Голямото зяпане

[Р. Теодосиев]

ГОЛЯМОТО ЗЯПАНЕ

На сивия пазар се появи книгата на ПСЕВДОнимният автор Исмет Реджепов или както той предпочита да се изживява – „прероденият непокорник”, озаглавена „Балканските войни в Родопите 1912-1913 г.”. Като я видял, Симеон Дянков зяпнал от изненада, как така е пропуснал през строгата си фискална цедка книжен продукт без ISBN, без издателство и обозначен тираж. Притеснил се човекът какво ще стане с данъчната му политика, с която основно пълни бюджета, ако „феодалните старци и бабички” от БАН започнат да си спретват и те „сиви” книжлета. Когато прочел, че зад изданието стои името на „Европейски институт ПОМАК - Смолян” и като научил от сайта му, че книгата се разпространява в джамиите, той още повече се стъписал, каква ще да е тази нова издателска политика на голямата Европа, за която не бил чувал. Затова не се чуди, българино, ако видиш министъра оттогава насам да ходи малко отнесен.

В увода ПСЕВДОнимният автор декларира, че е решил „да интерпретира по нестандартен начин предисторията на Балканската война” и в никакъв случай „не за иницииране на мъст” е написал това, което смята за „книга”. Той дори твърди, че не е „адвокат на нито една партия”. Като прочели това, ВМРО, АТАКА, ОДС, БСП, НДСВ, РЗС и ГЕРБ бая се втрещили, защото всички са класирани в графата за „ксенофобски изявления и проявления”. Липсва само ДПС, защото никой не знае ДеПаСе в момента Доган стадото си. Не е чудно, че от удивление „Движение Гергьовден” и БЗНС (като част от ОДС) запелтечиха и не могат да се оправят и до днес. От всички партийни лидери без ума и дума останал даже Бат Бойко, който иначе не се същисва лесно, защото прочел дословно: „Ние (има се предвид помаците) се отскубнахме от лапите на тоталитаризма, за да търпим личния режим на друг, който със сигурност и уверено води страната ни към поредната и фатална национална катастрофа”. Даже правозащитниците се чалдисали: какъв ще да е този нов евро-феномен – при личен диктаторски режим свободно да си регистрираш „институтче” с всякаква ПРЕДМЕТна дейност.

Нестандартната интерпретация на историята започва с твърденията на турския професор Ерьоз, който „доказал българския произход на турската нация”. „Твърди се – казва Реджепов, - че прабългарите от векове насам са говорели на езика, на който се говори в днешна и предишна Турция”. Молете се, братя чиновници, дано Ердоган никога не прочете тези редове, защото ще вземе да си уволни преводачите. Самият хан Аспарух е набеден за мюсюлманин, който побягнал заради опасността от насилствена християнизация от страна на хазарите… Авторът дори не подозира, че хазарите са юдеи, които в този период ама хич не са християнски настроени. Като дошъл на Балканите „да търси спасение сред славяните” (които между другото вече са християни, но тази дребна подробност не може да препъне автора), хан Аспарух вместо да „съгради Плиска град и велик презид от Дунав до Черно море”, както безсрамно лъжат средновековните хронисти, взел че нагиздил целия полуостров с джамии. Тук авторът е пропуснал да добави, че вместо конска опашка, ханът си веел конския полумесец, защото очевидно е сметнал, че това се подразбира от само себе си. „В Родопите е имало ислям преди османците да завладеят земите ни” – убеден е авторът. И за да бъде гювечът пълен, за подправка е добавено, че „прабългарският хан Алмуш, приел исляма от арабите” (нищо, че това е станало в 922 г.). Че Аспарух е бил дълголетен бил е, ама даже в „Именника” не смеят да лъжат чак пък толкова.

Това, от което ще зяпнат всички медиевисти обаче е, новият прочит на завета на хан Кубрат и неговия сноп с пръчки. Като изявен привърженик на европейската интеграция, старият хан повикал сепаратистки настроените си синове и им заявил, че „силата ни е в единството на многообразието”. Затова винаги да следват експрезидентският модел на мултиетническата държава и „мъдростта на етнорелигиозната толерантност”. Хан Аспарух, както винаги и сега не внимавал в час и като дошъл на Балканите, „насилствено претопил славяните - на днешен език това се казва асимилиране” - дълбокомъдро пояснява авторът-лингвист. Тук вече Бат Бойко не издържал, заровил се под земята и започнал да симулира, че копае метро. Всъщност оттогава той все търси мохамеданските корени на хан Аспарух и ислямската диплома на баща му хан Кубрат, издадена от Магнаурското медресе.

След това, като по сценарий на американски сериал, на историческата сцена идва злодеят в лицето на княз Борис I. Огледал се той наоколо и що да види, мила моя майно льо – джамия до джамия и теке до теке. Запретнал се ханът да разрушава това истинско прабългарско културно наследство, завидяли му папата и гръцкият патриарх, и не пожелали изобщо да го похвалят за това богоугодно дело. Днешните археолози също участват в този заговор на мълчанието и не искат да разкопаят нито една Аспарухова джамия поне за реабилитация. С камънаците княз Борис съградил някакви си мижави седем епископски църкви, защото не знаел нещастникът, че Християнският Бог е творец на злото и „неравенството в света е творение на Бога”. От къде да знае – ако не беше избил видните си мюсюлмански боляри щеше да научи, че „ислямът в основата си е заложил на всечовешката справедливост. В основата на исляма е заложена ценностна система, КОЯТО ГО ПРЕВРЪЩА В СВЕТОВНА ГОСПОДСТВАЩА СИСТЕМА”. Това май сме го проспали кога се е случило, а в Европарламента даже и не подозират, че без да искат са гласували единствената им официална религия да бъде „справедливият ислям”. Не че в Брюксел разбират всичко, за което гласуват…

Мерзавецът – Покръстител обаче извършил и друго деяние - прогонил от България истинските „държавообразователи” – помаците. Уплашени „от кръста му”, те се укрили в недостъпната отникъде Родопа планина, за да пазят свято своите „християнски селища с остатъци от ислямски елементи”. Така „Родопите стават бастион с непреклонни бойни гарнизони срещу насилствената християнизация”. За голяма почуда на читателите, Реджепов се самоцитира поради недостиг на други корифеи като него: „Проучванията ми ме водят до тезата, че всъщност военната османска експанзия в началото на XIII в. в България и продължила до първата половина на XVI в. е и отговор на насилствената християнизация на коренното държавообразуващо прабългарско население, основно изповядващо исляма. Отговорът на българските апологети, че в дохристиянска България е съществувало езичество – не отговаря на истината”. И още: „Овладяването на България от османлиите е начин за връщане на предишната вяра”. Тук на свой ред от изненада в пълен потрес изпадат сърби, черногорци, хървати, румънци, унгарци, поляци и австрийци, на които никога и през ум не им е минавало даже, че османлиите са ги поизтрепали, за да ги върнат към „етнокорена им”. Но Реджепов е предвидил и тази евентуалност, за да ги успокои с думите: „Помаците са и държавообразователи не само на България, независимо как се казват днес държавите им”. Като научили това, някои от европейските народи така се втрещили, че забравили да говорят майчиния си турски език. Затова днес им изпращат емигранти, за да им опреснят езиковата памет.

Като истински нов прочитвач на историята, Реджепов не търпи конкуренция, особено ако тя иде от някакъв си атонски монах, дръзнал без одобрението му да свестява българското национално самосъзнание, та било то и през далечното Възраждане. „Атонският монах Паисий Хилендарски написа най-съвършената си лъжовна книга „История славянобългарска… И този свещен лъжец е канонизиран за светец от Българската православна църква, вместо да бъде анатемосан” – пише той. А ние се чудим и маем, защо сърбите ни свиха Хилендарския манастир, защо гърците прибраха оригинала на „сию историйцу” и сега без тяхно съгласие не можем да припарим на Атон. Ами то било, за да ни предпазят от Паисиевите лъжеписания. Иначе как ще четем гениалните Реджеповски прозрения, ако сме заразени от бацила на патриотизма.

„Една от отправните ми точки са Априлските събития през 1876 г. и особено т.н. Баташки кланета” - въвежда ни сам авторът в дълбоките води на своите научни дирения. И като добър стратег, не оставя тълпата дълго да се чуди относно замислите му, а отсича направо: „Априлското въстание е силно хиперболизирано. Баташкото клане – също. Всъщност вече се доказва от истинските рицари на историческата правда, че СЛУЧАЯТ Е КРИМИНАЛНО БИТОВ и не е имало такова масово клане, както се митологизира”. За да бъде по-запомняща се, криминалната хроника е преразказана на няколко места в текста в стилистиката на сапунките.

Естествено на първо място стои историческото „кърваво писмо”, което е написано „с кръвта на един убит невинен мирен турчин”. Седял си човека спокойно на моста, смучел си наргилето и не щеш ли, появили се онези криминални типове, източили му кръвчицата, щото се скъпели да си купят мастило. И ето ти, заради един скръндзърлък - цяло Априлско въстание. Не стига това, но като получил писмото в Панагюрище „въодушевеният народ се събра на площада, запя революционни песни, слуша разпалените речи на Бенковски и се разпръсна, за да убива мирно турско население, където и да беше то”. Така „след речта на Бенковски са убити 1000 мюсюлмански селяни и са разрушени 3 000 къщи”. Горките османлии, не случиха на рая. Остави че така мирно си съществуват под сянката на падишаха, никого с пръст не пипат, преживят си кротко пилета и баници, но трябва пет века да берат страх от страна на тези неблагодарници българите, дето и един зъбен данък им се свиди да плащат.

Според авторът, на българите „не са потръгнали нещата с хайдутлука, четническите брожения и мижавите въстания”. „Реално, ние сме нямали трагичния героизъм през 1876 г.” – казва Реджепов, за когото това е само един „мит, който реално е отсъствал от живота”. „Ако инсценировката не се назореше, Априлското въстание първо би приключило като ЕДНА КОКОШКАРСКА ИСТОРИЯ”. И за да няма съмнение в позицията му, авторът пак повтаря: „Оценката е, че става дума не за въстание, а за КРИМИНАЛЕН МЕТЕЖ. От съвременна гледна точка, съобразно съвременното законодателство, ТОЗИ ТЕРОРИСТИЧЕН АКТ покрива съставките на разбирането за геноцид”. Ето тук дори самите анкарски историци се почудили, как са проспали първия световен гяурски геноцид над османлиите и побързали да насрочат балканска конференция с видно македонско участие, за още един прочит на комшийската история.

Вместо да гонят европейските ценности и да се върнат към мюсюлманската си същност, дебелите глави на батачани не увирали и от чист инатлък взели че спретнали една провокация. Когато гръмнала първата пушка турците пак не им обърнали внимание, обърнали се на другата кълка и продължили спокойно да си хъркат. В един слънчев априлски ден на 1876 г. обаче те на свой ред зяпнали от учудване, защото пред собствените им милозливи сънени очи батачани взели, че се затворили в храма. „В тази църква е станало взаимно клане, преписано от провокаторите на тази кървава драматична вакханалия на помаците”. Турците и башибозука инстинктивно грабнали ятаганите и се втурнали към храма, но бързо се сетили, че „турчин ли, османлия ли практически не е прекрачвал прага на църква”. Така стоейки напълно отчаяни и безпомощни отвън, „след като турците не се включват в общия замисъл, трябваше да се извърши самоклане – ритуално клане в Баташката историческа църква”. „Пръв е Кочо, след него са другите, а тези, които не са пристъпили към чудовищния акт са били клани от свои”. „Не само Кочо, но и мнозина са започнали в църквата ритуални убийства и самоубийства” – повтаря и повтаря до безкрай Реджепов. „Загиналите в тази трагедия батачани са курбан, принесен от своите”. „Измисленото Баташко клане от долу до горе и от горе до долу е абсурдна и то най-голяма лъжа в националната ни история” – гордо приключва той.

На това място сам авторът взел че се изумил от собствените си пасквили и решил да поясни все пак, кого са искали да впечатлят батачани, след като турците изобщо не им обърнали внимание, а продължили да си смъркат енфието. Тук на помощ му се притичват Мартина Балева и Улф Брунбауер, които услужливо му подсказват, че като си нямаш история, започваш да си я измисляш сам, за да те забележат важните фактори в света. Ето това е български национален рекорд, достоен за Гинес – да си спретнеш сам курбан в чест на Великите сили, та да могат и те сеир да гледат.

И понеже пейзажът продължава да му се струва все още стеснен, авторът не пропуска да подреди на позорната скамейка и църквата. „Канонизирането на така наречените „мъченици” от измисленото и нагодено за целите „баташко клане”, отново според великия изследовател е „по поръчка на църквата”. Като минало време обаче, духовниците се засрамили и взели, че ги канонизирали. „Църквата с това си измива собствения грях, за провокираното от нея самозаколение. А може би в това време да е господствала секта, известна днес с провокиране на масови самоубийства” – продължава с прозренията си този невиждан и нечуван до сега пророк. А нашите владици взели, че се вързали на приказките му за агентурните им изцепки в миналото, посипали главите си с „ролекси”, метнали се на луксозните си лимузини и отпрашили в небитието.

Като истински демократ и обновител на евронацията ни, Реджепов ни нарежда: „Би следвало да се огледаме в собствения си образ, което ще рече, че би следвало не да възхваляваме терористични актове, окървавили историята ни, а да ги осъдим категорично, ако искаме да сме една освободена от предишни грехове държава”. Че има неща за осъждане има, ама къде е държавата… Политици с лопата да ги ринеш, ама държавници като няма.

След толкова много помия, идва ред на „градивния елемент”. Тук авторът посяга не на кого да е, а на Апостола на свободата Васил Левски. Когато дошъл да освобождава Балканите от геноцида на раята над османлиите, император Александър II явно е подочул, че в Родопите се крие каймакът на мохамеданските прабългари и взел, че ги отделил в автономна Тъмръшка република. И Бисмарк му помагал в това начинание, защото като поназнайващ историята бил наясно, че и германците са дошли от Изтока. Те също може да са скрити мюсюлмани, но още не го знаят… Може да им дадем назаем нашия автор, та да ги просвети. Та тези двамата върли монархисти, поставили начело на Рупчоса Ахмед ага, чиято злокобна сянка тегне не само над изпепелена Перущица. За нашия „рицар на историческата правда” обаче, Ахмед ага е „президент” на Тъмръшката република. Интересно, кой му е бил парламента – окървавеният башибозук явно, та да бие по републикански на червено.

Освен това Тъмръшката република е „образец на реализирани възрожденски идеали” – казва авторът и не се спира до тук: „Моите скромни проучвания и разработки за Тъмръшката република ми дават основания да смятам, че тя е била ПРАКТИЧЕСКО ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА ИДЕАЛА НА ЛЕВСКИ за държавата на народовластието и вишегласието народно”. Представяте ли си, ако проучванията не бяха само „скромни”. Ето какво е искал да спасява Левски в самара на коня си – конституцията на Помашката република, която един ден да реализира пролетарият Ахмед ага. Иначе демокрацията нямаше да бъде пълна само с един главорез-президент начело. Българите като научили, че агата ги изпреварил в уроците по демокрация, взели че се засрамили от себе си и по време на Съединението подарили „републиката” на турския султан. То българите на кого какво ли не са подарявали: на сърбите – Македония и Западните покрайнини, на гърците – Тракия и Македония, на румънците – Северна Добруджа, та сега за една „земя колкото човешка длан” ще се колебаят. Злите езици обаче подозират, че българите направили това дарение от срам, защото не могли да разгадаят твърдението, как така помаците имат едновременно тракийски, славянски, прабългарски, персийски, ирански, кумански, печенежки, турски и арабски корени, затова махнали с ръка и оставили главоблъсканицата на анкарските логотети. Ако Реджепов се беше сетил да цитира и бившия президент Тургут Йозал, че Омир не е нищо повече от турският поет Омар, щеше да улови и гръцката следа, и със сигурност можеше да стане я член-кореспондент, я академик, защото напоследък и тях ги харчат като втора употреба на килограм.

Какво стана с „Балканската война в Родопите 1912-1913 г.” ще запитат някои зяпачи. Идва й реда. Тук сценарият е пълен екшън. Главното стратегическо направление на съюзническите войски, според автора, не е нито Източна Тракия, нито Македония – „въпросът е да бъде изчистен региона от помаците”. Явно Одрин, Солун, Охрид, Скопие, Битоля и т.н., като видели, че не идва никой да ги освобождава, паднали от само себе си. Затова „братоубийствените необявени войни от 1912 и 1913 г. и подменените военни действия с „нежни” средства са тотален физически и духовен геноцид” – резултат от българския „РАДИКАЛЕН НАЦИОНАЛИЗЪМ”. Втурнали се, значи, българи, гърци, сърби, черногорци, обградили Родопа планина и се почнали едни голи хорá на тъмръшлийски девойки пред погледите на войниците, за чудо и приказ. Нищо, че тези безобразия ги е вършел Мехмед Синап, може пък той да е прероден български генерал например, щом авторът е прероден непокорник… За да развихри драматизма на сюжета, Реджепов свидетелства с показанията на покойната си майка, че по личното разпореждане на полковник Владимир Серафимов са убивани български войници, след което главите им, увити в шинели, са поставяни в помашки къщи, за да има претекст командирът им да разрушава цели села. Затова помаците хукнали да бягат с турската армия, но после незнайно защо решили да се върнат при „класовите си врагове”. Странно е, че България забравила да затвори границите си, както мъдро постъпила Турция, за да не пусне тракийските българи обратно в домовете им. Явно, че на България са й липсвали драскописци, та затова оставила на бял свят в Смолянско да се появи Реджепов, за да заклейми всякакви чествания не само за полковник Серафимов, но и за онзи „връх на позора” – Кавгаджик, където „на кръгли и полукръгли годишнини идваме, за да се поклоним пред една изкуствено изградена слава”.

Ако си мисли някой обаче, че „геноцида” над родопските помаци е резултат само от „официалната извратена държавна политика спрямо малцинствата”, той не познава все още добре автора. „България най-много се облажва от войната – твърди Реджепов. – Цената на облажването пак е заплатена от родопчани. Целта на държавата е ясна – да напълни изпразнените си хамбари от район, изпреварил в икономическо и духовно отношение вътрешността на държавата… Точно тази пирамида на завистта бе и причината за трагичните дни в Родопския край през 1912 г.” Ето тук е развръзката – друго е да си живееш в автономия – колкото си по-дребен, толкова си по-богат по логиката не на икономиката, а на авторовите съшити с бели конци поръчкови внушения. Затова не е изненадващо да прочетем, че процесът на „етно-религиозно прочистване на Родопския масив, не е преставал и до днес”. И още: „Събитията в Родопския край по време на Балканските войни и след тях ни звучат като етно-религиозно прочистване. За беда тези войни сложиха началото на този процес, който е продължавал, КОЙТО ПРОДЪЛЖАВА И ДНЕС ПО ЦИВИЛИЗОВАН НАЧИН ПОД МАСКАТА НА ДЕМОКРАТИЧНО ПРЕУСТРОЙСТВО”. И още: „Трагедията за родопчани започна с началото на Балканската война, за да продължи до 1944 г. и след 1989 г.”, когато родопчани разбрали, „кой им е бил истинският душманин”. „Десети ноември 1989 г. за родопчани бе най-новата черна страница, необратимата страница на тоталната обреченост”. Край! Стига толкова, макар да има още.

Безпартийният автор не може да се удържи да не каже, че само след 9 септември 1944 г. родопчани си поели за кратко „глътка въздух”. Тук не липсват и позабравените вече цитати на Ленин за Балканската касапница, позицията на комунистите за предателската роля на българската буржоазия, както и призивите на в. „Работническо дело” за общи действия между българския и турския пролетариат (не че го е имало). В името на този класово-партиен подход той, след като изрича от трибуната проклятие над България, спуска директивата да изчистим домашните си извори от „нагласен антипомакизъм”.

Европейският подход в работа на автора най-много проличава в едно знаково твърдение, което даже Хитлер и Мусолини не са в състояние да измислят. „У нас проработва идеологията на фанатичния национал-шовинизъм, на нацизма, много преди да го стори Мусолини и Хитлер. Просто тогава не е било познато понятието „фашизъм”. Ето тук вече Хитлер не издържал, дето му отнемат приза за авторство, затворил се в бункера си и се самозапалил ритуално с жена и куче до себе си.

И тъй като пророк не бива без пророчества, авторът е осенен от следното прозрение, с което направо ни покосява всичките: „С обществената дезинформация се проправя път на началото на един безкраен процес с възможно ускорено осъществяване на идеята за изграждането на изчистена християнска държава. ПОЖЕЛАВАМ СИ ДА БЪДА ДОБЪР ПРОРОК – ТОВА НЯМА ДА ГО БЪДЕ”. Какво ти пророчество – това си е направо плагиатство. Нека си припомним, че когато стана Косовското мурабе, Бил Клинтън заяви, че след разправата с комунизма, идва ред на православието и българите щат не щат, ще трябва да приемат „ислямските ценности”. После всичко се приписа на Мониката, която направила грешки в „симулацията” на превода, защото устата й била заета с други държавни работи.

И мислите, че човекът е сам в това гениално творчество – не, ни най-малко. Той откровено споделя, че няма как да го манипулират „със задгранични душмани” или „зомбират с преките ни съседи, за които макар и оскъдно давани знания знаем, че в най-трудни времена са ни се притичали на помощ”. Българите също викали Турция да ги спасява, особено в Добруджа, където шопите яко го били закъсали по време на Първата световна война. Турция веднага с готовност се отзовала изотзад. „Спасена е България, НО БЪЛГАРИЯ ЗАБРАВЯ ЗА ТОВА!” Само „българският великодържавен шовинизъм води у нас пропаганда срещу Турция по проблемите на арменци и кюрди” – пише Реджепов, явно за да ни подсети за дълбоко скрития и невидим до сега помашки геноцид.

Откакто някои български историци изучиха анадолските термини за „османското присъствие”, редом с вехториите на марксическата историография започнаха да се мъдрят и зле прочетени „европейски ценности”, които напоследък неграмотни писачи непрекъснато ни подмятат. „Едно ориентирало се към европейските стандарти общество, едно общество прегърнало за идеал човешките права, следва да снеме ореола за Балканската война, следва да я осъди и признае геноцида, извършен срещу родопското население” – поучава ни по европейски авторът. Този ореол, колкото и на някои да им се иска, няма как да се заличи, защото е изваян от прекършени мечти и съсипана младост, от кръвта на хиляди покосени животи на всички онези, оставили костите си по бойните полета за милото ни Отечество, а не за златни гологани. И ако някой не е способен да пролее над техните гробове дори една сълза, то нека не се опитва да им отнема поне капката мастило, което са заслужили, вписвайки се сами в историята.

Накрая искам да заявя: прав е авторът и аз напълно го подкрепям, че „трябва да има нов прочит на българската история, за да могат най-после да уврат главите на някои набедени и предубедени, престарели, но не втасали зелени мозъци и съвести”. Наистина, много боклук се натрупа в днешната българска историография и има нужда от голяма метла.

Евробългарски Зяпач

/разпознаваем псевдоним

на Лизбет Любенова/

[ISTORIK]

Щеше да бъде премного смешно, ако не беше премного тъжно. Иначе, коментарите са гениални!

Редактирано Декември 9, 2012 от ISTORIK

[КГ125]

Изобщо не е тъжно! Това си е жив смЕх )))))))))

Тоя автор е видял история колкото Текумзе - военно летище!

Браво на авторката на горния материал!!!

:)