Отиди на
Форум "Наука"
Р. Теодосиев

Илинденско-Преображенското въстание 1903

Recommended Posts

Интересно, че си нямаме тема за Илинденско-Преображенското въстание 1903

Тук ще събера малко материали по темата, защото много форуми и стайтове си отидоха и с тях и цялата им информация.

Цитирай

ПОЛИТИЧЕСКА И ВОЕННА СТРАТЕГИЯ
НА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1903


Като система от научни знания и област на практическата дейност военната стратегия решава проблемите на стратегическото планиране и управлението на въоръжените сили, определя противника, уточнява военностратегическата цел и разработва всички други проблеми, които в своята съвкупност гарантират успешния изход на войната или въоръжената борба. По презумпция военната стратегия е подчинена на политическата, от която получава задачи и с чиито цели и програми е длъжна да се съобразява. Това означава, че между политическото и военното ръководство трябва да има най-тясно съгласуване и взаимодействие.
Така е на теория. Колкото практическото приложение е по-близо до теоретическите изисквания, толкова се увеличават шансовете за успех. И обратно.
Политическата обстановка на Балканите, в Европа и в света в края на ХIХ и началото на ХХ в. поставя сложни проблеми за разрешаване пред българското националноосвободително движение в Македония и Одринска Тракия. На българските стремежи за политическа свобода и национално единство противостои не само военната мощ на Османската империя, но и установеният от великите сили политически ред. Поради самото естество на своя генезис Македонският въпрос е от компетенцията на великите сили, скрепили с подписите си клаузите на Берлинския договор от 1878 г. При това положение пред ръководителите на освободителната борба има само една възможност – да мобилизират всички вътрешни сили на българското население в Македония и Тракия и с едно масово и повсеместно въстание да привлекат вниманието на европейските държави, да активизират дипломацията на великите сили и да принудят Османската империя да предостави политическа автономия на двете области.
Тази стратегия започва да се избистря от края на 1902 г., когато у ръководителите на ВМОРО окончателно назрява мисълта, че въстанието е неизбежно и моментът за неговото обявяване приближава. До голяма степен това се дължи на Горноджумайското въстание, организирано през есента на същата година в Пиринска Македония от ВМОК и тайните офицерски братства. Въпреки прибързаната подготовка и неблагоприятния изход тази акция подтиква ВМОРО към решителната крачка. Мисълта, че през идната година българите в Македония и Одринска Тракия трябва да се вдигнат на въстание, изцяло обсебва умовете на ръководните кадри и дейците от всички равнища и структури на организацията. На тази основа започват да затихват и вътрешните противоречия в освободителното движение.
В средата на декември 1902 г. Централният комитет на ВМОРО изпраща окръжно, с което изисква мнението на ръководителите на революционните окръзи по съдбовния въпрос. Специално писмо е изпратено и до дейците, които по това време пребивават в София. По този повод от края на декември до средата на януари тук се свикват няколко съвещания с участието на задграничните представители Христо Матов и Христо Татарчев, главния ревизор на четите Гоце Делчев, присъединилите се към организацията военнослужещи и бивши ръководители на ВМОК – поручик Борис Сарафов и поручик Владислав Ковачев, изтъкнати и опитни дейци като Гьорче Петров, Пере Тошев, Михаил Герджиков, Христо Силянов и др., общо около двадесет души. В хода на споровете „за“ или „против“ въстанието постепенно се очертава схващането, че въоръжената борба през 1903 г. е неизбежна. Като най-подходяща тактика се налагат засилените партизански действия в планините и диверсионните акции срещу военни обекти на противника. Тези идеи, макар развити в различни варианти и наименования – „перманентно въстание“ според Гьорче Петров, „активни партизански действия“ според Борис Сарафов, „отделни терористични акции“ според Михаил Герджиков или „акции от I и II разряд“ според Христо Матов – намират прием сред всички останали участници в заседанията.
Докато споровете и дискусиите в София продължават, на 2 януари 1903 г. във физико-математическия кабинет на Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ се открива конгрес, който трябва да реши въпроса за въстанието. Отговорът е даден още на другия ден. След не много дълги и не толкова остри спорове за „частично“ или „повсеместно-стратегическо“ въстание надделява второто становище.
В съответствие с политическата и стратегическата цел на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско е разработен план за предстоящото въстание. В основата си той е плод на професионалните знания и умения на български офицери, членове на тайните офицерски братства и активисти на ВМОК. Основната концепция е нахвърляна от генерал Цончев още през март. Тя е доразвита в „Общи ръководящи начала за едно успешно въстание в Македония“, редактирани от капитан Димитър Венедиков. През май на тази основа Христо Матов създава „Общ план и цел на въстанието“. Така основният елемент от стратегията на Илинденско-Преображенското въстание е решен със съвместните усилия на офицерите от ВМОК и дейците на ВМОРО1.
Един от основните елементи на военната стратегия е формулирането на стратегическата цел. В „Общия план и цел на въстанието“ тя е определена по следния начин: „Целта на борбата е не да победим Турция, а тя да не може да ни победи; колкото по-дълготрайна е борбата, толкоз по-сигурно, че рано или късно един ден европейските сили ще бъдат заставени да извадят на сухо свои войски2.“
В изпълнение на общия стратегически замисъл в някои въстанически окръзи са изработени конкретни планове, в които е уточнен моментът за започване на бойните действия и в съответствие с идеята за удължаване на въстанието е възприето стъпаловидното му обявяване – 20 юли в Битолски окръг, 27 юли в Скопски, 6 август в Одрински, 14 септември в Серски.
От главната идея на плана – дълготрайно въстание – произтича и основният начин на борба: партизанските действия. Въстанието, разглеждано от ръководителите на ВМОРО и техните военни съветници от ВМОК като активни партизански действия на чети и отряди, опериращи далеч от населените места, има за цел да осигури достатъчно време за осъществяване на политическата стратегия – такова драстично изостряне на Македонския въпрос, което да гарантира намесата на великите сили и да принуди Османската империя да предостави жадуваната автономия.
Ръководителите на въстанието правят всичко възможно да предпазят невъоръженото население от отмъщението и репресиите на турската войска. Този въпрос, определен като „един от най-трудните“, е разгледан в шест отделни точки в заключителната част на „Общия план и цел на въстанието“. Самите му автори оценяват препоръчваните мерки „не като нещо добро, а като по-малко зло“. Те са наясно, че жертвите от страна на невъоръженото население, колкото и свидни да са за техните семейства, са неизбежната цена, която трябва да се плати в името на свободата.
Турският план за смазване на въстанието се основава на разоряване на българските села с цел да се деморализират въстаниците, да се унищожат техните ресурси и да се сломи волята им за съпротива. В някои райони и селища репресиите се стоварват главно върху невъоръженото население, което става изкупителна жертва на безсилието на османската войска да се справи с четниците. Трябва обаче да се подчертае, че това най-често се случва там, където местните ръководители се отклоняват от предписанията на въстаническото планиране и се ангажират с отбрана на населени места. Типичният случай е задържането, отбраната и гибелта на Крушево (т. нар. „Крушевска република“).
По време на въстанието загиват 4694 души от страна на невъоръженото население. Цифрите от статистиките не са в състояние да пресъздадат цялата драма, изживяна от македонските и тракийските българи. Те обаче придобиват различен смисъл, ако се сравнят с жертвите, които дава един друг поробен християнски народ в Османската империя, който също се бори за свобода – арменците. Само през 1894–1896 г., когато арменците правят първите си опити за въоръжена съпротива, турската армия и кюрдските военизирани отряди избиват над 300 000 души.
Трагедията на арменците не се заключава само в обстоятелството, че обитават малоазийските виалети на империята. Както на Балканите, така и в Мала Азия великите сили, особено Русия и Англия, имат важни стратегически интереси. Както за българите, така и за арменците Берлинският договор от 1878 г. предвижда административни реформи под европейски контрол. Трагедията на арменците се крие в избраната форма на съпротива – изолираните терористични акции. За разлика от тях българите залагат на масовата организирана борба. Илинденско-Преображенското въстание е нейната най-ярка проява. То показва на Османската империя цялата мощ на революционните организации и респектира турската войска. Най-вече поради тази причина, а не заради някакво съобразяване с европейското обществено мнение и с твърде въздържаната реакция на великите сили Високата порта не се осмелява да приложи срещу македонските и тракийските българи арменския модел на организиран и целенасочен геноцид.
Това се потвърждава и от съпоставянето на жертвите, дадени от страна на въстаниците и войската. Според статистиката на Задграничното представителство на ВМОРО в боевете падат 994 въстаници, а противникът дава 5328 жертви3. Според секретни турски сведения, станали достояние на българското военно разузнаване, броят на турските загуби само в убити достига до 6000 души4. Следователно в Илинденско-Преображенското въстание османската армия претърпява загуби в жива сила, близо три пъти по-големи от тези в Гръцко-турската (Тесалийската война) от 1897 г.
Това дава основание на задграничния представител Христо Матов да заяви по повод на реформите в Македония, наложени от великите сили през 1904 г.: „Въстанието не можеше да не стане и трябваше да стане, като нещо предвиждано и съзнателно подготовлявано. От гледна точка на целта, която преследваме, то не е безрезултатно: то засили международната намеса и разшири реформите, а с това се направи сериозна крачка напред към автономията. От нас зависи да ускорим новите крачки, които неминуемо ще последват5.“
В нито един етап от въстаническото планиране не се говори за евентуална въоръжена намеса на България. Ръководителите на ВМОРО и ВМОК са наясно, че българската армия още не е готова за война с Османската империя. Въпреки това за поробеното население и за редовите въстаници България си остава най-съкровеното упование. То им вдъхва сили да продължат борбата в следилинденския период и да влеят своята енергия в българската армия чрез различни форми на подкрепа по време на Балканската война.

Статията е на Светлозар Елдъров и Димитър Минчев и е публикувана в сп. Военноисторически сборник. 2003, бр.1

Източник: http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=5171

Цитирай

Вечна слава на Илиндень! Вечна памѣть на Илинденци! 
През 1923 г. Илинденецът Никола Киров Майски издава своята драма "Илиндень - Драма въ петь дѣйствия; Картини изъ великото македонско възстание прѣзъ 1903 год.", в която за първи път публикува Крушевският манифест. Драмата е написана на крушевски говор. 
"Щабъ на Крушоскитѣ востаници. №1219. Илигдень, 1903 година 
Връфъ "Независима Македония". До Рѫководителитѣ на Крушоскиотъ Околийски Революционенъ Комитетъ и до Началницитѣ на грацкитѣ влашка, гърчка, албанска и бугарска групи. Бракя! Бързаме да ве поздравиме со востанието! Денеска цѣлата крушоска околия заедно со цѣла Македония дигна востание и викна: Долу тиранията! Да живѣйтъ слободата и братството мегю македонскитѣ народности! Камбанитѣ на сѣкадѣ биятъ, народотъ со чудна радось се прибиратъ потъ байракотъ на слободата! Момитѣ и невѣститѣ кичатъ со цвѣкиня главитѣ и пушкитѣ на востаницитѣ! До шчо турчинъ се найде по селата и по патишчата, се се фати и йетъ прибранъ како плѣнникъ и залогъ. На сѣкадѣ пѣсни, радось и веселие! Гориме отъ нетърпѣние и чекаме нокь, за да дойдиме и да прѣземиме Крушово, та заедно со васъ и со цѣлиотъ наротъ гърмогласно да извикаме побѣденосното македонско ура! Богъ и правото сетъ со насъ! Да живѣйтъ Македония! Щабъ: Никола Карефъ, Томе Николофъ, Тодоръ Христофъ, Припотписале: Атиногенъ Аджофъ, Войводи Питу Гули, Иванъ Алябака, Андрея, Гюрчинъ, Ташку Карефъ". 
Останалитѣ. (Съ въсторгъ) Ура! Да живѣйтъ Македония! Зито Македония! С'бѫнядзѫ Македония! Рофте Македония!. . . 
Илигдень, Илигдень, , 
ти си нашъ Велигдень, 
за тебе пѣиме 
и се гордѣиме, 
хей, Илигдень! 
Земя се растрѣсе, 
гърмешъ се разнѣсе 
отъ Свети Илия 
по Македония - 
хей, Илигдень! 
Смаза се душманотъ 
спаси се народотъ; 
нѣматъ тирания - 
грѣитъ слободия. . . 
хей, Илигдень! 
Поклонъ, востаници, 
страшни илигденци, 
чесь вамъ и пофала 
до вѣкъ, до амина! 
хей, Илигдень! 


Източник: Сканирана от оригинален екземпляр 

Автор: Никола Киров Трайков-Майски (1880-1962;София) е български революционер и общественик, деец на ВМОРО. През Илинденско-Преображенското въстание Никола Киров е в Крушево и участва в обявяването и защитата на Крушевската република, а след въстанието е ръководител на Крушевския революционен комитет. Главен екзархийски учител в Емборе и Дебър. През 1911 г. в Дебър възобновява българското околийско учителско дружество "Свети Иван Бигорски", а през 1911-1912 г. е директор на училището в Ресен. След Междусъюзническата война емигрира с цялото си семейство в България и завършва право в Софийския университет. Участва в дейността на Македонската федеративна организация и на Илинденската организация.
За повече информация за Никола Киров-Майски тук 

За да прочетете книгата натиснете тук 

Източник: http://strumski.com/biblioteka/?id=1471

 

Ilinden-Preobrazhenie-proclamation.jpg

Прокламация за началото на въстанието във Втори Битолски революционен окръг

 

477px-Avtonomiya_IMARO_1903.jpg

в-к „Автономия“, който обявява за началото на въстанието.

 

Mihail_Gerdzhikov_cheta_IMARO.jpg

Четата на Михаил Герджиков

 

Ilinden-Uprising-Bitola-Headquarters-Appeal-to-Bulgarian-Government.jpg

Писмо на главния щаб в Битолски революционен окръг до българското правителство от 9 септември 1903 година.

 

Macedonian_refugees_in_Bulgaria,_1903.jpg

Бежанци от Македония преминават в Княжество България.

 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/1c/Makedonija-i-Odrinsko-1893-1903.pdf

Мемоар на Вътрешната организация, 1904 година

 

Stoyanov-Rusev-Memorial-Stone-Sozopol.jpg

Паметник на преображенските войводи Димитър Ташев и Димо Русев в Созопол.

 

Macedonian_demonstration_in_Sofia_after_the_Ilinden_Uprising.JPG

Демонстрация в София след края на въстанието.

Mihail_Gerdzhikov_cheta_IMARO.jpg

Share this post


Link to post
Share on other sites

Другата история на Илинденско-Преображенското въстание, която обикновено остава в сянката на героизма и саможертвата, разказва за безотговорното поведение на организаторите на въстанието и за бездействието на българския елит в София, които водят до разорението на македонските и тракийските българи. Нужно е да си ги казваме и тези неща.

Ще цитирам откъс от спомените на Христо Силянов от въстанието:

"Догдето ние празнувахме освобождението си, на десетина-двадесет километра далече от нас турската тирания тържествуваше. Там се отмъстяваше стократно за позора, нанесен на султанските войски, за опожарените турски села, за жертвите и страданията на правоверните? Малко Търново, ненападнато от нас, остана в ръцете на турците и там намериха прибежище всички разбити или изплашени гарнизони. Бегълците, заедно с местния аскер и с подкрепленията, които почнаха да се изпращат, образуваха една няколкохилядна армия. Турската власт, пропъдена и капитулирала в две кази, се запази и закрепи в това островче, незаляно от вълната на революцията. Шесттях хиляди българи на хубавото градче станаха жертва на турското отмъщение още в първите дни, когато техните братя разбиваха царския аскер, унищожаваха турските села и празнуваха освобождението си. Каква жестока подигравка на съдбата! Да живееш със същите мечти, да очакваш със същата надежда един спасителен час и когато тоя час удари, да изпиташ върху си всичкото кръвнишко жестокосърдечие на тиранина, всичката скотщина, на която човекът-звяр е способен. И да не видиш нито един миг осъществени твоите илюзии тогала, когато недалеч от тебе братята ти жънат плодовете на общите усилия.

Малкотърновци през нощта срещу Преображение виждаха пожарните отблясъци, чуваха далечните гърмежи и се надяваха, че утрешният празник им носи щастие и свобода. Но вместо въстаниците те посрещаха турски бегълци с изкривени от злоба лица, омаломощени, жалки, но озверени в своето безсилие. И започна се отмъщението за позора в Паспалово, Цикнихор, Маджура, Корфо-колиби, Василико... Турските военоначалници, които трепереха при мисълта за внезапно нападение на града и за измяна и бунт на гражданите, обстрелваха по цели нощи прозорците на българските къщи, убиваха всеки срещнат неверник. И всеки ден улиците и крайнините на града се пълнеха с нови и нови трупове. Едновременно действуваха ножът, куршумът, огънят и бесилката. Обесваха се публично бащи на семейства, изгаряха се живи синове и бащи пред очите на техните близки. На три пъти дюкяните и къщите се подлагаха на грабеж и всеки ден редица коли откарваха в Лозенград задигнатата плячка.

Но в М. търновската трагедия безумието на ужаса не беше в разрушението и смъртта. Когато един народ в името на своите човешки права се реши на саморазправа, той не може да разчита на безкръвна сполука. Съзнателните борци могат да свикнат и да се помирят с мисълта за кланета и опустошения. Но в М. Търново турците съединиха кръвожадността с ония свои скотски инстинкти, които никакво време и никаква култура не могат да премахнат. Юзбашиите и милязимите, които, нападнати от шепа въстаници, нямаха доблестта да защитят честта на оръжието и на държавата си, в Малко Търново отмъщаваха на жените. Всяка вечер в турските казарми ставаха дивашки оргии, където офицери и войните се гавреха с български майки, дъщери и сестри. Похотта и кръвожадността вървят у турчина всякога заедно: момата Стана Казанджиева както и други някои, изнасилена по-напред и докарана в безсъзнание, била после убита. М. търновецът Димитър Яндов, вързан в казармата, видял, преди да бъде убит, обезчестено и след това изклано цялото му семейство.

За да спасят честта и живота си, гражданите се решаваха на бягство. Едни се прехвърляха в България, други се прибираха в селата, трети се присъединяваха към четите. Ония пък, които в бягството си се натъкваха на аскера, се подлагаха на масови безчестия и кланета. Така на „Бигорът” били изклани 30 жени, моми и деца, водени от Недялко Киров, а в Карагуловгки дол същата участ постигнала други 40 бежанци.

Това ставаше в М. Търново тогава, когато цяло М. Търновско се радваше на свобода. Ние вече имахме ясна представа за това, което очакваше целия край."

Автор: Ангел К. Златков

Източник: https://www.facebook.com/angelkalinovzlatkov/posts/114726583220132?__tn__=K-R

 

Macedonian_refugees_in_Bulgaria,_1903.jpg

Share this post


Link to post
Share on other sites
On 2.08.2017 г. at 14:32, Р. Теодосиев said:

Така е на теория. Колкото практическото приложение е по-близо до теоретическите изисквания, толкова се увеличават шансовете за успех. И обратно.
Политическата обстановка на Балканите, в Европа и в света в края на ХIХ и началото на ХХ в. поставя сложни проблеми за разрешаване пред българското националноосвободително движение в Македония и Одринска Тракия. На българските стремежи за политическа свобода и национално единство противостои не само военната мощ на Османската империя, но и установеният от великите сили политически ред. Поради самото естество на своя генезис Македонският въпрос е от компетенцията на великите сили, скрепили с подписите си клаузите на Берлинския договор от 1878 г. При това положение пред ръководителите на освободителната борба има само една възможност – да мобилизират всички вътрешни сили на българското население в Македония и Тракия и с едно масово и повсеместно въстание да привлекат вниманието на европейските държави, да активизират дипломацията на великите сили и да принудят Османската империя да предостави политическа автономия на двете области.
Тази стратегия започва да се избистря от края на 1902 г., когато у ръководителите на ВМОРО окончателно назрява мисълта, че въстанието е неизбежно и моментът за неговото обявяване приближава. До голяма степен това се дължи на Горноджумайското въстание, организирано през есента на същата година в Пиринска Македония от ВМОК и тайните офицерски братства. Въпреки прибързаната подготовка и неблагоприятния изход тази акция подтиква ВМОРО към решителната крачка. Мисълта, че през идната година българите в Македония и Одринска Тракия трябва да се вдигнат на въстание, изцяло обсебва умовете на ръководните кадри и дейците от всички равнища и структури на организацията. На тази основа започват да затихват и вътрешните противоречия в освободителното движение.
В средата на декември 1902 г. Централният комитет на ВМОРО изпраща окръжно, с което изисква мнението на ръководителите на революционните окръзи по съдбовния въпрос. Специално писмо е изпратено и до дейците, които по това време пребивават в София. По този повод от края на декември до средата на януари тук се свикват няколко съвещания с участието на задграничните представители Христо Матов и Христо Татарчев, главния ревизор на четите Гоце Делчев, присъединилите се към организацията военнослужещи и бивши ръководители на ВМОК – поручик Борис Сарафов и поручик Владислав Ковачев, изтъкнати и опитни дейци като Гьорче Петров, Пере Тошев, Михаил Герджиков, Христо Силянов и др., общо около двадесет души. В хода на споровете „за“ или „против“ въстанието постепенно се очертава схващането, че въоръжената борба през 1903 г. е неизбежна. Като най-подходяща тактика се налагат засилените партизански действия в планините и диверсионните акции срещу военни обекти на противника. Тези идеи, макар развити в различни варианти и наименования – „перманентно въстание“ според Гьорче Петров, „активни партизански действия“ според Борис Сарафов, „отделни терористични акции“ според Михаил Герджиков или „акции от I и II разряд“ според Христо Матов – намират прием сред всички останали участници в заседанията.

Това изобщо не е вярно, не знам откъде е ама не е истина. Ръководството на ВМРО изобщо е против въстанието, а причините за него трябва да се търсят в политиката на Русия в Македония и на Балканите. Както винаги са ни написали една история дето само е минала покрай истината и причините. Авторите на този памфлет поне да бяха отворили викито ако не друго преди да пишат глупости.

Редактирано от bulgaroid

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 10 минути, Р. Теодосиев said:

Нямам спомен от къде съм го взел, но намерих текста от Гооглето тук:

http://forum.boinaslava.net/archive/index.php/t-5171.html

Да видях вече кои са авторите, това стига. Елементарно изопачаване на историята. Погледни как са взели решението, кой е присъствал, кой е против и дали изобщо ръководството на ВМОРО изобщо са били там. Интересно е кой, има изгода от въстанието и защо и кой е крайния получател на изгодите и какви цели са били постигнати с това.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×
×
  • Create New...