Японските зенитки през ВСВ

[Frujin Assen]

Към началото на ВСВ в японските въоражени сили на въоражение имало няколко типа зенитни картечници, които се различавали както конструктивно, така и по типа на използвания патрон.

Във флота за ПВО на катери и неголеми съдове се използвали 7,7 мм картечници Тип 92 и Тип 97. Първият представлявал лицензионен вариант на ръчния „Люис“, а втория бил също лицензионен- „Викерс-Е“. Морската картечница Тип 92 се използвала също от морските десантни части, но се поставяла на универсален триножен станок, копиращ идеята на американския М1917А1 и допускал стрелба по наземни и въздушни цели.

Морска картечница Тип 92

В основата на японския 7,7 мм патрон бил английския патрон .303 (7,7х57R), който се използвал и в японската авиация. Главна причина за прехода към този боеприпас се считала необходимостта от разширяване на номенклатурата от специални патрони, което било трудно технически с традиционния 6,5 мм патрон, и повишавало мощтта на картечния огън. В резултат на въоражение приели три 7,7 мм патрона с приблизително еднакви характеристики- Тип 89 с издадена гилза (влияние от британския патрон .303), Тип 92 с прибрана гилза и Тип 99 с по лек куршум. Проблемите от използването на три различни патрона донякъде се изглаждало от факта, че ВВС и ВМФ използвали Тип 89, а другите два се използвали в армията. Паралелно на въоражение оставали картечници с калибър 6,5 мм, което съществено усложнявало снабдяването на войските с патрони.

В армията за стрелба по нисколетящи самолети се използвала станочната картечница Тип 92 с калибър 7,7 мм- По своята конструкция картечницата повтаряла 6,5 мм станочна картечница Тип 3. Тя от своя страна била разработена от конструктора Киджиру Намбу на база на закупената от Франция картечница „Хочкис“ преди Руско-японската война.

Картечница Тип 92 на триножен станок в положение за зенитна стрелба

Захранването на картечницата се осъществявало от твърди ленти (както във френския Хочкис) с емкост 30 патрона, или полутвърди ленти, състоящи се от съединени шарнирно твърди звена, всяко по 3 патрона (всичко 83 звена, общо 249 патрона).

Твърда лента с 30 патрона 7,7 мм за картечница Тип 92

Подаването на лентата било от ляво на дясно. В конструкцията била използвана и специална масльонка, която смазвала всеки патрон преди влизането му в цевта и така осигурявала надежното изхвърляне на гилзата, особено при замърсяване, но пък повишавала сложността и затруднявала експлоатацията. Твърдата лента бил просто, но не най удобното в боя решение, доколкото лентата понякога се деформирала и заклинвала, а освен това и замърсявала с прах и пясък оръжието.

Японски войници водят зенитен огън с картечница Тип 92 с твърда лента с 30 патрона. Снимката е от боевете на езерото Хасан.

Към положителните черти на Тип 92 трябва да отнесем възможността за стрелба и с двата вида патрони ( Тип 92 и Тип 99), простотата на зареждане и разреждане, здравината на конструкцията. За стрелба по въздушни цели картечницата имала недостатъчна скорострелност, само 450 изстрела в минута.

Тип 92 най често била използвана със специален станок-тринога, имащ адаптер за зенитна стрелба. В комплекта се придавал и зенитен прицел. Картечницата със станока тежала 55 кг, и за пренасянето и имало специални халки в които се поставяли прътове ръкохватки и така войниците я разнасяли по бойното поле по няколко души подобно на носилка.

През 1937 на въоражение постъпила танковата картечница Тип 97, създадена с елементи от чешката ZB-26, пленена от японците във войната с Китай.

Танкова картечница Тип 97

На ред образци японска бронетехника били придвидени турелни зенитни варианти за разполагането и. Обаче, на практика това било рядкост, тъй като японската икономика не успяла да насити армията с автоматично оръжие и картечниците не достигали хронически.

Картечниците от всички типове използвали до осем различни марки патрони, които не били взаимнозаменяеми. Нерядко разни картечни патрони се използвали не само в рамките на батальон, но даже рота или дори взвод. Освен това японците широко използвали трофейни картечници, основно британските „Люис“, „Викерс“ и „Брен“ и американските M1917 и М1919 „Браунинг“. Всичко за ВСВ се използвали около 20 различни марки патрони за различните картечници. Въобще, зенитните картечни установки в японската армия били малко и залповата стрелба на пехотата по самолетите не можела да компенсира това.

През 1933 на въоражение била приета голямокалибрената картечница 13,2 мм Тип 93. Тази картечница представлявала олекотен вариант на френската картечница „Хочкис образец 1930“, чийто лиценз Япония закупила.

13,2 мм бронебоен куршум Тип 93 с начална скорост 765 м/с пробивала 25 мм броня на далечина 100 метра и била предназначена за поразяване на леки бронемашини и самолети. Първоначално захранването с патрони се осъществъвало от пълнители по 30 патрона, а впоследствие бил разработен кутиевиден магазин с лента. Темпа на стрелба бил 480 истрела в минута, а ефективната далечина на стрелба 1500 метра.

Голямокалибрена картечница 13,2 мм Тип 93

Картечницата със станок тринога достигала тегло 57,1 кг, но във връзка с това, че стандартния пехотен станок нямал достатъчни ъгли на възвишение се налагало майсторите по частите да го доработват кой как може за стрелба по зенитни цели.

В неголеми количества била произведена картечна установка, сдвоен вариантс механизъм за вертикално и хоризонтално насочване, кръгово въртене, автоматичен зенитен прицел и крачен спусък за водене на огъня.

Голяма популярност в японските въоражени сили имали американските 12,7 мм картечници Браунинг М2. Японците го копирали и пуснали в производство през 1941 под обозначението Тип 1. За тази картечница вече съм писал, така че, няма да преповтарям.

Предвид на отсъствието на развита конструкторска школа и традиции за самостоятелно създаване на образци на стрелково и артилерийско въоражение, за снабдяване на собствените въоражени сили Япония била принудена да закупува лицензии или да копира незаконно чужди образци. В пълна сила това се отнася и за малокалибрените зенитни автомати.

Приетото на въоражение през 1938 20 мм автоматично оръдие Тип 98 по своята конструкция повтаряло френската картечница „Хочкис“ образец 1930. Това оръжие още от начало било създадено с двойна цел, борба с лекобронирани и въздушни цели.

20 мм автоматично оръдие Тип 98

Високите станини се опирали на две дървени колела със спици и се буксирало от лек камион или конски впряг. Също така имало възможност за разглобяване на оръдието и пренасянето му на части от товарни животни или хора в труднодостъпен терен. Оръдието имало три станини, които при стрелба се разгъвали. Имало възможност и за стрелба направо от колелата, но тогава при по дълги редове се влошавала точността от неустойчивостта им.

Оръдието имало ъгли на насочване -10 до +85 градуга и можело да обстрелва цели в сектор от 360 градуса. Снарядите били достатъчно мощни-същите като противотанковото оръдие Тип 97. На разстояние 245 метра пробивало броня с дебелина 30 мм. Началната скорост на снаряда била 830 м/с, а досегаемостта по височина 3 500 метра.

Независимо от сравнително ниския темп на стрелба (120 истрела в минута) и 20 зарядния магазин, което също ограничавало практическата скорострелност, оръдието широко се използвало за ПВО. Общо на въоражение постъпили около 2500 оръдия Тип 98 с калибър 20 мм.

В Япония се предприемали опити за създаване на ЗСУ чрез поставянето на 20 мм оръдия Тип 98 на леки танкове, полугъсенични транспортьори и камиони. Във връзка с недостатъното количество самоходни шасита и хроничния недостиг на зенитни оръдия, японските ЗСУ били произвеждани в твърде незначителни количества.

През 1944 започнало производство на сдвоен вариант получил обозначението Тип 4. До края на войната били произведени около 500 сдвоени установки.

В рамките на военно-техническото сътрудничество с Германия били получени образци и техническа документация на 20 мм зенитен автомат Flak 38. През 1942 20 мм зенитка под японското обозначение Тип 2 постъпила на въоражение. В сравнение с 20 мм зенитка Тип 98, немското оръдие се оказало по скоросдтрелно, точно и надежно. Темпа на стрелба бил 420-480 и/м, досегаемостта 3700 метра, теглото в бойно положение 450 кг, а в походно 770 кг.

20 мм зенитен автомат Тип 2

Автоматичните построителни прицели за тези оръдия изработвали данни за вертичалното и челното изпреварване и позволявали по добро насочване. Входните данни в прицела се въвеждали ръчно и се определяли на око, освен далечината, която измервал стереодалекомер. Заедно с зенитните оръдия била предадена и документацията за ПУАЗО (Прибор за Управление на Артилерийския Зенитен Огън)който можел да предава данните и да координира стрелбата на батарея от 6 зенитни автомата, което съществено повишавало ефективността на огъня.

В самият край на войната бил направен опит за производство на сдоен вариант, но поради ограниченията на японската промишленост било произведено само незначително количество от този вариант.

През лятото на 1937 в Япония започнало лицензното производство на швеейцарското 20 мм оръдие Oerlikon. По голямата част от тези оръдия били предназначени за въоражаване на бойните самолети. Но някакво количество се използвало в флота в качеството на зенитни. Също имало опити за използването на Ерликони в производството на ЗСУ на база на леки танкове.

На база на лекия танк Тип 98 Ке ни през 1942 били построени два варианта на опитна ЗСУ въоражена с 20 мм Ерликони.

Най известното и масово оръдие на японската малокалибрена артилерия бил автомата Тип 96 с калибър 25 мм. Това автоматично зенитно оръдие било разработено през 1936 на основата на оръдие на френската фирма Хочкис. То широко се използвало през ВСВ и се явявало основно леко зенитно средство на японския флот.

Строена 25 мм установка Тип 96

Тип 96 се използвал в единични, сдвоени и строени установки, както на корабите, така и на сушата. На големите кораби установките се управлявали с ПУАЗО Тип 95, който дистанционно насочвал оръдието и на стрелеца му оставало само да натисне спусъка. Единичните установки се насочвали единствено ръчно. Всичко били произведени повече от 33 000 оръдия.

Сдвоена 25 мм установка Тип 96

Най отличителната особеност на японското оръдие от френското било снабдяването му с пламегасител от немската фирма Райнметал. Захранването се осъществявало от магазин с 15 снаряда поставян отгоре. Практическа скорострелност 100-120 и/м, общо тегло 800 кг (единична), 1100 кг (сдвоена) и 1800 (строена) версия. Началната скорост на 320 грамовия снаряд била 820 м/с. Максимална далечина на стрелба 7500 метра, ефективна 1500 метра, досегаемост по височина 5000 метра, разчет 3-9 души.

25 мм зенитна установка Тип 96 се поставяла на различни буксируеми ремаркета.

До средата на 30 те 25 мм зенитни автомати Тип 96 били напълно удволитворително оръжие. Но в хода на войната в тихия океан се проявили множество техни недостатъци. Практическата скорострелност била неголяма, а захранването от магазин било признато за неудачно (най добро за такива оръжия било лентовото захранване). Още един минус било въздушното охлаждане, което не позволявало дълга непрекъсната стрелба. Системата за управление на огъня също не била идеална. Единичните оръдия били снабдени само с примитивен зенитен прицел.

Строена 25 мм установка на крайцера Едо.

При сравнение с зенитните автомати на британския, холандския и американския флотове следва да се отбележи, че противниците на Япония имали забележимо по добри системи за близък зенитен огън, представен от 20 мм Ерликони и 40 мм Бофорс.

40 мм зенитна установка Тип 91

Първите превъзхождали японското оръдие по скорострелност, а вторите по далечина на стрелбата и 4 пъти по тежък снаряд. Наличието на системи за управление на огъня закрепвали превъзходството на Бофорса. Универсалния 25 мм зенитен автомат на Япония съчетавал в себе си не качествата, а недостатъците на Ерликоните и Бофорсите.

От 1927 до 1935 от Великобритания за въоражение на големите кораби били закупени около 500 броя 40 мм зенитни оръдия „Викерс“ Марк VІІІ, известни повече като „пом-пом“. В Япония тези зенитни автомати получили обозначение Тип 91 или 40 mm/62 "HI" Shiki.

В края на 30 те тези зенитни автомати вече не отговаряли на нарастналите изисквания. Максималната далекобойност била 4500 метра, а прицелната два пъти по малко. Сериозен проблем създавало и архаичното захранване. В японския флот пом-пом не били включени в единна система за водене на огъня, а всяко оръдие стреляло самостоятелно.

В хода на ремонти и модернизации по голямата част от 40 мм оръдия Тип 91 били заменени с по ефективните 25 мм автомати Тип 96. Обаче, поради недостига на автоматични зенитни оръдия Тип 91 се използвал през цялата война на вспомагателните кораби и в бреговите батареи.

След окупацията на ред британски и холандски колонии в Азия в японски ръце попаднало значително количество 40 мм зенитни автомати Bofors L/60 и боеприпаси за тях. В хода на войната японските пилоти неведнъж могли да се убедят в тяхната ефективност, сега те били обърнати против своите стопани. Тези трофейни оръдия се използвали твърде активно от японската армия против британската и американската авиации, още повече, че собствените зенитки постоянно недостигали.

Трофейни 40 мм зенитки Бофорс

През 1943 в Япония бил направен опит за копиране и пускане в серийно производство на Bofors L/60. Японските въоражени сили изпитвали остра необходимост от този твърде ефективен зенитен автомат. Обаче, производството вървяло с големи трудности. Отсъствието на техническа документация си казало думата. Оръдията фактически се произвеждали ръчно във военноморския арсенал в Йокосука с темп 5-8 оръдия в месец. Независимо от това оръдията получили обозначение Тип 5 били ненадежни.

Холандски сдвоени 40 мм морски зенитни установки Hazemeyer, на база Бофор били използвани от японците като стационарни при отбраната на различни острови.

Следва да се признае, че японската промишленост се оказала не в състояние да произведе достатъчно малокалибрени зенитни оръдия за прикритие на своите войски от нисколетящи щурмовикки и бомбардировачи. Тези оръдия се отправяли на първо място в флота и така сухопътните войски се оказали почти беззащитни от удари от въздуха.

През 1914 на въоражение в японския флот постъпило на въоражение 76,2 мм оръдие с двойно предназначение Тип 3. Освен борба с малки кораби то трябвало да стреля и по въздушни цели.

Морско 76,2 мм оръдие Тип 3

Към началото на ВСВ тези оръдия в по голямата си част били прехвърлени на брега. Оръдията Тип 3 се използвали активно при отбраната на островите. И макар теоретично да можели да обстрелват въздушни цели със скорострелност 10-12 и/м на височина до 7000 метра, на практика резултатността от този огън била неголяма, поради липсата на ПУАЗО. Тоест тези оръдия можели да водят само заградителен огън.

Първото специализирано зенитно оръдие в японските въоражени сили станало 75 мм оръдие Тип 11 прието на въоражение през 1922.

В това оръдие били копирани много детайли от чуждестранни образци, но най много било копирано от британското 76,2 мм зенитно оръдие Q. F. 3-in 20cwt.

Зенитни 75 мм оръдия Тип 11

Обаче, поради недостатъчен опит оръдието се получило скъпо и сложно в производство, а точността и далечината на стрелба невисоки. Досегаемостта по височина била около 6500 метра, снаряда тежал 6,5 кг и имал начална скорост 585 м/с. Всичко били произведени 44 бройки от това зенитно оръдие.

Независимо, че били малко на брой зенитните оръдия Тип 11 взели участие в ред войни и останали на въоражение поне до 1943.

През 1928 било пуснато в производство зенитното оръдие Тип 88. В сравнение с Тип 11 то било доста по съвършенно и го превъзхождало като точност и далекобойност, то можело да обстрелва въздушни цели на височина до 9000 метра със скорострелност 15 и/м.

75 мм зенитно оръдие Тип 88

Обаче оръдието не било лишено от недостатъци. Особено неудачно било развръщането на зенитките на бойни позиции, когато се отпускали цели 4 опори. Демонтажа на транспортните колела също отнемал време и усилия.

Но главния недостатък бил открит по време на войната, то имало малка досегаемост по височина, което го правело слабо ефективно против Б-17 и напълно безполезно против Б-29.

Японско 75 мм оръдие Тип 88 пленено от американците на остров Гуам.

Надеждите на японското командване да използва оръдието като противотанково също не се оправдали. При десанти по островите американската щурмова авиация и корабна артилерия яростно обработвали японските позиции и тежкото и слабо маневрено оръдие нямало шанс да се спаси.

По време на бойните действия в Китай японските войски пленили 75 мм оръдие Bofors М29. След като се изяснило, че това оръдие превъзхожда японското Тип 88 се решило Bofors М29 да се копира. Производството на новото зенитно оръдие получило обозначение Тип 4 започнало в края на 1943. Досегаемостта била до 10 000 метра, а самото оръдие било по технологично и удобно при развръщане.

75 мм зенитно оръдие Тип 4

Поради непрекъснатите бомбардировки на американската авиация и хроничния недостатък на суровини били произведени едва около 70 броя, които били използвани за отбрана на японските острови.

Освен собствени 75 мм зенитни оръдия, японската императорска армия използвала пленени в Сингапур 76,2 зенитни оръдия Q. F. 3-in 20cwt, а също и единични екземпляри на американските 76,2 мм зенитни оръдия М3. Впрочем и двете оръдия още от края на 30 те се считали устарели и особена полза не допринесли.

В хода на втората китайско-японска война, в Нанкин японците пленили 88 мм морско оръдие, немско производство. Разбирайки, че 75 мм оръдие Тип 88 вече не съответства на съвременните изисквания било решено това оръдие да се копира. То постъпило на въоражение през 1939 под обозначението Тип 99. От 1939 до 1945 били произведени повече от 1000 оръдия.

88 мм зенитно оръдие Тип 99

Зенитното оръдие Тип 99 съществено превъзхождало 75 мм зенитни оръдия. Осколъчния снаряд с тегло 9 кг напускал ствола със скорост 800 м/с, достигайки повече от 10 000 метра, при скорострелност 15 изстрела в минута.

За 88 мм зенитни оръдия Тип 99 бил разработен удобен за транспортиране лафет. В случай на пребазиране обаче трябвало да се разглобява оръдието, поради което то било разполагано по бреговата линия, където изпълнявало ролята както на зенитно, така и на оръдие от бреговата отбрана.

Към момента на започването на бойните действия на тихоокеанския ТВД в състава на ПВО на Япония имало около 70 броя 100 мм зенитни оръдия Тип 14.

100 мм зенитно оръдие Тип 14

Оръдието било прието на въоражение през 1929. Досегаемостта на 16 кг снаряди била над 10 000 метра. Темпа на стрелба бил 8-10 изстрела в минута. Оръдието се поддържало от 6 станини снабдени с опори. За премахване на колелата и привеждането от походно в бойно положение били нужни 45 минути.

Преимуществата на 100 мм оръдия Тип 14 над 75 мм Тип 88 били неочевидни, а самото оръдие било значително по тежко и скъпо и поради това скоро то било снето от производство. По време на войнатавсичките били развърнати на остров Кюшу, където защитавали важни обекти.

В средата на 30 те години едновременно с началото на проектирането на ескадрените миноносци за ПВО в Япония започнала разработката на ново 100 мм зенитно оръдие. Вече съществуващите 127 мм оръдия не удволетворявали предявените изисквания заради малката досегаемост, недостатъчната скорострелност и ниската скорост на насочване. Двуцевната артилерийска установка била приета на въоражение през 1938 под обозначение Тип 98.

100 мм артилерийска установка на есминец Акидзуки

Тя била поставяна на есминците от тип Акидзуки. За въоражение на големите кораби била разработена установка от полуоткрит тип под обозначение Тип 98 модел А1, но тя се използвала само на крайцера Едо и самолетоносача Тайхо.

В началото на 1945 оръдията предназначени за недостроените кораби били поставени на брегови стационарни позиции за защита от бомбардировачите Б-29. Това било едно от немногото зенитни оръдия способни ефективно да се борят с Б-29, обе недостига на снаряди с радиовзривател, ПУАЗО и РЛС значително снижавало ефективността им.

В рамките на военно-техническото сътрудничество през 1941 Япония получила от Германия техническа документация и образци от 105 мм зенитно оръдие Flak 38 на фирмата Райнметал. То било достатъчно съвършенно, способно да обстрелва цели на височина по голяма от 11 000 метра. По ред причини, основно заради претовареността на индустрията и недостатъка на суровини производството му така и не било започнато. На базата на Flak 38 в Япония разработили противотанково оръдие с обозначение Тип 1, но производството се ограничило с единични екземпляри.

През 1927 на въоражение постъпило 120 мм оръдие под обозначение Тип 10, което било за брегова отбрана и зенитно. То било на база на морско оръдие, като част от морските оръдия били модернизирани като зенитни. Общо били произведени повече от 2000 оръдия Тип 10.

120 мм зенитно оръдие Тип 10 пленено в Гуам

Оръдието с маса 8,5 тона се поставяло на стационарни позиции, скорострелността била 10-12 изстрела в минута, началната скорост на 20 кг снаряд 825 м/с, досегаемостта по височина 10 000 метра.

120 мм зенитно оръдие Тип 10 на Филипините

През 1943 започнало производството на 120 мм зенитно оръдие Тип 3. Ръководството на японската армия възлагало големи надежди на новото оръдие. То трябвало да замени в масово производство 75 мм зенитни оръдия, чиято ефективност била станала недостатъчна.

120 мм зенитно оръдие Тип 3

120 мм зенитно оръдие Тип 3 било едно от малкото оръдия способни ефективно да се борят с бомбардировача Б-29.

Осколъчният снаряд с маса 19,8 кг имал начална скорост до 830 м/с, което давало възможност да се обстрелват цели на височина повече от 12 000 метра.

Обаче оръдието се получило доста масивно и теглото му достигало 20 тона, което сериозно намалявало възможностите за бързо пребазиране. Тези оръдия като правило се развръщали на подготвени стационарни позиции. Оръдията от този тип били разположени основно около Токио, Осака и Кобе.

Зенитните оръдия Тип 3 се оказали достатъчно ефективни, понеже батареите им били спрегнати с ПУАЗО и РЛС.

През октомври 1942 японците пленили в Сингапур английски радари за управление на зенитния огън, които били копирани и пуснати в производство под името Тип 41. През 1944 японските специалисти успели да копират и пуснат в производство американската РЛС SCR-268.

SCR-268 в Гуадалканал 1942 год

Станцията можела да вижда самолети и да коригира зенитния огън по разриви на далечина 36 км с точност по далечина 180 м и по азимут 1,1.

С помощтта на 120 мм зенитно оръдие Тип 3 японците успели да свалят не малко Б-29. За щастие на американците японците произвели едва 200 от тези зенитки.

След началото на регулярните американски бомбардировки японското командване било принудено да привлече за усилване на ПВО на сухопътните обекти морски 127 мм оръдия Тип 89.

127 мм оръдие Тип 89

Оръдието с тегло в бойно положение повече от 30 тона се поставяло на стационарни укрепени позиции. Снаряда с маса 22 кг и начална скорост 720 м/с можел да поразява въздушни цели до 9000 метра. Темпа на стрелба бил 8-10 изстрела в минута.

Всичко на брега били разположени повече от 300 броя 127 мм оръдия. Повечето отбранявали военноморски бази или крайбрежието.

Част от оръдията били сдвоени, разположени в корабни бронирани куполи.

Най мощното японско зенитно оръдие било 150 мм Тип 5. То трябвало да допълни 120 мм Тип 3. Разработката му започнала, когато се изяснило, че американските бомбардировачи са способни да летят на височини над 10 000 метра.

150 мм зенитно оръдие Тип 5

За да се спечели време новото 150 мм оръдие било всъщност преоразмерено оръдие Тип 3 под калибър 150 мм. Проекта бил завършен много бързо и само 17 месеца след началото на разработката било готово за стрелба.

Началната скорост на 41 кг снаряд била 930 м/с, което обезпечавало обстрел на въздушни цели на височина над 16 000 метра, с темп на стрелба до 10 изстрела в минута.

До капитулацията на Япония се отдало да се произведат едва 2 оръдия, които били разположени в Токио и успешно изпитани в боя. Още в първия бой на 1 август 1945 те свалили 2 Б-29. За съжаление войната скоро свършила и те не могли да се проявят в цялата си сила.

Тази батарея ползвала ПУАЗО Тип 2, радар и оптичен далекомер, това позволявало воденето на точен огън.

Като цяло при японските зенитки може да се отбележи тяхната разнотипност. Това създавало проблеми при снабдяването, обслужването и подготовката на разчети. По голямата част от зенитното въоражение било остаряло и не съответствало на съвременните изисквания.

Предвид на недостатъка от ПУАЗО и РЛС част от японските зенитки можели да водят само неприцелен заградителен огън.

Японската промишленост се оказала неспособна да произвежда в нужните количества ефективни зенитни оръдия и системи за управление на огъня. Сред водещите страни участнички във ВСВ средствата за ПВО на Япония се оказали най малочислените и неефективни. Това довело до там, че американските бомбардировачи почти безнаказано бомбардирали японските градове.