Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

От Графа до морето са за броени минутки.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Hищо няма да струват сегашните чогуни и стратегии.....Нападението и отбраната митава в друга димензия....Както навремето банките търсеха математици, после физици, после, химици, а сега вече биолози да симулират разните проблеми, във военната стратегия май веднага можем да пристъпим към....незнам биология, колективен разум?

Нещо което ще е много по-опасно от сегашните дрончета и други въцънгулки.

 

СМСМ

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 1 час, Warlord said:

Хм, що да не можем? Как тогава миналата година примерно на Граф Игнатиево кацнаха американски Ф-35?

Да кацнат не е проблем. Обаче при интензивни бойни оперцации, наземният екип и обслужваща техника са критични. Дори и правилната диагностика и подкачане на една AMRAAM не е рутинна операция. Разбира се F-16 е пословично дуракоустойчив и лесен за обслужване и наистина поляците ще си дойдат с някаква техника, както и американците ще осигурят логистика, но тези неща отнемат време. 

Черно море не е толкова голямо. За поляците ще е по-удобно да ни покриват от румънски бази, които вече имат оборудване, техници и консумативи за F-16.

Докато 29-тките могат да си прелетят с пилота и боекомплекта и да започнат операции същият ден, като ние ще им осигурим дребни ремонти, дианостика, ГСМ, дори допълнително джепане. Дори и пилоти, ако поляците оцелеят и грогясат от бойни излитания. А и с техният силно ораничен обсег, те трябва да са на наши летища, че да има някаква полза от тях. 

Share this post


Link to post
Share on other sites
On 16.07.2018 г. at 18:36, Amazonski said:

Отделно дарбата да пише увлекателно.

 

Авторът не просто пише увлекателно, ...той е майстор на трилъра (военния и шпионския)

За мен лично - стилът е много близък до този на Джоузеф Конрад и този на Том Кланси,  и дори допускам че някои от идеите и мотивите в "Тайфун" или друг подобен трилър  са послужили за развитие на идеите в тази  новела..

Така или иначе, авторът е истински майстор на трилъра.. Поздравления за това, а  от това което чета, като коменрари и  отговори - поздравления за професионалните познания върху военната тематика -техника, тактики,. стратегии!

Нямам думи за такъв талант

  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites
On 19.07.2018 г. at 14:28, Frujin Assen said:

НАТО вече олекна. Цялата дандания с Македония, Сърбия и прочее да се компенсира реалното отпадане на Турция от НАТО. Ердоган ВЕЧЕ отказа да започне конфликт с Русия. Какво рискува Турция при ядрена война? Естествено нищо! Само няколко милиона убити и половината страна в руини. Същото бих казал за цяла Европа. В Холандия например ще са супер щастливи да им праснат една две атомни бомби. Така де, какво рискуват?

Ти пък защо мислиш че руския политически елит  (с недвижимостите, движимата собственост, фирмите. и сметките) иска да се натиска ядреното копче?? В един мини-конвенционален конфликт на чужда територия ??

Нямам думи..

On 19.07.2018 г. at 18:17, Frujin Assen said:

Най важното от горните сценарии.

"Бате Бойко трепереше на люлка стоейки пред американски посланик докато с пресъхнало гърло говореше -Ама моля ви господин посланик, дайте ни указания какво да правим... Ние сме верен натовски партньор. Посланик Пардю гледаше с презрезние жалкото държание на българския министър председател и беше неумолим - Ако е нужно ще жертваме България, а вие не се безпокойте имението във Флорида е готово да ви приеме, САЩ никога не забравя съюзниците си."

Спри се малко с тъпните, моля

Сценарият на Bruchpilot е написан  - в трилъра му предателите на България са (сте) петата колона..,какъв САЩ какъв Бойко Борисов?

Няма кой друг да е предател в сценария, освен хора от петата колона..

 

 

 

 

Редактирано от nik1
  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

Ники, какви предатели? Само пиша, че нашите управници няма да посмеят да се изкашлят без да са го съгласували с Вашингтон и Брюксел. И ако оттам им кажат, че е нужно България да се жертва- така и ще стане.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Т....ко , чети темите преди да пишеш..Всичко е написано в новелата..

ПС Дори теб те има описан в новелата, като неуспешния предател от Пловдивско - случайно или не авторът изполва форумни потребители и никове като първообрази за героите - капитан Амазонлийски (Амазонски), капитан Пистънев (Пистъна 79),.. и ти ще се познаеш като "Иванов"

 

 

 

Редактирано от nik1
  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 12 часа, nik1 said:

Авторът не просто пише увлекателно, ...той е майстор на трилъра (военния и шпионския)

За мен лично - стилът е много близък до този на Джоузеф Конрад и този на Том Кланси,  и дори допускам че някои от идеите и мотивите в "Тайфун" или друг подобен трилър  са послужили за развитие на идеите в тази  новела..

Така или иначе, авторът е истински майстор на трилъра.. Поздравления за това, а  от това което чета, като коменрари и  отговори - поздравления за професионалните познания върху военната тематика -техника, тактики,. стратегии!

Нямам думи за такъв талант

Аз пък подобен вид произведение до сега не бях чела. Благодарности още веднъж към автора! :)

Обяснимо написаното не се харесва на проруски настроените читатели, но фактът е, че възможният ни нападател е Русия. Все пак, в новелата , щом така определяте жанра, няма злоба към руснаците. Те са единият играч, а българите другия.

  • Харесва ми! 3

Share this post


Link to post
Share on other sites
Цитирай

За мен лично - стилът е много близък до този на Джоузеф Конрад и този на Том Кланси

Мой лапсус, имах предвид Марк Джоузеф

http://www.cuebon.com/ewriters/Tsubgenres.html

Новелата на симулацията съчетава няколко типа трилър-повествования/жанра в едно:

-авиацианен/военен трилър

-конспиративен трилър

-политически трилър

-шпионски трилър

-комедиен трилър

 

 

Редактирано от nik1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Има и поучително-патриотичен елемент - предателите всичките са лузъри и каквото и да кроят и правят накрая пропада по невероятно дебилен начин и в крайна сметка всичките се озовават в зачукана тайга доживотно ;)

Share this post


Link to post
Share on other sites
On ‎21‎.‎7‎.‎2018‎ г. at 7:16, Doris said:

Обяснимо написаното не се харесва на проруски настроените читатели, но фактът е, че възможният ни нападател е Русия. Все пак, в новелата , щом така определяте жанра, няма злоба към руснаците. Те са единият играч, а българите другия.

То това също вдига нивото на новелата. Извън няколко ненормалници, руснаците също са жертви.

  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 10 часа, Warlord said:

Има и поучително-патриотичен елемент - предателите всичките са лузъри и каквото и да кроят и правят накрая пропада по невероятно дебилен начин и в крайна сметка всичките се озовават в зачукана тайга доживотно ;)

"Славчо Трънски" яде бой в мелето от руснаците ха-ха-ха, и после от джандармерията, ха-ха-ха-ха-ха..

 

On 27.02.2018 г. at 18:12, Bruchpilot said:

А екипът беше готов и също чакаше да настъпи подходящия момент. Трънски цял ден беше гледал как мъжете се подготвят и си беше припомнял разказите за това как едно време партизаните са се стягали за бой, за да се вдъхновява. По едно време обаче, някъде към обяд, изведнъж го споходи силно разстройство и той беше принуден да си признае, че то беше породено от напрегнатото очакване, довечера да участва в първата си операция. Някак си, си беше представял героичната подготовка за нея по – различно от разходки до тоалетната през половин час. Сега стоеше в задушния микробус и заедно с останалите чакаше да стане 22:30, като усилено подтискаше повиците на природата, каращи го да отвори вратата и да побегне към близките храсти, където да се облекчи.

Изведнъж Кардиолога изръмжа по радиостанцията и всичко започна да се развива със светкавична бързина. Мъжете изскочиха от бусовете и като добре трениран балет започнаха да заемат позиции. За Трънски секундите се обръщаха в минути, докато тичаше след хората на Кардиолога. Бяха му разрешили да участва в нападението над ресторанта, но при условие, че върви последен, стои на страни и само снима операцията. Той се противеше, но руснакът беше непреклонен – в крайна сметка неговите хора бяха тренирали като екип, движеха се като един и си пазеха гърбовете – един външен човек можеше само да обърка нещата. Охраната на ресторанта беше предупредена, но за да не възникне подозрение беше внимателно “обезвредена”, след което екипът нахлу вътре и с крясъци на украински започна да троши, обръща маси и налага всичко наред. От начало Трънски беше шокиран от бруталността на руснаците, които удряха своите сънародници без да жалят страци, жени и деца, но изведнъж си даде сметка, че успехът на опрерацията го изисква и го обхвана силен ловен хазарт. Не можа да устои на желанието да се включи в екшъна и се приближи плътно до хората на Кардиолога.

Първоначално нападнатите празнуващи бяха напълно шокирани и се чуваха само панически откъслечни викове “На помощ!”, “Дети защищайте!”, но скоро мъжете започнаха да се окопитват.  Иведнъж от към тоалетните излезе едър възрастен мъж със солиден мустак, огледа с недоумяващ поглед сцената пред себе си, след което изрева с глас на който би завидял и сержант от американската морската пехота “Десантура вепред, за Родину!”, и се хвърли към мелето. Няколко мъже, които до този момент стояха като изтукани, почти атоматично реагираха на вика му и изведнъж нападателите започнаха да получават яростен отпор. Кардиолога подаде сигнал и мъжете му започнаха бързо да се оттеглят към изхода, като внимателно се прикриваха един друг. Преди да се осъзнае Трънски изведнъж се озова насред мелето, точно до руснакът на когото викаха Зъболекаря. Сякаш на забавен каданс видя, как той прави широк замах с палката и със закъснение осъзна, че е на пътя на замаха. Преди да реагира палката се стовари точно във връха на носа му. Погледът на Трънски се премрежи от болка. Едвам успя да залитне настрани и с треперещи ръце си свали балаклавата. В този момент чу зад себе си вик “Гад мерзкая!” и усети как нечии яки ръце го засилват към витрината на ресторанта. Преди да успее да извика вече летеше, тялото му счупи високата витрина и се тръшна здраво на плочника пред ресторанта, сред дъжд от парчета счупено стъкло.

Явно беше загубил съзнание за кратко и когато се свести около него бушуваше ад. Хора тичаха и крещаха, някои ритаха паднали тела, наоколо се стелеше гъст пушек, от близките сгради изригваха пламъци. В далечината се чуваха множество сирени. Трънски куцайки закрачи през пушека и затърси микробусите. Но те бяха изчезнали. “Да не са ме оставили? Не е възможно”, помисли си той и в този момент забеляза през дима към него заплашително да се приближват фигури.

- Я свой, а свой! – в паника извика Трънски.

- Тримайте його! – чу се в отговор вик от дима, фигурите се втурнаха към него и започнаха безпорядъчно да го удрят и ритат. Почти отново беше загубил съзнание, когато някъде съвсем наблизо се чу сирена и спиране на камион. Фигурите изчезнаха така бързо както се бяха появили и Трънски крещеейки едвам разбираемо за помощ се втурна към звука на сирената.

Жанрадрмеристите от близо седмица бяха под постояно напрежение поради непрестанните протести и демонстрации, и когато видяха облечената в черно фигура да тича към тях през дима, издавайки диви крясъци, без много да му мислят извадиха палките и се впуснаха в действие.

2111104105.jpg.3b7010310445e5c1e84c0037d80f3a0c.jpg

В София, Ихтамнетов угаси поредната цигара в и без това препълнения пепелник, за пореден път прещрака каналите на телевизора и поледна телефона си. Нищо. Нито добри, нито лоши новини. Въпреки, че му беше забранено, беше изпратил един от екипа на посолството на място, за да снима разивтието на ситуацията от покрива на близка града, но и от него нямаше новини. Ихтамнетов мразеше да няма контрол върху събитията и да зависи от други хора. Запали поредната цигара – сигурно беше тридесета, при това само за следобеда. Секретерката му плахо надзърна в кабинета и попита дали е свободна, тъй като вече минаваше 23:00 часа. Ихтамнетов само изръмжа полу - утвърдително и тя побърза да изчезне, преди да си е променил мнението. Телефонът му иззвъня и той се хвърли към него като разярено диво прасе. Съобщение от неговия човек – без думи, само IP адрес. Той моментално го набра на браузера и видя, че води до съобщение на осигурения сървър на посолството, връзките от и към който можеха много трудно да бъдат проследени. А самото съобщение на сървъра съдържаше линк към обществен сайт позволяващ качване на данни. Отново през осигурената връзка, той щракна линка и бързо свали прикаченият видео файл. От нетърпение щракна върху файла сигурно седем - осем пъти, вместо само два и се разпсува каруцарски, когато програмата зависна. Вече с наложено спокойствие отново отвори внимателно файла и се залепи за монитора. Видеото беше снимано с телефон и качеството беше лошо, но той видя как хората на Кардиолога влизат в ресторанта, как останалите заемат позиции в околните сгради, после видя първите пламъци и дим. Видя как изведнъж някои хора започнаха да тичат в паника, а други започнаха с любопитство да излизат от околните сгради и заведения. Видя организираното оттегляне на нападателите, вдия и как от ресторанта се изсипва голяма група разярени руски празнуващи, които се изправят лице в лице със стоящите от другата страна на улицата украинци. Двете групи за миг застинаха една срещу друга, видимо размениха реплики с нарастващо напрежение и жестикулации, след което мъжете, които вече веднъж се бяха държали един друг за гушите в Донбас, се хванаха отново за тях, този път на улицата в китен български курорт. Когато видя двете групи да се втурват една срещу друга, Ихтамнетов се разсмя на глас. “По-добре не можеше и да стане” – помисли си той. Тогава започнаха и първите репортажи – от началото само съобщения, но после и кадри от мястото на събитието. Стартиралите като сбиване безредици се бяха разрастнали почти в размирици между украинци и руснаци и бяха обхванали почти целия център на курортното градче. Полиция и жандармерия се опитваха да овладеят положението, докато групички продължаваха сбиванията, веднага щом се срещнеха, чупеха витрини и палеха коли със съответните “вражески” номера. Пожарната едвам смогваше да потушава един пожар след друг. Ихтамнетов се хилеше като малко дете. В един момент обаче усмивката му помръкна – видя как жандармерията влачи един видимо пострадал човек към близката линейка. В тъмното едвам позна Трънски и за миг изтръпна. Не от състрадание, а от страх той да не издаде цялата операция. Ихтамнетов много добре знаеше не само, че всеки може да бъде купен, но и че рано или късно, всеки започва да говори. Въпрос единствено на подход към нещата. “Какво за бога е правил там! Имаше изрични заповеди! Излага всичко на риск, глупакът му с глупак” – разярено изкрещя той на стената, после изведнъж помисли трезво и се успокои. “Докато го позакърпят достатъчно за да го разпитат и да предприемат нещо, работата ще е приключила! Да, няма опасност за сега!” – каза вече на себе си Ихтамнетов и с отново разцъфнала усмивка се отправи към хладилника. Успехът трябваше да се полее!

Далеч от там, в южна Русия, полковник Голованов работеше до късно и се занимаваше с най–омразната си работа. Да изготвя отчети. Цял следобед псуваше хартиите и вече се канеше да си тръгва, когато по телевизията започнаха да излъчват репортаж от някакъв български курорт, в който се говореше за нападение, пострадали руски граждани и унищожено имущество. Голованов също видя безредиците, пожарите, щуращите се насам – натам полицейски коли и линейки. За миг се вцепи. Тренировките, отменените отпуски, дежурствата, пребазирането в Крим – всичко изведнъж придобиваше друг смисъл. Полковникът беше минал през Чечения, Грузия и Сирия, и никак не му се тръгваше в неизвестна посока още веднъж. Въздъхна тежко, извади от чекмежето си чаша и продълговат стар буркан с керамична капачка, пълен с бистра течност. Когато го отвори, само аромата който изпълни кабинета беше достатъчен да накара повечето хора да си тръгнат в силно приповдигнато настоение и криволичейки, но Голованов напълни чашата догоре, и я погледна дълбокомислено. “Дано да греша, дано да е нещо друго!”, въздъхна отново той, след което на един дъх изпразни чашата.

Кремъл пусна бомбата с извънредно изявление рано на другата сутрин. Говорителката Дурка Сахаровна със сериозно изражение, в продължение на петнадесет минути описваше в най – черни краски събитията случили се вечерта в България. Когато с твърд тон заговори за унищоженото имущество на руските граждани, за ранените мъже, жени и старци, половината руска нация беше като залепена за телевизорите, попиваше всяка нейна дума и кимаше леко в такт с нейната дикция. Накрая, когато тя се просълзи показвайки снимка на дете в една от линейките и с треперещ глас заяви, че като майка е ужасена и не може да остане равнодушна към подобно варварство, сред самите журналисти в залата започнаха призиви за вземане на крути мерки и тук – таме дори викове с искане за възмездие. Сахаровна огледа залата с насълзените си очи и всички стихнаха, отправили поглед в нея. С премерен глас тя започна отново да обяснавя, как Русия и нейните граждани са против конфронтации, осъждат насилието и се стремят към мир и диалог. В залата започна да се чува разочрарован шепот, който продължи до момента в който тя спря да говори и отправи строг поглед към журналистите. Отново всички засрамено млъкнаха, а тя продължи да говори, като бавно втвърдяваше тон и засилваше глас, до момента в който обяви, че с оглед големия брой пострадали руски граждани и сериозните материални щети нанесени на имущество притежвано от руски граждани и фирми, Русия изисква от България не само извинение, но и поемане на разследването изцяло от руски следователи. Също така тя добяви, че руските власти безусловно изискват, по българското черноморие да бъде допуснато присъствието на руска военна полиция, с цел защита на имуществото и живота на руските граждани. В противен случай, заплаши тя, Русия ще да направи всичко необходимо да защити своите граждани, включително и чрез военни мерки. Още докато Сахаровна благодареше на журналистите за тяхното внимание, залата избухна в бурни приветствия и тя с усмивка на лице напусна пресконференцията под акомпанимента на ръкоплясканията.

 

Редактирано от nik1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Виждам, че съм пропуснал доста мнения, за което се извинявам! Първо не очаквах, че ще предизвика отзвук, второ, предвид развихрилите се страсти - май по-добре, че не съм отговарял 😀

Ако има интерес към подобни неща, мога да продължа с темата. За съжаление в момента не разполагам с времето да развивам и повествования, но движа някои по-малки проектчета!

Share this post


Link to post
Share on other sites
On 6.04.2018 г. at 9:13, Warlord said:

И калкулатора реално някакъв софтуер от съществуваща игра ли е?

Bruchpilot е отговорил, но да допълня, че военния симулатор за професионална употреба (използван от USAF, USN, BAE, Lockheed, някои западни МО и аналитични компании) не е чак толкова различен, основата и калкулациите са си същите. Основните разлики са две:

- възможност за импортиране на друга ДБ, тоест техниката придобива по-реални характеристики, защото заложените в базовата (която се и ползва в комерсиалната версия) са според рекламните брошури от производителите. Та ясно защо са top secret (а не че софтуера прави нещо различно).

- много допълнителни аналитични инструменти за анализ на данните. Това ние с Bruchpilot като хоби минаваме веднъж и каквото стане (големи дози късмет във всяка посока и всеки един момент), в професионалната версия като се хване проект (направи се сценарий) се върти стотина пъти, вземат се горе-долу средни резултати и се дълбае точно кое, как защо - пишат се доклади и тн.

Останалите различни неща са доста по-незначителни и на резултата не влияят (например 3D визуализация), но някои интересни неща от там скоро ще се появят и в комерсиалната версия :) Повече не мога да кажа, че и аз съм с NDA.

 

 

 

On 18.04.2018 г. at 1:15, Warlord said:

Може и някоя игра да се разиграе от няколко участници на базата на тоя софтуер или подобен. Могат да казват поотделно какви са действията им, а един гейм-мастър (ти в случая) да ги задава в калкулатора и да оповестява резултатите. :)

За моженето принципно защо да не може, но като концепция ми е малко трудно да си го представя. "Ходове" няма и всичко е в реално време (както на видеото), та не виждам как играчи, последователно и през форум могат да задават действия. А конструирането на сценарий е доста сложно и отнемащо време занимание, ако пък като мащаб е голямо направо да не казвам - като правехме сценария България-Турция '89та (въздушната част и ПВО без наземните битки) не знам колко седмици събирахме информация за това кои части къде се базират и за стандартни тактики (за какво са тренирали + какво оръжие са имали към самолетите по това време), но планирането само беше няколко дена (е повечето време се чудех по какъв начин е най-ефективно за турците да разкарат нашите МиГ-ове), а след това как звучи съставяне на АТО и писане на 500 или колко бяха полетни задания (отне над един месец само техническата част) :D

Та това, което искам да кажа е, че от момента в който си казахме дайте да го направим и тръгнахме да събираме информация за двете стани до момента в който симулирахме първите 16ч (откриващия ден на евентуалните бойни действия) бяха минали близо 4 месеца. Но като искахме реалистичност няма как и се получи - примерно се оказа, че българските МиГ-29 са се базирали тогава на много уязвимо летище, което ми е странно.

 

On 16.07.2018 г. at 18:36, Amazonski said:

Според скромните ми, но упорито събирани знания на тема бойна авиация, сценарият на Пилот е напълно реален. Създаден е с доста труд. Доколкото съм виждал от други сценарии разработвани от тях, да работиш с този сложен симулатор се изисква второ висше образование. Отделно дарбата да пише увлекателно.

Хе хе, недей така. Ти май се стресна от детайлността, с която може да се планира всяко sortie и как при имане на желание собственоръчно можеш цяло напълно реалистично АТО да съставиш за голям конфликт, само че не за три дена (където го прави армия щабни офицери), а сигурно за няколко месеца плътна занимавка. Но това не е в задължителната програма, може и много по-просто да се подходи. Виж, анализа на информация след това (ако се подхожда професионално) вече наистина е висше, но по математика :D

Иначе Пилота наистина има дарба да пише! Познавам един американец, който написа книга вдъхновен от симулацийките си и я продава, а Пилота засега ни забавлява всички напълно безплатно, при това на професионално ниво (купувал съм книги от жанра, които нито са толкова интересно написани, нито е подходено с такова разбиране на техническата част).

 

 

След като Пилота довърши разказа с новите приключения на познатите ни герои, трябва пак да направим нещо с реалистичността на сценария от '89та. Ако някой има оригинални идеи за сетинга (участници, времеви отрязък, сценарий) да казва. Аз обаче ще съм само по техническата част - Пилота ще пише :D

Share this post


Link to post
Share on other sites
On 23.07.2018 г. at 9:28, Warlord said:

Има и поучително-патриотичен елемент - предателите всичките са лузъри и каквото и да кроят и правят накрая пропада по невероятно дебилен начин и в крайна сметка всичките се озовават в зачукана тайга доживотно ;)

Не е чак доживотно, на нови приключения ги пратиха :D

 

On 21.07.2018 г. at 9:18, nik1 said:

ПС Дори теб те има описан в новелата, като неуспешния предател от Пловдивско - случайно или не авторът изполва форумни потребители и никове като първообрази за героите - капитан Амазонлийски (Амазонски), капитан Пистънев (Пистъна 79),.. и ти ще се познаеш като "Иванов"

Аз си мисля, че за друг Иванов става въпрос (от друг форум), освен ако не е същия човек с друг ник тук.

Share this post


Link to post
Share on other sites
On 13.09.2018 г. at 22:52, Sharana said:

След като Пилота довърши разказа с новите приключения на познатите ни герои, трябва пак да направим нещо с реалистичността на сценария от '89та. Ако някой има оригинални идеи за сетинга (участници, времеви отрязък, сценарий) да казва. Аз обаче ще съм само по техническата част - Пилота ще пише :D

А защо не пуснеш последната симулация за Сирия и тук. Предполагам, поне на няколко души ще им бъде интересно!

Share this post


Link to post
Share on other sites
On 19.10.2018 г. at 20:56, Bruchpilot said:

А защо не пуснеш последната симулация за Сирия и тук. Предполагам, поне на няколко души ще им бъде интересно!

Еми добре. Първоначално е писано в друг форум - там има и вече дълга  рубрика с въпроси и отговори към техническата част :D

http://www.fenixforum.net/viewtopic.php?f=43&t=691#p104841

 

Сценария беше симулация на масирана атака срещу сирийските С-300, проведена в щаба на израелските ВВС като целта е да се преценят рисковете и дали може да се извърши с приемливи загуби. Колегата Bruchpilot го играеше за червените, като състави максимално реалистично сирийската ПВО система с доставените им вече три дивизиона С-300, а аз трябваше да съм за сините като трябваше да си разработя и осъществя план за самия удар. След няколко часа брейнсторминг за тактика последваха и после няколко дена съставяне на полетни задания за доста на брой самолети, участващи в операцията.

Бяха положени доста старания нещата да изглеждат максимално реалистично, по детайлите (като дори планиране как да се спасяват свалени на вражеска територия пилоти) надявам се ще стане ясно.

 

Официалното име на оперативния план по унищожаването на сирийските С-300 беше "Sledge hammer", но неофициално (за вътрешно ползване) се запази и предложеното "Kosher Dong" (в израелския форум го преведоха като "неудержимый член" :ap:). Основната цел са дивизионите С-300 като другите цели, които се удрят са само и единствено с цел, да се пробият безопасни коридори за ударните самолети и евентуално за спасителните групи с хеликоптери, които ще трябва да спасяват катапултирали пилоти. Освен сухопътните, които ще ударят едно рамо, ВВС ще се задейства следните сили:
- 5х F-35I "Adir"
- 4x F-15C "Baz"
- 4x F-15I "Ra'am"
- 8x F-16C "Barak"
- 14x F-16I "Sufa"
- почти цялата номенклатура безпилотни системи
- голяма част от вспомагателната авиация (в такъв тип сценарии си проличава колко е хубаво да имаш танкери дори на такъв малък ТВД).

 

Схема на сирийското ПВО (С-300 са разположени около Дамаск, Т4 и ДеЗ) като трябва да бъдат ударени едновременно, за да не се разбягат и скрият.

3W6qr20.jpg

 

Сценария започва в 07:00 местно време. Часа "Х" е 22:45 и до тогава трябва да се демонстрира обичайна активност. Последната седмица са били много активни разузнавателните полети по границата и сега не е изключение. Две от четворките преди и след обяд за кратко нарушаваха сирийската граница, за да може да се регистрира реакция.

Към 16:30 останаха много малко самолети във въздуха, но и това се вписваше в обичайния ритъм, защото вече втора седмица вървеше "отдавна планирано учение" и въздушните операции набираха темпо отново към 21, когато започваха нощни полети, които най-често продължаваха до около 23:00.

След 20:30 един танкер по полетен план на товарен самолет пое към Йордания, следван от един F-35I. Половин час по-късно ги последва четворка F-15I, които летяха ниско и в пълно радиомълчание. Различни Ф-15 и Ф-16 излитаха между 21:00 и 21:30. Във въздуха се вдигнаха и още два танкера, все пак в плана на ученията има "трениране на нощни презареждания".

Към 21:50 в зоната на отговорност на дивизиона С-300 около ДеЗ влязоха 4 американски Ф-15, с включени транспондери като преди това от руснаците е постъпила информация, че ще идват Ф-15ки. Минаха по поречието на Ефрат, удариха цели на ИД и се изнесоха в посока Ирак към танкера си около 22:10. 

Междувременно в 22:05 бяха получени пресни сателитни снимки, които потвърждаваха, че и трите дивизиона С-300 са на известните им позиции. В 22:10 операция "Sledge hammer" беше потвърдена и самолетите, които чакаха в готовност започнаха да излитат и да се групират, докато тези във въздуха се редуваха да презареждат. Безпилотните системи също бяха задействани.

1.6015064.982149925.jpg

T9EjE9B.jpg

 

Към 22:30 четворка Ф-16 навлезна в Ливан по стандартния маршрут и симулирайки атака се изнесе обратно над морето. По това време и нова двойка F-15C с по 4 AIM-120ки застъпваше във въздушния патрул над Голаните, а по-навътре тъкмо се откачаше от танкера и АВАКСа, който контролираше въздушното пространство от доста време вече.

B707_IAF_Refulling_537_Gulfstream.jpg

 

Към 22:40 в зоната на отговорност на С-300 около ДеЗ отново се появиха 4 Ф-15ки, летящи източно от Ефрат. Руснаците нищо не бяха казвали, но пък Ф-15ките всякаш се връщаха от танкера, защото се появиха от същата посока. Докато руснаците уточняваха трябвало ли e тези Ф-15ки да се върнат, на радара се появи и неизвестна отметка - доста слаба. Сирийците предположиха, че сигурно пак става въпрос за Ф-22 и се чудеха къде е втория. Обаче това беше излетелия заедно с танкера в 20:30 F-35I, който беше очите на групата от 4 F-15I зад него, мъкнещи общо 32 SDB (2x16) и 8 SPICE-1000 (2x4). Преди руснаците да успеят да потвърдят, че това всъщност не са американските Ф-15, които се изнесоха в 22:10 към танкера си, Ф-35 успя да се приближи достатъчно, за да види каквото го интересуваше и да даде целеуказание по даталинка (ПУ на С-300 и радарите се знаеха още от сателита, но четирите Панцира и Буковете, които пазеха С-300 шаваха и трябваха координати за SBD непосредствено преди атаката), след което обърна и се изнесе необезпокоявано на изток с пълна газ. Малко след това, точно в 22:45 след условен сигнал, потвърждаващ атаката, Ф-15ките пуснаха зерга от 40 планиращи УАБ, който пое към целите си. Два Панцира бяха в готовност и почти веднага започнаха да захващат целите, когато им влизаха в обхват ... но времето за реакция в такава ситуация с масирана и крайно неочаквана атака беше минимално. Ф-15ките вече се омитаха на форсаж - но две трябваше да се задържат малко по-виското от другите, защото WSOтата водеха по SPICE 1000 и ръчно, за да гарантират, че основната цел ще бъде елиминирана ако SDBтата не уцелят по GPS или автоматичното визуално разпознаване на другире SPICE не сработи като по рекламната брошура. Само две ракети от С-300 литнаха по носителите, но безрезултатно.

AKZHLOk.jpg

pancir-s1l.jpg

 

Дадоха всичко от себе си двата Панцира (а малко преди да ударят бомбите се включи в пуцането и трети), но зерга си беше претоварващ и не им остави шансове. F-35 (също носещ две бомби), който прелетя след 10 минути за BDA намери само един Панцир без боекомплект вече и го унищожи, като втората бомба замина по един от оцелелите радари. Тази част от операция "Sledge hammer" беше крайно успешна и дивизиона С-300 беше изпарен в пълен състав заедно с охраната си. След това самолетите поеха обратно към танкера и през Йордания към вкъщи. После Биби пак ще трябва да се извинява, че са им нарушили въздушното пространство, но било много важно, а американците ще се правят че нямат нищо общо и тайминга е бил пълна случайност, а дежурния офицер на връзката с руснаците просто е бил нов и не е могъл бързо да потвърди, че това не са американски самолети  :D

pMCwWM5.jpg

DavOVbsX4AANcpo.jpg

 

В 22:45:00 едновременно с пускането на бомбите срещу С-300 около ДеЗ, започна и атаката срещу позицията на С-300 източно от Дамаск. Първи стреляха артилеристите от батальона Ra'am (формированието с РСЗО към 282ри артилерийски полк, разположен на Голаните) - една батарея M270 MLRS (3 ПУ) и една батарея LYNX (3 ПУ). Тук отварям скоба, че в тази версия на ДБ няма EXTRA и трябваше реално да стрелям с нещо много подобно (WS-2, иначе трябваше да чакам следващата версия ДБ, където поисках тези системи). M270 имат по 12 ракети (в случая GMLRS с обсег до 70км), а LYNX по 8 ракети EXTRA с обсег до 150км. Пилота беше изнесъл С-300 на повече от 70км от Голаните, затова GMLRS стреляха по радари и позиции на С-200 основно, които са в обхват.

8-23-18-mlrs.jpg

%D7%A8%D7%A7%D7%98%D7%94%20%D7%9E%D7%A9%

UgIkxGa.jpg

 

Паралелно със зерга, към известните позиции на ПВОто вече пълзяха дроните самоубийци. Атаката (с 24 ракети) срещу С-300 беше отбита с цената на един Панцир (те ракетите по С-300 се целиха, но си има отклонение и някак една е нацелила Панцир) и 4 унищожени ПУ, но радарите бяха цели, както и още 4 ПУ. Всички обаче бяха изстреляли боекомплекта.

За да се довърши С-300 трябваше да се влиза, но Пилота накарал 2 МиГ-29ки да излетят на прехват в случай на атака. Добре, че държах двойка F-15C с AIM-120ките, но трябваше да се навре между шамарите, защото точно тогава пакет от Ф-35 и 8 Ф-16 навлизаше в Сирийското небе (пак малко скосиха от към Йордания, през Ливан нищо не съм правил за смяна на тактиката). Ф-15ките застанаха между пакета и МиГ-овете, които идваха от север. Обаче мале какво пуцане започна по тези високо летящи цели - всичко де може да стреля в общи линии. Скайшилда си свърши работата явно, защото при липсата на С-300 (презареждаха) по-старите се подавяха или ракетите не уцелваха. Но малко след това стана и ясно защо досега МиГ-29 не са излитали при атаките срещу Дамаск ... единия го свалиха Ф-15ките, но другия го бутна ПВОто  с една от многото ракети в посока Израел. Не съм 100% сигурен, но мисля, че беше Бук...

acm8C14.jpg

 

В пакета 2 от Ф-16ките бяха със Скайшилд + по 4 ХАРМА, които пускаха по включили се радари. Други 2 от Ф-16ките носеха SDB, които политаха срещу различни видове ПВО по целеуказание на Ф-35цата най-отпред (губеща се в смущенията), но то вече беше пооредяло значително след като GMLRS избиха повечето радари, а дроните самоубийци само чакаха някой да си включи радара, за да поемат към него. 

iai-harpy-ng.jpg

 

Останалите 4 Ф-16ки бяха ударната група като две бяха с Далили, а другите две със SPICE, като тяхната задача беше да довършат С-300, защото Ф-35 беше с ракети В-В, защото при отстъпилите Ф-15 ако излетят още МиГ-ове трябваше Ф-35 да ги поеме. При презареждащи Панцири, а вече и Букове, удара вече не беше проблем и Далилите със SPICE опаткаха радарите на С-300, още 2 Панцира (един някъде се скри) , няколко Бука и останалите ПУ на С-300 (но се оказа, че два са само повредени и не ги брои като загуба, но радарите ги няма, тъй че приемаме С-300 за неутрализиран).

1526006378_196.jpg

 

През пробития коридор всички спокойно се върнаха та и тук, където бяха планирал 0-2 загуби, се разминах с лека уплаха в няколко случая, но тоз Ф-35, подпомаган от различни безпилотни системи, които участваха много надушваше засадите на ПВОто.

 

И докато предишния пакет зачистваше С-300 около Дамаск, основната група от 3 F-35, 2 F-15, 4 F-16C и 10 F-16I, пред която вече летяха различни безпилотни системи, навлезе в Сирия през Ал-Танф и държеше курс към Т-4. Това беше най-сложната част от операцията, тъй като няма изненада (другите 2 дивизиона са под атака вече повече от 5 минути) и няма РСЗО, което да закара до там . Също така разузнаването на позициите около Т-4 беше най-оскъдно, защото беше по-далеч и само множество сателитни снимки имаше, на последни от които липсваше Бук-а и един Панцир. В ролята на доста скъпи MALD трябваше да се ползват дрони Harop, които летяха ниско, за да не бъдат засечени рано.

Малко преди дроните (които бяха изстреляни преди доста време вече) да наближат района на Т-4, където да се издигнат, за да търсят емисии и тях да ги видят, над Ал Танф се издигнаха два безпилотника - Hermes 900 и Eitan (които летяха под радиохоризонта до тогава). Разполагайки със SAR&GMTI и ELINT "sensor suites" трябваше да видят нещо повече от сателитите...

IAIEitanUAV3dmodel02.jpgaf8bb7b6-1225-47

 

След като шестте Харопа се вдигнаха бяха видени и обстреляни разбира се. Без точна информация къде е Бук-а и без отвличаща атака, която да създаде хаос обаче не направиха нищо преди да бъдат свалени от Бук-а и С-300. Но другие пък видяха Бук-а, хванаха емисии на С-300 и Панцир ... преди телеграфни стълбове да поемат и към тях. Eitan така и така слизаше под радиохоризонта вече и в последния момент буквално му се размина, но Hermes 900 беше свален.

И след това стана весело - излетя двойка МиГ-29 (която по тревога беше вдигната, когато започна едновременната атака по С-300 в Дамаск и ДеЗ около 5-6 мин по-рано), която пое към Ал-Танф, а в тази посока на ПМВ имаше доста самолети. ELINT пакета беше в Хермеса и преди да го свалят беше засякъл емисии от радар на МиГ-29. Информацията моментално стигна до двойката F-15 ескортираща пакета, която включи радарите и започна да се издига с идеята да ги атакува преди те да са напускали ракети по ударните самолети. Успяха, но бяха вече в зоната на обстрел на С-300. Р-77 не уцелиха Ф-15, но свалиха Eitan-а. След 8 AIM-120C7 МиГовете бяха огнени топки, но ракета от С-300 се взриви твърде близо до единия Ф-15, който правеше high G маневра. Резултата - пожар, минус два двигателя и катапултирал ранен пилот (скрипт на случаен принцип решава оцелява ли пилота и в какво състояние, в случая пилота беше с травми, да кажем че е хванал шрапнел). Втория Ф-15 вече беше ниско и в безопасност като беше избегнал две ракети.

Beautiful-protective-Flares.jpg

 

По това време първата четворка Ф-16 носеща по 4 Delilah беше на ръба на радиохоризонта на С-300, издигна се малко да пусне ракетите и се изнесе на форсаж като само 2 ракети литнаха срещу тях, но без попадения. Веднага след тях на форсаж набираше височина SEAD двойката Ф-16 с HARMовете. В С-300 бяха останали само ЗУР 5В55Р, Ф-16ките със Скайшилдове получиха само две ракети в техен адрес, като едната избухна в буксируемата примамка, нанасяйки минимални щети по самолета, а другата се отклони в някой фантом, сгенериран от контейнера предполагам. Останалите ЗУР С-300 ги фокусира върху мини зерга КР, който идваше, а към него бързо се добавиха и 4х HARM преди двете Ф-16ки също да се забият обратно на ПМВ и обратно към Йордания. От 16те КР и 4 HARM баража от ЗУРове преминаха 3 КР и 1 HARM като жертвите станаха 30Н6Е, Панцир и две ПУ на С-300.

russia-syria-arms-reu-670.jpg

 

Следващата група бяха 2х Ф-16 със SDB, които очаквах да са самоубийците, но предвид сваления пилот бяха отменени и трябваше да кръжат над района, където се е приземил, докато дойде CSAR групата. След тях по план беше тройката F-35, която вече трябваше да се приближи, когато С-300 е почти без ракети и да го атакува със SPICE като паралелно с радар и оптика намери Панцирите и Бук-а и предаде целеуказание на четворка Ф-16ки, носеща AGM-142 Popeye, които трябваше да доразчистят каквото е останало. За късмет обаче FCR-а на С-300 беше вън от играта и шестте SPICE (3x2) унищожиха обзорния радар и още 3 ПУ. Панцирите унищожиха 4 от бомбите, но боекомплекта почти беше свършил към този момент. 8те Popeye довършиха каквото беше останало от С-300 и гръмнаха 2 Панцира.

Тъй като е пустиня нямаше много сирийци в зоната, където беше пилота. Вероятността да се мине без свален самолет (макар аз да очаквах да изгърмят някои от Ф-16ките, които бяха с HARM или SDB) беше минимална имаше нужда от CSAR група. През Йордания, летейки ниско в буферната зона около Ал-Танф преди атаката бяха пристигнали 2 C-130 и 4 хеликоптера (2х Apache и 2x CH-53D Yas'ur 2000), които си кацнаха в пустинята. Презаредиха от единия C-130 (макар и само Апачитата да имаха нужда, другите са доста дългокраки) и чакаха в готовност като задачата им беше да спасяват свалени пилоти около ДеЗ и Т4, за Дамаск имаше друга CSAR група, чакаща на Голаните. Две минути след като Ф-15 беше докладван като свален вече бяха във въздуха.

tvjce9ezpmmwito8f9yw.jpg

 

Пилота беше спасен доста оперативно и без бойни действия (по-добре за сирийците, защото бедните кашици срещу два Ф-16 и два Апача...) след, което върнат към C-130ките. При катапултирането рандъм скрипта каза, че до 3ч трябва да е в болница, затова беше натоварен на C-130, където беше медицинския екип (втория беше за презареждане) и отлетя за Израел. Хеликоптерите останаха на позиция, докато всички самолети не напуснаха сирийското въздушно пространство, след което и те се прибраха.

В крайна сметка може да се каже, че мина и без жертви, защото в конретния сценарий пилота стигна до болница за 3ч. Загубите в желязо също не са много солени, но ако тръгнем да смятаме стойността на използваните оръжия 100% отиваме в графата "солено".

Резултат:

NtgimE9.png
2eupSa8.png
n8cI1i4.png

  • Харесва ми! 3
  • Благодаря! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

И тъй, след като Шарана видя сметката на С-300 в Сирия, ще пусна едно малко продължение на историята за "тримата от запаса" 😁

AMNHYbL.jpg

Някъде на север.
Слънцето се отрази в едно от малкото здрави стъкла на прозорците, на съседната къща и попадна право върху лицето на Трънски.Първоначално той се опита да го игнорира, после вяло опита да се помръдне. С голямо нежелание отвори очи. Главата му се пръскаше. Устата му беше пресъхнала и в нея беше останал вкус като от сушени жаби. Повдигаше му се. "Не трябваше да пия толкова от самогона на Соловьов!", немощно си помисли Трънски и се опита да стане. Стомахът му моментално се разбунтува, като само върховни усилия успокоиха напъните и той отново полегнна на една страна. След няколко минути успя да се изправи и с дълбоки шепи загреба от студената вода в кофата. Наплиска обилно лицето си над порцелановия леген, който използваше за умивалник, за да се освести. Пипешком намери кърпата, обръса лицето си и се вгледа в отражението си, в потъмнялото огледало. На погледа му отвърна подпухнало, небръснато лице, с кръвясали очи. "Не изглеждам добре!", помисли си Трънски и започна бавно да се облича. Трябваше да се добере до хоремаг-а и да хапне някоя супа за да успокои халите в стомаха си. 
Въпреки, че изгнанието не се беше оказало толкова лошо, колкото очакваше, нещо липсваше в живота на Трънски. И с времето ставаше все по-зле. Той беше визионер и революционер, роден за велики дела, а не за да кисне в малко селце, в далечния север! "Бездействието направо ме убива!" с огорчение си помисли той. Въпреки, че бързо се беше издигнал в Райком-а, тъй като работата с масите му се отдаваше, не се чувстваше удовлетворен. Думата му се чуваше, имаше влияние, имаше облаги. Дори не страдаше от липса на женско внимание, макар, че трудностите на севера, бързо лишаваха дамите финес и кокетство. Но просто не беше същото като преди. Колкото и да обвиняваше обстоятелствата, дъблоко в себе си знаеше, че се бяха провалили с гръм и трясък. И пламъкът беше изчезнал. "Това и ме тласка към алкохола!", каза си тихо Трънски, докато устата му се пълнеше с вкус на жлъч. Напоследък често си говореха с другарите по този въпрос. Явно и другарите му не бяха доволни от живота си тук и искаха повече. Другаря Врабчев беше попаднал на едно приемливо предложение и открито настояваше да се възползват от него. Щеше да е опсано, но поне щяха да вършат нещо значимо!
"Трябва да направя нещо! Трябва да променя нещо! Може би трябва да приема предложението на др. Врабчев?", зачуди се Трънски и отново се вгледа в огледалото. "Но първо, да хапна нещо обяд!", каза си и се отправи към вратата. 

1xI5238.jpg

Москва
Масивният часовник изпълваше големият, мрачен кабинет със силно и ритмично тиктакане, което почти заглушаваше тихият разговор на двамата мъже. По-младият седеше във великолепно изглеждащ, тапициран с кожа стол, зад масивно дървено бюро. Беше висок и вероятно допреди няколко години би било правилно да се нарече слаб, но вече, масивно шкембе изпълваше марковата му риза. Другият мъж, значително по-възрастен, също се беше настанил в удобно кресло. Годините го бяха прегърбили и изглеждаше съвсем дребен на фона на събеседника си. И двамата пушеха цигара след цигара. През дебелите, почти спуснати завеси се виждаха единствено дебели стъкла със странно изглеждащ зеленикав отенък. Едвам процеждащата се светлина осветяваше носещия се на талази из кабинета дим.
- Витали, това което предлагаш е доста рисковано! Преценил ли си правилно ситуацията? - замислено каза възрастният мъж.
- Имам разрешене от най-високо ниво. Във всички случаи ще извлечем ползи, въпросът ще бъде само колко големи ще бъдат! А и от кога чакам момента, в който ще надцакам другата Кула? - отвърна Витали, по-известен като генерал-полковник Грушенко и кимна с усмивка на една страна. 
Възрастният мъж дръпна силно от цигарата, задържа дима за секунда-две, повдигна вежди и отново замислено каза:
- Нали помниш какво стана предния път? Пълен цирк, не успяха да опазят секретността и един ден. Да не говорим, че в крайна сметка, свалиха погрешния самолет! А и сега толкова много хора ще участват - не е като да закопаеш един набързо разчет?
- Твърде много се тревожиш, но сме си взели поука. Въобще няма да се крием, ще действаме открито! Ще поставим света пред свършен факт. От там нататък, ако украинците откажат, както предполагам ще направят и нашите отпускари свалят още един, директно действаме. Ако поддадат и изпълнят исканията - още по-добре! Просто ще пратим един от нашите самолети там и сами ще си създадем повод за официална намеса. Както и да е, имаме залена светлина, всичко вече е въпрос на броени седмици. 
- Ами американците? Европа само ще повряка малко и ще бъде възмутена, но те дали ще оставят нещата така?
- Ха, американците! - засмя се Грушенко - Няма да си мръднат пръста! Няма да посмеят да се конфронтират с нас открито! Дори и да искат да се намесят - няма как. В Украйна, на терен, имат само съветници - няма как да реагират достатъчно бързо. А да пращат авиация против такава мощна групировка на ПВО е чисто самоубиство и те го знаят. 
Възрастният мъж само замислено дръпна отново от цигарата. В този момент през тежката врата влезе съблазнително изглеждаща млада дама, облечена в униформа и внимателно постави на голямото бюро поднос с компактен самовар и чаши за чай. Грушенко я погледна с усмивка и й каза:
- Скъпа ако обичаш донеси ни от касата онази дебелата черна папка! 
Стройната русокоса красавица се усмихна учтиво, кимна и побръза да излезе, тракайки с токчетата си по частите от пода, непокрити с дебел килим. Възрастният мъж я изпроводи с мрачен поглед и се обърна към събеседника си:
- Не е ли малко младичка за полковник? Май не ти е само секретарка?
Генерал-полковник Грушенко се ухили до уши.
- Ти как мислиш, че се става полковник на 26? А и при положение, че Туванеца вече си има генерал-майор, аз защо да си нямам полковник?
Възрастният мъж обаче се намръщи още повече и сърдито отвърна:
- Витали, знаеш, че жените са опасни, когато влезят в леглото на влиятелен човек! Още повече, когато работят за теб! Предупреждавал съм те милион пъти...
- Да, да, да - прекъсна го раздразнено Грушенко - да не си вадя оная работа, там където си вадя хляба! Знам! Но мисля вече съм достатъчно възрастен за да вземам собствени решения, така че хайде вместо да се концентрираме върху моя сексуален живот, да обсъдим подробностите на операцията! 

Някъде на север.
Трънски влезе в кръчмата и седна на една от малкото свободни маси. Помещението беше малко, задимено, шумно и в него се преплитаха поне шест различни миризми, далеч не всичките приятни. Въпреки, че след тежкото сутрешно главоболие беше решил тази вечер да не пие твърд алкохол, почти машинално все пак си поръча водка. "Но само една, че имаме важни работи за обсъждане!", каза сам на себе си. Бяха се уговорили с другарите Врабчев и Мизиев, да се видят и да обсъдят предложението на Врабчев. След дълги размишления през деня, Трънски почти се беше самоубедил, че ще е най-добре да го приемат, но щеше да остави окончателното решение на другарите си. 
Малко по-късно те влязоха и го затърсиха с поглед. Когато го откриха през дима, му махнаха възбудено и започнаха да си проправят път през препълненото помещение към него. Въпреки, че раната беше зарастнала отдавна, от време на време Врабчев накуцваше. Особено когато беше развълнуван, като сега. Двамата седнаха, набързо си поръчаха по чашка и вдигнаха припряно наздравица.
- Е добре, разказвай какво ти предложиха? - тихо попита Трънски.
Врабчев съзаклятнически се наведе напред над масата и започна да шепне:
- Нали го помните Серьожата Устенко? Оня дето уж бил на гурбет и се беше върнал за малко преди месец?
- Оня дето си дойде с големия джип? Какъв беше..., абе иномарката? - бързо попита Мизиев.
- Да, да, същия! Една вечер бяхме седнали на една маса и той разправяше за гурбета - къде бил ходил, какво било, що било. Някъде там Сирия ли Ирак ли. Та, след като пийнахме повечко и се поразотиде компанията, ми разказа, че всъщност бил в някакъв секретен доброволчески отряд - Бетовен. Първо бил за кратко в Донецк, после вече заминал за Сирия и откарал там доста време. Каза, че вършели все отговорна работа, обучавали местните, съдавали мрежи от информатори, охранявали разни обекти. Понякога обаче ги обстрелвали, правели им засади. Обаче си заслужавало - плащали много добре и след отпуската щял да се връща. Подшушна ми, че винаги търсят способни хора и ми каза с кого да се свържа...
В този момент на масата им се стовари нечия ръка и всички буквално подскочиха, вдигайки поглед. Над тях се извисяваше заместник-председателката на местния колхоз. Беше млада, с не чак хубави, но правилни, леко азиатски черти. Обаче имаше телосложението на ръчна граната. Или по-скоро на 240мм. мина, тъй като беше висока близо два метра. Гледаше ги усмихнато, с блеснал от алкохола поглед и гръмогласно им каза:
- Какво правите, мили български братушки? Харесва ли ни нашето северно гостоприемство? 
Преди Трънски, Врабчев и Мизиев да успеят да я успокоят и да я уверят, че се чувстват отлично, тя изкрещя на цялата кръчма:
- Другари!!!! Наздраве за нашите български братушкииии!!!!!!
Останалите присъстващи веднага откликнаха и мина доста време, и доста наздравици, преди тримата да успеят пак да се усамотят, а Врабчев да продължи разказа си:
- До къде бях стигнал..., а да, та каза ми с кой човек да говоря и аз се свързах с него, така да проуча нещата. Каза, че търсели хора за Сирия и Донбас, трябвало само да отидем до Краснодар.
- Добре, но ти знаеш в каква ситуация сме! - прекъсна го Трънски - няма как да пътуваме извън Русия! Даже и тук, преди да пътуваме трябва да се обаждаме на офицера за свръзка.
- И за това го питах - нямало да бъде проблем, щели да ни извадят нови международни паспорти, при това съвсем легално. Работели съместно с правителството, а и далеч не сме били еднствените, които се нуждаели от нова самоличност за да отидат зад граница. 
И тримата се замислиха. Мълчанието стана продължително.
- Аз съм за! - накрая каза Мизиев - Да отидам в Донбас другари! Ще помагаме на братята новоруси да се отърсят от укрофашиския гнет. Точно като нашите деди партизани, ще се борим против фашизма! Или даже като славните Интербригадисти! 
- И аз съм за Донбас! - разпалено добави Врабчев - смърт за фашизма и капитализма!
 Трънски  огледа другарите си и забеляза струящият от тях ентусиазъм. За пръв път от много време насам, се почувства прилив на енергия и се провикна на висок глас:
- Смърт за фашизма! Днес Украйна, утре България! Наздраве другари! 
- Наздраве! - провикнаха се другите двама. 
Тостовете им обаче не останаха нечути и бяха повторени няколкократно от вече добре почерпените присъстващи. После пак и пак. Последните мътни спомени на  Трънски  от въпросната вечер бяха, как бавно и несигурно слиза по дървената стълба на кръчмата и вижда как Мизиев, вървящ малко по-напред, се спъва в последното стъпало и се просва по очи насред огромна локва. А до тях, заместник-председателката на колхоза почти поняся на ръце силно залитащия Врабчев към дачата си, безпроблемно отбивайки вялите му опити за съпротива. 

PVAi5zd.jpg

Петербург 
Докато тъмната лимузина на генерал-полковник Грушенко бавно се провираше през задръстването на Невский проспект, удобно настанил се на задната седалка, той четеше доклада съдържащ списъка на силите подготвящи се за операцията. Беше доста обемен и включваше наименования като С-300, С-400, Бук, Тор, Тунгуска, Красуха -2/4, както и няколко вида съвременни радари. Това, разбира се в допълнение към множеството танкове, бронирани машини и артилерийски средства. В края на списъка, почти между другото, се криеше и означение, което можеше да бъде разшифровано като пускова установка за ОТР Искандер. 
Грушенко изръмжа доволно, прибра доклада в дебела черна кожена папка и се обърна към седящия до него офицер:
- Прехвърлянето ще започне ли по план? Имаме ли достатъчно хора? 
- Да, заповедите вече пътуват. - отвърна офицера - До седмица всичко ще е готово. Сомелиера потвърди, че в момента в Краснодар формират щурмовия батальон. Оплаква се, че малко са зле от към квалификация на личния състав, но пък компенсират с брой.
- Това няма да е проблем, те така или иначе са пушечно месо! Местните подготвени ли са? Има ли проблеми с кампанията по маскировка? 
- С дезинформацията нямаме проблем - от време на време OSCE засичат по нещо, но нищо сериозно. От нашата страна на границата редовно организираме мероприятия с придвижването на някой стар танк или друга железария насам-натам за да проверим дали някой ще забележи. Ако се появи информация в интернет - от Фермата веднага я дискредитират. Скоро никой няма да обръща внимание на съобщенията. Малко по-проблемна е ситуацията с американските спътници - за сега се справяме, но ако сгъстят графика на прелитанията ще стане невъзможно да останем скрити. 
- Това няма да е проблем! - прекъсна о Грушенко - За момента нищо не подозират и нямат повод да пренасочват още спътници натам. Кажи какво става с местните?
- Там..., ситуацията не е добра... - предпазливо отвърна офицерът - От нашата страна нещата вървят, въпреки, че хората на другата Кула постоянно ни препъват. Но при тях..., въобще не можем да разберем какво става!
- Какво??!! - ревна генерал-полковникът - Нали ние имахме контрол върху цялата операция и всички сили? Как така не можем да разберем какво става?
- Господин генерал, изглежда са постъпили нови разпореждания... - смотолеви едвам офицерът.
- За какви нови нареждания ми дрънкаш бе идиот! Аз никакви нови нарежддания не съм получавал! - продължи да беснее Грушенко, след което вдигна вградения телефон и изрева в слушалката:
- Мини на другата линия и веднага ме свържи с Върховния!
Настана нервна тишина, докато чакаха да се осъществи връзката. Най-накрая Грушенко, въпреки, че беше целия почервенял от яд, ентусиазирано поздрави:
- Здравейте г-н Върховен! Извинете, че Ви безпокоя без предварителна уговорка, но изникна един поблем...
Отсреща явно бързо го прекъснаха, но генерала не се предаде и скоро продължи:
- Да, явно знаете за какво се обаждам! Все пак предварително бяхме съгласували... Но..., Да, разбирам, че е било предварително, но така се размива... Да, естествено, че и армията участва, но трябва всичко да се координира от едно място... Да, разбира се ще изпълня..., да слушам, г-н Върховен, довиждане!
Няколко секунди Грушенко остана неподвижен, все още стискайки слушалката, след което от устата му изригна неспиращ поток от псувни и той започна яростно да блъска слушалката в гнездото й, докато не строши и двете. Офицерът до него толкова се стресна, че се отръпна и почти се залепи за врата. Изглеждаше така сякаш сериозно обмисля дали да не слезе от колата в движение. През останалата част от пътуването им, никой не порони и дума. 

cmKvtpF.jpg

Някъде на югоизток
На близо хиляда и пестотин километра от там, майор Анасченко гледаше командира си с недоумение. Преди няма и двадесет минути го бяха извикали за да му съобщят, че трябва незабавно да приведе в пълна готовност една батарея Смерч, както и необходимите за самостоятелни действия на батареята средства за комнадване, целеуказване и транспорт, и да бъде в готовност след два дни да се натовари на влакова композиция, пътуваща за Ростов. На гарата под негово командване щяло да премине и група въоръжена с безпилотни системи, като след пристигането си щели да вземат съвместно участие в учение. Въпреки, че всичко това беше напълно неочаквано, заповедите не биха пробудили подозрението на Анасченко ако идваха от собствения му командир. Но всъщност, те идваха от устата на цивилно облечен човек, седнал на едно от креслата, кото дори не си беше направил труда да се представи. 
Майора се отърси от вцепенението си, погледна от високо цивилния мъж и рязко каза:
- Извинявате господине, но аз получавам заповедите си от висшестоящите ми командири, а не от... 
Явно предвидил не особено ласкавият израз, кото щеше да последва, командирът му с рязък жест го прекъсна:
- Вече проверих пълномощията на нашя..., гост! Даже за да не стават неразбирателства, поисках потвърждение от доста високо. Заповедта от всякъде беше една и съща - да изпълняваме нарежданията му незабавно!
Цивилният се усмихна ехидно и нахално запали цигара, преди да продължи:
- Та както Ви казвах майоре, когато пристигнете в Ростов, ще вземете участие в учение. 
- Но, аз не съм чул да предстои учение? Това да не е внезапна проверка? - все така подозрително попита Анасченко.
Цивилният го погледна косо и с ехиден тон отвърна:
- Майоре, Вие не сте тук за да чувате или да мислите, Вие сте тук за да изпълнявате заповеди! 
След кратко мълчание цивилният мъж бръкна в чантата си, измъквайки няколко напечатани листа, изпъстрени с гербове и печати, както и означен с множество надписи, запчетан с восъчен печат плик. Обърна се отново към майора и му ги подаде:
- Като стана дума за заповеди - това са официалните разпореждания за пътуването Ви. А в плика е другата част от заповедите Ви, която ще отворите чак след пристигането си в Ростов. Разбрахте ли ме?
Анасченко неохотно прие документите и отвърна с "Тъй вярно!". Погледна още веднъж командира си, но той не каза нищо, само комна и го освободи. Анасченко отдаде чест, обърна се и тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато цивилният мъж отново се обади:
- А, майоре, още нещо! Много е важно всички да разберат, че отивате просто на нормално учение! Ще поостана ден-два и ако чуя някакви необичайни слухове, ще Ви държа лично отговорен!
Анасченко отново процеди през зъби "Тъй вярно!" и забързано излезе. Вече навън спря за миг и пое дълбоко въздух. "Уж отиваме на обикновено учение, а ми дават заповеди в запечатан с восъчен печат плик! Кого баламосват? " - подхвърли си горчиво на ум, после започна машинално да прехвърля задачите, които трябваше да свърши. С тях щеше да се справи някак, но оставаше един по-сериозен проблем - как да се пребори с всесилния клуб "Клюкарка", в който дейно участие вземаха всички офицерски и войнишки съпруги. 

10OzQzv.jpg

Някъде на запад
 Трънски  се взираше в дъските на тавана, но въпреки силната умора не можеше да заспи. Последните близо две седмици минали като на сън. След като взеха съдбоносното си решение, той и другарите не бяха губили много време да се подготвят - само колкото Врабчев да уговори нещата. След дългото и уморително пътуване до Краснодар, човек от Бетовен ги беше посрещнал на гарта и ги беше докарал в лагера за подготовка на отряда. Почти веднага се бяха срещнали с командира си - едър, мустакат човек, на средна възраст, с вид на бивш военен. Беше се представил с позивната си - Ксерокса. Пръвоначално ги беше огледал доста неодобрително, но след като ги поразпита за предишния им опит, като че ли се поуспокои. Както им бяха обещали, той им раздаде новите паспорти.  Трънски  вече фигурираше с името Вук Червенкович, роден в СССР потомък на преселили се сърби. Мизиев, щеше да се преобрази в руснак с чеченски призход - Шамил Мизаев. Но най-интересната "съдба" се падна на Врабчев. Той щеше да се превърне в Шарл Рахнур - син на френски комунист от марокански произход, емигрирал в СССР, някъде към края на студената война. 
След като получиха новите си паспорти и уредиха документите, моментално ги бяха разквартирували и изпратили на опреснително обучение. А самото обучение си го биваше - всяка вечер заспиваха като заклани, само за да бъдат събудени посред нощ и да започнат отново. Тъй като и тримата нямаха военен опит, въбоще не блестяха на фона на "колегите" си, много от които идваха директно или от армията, или от поздемния свят и знеха добре как да си служат с оръжие. Но пък "Червенкович", и дургарите му се бяха представили добре на някои от тестовете за пригодност и Ксерокса с удоволствие ги беше взел в щаба си - муускули имаше в изобилие, но глави явно се намираха трудно. Не че там работата им беше по-лесна, даже напротив. Никой не беше отменил упражненията, а освен тях трябваше да се води документация, да се извършва канцеларска работа и не на последно място - да се набляга на моралното и политическо възпитание на бойците. Именно там, тримата другари успяха да да се представят най-убедително, осланяйки се на предишния си опит в партийната ядка. 
Все така унесен в мислите си "Червенкович" продължи да се взира в тавана. Постепенно го изпълни онова чувство, смесица на напрежение и нетърпение, което винаги имаше преди акция. По многобрйните въздишки, пъшкания и шумове от въртене в леглата, които се разнасяха из спалното помещение съдеше, че не само той се чувства така. "Трябва да се успокия и да поспя иначе ще грохна точно за пътуването, а то няма да е лесно!" - каза си "Червенкович" и насила затвори очи. След три дни щяха да поемат към Донбас. 


Москва
В кабинета на генерал-полковник Грушенко отново беше полу тъмно, въпреки, че беше сутрин и цигарения дим все така се носеше на талази. Генералът палеше цигара след цигара и пиеше кафе след кафе, докато прехвърляше сводките. За момента всичко вървеше добре, но самия факт, че не контролираше лично операцията на север го вбесяваше. Още повече го вбесяваше факта, че за всяко зрънце информация от там зависеше от дргата Кула. А това си беше изцяло негова операция, той я беше замислил! Грушенко ядосано изпусна поредного гомяло кълбо цигарен дим, когато възрастният мъж отново влезе в кабинета му, без да почука. Генерал-полковникът само вдидгна поглед и мрачно каза:
- Предполагам си разбрал какво стана?
- Да, подочух нещичко. - уклончиво отвърна възрастният мъж. 
- Браво, и защо не нарави нищо мамицата му? - избухна Грушенко.
- Нямаше какво да направя, решението взе Върховния. Аз бях поставен пред свършен факт!
- По дяволите! - изпусва отново генерал-полковникът - Това е работа на Туванеца, сигурен съм!
- Витали, ти какво очакваше? Че ще навлезеш на чужд терен и ще използваш армията без нито другата Кула, нито Щаба да ти сложат прът в колелото? Не си чак толкова наивен!
- Бях подговил всичко, мамицата му! Бяхме получили предварително съгласие! А сега това! - отново се разпали генералът и удари с юмрук по бюрото. 
- Не гледай толкова негативно на нещата! - успокоително подхвърли възрастният мъж - Все пак главното направление е под твой контрол. Когато падне Мариупол ти ще обереш лаврите.
- Да, да така е! Но въпреки това... - Грушенко отново направи ядосан жест. 
- Виж, аз все още имам някои стари познати в Щаба и в другата Кула, мога да ги помоля да ми подшушват по нещичко. Така и така от утре ще съм с теб в Комплекса, ще те държа в течение.
Генерал-полковникът се позасмя:
- Имал си някои стари познати а? И ще ме дръжиш в течение? Ах ти хитра стара лисицо, знаеш, че се пека тука на бавен огън, но мълчиш до последно! 
- Ех, Витали, Витали... - ухили се и възрастният мъж - Колко пъти съм ти казвал да си държиш картите скрити! Както и да е, отпусни се малко, почини си и утре ще се видим в Комплекса.
Двамата мъже набързо си взеха довиждане. Грушенко поразхлаби вратовръзката си и запали нова цигара. "Можеше и да е по-зле!" - помисли си, след което се пресегна за да повика секретарката си. Тя влезе почти веднага и се забрърза към бюрото му. 
- Скъпа, нали не си забравила, че утре заминаваме за Комплекса и ще прекараме там следващите няколко дни?
- Разбира се, че не, господин генерал!
- Реших да си почина днес, за да съм свеж когато започне операцията. Моля те още днес вземи от секретния отдел всички необохдими документи за да не се бавим утре. Когато приключиш шофьорът ще те откара директно у вас и утре в точно 10:00 ще дойде да те вземе.
- Слушам, господин генерал! А, ще имате ли още нужда от мен днес? - с многозначителен поглед попита русокосата секретарка.
- Не, не съкпа, почини си и ти, следващите дни ще са доста дълги! А и ще прекарваме достатъчно време заедно в Комплекса. - с хищна усмивка отвърна Грушенко. 


Москва
Въпреки, че полковник Маша Тайвановска разпореди на секретния отдел да подготвят документите за предстоящата операция още преди обед, естествено нещата се проточиха и тя беше принудена да прекара следобеда в разговори с колежки, отклоняване досадни на телефонни обаждания, посещения, бумащина, и естествено в раздразнение за загубеното време, което можеше да използва за по-приятни неща, например пазаруване. Многобройните й позвънявания в отдела с цел подканяне изглежда носеха по-скоро обратен резултат. Когато часът взе да наближава 17:00 от своя страна шофоьорът започна да й звъни непрестанно въпроса кога ще е готова за да я откара в къщи. Това съвсем я изкара от нерви, но въпреки крясъците по телефона, минаваше 18:00 часа, когато най-после й донесоха матовото куфарче, със специални секретни закопчалки и запечатано с впечатляваща оловна пломба. Тайвановска хубаво нахока офицерите още веднъж, въпреки, че те конкретно, нямаха никаква вина за забавянето, подписа протокола и ги отпрати. След което, въпреки продължителните и упорити телефонни повиквания от страна на шофьора, отдели близо половин час за да оправи грима и прическата си преди да излезе. За своя изненада обаче пред входа не беше паркирана служебната кола, а огромно черно БМВ. В първия момент Тайвановска се стъписа, в следващия едно от стъклата се спусна и тя позна колата. Моментално се зватече към нея и започна с приглушен тон да се кара на шофоьора:
- Вадим, какво правиш тук? Знаеш много добре, че не трябва да идваш! Ако шефа ми те види, ще те убие!
- Спокойно mon cher colonel! - уверено отвърна младият мъж - Дъртия пръч няма да разбере! 
- Как въобще влезе на вътрешния паркинг?
- Използва твоя попуск! Беше го забравила у нас. - ухили се Вадим - Въобще не знам за какво ти е пропуск за паркинга при положение, че нямаш кола. Хайде качвай се по-бързо.
- Ти луд ли си? - почти изкрещя Тайвановска и повдигна куфарчето за да го покаже на Вадим - С това мога да се движа само със служебен транспорт. Всеки момент шофьорът ще дойде да ме вземе!
- Не се тревожи mon cher colonel, няма! Изпратих го да си ходи преди петнадесет минути.
- Какво си направил?!??!! - направо зяпна Тайвановска.
- Хаде mon cher, качвай се! 
Жената се огледа крадешком и бързо се шмугна в колата. Веднага щом затвори вратата се развика:
- Идиот такъв! Как можеш да правиш такива глупости! Заради теб ще ме уволнят!
Вадим обаче не изглеждаше ни най-малко обезкуражен от тези нападки.
- Правя глупости от любов mon cher colonel! При положение, че няма да те видя цяла седмица, не можех да понеса мисълта да прекарам без теб тази вечер!
След което се пресегна към задната седалка, измъкна от там букет рози и продълговата кутия за бижута, и с елегантен жест ги подаде на Тайвановска. Изражението й умекна. Когато отвори кутията и откри вътре красива брошка възкликна:
- О, котииик! Благодаря!
- Няма защо mon cher! - усмихна се Вадим - Запазил съм едно дискретно сепаре в страхотен ресторант, ще хапнем на бързо и ще се прибираме. 
Тайвановска закима ентусиазирано и след четиридесет минути двамата влязоха през дискретен страничен вход в модерен ресторант. Сепарето им наистина беше закътано и нямаше опасност някой да ги види. След като се нахраниха, Вадим заведе "своя полковник" в стилния си апартамент. Докато Тайвановска се радваше на изгледа той нагласи ягоди, шампанско и сметана. След известен размисъл измъкна от хладилника и кутия течен шоколад. Малко по-късно в апартамента започна да се разнася силен женски кикот. 


Москва
Около дванадесет часа Вадим се събуди. Провери Тайвановска, която обаче спеше дълбоко. "Остана и да се събуди, при тази конска доза която й сиах в шампанското!", помисли с той на ум, след което внимателно нагласи радиобудилника си до леглото. В него имаше вградени камера и микрофон, които щяха да му позволят да чуе и види всяко нейно движение. Внимателно се измъкна от спалнята взе куфара със секретните документи и се затвори в кабинета си. Пусна особено изглеждащите щори на прозорците - всъщност те просто затваряха металната мрежа, която опасваше целия кабинет и огледа оловната пломба запечатващ куфарчето. Порови в една раница, която беше донесъл предварително и измъкна изглеждаща по същия начин пломба, но без печат. Без да му мисли, сряза телта на тази от куфара, измъкна я, след което я постави на малък, но много точен лазерен скенер. За няма и две минути той изготви точен сканиран образец на печата. Вадим седна на компютъра, поигра си малко и след още няколко минути малък 3D принтер забръмча до бюрото му. Щеше да отпечата заготовка, с която после да придаде на празната пломба необходимия вид. Докато пинтерът работеше, Вадим се зае с по-трудната част. Не беше проблем да се справи с ключалките, проблемът идваше после - когато се отвореше куфарът моментално излъчваше сигнал. Отделно от това във вътрешната му система се водеше пълен запис на това колко пъти е бил отварян, колко време е стоял отворен и прочее. Именно този вътрешен запис беше най-труден за манипулиране, но Вадим беше сигурен, че ще се справи. Подготви нещата и на програма й бяха нужни само пет минути за да разкрие кодовете на ключалките. Щом отвори куфара веднага стартира друга програма, която започна да прониква във вътрешната система. Тя вече се забави доста повече, но в крана сметка позволи на Вадим да изтрие, както данните за послединя достъп, така и следите от "взлома" си. След което на спокойствие започна да разглежда материалите от куфара. С изключение на дебелата черна папка, нищо друго не представляваше особен интерес. Но само първите страници от нея, бяха достатъчни на Вадим да разбере, че се е докопал до нещо важно. Веднага започна бързо да сканира страниците, като от време на време хвърляше по някой поглед към образа от камерата, показващ спящата Тайвановска. Когато стана готов прибра всичко в куфарчето, възстанови пломбата, след което отново седна на компютъра и се зае да обработва информацията. Щеше да я вкара на малки "парчета" във вече съществуващи гоеми файлове - например филми или снимки и да ги изпрати през дълга мрежа от сървъри. Така дори и някой да следеше трафика, без съвсем конкретна информация за изпращача, получателя и метода на кодиране, щеше да вижда най-много как някой тегли пиратско видео от интернет. 
Вадим погледна часовника си - минаваше два часа. Внимателно изгаси техниката, върна куфара точно там от където го беше взел, наля си чаша вода, която остави на ношното шкафче и си легна до блаженно спящата Тайвановска. 

9HORJGg.jpg

Някъде далеч на юг
Компютъра изпиука и събуди Ави Голдщайн. В пръвия момент той се стресна и обръркано се огледа, докато си спомни къде се намира. Разтърка очи. Мразеше факта, че остарява. Въпреки, че не изглеждаше на много повече от петдесет, всъщност вече прекрачваше шестдесет и пет. До преди десет години можеше да стои буден цяла нощ, а сега му се налагаше често да подремва. "Заспал на пост! Страхотно!", помисли си Ави и в първия момент се ядоса на асистента си, защото го беше оставил да спи, но бързо му мина. Погледна към малкия балкон, на който младият мъж в момента пушеше и се взираше в нощната тъма обгърнала Негев. Всички в службата му викаха по прякор - Зиви, нищо, че всъщност се казваше Давид. Беше умно момче, страхотен анализатор, но понякога прибръзваше. Още не беше дошло онова търпение, което идва само с годините и опита. "Много е умен, но хич не го бива да държи шефа си буден!", с усмивка си помисли Ави и му махна, когато той се обърна към стъклата на кабинета. Зиви се сепна, бързо угаси цигарата и още от входа попита: 
- Получихме ли информация?
- Да, проклетия компютър ме събуди когато започна да получава данни! 
- Е, шефе, ти не си първа младост и имаш нужда от повечко почивка. - шеговито подхвърли младият мъж. 
- Знаеш колко мразя да ми напомняш, че съм стар, нали? - с престорен укор каза Ави.
- Да, нали за това постоянно ти го повтарям! - отново шеговито му отвърна Зиви, след което седна на компютъра и започна да извлича информацията.
- Да видим какво ни е пратил този път.
След близо час напрегнато взиране в екрана и двамата се отдъпнаха замислени. Бяха очаквали нещо интересно, но определено не това. Пръв проговори Зиви:
- Шефе, както винаги нюха ти е страхотен! А и нашият човек заслужава само похвала! 
- Да, това е сериозна работа! Най-добре ще е бързо да уведомим американците.
- Но защо шефе? Това не ни касае пряко? Защо да си разкриваме източниците? - учуди се Зиви.
- Защото млади приятелю, те все пак са ни съюзници. Освен това, ние им помагаме с нещо дребно, което не ни касае, а после искаме да ни върнат услугата с нещо по-голямо, което определено ни касае! И те не могат да ни откажат! - с усмивка отвърна Ави, след което добави - Най-добре криптирай материалите и ги изпрати на Директора. И организирай конферентна връзка с него и Министър-председателя. Няма да са доволни, че ги будиш, но бързо ще се разсънят, когато прочетат за какво става дума. Трбява бързо да решим как ще действаме.

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

rcbHsXk.jpg

В покрайнините на Москва
Генерал-полковник Грушенко и антуражът му пристигнаха в Комплекса почти точно в единадесет часа сутринта. Всичко беше предварително подготвено и не заубиха много време за разквартируване и огранизиране на битови удобства. Точно в единадесет и половина всички се бяха събрали в голямата конферентна зала, където на множество екрани се прожектираше информация т всякакви източници - от телевизия и интренет, до секретни военни средства за свързка. С обичайното закъснение от около петнадесетина минути започна съвместната пресконференция на главите на непризнатите Донбаски републики. Сред всеобщо удивление, те обявиха, че вече разполагат с далекобойна система зема-въздух, разработена със собствени сили и с пленени от укринската армия компоненти, която има аналогични възможности на руската С-400. С цел защита на териториалната си цялост, двете непризнати републики обявявиха въздушното пространство на лявобрежна Украйна за забранена за полети зона и предурпедиха, че ще свалят всяко въздухоплавателно средство нарушило границите на забранената за полети зона. 
Очаквано, това съобщение имаше почти ефекта на взривена атомна бомба. След като се отърсиха от първоначалния шок, журналистите дайствително се сбиха за правото по-първи да зададат въпрос, което предизвика бурния смях на съралите се в конферентната зала на Комплекса. Така или иначе, въпроси бяха допуснати само от предварително определени и инструктирани представители на медиите - и двете пресслужби се бяха подсигурили срещу евентуални издънки. 
"До тук добре!", въздъхна с облекчение Грушенко. Най-деликатната част от плана беше вкарването на зенитно-ракетните комплекси и радарите на територията на двете републики без никой да заподозре нещо. И за разнообразие, прехвърлянето беше минало безпроблемно. Макар, че в последствие, в интернет все пак се появиха снимки и видео на някои от пътуващите машни, това стана след пресконференцията, когато така или иначе всички бяха поставени пред свършен факт. Сега, под прикритието на мощната противовъздушна отбрана можеха да се придвижват спокойно без да се опасяват, че ще намеренията им ще бъдат предварително разкрити или осуетени, дори от авиацията на НАТО. Е, разбира се спътниците оставаха проблем, но по този въпрос нищо не можеше да се направи. 
Докато другите в конферентната зала все още се поздравяваха с усмивки и тупаха по гърбовете, Грушенко вече беше започнал да преглежда докладите. Позволи си да се усмихне - за момента всичко вървеше точно като часовник "Ракета"! Вдругиден, още в ранни зори, щурмовият батальон на компанията "Бетовен" щеше да премине границата между Русия и окупираните територии. Те имаха задача да подсигурят основните пътища и кръстовища, да охраняват маршрутите и най-вече да държат любопитните очи настрани, арестувайки наблюдателите от OSCE, и унищожавайки средствата им за наблюдение. Привечер и през нощта на същия ден, намениците щяха да бъдат последвани от тежко въоръжените "отпускари" , които щяха да се разположат дълбоко в територията на неризнатите републики и да чакат стартовия сигнал за офанзивата. 
Седнал в удобното си кресло генерал-полковникът гледаше с интерес как ситуацията бавно се развиваше. Почти веднага селд пресконференцията на Републиките, представителката на руския МИД, Дурка Сахаровна нарави изявление в което умело защити правото на народите за самоопределяне и защита на териториалната цялост, включително и чрез превантивни действия засягащи територията на други държави. Позицията й както винаги беше посрешната с бурни аплодисменти от страна на допуснатите журналисти. 
По-късно множество европейски държави започнаха една след друга да изразяват "силна загриженост". Грушенко направо се разхили. "Друго няма и да направят!". Американците за момента мълчаха. "Явно обмислят как да излязат от положението", реши генерал-полковникът. По факта, че въпреки, че беше засегнатата страна, Украйна успя излезе с официална позиция чак в късния следобед, можеше да се съди, че украинците бяха в състояние на пълен шок и паника. Украинското правителство естествено реагира изключително остро на заплахите от страна на непризнатите републики и обявяви, че няма да преговаря с терористи, опитващи се да променят насилствено конституционния ред в страната, но само толкова. Настроението на Грушенко съвсем се повдигна, когато надвечер прочете последните разузнавателни сводки - нямаше никакво раздвижване при американците и НАТО, а в украинските въроъжени сили явно цареше шаш и паника - тепърва започваха да вдигат по тревога части, а и те се брояха на пръстите на едната ръка. Донесенията за готовността на собствените сили му вдъхваха допълнителна увереност. 
Доволен от развитието на нещата, Грушенко се отдаде на шеги и small talk по време на вечерята в столовата, след което се оттегли в апартамента си и повика секретерката си, полковник Тайвановска, за да "поработят извънредно". 

kIQJ9eZ.jpg

Някъде на юг
"Червенкович" също присъстваше на нещо като официална вечеря. За последната вечер преди заминаването на батальона беше организирана нещо като вечеринка за бойците, а която да се повеселят и отпуснат. Имаше хапване, че и пиване. Беше предвидена и програма - няколко местни самобитни ансамбъла щяха да изнесат представление. Също така с другарите Мизиев и Врабчев бяха подготвили кратка беседа за подобряване на морално-политическото състояние. Като най-добър оратор и парторганизатор от тримата, той щеше да я изнесе малко по-късно през вечерта. 
Вечерниката бързо напредваше и живописните преставления вървяха едно след друго, редувайки се с тостове. Бойците естесвено, най-много се радваха на появяването на младите момичета и жени, които облечени в национални носии пееха и танцуваха. Естествено хитовете на вечерта бяха неповторими произведения на самобитното народно творчество като "Песня про Великого Вождя" и "Мы все хотим, выйти замуж за Лилипута", като изпълняващите ги по няколко пъти бяха викани на бис. По едно време, под възгласите на цялата столова, подпийналите другари Врабчев и Мизиев се втурнаха да играят казачок, но след като катурнаха няколко пъти при неуспешните си опити, го обърнаха на ръченица, предизвиквайки вълна от смях. 
Дойде и момента в който "Червенкович" беше поканен на импровизираната сцена за да изнесе своята беседа. Ставайки от мястото си, придружен от аплодисменти и от окуражителните провиквания на двамата си съратници, той набързо гаврътна едни "фронтовые сто грамм" за кураж и взе микрофона. Като опитен оратор, "Червенкович" първо поздрави бойците и похвали смелостта им да се захванат с важно дело като настоящото. След което започна да описва дълбокото страдание на обикновените хора, гинещи и подтиснати под ярема на човеконенавистния укро-фашистки режим. Описа тежката им борба - как шепа смели доброволци, с голи ръце, прости миньорски инструменти и тук-таме по някоя изкопана от шахтите пушка, реликва от Великата Отечествена война, са отблъснали наглото нападение на украинските пълчища, въоръжени с танкове, артилерия и самолети. Бавно и искусно той премина към настоящото положение - новия етап в правдивото дело на безстрашните новоруски борци за свобода, в което утре и те щяха да вземат участие. Сравни подвига, който ги очакваше с подвига на славните интербригадисти при битката на река Ебро, когато републиканските сили смело бяха атакували страхливия си фашистки противник, точно както те щяха да направят скоро. 
От една по-закъната маса Ксерокса наблюдаваше как хората му се веселят, но мислите му бяха другаде. Предстояха им тежки дни, ако не и седмици. Въпреки отличното планиране, подготовката на бойците не беше толкова добра, колкото му се искаше. За съжаление, верятно не малко от тях нямаше да се върнат. Не му беше за пръв път и знаеше, че често дори най-дребните камъчета "обръщаха колата" дори на отлично подготвени части, а какво остава за такива събрани само за месец - два. Реши, че ще ги остави да се повеселят наволя и утре да починат до по-късно, преди да се отправят към лагера до границата. Същевременно с половин ухо слушеше беседата на "Червенкович". Подпийналите мъже го наблюдаваха с внимание и попиваха всяка негова дума, а накрая го изпратиха с бурни аплодисменти. "Не беше никак зле!"- помисли си Ксеркоса - "Но все пак добре, че на никого не му хрумна да попита, кой в крайна сметка е победил в битката на река Ебро..."

bcMLiLi.jpg

Не далеч от там
На майор Анасченко също не му беше до празнуване. Ама въобще. Както гласяха заповедите, по време на дългото пътуване с влака до Ростов беше отворил запечатания пакет. Това което видя там не само не му донесе яснота и спокойствие, а още повече засили тревогата му. Даже не знаеше под чие точно командане е прехвърлен - в заповедта имаше чин и фамилия, но нощо повече. Едно беше сигурно - не отиваха на никакво учение. 
Щом пристигнаха на военната част от гарата в Ростов дежурния офицер, не само не им разреши да се разтоварят, но въобще забрани на всички освен него да слизат от влака или дори да говорят с външни хора. Около половин час след като вагоните спряха и когато Анасченко вече наистина се чудеше какво става, мотаейки се по перона, пристигнаха няколко души в цивилно облекло, които отново му подадоха заповеди в запечатан плик. Набързо го уведомиха, че продължават към Тангарог, но вагоните с личния състав трябва да пътуват със спуснати завеси и при пълно затъмнение. Никой не трябва да излиза между вагоните, нито дори да спуска прозорци за да изпуши цигара. Всички трябваше да предадат и мобилните си телефони. Цивилните щяха да пътуват с тях за да съблюдават изпълнението на тази част от заповедите. Като чу това Анасченко съвсем се шашардиса, но нямаше какво да направи - заповедите си бяха заповеди. Което обяснение обаче никак не успокои вониците му, които започнаха да измислят какви ли не небивали теории. Преди да потеглят отново Анасченко успя само набързо да провери закрепването на техниката върху вагоните и то под зорките погледи на цивилно облечените мъже. По време на пътуването си до неясното местоназначение на няколко пъти спираха и сменяха коловози. Майорът беше почти сигурен, че в крайна сметка няма да пристигнат в Тангарог, ако и официално да бяха тръгнали натам. Още повече, че при едно от спиранията, чу приглушен разговор между стрелочниците, в който се споменаваше наименование на населено място, звучащо точно като "Матвеев Курган". А той знаеше много добре къде се намира Матвеев Курган. 

pPxa0tk.jpg

В покрайнините на Москва
Грушенко се събуди рани и в отлично настроение. Взе бърз душ в просторната баня на апартамента си и още преди закуска се отправи към конферентната зала, където го чакаха докладите за изтеклата нощ. След като ги прочете усмивката му разцъфна още повече - все още нямаше никакви индикации за каквато и да било военна реакция от НАТО. Европесйките "партньори" бяха започнали като бабички да се оплакват една на друга и да се чудят какво да предприемат. Американците най-после бята излезли с кратко съобщение, че "следият развитието на ситуацията". Объркването и неразборията в управленските кръгове на Украйна беше пълно - информаторите докладваха за безкрани съвещания, съпроводени с раздори и буквално за невъзможност да се вземе единно решение. Естествено това ставаше не без активната помощ на дълбоко законспирирани руски агенти. Украинската армия, също се луташе в очакване на еднозначни заповеди и по същество не предприемаше нищо. На три пъти през ранните часове на деня украински военни самолети бяха "пробвали" зоната и бяха обстреляни, като дори един беше свален. Съвсем незначителни сухопътни сили се бяха отправили по тревога към източната част на страната. За свое собствено учудване видя, че е получил пълна сводка за събитията и подготовката на север, което изначаваше, че дори другата Кула оказваше пълно съдествие. Напълно доволен от развоя на събитията генерал-полковник Грушенко се отправи към столовата за закуска. Там се натъкна на своя по-възрастен приятел, който го покани да седне на неговата маса. 
- От вида ти на котка, току-що докопала домашното канарче, съдя, че нещата се развиват добре, а Витали?
- Да, така е наистина! - разсмя се Грушенко - Чак до там, че получих сводка от северната част!
- Да, аз ги помолих да ти я изпратят. 
- Помоли или им заповяда? - малко жлъчно попита Грушенко - А аз тъкмо бях започнал да се надявам, че ако не друго поне няма да ми пречат...
- Остави тази работа Витали, по-добре ми кажи имате ли вече официално разрешение да пренасочите самолет ако се наложи?
- Не, но все още се надяваме някой да мине достатъчно близко за да ни свърши работа. Все пак забранената за полети зона е изчислена така, че да можем да ударим и нещо летящо извън нея. Но ако се наложи, ще поискам разрешение в края на деня да отклоним полет **2*73.
- Дано да не се наложи да даваме повече жертви от необходимото! - замислено каза възрастият мъж.
- Така е и ако се наложи ще е истинска трагедия, но победата изсиква жертви... - равнодушно отвърна Грушенко и продължи да закусва с видимо голям апетит, след което отново се отправи към голямата заседателна зала.
Първите извънредни телевизионни репортажи започнаха по обяд и го свариха тъкмо когато четеше последните сводки и се чудеше какво ли ще е обедното меню. Бяха извадили късмет! Пътнически самолет поради навигационна грешка беше навлязъл съвсем за кратко в забранената зона, а зенитчиците само това бяха чакали. Изненадан, Грушенко почти скочи от креслото си, застана през най-големия монитор и с рязък тон нареди картината да бъде прехвърлена на него. Когато разбра, че на всичкото отгоре самолетът се беше оказал саудитски, прихна да се смее. "С един куршум - два заека!" - с весел тон на всички наоколо - "Точно това и заслужават онези мърсници!". Хората покрай него също се разсмяха и започнаха да се поздравяват.
Веднага, предварително добре смазаната машина заработи на пълни обороти. В ранниуя следобед, когато се получи официално потвърждение, че е свален граждански самолет, говорителката на МИД Дурка Сахаровна разпространи официалната руска позиция, обвиняваща за "несравнимата трагедия" властите в Киев. На края на изявлението си, в емоционален момент, тя се просълзи, обяви, че кръвта на невинните обагря ръцете на украинските палачи, и призова "героите от Донбас" да сложат край на този "човеконенавистен фашистки режим". След това прочувствено изявление, тя беше изпратена от допуснатите в залата журналисти, на крака, с овации. 
Малко по-късно започна съвместната пресконференция на представителите на непризнатите Донбаски републики. Сепаратистите също обвиниха за случилото се единствено властите в Киев, като посочиха, че имат доказателства, че те умишлено за отклонили гражданиския самолет за да бъде свален и по този начин да дискредитират Републиките пред международната общественост. Обявиха инцидента за инсценировка и провокация и официално денонсираха всички съществуващи споразумения. 
Веднага в пресконференцията се включиха представители на армейските структури на двете непризнати републики, които директно анонсираха началото мобилизация и бъдеща военна операция, целяща да свали от власт "фашисткия" режим в Киев и да освободи всички територии, населени с донбабвийци и лугандонци, намиращи се още под "украинския гнет". 
В сравнение с това което се случи после, "медийната буря" от предишния ден се стори на всички като подухване на вятъра. Медиите се напреварваха една друга да излизат с анализи, интервюта и мнения на експерти. Ако до вчера "Стара Европа" беше объркана, днес направо изпадна в ступор. От докладите на информаторите Грушенко разбра, че и там са започнали безконечни срещи, совалки, и телефонни обаждания в безплодно търсене на "обща позиция". В това време официалните им говорители можеха единствено да заекват пред пред многобройните въпроси на журналистите. И на-хубавото беше, че този медиен, информационен и политически хаос проточи до вечерта. 
А самият генерал-полковник започна да получава поздравления - първо от високопоставените лица присъстващи в конферентната зала, после и от редица други, които се свързваха с него по телефона. В късния следобед дори Вълховния ги изненада с кратка конферентна връзка, като похвали лично генерал-полковника за усилията му и заяви, че очаква по-нататъшни успехи. Единствено възрастният му приятел по едно време го погледна леко навъсено, през дима на вечно запалената си цигара и му каза:
- Още е рано да изглеждаш толкова самодоволно Витали! 
Но Грушенко смяташе, че е в пълното си право да получава поздравления. До момента всичко се развиваше точно по план. Към края на деня огледа още веднъж сводките и привика един от офицерите.
- Изпрати на всички командири съобщение, че денят "М" остава непроменен. Заповедите също! 

Rhc5KxP.jpg

Някъде далеч на запад
На близо осем хиляди километра от него, един друг генерал също седеше в конферентна зала. Само че тя беше много по-малка и той не приемаше поздравления. Беше висок и слаб мъж, с къса започваща да посивява коса. Четири звезди и многобройни ленти с отличия красяха униформата му. Въпреки, че беше пристигнал на работа още в малките часове на нощта и вече беше загубил броя на кафетата, които беше изпил, говореше спокойно и премерено с подчинените си. Показателен за отношението му към хората, беше факта, че и за приятелите, и за по-низшите нему чинове, той беше просто "Майк". 
- Изглежда много сме подценили ситуацията! Следващия път бих се радвал ако получаваме такива данни по-бързо - каза той и кимна към папката с документи, върху която се мърдреше тлъст надпис "Строго секретно". 
- Господин генерал, за съжаление разузнавателните агненции са се забавили, докато са извършвали предварително проучавне и са съпоставяли с данните от нашите източници за потвърждение. - отвърна един от офицерите. 
- Какво ти съпоставяне? - възкликна генералът и потърка уморено очи - До момента всичко се развива точно по този сценарий! Какво по-голямо потвърждение от това? Но по-неприятният въпрос е как сме го проспали?
- За съжаление дори в момента нямаме непрекъснато покритие от спътник над района. - отговори една от присъстващите дами, облечена в униформа на Морската пехота - За руснаците е детска игра да изчислят кога са дупките. Закарват всичко в лагер от своята страна на границата, а от другата правят аналогичен лагер, пълен с надуваеми макети. Когато няма опасност да ги засечем или ние, или OSCE, прехвърлят, истинската техника на мястото на макетите, а тях връщат обратно и надуват в лагера на руска територия. На пръв поглед няма движение и бройките съотвестват. Да не говорим, че понякога просто вкарват по-едрите неща в някое огромно изоставено хале и се налага да търсим игла в купа сено. Естествено, в крайна сметка ги хващаме, но минава време докато анализираме внимателно образите и ги съпоставим. Просто този път действаха бързо и ни изиграха. 
- Господи, каква каша! - въздъхна генералът - А там имаме само една шепа хора... Потвърждават ли се данните за прехвърляния на части от руската армия?
- За момента не можем да сме сигурни, но има някои индикации. Те не прехвърлят цели поделения, въпреки това сме засекли някои странни движения с неясни дестинации. Но в благодарение на някои прехванати разговори, със сигурност можем да кажем, че руски наемнически формирования се придвижват и то на запад! - отново отвърна дамата.
- Добре, искам да съсредоточите всички сили по този въпрос! А аз ще се опитам да издействам разрешение да уведомим украинците за това, което знаем, тъй като те в момента играят покер с чужди подправени карти... - заповяда генералът и се пресегна към един от телефоните, който изглежаше много странно, тъй като нямаше нищо напомнящо на бутони за набиране. Явно от него можеше да се обади само на едно място.

KQdwFd7.jpg

Някъде в югозападна Русия
"Червенкович" дремеше в товарното отделение на камиона, като само от време на време се събуждаше стреснат от някое по-рязко полюшване или пропадане в дупка. Почти целия предишен ден бяха пътували с дискретни автобуси до таен лагер някъде до границата с Украйна, маскиран в сградите и стопанския двор на някякъв голям колхоз. По време на пътуването, заедно с двамата си другари и останалите бойци от отряда напрегнато бяха следили новините, които се редуваха една след друга. Когато сепаратистите обявиха началото на мобилизация и военната операция на украинска територия, в автобуса избухнаха бурни възгласи и бойците започнаха да пеят с пълно гърло патриотични песни. "Черевнкович", Врабчев и Мизиев се отсрамиха, с макар и леко фалшиво, изпълнение на "Партизан за бой се стяга". 
След като притигнаха в лагера започнаха изморителни инструктажи, преговаряния на плановете за различни ситуации, проверки и пепроверки на оборудването, продължили до късно през нощта. Въпреки, че всички бяха страшно уморени и въпреки изричните заповеди на командирите всички да легнат и да си починат, малцина успяха да заспят. Повечето бойци нямаха голям опит и прекараха по-голямата част от нощта във въртене в леглата и безсмислени тревоги за утрешния ден. "Червенкович", Врабчеви и Мизиев също почти не бяха мигнали и сега дремеха, поклащаки се в такт със завоите. Щяха да преминат границата в затвореното товарно отделение на цивилен камион, облепен с огромни реклами на Донецка бакалия и с надпис "Замразено месо". Когато се бяха качили в него и на тримата другари бяха направили впечатление доста голямото количество неизчистена засъхнала кръв по пода и както и особената, леко сладникава миризма. Тъй като знаеха, че с него основно се превозват в двете посоки през границата хора, а не животни, доста се притесниха. Извество време тримата възбудено и напрегранто си шушукаха, но скоро умората взе връх. 
По едно време камионът се разтресе няколко пъти и спря. Всички вътре се разбудиха и запонаха напрегнато да се оглеждат. Отвън се чуваха приглушени гласове. "Границата", прошепна един от по-въстрастните бойци, който явно беше тук не за първи път. Скоро някой отчетливо потупа с юмрук по каросерията и камионът подължи по осеяние с дупки път. След двадесетина минути камионът отново спря, пак се чуха гласове, глухи удари по каросерията и вратите на товарното отделение рязко се отвориха. Всички започнаха да примигат срещу нахлулата, макар и смътна, ранно сутрешна светлина. А отвън се чу нетърпеливия крясък на един от команидирите:
- Слизате по-бързо скотове такива! Това да не Ви е екскурзия! Добре дошли в Донбас!

nQZe5Mb.jpg

Не далеч от там
Майор Анасченко също не беше спал цяла нощ от тревога. Както и очакваше, в крайна сметка влакът им не бше пристигнал в Тангарог а на някаква затъмнена гара, посред нищото. Ако въбоще беше имал останало и грам съмнение къде всъщност отиваха, то точно в онзи момент то се беше изпарило съвсем. Тихомълком бяха разтоварили вагоните под наздзора на цивилните. Въпреки протестите му, те ги бяха накарали, без да включват фаровете, да закарат техниката в някакви големи порутени халета. Цяло чудо беше, че никой не се беше пребил по време на пътвунането по непознатия, неосветен и тесен път. На всичкото отгоре не му бяха дали никакви обяснения - просто му бяха разпоредили да стои и да чака заповеди, без нико да си подава дори носа извън халетата. Въпреки официално наложеното им пълно информационно затъмнение, някои от войниците се бяха изхитрили да скрият по някой друг малък радиоприемник. Когато той разбра, се направиха на ударени - в заповедта било написано да предадат телефони, компютри, фотоапарати и устройства за съхраняване на данни. Никъде не пишело нищо за радиоапарати. В първия момент му беше идвало да им откъсне главите, вече по-скоро си мислеше, че ще трябва да ги награди! Така бяха разбрали за събитията в Украйна и трябваше да прекара почти цялата вечер в опити да успокои, и вдъхне увереност на хората си, особено тези със семейства. Тъй като знаеше на къде се бяха запътили, отдели специално внимание на проверката на техниката. Обстойно си поговори и с офицера, който командваше придадената част с безпилотници. Колегата му, се оплака, че той от своя страна няма как да провери машините си, тъй като никъде в халето няма ток, а цивилните им спътници му бяха забранили изрично да ползва генератор. Майор Анасченко го успокои до колкото можа и ако не друго, двамата поне успяха да съставят някаква методика по която щяха да се координират занапред. 
Така нощта беше минала бързо в грижи и притеснения. Призори, Анасченко едвам беше успял да подремне няколко часа, преди да го събудят с неприятната вест, че трябва да се яви пред "Началника", който и да беше той. Майорът набързо се изми, обръсна и все още с чаша кафе в ръка, се отправи към нещо приличащо на административна сграда, където се помещаваше въпросният "Началник". Когато стигна пред вратата му, чу как вътре някой крещеше и ругаеше здраво по телефона. Изчака попръжните да затихнат и почука. Тъй като чу нещо приличащо на разрешение, влезе и се представи по устав. Седналият зад бюрото все така цивилно облечен, неприятно изглеждащ, дебел и потен човек, не само не си направи труда да отговори, а дори не вдогна поглед от бумагите в които тършуваше. Накрая явно намери каквото търсеше, защото вдигна един лист и обяви:
- Майоре, днес най-късно до 18:00 часа трябва да сте готови за марш! Точно в 19:15 ще излезете от лагера и ще последвате моите подчинени, които ще Ви преведат, като ще се движите максимално бръзо. Имайте предвид, че часовете трябва да се спазват абсолютно точно!
- Ще ни преведат къде, господин...
- Ше Ви преведат където трябва! - с рязък тон го прекъсна дебелият мъж.
- Но как... - Анасченко отново понечи да каже нещо, но този път онзи отсреща направо изкрещя:
- Това не е Ваша работа! Ще разберете щом пристигнете! - след което малко смъкна тона и добави - И още нещо много важно! До 16:00 часа следва да предадете отличителните знаци, военните книжки, личните документи и униформите си в склада. От там ще Ви бъдат дадени нови, без отличителни знаци. Лично ще доайда за да Ви инспектирам! 
- Какво?!!?? - не повярва на ушите си Анасченко. Преди другият мъж да успее да си отвори устата, този път майора възмутено повиши тон:
- Очаквате аз и подчинените ми войници да се промъкваме незнайно къде, посред нощ, без отличителни знаци, като някави мародери? 
- Ти за какъв се мислиш, че оспорваш заповедите бе? - кресна дебелият мъж и демонстративно започна да измъква пистолета си - Ти знаеш ли какви правомощия имам? Знаеш ли колко такива като тебе съм закопал и от двете страни на границата? За последно те предупреждавам, да не мислиш, а да изпълняваш! Разбрахте ли ме майоре? 
Въпреки, че беше целия почервенял от яд, за Анасченко не оставаше нищо друго освен да отвърне "Тъй вярно!" и да излезе от кабинета. Когато слезе по стъпалата обратно на двора, изпсува като каруцар и ритна една изоставена гума от трактор, след което се забърза към халетата. 

CfvGpDE.jpg

Не далеч на запад
Капитан Антон Лукятски не беше будувал цяла нощ, но въпреки това не можеше да каже, че е имал спокоен сън. Беше се събудил рано и тъкмо гледаше първите сутрешни новини в столовата, докато замислено отпиваше от кафето. Огледа се - освен няколкото други ранобуднци, масите бяха празни – беше твърде рано дори за закуска. Погледна отново телевизора. През предходните дни се беше надявал ситуацията в крайна сметка да не е толкова напрегната, колкото я представяха, но с всеки изминал ден започваше все повече да се съмнява, че ще страната му ще успее да избегне сериозни военни действия и кръвопролитието ще се размине. 
Преди години, когато войната тъкмо започваше, той беше млад, прясно дипломиран инженер по IT технологии и бъдещето беше последното нещо, което го тревожеше. Но после дойдоха победите и пораженията, зле прикритата руска намеса, все по-мрачните перспективи, изгубените завинаги приятели. Тогава той реши да стане доброволец. Разбра, че в един от първите отряди, които експериментираха с използването на малки безпилотни машини в помощ на украинската армия, са необходими хора с неговите умения и знания, и директно постъпи там. Първоначално, използваха изцяло любителска техника, закупена в голямата си част с волни пожертвования и собствени средства. Въоръжени с тези, почти играчки във военно отношение, те се изправяха против руските части, разполагащи с огромни ресурси, разнообразно и къде по-сериозно оборудване. Въпреки открития присмех на противниците си, бавно и полека бяха започнали да се учат и да правят промени. Всеки, дори и малък успех, укрепваше идеите и самочувствието им, а всеки неуспех беше ценен урок за грешките, които бяха допуснали и които не трябваше да повтарят. Скоро ефективността им започна значително да нараства и враговете им понясаха, понякога наистина значителни загуби. Косвен признак за това беше факта, че за групите им беше организиран истински “лов” – опитваха се да установят самоличността им, следяха движенията им, дори накрая, в израз на явно отчаяние, руснаците и сепаратистите бяха обявили награди за главите на някои от доброволците, включително Лукятски. 
Но това беше вече в миналото. Лукятски вече не беше доброволец, а офицер, който командваше собствено продразделение. Украинската армия беше видяла новите възможности на безпилотните системи и беше разпознала необходимостта от наличието на многоброен и модерен арсенал от такива. Въпреки, че доставените набързо от американците RQ-11 Рейвън бяха помогнали “да се запушат дупките” в критичния момент, в много отношения, те бяха по-несъвършенни дори от техните първи самоделни машини. Но сега вече армията разполагаше с доста по-усъвършенствани образци, както закупени от чужбина, така и собствено производство. Именно за това и бяха тук, в учебен център, в покрайнините на Кривой Рог – прехвърляха се на нова техника. Американците, в рамките на военната помощ, бяха предоставили няколко съвременни системи RQ-7 Шадоу и частта на Лукятски беше първата, която се обучаваше да работи с тях. За да им помага беше пристигал екип от американската армия, както и няколко консултанта. Капитанът често се шегуваше с хората си, че уж цивилните им инструктори, всъщност се държат повече като военни, от колкото самите американски войници. 
Чужденците също видимо се тревожеха от случващото се. Въпреки, че не би следвало, споделяха по малко информация, която получаваха от своето командване и за съжаление, това което те съобщаваха съвсем не беше успокоително. Лукятски продължи да отпива замислено от кафето и да се чуди защо дори не получаваха заповед да повишат готовността си. Вярно, че все още се обучаваха, но ако отново се стигнеше до мащабни военни действия, никой нямаше тепърва да ги чака. Реши, че след като американците се появат за закуска ще отиде да поговори с тях – хем неофициално да обмени информация, в опит да поуспокои страховете си, хем за да обсъди с тях привеждането на техниката поне в някаква минимална готовност за изпращане на изток. 

PSe58Wq.jpg

Донбас
Когато “Червенкович”, Врабчев, Мизиев и останалите бойци, чевръсто бяха скочили от камиона се бяха озовали в голям лагер пълен с хора, коли, камиони и всякаква военна техника. Някои от бойците на отряда забързано сновяха насам-натам, командири строяваха частите си, трети усилено товареха бордови камиони с всевъзможни припаси. Сред цялата тази глъчка се извисяваше рева на Ксерокса, който комнадваше, подканаше и гръмко псуваше, горе-долу в тази поредност. 
След по-малко от час колоните на отряда бяха готови. Ксерокса и останалите командири набързо обсъдиха още веднъж плана си за следващите часове и многобройноте машини започнаха, една по една, тромаво да се измъкват от лагера, поемайки към дестинациите си. Мизиев, Врабчев и “Червенкович” щяха да пътуват с колоната на Ксерокса, като близката им цел беше една от наблюдателните централи на OSCE, където на първо време щяха да разположат щаба, след като арестуваха наблюдателите. За да не се загубят или забавят по пътя, към колоните имаше придадени доста местни, които да помагат. Тяхната кола се управляваше от дребничка и доста трътлеста, млада жена, с късо постригана червена коса, родом от някакво село до Донецк. Каза, че я наричали “Молот”. Лицето й щеше да бъде даже хубаво, ако не беше загрозено от счупен и накриво зарастнал нос, както и от липсващите няколко предни зъба. Както сама се изрази - преди няколко години бил я “разкрасил” един украински снаряд, паднал прекалено близо. Тя много се зарадва, когато разбра, че и тримата й пътници са българи. Докато бавно се кандилкаха след пъплещите, пълни с хора и оръжие камиони, дълго им разказва за спомените си от Златни Пясъци, където беше ходила на море като малка. 
Слънцето вече започваше да се издига високо и Ксерокса пришпорваше всички от конвоя в опит да ги накара да се движат по-бързо. Но въпреки неговите усилия, макар и не особено голямата им колона, далеч не напредваше с желаната мълниеносна скорост. Доста често се налагаше да спират извънредно, а и едно две превозни средства от пъстрият им автопарк се бяха повредили по пътя и допълнително ги бяха забавили. 
За пореден път, колоната рязко и неочаквано спря. Бойците започнаха да изкачат от коли и камиони, като някои сочеха нещо в небето. Когато повечето двигатели угаснаха и Молот, Мизиев, Врабчев, и “Червенкович”, излязоха от своя автомобил, чуха отчетлив жужащ звук. Вече повечето от хората бяха обърнали глави към посоката от където идваше звука и когато те също се вторачиха натам, не беше трудно да забележат не много малък, ниско летящ вертолетен дрон. Беше чисто бял и от не много голямото разстояние, върху него отчетливо се четяха буквите OSCE. Изведнъж, без каквато и да било команда някой започна да стреля, скоро последван от множество други. Въпреки виковете на командирите, всичко живо започна да стреля от каквото може по дрона. Молот дори не се огледа, а направо приклекна до гумата на колата, докато Врабчев, Мизиев и “Червенкович”, като вкопани, с почуда наблюдаваха внезапно избухналата канонада. Тя продължи около половин минута, докато накрая малкия хеликоптер не започна стръмно да пропада под многобройните радостни възгласи на бойците. Скоро над тях обаче успяха да се извисят изпъстрените с доста цветисти изрази викове на Ксерокса, който помежду псувните споменаваше разни неща като “стрелкова дисциплина”, “откриване на огън без заповед” и “пилеене на муниции”. Когато нещата се най-накрая се поуспокоиха, Мизиев подаде ръка на все още клекналата до гумата Молот, за да й помогне да се изправи, и с лека насмешка й каза:
- Много бързо се плашите от стрелбата бе другарко! Бъдете по-спокойна!
Тя му хвърли убийствен кос поглед, който обаче Мизиев изтълкува единствено като опит да се прикрие уплахата. 
- Да бъда по-спокойна ли другарю? Вашите хора току-що, само дето не се изпозастреляха един друг, а Вие ме съвествате да съм по-спокойна? – иронично отвърна Молот и ядостано им махна с ръка обратно към колата. 
Останалата част от пътуването им мина безпроблемно. Когато достигнаха базата на OSCE, най – вероятно същата от която беше излетял предизвикалият по-ранната суматоха дрон, я превзеха съвсем бързо, без нито един изстрел. И което беше най –важно, с напълно изправни комуникационни средства. Е, някои от служителите, които се опитаха да окажат някаква съпротива, отнесоха по някой друг приклад или ритник, но пораженията се ограничиха с това. Още преди обяд Ксерокса вече беше разгърнал щаба си, започна да координира напредването на останалите колони и да докладва нагоре по веригата. 


Близо до Москва
Генерал-полковник Грушенко още от ранната сутрин се беше взирал непрестанно в сводките и в новините. Въпреки, че се стараеше външно да е усмихнат, спокоен и вежлив, вътрешно напрежението го изяждаше. “Само да започнат бойните действия, мога да се поотпусна. Остават малко повече два дни. От там нататък няма кой да ни спре!”, повтаряше си непрестанно той. Но в крайна сметка, въпреки, че не беше закусвал, пропусна и обяда. Вежливо се извини на останалите високопоставени присъстващи в заседателната зала и предпочете да се усамоти със сводките в кабинета си. 
Пиеше кафе след кафе и пушеше цигара след цигара. Фактът, че още рано сутринта придвижванията на Бетовен бяха забелязани както от наблюдателите, така и от журналисти, и случайно озовали се на пътя хора, го беше изправил на нокти. Естествено повечето от случайните журналисти и любопитковци веднага бяха арестувани, но въпреки това кадрите се бяха появили в интернет. Не помогнаха усилията на Фермата бързо да дискредитира и скрие източниците – твърде много хора следяха събитията. Нищо не можеше да се направи и по въпроса с наблюдателите – техните доклади, макар и все още необявени публично със сигурност бяха вдигнали тревога. Грушенко можеше само да се надява, че хората им на място ще бъдат бързо задържани и потокът от информация ще секне. 
В ранния следобед бавно започна да се успокоява. Пристигнаха първите съобщения от хората на Бетовен на терен, че с изключение на няколко дребни проблема – например свален безпилотен апарат на OSCE, прелетял твърде близо до един от конвоите, всичко се развива съгласно плана. Неговите хора, които контролираха прехвърлянето на армейските части също докладваха пълна готовност да започнат преминаването на границата през нощта. 
Въпреки, че украинците започваха бавно да прехвърлят сили и тежко въоръжение на изток, те бяха крайно недостатъчни и щяха да бъдат лесно изолирани. По важното беше, че нито американците, нито някоя друга държава от НАТО, показваха активност много над обичайната, поне що се отнася до въоръжените сили. Виж, по дипломатическите и разузнавателните канали вървяха съобщение след съобщение. Грушенко за момент се засмя, докато четеше доклада за телефонният разговор между германският канцлер и френският президент. “Това се казва шок и нерешителност.”, помисли си той.
За малко напрежението отново нахлу като вълна в главата му, когато получи неприятното съобщение, че на един от постовете на OSCE, разположен близо до украинските войски се е стигнало до инцидент и двама техни служители са загинали, а още няколко ранени. Още по-лошо беше, че това не остана скрито и веднага беше подето от световните информационни агенции. Но поне на първо време официална реакция не последва и в крайна сметка Грушенко, реши, че още две косвени жертви са нищо на фона на сваления самолет, а и на фона на това, което щеше да се случи след началото на военните действия. Бавно, настроението му започна да се движи към другата крайност, и привечер той вече се чувстваше напълно спокоен и уверен в себе си. До толкова, че реши вечерта да се повесели с високопоставените си гости и да повика Тайвановска за късен доклад. Но на излизане от заседателната зала, неговият възрастен приятел го дръпна настрани и тихо му каза:
- Витали, това не трябваше да става! Даваш козове в ръцете на враговете ни и цялата работа може да ни излезе през носа.
- О, стига, моля те! – раздразнено отвърна генерал-полковникът – Това са само двама души! 
- Понякога и двама души са много. Това можеше и трябваше да се предотврати! – настояваше на своето възрастният мъж, но Грушенко също не отстъпваше:
- Хайде стига, преиграваш! Станало е случайно, за съжаление се случват и такива работи.
- Случайно ли? Витали, милион пъти съм ти казвал нещо за случайностите...
- Да, да! - прекъсна го с отегчен тон Грушенко – Че една случайност, често води до друга, а три вече са достатъчни за да обърнат хода на събитията. Но не се тревожи, всичко се развива безпроблемно, това са просто дребни търкания, които няма как да се избегнат. Възрастният мъж се вгледа в него продължително, след което леко кимна. Когато Грушенко се обърна и излезе, той отново дръпна жадно от цигарата, и промърмори сам на себе си:
- За твое собствено добро Витали, дано нещата да продължат да се развиват по план...

  • Харесва ми! 4

Share this post


Link to post
Share on other sites

http://DF4oaAI.jpg

Пентагонът

В другата заседателна зала американският му колега нямаше дори и един повод за добро настроение. През последните дни нито той, нито екипът му бяха успели да прекарат някоя спокойна нощ и умората вече им личеше. И днес не беше по-различно. Още от малките часове на нощта напрегнато следяха развоя на събитията и анализираха разузнавателните доклади.

- До момента, от редица източници, включително и публични, имаме редица сведения за придвижване на руски частни военни формирования на територията на непризнатите републики. Отделно от текущата мобилизация. - обощи един от офицерите - Те се потвърждават почти изцяло и от OSCE, или поне се потвърждаваха, преди членовете на екипите да бъдат задържани. За съжаление се съобщава и за инцидент при който двама от тях са загинали...

- А нашите собствени източници? Тези на терен? – попита генералът.

- В общи линии казват същото. Украинците също. Придвижват се напред, осигуряват ключовите пътища, заемат изходни позиции. – отвърна офицерът.

- А руската армия? Добихме ли някаква яснота относно техните движения? – обърна се на другата страна генералът.

- За последните часове успяхме да определим крайните дестинации на поне няколко конвоя и отчасти да ги идентифицираме. – забързано каза дамата от морската пехота – Почти всички в крайна сметка са проследени до сами границата с Украйна, след което обаче се губят. И почти всички са били съставени основно от тежко въоръжение – артилерия, танкове, бронирани машини.

- По този повод от една от агенциите получихме и друга тревожна информация! – добави трети офицер – Изглежда са прихванали част от телефонни разговори, на руски военни и други лица на държавна служба, които са използвали открити линии. В тях става дума, че още тази нощ, в района се очаква началото на сериозно “прехвърляне” и “движение”. Предполагат, че става дума именно за части на руската армия.

- Тези доклади потвърждават ли се от електронното разузнаване? – сериозно попита генералът. Отново му отвърна дамата от морската пехота:

- Не можем да бъдем напълно сигурни, тъй като там цари почти пълно радиомълчание. В течение на деня един Р-8 Посейдон и един RQ-4 Глобъл Хоук са направили разузнавателни полети на територията на Украйна и над Черно Море, но всеки техен опит да се приближат до забранената за полети зона е бил посрещан от агресивни действия от страна на противовъздушната отбрана. Засекли са някои признаци на повишена активност, но така и не са успели да се приближат за по-точни данни.

- Неприятно, полагат всички усилия да ни държат на сляпо... – промълви генералът, след което огледа присъстващите – Някакви идеи?

Един възрастен полковник, в униформа на USAF изпъстрена с награди, който до момента само мълчаливо беше слушал, се покашля за да привлече вниманието и започна:

- Всъщност да, господин генерал. По чиста случайност в момента в авиобаза Шпангдалем, в Германия имаме напълно изправен и готов MQ-9 Рипър. Ако получим разрешение да го прехвърлим в авиобаза Деблин, в Полша, където имаме екип за да го обслужим, той може да извърши разузнавателен полет в забранената зона. Също от там, полетът му могат да поддържат два ЕА-18 Гроулер, от 390-та ескадрила за радиоелектронна борба, които към настоящият момент също участват в учения на територията на Германия. Разполагаме и с необходимите средства за подсигуряване на евентуалната опрерация – Е-3С и КС-135 могат да бъдат прехвърлени веднага. С екипа ми вече сме разработили предварителен план за опрерацията, необходима ни е само заповед и разрешение да оперираме над Полша и Украйна.

Генералът задържа погледа си върху него и прямо му каза:

- Доста рисковано предложение полковник! Чухте, че Р-8 и RQ-4 за малко не са били обстреляни!

- Да, така е господин генерал, поемаме известен риск. Но рискуваме да загубим само един дрон в замяна на важна информация. А и смятаме, че ако летим ниско, под прикритието на смущенията от ЕА-18, ще можем да се промъкнем достатъчно близо.

Генералът се замисли и в залата се възцари мълчание. Накрая погледна отново възрастният полковник и му отвърна:

- Добре, действайте! А аз се заемам да Ви осигуря необходимите разрешения! Дано само получаването им да не отнеме прекалено много време...

След което отново посегна към телефона, който нямаше бутони за набиране.

http://HlfXztV.jpg

Донбас

Майор Анасченко и тази нощ не успя да се наспи. Очаквано, заповедите които беше получил и предал на подичнените си вчера не бяха посрещнати с ентусиазъм. Дори един от по-младшите офицери, или от притеснение, или може би в опит да се направи на интересен, го беше попитал дали когато оставят документите, униформите и отличителните си знаци не се превръщат във военнопрестъпници. Анасченко беше толкова ядосан от случилото се по-рано, че дори не се опита да изясни мотивите за въпроса, а само го наруга здраво и му нареди да изпълнява. Което ни най-малко не намали шушукането сред войниците.

Но въпреки това, както гласеше заповедта, в 19:15 часа машините и хората бяха готови, и започнаха бързо да напускат временната база. Пътуването им отново беше мъчително – в голямата си част премина по тесни, неосветени грунтови пътища, някои едвам достатъчно широки за тежките машини. Отново цивилните водачи не им дадоха възможност да използват фарове, а и постоянно ги пришпорваха за да не изпуснат “прозореца си”. След като преминаха през нещо като контролен пункт, спряха в някакво село и прикриха част от машините си в няколко стопански сгради. Цивилните им водачи отново ги предупредиха да не се отдалечават и да не говорят с никого. Войниците бързо се събраха на групички около машините и тихо разговаряйки, пушеха цигара след цигара. Престояха малко повече от час, преди да ги вдигнат отново на път. Никой не се изненада, когато в крайна сметка, дестинацията им се оказа голямо, бивше военно поделение на украинската армия.

Поне рано сутринта, майор Анасченко се поуспокои малко, когато го изпратиха да рапортува на новия си командир и за разнообразие, този път той беше униформен. Въпреки, че той също не носеше отличителни знаци, поне се представи като генерал-лейтенант от руската армия. Не запозна Анасченко с конкретни задачи за отряда, но му разясни най-общо ситуацията, средствата и начините за свръзка, снабдяването и прочее. След което посочи няколко позиции, които майорът трябваше предварително да подготви, както и къде следва да бъде разположена частта въоръжена с безпилотници.

Анасченко прекара и цялата сутрин на път – поверяваше най-удобните пътища от и до посочените му райони, определяше точните им топографски данни, заедно с придружаващите го обсъждаше дори позициите на отделните разчети, възможните точки за сбор и попълване на боекомплекта. След като се увери, че е направил всичко по силите си, майорът се отправи към мястото, където трябваше да се разположи импровизираната база на безпилотните машини. Когато пристигна там, командирът на подразделението веднага се оплака, че предварително определената позиция не е подходяща и изисква инженерна техника за подготовка. Инженерна техника с каквато не разполагаха. Тъй като използването на радиостанциите беше забранено и той нямаше никаква възможност за пряка връзка с новия си комаднващ, Анасченко се принуди да изпрати човек, който да должи лично и да предложи подразделението да се премести на по-подходящ терен в близост. Докато чакаха вести от командването, двамата командири използваха принудителното бездействие за да уговорят своите действия и най – вече, да вземат решение за всеки случай да прекарат и старомодна телефонна връзка помежду си, просто за всеки случай. Когато разрешението за преместването пристигна, майор Анасченко бързо се отправи към новата си база - бившето украинско поделение, стремеейки се за навакса изгубеното в чакане време. Имаше още много неща за проверка, а генерал-лейтенантът, въпреки, че не беше споделил нищо конкретно,  недвузначно беше намекнал, че минутите летят.

 

Донбас

Буквално на няколко километра от него “Червенкович”, Врабчев и Мизиев се приготвяха да отпочинат след напрегрнатия и дълъг ден. Почти непрекъснато бяха сновали в изпълнение на задачи, между бившия лагер на OSCE и другите позиции на отряда – разнасяха заповеди, твърде важни за да бъдат предадени по телефон,  проверяваха за изпълнението им и осигуряваха свръзка. Докато пътуваха се бяха разминали с множество конвои, някои от техния отряд, някои от въоръжените сили на сепаратстите. Най – голям възторг у тях и останалите, обаче предизвикваше многобройното тежко въроъжение, което се придвижваше на запад, и което всички знаеха, че можеше да дойде само от едно място. Мощната подкрепа, която получаваха, предизвикваше увереност и ентусиазъм в бойците, които вече буквално нямаха търпение за започнат операцията.

Вече привечер, бурната деятелност, която се беше разгърнала през деня постепенно намаля и сега тримата другари се подготвяха за вечеря. Усилено се шушукаше, че това ще е последната вечер, в която ще могат да се наспят добре. Това, като че ли се потвърждаваше от факта, че за тази вечер Ксерокса беше разрешил на бойците, които не са на пост, да бъде раздаден алкохол, както и да не се спазва установеният вечерен график. Всички бяха на ясно, че командирът им дава възможност да разпуснат за последно, преди началото на бойните действия.

Вечерята започна тихо, дори в известен смисъл напрегнато. Но след като се изредиха няколко тоста, посветени на бъдещият им успех, обстановката видимо се разведри. Учудващо, присъстваха доста жени – медицински персонал на отряда, както и от въоръжените части на сепаратистите, съответно с течение на времето вечеринката стана съвсем неформална, отново се заредиха песни и танци. Молот, заедно с две свои приятелки се преместиха на масата на българските си другари и започна да вдига наздравица след наздравица за вечната и неразделна българо – руска дружба. Врабчев, Мизиев и “Червенкович” едвам издържаха на темпото и скоро настроението им се приповдигна съвсем. На няколко пъти танцуваха с дамите си, а Молот изглежда беше забравила за спречкването си с Мизиев. По едно време “Червенкович” стана и на всеослушание държа дълъг тост за успеха на съвместната им борба, за това как тя ще постави началото на едно ново руско величие, с което ще трябва да се съобразява целия свят и за това как светите православни ценности ще пребъдат над безбожните империалисти и разколници на църквата. След което, под бурните одобрителни изпи поредната чаша на екс. В разгара на вечерта пък Врабчев, вече порядъчно попийнал, обяви на всеослушание, че очаква операцията им да бъде толкова успешна, че за в бъдеще ще трябва да го преименуват на “Последният украинец”.

Към полунощ, глъчката взе да утихва и бойците започнаха да се разотиват. Все пак на сутринта ги чакаха важни задачи. Все още развеселени, Мизиев и “Червенкович” затърсиха другаря си в столовата, но не успяха да го открият. Излязоха навън, където няколко групички бойци още пушеха и допиваха. Поспряха се тук – там, размениха по някоя друга дума и шега с останалите. Тъкмо решиха да се ориентират към стаята, в която бяха разположени леглата им, когато в сенките видяха клатушкащият се и тананикащ си Врабчев. Застанала до него, с лукава и беззъба усмивка, Молот го побутваше към близките храсти.

http://AwWKGgn.jpg

Пентагонът

Въпреки, че навън беше ясен ден, дори лъч слънчева светлина не проникваше в залата разположена в един от най-вътрешните кръгове на Пентагона. Единствено приглушените лампи и светлината от многобройните монитори осветяваха уморените лица на четиризвездния генерал, екипът му и представителите на останалите клонове на въоръжените сили. А на тях се виждаха картина и данни предавани на живо от повече от осем хиляди километра.

За наблюдаващите, самолетите летяха към югоизточна Украйна сякаш мъчително бавно. Първо MQ-9, а после  EA-18G, E-3C и накрая KC-135R заеха позициите си, и опасната игра на котка и мишка започна. Когато Рипърът започна претърсването си и навлезе в непосредствена близост до териториите на сепаратистите, макар и тихите разговори бързо секнаха. От високоговорителите приглушено се носеха гласовете на пилотите, сензорните оператори и командващите офицери. Още много други хора комуникираха с тях чрез редица текстови програми. Един по един започнаха да се появяват контакти - от начало украински, после и голямо количество неидентифицирани машини.  Горе-долу по същото време екипажите на EA-18G и E-3C насочиха вниманието на Рипъра към евентуални позиции на радари в непосредствена близост. По гласовете на пилота и оператора на оръжейните системи на дрона, веднага ставаше ясно, че те не бяха никак доволни чрез оптичните сензори на машината си действително да потвърдят наличието на работещите радари. Това моментално предизвика раздвижване сред групичката очилати офицери от ВВС, които започнаха усилено да си шушукат и усилено да тракат по клавиатурите си. За момент се надигна всеобща глъчка, когато сепаратистите обстреляха Рипъра със зенитна ракета, но екипажът му майсторски успя да се изплъзне, макар и на косъм. Пулсът на командващите офицери, определено беше скочил до небето и мина известно време, преди обстановката да се успокои.

Час след час самолетите браздяха украинското небе и MQ-9 малко по малко рисуваше картината на наземната ситуация. След обстрела не бяха рискували да се приближават прекалено и голяма част от откритите контакти, и позиции бяха останали без точна идентификация, но големият им брой, както и военната им принадлежност бяха вън от съмнение. Когато накрая самолетите започнаха да се изтеглят един от присъстващите висши офицери ентусиазирано и твърдо каза:

- Определено ги спипахме!

- Определено да, но какво можем да направим по въпроса, в часовете, с които все още разполагаме? - замислено отвърна друг.

Всички погледи въпросително се насочиха към четиризвездния генерал. Той разтри очи, в обичайния си жест и попита колегата си от ВВС:

- Как стоят нещата с военновъздушните сили? Разполагаме ли с достатъчно сили да се намесим решително от въздуха?

- Не, Майк - отвърна  той - Можем да окажем известна радиоелектронна поддръжка на украинците, но при наличието на толкова силна противовъздушна отбрана, ще можем да проведем дори само ограничена операция най-рано след четиридесет и осем часа. Подготвяме машини за действие, но направо ни хванаха по бели гащи!

- По дяволите! А какво става със силите ни на терен?

- За съжаление няма промяна господин генерал - бързо каза един от помощниците му - дамата в униформа на морската пехота - Все още разполагаме само със съветници и ограничен брой офицери за свързка. Най-големият ни екип в момента е този, който обучава украинците в използването на RQ-7 Шадоу, но и те са по-малко от взвод. Отделно, там има и малко хора от Мъркиуотър, които формално не са ни подчинени, но могат да ни съдействат. Опасявам се, че ще са нужни няколко дни за да прехвърлим в Полша нещо различно от ограничен брой сили за специални операции или лека пехота.

- Новините стават все по-хубави... - иронично промълви генералът - Добре, задействайте веднага поне тях. Вдигайте 101-ва въздушнопреносима по тревога. А междувременно трябва да помислим как да помогнем на украинците да спрат тази офанзива, преди да е прегазила малкото, което имат покрай територията на сепаратистите. Някой да има идеи?

Висшите офицери веднага се обърнаха към помощниците си и залата изведнъж се изпълни с множество разговори и шума от разлистване на хартия. В този момент един не много висок, но широкоплещест майор в пехотна униформа и с петлици на артилерист повиши глас за да надвика глъчката:

- Господин генерал, войниците ни, които в момента са разположени в Кривой Рог са от моята част. Свързах се с командващият ги офицер на терен и с него изготвихме предложение как да подпомогнем украинската армия.

Всички разговори изведнъж спряха и погледите се обърна към майора. Генералът също го погледна, кимна и с укоражителен тон каза:

- Имате цялото ни внимание, майор Фийлд, моля продължете!

 

Москва

Генерал – полковник Грушенко се събуди късно и с чувство, че въпреки това не си е доспал. При все, че снощи си беше легнал рано и беше заповядал да не го будят, за да може да отпочине преди напрегнатата нощ, която го очакваше. “Явно умората от последните дни си казва думата.”, помисли си той докато се вглеждаше в отражението си в огледалото над мивката в банята. Обади се по телефона за да си поръча първото за деня кафе и започна да се облича. За негова изненада, кафето му не беше поднесено, както обичайно, от персонала на столовата, а от Тайвановска, която мъкнеше и папка със себе си. Определено изглеждаше разтревожена.

- Какво има? – навъсено попита Грушенко.

- Господин генерал – полковник, изглежда през нощта е имало известно развижване... – нерешително започна Тайвановска.

- По същество, полковник, какво се е случило? – сопна се той.

- Снощи е имало интензивни разузнавателни полети на американската авиация над Украйна – вече забързано отвърна Тайвановска и започна да прелиства папката - E-3C, танкери, самолети за РЕБ. Няколко безпилотни летателни апарата са се опитали да се доближат до районите за сбор.

- По дяволите! – викна Грушенко – И на никой не му мина през ума да ме събуди?

- Но господин генерал – полковник, Вие бяхте заповядали... – едвам смотолеви Тайвановска, преди Грушенко съвсем да изригне. След около минута нецензурни крясъци, които секретарката му стоически издържа, той се поуспокои и попита:

- Кажи ми поне, че ПВО-то си е свършило работата и ги е разгонило без церемонии?

- Обстреляли са един безпилотен апарат, господин генерал и според данните от обективния контрол са го свалили! – ентусиазирано отвърна Тайвановска.

- Добреее! – с почти доволен тон процеди Грушенко - А останалите? Нали са били няколко?

Секретарката му отново запрелиства папката, след което вдигна поглед и внимателно отвърна:

- Засекли са още няколко съмнителни цели, но не са успели да ги обстрелят. Но офицерът за свръзка с ПВО твърди, че не са успели да се приближат достатъчно за да идентифицират нашите сили.

Грушенко отново я погледна гневно, изпсува и се изстреля към заседателната зала, забравяйки и за кафето, и за закуската. Моментално привика офицерите за свързка и ги подложи буквално на кръстосан разпит. Капитанът, който отговаряше за комуникацията с ПВО отнесе качествено овкиване и доста се поизпоти, в съвсем буквалния смисъл. В продължение на повече от час, всички в купом уверяваха генерал – полковника, че операцията не е компрометирана и че американците едва ли са получили някаква качествена разузнавателна информация.

“Слава богу, няма и никакво раздвижване, над обичайното! Изглежда наистина не са успели да открият нищо съществено.”, мислеше си Грушенко, докато съсредоточено четеше и препрочиташе сводките за последните часове. По обед, най – накрая се успокои, че всичко върви по план и си позволи да насочи мислите си към стягането в стомаха, предизвикано от пропускането на закуската и последващото обилно наливане с кафе. “Поне е добре, че старият ми приятел го няма в момента! Иначе цяла сутрин щеше да ми дудне за този инцидент. Не, че ще ми се размине, когато се видим де...”, засмя се на ум генерал – полковникът докато вървеше към столовата.

http://SJyPs77.jpg

Украйна

Въпреки, че на капитан Антон Лукятски  не за първи път му предстоеше да влезе в бой, беше изключително напрегнат. До толкова, че не чувстваше умората, въпреки, че заедно с хората си беше на крак от преди зазоряване. Бяха ги вдигнали по тревога, заедно с американците, които ги обучаваха и ги бяха изпратили на изток. Към тънката линия ничия земя, която разделяше украинската армия от позициите на сепаратистите. В първия момент капитанът се ужаси от мисълта, че ги хвърлят напред безцелно и безсмислено в опит да “запушат дупките”. По – рано, много пъти беше ставал свидетел, как неразумни и некомпетентни висши командири бездарно жетрват хората си като пушечно месо. Но се поуспокои, когато разбра, че американските войници и цивилните консултанти щяха да се прехвърлят заедно с тях. А когато, вече по време на пътуването, научи и подробностите относно цялото начинание, се изуми на скоростта, с която американското командване беше успяло, не само да организира всичко, но и да убеди украинските висши офицери в осъществимостта на подобен дързък план.

Още в момента, в който бяха пристигнали на местоназначението си, американските войници бяха започнали да изграждат сериозен комуникационен възел. Капитанът приятно се изненада, когато разбра, че се предвижда да ги подпомагат не само АУАКС и самолети за РЕБ, но ще бъдат прикрити от въздуха и от украински комплекс С-300. Впечатли се и от начина по който, макар и набързо изградената мрежа, позволяваше връзка в реално време, както с авиацията, така и с прехвърлените заедно с тях батареи Град и Смерч.

Междувременно цивилните консултанти помагаха на него и хората му, да подготвят позицията и техниката си. Незнайно от къде се бяха снабдили с оръжие и пълна бойна екипировка, без отличителни знаци. Ако капитан Лукятски въбоще беше имал някакви съмнения, относно това дали тези хора действително са участвали във военни операции, те се бяха изпарили. Доста от неговите собствени подчинени никога не бяха виждали бой преди и очаквано се засуетиха, но завидният професионализъм на цивилните консултанти си личеше от далеч. Буквално нищо не убягваше вниманието им, всичко се проверяваше и препроверяваше – от маскировката и укритията за личния състав, до батериите на фенерчетата.

В ранния следобед, след поредната щателна проверка, решиха, че са в готовност. Но вместо почивка, комнадващият американските инструктори офицер настоя да се проведе тренировка заедно с батареите РСЗО. Въпреки протестите от страна на някои от колегите му артилеристи, такава се състоя. И веднага се установи, че искането на американския командир не е било просто прищявка. Излязоха наяве редица проблеми, които ако се бяха появили по време на реалната операция, със сигурност щяха да окажат най – малкото неблагоприятно влияние. Но със съвместни усилия те бяха разрешени и взаимодействието потръгна. Накрая, просто за всеки случай, повториха всичко още веднъж, този път с доста по-добър резултат.

Вече приверечер, капитан Лукятски разреши на хората си кратка почивка. А самият той, заедно с американските си колеги, напрегнато слушаше съобщенията в очакване на първите изстрели.

http://8BFpaYj.jpg

Донбас

Майор Анасченко нервно пушеше цигара след цигара. Погледна почти празната кутия и си помисли – “Май ми е втората за днес! Или даже трета? Даже не помня...”. Цигарите му помагаха да не издава безпокойството си пред подчинените. Един вид извинение да се махне, когато напрежението или нервите му дойдат в повече – “Отивам навън да запаля!”. И толкова. “Пак по-добре от колкото да крещя по хората като онези цивилни свине от кулите!”, помисли си огорчено майорът. Беше започнал деня с проверка на техниката и повторен обход на позициите, на които се очакваше да се изнесат. Но после получи събощение да се върне в изоставеното военно поделение където го очаква куриер със секретна пратка, съдържаща новите им заповеди. Но когато майорът пристигна нямаше ни вест, ни кост от куриера. След извество време време Анасченко се опита да се свърже с подобието на командна верига, чрез която получаваше заповеди, но получи единствено инструкции да чака. Така, че седеше и чакаше.

Дръпна за последен път от цегарата след което угаси фаса и влезе обратно в импорвизирания си команден пост. Още от вратата, за пореден път попита:

- Пристигна ли вече куриерът?

- Още не, господин майор! – стройно отвърна един от сержантите – Очакваме го всеки момент.

Анасченко само кимна. “Тези идиоти от службите за нищо не стават! Не са ли чували за точност?”, отново раздразнено си каза на ум.

След няколко минути най-после в двора се чу шум от двигател, в стаята им влязоха двама души, единият от които стискаше не много дебела прошнурована, кожена папка, която безмълвно подаде на майора. 

- Къде се бавихте толкова време? Трябваше да сте тук още преди часове! – остро попита Анасченко.

- Това не е ваша работа майоре! – в същия тон отвърна куриерът – Подпишете се за пакета, колегата ми също ще удостовери предаването.

Лицето на майора отново почервеня от яд, но той се подписа и взе папката.

- Получихте си заповедите, следвайте ги! - безцеремонно подхвърли куриерът, след което се обърна и тръгна към вратата заедно с колегата си.

Майор Анасченко отново ги изгледа на кръв, но не каза нищо. След като излязоха, пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, извика заместника си и се зае да чупи печатите на прошнурованата папка.

Предвид събитията от последните дни не трябваше да се изненадва от съдържанието й, но въпреки това сърцето на майора се сви, когато прочете черно на бяло, че им предстои да влязат в бой. И от още тази вечер. Въпреки всичко, спокойно обсъди със заместника си посочените в документите кодове за свързка, позивни, честоти, позиции и часове за изнасяне към тях. Бяха посочени и оринетировъчни райони, по които се очакваше да водят огън, както и типовете цели. В общи линии задачата им се свеждаше до контрабатарейна борба и борба с радиоелектронните, и разузнавателните средства на украинците. Анасченко не остана никак доволен, когато разбра, че конкретните им цели ще бъдат спускани “отгоре” и няма да имат пряка вързка с насочвачите. В случай на необходимост обаче, щяха да използват придадените безпилотни летателни системи за самостоятелно търсене. “А поне с тях имам пряка вързка!”, успокоително си каза майорът. Когато видяха написаното на следващата страница обаче и той, и заместникът му се опулиха – бяха им придали и пускова установка на Искандер, която щяха да използват само въз основа на специално разрешение.
- На кого му е хрумнала тази глупост? – учудено попита заместник-командирът – Ние никога не сме командвали такава система! Дори на учение!

Майор Анасченко само изсумтя и отвърна:

- На кого ли? Познай от три пъти! Стига сме умували, обяви тревога!

 

Донбас

В бившата база на OSCE също бяха обявили тревога и цареше суматоха “Червенкович” зяпаше през прозореца как хората забързано прекосяваха плаца, товареха муниции и припаси, проверяваха техниката и оръжието. Зърна и дребничката Молот, която се суетеше около джипа, с който щяха да пътуват. Самичка, със зор примъкна голям бидон с гориво, от който с помощта на ръчна помпа започна да здарежда колата. В същото време Ксерокса чевръсто сновеше наляво – надясно, ревеше заповед след заповед и ругаеше наред, неопитните бойци, които не изпълняваха достатъчно бързо.

“Тази вечер ще ги смажем веднъж за винаги! Ще стигнем до Киев ако трябва!”, помисли си ентусиазирано “Червенкович”, въпреки, че едно неопределено чувство на вътрешна тревога го човъркаше и отвърна поглед от прозореца. Вътре в сградата, която сега използваха за щаб, също цареше тряскава активност. Звъняха телефони, бръмчаха преносими компютри, прекарваха се кабели, чуваха се и псувни, когато нещо не ставаше достатъчно лесно, и бързо. До него Мизиев и Врабчев също се подготвяха за път, чистеха и зареждаха оръжието си. “Ех, сега да имахме по една черна кожена куртка и по един наган! Щяхме да сме като истинска “тройка” от НКВД...”, размечта се “Черванкович”, докато гледаше другарите си. Направи му впечатление обаче, че и те бяха напрегнати.

Ксерокса беше решил да остави тук, в базата, само заместникът си и част от хората, който да осигуряват комуникациите. А самият той, заедно с останалата част от щаба, щяха да се отправят към предните позиции, за да може да наблюдава боя и да командва бойците от близо. “Червенкович” беше изненадан, когато разбра, че той и тримата му другари щяха да придружват Ксерокса, а не да останат в базата. Беше се опитал да изтъкне, че те не са строеви командири и ще са далеч по-полезни в щаба, но ледения поглед, който му отправи Ксерокса, го беше прекъснал насред изречението.

“Червенкович” отново погледна другарите си и се замисли. Мизиев, който по принцип рядко беше многословен, в момента бърбореше за всякакви дивотии без спиране, а Врабчев постоянно изтърваше патроните, които се опитваше да зареди в пълнителите и ръцете му трепереха. Отново го жегна собственото му неопределено чувство за някакво вътрешно напрежение. “Сигурно е от нетърпението! И аз, и другарите ми нямаме търпение да нанесем удар със железен юмрук по слугите на западната буржоазия и да защитим православните ценности!”, ентусиазирано си каза той и се отправи към тоалетната, въпреки, че я беше посещавал вече няколко пъти за последния час.

http://RMJW8mY.jpg

Москва

Полковник Тайвановска забързано крачеше по дълъг коридор, когато изненадващо телефонът й иззвъня. Тя учудено се спря и погледна екрана. Нямаше изписан номер. Зачуди се дали въбоще да отговори, тъй като по принцип външната комуникация в Комплекса строго се ограничаваше. Но телефонът продължаваше упорито да чурулика и накрая тя плъзна пръсти по екрана. Отсреща се чу бодър глас:

- Привет mon cher colonel! Толкова много ми липсваше, че не можах да се сдържа, да не ти се обадя!

В първия момент Тайвановска се стъписа, отдръпна се в един по-усамотен ъгъл и изсъска в отговор:

- Идиот такъв! Казах ти да не ми се обаждаш, докато аз не те потърся! И как въбоще се свърза с мен?

- Нали си чувала, че любовта не знае пречки? Просто не издържах вече без теб.

- Глупак! Искаш да ме уволнят ли?

- О, mon cher, недей така! Направо ми разбиваш сърцето! Ела на поратала, искам само за минутка да те видя и да ти дам малък подарък!

- Какво? Ти си тук? – изумено попита Тайвановска – Как ме откри за бога? Въобще не можеш да идваш тук!

- Да, да, държавна тайна и прочее! Всичко ми разясниха охранителите на портала. Не се тревожи, дадох им литър от най-добрия самогон на баща ми и обещаха да забравят, че въобще са ме виждали! Като знам колко е силничък, нищо чудно и наистина утре да не помнят какво се е случило тази вечер! – изхили се Вадим.

- Ти нормален ли си? Изчезвай веднага!

- Хайде, mon cher colonel! Искам да те видя само за две минути! Давам ти подаръка и изчезвам. Моля те! – с престорено отчаян тон каза Вадим.

- Добре! Но само за минутка.

“Ще го удуша! Буквално ще го удуша!”, мислеше си Тайвановска докато потичваше на високите си токчета през паркинга. “Ще го удушиш, но въпреки това тичаш по паркинга, като влюбена ученичка!”, ехидно добави едно тъничко гласче в главата й. Миг по-късно тя мина през портала и се шмугна в паркираното в уширението тъмно БМВ.

- Mon cher colonel! – посрещна я с неподправена усмивка Вадим и преди да успее да го нахока й затвори устата с целувка.

– Обещах ти, че искам само да те видя и да ти дам това! – добави той, докато тя си поемаше дъх от изненадващото посрещане и й подаде луксозна хартиена торбичка. Тайвановска се усмихна за пръв път от дни насам, когато видя какво има вътре. Беше нов луксозен мобилен телефон, от възможно най – кифленския модел, покрит с камъни “Суровски”. Всичките й желания да удуши Вадим се изпариха моментално и тя изчурулика:

- Благодаря ти котик! Но нямаше нужда, аз си имам мобилен телефон!

- О, стига, твоят е сигурно вече на шест месеца! – отвърна с усмивка Вадим – А този е направо страхотен, има сума ти функции, три камери за селфита и какво ли не още! Дай набързо да ти прехвърля картата и изчезвам.

Тайвановска му подаде двата телефона и Вадим сръчно разглоби стария, постави картата в новия, след което ги върна на усмихнатата жена.

- Хайде, връщай се бързо, преди да са разбрали, че те няма! И да не забравиш да ми се обадиш, когато излезеш от затвора. – пошегува се Вадим, кимайки към неугледната сграда. Тайвановска се засмя звучно, изпарти му въздушна целувка и излезе от колата. БМВ-то бързо потегли и със скърцане на гуми се отдалечи по пътя. Тайвановска го проследи с искрящ поглед, след което тръгна обратно към сградата. Още докато вървеше през паркинга, започна да човърка новия си телефон.

http://HnhFKVr.jpg

Някъде далеч на юг

Ави Голдщайн гледаше как слънцето бавно залязва над пустинята. Колкото по-ниско се спускаше, толкова по-живописни ставаха цветовете. В един момент слънчевия диск ставаше буквално червен, а облаците придобиваха отенъци на розово. И всичко това на фона на пясъците, които ниската светлина правеше да приличат повече на зластисто и блестящо море.

Отново писукането на компютъра откъсна Ави от живописната гледка. Асистентът му, хвърли списанието, което четеше и придърпа стола си към компютъра. Ави се надвеси над него и присви очи, в опит да прочете дребния шрифт, появил се на монитора. Събощението, публикувано в общодостъпен сайт за електронна поща, беше кратко: “Чичо, благодаря много за подаръка!”.  Зиви затвори събощението и започна да трака по клавиатурата.

- Вече нищо не е същото с тези компютри! – промърмори Ави.

- Е, не е като да криеш пакети с микрофилми под пейки в парка, докато играеш на криеница с ЩАЗИ в Източен Берлин, но върши работа! – засмя се Зиви. 

- Ха, но пък онова беше в пъти по-интересно от взирането по цял ден в монитора. – не се предаде Ави.

- Виж, за това ти вярвам Шефе! – отвърна асистентът му и продължи да отваря различни програми. След няколко минути работа каза:

- Добре, имаме сигнал. Мога да определя точно местоположение.

- А връзка? Можем ли да осъществим пряка връзка? – попита Ави.

- Секунда, трябва само да прехвърля сигнала...

Миг по-късно от високоговорителите се понесоха множество приглушенши, но ясно различими гласове. Зиви се ухили и доволно се изтегна в стола, гледайи шефа си. Вратата на кабинета Ави Голдщайн се отвори и на прага застана още един от служителите му, който само каза:

- Вътре сме!

http://c6oDdnu.jpg

Москва

Генерал-полковник Грушенко барабанеше с пръсти по дебелата маса в заседателната зала и не откъсваше поглед от часовника. “Още малко! Още съвсем малко!”, помисли си за пореден път той. След напрежението от сутринта, когато беше научил за американските разузнавателни полети над Украйна, сега го беше обхванало спокойствие и самоувереност. Дори, колкото повече слънцето падаше към хоризонта и се приближаваше часът, в който операцията щеше да започне, толкова повече настроението му се приповдигаше. Всеки изминал час, без идникации за решителна реакция от страна на НАТО, намаляваше драстично шанса да успеят да му попречат. Да, бяха пристигнали своди за поставяне на някои американски съединения в готовност за прехвърляне в Полша, но те щяха да пристигнат твърде късно.

През последните часове заседателната зала бавно но неумолимо се пълнеше с хора. Един по един пристигаха офицери, представители на разузнавателната общност и други високопоставени личности, всеки от тях с подобаващ антураж. Грушенко дипломатично беше играл ролята на домакин, приветствайки лично всеки от тях. В един момент се огледа и се зачуди, защо старият му приятел отсъства от залата. “Може би тайно ми завижда?”, изхили се ехидно на ум.

Колкото повече се свечеряваше, толкова по-често погледите на всички се нетъпреливо обръщаха към него. А, генерал-полковникът определено беше в стихията си – четеше и анализираше сводки, издаваше заповеди, обсъждаше последните промени в плана с офицерите. Усмивката му, видимо ставаше все по-самодоволна.

В един момент, Грушенко погледна часовника и обяви на висок глас, за да прекъсне множеството разговори в заседателната зала:

- Господа, моля за внимание! Решителният момент наближава. Офицерите за свръзка да ми докладват незабавно за готовността на всички части и съединения!

Цялата зала утихна, докато генерал-полковникът получи уверения от представителите на всички родове войски, че очакват неговите заповеди. Когато приключиха, Грушенко огледа всички, които бяха заели местата си около голямата маса и тържествено обяви:

- Господа, събралите се тук, ще станем свидетели от първа ръка на историческо събитие! Давам заповед за начало на откритата фаза на операцията. Слава на Русия!

Под радостните възгласи на всички присъстващи, свързочниците започнаха да предават кодираната информация за начало на бойните действия.

  • Харесва ми! 3
  • Благодаря! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
On 28.01.2018 г. at 15:12, Bruchpilot said:

Привет!

Позволявам си да отворя една тема, която може би ще представлява интерес. Първо искам да отбележа, че цялата идея за нея не е моя, а на Sharana, който незнам дали има профил в и този форум, но при всички случаи следва да обере овациите!

Сега малко по същество - покрай един спор за авиационната мощ на България и Турция към края на '80-те, Amazon предложи да се пробва и нещо типово, сухоземно. Именно резултатите от това ще пусна тук, с уговорката, че като за сефте са по - обобщени и без предварително обсъждане. Живот и здраве ако има интерес - повече.

Конкретно става дума за отбрана на механизиран батальон с три роти БМП, усилени с артилерийски дивизион и рота Т-55. От другата страна напада усилена отделна танкова бригада с два танкови батальона М48А5 /всеки по 54 броя/ и два механизирани батальона М113 /пак по 54 боря/ с артилерийска поддръжка и цели два щурмови самолета. Отбраняващите се са разположени "учебникарски" и "доктринално", без много мисъл, но в крайна сметка не се сдържах и направих две позиции за флангов огън, както и един огневи чувал, в който ще видим дали нещо ще падне.

И така, малко след началото далечни облаци прах бележат напредващите колони:5a6dca58d505f_4CiXGb8-Imgur.jpg.55fe41c7b434d30c17fe9c6d91b5f8c1.jpg

Скоро са идентифицирани първите бронетранспортьори, най - вероятно разузнаващи пътищата напред:

5a6dcac24389b_yRkBKQu-Imgur.thumb.jpg.1ea1d3a9d7588002b2fa1d4bc09824bb.jpg

Не след дълго са идентифицирани голям брой вражески машини напредващи срещу центъра на отбраната. Есествено закъснявам с оттеглянето на разузнавателните постове и ги губя, но поне за момента печеля битката за информация:

5a6dcb63a6f6f_XuYjs0N-Imgur.thumb.jpg.3429808188a4f6e853422998d99a6046.jpg

Малко по - късно битката в центъра е открита и вече се отрязява липсата на изгубените разузнавачи - виждам само най - предните части, а по позициите на отбраняващите се започва да вали артилерия, поставяща и димна завеса:

5a6dcbd922d51_2qq1o2L-Imgur.thumb.jpg.cea774c1ddfc187f9297b877e21aeb99.jpg

При съотношение танкове 10 към едно, артилерия примерно три към едно и авиационна поддръжка резултатът е закономерен.

Авиационните интерпретации по-долу са по-скоро художествени.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Ами да, просто сирийския С-300 свали всички израелски самолети по два пъти и трябваше да се импровизира с художествено измислени такива, че други не останаха :)

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 1 час, kramer said:

При съотношение танкове 10 към едно, артилерия примерно три към едно и авиационна поддръжка резултатът е закономерен.

...

Отворен съм за идеи!

Share this post


Link to post
Share on other sites

h0eB9MI.jpg

Донбас

20:30 часа местно време

Капитан Лукятски напрегнато се взираше в съобщенията, които се изписваха на монитора. Бръмченето на компютрите в импровизирания им команден пост се прекъсваше само от време на време от пукането на радиостанциите или някоя случайно разменена реплика. Антон се огледа. Повечето му хора бяха новобранци и разбираемо изпитваха голямо безпокойство. Личеше им от пръв поглед. Дори американските войници и техния командир на моменти показваха признаци на напрежение. Еднствено двамата цивилни инструктори, които бяха до неотлъчно него, стояха спокойни и неподвижни като сфинксове. Само очите им се движеха, обхождайки мониторите. Е, и от време на време надигаха чашите с кафе.

“Най - лошата работа е чакането!”, помисли си капитанът – “Когато си принуден да седиш спокойно, въпреки, че знаеш, че всеки момент нещо ще се случи...”

Американската армия, преди няколко часа беше засякла изведнъж повишилата се комуникационна активност. В 19:00 часа бяха обявили тревога, техните самолети бяха излетели от Полша и за втори път в рамките на няма и тридесет и шест часа се бяха устремили навътре в Украйна. Скоро щяха да презаредят и да заемат позициите, от които щяха да осигуряват радиоелектронна поддръжка.

Изведнъж, далечен шум откъсна вниманието на капитан Лукятски от мислите му. Веднага го позна. Шум от прелитащ високо голямокалибрен снаряд. По-неопитните сякаш замръзнаха. Някои само се спогледаха, други видимо се понаведоха, трети се вторачихе в тавана на палатката, сякаш можеха да видят през него прелитащия снаряд.

- Артилерийски огън. – спокойно каза един от цивилните консултанти.

- Да, изглежда ще ни се отвори работа! – със същия равен тон отвърна другият.

Двамата погледнаха Антон изпитателно. Още погледи се присъединиха към тях. Избръмча втори снаряд. После трети. В далечината започна да се чува тътена на експлозии. Времето изведнъж започна та тече с бясна скорост. Стараейки се да звучи колкото се може по-спокойно капитан Лукятски заповяда:

- Всички да заемат постовете си. Започнете предстартова подготовка на птичките. Искам да можем да ги изстреляме веднага щом се наложи!

 hka3EbX.jpg

Донбас

21:11 часа местно време

Американските пилоти най – после предадоха, че са заели позиция. На един от мониторите, който обслужваха американските войници, се виждаше голяма 3D карта, на която малки символи на самолети летяха насам – натам. Междувременно артилерейският дуел се беше засилил неимоверно и Антон нямаше нужда от специална покана за да надвика глъчката в командния пункт със заповед:

- Подгответе Призрак 1 и докладвайте нагоре, че започваме действия!

Миг по-късно гласовете, говорещи ту на английски, ту на украински се увеличиха още повече, докато войниците докладваха по командната верига и започнаха предстартова подготовка. След около минута, отвън се чу звука на работещ двигател. Още известно време беше необходимо за последни проверки на системите и подгряване на двигателя.

- Призрак 1 е в изправност. Имаме готовност за изстрелване! – чу се по вътрешната връзка гласа на главния механик.

- Готови за старт! – добави миг по-късно пилота, който се намираше в командния фургон, не далеч от тях.

- Изстреляйте Призрак 1! – дойде мигновенния отговор на капитан Лукятски.

Навън шумът от двигагеля се усили, когато той достигна максимални обороти и няколко секунди по-късно се чу глухото метално издрънчаване, което свидетелстваше за задействането на катапулта.

- Успешен старт, на път сме! – докладва ентусиазирано пилотът.

Междувременно, по кодираното радио можеха да чуват разговорите на американските пилоти и Е-3С. Още с приближването до зоните си те бяха докладвали за работещи радари, а от АУАКС-а бяха фискирали силно радиоелектронно противодействие от страна на неприятелскте Красухи. Тъй като за никого не беше тайна, че приближаването до линията на съприкосновение в тази ситуация едва ли би било успешно, трите самолета бързо се бяха разделили и бяха започнали маневриране за да триангулират позициите на вражеските радари и системи за РЕБ. Бавно и внимателно машините бяха започнали игра на котка и мишка, бяха се бяха премествали по различни треактории, постоянно комуникирайки помежду си чрез дата линкове. Мощните компютри и специалистите на борда на Е-3С класифицираха сигналите, подреждаха парчетата информация като пъзел, и сравняваха даните с получените от предходното разузнаване. Около половин час след изстрелването на Призрак 1, от борда на американския АУАКС събощиха, че са уточнили позициите на двата най-близки обзорни радара и две Красухи. В импорвизираният им команден пост започнаха да се разнасят ентусиазирани гласове, докато екипажът на Е-3С им предаваше координатите на целите. От своя страна те ги пръхвърлиха на батареите Смерч, с която имаха пряка връзка.

Няколко дълги минути изтекоха, докато от другата страна препотвърдиха данните и започнаха да се подготвят за стрелба. Разговорите в командния пост постепенно секнаха, сменени от напрегнато очакване. Някой от войниците дори открито започнаха да се ослушват, явно в опит да чуят стрелбата на Смерч-овете. “Твърде далече сме за това!”, засмя се на ум капитан Лукятаски, “А и с тази канонада отвън..”. Измина още минута преди от батареята да съобщят, че са обстреляли целите.

B2zZSbK.jpg

Всички съвсем утихнаха. Най – накрая от радиостанцията се понесоха успокоителни събощения от американските пилоти и екипажа на АУАКС-а, че целите са спрели да излъчват. Войниците в командния пост започнаха да се поздравяват, но един от цивилните консултанти каза сериозно на Лукятски:

- Капитане, предлагам да вдигнем птичката по-високо и да проверим пораженията. Искам да сме сигурни, че няма да ни създават повече проблеми.

Антон кимна и се свърза с пилота. След като дрона се издигна и понапредна на изток, оператора на системите започна да насочва камерите към определените координати. След известно време започнаха да получават ясна картина. Обзорните радари еднозначно бяха вън от играта – единият гореше, а антената на другия се беше килнала на една страна към земята, като счупен клон.

Не така стояха нещата обаче с двете Красухи. Въпреки, че на инфрачервената камера се виждаха близки попадения и някои от съпъстващите машини горяха, не можеха да бъдат сигурни, че са извън строя.

- Докладвай на командирите на батареите и ги поздрави за двата унищожени радара! – обърна се капитан Лукятски към един от войниците -  Събощи им, че не можем да потвъдрим поразяването на Красухите и е необходим повторен обстрел.

Отново тишина обзе командния пункт, докато всеки свободен от непосредствени задачи се беше вторачил в картината предавана от Призрак 1. След няколко мъчителни минути на екрана се видя как сякаш мълнии започнаха да падат от небето и да избухват в непосредствена близост от машините. Тишината отново беше сменена от възгласи на доволство. Капитан Лукятски обаче нямаше време да се радва и прекъсна глъчката:

- Потвърете поразяването на двете цели! Започваме претърсване в квадрат 12-37-01

- Разбрано! – отвърна само пилотът.

 

 

Москва

Генерал-полковник Грушенко с удоволствие гледаше как на екраните се отбелязваше движението на войските. От сводките ставаше ясно, че колоните се движат без особени задръжки. Единствената засечка за момента беши когато офицерът за свързка от ПВО докладва, че отново американски АУАКС и вероятно самолети за РЕБ са навлезли във въздушното пространство на Украйна. Грушенко моментално започна да го подлага на кръстосан разпит и прави насрещна проверка на данните му с останалите сводки, които получаваше, докато не се увери, че повече самолети не са излитали летищата в Полша и в смущенията не се прикрива ударна група. Инструктира офицера, че очаква против американските самолети да бъде оказано максимално противодействие с РЕБ, а ако се приближат прекалено - и чрез непосредствена атака. Офицерът го увери, че необходимите действия са вече предприети и се отдалечи.

В този момент в конферентната зала забързано влезе старият му приятел. Без да се съобразява особено с тривиални неща като йерархия или госпоприемство, той вдигна от стола един от гостите на Грушенко и се настани на неговото място.

- Извинявай, че закъснях Витали! Изникна нещо...

- Не се тревожи, както виждаш нещата вървят успешно и в твое отсъствие! - в шеговит тон отвърна Грушенко.

- Добре, важното е, че не съм изтървал кулуминацията - усмихна се възрастният мъж, докато бавно вадеше от сребърната си табакера цирагара, която веднага запали. Грушенко тъкмо се канеше да се пошегува с него за вредите от тютюнопушенето, когато с крайчеца на окото си забеляза, че до него отново стоеше офицерът за връзка с ПВО и се обърна. Беше зачервен и явно се потеше обилно.

- Господин генерал-полковник изглежда войските ни са били атакувани и са понесли загуби... - колебливо започна офицерът.

- Какви загуби? - рязко и с известно недоумение попита Грушенко.

- По предварителни данни два обзорни радара и две Красухи са извън строя! - рязко изстреля свръзката от ПВО.

- От кого са извадени от строя? - не високо, но явно ядосано изръмжа генерал-полковникът.

- Изглежда от украинска артилерия...

- Украинска артилерия а? И как ги е намерила украинската артилерия? - вече с повишен тон се сопна Грушенко - Ще ти кажа как! Американците са им казали къде са. А ти и другите идиоти, и вчера, и днес ме убеждавахте, че не са успели да открият нищо!

- Но господин генерал... - започна отново с почти умолителен тон офицерът.

- Млъквай, и заминавай да оправяш тази каша! - прекъсна го рязко генерал-полковникът, след което се обърна към офицерите от пехотата и артилерията, което също бяха наблизо и добави - Веднага се заемете тази украниска артилерия, не искам повече издънки.

В това време приятелят му, който го гледаше съсредоточено през цигарения дим му каза:

- Успокой се Витали.

Грушенко го погледна и с ироничен тон отвърна:

- Ха, а обикновено ти се тревожиш като квачка за всяко нещо което не става по план!

- Да Витали, но що се отнася до тайните операции, си повече от прав. Но това - започна възрастният мъж, помахвайки вяло с ръка към множеството хора и монитори - Това е война. Нищо не става по план.

Генерал-полковник Грушенко не отговори нищо, само изсумтя и с рязък жест измъкна листите съдържащи последните сводки от ръцете на носещия ги офицер.

 

 

Донбас

22:13 часа местно време

Капитан Лукятски гледаше гледаше на монитора нещо, което много приличаше на БМП. Когато сензоринят оператор на Призрак 1 намали степента на увеличение видяха, че тя изглежда не беше сама. Зад него по пътя се движеше още нещо. Дронът започна да обикаля в издирване на повече цели. Бавно на екрана изплуваха още бели петна - някои бяха просто крайпътни купчини от какво ли не, по-топли от зобикалящата ги среда, други обаче представляваха работещи двигатели. И не се движеха само по пътя - две ярки петна пълзяха направо през нещо приличащо на нива. Когато операторът ги приближи ясно се изписаха контурите на два танка, водачите на които изглежда бяха решили да минат напряко.

Идентификацията на всеки източник на топлина обаче изискваше време. Не смееха нито да се приближат много, нито да се издигнат на по-голяма височина, тъй като американските пилоти все така докладваха наличието на работещи радари и РЕБ, ако и те да действаха само от вражеския тил. След поредния продължил доста време оглед на евентуална цел, която се беше оказала само два отдавна изкормени камиона, завряни в отбивка край пътя, един от цивилните инструктори сръбна шумно от горещата чаша кафе и замечтано каза:

- Биваше сега да имаме и един Рипър със SAR, вместо да попадаме на боклук след боклук...

- Да, един Lynx в режим GMTI щеше да ни спести доста работа. Моментално щяхме да отсеем поне половината цели - отвърна колегата му, след което се обърна към Лукятски и с усмивка добави - Следващият път, когато се обсъжда американската военна помощ за Украйна обезателно да поискате един!

- Аз много работи искам, друг е въпроса колко ме огрява... - засмя се в отговор капитан Лукятски.

Монотонното търсене се провлачваше минута след минута. Почти когато бяха стигнали края на зоната, която бяха определили като безопасна и пилота се канеше да заеме обратен курс, сензоринят оператор засече голямо струпване на топлинни източници и гласът му прозвуча по тонколоните:

- На инфрачервената камера се виждат множество топлинни източници. Но сме твърде далеч за да ги иднетифицираме и няма да можем без да излезем от определената зона.

Капитан Лукятски се замисли. Рискът беше голям. Но и потенциалните ползи. Двоуми се още няколко секунди, след което отвърна:

- Давам разрешение да извадите Призарк 1 от зоната и да се приближите. Но само колкото е необходимо за идентификация на типа цел.

От командния фургон отвърнаха с "Разбрано", а до него цивилният инструктор поклати одобрително глава.

Скоро светлата купчина на монитора се разпадна на множество точки, а после те се избистриха и придобиха ясни контури. Сензорният оператор започна да мести картината от една машина на друга, докато не се увери, в изцяло военното им предназначение, и не уточни координатите им.

- Предайте целта на артилеристите веднага щом са готови данните и изтеглете Призрак 1 в квадрат 13-37-31 - бързо подаде команда капитан Лукятски.

Нямаше смисъл да дърпат дявола за опашката, баражирайки в близост до зона, която току-що беше атакувана.

 

 

Донбас

“Червенкович” чакаше облегнат на капака на автомобила с който пътуваха. Бяха спрели на малко уширение на пътя, непосредствено до края на един дървесен масив. Отвъд него на доста километри се простираха само ниви и полета с рядка и не особено висока растителност по синурите. Вероятно именно за това Ксерокса беше заповядал да спрат тук и да укрият повечето от колите и камионите навътре в рядката гора. Стояха тук вече повече от половин час, докато командирът им непрестанно говореше по радиостанциите, ту с една от колоните, ту с друга, ту с командирите на сепаратистките сили, през позициите на които трябваше да преминат за да нападнат украинските позиции в дълбочина.

От начало Ксерокса беше говорил спокойно, но тонът му постепенно беше започнал да се повишава през последните минути. До колкото “Червенкович” успя да чуе явно някои от групите бяха попаднали под концентриран артилерийски обстрел и бяха понесли загуби. Изглежда за момента не бяха особено тежки, но значително бяха забавили движението. От същото се оплакваха и доста от командирите на сепаратистите.

“Действително, доста повече снаряди се чуват, ако и да не падат близо до нас!”, помисли си “Червенкович” и се прозя. Поне малко, напрежението се беше оталожило и той вече беше доста по-спокоен. Лениво огледа спътниците си. Мизиев хъркаше гръмко, полу-излегнат на задната седалка. Врабчев, окичен с оръжие, паласки и пълнители обикаляше насам – натам като шумно разговаряше, и се шегуваше с останалите бойци. Не беше ясно дали всъщност се опитваше да ги държи будни, или просто се перчеше. Единствено Молот изглеждаше напрегната.

“Странно!”, зачуди се “Червенковч”, “Когато потегляхме беше точно обратното – ние бяхме на нокти, а тя се смееше и шегуваше.”. През последните петнадесетина минути я беше видял как поне три пъти провери снаряжението си и още няколко пъти изправността на радиостанцията в колата. Сега седеше зад кормилото и с каменно изражение се взираше в далечината. Той проследи погледа й. Не много близо минаваше паралелен път, по който бавно се нижеше колона съставена от ай-разнообразна военна техника. Пред тесен мост, над един малък, но стръмен и залесен овраг се бяха струпали множество машини, които чакаха да преминат. Изглежда верижните бяха намериили брод в съседство и една по една завиваха натам, но колесната техника нямаше друг избор, освен да чака.

В следващия миг, насред струпаната техника избухна взив. “Червенкович” не успя и да зяпне, преди да последва още един, а после в бърз порядък, още много. След няколко секунди до тях достигна приглушеният от разстоянието звук на множество експлозии. Мизиев се стресна, изхърка здравата, понадигна се от седалката и с все още сънен глас промърмори “Какво сте се раздумкали, бе?”. Много от останалите бойци наскачаха и обърнаха глави натам. Някои започнаха да псуват, други стояха като вцепенени.

Изведнъж всичко утихна, така внезапно, както беше и започнало. Докато “Червенкович” гледаше ужасено издигналите се на много места пламъци, които придаваха зловещ, червеникав отенък на стелещите се талази мазен дим, чу как Ксерокса започна да крещи на някого по радиото:

- Защо по дяволите никой не прикрива придвижването ни? И защо позициите на украинската артилерия не са унищожени?... Не ми ги разправай на мене тия!... Стрелят и още как! Току-що буквално под носа ми удариха здраво една колона!

  • Харесва ми! 3

Share this post


Link to post
Share on other sites

Регистрирай се или влез в профила си, за да коментираш.

Трябва да имаш регистрация, за да може да коментираш.

Регистрирай се!

Регистрацията на нов акаунт в нашата общност е много лесно!

Нова регистрация!

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×