхождаща книжовния език, че книжовният език е само допълнително изкуствено построение, бледо отражение на богатството и силата на народната реч и дори е някаква фикция. Подобна мисъл е изказвал напр. Ст. Младенов в „Граматика на българския език" (1939 г., стр. 3—5) и в други свои работи. Може да се каже, че в традиционната реч на народните среди се съдържат в най-чист вил закономерностите и специфичните традиции на езика като общонародно цяло. В целокупната народна реч винаги се чувствува пулсът на една многостранна и богата езикова дейност, съобразена с най-чистите и здрави традиции на народната езикова специфика. И все пак с течение на времето книжовният език все повече укрепва и се издига над диалектите. Той не е изкуствено построение, а закономерен по-висок етап и историческа необходимост в езиковия развой на народа. Той превъзхожда диалектите както сьс своя общонароден характер (с единните си норми), така и с огромното си богатство, съответствуващо на огромната сложност, разнообразие и богатство на живота на един културен народ. Не трябва да се надценява фактът, че в отделните диалекти се срещат думи, които са непознати в книжовния език, т. е. че отделните диалекти могат да бьдат по-богати с отделни думи от книжовния език. Общо взето, книжовният език е несравнено по-богат or диалектите.

От друга страна, от факта, че книжовният език съществува успоредно с диалектите на даден език, други учени правят извод, че книжовният език е на общо основание също един диалект наред с другите диалекти на общонародния език. Такава мисъл е изказвал А. Т.-Балан в разни свои работи, напр. в „Нова българска граматика за всякого" (св. I, 1954. стр. 17). В действителност по силата на своята обединяваща общонародна, а също и културна функция книжовният език се противопоставя на всички диалекти, взети заедно, и обслужва, както вече се каза, културния живот на народа, несравнено по-сложен и по-разнообразен ог традиционния народен бит, обслужван от народните диалекти. Книжовният език е ново явление в езиковото развитие на народа, той се противопоставя на диалектите с общонародния си характер и ги надраства по функция, затова е неправилно да бъде формално поставен наред с тях.

И тъй книжовният език е общонародна, стандартна, високо обработена езикова форма, която се отличава от диалектите с определени общозадължителни норми и с много по-богати изразни средства.

Общонародният характер на книжовния език се постига чрез установяване на единни общонародни норми в езиковата практика на образованите среди. Под езикови норми разбираме общозадължителните изисквания за единен изговор, единни форми и единна употреба на думите в книжовния език. Докато езиковите правила определят закономерностите в строежа на езиковата система, езиковите норми определят практиката в книжовния език в случаи, когато има различия между диалектите, а също и в други случаи, когато са се появили различия в езиковата практика на интелигенцията.

Обогатяване! о на книжовния език се постига, като се използуват както вътрешни езикови източници (различни народни говори, историческо книжовно наследство), така и външни (международна културна лексика. елементи от други езици).

Заедно с това в историята на книжовните езици може да се наблюдава и развитие на някои нови или своеобразни структурни явления, които не са присъщи на диалектите.

От казаното се вижда, че историята на един книжовен език обхваща два основни процеса:

а) процес на установяване на система от норми и

б) процес на обогатяване на изразните средства.

*

В многовековната езикова исторля на нашия народ са били създадени в различни епохи два книжовни езика: старобългарски от IX в. и новобългарски книжовен език от Възраждането (XVIII—XIX в.) насам. Поради някои исторически и езикови причини (отсъствие на подходящи условия за нормално развитие на писмеността пргз османското иго и значителни изменения в езиковата структура) старобългарският книжовен език не е могъл да послужи за обнова на нашия съвременен (новобългарски) книжовен език, който бива изграден през време на Възраждането върху основата на съвременния жив народен език, като е било използувано, макар и по косвени пътища, също и богатото ни старобългарско наследство.

Изграждането на нашия съвременен книжовен език е било продължителен и сложен процес. Изследването на този процес е една от основните задачи на нашето езикознание. Правилният исторически поглед върху различните моменти в това развитие помага безусловно да се разглеждат в по-правилно осветление множество въпроси на съвременната ни езикова практика и строителство, а също и да се разбира и обяснява по-добре езикът на по-старите произведения на нашата литература, публицистика и пр.

Характерен за изграждането на съвременния български книжовен език е процесът на взаимодействие между народната основа и книжовната езикова традиция, представена главно чрез черковно славянския език, по-сетне в значителна степен и чрез руския език, и отчасти чрез небогатата местна книжнина, поддържана или създавана през време на османското иго.

Какво разбираме под названието черковно славятски език?

Въз основа на старобългарската писменост, чието начало е било положено от Кирил и Методий, е продължила да се развива през късното Средновековие в България, Русия, Сърбия и Румъния писменост на един доста традиционен език с много общи (по произход старобългарски) елементи, въпреки местните различия. Някои учени обединяват различните местни редакции на този език под общото название- черковно славянски (в широкия смисъл на думата).

От XVII в. насетне във връзка с развитието на книгопечатането в Русия заедно с получаваните оттам печатни богослужебни книги се налага в православния свят като официална и меродавна руската редакция на този средновековен писмен език с твърде точно установени фонетични и граматични норми и правописни нравила и съвършено фиксирани текстове, основани на старобългарските образци. Това е ч е р к о в н о с л а в я н с к и я т език в обикновения смисъл на думата. В същност този език е езикът на старобългарските богослужебни текстове, и то твърде добре запазен, в който са били въведени само някои отделни чести на руската фонетика (руски съответствия на старобългарските носови и ерови гласни и сонантни плавни съгласни, които не са били вече познати в руския език и затова оригиналният им изговор е бил недостъпен за руските книжовници и духовници, напр. стб. р(Ж)ка, м(Ж)дрость, м.л(Ъ)ва, врьх(Ъ), чел. рЪка, мЪдрость, молва, верхъ). Този черковнославянски език, възприел и развил по-нататък на руска почва голямото богатство на старобългарския книжовен език, е изиграл твърде важна роля за изграждането и развитието на някои съвременни книжовни славянски езици и преди всичко на руския и българския. За нас по същество черковнославянските книги са били през време на Възраждането главни носители на старобългарската езикова традиция, на старобългарското книжовно езиково богатство. В този смисъл ще се разбира по-нататък» без да се правят специални уговорки, въпросът за черковнославянското влияние при изграждането на нашия съвременен книжовен език.

Формирането на съвременния български книжовен език е било постепенен: процес. Затова е трудно да се отговори на въпроса, къде е началото на този процес. Някои автори търсят това начало още в езика на дамаскините през XVII—XVIII в„ други — в езика на Паисиевата история (1762), трети — в езика на Рибния буквар (1824), а изказано е и мнение, че началото на нашия книжовен език се намира в езика на писателите от третата четвърт на XIX в.

Вече отдавна е изказано схващането, че началото на нашия съвременен книжовен език трябва да се търси в езика на дамаскините — паметници с религиозно-нравоучително съдържание, писани на народен език през XVII и XVIII в. Представители на това схващане са Б. Цонев („Хиляда години български език", Летопис на Българското книжовно дружество в София, 1909, стр. 129)иИв. Шишманов („Паисий и неговата епоха", София, 1914, стр. 18).

В последно време редица автори поддържат мнението, че за родоначалник на съвременния български книжовен език трябва да се смята Паисий Хилендарски със своето произведение „История славеноболгарская" (1762 г.). Представители на това схващане са Л. Андрейчин („Езикът на Паисиевата „История славеноболгарская" и началото на новобългарския книжовен език", сп. Бълг. ез., XII, 1962, кн. 6, стр. 490), С. Б. Бернщейн („К изучению истории болгарского литературното язъка", сб. Вопросъ теории и истории язъка, Ленинград, 1963, стр. 37), Е. Георгиева („Наблюдения върху езика на Паисиевата Славянобългарска история", сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха, 1762—1962, стр. 346), В. Попова („Употребата на две падежни форми в езика на „История славеноболгарская", сп. Бълг. ез., XII, 1962, кн. 6, стр. 534).

През 1950 г. в Института за български език акад. А. Т.-Балан изказа становище, че началото на нашия книжовен език се намира в Рибния буквар на П. Берон (1824 г.). По-късно това становище бе изказано и от Г. К. Венедиктов в статията му „К вопросу о начале современного болгарского литературного язмка", Краткие сообщения Института славяно-ведения АН СССР, № 43, История славянских литературнмх язмков, Москва, 1965, стр. 16 (в лаконично изказаното становище на автора се казва, че историята на истинския литературен език-започва през 20-те години на XIX в.).

Най-после според Е. И. Д ь о м и н а началото на съвременния български книжовен език трябва да се търси през 60-те и 70-те години в творчеството на писатели като П.Р. Славейков, В. Друмев, Л. Каравелов, лр. Ботев,-Ив. Вазов, а езикът на писателите до това време принадлежи към предисторията на съвременния книжовен език (вж. „Место дамаскинов в истории болгарского литературното язъка", сп. Советское славяноведение, 1966, № 4, стр. 31).

За да се изясни по-добре въпросът за началото на днешния български книжовен език, би трябвало в същност първо да се набележи по-конкретно пътят на постепенното изграждане на съвременния български книжовен език още от първите моменти на този процес и след това да се потърси доколко се очертава някакъв по-ярък и показателен момент в този път. Важно е да се има пред вид, че различните изследвани на този въпрос влагат доста различно съдържание в понятието „начало" на книжовен език, а това затруднява много взаимното разбиране и изясняването на самия въпрос.

Общо взето, новобългарският книжовен език е резултат на един постепенен процес, траял с различна интензивност около един век, за разлика от старобългарския книжовен език, който е бил създаден в твърде кратко време чрез книжовното дело на Кирил и Методий.

Началото на този процес трябва да се търси в началото на Българското възраждане, което очевидно не е наследило от миналото една що-годе оформена и установена книжовна езикова система, способна да се развива и да обслужва като средство за културно общуване и творчество българското общество в процеса на изграждане и развитие на българската нация.

По необходимост изграждането на книжовен език у нас е трябвало да започне от твърде елементарни форми, които обаче с оглед на развиващите се исторически процеси са имали голяма национална значимост и перспективност, и това ги разграничава качествено от езика на дамаскините.

Поради ограничеността на своето жанрово и даже тематично използване, както и поради диалектната си пъстрота и отсъствие на по-опреде- , лена традиция, езикът на дамаскините не е могъл да послужи като начало при изграждане -на съвременния книжовен език. От друга страна, трябва все пак да се съгласим, че на простонародния език на дамаскините от XVII— XVIII в. не бива да се отрича никаква връзка с процеса на създаване на съвременния книжовен език. Би трябвало да се приеме, че първите български възрожденски писатели са били улеснени донякъде в своята дейност от езиковата практика на дамаскините, което значи, че въпросът за езика на дамаскините може да се отнесе към предисторията на съвременния български книжовен език.

Езикът на дамаскините през XVII—XVIII в. е служил за създаване на спомагателно религиозно-поучително четиво за наводните маси, които не са можели да разбират официалния черковнославянски език. По-правилно би било началото на книжовния език да се търси в произведения, които играят самостоятелна роля и започват да утвърждават народния език като основно или главно, а не странично изразно средство в книжнината. Авторът на История славеноболгарская — Паисий Хилендарски — съзнателно се стреми да постави за основна употреба народния език на мястото на официалния и авторитетния черковнославянски, макар й да не успява напълно. В основата си езикът на' Паисиевата история е новобългарски народен език, а не черковнославянски, макар че е наводнен с твърде много черковно-славянизми. Естествено издигането на народния език до литературна употреба не е можело да стане механически и изведнъж. Паисий си служи размесено и успоредно с елементи от народния език и с черковнославянски елементи. Той не е можел да не се съобразява с богато обработената чер-ковнославянска езикова форма, тъй като тя е разширявала значително изразните средства на народната реч и е притежавала стилната виСота, необходима за книжовно творчество. В езика на Паисий няма единство, почти няма последователна практика и норми. Падежни и безпадежни конструкции сьжителствуват без никаква последователност. Също така и други елементи, като напр формите на личните и други местоимения. Отсъствуват последователно членните форми, но, от друга страна, последователната употреба на преизказно наклонение в историческия му разказ придава характерен български народен тон на неговия език и стил. Също и в областта на речника Паисий обича да си служи с много книжовни елементи (напр. одолел, повелел, разумел, послал, вьзвратил, скончал, бран, отец, велми,.абие и др.), които са чужди на народния език. Употребява много български думи в черковнославянска фонетична форма, за да им придаде книжовен характер, напр. болгари, болгарски (и блгарское), греци (и грци), сербие (и србски, србие), удержал, делбоки (!), задолжил и пр. В езика на Паисий българският народен езиков материал получава употребимост и утвърждение наред с черковнославянския. Оттук нататък той ще се въз-могва, ще се разраства и ще стеснява употребата на черковнославянския елемент до границите, в които той е конкретно необходим при изграждането на българския книжовен език. Характерно е, че през 1781 г. Софроний Врачански при повторното преписване на Паисиевата история (16 години след първото) е увеличил значително българските народни думи и форми за сметка на черковнославянските. В творчеството на самия Софроний българският народен езиков елемент е по-широко застъпен, отколкото в Паисиевата история.

Нов етап във формирането на новобългарския книжовен език намираме в езика на Рибния буквар на П. Берон от 1824 г. Това е първото произведение, в което българският книжовен език става изцяло и последователно народен в своята основа. Тук вече народният .български език се издига до самостоятелна книжовна функция. Народната реч тук прозвучава с пълния хор на всички свои характерни особености и закономерности. Тук редовно се среща употребата на членни форми при имената, отсъствуват черковнославянски падежни форми, а се срещат само остатъци от падежни форми, употребявани още в народната реч. Отсъствуват и инфинитивни форми при глагола, и черковнославянски причастия на -ящ, -ущ, -ющ, а самото глаголно спрежение по лица, времена и наклонения е напълно съвременно, както в устата на народа. Същото трябва да се каже и за формите на прилагателните и на местоименията. Постройката на речта е естествена и жива, също съобразена с особеностите на народната реч. В речниковня състав също се забелязва основната лексика на живата народна реч. Тук не се среща употреба на традиционни „литературни" (черковнославянски) думи. Няма и колебания между „литературен" и народен начин на изразяване. Основният начин на изразяване е народният.

Самата задача да се дадат на българските ученици в новия гип (светски) училища нови знания предполага нуждата от въвеждане на някои нови изразни средства (главно лексикални), които не са налице в народната реч. Затова Берон използува не малък брой думи от кнйжовен произход,предимно черковнославянски, а отчасти и от руски език, като напр. отглаголни съще­ствителни на -ние (приложение, умножение, создание, состояние, удивление и др.), деятелни имена на -тел (мучител, победител, елишател делител и др.), а също и различни още други думи. Чрез тези „книжовни" думи (с големи възможности за употреба и извън сферата на религиозното мис­лене) Берон само допълва изразните средства на народната реч, която сама по себе си вече е издигната на литературна висота, без да прибягва към черковнославянизми с литературностилистична цел, както Паисий. Това е именно нов етап в развитието и -изграждането на нашия съвременен кни­жовен език.

В синтаксиса се забелязва известна книжовна обработка очевидно по примера на други литературни езици, което е положително явление. Така напр. забелязва се употреба на обособени части, разширена употреба на подчинени изречения с връзка който и др.

Петър Берон не само показа, че може да се пише на съвременен бъл­гарски език, но и сам има определена заслуга в много отношения при уста­новяването на звуковите, граматичните и лексикалните особености на съвременния ни книжовен език. Нека тук да посочим само, че от него води началото си употребата на съвременните форми на личните местоимения той, тя, то, формата на частицата за образуване на бъдеще време ще, употребата нз. звуковите.съчстдиия ьр, ьл, рь, ль съобразно с правилото в североизточните говори (доколкото в отделни случаи не са заменени с черковнославянски ге им съответствия), употребата на членни форми -ьт и тгь и пр. Изобщо пръв Берон е установил съвременната народно-диалектна основа на нашия книжовен език. Разбира се, в неговия език се забелязват и редица гясно диалектни особености, които-са отпаднали по-сетне в кни­жовната практика, напр. потъмняване на неударени гласни в някои случаи, фонетични отклонения като .,нохти" вм. нокти, отделни думи като гуждам, сякам и др.

И все пак в езика на Берон още се срещат не малко остатъци от черковно- славянската „литературна" форма" на думите. Той пише перво вм. първо, долг вм. дълг, часто вм. често, мудроет вм. мъдрост, землята вм. земята и пр. Очевидно изговор долг, нерво, часто и пр. за него е звучал по-лите ратурно, отколкото дълг, първо, често и пр.

От това гледище важен момент в развоя на българския книжовен език представя практиката на Ив. Богоров. В неговите произведения думи като български, дълг, първо, мъка се употребяват в своята народна звукова форма. Своята граматика от 1844 г. той нарича „първичка", защото е „основана на народен изговор". Постепенно оттогава насетне влиянието на черковно- славянската фонетика върху звуковия облик на българските думи („бол­гарски", „долг", „перво" и пр.) изчезва. Заедно с това се започва още у Богоров и процес на приспособяване на черковнославянските думи към българската фонетика: съобщение вм. сообщение. въсточен вм. восточен, съставлява вм. составлява и пр.

Покрай тази основна линия в оформянето на българския книжовен език до средата на XIX в., наречена новобългарска школа и утвърждаваща прогресивно и последователно народната му основа, се наблюдават и опити да се запази в една или друга степен ролята на черковно­славянския език — в славянобългарската школа с главен представител Н. Рилски и черковнославянската школа с главен представител Хр. Павлович. Макар и да са оказали на времето си известно влияние, тези школи имат от историческо гледище страничен характер.

През третата четвърт на миналия век (периода на националноосвобо- дителните борби или последните 25 години преди Освобождението) кул­турният и книжовният живот на българския народ получава. по-голям размах. Наред с просветната книжнина (учебна и научнопопулярна) се развива бързо публицистиката и художествената литература. Това налага да се Тразвиват по-интензивно и процесите на обработка и обогатяване на книжовния език. От друга страна обаче, не са съществували благоприятни условия за" изграждане на единни норми на книжовния език, тъй като през време, на османското иго българският народ не е имал свой администра­тивен и културен център. Поради това се очертават няколко различни школи, изградени на различна говорна основа или въз основа на различни схва­щания за езиковото строителство. Необходимо е да се погледне на тези наричани досега „правописни" школи преди Освобождението (на първо място Пловдивска и Търновска, а по-сетне и Каравелова и Дринова) по-дълбоко, като на езикови школи, т. е. като на опити за из­граждане на една или друга система от норми в книжовната езикова прак­тика. Въпреки че тези „школи" отразяват основните черти на една не осо­бено обширна територия (областта на Централния Балкан и Средного- рието), те се различават помежду си по редица особености, като напр. система на палаталността, тип на якането, рефлекси на старите сонантни р и л, система на ударението, конкретни форми на някои мор­фологични категории, особености на словореда и др. Към тях се при­бавят и -някои различия в отношението към старото книжовно ези­ково наследство.

След Освобождението (1878 г.) условията за езиково развитие се про­менят съществено. Създава се възможност за единно развитие на обще­ствения, културния и литературния живот и за протичане на унификационни процеси в областта на книжовния език. Към края на второто десетилетие след Освобождението или, с други думи, към края на миналия век се очертава вече съвременният облик на българския книжовен език. От диалектоложко гледище се забелязва известно надмощие на източната група на централните балкански говори (главен представител—търновският говорен тип) за сметка на говорите от Средногорската област. Това личи напр. при установяването на системата на палаталност, якането, системата на ударение. Измежду различните книжовно-езикови школи се забелязва надмощие на така на­речената Търновска школа с някои елементи на Дриновската. Не трябва, да се подценява ролята на някои норми, установени още от началото на Възраждането по силата на старата писмена традиция и под влияние на някои особености на западните говори.

През времето до средата на XIX в. в развитието на българския книжовен език се наблюдава смяната на една диалектна основа с друга. Това развитие се извършва без теоретически спорове, по силата на самото историческо развитие. Българското възраждане, започнало първоначално в западните земи (поради съседството им с другинароди, започнали вече своето въз­раждане), минава с течение на времето към по-интензивно развитие в из­точните български земи. Езикът на Паисий, Н. Рилски, Хр. Павлович, К. Фотинов и др. показва западнобългарска диалектна основа. Нейното влияние се чувствува силно и в езика на Софроний Врачански, котленец по произход. В Рибния буквар на П. Берон източната основа на книжовния език се проявява по твърде ярък и последователен начин и това продължава ю-сетне в творчеството на все повече български книжовници, при което треодоляването на различията между отделни източни говори (напр. кот- 1енски, еленски, шуменски, копривщенски, търновски) става постепенно и се извършва главно в творчеството на П. Р. Славейков и Ив. Вазов.

По-нататъшният преглед на строежа на нашия днешен книжовен език ще се ограничи до посочване на най-характерните явления и някои по- важни моменти от тяхното установяване и развитие.

В областта на фонетиката характерни за нашия книжовен език са такива основни фонетични особености (присъщи на североизточната народна реч) като якането, изговорът на групите ър/рь, ъл/лъ, характерът на мекостта, системата на ударението.

Двоякият изговор на старата ятова гласна (като я и като е) в съвремен ните източни говори намира доста рано отражение в книжовния език (вж. и С т. Стойков, Ятовият въпрос в новобългарския книжовен език, ГСУ, ИФФ, т. XLIV, кн. 4, 1948, стр. 1—145). Той е описан както в грама­тиката на Й. Груев (Основа за блъгарскж, грамматикж, Бялград, 1858), изра­зяваща схващанията на Пловдивската правописна и езикова школа, така и в граматиката на Ив. Момчилов (Грамматика за новобългарския езмкъ, Русчук, 1868), изразяваща схващанията на Търновската правописна и ези­кова школа (също и в „Писма за някои си мъчности на българското право- писание", писани от Г. Кръстьович още през 1844 г., но публикувани в сп. Български кнйжици през 1858/59 г.). За якането се говори като за без­спорно установена особеност на книжовния език по времето на големите правописни спорове и борби през последното десетилетие на миналия век. Официално санкциониране на тази доста отдавна сложила се норма на­мираме в правописното упътване на министър Т. Иванчев (Упътване за общо правописание, издава Министерството на народното просвещение, София, 1899, 13 стр.), с което за доста време (малко повече от две десети­летия) се слага край на правописните разноречия и борби, изпълнили почти цялата втора половина на миналия век, при които се поставят за разре­шение в същност и редица езикови въпроси. Въпросът за якането е форму­лиран тук по следния начин: „Буква гь изобщо се произнася и като я, и като е. Като я се произнася изобщо, кога на нея пада ударението и след нея не следва мека сричка: гргьхь, живгьль, вгьра, облгьнь; като е се произнася изобщо, кога на нея не пада ударението или кога след нея дойде мека сричка: грьхове, гръшенъ, живъш, вьри и пр.". Тази формулировка по­казва, че се касае за якане от североизточен тип, което и сега е характерно за книжовния ни език (някои особености на якането от западносредногорски или югоизточен тип не са намерили отражение в книжовния език). Харак­терно е и следното становище, изразено на друго място в упътването: „За употребението само на буква е вместо ъ не трябва и да говорим, защото подобно изменение води след себе си и изменение на самия изговор". Това показва, че якането към края на миналия век е било безспорно устано­вена норма в нашия книжовен изговор по силата на една безспорно наложила се обществена езикова практика, обусловена от редица исторически об­стоятелства.

Съчетанията ър/ръ, ъл/лъ (т. е. звукосъчетанията с подвижна ерова гласна спрямо плавна съгласна), рефлекси на старобългарските сонантни р, л, са имали различно правописно Третиране преди Освобождението. Пловдивската правописна школа ги отбелязва с постоянни групи ръ, рь, лъ, ль (срв. в речника на Н. Геров: скрьбь—скрьбѭ, пръжка—прьжеиъ. бль- гаричь, пльзѫ—пплъзгамь и пр.). Тук може да се търси влияние не само от старобългарската графика, но и от някои особености на изговора в цен­тралните, а може би отчасти и в западните говори. Търновската правописна школа отбелязва тези групи според североизточното им произношение (с разграничение на ъ и ь според произхода на думите), срв. в Граматиката на Ив. Момчилов: кръвь—кървавъ, въртѭ гълчѫ—глъчка, мълчѫ—млъкнѫхъ (стр. 138).

Свидетелство за окончателното установяване' на народното източно (североизточно) произношение в това отношение като книжовна норма намираме също в правописното упътване на министър Т. Иванчев от 1899 г.: „Съчетанията рълъ в средата на думите се пишат: 1) когато след тях следват две съгласни, и 2) когато думата е едносложна: трънъ, cmpънъ, гръмъ; или трънка, стръвница, гръмнатъ. Съчетанията ър-лъ в средата на думите ще се пишат, когато след тях следва само една съгласна: кървавъ. гърмя, Търново и пр.".

Най-важните случаи на мекост в строежа на българския книжовен език (като не говорим тук за мекостта при яканего, която също заема важно място) са: а) окончанията за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. на глаголите от II спр. в сегашно време (мисля, мислят, ходя -ходят и т. н.) и на някои глаголи от I спр. (дремя—дремят, капя—капят и др.), б) наставките -я-м, -я-ва-м в производни глаголи ог несвършен вид. получени от глаголи от II спр, (измислям, повтарям, забравям, забранявам, окървавявам и пр.), в) членни форми при съществителни с деятелни наставки -ар и -тел и при някои от­делни съществителни (овчарят, обущарят, учителят, писателят, конят, пътят и пр.). През време на Възраждането се забелязват някои колебания в предписанията за изговора на меки или твърди съгласни. В граматиката на Й. Груев (Пловдивска школа) се посочват в редица случаи твърди окон­чания в I л. ед. ч. при меки окончания в 3 л. мн. ч. (садѫ—садять, лътѫ— лъть и пр.). Това положение е неестествено, тъй като в народните говори или и двете окончания са меки, или и двете са твърди (садя—садят или сада—садат. В граматиката на Ив. Момчилов (Търновска школа) се за­ стъпват последователно меките североизточни окончания (вьртѩ—въртѩтъ. садѩ—садѩтъ, гасѩ—гасѩть и пр.). В Каравеловата книжовна школа (Букурещ) окончанията са винаги твърди. Мекостта при членуването се налага в книжовния език още през Възраждането, а меките североизточни окончания при глаголите се налагат като норма окончателно след Осво­бождението. Може да се наблюдава напр. как в езика на Ив. Вазов вземат връх меките окончания, въпреки че те не са присъщи на родния говор на поета. В правописното упътване на мин. Т. Иванчев от 1899 г. за мекостта на окончанията не се говори нарочно, обаче от дадения в Упътването ма­териал личи пълно установяване на съвременните случаи на мекост при глаголите (къпя, съдя, мътя и пр.) и при имената, че са с мека основа.

В края на думите ь по силата на черковнославянско-руската традиция се е отбелязвал на историческото си място още в началото на Възражда­нето, обаче не може да се твърди или да се предполага, че тази правописна практика е била свързана с редовно меко произношение на крайната съгласна Трябва да се предполага, че то е могло да се среща у отделни лица под влияние на някои по-старинни в това отношение говори, обаче е преобла­давало твърдото произношение на крайните съгласни като преобладаваща особеност на североизточните, а и на западните говори. Както се посочи по-горе, още през 1899 г. се е считало, че мекостта на крайната съгласна, в думи каго учител, ден, път личи само морфологически, т. е. при члену­ване (учителят, денят, пътят), а иначе крайните съгласни са се изговаряли твърдо. Така че и съвременната позиционна ограниченост на изговора на меки съгласни в строежа на думите (само пред гласни, а със смислоразличителна функция само пред задни гласни) е също отдавна сложила се норма в нашия книжовен език.

Що се отнася до учленителння характер на мекостта — със средна по степен палаталност, — тя в книжовния език е също от източнобългарски тип и се различава or западнобългарската силна палаталност при някои съгласни или от изкуственото йотуване вместо палаталност на учленението при други съгласни' („сйанка". „дремйа", „пйана" и др.).

В областта на ударението в нашия книжовен език също са се закрепили особеностите на източнобългарското (североизточното) произношение. Нашето ударение Днес може да се характеризира като в голяма степен вече неподвижно в областта на морфологията. В областта на съществителните имена се наблюдава подвижно ударение от прогресивен тим (противопо­ставяне на кореново ударение в основната форма и придвижено ударение към края на думата в производната форма) в следните случаи: а) при някои съществителни имена — при образуване на множествено число и при членуване (град—градове, стол—столове, град—градът); б) при членуване на съществителните от женски род без окончание (есен—есента, радост— радостта): в) при образуване на множествено число при някои съществи­телни от среден род (село—села, корито—корита, време—времена, слънце—слънца); г) при повелително наклонение на глаголи от I и II спр. (кажа—кажа, кажете, нося—носи, носете, говоря—говори, говорете). Подвижно ударение от регресивен тип (противопоставяне на крайно ударение в основ ­ната форма и кореново ударение в производната форма) се наблюдава в следните случаи: а) при минало свършено време на -ох, (чета—четох, бода—бодох), б) при звателната форма на съществителни от женски род на -а (сестра—сестро, гора—горо). Факултативно може да има подвижно прогресивно ударение в минало свършено време на глаголи от несвършен вид (нося—носих, говдря—говорих, гледам—гледах) и при някои от свършен вид — първични или с неслогова представка (кажа—казах, тръгна— тръгнах, смеся—смесих, вложа—вложих). Не е трудно да се види, че и тук е последователно възприето в книжовния език положението от източ­ните (североизточните) народни говори.

В западните говори се забелязват повече случаи на подвижно уда­рение (напр. плета—плетеш, плете, донеса—донесеш, донесе; глава—гла­вата, глави-—главите, масло—маслото, писма—писмата; направим—направих, забравим—забравих), които не са приети в книжовния език.

В областта на словообразуването ударението в книжовния език е често пъти подвижно от гледище на изходната дума (гледам—гледач, говедо— говедар), но в повечето случаи е еднотипно при дадена наставка (гледач, орач, копач, тъкач, носач; овчар, говедар, столар и др.). В това отношение разликите между източното и западното произношение са много по-малки.

През първата половина на XIX в. са излизали книги на черковнославян- ска азбука, в които съгласно с особеностите на тази графика са били отбе­лязвани редовно ударенията на думите. Въпреки черковнославянското .влияние в положението на ударенията в много случаи, може да се проследи как напр. от Рибния буквар на П. Берон (1824 г.) и Священное цветообрание, от. Ат. Стоянович (Кипиловски) (1825 г.) започва една нова — източнобългарска—линия, на която се противопоставя в известни случаи напр. практи­ката в Болгарска грамматика (1835 г.) на Неофит Рилски, без да я измени.

От друга страна, в българското книжовно произношение се забелязват и някои отклонения от народното източно (североизточно) произношение, напр. във връзка с якането, изговора на неударените гласни, на крайното ударено при съществителните и др.

Още от първата половина на миналия век се забелязва ясна тенденция под влияние на черковнославянската книжнина към ограничаване на фоне­тичния преглас я/е (а/е) само в рамките на етимологичното ъ и запазване на гласна я (респ. а след палатализирана съгласна) пред мека сричка и под ударение непрегласена в думи като поляна—поляни (а не изт. полени), тояга— тояги (а не -изт. тоеги), жаба—жабешки (а не изт. жебешки) и пр.

Неударените гласни е, о, а са се отбелязвали още от началото на ново­българската писменост последователно с е, о, а без редукция (т. е. незаменени с и, 'ъ, у, ь), въпреки че в източното (североизточното) произношение те са редуцирани и съвпадат в повечето случаи с и, 'ъ, у, ъ (в днешно време редукцията на неударено а трябва да се признае за нормално явление). И в този случай трябва да се търси обяснение на явлението преди всичко във влиянието на старата писмена традиция, до която по-близко е било западното произношение. Така писмената традиция определя до голяма степен нормата на книжовния изговор. Разбира се, това става възможно и поради обстоятелството, че тази писмена норма се намира във връзка с произношението в някоя (в случая—в западната) говорна област.

В книжовния език се запазва като норма мекостта на съгласните само пред задни гласни (а, ь, о. у), която има фонологичен (смислоразличителен) характер. Източнобългарското смекчаване на съгласните пред е, и, което няма фонологичен характер, остава като вариант, но не е задължително в книжовния език (когато е по-силно, то се чувствува като диалектизъм).

Вижда се, че още от Възраждането нормите на произношението тръг­ват по такъв път на развитие, че се явяват някои отклонения от източното произношение и отражения на определени черти от западното. Това става в някои случаи, когато западното произношение е била по-малко отдале­чено от старобългарското състояние, какъвто е случаят с изговора на неу- дарените гласни, с непрггласения изговор на я (а след палатализирана съг­ласна) пред меки срички и с някои отделни форми. Тук съобразяването с по-старинните особености, с по-първичното, не еволюирало състояние на българското и „славянското" произношение е било навярно също така важен фактор. То се е осъществявало спонтанно, без специална обосновка в редица случаи. Намираме го обаче и доста ясно формулирано като прин­цип у М. Дринов: „Когато пък някоя дума на разни места се изговаря разно, то това противоречие да се помирява с помощта... на старобългар­ското правописание; тъй например: скратеяото възвратно мгстоимзние в едни места се изговаря са, в други ся, в трети се. В този случай нека се обърнем към старобългарските паметници. В тях ние ще найдем, че това местоимение се пише с ѧ, А граматиката на старобьлгаргкий език щe ни каже, че буквата ѧ се е произносила в старо зргме като ен, следователно с ѧ се е изговаряло тогава като сен, както и досега се изговаря в полский език. След време звукът н се е затрил, останало е само се, което и днес се чуе в някои от западните български области. . . Това разяснение, чини ни се, не оставя нихакво място за препирня, и токо любителите на безползенн прекословия могат след това да стоят за са или пък за ся (За новобългар­ското азбуке, Периодическо списание, Браила, кн. 2, 1870, стр. 9).

Принципът, формулиран от М. Дринов, но използуван и преди него, е бил приложен очевидно също и При местоименните форми мг и тг. Съ­щото може да се каже и за частицата за образуване на бъдеще време ще, която в източните говори най-често се изговаря „шъ". По същия път трябва да се обясни и произходът на нормата да се запазва винаги х на историче­ското му място (хляб, сух, диал. „ляб", „суф" и др.). Същото важи и за из­говора' като чисто а на удареното окончание при съществителните, произ­насяно в североизточните говори като (книж. глава, ръка, източнобълг. главъ, ръгеь). При членувани съществителни от женски род с ударение върху члена в театралните среди се смяташе доскоро за норма изговор -тъ (есентъ, скръбтъ, радостъ), а не -та, обаче в последните години започна да си про­бива път на сцената изговор -та, съобразен с изговора на (а не -ъ) в съществителните за женски род изобщо.

Съвременният български книжовен език е възприел всички типични морфологични особености на новобългарската народна реч: при имената — отсъствие на падежни форми („аналитизъм"), наличие на член, особена форма за бройно множествено число в мъжки род, степенуване на прилагателните с предпоставени частици по- и най- и др., при глаголите — отсъствие на инфинитив, наличие на богата темпорална система, преиз- хазно наклонение, особено несвършено причастие на и др.

Въпреки силното влияние на езиковата старина и по-специално на черковнославянския език през втората половина на XVIII и първата поло­вина на XIX в., безпадежният характер на новобългарската именна система бързо взема връх, като се задържат по-дълго в употреба само такива оста­тъци от падежни форми, които се срещат и в народната реч от източните области при лични имена от мъжки род — редовно винителен падеж (Ивана, при Ивана и пр.) и спорадично дателен падеж (Ивану). Старата падежна система не е била последователно използувана от никой възрож­денски автор. Дори привържениците на тъй наречената черковнославянска школа през втората четвърт на XIX в. не са държали особено на падежите. Практиката и схващанията на автори като П. Берон, Н. Рилски, Ив. Богоров, В. Априлов са дали правилна насока в развитието на книжовния език в тона отношение.

Първите наши възрожденци са избягвали употребата на члена, раз­бира се, без да са схващали теоретически граматическата му природа. У Паисий намираме само едно единствено членувано съществително, у Софроний Врачански те са много, но се явяват все пак отклонения от основ­ната практика на автора. Очевидно членните форми са се схващали като присъщи на простонародния език и стил и чужди на книжовния стил, опрян върху черковнославянските образци. Освен това те са били често пъти и технически несъвместими с архаичните падежни окончания и сложни форми ца прилагателните и това обстоятелство е засилвало чувството за тяхната несъвместимост с морфологията на книжовнйя език също и в случаите, когато тяхната употреба не е била невъзможна технически. Може да се приеме, че с Рибния буквар на П. Берон въпросът за употребатала членните форми е вече разрешен в строителството на нашия книжовен език, макар че по-късно черковнославянската езикова школа повежда ожесточена (и, разбира се, безрезултатна^ борба срещу тях. Що сс отнася до звуковата форма на члена в м. р. ед. ч., която има различни фонетични разновидности в говорите, в книжовния език са възприети преобладаващите източнобъл- гарски форми -ът и (графически -ът, -ят, -а, -л) оше от времето на Въз­раждането.

Източнобългарского окончание за множествено число -и при много­срични съществителни от мъжки род (орачи, копачи, овчари) се настанява в книжовния език още преди Освобождението, въпреки че у отделни автори (Паисий, Каравелов и др.) се среща окончание -е (ораче, копаче, овчаре). Източнобълтарските форми за бройно множествено число в мъжки род (пет стола, седем града и пр.) също така се настаняват в книжовния език още през Възраждането.

Характерен е за книжовния език източнобългарският строеж на отно­сителните местоимения и местоименни наречия, диференцирани от въпро­сителните чрез морфемата -то: който, когото, какъвто, когато, където и пр. (срв. въпросителните форми кой, кого, какъв, кога, къде и пр.). Този тип форми се налагат още преди Освобождението.

Характерните особености на новобългарската глаголна система — с нейните по-типични източнобългарски черти — навлизат безпрепятствено в новобългарския книжовен език още от самото начало.

В архаизираната реч на Паисий наистина старинните инфинитивни форми прейбладават над народните da-конструкции, но все пак последните са достатъчно много (около 50% от броя на инфинитивните), за да се по­чувствува., че те са законно и равноправно изразно средство, а не пропуснати по недоглеждане изгнаници. По-късно старинните инфинитивни форми се срещат рядко у отделни архаизиращи езика си автори и скоро съвсем за­глъхват.

Още в историческия разказ на Паисий намира законното си място иреизказното наклонение на новобългарския език, което по-нататък се среща и у Софроний, и у А. Стоянович [Кипиловски] (Священное цветообра- ние, 1825 г.), и у много други възрожденски автори, макар и не винаги в правилна стилистична употреба в някои жанрове. Въпросът за регулирането на стилистичната му употреба в областта на новите литературни жанрове също намира правилното си в общи линии разрешение към края на Въз­раждането. Постепенно, още от преди Освобождението, се налага в кни­жовния език и свързаното с това наклонение второ (несвършено) причастие на -л (от основата на минало несвършено време: четял, ходел, пеел, запеел и пр.), което се е развило в източните говори, а липсва в западните.Що се отнася до съвременната българска система от глаголни времена, тя също се налага в своята цялост — с формалните особености на североизточните говори — още през Възраждането.

Както в областта на фонетиката, така и в морфологията наред с уста­новяването на тези основни особености на книжовния език от народен произход се наблюдава' под книжовно влияние и по някои други причини отпадане на някои по-второстепенни морфологични особености на народната реч, както и появяване на някои нови особености.

Така напр. наблюдава се постепенно отпадане на остатъците о,т падежни форми, които в източните говори се държат и до днес. През времето между двете световни войни спорадичният дателен падеж при лични имена се среща съвсем рядко, а въведеният по-рано като норма винителен падеж при лични имена, въпреки изкуствената поддръжка, постепенно губи почва под влияние на западните говори и отпада съвсем (престава да бъде норма) след 9 Септември.

В областта на глаголната система се забелязва отпадане на простото условно наклонение (ядвам, търпявам) от книжовния език. Изчезват посте­пенно от времето на Каравелов фразеологичните съчетания със съкратен инфинитив („не мога взе", „можеш ли каза", „смеят ли се показа" и пр.).

Някои от тези особености остават в употреба в разговорния стил на интелигенцията.

Между морфологичните нововъведения в нашия книжовен език трябва да се посочи на първо -място възстановяването на сегашното действително причастие на -щ (четящ, ходещ, гледащ) и въвеждането на деепричастието на -йки, (четейки, ходейки, гледайки). Сегашното действително причастие, характерно за старобългарския език, но изчезнало по-късно в българските народни говори, се настанява в новобългарския книжовен език постепенно под влиянието на черковнославянския, а след това и на руския език, като възприеманите по книжовен път форми се приспособяват по-ясно към мор­фологичните основи на българските глаголи към края на XIX в. (и с това тези форми стават елемент от българското спрежение) (X р. П ъ р в е в, Формиране на наставките за сегашно деятелнй причастие в съвременния книжовен български език, Известия на Инст. за бълг. език, кн. VIII, 1962, стр. МЗЗ—447). Деепричастието на -йки прониква от македонските говори като по-удобна форма от архаичните на -щи и др. (вж. X р. П ъ р в е в, Установяване на деепричастието в съвременния книжовен български език, сп. Български език, УШ, 1958, кн, 2, стр. 122—139). Фактор за настаняването му е била и нуждата от установяване на съответствия на деепричастните конструкции в другите славянски и неславянски книжовни езици. Условното наклонение с бих се явява твърде рано и скоро измества простото условно наклонение (вж. по-горе). Приспособяването на свършеното причастие накъм по-широка агрибутивна и по-специално — обособена употреба (вж. В. Станков, Поява и развой на обособената употреба на миналото свършено действително причастие в българския книжовен език, Славистичен сбор­ник, 1963, стр. 163—181) („пристигналият отдалече гост", „гостът, при­стигнал отдалече") е направило излишно възстановяването на минало действително причастие на -вш.

В областта на имената се забелязват някои нововъведения при член­ните форми. На първо място трябва да се посочи изкуственото правило да се употребяват различни фонетични разновидности на члена в мъжки род ед. ч. в зависимост от падежната (синтактична) функция на името (вж. С т. Стойков, Членуване на имената от мъжки род, единствено число, в българския книжовен език, ГСУ, ИФФ, т. XLVI,кн. 4, 1950, стр. 1— 46) („ученикът пише" — „повикайте ученика"). Тази практика е могла да се развие на почвата на книжовния език поради някои особени обстоятел­ства в I половина на XIX в. Нейното начало иде от граматическите схва­щания на Неофит Рилски (срв. граматиката му от 1835 г.), който, при липса на по-ясен поглед върху езиковите явления, тогава се е опитал по изкуствен път да обедини в книжовния език фонетичните разновидности на членните форми в различни говори, разпределяйки тяхната употреба по признак, който няма нищо общо с граматическата природа на члена. В днешния си вид правилото за употребата на пълен и "кратък член в мъжки род в зависимост от синтактичната служба на името е установено окончателно в правописа на Т. Иванчев от 1899 г.

Интересно явление в книжовния език е и изживялата вече своя цикъл на употреба членна форма — (и)й при прилагателните имена в мъжки род (великий, светлий и пр.). Тази употреба се установява през XIX в. в резултат на взаимодействие между съвременни и архаични форми. По метрически причини тези форми се задържат по-дълго в стихотворната реч (докъм 1925г.) (вж. В. Попова, Из историята на една членна форма в книжов­ния български език, Известия на Инст. за бълг. език, кн. VIII, стр. 353—369).

Словообразователната система на българската народна реч е преминала изцяло в нашия книжовен език, като е била обогатена с редица черковнославянски (черковнославянско-руски) и някои между­народни словообразователни типове.

Широко разпространен и продуктивен тип в книжовния език са станали черковнославянско-руските (в същност старобългарски, но изчезнали в новобългарските говори, обаче преминали по книжовен път в черковно- славянски и руски) съществителни за деятелни лица и предмети с наставка -тел (учител, спасител, крепител, разпределител, пазител, предпазител и пр.). На българска почва този вид съществителни са получили еднотипно ударение на предсуфиксната сричка (бълг. учител, мислител, сеятел, слу­шател и пр.). Също много разпространени и отчасти продуктивни в нашия книжовен език са и отвлечените съществителни с наставки -ние и -ие, дошли по същия път (знание, сведение, събрание, смирение, поведение и пр.; благо­нравие, малодушие, безверие, подземие и пр.). Твърде разпространени и продуктивни са и черковнославянско-руските прилагателни с наставка -телен (спасителен, предпазителен, разпределителен, допълнителен и пр.), а също и с предимно руската наставка -ически или с -ичен от гръцко- латински основи (теоретически и теоретичен, поетически и поетичен, статистически и статистичен и т. н.) (вж. М. Георгиева, Прилага­телни на -ичен и -ически в развитието на съвременния български литера­турен език, сп. Български език, XII, 1962, кн. 4, стр. 273—282, и К. Попов, Съвременна употреба на прилагателните на -ичен и -ически, сп. Език и литература, XVII, 1962, кн. 4, стр. 51—60); тук няма да говоря за паралел­ната употреба и опитите за нормализиране на функцията на тези две на­ставки, въпрос, който и досега остава нерешен докрай в нашия книжовен език). Получили са известно разпространение по приемственост от черковно- славянски и руски език и прилагателните с наставки -им, -ем, които някога са служили за образуване на сегашни страдателни причастия (срв. днес прилагателните любим, осъществим, непобедим, непоносим, изменяем, познаваем и пр.).

Под руско влияние, но с известно своеобразие на българска почва, е възникнал глаголният тип на -(н)ича\ любезнича, угоднича, нервнича и пр. Този тип глаголи в руски език принадлежат към I спреж. (любезничаю, -чаешь), а на български език към II спреж. (любезнича, -чиш).

Може да се говори и за по-голямо или по-малко активизиране на някои познати и в български език наставки под влияние на по-голямата роля на образуваните в тях типове думи в черковнославянската и руската лексика. Това би могло да се каже напр. за наставките -ство и -ост.

От друга страна, загубила е в книжовния език своята продуктивност наставката -ин, срещана в народната реч предимно при съществителни от чужд произход, означаващи лица (бакалин, касапин, стопанин и др.) и при народностни названия (българин, русин, сърбин и пр.). Навярно под влияние на руски език днес е установена практика названията на лица да се въз­приемат без прибавяне на българска наставка (офицер, а не „офицерин", дипломат, а не ,,дипломатин" и др.), а при названия на народности се из­ползува наставка -ец (срв. напр. книжовните названия албанец, унгарец и народните — за същите народности — арнахтин, маджарин).

Международната наставка -ир-ам(-из-ир-ам), напр. асимилирам, проек­тирам, активизирам, монополизирам и пр., е широко възприета и в българ­ския книжовен език. В този свой облик тя е проникнала през Възраждането направо от запад, навярно и под влияние на сръбски образци, но не чрез посредството на руски език, където има форма ир-ова-ть (-из-ир-ова-ть (вж. Л. Банков, Към историята на глатолния суфикс -ирам в български сб. Езяковгдски изследвания в чест на акад. Ст. Младенов, София, 1957, стр. 141—155).

Що се отнася до речниковия състав на книжовния език в по-цялостен смисъл, той е опрян също здраво върху народната реч, но е значително допълнен в областта на културната лексика и специалната терминология с руеко-славянски и гръцко-латински (също и до известна степен френски, немски, италиански, английски и др.) елементи. Гръцко-латинската и за­падноевропейската културна лексика е преминавала у нас (особено първо­начално) главно чрез руски език, но в много случаи по-късно и направо от западните езици. Въпросът за цялостното изграждане на нашата книжовна лексика изисква отделни и обширни проучвания.

В областта на синтаксиса съвременният български книжовен език се характеризира преди всичко с най-съществените особености на народната реч: аналитизъм, т. е. безпадежно и предложно изразяване на синтактичните отношения на съществителните имена в изречението, и употреба на лични глаголни конструкции („да-конструкции") на мястото на старобългарския инфинитив. За тези особености във връзка с морфоло­гичната им страна стана вече дума по-горе. Те се налагат достатъчно силно още от самото начало на изграждане на книжовния език (нещо, което личи добре още у Паисий и Софроний въпреки силното черковнославянско влияние) и скоро вземат връх, т. е. заемат мястото, което законно им при­надлежи.

* Измежду характерните особености в по-слаба степен се задържа в книжовния език, но все пак е характерна, а не факултативна негова особе­ност, удвояването на обекта („мене ме повикаха", „на мене ми казаха"). В много случаи това специфично балканско явление намира място в нашия книжовен език, а понякога под влияние на книжовните черковнославянски и руски (а може би и западноевропейски) синтактични образци се избягва. От това гледище то в последно време бе проучвано от К. Попов и Г. Цихун (вж. К. Попов, Стилно-граматична употреба на удвоеното допълнение в българския книжовен език, Известия на Инст. за бълг. език, кн. VIII, 1962, стр. 459—470, и Г. Цихун, Местоименната енклитика и словоргдът в българското изречение, сп. Български език, XII, 1962, кн. 4, стр. 283—291).

Важно нововъведение в книжовния синтаксис са обособените части на изречението, които не са присъщи на народния език (особено обособе­ните определения). Обособените части са били въведени в българския син­таксис под влияние на другите книжовни (славянски и неславянски) езици. Това явление има широк обсег и значителни последици за книжовния език, тъй като е свързано с обогатяването му и с въвеждане на някои нови форми и употреби: сегашно деятелно причастие, деепричастие, обособена употреба на свършеното причастие на -л (за тези явления вж. по-горе). Може да се приеме, че обособените части на изречението се установяват в книжовния език през последното десетилетие преди Освобождението. Докато у Л. Ка- равелов се наблюдава още състоянието на народната реч (той превежда от руски език изрази като „женщина, живущая в монастыре" с изрази като „жена, която живее в манастирът"), други тогавашни писатели, и особено Хр. Ботев, си служат вече свободно с обособени части (напр. „Народът, притиснат и нравствено и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него", „Лекувана по стара метода, с поли­тически крьвопускания и операции с дипломатически хлороформ, Турция изгуби ръце и нозе, провинция след провинция").

Интересно нововъведение (под влияние на други книжовни езици) се забелязва и при функциите на относителното местоимение който в книжовния език. Докато в народната реч то се употребява само в предпо­ставени подчинени изречения („който те попита, на него ще кажеш", „ко­гото искаш, него попитай"), в книжовния език се въвежда и в следпоставени подчинени изречения, в която функция днес то е много по-разпространено, отколкото в първата („къде е човекът, който ме е търсил?", „дойде човекът, с когото ще пътуваме"). В тези случаи относителното местоимение който е изместило относителните съюзи дето и дека, употребявани в народната реч („човекът, дето (дека) ме е търсил", „човекът, дето (сека) ще пътуваме с него"). Процесите са се развили през време на Възраждането, така че около Освобождението новите конструкции са вече в широка употреба.

Йод влияние на други книжовни езици в българския книжовен език се забелязва постепенно изоставане на някои „опростени" синтактични конструкции от народната реч (срв. у ранните произведения на Вазов: „Знаеше да обича и които мразеше", „Българският ум измислил работи, да се чуди и мае човек"). В съвременния книжовен език се предпочитат конструкции по-отчетливо оформяне на главното и подчиненото изрече­ние: „Знаеше да обича и тези, които мразеше", „Българският ум измис­лил такива работи, че да се чуди и мае човек". Възможно е тук да има и самостойно развитие към по-пълно логично изграждане на фразата, присъщо изобщо на книжовните езици.

Техническа бележка:

Част от възрожденските текстове, главно такива, които са били издадени на черковнославянска кирилица, се възпроизвеждат в Хри­стоматията фототипно. При набора на останалата част с граждан­ска азбука са направени следните замени на някои знакове:

post-10610-0-55480600-1353662099_thumb.j

Изпуснатите или поставените над реда букви се възстановяват на мястото си в реда.

Използуван е само един знак за ударение.

Придиханията над началните гласни се изпускат.

Редактирано от ISTORIK
Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...