Наследниците на Теодосий и готите

[Last roman]

Предистория

Първите готски нахлувания на римска територия започнали към средата на 3 век. През периода 250-269 г. те оплячкосали Балканите и Мала Азия, а при Абритус /дн. Разград/ унищожили по-голямата част от римската армия и убили император Деций. Към 270 г. императорите успяли да неутрализират варварите и да стабилизират дунавския лимес. Готите се заселили в опразнената от римляните провинция Дакия и основали обширен племенен съюз. През 332 г., в резултат на походите на император Константин Велики срещу тях, готите били подчинени на империята, а част от тях била заселена в Мизия и зачислена в римската армия. Във времената на Констанций II /337 – 361 г./ сред готите се разпространило Християнството в арианския му вариант, а светото писание било преведено на готски език от техния проповедник, а впоследствие и епископ Улфила. При управлението на крал Ерманарих от рода на Амалите /350-373 г./, готите покорили сарматите, венетите и херулите, и държавата им заемала територията между реките Дунав и Дон.

След разгрома на готския племенен съюз от хуните /през 373 г./, източните част от готите /или остготите/ влезли в състава на хунската племенна конфедерация. Западните готи /вестготите/, бягайки от хуните, били допуснати от император Валент да се заселят в качеството си на федерати в пределите на Мизия и Тракия през 376 г. Търпейки лишения и чиновнически произвол, готите въстанали под предводителството на Фритигерн и през 378 г. унищожили римската армия при Адрианопол /дн. Одрин/, като в сражението загинал и император Валент. Разюзданите варвари опустошили провинциите Тракия, Македония и Ахая, и стигнали чак до стените на Константинопол.

Готите в Римската империя

Окончателното разделяне на Римска империя след смъртта на император Теодосий /17 януари 395 г./

Новият източен император - ортодоксалният християнин Теодосий, влязъл в историята като последния владетел, успял да възстанови империята в изконните й граници и да обедини двете й половини. Теодосий посветил немалка част от времето си, за да усмири върлуващите на Балканите готски отряди, след разгрома на римляните през 378 г. Въпреки тежкото поражение, което нанесли на империята, готите не били в състояние да превземат добре укрепените градове като Константинопол и Адрианопол. В това, време, както съобщава историкът Амиан Марцелин, намиращите се на римска служба техни съплеменници били ликвидирани, за да се минимизира рискът от предателство. Разпръснатите из полуострова готски банди нямали убежище и били поетапно унищожавани, така че у варварите се породило желанието да се договорят с римляните при справедливи за тях условия. Сред вождовете им избухнали разногласия, още повече, че западният император Грациан успял да се споразумее с част от готите и тайфалите, и да им предостави земи за заселване по поречието на река Пад /дн. р. По, в Сев. Италия/.

Теодосий също се стремял да сложи край на разорителния конфликт, за което му помогнал старият неприятел на римляните - крал Атанарих от рода на Балтите, ползващ се с голям авторитет сред готите. Последният, противопоставил се на Фритигерн, Алатей и Сафрак и изгонен от тях, пристигнал в Константинопол през януари 381 г. и помолил императора за мир и земя. Въпреки че скоро след това готският крал починал, на пищното му погребение, устроено от Теодосий много негови привърженици преминали на римска служба. След това и останалите бунтуващи се готи започнали да търсят съюз с империята и на 3 октомври 382 г. между Фритигерн и Теодосий бил сключен договор, според който готите като федерати на империята били заселени в Долна Мизия и Тракия. Te били задължени да плащат данъци, било възстановено готското федератно опълчение, но със свои вождове и структура.

Въпреки че в резултат на този дипломатически успех варварите били усмирени, реалната и психологическата граница между цивилизацията и варварството – дунавският лимес бил безвъзвратно загубен, а безпрецедентното поражение на римляните при Адрианопол показало, че готите не са непълноценен народ и не отстъпват по качества на римляните. Сред римската върхушка възникнали разногласия по отношение на новия статут на заселените на нейна територия готи. Темистий /оратор и философ, възпитател на император Аркадий/ и Дрепаний Пакат /ритор и автор на панегирици/ се придържали към гледната точка на император Теодосий за привличането им в ‚римското семейство‘ на народите и в управлението. Консервативните римляни като Олимпий /фаворит на западния император Хонорий/ и Синезий /късноантичен философ и епископ на Кирена/ отхвърляли самия факт на проникването на варварите в римската власт и призовавали към тяхното унищожаване с помощта на мобилизация на коренната част от романизираното население. Но тези възгледи били изповядвани главно от езическата аристокрация, която била подложена на репресии при Теодосий. За християните в Римската империя произходът на варварите не бил от голямо значение, стига да не се придържали към арианската ерес.

Самите готи останали верни на договора докато гарантът му бил Теодосий, който им раздавал привилегии. В замяна федератите му осигурили войска, с помощта на която императорът през 388 г. разгромил узурпатора Магн Максим, който окупирал западната част на империята. Пълководецът от франкски произход Арбогаст, който трябвало да охранява властта на западния император Валентиниан II обаче провел независима политика и след подозрителната смърт на 21 годишния август издигнал за владетел Евгений. Узурпаторът бил подкрепен от франките – съплеменници на Арбогаст. В битката при Фригиду /6 септ. 394 г./ благодарение на късмета на Теодосий и предателството на част от войската на западната империя, Евгений и Арбогаст били елиминирани. Решаваща роля в битката изиграли готските федерати, но на бойното поле загинали 10 000 от тях. След победата над Евгений, която струвало прескъпо на готите, сред тях избухнало недоволство. Смъртта на Теодосий през януари 395 г. довела до бунт сред федератите, които избрали за крал Аларих. Причината за въстанието се дължи на факта, че освен гибелния за тях поход, готите възприемали като гарант на съглашенията единствено починалия император. Така, лишени от привилегии и статус, и необвързани повече с никакви федеративни задължения те започнали нови грабежи в балканските провинции.

След подялбата на държавата между непълнолетните синове на Теодосий, най-влиятелният варварин  в кръга на попечителите на източния император Аркадий бил готът Гайна, а полувандалът Флавий Стилихон се разпореждал със западните провинции и защитавал интересите на император Хонорий. Между тях нямало съгласувани действия по отношение на елиминирането на варварската опасност, а и съществувал спор за притежанието на Илирик, от което готите умело се възползвали.

Стилихон  и Аларих

Диптих от 395 г., изобразяващ Флавий Стилихон със своята съпруга Серена и сина му Евхерий

http://istorijska-biblioteka.wdfiles.com/local--files/slika:alarikov-pecat/alarikov-pecat.jpg

Печат на Аларих с надпис на латински: "Аларих, крал на готите"

Новият крал на готите – Аларих /произхождащ от благородния род на Балтите/ бил млад и способен военачалник, роден според преданието на остров Певки в делтата на Дунав. През 391 г. той с няколко готски отряда нахлул в Тракия и при р. Хебър /дн. Марица/ успял да разгроми римската войска, водена от император Теодосий. Животът на императора бил спасен от способния му военачалник Промот, който впоследствие оглавил наказателната експедиция срещу варварите, но загинал в сражение с тях. Готите били усмирени от новия командващ войските /magister militum/ Флавий Стилихон /полувандал по произход и талантлив военачалник, женен за племенницата на Теодосий – Серена/, който успял да ги победи и обкръжи, но по заповед на императора сключил съюз с тях. Като федерати готите осигурили армия за войната на Теодосий срещу Евгений. Тогава Аларих събрал 20 000 воина, но въпреки това заслугите му не били оценени и той бил подчинен на Гайна, което го засегнало. Така през пролетта на 395 г., оглавени от Аларих, готите изоставили крайдунавските провинции, където били поселени според договора с Теодосий и се опитали да обсадят Константинопол. Префектът на столицата - Руфин /наставник на непълнолетния император Аркадий/ съумял да ги убеди да се оттеглят. Готите обаче тръгнали на юг - към Тесалия. Организираното тесалийско опълчение първоначално осуетило опитите на варварите да проникнат в в долината на Лариса. В това време от запад пристигнала армията Стилихон. Двете войски стояли няколко месеца в близост една до друга и бездействали. Пасивността на западния военачалник се обяснява със споровете между Медиоланския и Константинополския двор по отношение на владеенето на източната част на префектура Илирик. Накрая, по внушение на Руфин, императорът Аркадий заповядал на Стилихон да се изтегли от заеманата позиция. По-късно префектът бил убит от Гайна, като вероятно в интригата бил замесен и Стилихон. Друг влиятелен човек в Източната империя бил евнухът Евтропий, оженил император Аркадий за Евдоксия - дъщерята на пълководеца от франкски произход Баутон /отбранявал Италия от атаките на узурпатора Магн Максим/.

В това време оставените на спокойствие готи нападнали Гърция. Разграбили пристанището на Атина – Пирея, а великият град бил пощаден, защото се откупил. Градовете в Пелопонес - Коринт, Аргос, Микена, Олимпия и Спарта били опустошени. Готите останали тук около година.

През пролетта на 397 г. Стилихон отново тръгнал срещу Аларих. Той дебаркирал близо до Коринт и в няколко сражения успял да блокира готите. Останали без провизии и вода, варварите изпаднали в тежко положение. Сред тях избухнали и епидемии. Необяснимо защо, Стилихон позволил на готите да напуснат полуострова. По-късно той бил обвинен в измяна заради тази постъпка. Не е изключено военачалникът да е искал да използва Аларих за свои цели, или пък армията му също е изпитвала трудности в снабдяването с провизии. След оттеглянето на Стилихон готите нахлули в Епир. Император Аркадий сключил мир с Аларих и го назначил за военачалник на Илирик /magister militum per Illyricum/, позволявайки му да въоръжи армията си с римско оръжие.

В това време /през 398 г./ Стилихон бил зает със задачата да ликвидира размирния управител на Африка мавританецът Гилдо, който прекратил доставките на хляб и данъци в Рим, заради което Сенатът го обявил за враг на народа. Срещу Гилдо бил изпратен брат му – комит Масцезел с войска от 5000 ветерани от Галия. Той успял да привлече част от мавританските племена и да нанесе решаващо поражение на бунтовника, който скоро след това се самоубил. За да укрепи позициите си в императорския двор, Стилихон омъжил дъщеря си Мария за четиринадесет годишния Хонорий.

На изток фаворитите на императора се сменяли бързо. Евнухът Евтропий се показал като деен защитник на империята и през 398 г. оглавил лично кампания в Армения, за да прогони оттам върлуващите хуни, за което бил награден от Аркадий с титлата патриций и през 399 г. станал консул. В това време във Фригия въстанал готът Трибигилд – роднина на Гайна и федерат на империята, преселил се в Мала азия заедно с племето си, за да се спаси от хуните. Вероятно обиден по времето на прием в двореца той вдигнал бунт и започнал да опустошава градовете в провинцията. Изпратената срещу него имперска войска се разбунтувала, тъй като се състояла в болшинството си от готи. Неуспехът на похода бил използван от политически противници на Евтропий – Гайна и императрица Евдоксия и евнухът бил заточен, а скоро след това и екзекутиран. Гайна, станал magister militum и съсредоточил цялата военна власт в ръцете си. Поверената му войска не встъпила в бой с бунтовниците, но той използвал положението си, за да накара император Аркадий да освободи повечето враждебно настроени към варварите висши длъжностни лица. След като желанието му било изпълнено, заявил на императора, че готите в Мала азия не могат да бъдат укротени със сила и предложил преговори. Възникнали подозрения, че той и Трибигилд са се съюзили, за да заграбят властта в империята. Нещо повече, Гайна пратил в изгнания консула на Константинопол Аврелиан и се разпореждал в столицата като самостоятелен владетел. На 12 юли 400 г., подтиквани от императрица Евдоксия и част от императорската гвардия, гражданите в Константинопол въстанали и избили около 7000 готски войника. Тези, които се опитали да се прехвърлят в Мала азия били унищожени от римска флотилия, командвана от друг гот на римска служба – Фравита /станал през 401 г. консул, но по-късно също обвинен в държавна измяна и екзекутиран/. Остатъците от готската армия начело с Гайна избягали към Дунав, но били пресрещнати и ликвидирани от хунските отряди на Улдин. Така в Константинопол възтържествувала „антиготската партия“ и германците на изток отново изпаднали в немилост.

Първо нахлуване на готите в Италия

Предвид настроенията в Константинополския двор и заплахата от хунските наемници, през есента на 401 г. Аларих и съплеменниците му поели към Апенинския полуостров. Разбира се най-съществената причина, поради която готите напуснали Епир, била трудната прехрана в тази негостоприемна земя. В Италия пък, незасегната от варварски нашествия, Аларих разчитал на богата плячка. Възможно е и управляващите в Константинопол да са внушили тази идея на готския вожд, за да се избавят от неуседналото племе. Заедно с готите на Аларих към новите земи тръгнали и алански отряди, както и роби от мините в Тракия. Целият този народ, заедно с жените и децата преминал неохраняемите алпийски проходи и нахлул в Северна Италия.

Не е ясно, дали готите успели да завземат Аквилея, но пълчищата им достигнали до имперската резиденция Медиолан. Уплашеният Хонорий преместил двора си в труднодостъпната Равена. В това време Стилихон довел подкрепления от алани и вандали и респектиран от това Аларих се оттеглил през река По към Поленция. На 6-ти април 402 г. се състояла така наречената „Великденска битка“. Както Стилихон, така и Аларих, бил християнин и не очаквал че римляните ще го нападнат на този светъл празник. Хитрият военачалник обаче изпратил в атака аланите, които били езичници и нямали подобни скрупули. Битката приключила надвечер и макар в римски ръце попаднала хазната и лагера на готите, Аларих и боеспособната част на войската му успели да се оттеглят.

След преговори между Стилихон и Аларих, на последния му било дадено правото да се оттегли в Илирик, но той не се удържал от изкушението да нападне Верона. Стилихон отново атакувал готите с помощта на аланските си отряди и успял да им нанесе ново поражение. Аларих се укрепил на хълм, но в лагера му възникнала епидемия. Започнало и брожение сред войните му, част от които дезертирали при римляните. Към тях вероятно принадлежал и Сар, чиято вражда с Аларих впоследствие се оказала толкова съдбовна за падането на Рим. Въпреки че противника му на практика бил сломен, Стилихон отново сключил с Аларих договор и поселил готите като федерати в Илирик по поречието на река Сава, присъединявайки по този начин спорната територия към Западната империя. По случай победата император Хонорий организирал през 403 г. триумф в Рим – честване, което не било провеждано във Вечния град от близо сто години.

Нашествието на Радагайс и падането на Рейнския лимес

Към края на 405 г. „Радагайс, най-страшния измежду древните и сегашни врагове внезапно нападнал и наводнил цяла Италия… по обичая на варварските племена обещал да изпие кръвта на целия римски народ в чест на своите богове“ /Павел Орозий – „История срещу езичниците“/. Орозий изчислява, че числото на нахлулите в Италия варвари било 200 000, според съвременните изследователи те били между 20 и 50 000. Не е ясно какъв е бил етническият състав на тази група, най-вероятно тя включвала готи, вандали и алемани, предвождани от езическия крал. Варварите се разделили на три части и бавно се придвижили към Рим. Градът бил в паника, сред жителите му се разпространили антихристиянски настроения, подклаждани от езичниците, които твърдели, че боговете са вдигнали покровителството от империята, тъй като властите приели христовото учение.

През това време в Италия Стилихон успял да събере 30 нумери /отряди/ - около 15 000 воини, също така привикал галските и германски легиони, както хунските отряди на Улдин и готите, командвани от Сар. Около Флоренция, римската армия успяла да отблъсне врага към хълмовете около Фиезоле и блокирала противника там. Измъчвани от глад и жажда варварските пълчища атакували построените от римляните укрепления, но били отблъснати. Тогава Радагайст се предал с условието да му бъде съхранен животът, но по-късно бил екзекутиран. По-голямата част от воините му били продадени като роби, а 12 000 от тях Стилихон включил в гвардията си.

На 31 декември 406 г. вандали, алани, свеви, бургунди, франки и други варварски племена нахлули през замръзналата река Рейн в пределите на Галия, възползвайки се от това, че по-голямата част от римската войска била все още в Италия. В продължение на две години те плячкосвали Галия, а след това, заедно с нови групи придошли варвари, се прехвърлили в Испания.

Kaкто пише църковният хронист Евсевий Хиероним: “Накратко ще засегна съвременните нещастия. Защото и това малко, на което и досега пребиваваме, не е наша заслуга, а на Божието милосърдие. Безброй най-диви народи завзеха цяла Галия. Всичко, което се намира между Алпите и Пиринеите, което се включва между Океана и Рейн, опустошиха квади, вандали, сармати, алани, гепиди, херули, сакси, бургунди, алемани и – о, жалка държава!“

Местните жители, виждайки неспособността на императора да противодейства на варварите, подкрепили узурпатора Константин III, излъчен от британските легиони. Последният се прехвърлил в Галия и започнал активни военни действия срещу варварските банди и имперската власт. Той разгромил няколко отряда и укрепил границата по Рейн. Хонорий изпратил Сар срещу узурпатора и готът първоначално постигнал успехи разбивайки двама пълководци на Константин III, но впоследствие бил принуден да се оттегли обратно в Италия, губейки дори обоза си от въстаналите багауди /галски колони и селяни/. Константин основал монетни дворове в Арелат /дн. Арл/, Лугудун /дн. Лион/ и Августа Треверум /дн. Трир/, които започнали да секат монети с неговия лик. Също така провъзгласил за цезар сина си Констант и го изпратил да присъедини Испанските провинции към владенията му. По това време в Равена, където били съсредоточени римските войски, Стилихон бил обвинен от Олимпий - представител на „антигерманската партия“ /противник на проникването на варварите във властта и армията/ в опит за узурпация и екзекутиран на 23 август 408 г. Войниците започнали да избиват готските и вандалските наемници и техните семейства из цяла Италия. Около 30 000 от тях успели да избягат при Аларих и последният решил, че е време да опита отново късмета си, още повече, че военачалникът, с когото бил сключен договорът бил мъртъв.

Второто нахлуване на готите в Италия и превземането на Вечния град

Походът на Аларих в Италия започнал веднага след екзекуцията на Стилихон – през септември 408 г. Той безпрепятствено преминал през Алпите , форсирал река По при Кремона и блокирал Рим, нарушавайки доставките на зърно. В града започнали болести, отчаяните римляни подновили езическите обреди и префектът на Рим – Приск Атал встъпил в преговори с готите. Аларих поискал откуп от  1600 кг. злато, 9800 кг. сребро,  4000 копринени дрехи, както и освобождаването на 40 000 роби от варварски произход. След като получил контрибуцията, готския крал се оттеглил да зимува в Тусция /дн. Тоскана/. Преговорите с непристъпната Равена, където се бил укрил Хонорий не довели до нищо. Императорът отказвал да установи договорни отношения с варварите, но и не предприемал активни военни действия, за да защити оставените на произвола на съдбата градове в Италия. В имперския двор доминирала „антигерманската“ партия, начело с Олимпий, която се противопоставяла на всякакви преговори и съюзи с готите.

В това време от Панония заприиждали отрядите на шурея на Аларих – Атаулф. Близо до Пиза имперската гвардия и 300 хуни, командвани от Олимпий им нанесли поражение, в резултат на което загинали 1100 готи. Това обаче не променило съществено ситуацията в Италия и скоро на смяна на Олимпий дошъл Йовий. Той встъпил в преговори с Аларих, но готския крал поискал римляните да му изплащат всяка година данък в злато и жито, и да му дадат земи за заселване в Северна Италия и Далмация. След отказа на имперския двор, в края на 409 г. готите отново обсадили Рим. Въпреки че числено войската на Аларих била попълнена с роби и доведените от Атаулф воини, на готите не им достигали провизии. Затова Аларих отново изпратил пратеници в Равена, като значително смекчил исканията си. Той настоявал само за ежегодна зърнена субсидия и предоставяне на погранични земи в Норик /дн. Швейцария и Австрия/, също така бил съгласен да воюва срещу враговете на империята. Когато и тези предложения били отхвърлени, Аларих решил да избере „по-сговорчив император“, с който да сключи нужния му мирен договор. Той предложил на жителите на Рим да изменят на Хонорий, но тъй като те се колебаели, нападнал и плячкосал Остия като заграбил значително количество жито, предназначено за Вечния град. След като разрешил проблема с изхранването на войската, Аларих накарал римския Сенат да провъзгласи за император префекта на Рим Приск Атал – езически благородник от древния род на Анциите. Въпреки че Атал назначил готския крал за магистър на войската, в Рим за преториански префект бил избран заклетият враг на готите – Лампадий. Спрели и доставките на зърно от Африка, чийто управител Хераклиан също бил настроен враждебно към варварите. Въпреки зависимостта си от Аларих, Атал не позволил на готите да се прехвърлят в Африка и не им осигурил необходимите хранителни припаси. В тази неопределена ситуация, Аларих детронирал Атал и изпратил регалиите му на Хонорий, с предложение за подновяване на мирните преговори. Готският крал и императорът се срещнали лично в околностите на Равена и най-вероятно щели да стигнат до споразумение, но в този съдбовен момент се намесил заклетият враг на Аларих – Сар, който с отряд от 300 воина атакувал готите и убил няколко от тях. Аларих заподозрял, че атаката е била извършена със съгласието на Хонорий и прекъснал преговорите. През август 410 г. готите за трети път обсадили Вечния град. Те определено нямали достатъчно сили, за да го превземат, но на 24 август 410 година Аларих влязъл в Рим през Саларийските порти. За това кой им е отворил портите има различни версии. Съвременникът Созомен лаконично съобщил, че Аларих превзел Рим, благодарение на измяна. Според Прокопий Кесарийски /живял през 6 век/ Аларих подарил на римските патриции 300 снажни младежи, предрешавайки ги като роби, които в уречения час избили стражата и отворили вратите. Другата версия е, че вратите били отворили от робите на богатата патрицианка Проба, която се „смилила над римляните, загиващи от глад и други бедствия: тъй като те вече започнали да изяждат един друг“.  Гладът бил резултат от спрелите доставки на жито за Рим и според Зосим върлувал в Рим още преди обсадата на готите. Най-вероятно робите от варварски произход, които останали във Вечния град изиграли решаваща роля за превземането му.

Разграбването на Рим

Готите разграбили Вечния град за 3 дни, отнасяйки съкровищата от храмовете, обществените сгради и частните жилища. Аларих, който бил арианин, обаче забранил да се плячкосват християнските църкви и да се преследват укрилите се на територията им римляни. За сметка на това мавзолеите на Август и Адриан не били пощадени и урните на великите римски императори били изпочупени и захвърлени. Унищожени били много антични произведения на изкуствата. Повечето величествени сгради не пострадали значително, но по време на погрома изгорели базиликите на Емилий и Юлий, както и градините на Салустий. Много от римляните били пленени, включително и сестрата на императора – Гала Плацидия. По-благородните се откупили впоследствие, но тези които нямали късмет били продадени в робство, разбира се имало и убити. Градът бил обаче прекалено голям, за да бъде плячкосан за кратък период от време, а готите влезли в него само през едните порти, така че много от гражданите успели да избягат. Част от бегълците потърсили убежище в Африка, но управителят на провинцията - комит Хераклиан продал по-младите и красиви като роби на източните пазари.

Смъртта на Аларих

Въпреки шока за целия тогавашен цивилизован свят, превземането на измъчения от глад и болести Вечен град не донесло значими политически дивиденти на Аларих. На готите продължавали да не им достигат хранителни запаси, а Хонорий, укрит в непревземаемата Равена отново отказал преговори. Тогава войската на Аларих, натоварена с богата плячка, поела към Южна Италия. Целта на готския крал била Сицилия, откъдето той възнамерявал да се прехвърли в Африка – житницата на империята. Плавателните му съдове обаче били потопени от вдигналата се буря в Месинския проток и значителна част от готите се издавила. Неуспехът го принудил да тръгне към Северна Италия, откъдето смятал да се прехвърли в Галия. Но в края на 410 г. 40 годишния Аларих внезапно починал и бил погребан с част от награбените съкровища в разкошен гроб на дъното на река Бузенто до град Консенция /дн. Козенца/. За целта готите отбили течението й, а пленниците, които изкопали могилата били убити, за да не узнае никой точното място. Аларих нямал наследници и властта била предадена на Атаулф.

Равносметка

Падането на Рим, който все още се считал за столица на империята и не бил превземан от 8 века потресло съвременниците: „Докато това ставаше в Йерусалим, от запад дойде ужасната вест, че Рим е завзет и че спасението на гражданите е изкупено със злато, но след като били ограбени, отново били обсадени, така че след имуществото си загубили и живота си… Завзет беше град, който бе завладял целия свят, нещо повече; дори че е загинал първо от глад, а след това от меч и едва малцина били тези, които били пленени“ /“Писма“ на Евсевий Хиероним/.

Съхранено е описание на случка, демонстрираща нехайството на Хонорий по този въпрос: „Казват, че в това време в Равена един от евнусите, най-вероятно надзорник на курника, съобщил на император Хонорий, че Рим загинал. В отговор императорът възкликнал: „Но аз току що го нахраних с ръцете си!“. Работата е там, че той имал за любимец огромен петел, който се казвал Рим. Евнухът уточнил, че градът Рим е загинал от ръката на Аларих и успокоен, императорът му казал: „Аз пък, друже, си помислих, че е загинал петелът ми!“ /Прокопий Кесарийски, “Войните на Юстиниан“3; 2/.

Колапсът на западната част на империята бил очевиден. Виждайки неспособността на правителството да се справи с вилнеещите варвари, по-консервативните римляни подновили изповядването на езическите култове, тъй като смятали, че разграбването на Рим е наказание заради изоставянето на традиционните богове. Разбира се основната вина за превземането на Вечния град носели пасивният император и приближената му клика, които до последно отхвърляли възможността да постигнат мирно споразумение с готите и не предприели нищо, за да отблъснат варварското нашествие. За това, че походите на Аларих нямали за цел да унищожат Западната Римска империя свидетелства преди всичко политиката на готския крал, който се опитвал по всякакъв начин да склони правителството в Равена да сключи нов федеративен договор с него и да му гарантира земя и провизии в замяна на служба. Аларих никога не разглеждал възможността да създаде своя независима държава в рамките на империята.

Заключение

Въпреки близо двувековния си контакт с готите, Римската империя така и не могла да инкорпорира тези племена. Във военен план подялбата й на две половини /окончателно извършено през 364 г./ означавала отказ от единна стратегия в борбата с заселващите се по границата варвари. Нещо повече - откритото противопоставяне между източните и западните императори през 80- и 90-те години на 4-ти век, и широкото използване на варварските наемници в междуособните войни /започнало още от Константин/, довело до все по-голямо проникване на германския елемент в командния състав на армията и, както показват примерите със Арбогаст, Гайна и Стилихон, варварите вече определяли външната и вътрешната политика на римския свят /Pax Romana/. В продължение на близо век германците на имперска служба усвоявали римското военно дело и тактика, а досегът с римската администрация и култура ускорил еволюцията на техните племенни общества. Макар че част от римските държавници опитвали да се противопоставят на проникването на готи и франки във висшия команден състав на армията, нежеланието и неспособността на коренното население на империята да служи в армията не им оставил друг избор. Тъй като племената федерати, поселени в рейнските и дунавските провинции на империята /процес, започнат от император Проб/ защитавали новите си земи много по-активно, отколкото граничните войски, римляните постепенно се отказали от контрола на лимеса, което окончателно размило границата между цивилизацията и варварите. Нарасналата военна мощ на германците и неспособността на империята да ги озапти с помощта на военна сила, принудили римските владетели да използват дипломацията като надеждно и евтино средство, за да държат варварите спокойни. Рим също така използвал и религиозната пропаганда, за да засили влиянието си сред готите и да ги цивилизова. Но империята вече нямала времето и потенциала да романизира готите /както направила това навремето с галските, иберийските и тракийски племена/, а непоследователната политика на римските императори, честите злоупотреби на римските провинциални управници, както и новото раздвижване на германските племена, предизвикано от миграцията на хуните в причерноморските степи, нарушили стратегическия баланс, изграден от успешните войни на Константин, Юлиан, Валентиниан I и дипломацията на Теодосий. Спасявайки се от хуните, преселващите се на запад варвари инициирали верижна реакция сред съседите си и много от тях нахлули на римска територия, търсейки нови земи за заселване. Западната част на империята не могла да реши проблема нито с политически, нито с военни средства, още повече, че намиращите се на ръководни позиции варвари саботирали всяко по-решително противодействие. В началото на 5 век, мигриращите вътре в империята готи, алани и вандали се превърнали в самостоятелна политическа сила, независима от разпадащата се държава.

Редактирано Ноември 17, 2022 от Last roman

[Aspandiat]

Преди 18 часа, Last roman said:

Новият крал на готите – Аларих /произхождащ от благородния род на Балтите/ бил млад и способен военачалник, роден според преданието на остров Певки в делтата на Дунав.

 

ОТ. Едно сравнение с арменската география "Ашхарацуйц" от 7 век:

Quote

„И [има в Тракия] две планини и реки – едната е Даноб, която се дели на 6 ръкава и образува езеро и остров, който се нарича Пюки. На този остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат...“

 

Тази прилика (Певки = Пюки) може да обясни появата през Средновековието на отъждествянето на българи с готи.

[Last roman]

Според учени, внезапната смърт на Аларих в Южна Италия може би се е дължала на малария:

http://www.forbes.com/sites/kristinakillgrove/2016/03/14/warlord-who-caused-the-fall-of-rome-was-killed-by-malaria-new-research-shows/#441809e23f1f