Програма Аполо става на 50 години - какво знаем за нея?

[SAlexandrov]

45 години след полета на Аполо-Союз, сътрудничеството между САЩ и Русия е под въпрос

 

Екипажът на "Аполо-Союз". Фото: НАСА/Роскосмос

15 юли 2020 г. 08:00 ч.

Светослав Александров. Днес е историческа дата за космонавтиката - отбелязваме точно 45 години от провеждането на проекта "Аполо-Союз", в рамките на който за пръв път се скачват американски и съветски пилотиран космически кораб. Мисията представлява символичен край на космическата надпревара и се счита за начало на сътрудничеството между САЩ и Русия в областта на космическите изследвания. Но сега, когато си спомняме за този велик момент от историята, бъдещето на съвместните руско-американски космически проекти е под въпрос. 

Нека първо да напомним основните акценти от мисията "Аполо-Союз". Началото е положено в периода между 26-ти и 27-ми октомври 1970 г., когато в Москва се състои първата среща между съветски и американски специалисти. На срещата се разискват въпроси, свързани със съвместимостта по сближаването и скачването на корабите "Союз" и "Аполо". Две години по-късно е подписан официален договор, който прави подготовката за съвместната пилотирана мисия възможна.

Изстрелването на кораба "Союз 19". Фото: Роскосмос

На 15 юли 1975 г. в 15 часа и 20 минути от космодрума Байконур в Казахстан излита корабът "Союз 19" с космонавтите Алексей Леонов и Валерий Кубасов. Седем часа и половина по-късно от космодрума на Кейп Канаверал излита американски кораб "Аполо", който няма официален номер, тъй като е останал от преустановените лунни мисии. Това е последният пилотиран кораб на САЩ, който лети до появата на първата космическа совалка "Колумбия" през 1981 г. и последният американски кораб тип "капсула" до изстрелването на "Крю Драгън" на 30 май 2020 година. На борда на неномерирания "Аполо" пътуват астронавтите Томас Стафорд, Ванс Бранд и Доналд "Дийк" Слейтън.

Два дни по-късно, на 17 юли, "Аполо" и "Союз 19" се скачват успешно. Космонавтите и астронавтите се запознават с оборудването на кораба на съюзника, провеждат съвместни космически експерименти и излъчват към Земята множество телевизионни предавания. Два дни по-късно, на 19 юли, корабите се разкачват, след което "Аполо" се отдалечава на 200 метра от "Союз 19". Целта е създаването на изкуствено слънчево затъмнение. След като и този експеримент завършва благополучно, корабите повторно се сближават и скачват, като този път стоят прикачени в продължение на 2 часа и 52 минути.

Корабът "Аполо", видян от борда на "Союз 19". Фото: Роскосмос/НАСА

Съветският космически кораб "Союз 19" се завръща на Земята на 21 юли 1975 г. посредством кацане по суша в Казахстан, докато американският "Аполо" престоява още няколко дни в орбита за нуждите на космическата програма на НАСА. Накрая, на 24 юли, и "Аполо" се завръща, приводнявайки се в Тихия океан.

Макар че през следващите години взаимоотношенията между САЩ и СССР отново се влошават, след разпадането на Русия сътрудничеството е подновено. В периода между 1994 и 1998 г. е в ход програмата "Шатъл-Мир", в рамките на която американски космически совалки летят до руската орбитална станция "Мир". За пръв път руски космонавти биват изстрелвани посредством американски кораби, а американските астронавти получават шанса да летят на дългосрочни експедиции. Съвместният проект дава възможност сътрудничеството да продължи и на Международната космическа станция. Както вече знаем, руският сегмент на МКС е до голяма степен финансиран от Щатите, а модулът "Заря" е дори американска собственост. Същевременно руснаците се оказаха добър партньор, извозвайки американски астронавти в тежки моменти, като този след катастрофата на совалката "Колумбия" през 2003 година и след пенсионирането на всички останали совалки през 2011 година. 

Но днес, когато САЩ отново изстрелват хора в космоса, когато "Крю Драгън" е скачен с Международната космическа станция и руско-американски екипажи работят заедно, международното сътрудничество е под въпрос. МКС е вече стара и краят на нейният експлоатационен период наближава. Партньорите от проекта обмислят да продължат сътрудничеството си чрез строежа на нова станция "Гейтуей", която ще бъде построена в орбита около Луната. Поне Европа, Япония, Канада и най-важните западни съюзници желаят да затвърдят общата си дейност. Същевременно НАСА подготвя топ програмата "Артемис" за нови пилотирани мисии до повърхността на Луната, а Япония и Европа също искат да имат свои лунни астронавти. 

Дали обаче Русия ще участва в "Гейтуей" и "Артемис" остава неясно, особено докато руската космическа агенция е оглавявана от Дмитрий Рогозин, бивш руски вицепремиер, известен със западнофобските си позиции. На 13-ти юли Рогозин заяви, че не е заинтересуван да работи заедно със САЩ по усвояването на Луната. Той предпочита Китай, описвайки страната като "достоен" партньор, докато американската лунна програма е, буквално цитирам, "повече политически проект".

"Американците не възприемат програмата си като международна, а подобна на НАТО. Там е Америка, на която всеки трябва да помага и да плаща", твърди Рогозин. Това е изумително. Не беше ли Международната космическа станция платена най-вече с американски пари? Без финансовите вливания на САЩ нямаше да има руски сегмент на МКС, нямаше да има модули "Заря" и "Звезда". Даже модулът "Звезда", който, за разлика от "Заря", е руска, а не американска собственост, е изстрелян с логото на "Пица Хът"... 

Предстои да видим как ще си сътрудничат Китай и Русия и дали китайците ще са склонни да дават финансови инжекции на руснаците подобно на САЩ... Или просто китайците ще вземат тези технологии и опит от руснаците, които могат, след което ще станат напълно самостоятелни. 

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/3473-2020-apollo-soyuz-45-years

[SAlexandrov]

Разсекретени документи за Аполо-Союз разкриват, че страх от отлагания е тресял СССР!

Историческото ръкостискане между астронавтите на "Аполо" и космонавтите на "Союз" по време на съвместната им мисия през 1985 година. Photo credit : NASA

23 юли 2020 г. 12:45 ч.

Светослав Александров. През този месец отбелязваме 45 години от мисията "Аполо-Союз", в хода на която за пръв път в историята се скачват американски и съветски космически кораб. По този повод Роскосмос реши да публикува архив от доскоро засекретени документи за проекта. Документите разкриват мащабите на страха и параноята, които обхванали политическото ръководство на СССР да не би инженерите да не се справят с технологичните предизвикателства и така да изложат Съюза пред целия свят. 

Архивът бе анализиран от историците Асиф Сидики и Дуейн Дейн, които написаха своя статия за журнала The Space Review. Проектът "Аполо-Союз" е бил изключително сложен, защото е изисквал разрешаване на проблемите по скачването на два съвършено различни космически кораба, несъвместими един с друг. Специалистите на СССР трябвало да конструират за "Союз" нов механизъм за скачване, да оборудват кораба си с нови антени за комуникация с "Аполо", да премахнат радарната система "Игла", използвана по време на сближаването със станциите "Салют", да създадат нова цифрова телеметрична система, да променят животоподдържащата си система така че да е съвместима с богатата на кислород среда на "Аполо" и също така да изменят някои дребни детайли по вътрешния облик на "Союз", който е трябвало да бъде показан пред света по телевизионните екрани. Всичко това е изисквало допълнителни тестове на "Союз" и неизбежно довело до множество отлагания. Съветското ръководство се е притеснявало, че корабът няма да е готов в срок и това е щяло да ги постави в нелепа ситуация пред обществото. 

Ето каква е хронологията: през септември 1973 г. правителствен документ отбелязва, че работата по наземното командване, контрола и комуникаците е "абсолютно незадоволителна". По-късно през ноември същата година, по време на среща между представителите на висшето ръководство на СССР, е изразено притеснение, че "работата по комплекса "Союз-М" протича много неудовлетворително". Особено сериозни опасения възникват по отношение на изправността на йонната система за контрол на височината, която, макар и да е тествана по време на полета на "Союз 12", все още не е достатъчно надеждна.

Подготовката за мисията "Аполо-Союз" протича и на фона на сериозна реорганизация на ръководството на съветската космическа програма. Василий Мишин е уволнен заради четирите поредни провала на лунната ракета "Н1", последният от които е през 1972 година. Подготовката за петия полет, предварително насрочен за 1974 година, е прекратена и така съветски космонавти никога не стъпват на Луната. Мишин е заменен от Валентин Глушко, който от години ламти за неговия пост. Въпреки че документите не споменават поименно за тези рокади, те намекват, че Глушко е имал отрицателно отношение към "Аполо-Союз". Тук е коректно да се спомене, че Глушко от години е критикувал труда на Корольов.

Глушко поема контрола над Енергия през май 1974 година и е поставен в ситуация да ръководи работата по "Аполо-Союз", дори и да няма принос към създаването на технологиите. Два месеца по-късно министърът Сергей Афанасиев, в отсъствието на Глушко, критикува директора на проекта "Аполо-Союз" Константин Бушуев за балистичното навлизане на проведения месец по-рано безпилотен полет на кораба "Союз-МС", на борда на който са изпитани новите системи. Друг инженер на име В.А. Тимченко е обвинен за "безотговорно отношение". За радост нито един от тях не е уволнен преди осъществяването на мисията "Аполо-Союз". Бушуев работи в космическия отрасъл до своята смърт през 1978 година, а Тимченко по-късно се труди по проекта "Буран". 

Традиционно в СССР космическите проекти били осъществявани в строга секретност. Никога не са били организирани излъчвания на изстрелванията в реално време поради страх от провал. Оповестявали са се само успешните пускове, а авариите били потулвани. Целта на политическото ръководство е била да покаже космонавтиката в най-добрата възможна светлина. Въпреки това по време на подготовката за "Аполо-Союз" възниква имиджов проблем. Американците възнамеряват да покажат изстрелването на "Аполо" на живо по телевизията, както винаги са постъпвали до този момент. За да не бъдат подложени на критика, Съветите също решават да излъчат в реално време изстрелването на кораба "Союз" с космонавтите Алексей Леонов и Валери Кубасов. Това е първото пряко излъчване на съветски космически полет, както и последното за много години напред. 

Параноята по отношение на публичността не спира дотук: съвместен проект със САЩ означава, че американските специалисти трябва да стъпят на съветска почва и да посетят центъра за управление на полета. Съветското ръководство се опасява от изтичане на технологии с военна насока към западния свят. Как в такъв случай може да бъде осигурен "открит" център за управление на полета, където могат да дойдат американските специалисти и чуждестранните журналисти? Ето така: създаден е изцяло нов, резервен център за управление към института ЦНИИМаш, където се "създават условия, които биха елиминирали евентуален неофициален контакт между специалистите на института и американците". Същевременно придвижването на американците е строго ограничено до определени зони, а предприятията на СССР изготвят списък на доверени работници, които могат да се включат да се трудят с американските си колеги. За да няма и минимален риск, на тези избрани специалисти е забранено да работят по какъвто и да е проект с военно приложение, докато трае работата по "Аполо-Союз".

В крайна сметка полетът е успешен и макар че слага символичен край на космическата надпревара, Студената война продължава. Съветското ръководство е имало своето основание да се опасява - след приключването на мисията, на територията на музея в Смитсоновия институт, е позициониран голям макет на скачените кораби "Аполо" и "Союз". Една вечер музеят е посетен от представители на американското разузнаване, които оглеждат внимателно "Союз"... 

Но какво да се прави... такива неща наистина са се случвали...

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/3487-2020-apollo-soyuz-fear

[SAlexandrov]

Историческа дата: отбелязваме 45 години от завръщането на последния кораб Аполо

24 юли 2020 г. 18:10 ч. Днес е исторически ден за космонавтиката. Преди точно 45 години на днешния ден на Земята се завърна последният космически кораб "Аполо". Никога след този момент астронавти не са се приводнявали в океана след космическа мисия.

Но скоро това може да се промени.

Говоря, разбира се, за предстоящото завръщане на американския космически кораб "Крю Драгън" с астронавтите Боб Бенкен и Дъг Хърли. НАСА и СпейсЕкс са планирали приводняването на кораба най-рано за 2-ри август.

Напомням на читателите, че последната мисия на "Аполо", проведена през юли 1975 година и чието завръщане отбелязваме днес, е тази, при която американски и съветски космически кораб се скачват за пръв път в рамките на проекта "Аполо-Союз". 

Източник: Eric Berger

На снимката: последното завръщане на кораб "Аполо" на 24 юли 1975 година. Photo credit : NASA

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/3491-2020-45-year-last-apollo

[SAlexandrov]

За пръв път светлина, отразена от съвременната лунна мисия ЛРО, се върна на Земята!

На снимката: отражателят, оставен на Луната от астронавтите на "Аполо 14". Photo credit : NASA 

19 август 2020 г. 18:15 ч.

Светослав Александров. Почти всички хора знаят за отражателите, които са оставени на Луната от астронавтите на американската програма "Аполо" в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век. До ден днешен тези прибори отразяват изпратеното към тях лазерно лъчение. 

Но малцина са наясно, че днес НАСА разполага със съвременна мисия около Луната, която също притежава отражател. Става въпрос за автоматичната междупланетна станция "Лунър Риконисънс Орбитър", която е изстреляна през 2009 г. и работи до ден днешен. 

За пръв път наскоро изследователите успяха да получат обратно лъчение от отражателя на "Лунър Риконисънс Орбитър". Това стана след дългогодишни усилия и след като американските учени от центъра на НАСА Годард обединиха усилия с френските си колеги от университета Коте Д'Азур. Трудността се коренеше в това, че отражателят на "Лунър Риконисънс Орбитър" обикаля в орбита около Луната, а не се намира на едно място на повърхността.

Но защо въвеждането на новия отражател в експлоатация е толкова важно? 

Както знаем, на лунната повърхност има общо пет отражателя. Два от тях са оставени от астронавтите на "Аполо 11" и "Аполо 14" съответно през 1969 и 1971 година. Тези отражатели са изградени от общо 100 индивидуални огледала. Друг, по-добър отражател, е позициониран от астронавтите на мисията "Аполо 15", отново през 1971 година - той има 300 индивидуални огледала.

През 1970 и 1971 година съветските мисии "Луноход 1" и "Луноход 2" също доставят два отражателя, но те са по-малки и не чак толкова ефективни. Няма как да е иначе, тъй като са експеримент на роботизирана, а не на пилотирана програма. Всеки от двата съветски отражателя има 14 индивидуални огледала.

Общо петте отражателя са последните останали действащи експерименти от епохата на ранната лунна надпревара. Но проблемът е, че с годините качеството на отразения сигнал се влошава. Защо това е така? Изследователите още не знаят със сигурност. Те предполагат, че върху рефлекторите може да се е натрупал прах, изхвърлен от микрометеороидите, които непрекъснато бомбардират Луната. 

И тук идва ролята на "Лунар Риконисънс Орбитър". Учените се надяват, че сравнявайки характеристиките на светлината, отразена от новата мисия, и светлината, отразена от приборите на "Аполо", посредством компютърни модели може да бъде определено дали влошаването на сигнала се дължи на прах или на друг фактор.

Засега сме още в началото на това проучване, така че предстои да научим отговора на загадката в бъдеще. 

Напомням на читателите, че благодарение на лазерните отражатели от "Аполо" са направени някои от най-важните открития за нашата Луна. През последните десетилетия например бе установено, че Луната непрекъснато се отдалечава от Земята - с около 3.8 сантиметра годишно, или грубо със скоростта на растежа на ноктите на пръстите. 

Друго вълнуващо откритие е, че естественият ни спътник притежава течно ядро. Все още обаче предстои да се изясни дали в центъра на тази течност има и друго твърдо тяло, така че изследванията тепърва ще продължават. 

За повече информация: НАСА

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/3531-2020-retroreflector-lro

[SAlexandrov]

Напусна ни легендарният астронавт Джералд Кар

27 август 2020 г. 08:05 ч. Още една от легендите на "Аполо" си отиде - астронавтът Джералд Кар, който през 1973 г. участва в дългосрочна мисия до първата американска космическа станция "Скайлаб".  Смъртта на 88-годишния астронавт бе потвърдена от неговото семейство.

Кар е избран в отряда на астронавтите през 1966 г. по време на петата селекция на НАСА. През следващите няколко години Кар помага за реализацията на мисиите до Луната и участва като комуникатор на капсулата по време на "Аполо 8" и "Аполо 12". След това той е назначен да лети на "Аполо 19".

Но в началото на 70-те години става ясно, че последните три лунни експедиции - т.е. "Аполо 18", "Аполо 19" и "Аполо 20" няма да бъдат реализирани поради финансови причини и смяна на политиката на НАСА.

"Загубихме нашата възможност да отидем на Луната", разказва Кар. "Спомням си, че обикаляхме тъжно в продължение на доста седмици".

Скоро след това обаче астронавтът получава назначение да лети до първата американска станция "Скайлаб". И така е включен към мисията "Скайлаб 4", която е изстреляна през 1973 година. Кар и колегите му Едуард Гибсън и Уилиам Поуг престояват 84 дни в космоса.

Експедицията е изключително успешна, но не минава безпрепятствено. НАСА претоварва графика на астронавтите с много дейности и задачи и тримата членове на "Скайлаб 4" остават без свободно време. Така астронавтите решават да вземат един ден почивка. В този ден те забравят да включат радиото си и ръководството на полета на Земята не успява да се свърже с тях. Случката остава запомнена в медиите като "бунта на Скайлаб", но по-скоро става въпрос за небрежност, отколкото за отказ да се изпълняват служебните задължения.

Кар никога повече не лети в космоса, но остава да работи в отрасъла. Той ръководи екип по строежа на космическата совалка, а през 1984 г. създава компанията CAMUS, която проектира някои от системите на Международната космическа станция. 

На снимката: астронавтът Джералд Кар в орбиталната станция "Скайлаб". Photo credit : NASA 

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-21-14-43/3540-2020-skylab-astronaut-carr-dies

[SAlexandrov]

Отбелязваме половин век от мисията Аполо 14 до Луната

На снимката: астронавтът на НАСА Алън Шепърд забива знамето в лунната повърхност по време на мисията "Аполо 14" през 1971 година. Photo credit : NASA 

31 януари 2021 г. 20:45 ч.

Светослав Александров. Изстрелването на експедицията "Аполо 14" на 31 януари 1971 г. е осъществено след почти десетмесечна пауза в пилотираните полети на НАСА, породена от аварията с "Аполо 13", довела до героични усилия от страна на наземното ръководство и чудодейното спасяване на астронавтите Джим Ловъл, Джон Суайгърт и Фред Хейз. През тези десет месеца специалистите модифицират сериозно командния модул на кораба, за да гарантират, че подобен инцидент вече няма да се случи, както и да удължат престоя и работата на астронавтите на повърхността на Луната. 

Екипажът на "Аполо 14" включва новаците Едгар Мичъл (пилот на лунния модул) и Стюард Руса (пилот на командния модул), които нямат нито една мисия зад гърба си, но те са придружени от легендата Алън Шепърд (командир на мисията). Напомням на читателите, че Шепърд излита по-малко от месец след Гагарин на 15-минутно космическо пътешествие (доста по-кратко от Гагариновия 108-минутен полет), с което се превръща във втория човек в космоса и първия астронавт на САЩ. По времето на "Аполо 14" на астронавта е поверена отговорна задача - да върне вярата на обществото в НАСА след инцидента с "Аполо 13" на фона на все по-враждебната президентска администрация на Никсън, дебнеща за всеки дребен гаф и търсеща повод да съкрати средствата за пилотираната космическа програма. 

Астронавтът Ед Мичъл работи с модулната транспортна система на Луната. Photo credit : NASA

Въпреки сериозната подготовка, мисията на "Аполо 14" не се разминава без проблеми. На път към Луната астронавтите срещат трудности при свързането на командния и сервизния модул с лунния модул "Антарес". Влизането в окололунна орбита е благополучно, но след отделянето на "Антарес" с Шепърд и Мичъл (Руса остава в командния модул), писва аларма. Повредил се е превключвател, свързан със системата за аварийно прекратяване на кацането, която би спасила астронавтите в случай на сериозна аномалия при спускането към лунната повърхност. Оказва се, че парче метал е попаднало сред електрическите вериги и е довело до късо съединение. Приложена е софтуерна кръпка, който изолира превключвателя от останалите компоненти. След това, по време на същинското спускане, отказва радарната система. Астронавтите я рестартират неколкократно и накрая "Антарес" сполучва да кацне на Луната с 55-метрово отклонение от крайната цел.

Астронавтът Ед Мичъл на Луната. Photo credit : NASA

Мичъл и Шепърд се спускат на 5-ти февруари в района на кратера Фра Мауро - същото място, където е трябвало да кацне екипажът на "Аполо 13". Вътре в този кратер се намира друг по-малък на име Коун, който отдавна е събудил интереса на учените. Ето защо след първата "космическа разходка", в рамките на която Мичъл и Шепърд разгръщат американското знаме и основната част от научните инструменти, те преспиват в неудобните хамаци на "Антарес" и на следващия ден се отправят да търсят Коун. По това време мисиите "Аполо" все още не превозват със себе си луноход (първият луноход е доставен от кораба "Аполо 15"), така че астронавтите се мъчат да достигнат до Коун пеша. Мичъл и Шепърд са принудени да се катерят в продължение близо километър и половина (първата планинарска разходка на друго небесно тяло), като си помагат само с грубо начертана карта. Но ръбът на Коун не приближава и не приближава. Астронавтите се връщат обратно в модула силно разочаровани.

Едва през 2009 г., когато НАСА изстрелва към Луната мощната роботизирана станция "Лунър Риконисънс Орбитър", става ясно колко близо Мичъл и Шепърд са се озовали до целта. Камерата на "Лунър Риконисънс Орбитър" е много мощна и може да заснема съвсем дребни характеристики на лунната повърхност - в това число следите, оставени от ботушите на астронавтите по време на историческите експедиции "Аполо". Оказва се, че Мичъл и Шепърд са се доближили само на разстояние 30 метра от ръба на Коун, преди да се откажат. Истински малшанс! 

Снимка на "Лунър Риконисънс Орбитър" от 2009 г., показваща следите на астронавтите в близост до кратера Коун. Credit : NASA/GSFC/Arizona State University/Svetoslav Alexandrov

След като тричленният екипаж се прибира на Земята на 9-ти февруари, става ясно, че въпреки възникналите проблеми, мисията е постигнала съществен успех в научно-изследователско отношение. Събрани са 42 килограма лунни скали. Изследването им потвърждава, че астероидният удар, който е довел до образуването на басейна Имбриум и съответно до формацията на Фра Мауро, е настъпил преди 3.93 милиарда години. Известна част от скалите представляват вулканичен базалт и датировката им показва, че са сходни с тези от останалите експедиции "Аполо", но са по-стари от тях - на възраст между 4 и 4.3 милиарда години.

Снимка на скалата Садъл, заснета от астронавтите на "Аполо 14. Photo credit : NASA

Докато Мичъл и Шепърд се разхождат на Луната, останалият в окололунна орбита Стюарт Руса успява да изготви много подробни и висококачествени снимки на района Декарт. Тези фотографии помагат за планирането на амбициозната мисия  "Аполо 16". 

Някои от оставените от екипажа на "Аполо 14" инструменти на лунната повърхност работят и излъчват радиосигнали до септември 1977 година. Сред тях е и чувствителният сеизмометър, който открива хиляди лунотресения и спомага за изясняването на вътрешната структура на Луната. 

И накрая нещо любопитно - преди да се прибере обратно в лунния модул за пътешествието си към Земята, Алън Шепърд играе голф и изпраща топката на около 183 метра от себе си. За съжаление неговата цел топката да прелети няколко километра в условията на слабата лунна гравитация не е постигната, но няма как - Шепърд е ограничен от тромавия си скафандър. Десетилетия по-късно, през 2006-та, руският космонавт Михаил Тюрин отново играе голф в космоса - този път от външната страна на МКС. Вече в състояние на безтегловност топката прелита хиляди километри, преди да изгори в земната атмосфера. 

Източници: НАСА, Smithsonian National Air and Space Museum, Lunar and Planetary Institute

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/3775-2021-apollo-14-50th-anniversary

[SAlexandrov]

Днес отбелязваме 50 години от полета на Аполо 16 до Луната

Астронавтът Джон Йънг на повърхността на Луната. Photo credit : NASA

16 април 2022 г. 21:00 ч.

Светослав Александров. Когато преди половин век на днешния ден НАСА изстрелва към Луната пилотирания космически кораб "Аполо 16" с астронавтите Джон Йънг, Томас Матингли и Чарлс Дюк, цялата космическа общност е вече наясно, че лунната одисея на САЩ приключва и че това ще е предпоследното пилотирано кацане на лунната повърхност за дълъг период от време. В началото на 1972-ра година президентът на САЩ Ричард Никсън оповестява, че пътешествията в далечния космос са твърде скъпи в настоящия им формат и неизгодни в дългосрочен план. Той инициира радикални промени за американската космическа агенция. Оттук насетне се предвижда американските астронавти да пътуват само в ниската околоземната орбита, но посредством кораб за многократна употреба - космическата совалка. Тя трябва да смъкне цената на космическите пътешествия и да ги масовизира. 

Но преди всичко да приключи по отношение на лунните експедиции, предстои програмата "Аполо" да докаже не просто геополитическата си значимост (победата над СССР в космическата надпревара), но и научния си смисъл. "Аполо 16" е втората от т.тар. "J-клас мисии" с богата изследователска програма, включваща луноход, инструменти и подобрени животоподдържащи системи, удължаващи престоя на астронавтите на Луната. 

Пътешествието на Йънг, Матингли и Дюк не минава безпроблемно - след разкачането на лунния модул от кораба-майка настъпват отклонения от работата на двигателните системи на последния, които пречат на Матингли да превърне орбитата му в кръгова. Инженерите на НАСА обаче установяват, че проблемите са решими и след шестчасово забавяне Йънг и Дюк кацат на лунната повърхност. Техническият проблем води до съкращаване на престоя на Луната с един ден. 

Но въпреки това астронавтите изпълняват блестящо задачите си - Йънг и Дюк излизат на три "космически разходки", като общо прекарват на повърхността на естествения ни спътник рекордните 20 часа и 14 минути. Мисията оправдава очакванията на изследователите - те успяват да научат, че регионът на кацане на "Аполо 16", платото Декарт, не се е формирал вследствие на вулканична дейност, каквито са били първоначалните предположения. Основният процес е бил на кратерообразуване - по подобие на останалите местности, посетени от предходните мисии на "Аполо".

След завръщането си Чарлс Дюк никога повече не лети в космоса - той напуска НАСА през 1975-та година. Но Матингли и Йънг продължават блестящата си кариера. Йънг и неговият колега Робърт Крипън са първите, които политат със совалка в космоса - през 1981 г., на борда на "Колумбия". През 1982 г. Йънг отново лети с "Колумбия" на дебютната мисия на лабораторния модул "Спейслаб", който представлява аналог на модулите на космическите станции на СССР (без да бъде освобождаван от борда на совалката в свободен полет). По време на този последен полет за Йънг той поставя рекорд като първия човек, летял в космоса шест пъти. Астронавтът се пенсионира от НАСА през 2004 година. 

Матингли също лети на две совалкови мисии, през 1982 и 1985 г., преди да се пенсионира през 1985 година. 

И докато космическите совалки за времето си не изпълняват своята задача да направят космоса по-евтин и достъпен, днес Илон Мъск е на път да го постигне с ракетите "Фалкън 9" и корабите "Драгън". 

https://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/4497-2022-16-april-apollo-16-anniversary

[SAlexandrov]

Да си спомним за проблемния полет на Аполо 6

На снимката: разделянето на степените при ракетата „Сатурн 5“ по време на мисията „Аполо 6“. Десетилетия по-късно медиите често пъти ще пишат неправилно, че това са кадри от „Аполо 11“. Photo credit : NASA

9 септември 2022 г. 12:15 ч.

Светослав Александров. Странно нещо е човешкият мозък – когато дадено събитие се е случило и вече е влязло в учебниците по история, като че ли всичко е станало много лесно и го възприемаме за даденост. И обратно, докато очакваме да се случи дадена случка, забелязваме всяко забавяне и трудност и се вайкаме защо толкова бавно стават нещата. Днес чета в социалните мрежи мрънканици в стил как така през 60-те години на НАСА е било лесно да прати хора на Луната, а сега отлага двукратно старта на „Артемис 1“. И сякаш забравяме, че и тогава е имало отлагания, и тогава е имало проблеми. Например ракетата на „Аполо 4“ виси на стартовата площадка 11 месеца, преди да излети, докато бъдат коригирани всичките ѝ технически дефекти, а днес ще ви напомня за проблематичния полет на „Аполо 6“.

Това е второто безпилотно изстрелване на свръхтежката ракета „Сатурн 5“. Тя излита от площадката 39А на космическия център Кенеди на 4-ти април 1968 г., но проблемите започват почти веднага. На втората минута от полета първата степен бива разтърсена от неприятни вибрации (точният термин е „пого осцилации“), които не повреждат ракетата, но са щели да са изключително некомфортни за астронавтите, ако такива е имало на борда. След това, по време на работата на втората степен, два от общо пет двигателя се изключват преждевременно. Останалите три двигателя, както и третата степен, работят по-дълго, за да компенсират намалената тяга. Накрая третата степен не успява да се запали повторно, за да повдигне апогея на орбитата до 22 километра. Ръководството на мисията решава да използва двигателите на сервизния модул на „Аполо“ за тази цел и апогеят е достигнат, но не остава гориво и корабът се завръща на Земята близо 10 часа след началото на мисията.

Все пак, въпреки техническите проблеми, „Аполо 6“ е като цяло успешна мисия. На борда на ракетата са прикрепени камери с филмови ленти, които заснемат забележителни кадри от разделянето на степените на „Сатурн 5“ – и досега медиите често пъти представят неправилно тези кадри като направени по времето на експедицията на „Аполо 11“ с Нийл Армстронг и Бъз Олдрин. Освен това, докато „Аполо 6“ обикаля около Земята, камерите му заснемат подробни снимки на континентите, бреговите региони и плитките водни басейни, които дълго време са с ненадминато качество и служат за научно-изследователски цели.

Защо днес рядко се сещаме за „Аполо 6“ и мисията е останала забравена? Причината се корени в това, че тя е била реализирана на фона на турбулентни събития на Земята. Само четири дни преди старта президентът на САЩ Линдън Б. Джонсън неочаквано оповестява, че няма да се кандидатира за втори мандат. Само един час след кацането на „Аполо 6“ е извършено покушението срещу Мартин Лутър Кинг-младши. Докато вниманието на хората е приковано върху тези събития, НАСА тихо се труди върху задачата, поставена още от президента Джон Кенеди – да се изпратят хора на Луната до края на десетилетието. След подробен анализ инженерите установяват, че проблемите, констатирани при полета на „Аполо 6“ са решими, а следващата мисия ще е с астронавти. Впоследствие тя се превръща в първата пилотирана обиколка около Луната, но вече е друга история…

За повече информация: НАСА

https://cosmos.1.bg/space/2022/09/09/apollo-6-problems/

[SAlexandrov]

На днешния ден преди 53 години: Алън Бийн и Пийт Конрад стъпват на Луната

На снимката: Пийт Конрад позира пред американското знаме. Photo credit : NASA

19 ноември 2022 г. 18:05 ч.

Светослав Александров. Докато днес човечеството е свидетел на полета на „Артемис 1“ към Луната, време е да си спомним, че преди точно 53 години на днешния ден лунният модул „Интрепид“ на мисията „Аполо 12“ извършва меко кацане на лунната повърхност, а астронавтите Пийт Конрад и Алън Бийн стават съответно третият и четвъртият човек, разходили се там.

Алън Бийн стъпва на Луната. Photo credit : NASA

За разлика от модула „Ийгъл“ на „Аполо 11“, който се отклонява от планираното за кацане място, „Интрепид“ се спуска прецизно до роботизираната сонда „Сървеър 3“, кацнала на Луната няколко години по-рано, през 1967-ма. Бийн и Конрад я инспектират и свалят част от хардуера, за да го върнат на Земята.

Астронавтът Пийт Конрад пред „Сървеър 3“. Photo credit : NASA

https://cosmos.1.bg/space/2022/11/19/53-years-bean-conrad-moon/

[SAlexandrov]

Днес празнуваме половин век от изстрелването на Аполо 17 – последната пилотирана мисия към Луната

На снимката: геологът Харисън Шмит взима проби от Луната. Photo credit : NASA

7 декември 2022 г. 11:30 ч.

Светослав Александров. На днешния ден преди половин век е проведено изстрелването на свръхтежка ракета “Сатурн 5” с шестата и последна спускаема пилотирана мисия към Луната – “Аполо 17”. На борда на космическия кораб пътуват командир Юджийн Сърнан, пилот на командния модул Роналд Еванс и пилот на лунния модул Харисън (Джак) Шмит, който е и първият и (засега) единствен учен-геолог, стъпвал на лунната повърхност. С края на мисията “Аполо 17” настъпва и половинвековна пауза за експедициите до Луната – чак през ноември 2022 г. НАСА започва да изпитва нов лунен кораб в рамките на първата мисия от новата програма “Артемис”.

Снимка на Земята, заснета на път към Луната. Photo credit : NASA

На път към Луната екипажът заснема иконичната снимка на Земята, която влиза в учебниците по история под названието “Син мрамор”. До ден днешен тя е символ за климатичните активисти, които я използват, за да покажат колко е крехка нашата планета.

За мястото на кацане на лунния модул “Чалънджър” (което е факт на 11-ти декември 1972 г.) е избран регионът Таурус-Литроу, тъй като предлага разнообразие от високопланински райони и долини. Астронавтите Сърнан и Шмит (Еванс остава да обикаля около Луната) се спускат сред местност, около която има три високи, стръмни масива. Съществена част от равнината между масивите е покрита от тъмна мантия без големи скали, поради което геолозите смятат, че тя представлява пирокластичен поток. Срещат се няколко дребни, тъмни кратери, за които се предполага, че са “вулканични комини”.

Едно от най-забележителните открития за тази експедиция е оранжева почва, забелязана от зоркото око на учения Харисън Шмит.

Оранжевата почва, открита от Шмит. Photo credit : NASA

След приключването на “Аполо 17” учените от НАСА установяват, че тази почва се е образувала от течни капки магма, които са попаднали в региона Таурус-Литроу след огромно вулканично изригване преди 3.64 милиарда години.

По подобие на предходните две мисии “Аполо 15” и “Аполо 16”, тази също включва луноход. Любопитен факт е, че Юджийн Сърнан, без да иска, счупва “калника” на лунохода. Астронавтът прави импровизиран ремонт, който не е особено успешен – “калникът” пада отново и колелото на лунохода непрекъснато изхвърля прах, който затрупва него и возещите се астронавти.

Счупеният калник на лунохода на “Аполо 17”. Photo credit : NASA

По предложение на наземното ръководство, Сърнан и Шмит връзват с тиксо над гумата … картен лист. Резултатът може да не е особено впечатляващ визуално, но свършва добра работа.

Астронавтите на “Аполо 17” прекарват сумарно 22 часа и 4 минути на лунната повърхност в рамките на общо три “космически разходки” и събират 115 килограма почвени и скални проби.

На снимката: корабът “Аполо 17” се завръща на Земята. Photo credit : NASA

Сърнан и Шмит успешно излитат от лунната повърхност на 14-ти декември, като пътешествието на горната степен на лунния модул “Чалънджър” към окололунната орбита трае седем минути. Два часа след излитането е проведено скачване с командния модул. След като Сърнан и Шмит се прехвърлят при Еванс, горната степен е разкачена и умишлено пусната обратно да падне на Луната. Сеизмометрите, оставени от “Аполо 17” и предходните мисии, регистрират полученото от сблъсъка “лунотресение”.

На 19-ти ноември космическият кораб се завръща на Земята посредством приводняване в Тихия океан.

Снимка на мястото на кацане на “Аполо 17”, заснета от “Лунър Риконисънс Орбитър” през 2011 г. Photo credit : NASA

Десетилетия по-късно, през 2011-та, съвременната лунна мисия на НАСА “Лунър Риконисънс Орбитър” прелита над мястото на кацане и заснема подробни снимки, на които ясно се виждат останките от лунния модул “Чалънджър”, лунохода, оставените от астронавтите прибори и техните стъпки.

Източници : Airandspace, NASA

https://cosmos.1.bg/space/2022/12/07/50-years-since-apollo-17/

[SAlexandrov]

Аполо 17 vs Артемис 1: снимки на земния изгрев

Снимка на земния изгрев, заснет от “Аполо 17” (вляво) и “Артемис 1” (вдясно). Credit : NASA

7 декември 2022 г. 18:20 ч.

Светослав Александров. На днешния ден отбелязваме половин век от изстрелването на последната пилотирана мисия до Луната – “Аполо 17”. Същевременно продължаваме да следим съвременната мисия “Артемис 1”, която е първата от новата програма за завръщането на човек на Луната. Предлагам ви две снимки на земния изгрев – едната, заснета от “Аполо 17”, а другата – от “Артемис 1”.

Земният изгрев, заснет от “Аполо 17”. Photo credit : NASA

Горепосочената снимка е заснета от екипажа на “Аполо 17” по време на 66-тата обиколка около Луната през 1972 година. Използвана е филмова лента SO-368 Color Ektachrome MS CEX,Color Reversal, както и 250mm телеобектив тип Zeiss, монтиран към фотоапарата Hasselblad.

Земният изгрев, заснет от “Артемис 1”. Photo credit : NASA

Горепосочената снимка на земния изгрев е заснета от “Артемис 1” посредством камера GoPro HERO4 Black edition, модифицирана и адаптирана за космически условия и впоследствие прикачена към слънчевите панели на кораба “Орион”.

Две снимки на земния изгрев. Тогава и сега.

50 години бяха твърде дълго време.

Но вече може да кажем – човек най-после се завръща на Луната.

https://cosmos.1.bg/space/2022/12/07/apollo-17-vs-artemis-1/

[SAlexandrov]

НА ДНЕШНИЯ ДЕН преди 50 години: екипажът на Аполо 17 стъпва на Луната!

На снимката: астронавтът Юджийн Сърнан позира за снимка през американското знаме по време на последната пилотирана лунна мисия през 1972 година. Photo credit : NASA

11 декември 2022 г. 12:00 ч.

Светослав Александров. На днешния ден преди точно половин век, 11 декември 1972 година, астронавтите на “Аполо 17” Юджийн Сърнан и Харисън Шмит кацат на Луната – това е последното пилотирано прилуняване. Сега, на 11 декември 2022 година, 50 години по-късно, СпейсЕкс изстреля нов спускаем апарат – японският “Хакуто-Р”, а по-късно през деня първата мисия “Артемис 1” от новата програма за завръщането на човек на Луната ще се прибере обратно на Земята. Да – тези събития показват, че наистина започнахме да се връщаме на Луната!

Но да се върнем на случилото се преди половин век. На 11-ти декември 1972 г. лунният модул “Чалънджър” се отделя от командния модул и два часа и половина след разстиковането извършва меко кацане в региона Таурус-Литроу. Регионът е избран, тъй като предлага разнообразие от високопланински райони и долини. Сърнан и Шмит се спускат сред местност, около която има три високи, стръмни масива. Съществена част от равнината между масивите е покрита от тъмна мантия без големи скали, поради което геолозите смятат, че тя представлява пирокластичен поток. Срещат се няколко дребни, тъмни кратери, за които се предполага, че са “вулканични комини”.

С успешното кацане Харисън Шмит се превръща в първия и до този момент единствен учен-геолог, изучавал Луната на място. Той прави забележително откритие – натъква се на оранжева почва. Оказва се, че тя се е образувала от течни капки магма, които са попаднали в региона Таурус-Литроу след огромно вулканично изригване преди 3.64 милиарда години.

Още един любопитен факт за мисията:

Юджийн Сърнан, без да иска, счупва “калника” на лунохода. Астронавтът прави импровизиран ремонт, който не е особено успешен – “калникът” пада отново и колелото на лунохода непрекъснато изхвърля прах, който затрупва него и возещите се астронавти.

Счупеният калник на лунохода на “Аполо 17”. Photo credit : NASA

По предложение на наземното ръководство, Сърнан и Шмит връзват с тиксо над гумата … картен лист. Резултатът може да не е особено впечатляващ визуално, но свършва добра работа.

Астронавтите на “Аполо 17” прекарват сумарно 22 часа и 4 минути на лунната повърхност в рамките на общо три “космически разходки” и събират 115 килограма почвени и скални проби.

https://cosmos.1.bg/space/2022/12/11/apollo-17-landing-anniversary/

[Warlord]

Предвижда ли се в някоя от следващите мисии Артемис стъпване на космонавти на лунната повърхност? Тази, която я гласят за 2024 ще бъде пилотирана, но няма да слизат, доколкото знам. 

[SAlexandrov]

Преди 23 часа, Warlord said:

Предвижда ли се в някоя от следващите мисии Артемис стъпване на космонавти на лунната повърхност? Тази, която я гласят за 2024 ще бъде пилотирана, но няма да слизат, доколкото знам. 

Предвиждат се - това ще е третата мисия.

Първата е вече в историята - безпилотна обиколка около Луната.

Втората, след две години, ще е пилотирана обиколка около Луната.

Третата, след 2025-та, ще включва кацане

[SAlexandrov]

Да си спомним за Аполо 12 и първото прецизно кацане на Луната

На тази снимка от 20 ноември 1969 г. се вижда как астронавтът на “Аполо 12” Пийт Конрад изучава кацналия две години по-рано роботизиран апарат “Сървеър 3”. Photo credit : NASA

26 януари 2024 г. 16:55 ч.

Светослав Александров. Благодарение на напредъка в областта на изкуствения интелект, на 19-ти януари тази година Япония постигна изключително прецизно кацане на Луната, като апаратът SLIM се отклони само на 50 метра от крайната си цел. Но това, което през 21-ви век се постига от компютри, в миналото е било постигано благодарение на мъжество, смелост и съвместните усилия на учени и астронавти. Време е да напомним историята на втората пилотирана експедиция на НАСА до Луната “Аполо 12”, в хода на която астронавтите Пийт Конрад и Алън Бийн осъществяват целево кацане до роботизирания апарат “Сървеър 3”.

Историята започва през 50-те години, във Великобритания. Тогава в Гринуичката кралска обсерватория работи Юън Уитакър. Уитакър първоначално няма астрономическо образование, но се впечатлява от факта, че по това време Международният астрономически съюз разчита на карта на Луната, публикувана през 1935 година, рисувана на ръка и изключително неточна. Изследователят лека-полека започва да обновява наличната информация със снимки на Луната, фотографирани от телескопите на обсерваторията.

Работата на Уитакър бива забелязана от нидерланския астроном Герард Кайпер. Кайпер се опитва да намери сътрудници по време на събрание в Дъблин през 1956 година с цел подобряване на знанията на Луната, но Уитакър е единственият, който се отзовава. Двамата започват да работят в американската обсерватория Йеркс в Уисконсин, а по-късно се прехвърлят в Аризонския университет, където основават прочутата Лунна и планетарна обсерватория.

През 1960 г. Уитакър и Кайпер публикуват най-подробния за времето си Лунен фотографски атлас, като Уитакър с такава страст подхожда към работата си, че става най-добрият специалист по лунна география в цял свят.

Когато на 2 юни 1966 г. на Луната каца първата роботизирана мисия на САЩ “Сървеър 1”, Уитакър все още не е част от екипа на НАСА. “Сървеър 1” заснема изображения на лунните околности, но когато учените от НАСА се опитат да определят точното местоположение на спускаемия апарат, Уитакър не се съгласява с преценката им и заявява, че бъркат. Той сравнява снимките от лунната повърхност с най-добрите орбитални, налични към тогавашна дата, и обявява, че “Сървеър 1” е на няколко километра по-далеч от първоначално оповестеното от НАСА място. Изследователите на НАСА признават грешката си.

Първата пилотирана експедиция на НАСА до повърхността на Луната “Аполо 11” с астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин през юли 1969 г. не успява да постигне прецизно кацане – модулът “Ийгъл” сериозно се отклонява от целта. Затова задачата пред следващата мисия “Аполо 12” (която излита на 14 ноември 1969 г.) е да се кацне на строго определено място с научно-изследователска цел и за тази цел НАСА се обръща към Уитакър.

Две години по-рано, на 20-ти април 1967 г., на Луната е кацнала роботизираната мисия “Сървеър 3”. Кацането е осъществено в район близо до екватора, в сравнително безопасна област. Така че НАСА иска корабът “Аполо 12” да се спусне близо до нея, за да могат астронавтите да вземат части от “Сървеър 3” и да ги върнат на Земята. По този начин учените ще установят как човешките материали се променят след двугодишен престой на лунната повърхност, сред екстремни температури, йонизираща радиация и микрометеоритни удари.

Проблемът е, че “Сървеър 3” се намира в кратер, чийто ръб ограничава възможността на телевизионната му камера да снима надалече. Така че задачата на Уитакър да определи точното му местоположение става изключително сложна поради липсата на достатъчно ориентири. Изследователят се заравя сред своите атласи и снимки, заснети от орбиталните мисии “Лунар Орбитър, и след дълги усилия преценява, че е открил местоположението на “Сървеър 3”. НАСА изчислява, че ако изпрати “Аполо 12” на установеното от Уитакър място, астронавтите ще походят няколкостотин метра пеша и ще достигнат роботизирания апарат.

“Ако не успеят, о, тогава ще съм мъртъв”, възкликва Уитакър пред Ню Йорк Таймс.

Астронавтите успяват. Когато лунният модул “Интрепид” достига повърхността на естествения ни спътник на 19 ноември 1969 г., а Пийт Конрад слиза по стълбичкта, той вижда, че “Сървеър 3” наистина е наблизо – само на 200 метра пешеходно разстояние.

Конрад и Бийн заснемат подробни снимки на роботизирания спускаем апарат, след което демонтират камерата му – най-важният прибор за анализ след завръщането им на Земята, като учените провеждат детайлни изследвания на зъбните колелета, двигателите, оптичните системи, металите и лубрикантите, за да разберат как те са се променили след двугодишния престой на Луната. Отрязано е парче от кабела – изследователите особено силно се интересуват от него, защото предполагат, че във вътрешността му може да са се съхранили земни организми, пренесени при пътешествието на “Сървеър 3” от Земята към Луната. Интересен факт, е след анализ на хардуера са открити бактерии от вида Streptococcus Mitis, но днес учените предполагат, че те вероятно са пренесени на Луната не от “Сървеър 3”, а от астронавтите на “Аполо 12” – т.е. става въпрос за замърсяване.

Що се касае до частите на “Сървеър 3” – изненадващо е установено, че въпреки че те са си променили цвета заради натрупването на лунен прах и излагането на суровите слънчеви лъчи, камерата все още е в работоспособно състояние. Така че земната технология от 60-те години се оказва здрава и устойчива на космическите въздействия.

Източници: Conversation, New York Times

https://cosmos.1.bg/space/2024/01/26/apollo-12-history/

[SAlexandrov]

На тези снимки, заснети от Луната от астронавтите на Аполо, се виждат звезди

Снимка на Земята и околните звезди, заснети от астронавтите на Луната по време на мисията “Аполо 16” посредством ултравиолетова камера. Photo credit : NASA

28 януари 2024 г. 14:45 ч.

Светослав Александров. “Къде са звездите на снимките, заснети от астронавтите на Луната? Нали там няма атмосфера и би следвало да се виждат звезди по всяко време?”, питат конспиролози. Но освен че тези въпроси показват незнание по базова фотография, конспиролозите не са си направили труда да потърсят в мрежата дали има снимки, заснети от астронавтите на “Аполо”, на които се виждат звезди. И както се оказва, такива снимки съществуват.

Разбира се, тук трябва да се направи уточнение – със стандартните настройки на камерите, занесени от астронавтите на Луната, не би следвало да се виждат звезди. Времето на експозиция е така нагласено и е достатъчно кратко, за да могат да се визуализират само ярките обекти като лунните скали, но не и бледите като звездите. По същия начин, дори и с вашия смартфон, вие не можете да снимате през нощта едновременно уличната лампа и звездите на небето. Но това е нещо, което всеки разумен човек би следвало да съобрази. Привържениците на конспиративни теории обаче не могат да го съобразят – те са си решили предварително в какво да вярват и нищо не може да ги убеди в противното.

Затова и тази статия не е за тях. Тя е за хора, които искат да научат с какво са се занимавали астронавтите, докато са били на Луната. Защото голяма част от свършената научна дейност е изключително интересна.

На 21 април 1972 г. на естествения ни спътник каца “Аполо 16”. Астронавтите Чарлз Дюк и Джон Йънг разгръщат на лунната повърхност камера, работеща в далечната ултравиолетова област, със спектрограф:

Ултравиолетовата камера, разгърната на Луната от екипажа на “Аполо 16”. На снимката се виждат още астронавтът Чарлз Дюк и луноходът. Photo credit : NASA

Камерата е разработена от афроамериканския физик Джордж Карътърс, който по това време работи във Военноморската изследователска лаборатория, и е чувствителна към светлина при дължина на вълната между 500 и 1600 Ангстрьома. Обикновено много горещи звезди от спектралните класове O, B и A излъчват в този диапазон на електромагнитния спектър, като температурата на повърхността им достига от 10,000° до 50,000° K. За сравнение температурата на Слънцето е само 5800° K.

За да сработи, камерата е поставена специално в сянката на лунния модул. Времето на експозиция е така настроено, че да могат да се визуализират звезди. След края на мисията филмът е върнат на Земята и проявен, а самата камера и досега се намира на Луната, сред платото Декарт. Получени са общо 190 снимки.

Както сами виждате, астронавтите на “Аполо” все пак са заснемали звезди! Просто е била нужна камера с дълга експозиция и стабилен триножник, при това позиционирана сред лунната сянка. Това не е камера от типа на тези, прикрепени към скафандрите на астронавтите, които са били насочвани към ярката повърхност.

Защо снимките са заснети в ултравиолетовата област? Защото Земята блокира голяма част от постъпващото към нея ултравиолетово лъчение и астрономите решават, че докато хора стъпват на Луната, една от важните задачи е да проведат астрономически наблюдения, невъзможни от нашата планета. Спомнете си, че задачата е свършена преди времената на големите телескопи като “Хъбъл”.

Освен звезди, ултравиолетовата камера е успявала да фотографира и Земята:

“Най-очевидните и впечатляващи резултати бяха тези, предназначени за наблюденията на Земята, защото това бе първият път, когато нашата планета бе снимана от разстояние в ултравиолетовия диапазон. Така можете за пръв път да видите в цялост водородът в атмосферата, полярните сияния и това, което наричаме тропически въздушни пояси”, съобщава д-р Карътърс.

Вижте още снимки на звезди от астронавтите на “Аполо 16”:

Разгледайте целия албум на този линк

Източник: Джейсън Меър

https://cosmos.1.bg/space/2024/01/28/apollo-16-stars/