Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

2PiDura.jpg

Донбас

22:33 часа местно време

Капитан Лукятски влезе обратно в командния пост. Настоението вътре все още беше приповдигнато, но мъжете се бяха поуспокоили. След като бяха ударили, явно успешно, струпването на техника някои от по-невъздържаните и млади войници, които за първи път влизаха в бой бяха започнали да дават доста силен, и на моменти леко нецензурен израз на радостта си. Наблюдавайки реакцията им, американските инструктури и войници само се бяха спогледали с усмивка, но Лукятски не беше останал много доволен. Беше ги скастрил не на шега, даже малко по-рязко от необходимото. Не, че не ги разбираше, но твърде много пъти беше виждал как прекаленият ентузиазъм, породен от вражески неуспехи, подтикваше хората да действат необмислено и което от своя страна водеше до закономерния негативен резултат.

След атаката Призрак 1 се беше оттеглил навърте в приятелска територия за да заеме нова позиция, по на север в сектора си. Лукятски беше използвал затишието за да обиколи позицията им, да провери още веднъж за евентуални проблеми и да ободри хората си. “Освен това трябваше и спешно да посетя едно място, защото след толкова кафета бях направо пред пръсване!”, засмя се на ум капитанът.

Погледна можството монитори и се опита да прецени какво се е променило по време на краткото му отъствие. Призрак 1 още пърпореше не особено бързо на север. Призрак 2 обаче, почти беше достигнал до определената си зона, която беше на североизток от тази на другия дрон. Съвсем скоро сензорният му оператор докладва:

- Призрак 2 достигна квадрат 13-37-27, заемаме курс нула-седем-две, превключвам на инфрачервен.

Отново се започна бавната и трудоемка процедура по откриване и опознаване на целите. След около петнадесет минути гонене на сенки, най-после сензорният оператор попадна на мотопехота – няколко камиона и БТР спряли в близост до кърстовище. Капитан Лукятски усети как моментално всички в командния пост се съсредоточиха върху задачите си и всички ненужни разговори моментално секнаха. “Добре, явно забележката ми е имала необходимия ефект”, довлно си помисли той.

В същото време пилотът и сензорният оператор започнаха още по-внимателно да оглеждат пътищата и възможните прикрития около тях. Но изминаха повече от двадесет минути, преди да открият нещо по-сериозно от отделни вражески машини.

Малко след 23 часа Призрак 2 се най – после остави зад себе си предните позиции и отделните вражеските дозори, и почти веднага забеляза колона танкове и бойни машини на пехотата. Докато наблюдавеше на монитора как сензорният оператор приближава и идентифицира машините, капитан Лукятски се запита защо и тази вражеска група е спряла така както е пътувала, в походна колона, при положение, че вече други бяха попаднали под обстрел. “Не знаят ли, че всеки момент могат да попаднат под обстрел? Поне не са ли чули вече по радиото?” – зачуди се той, след което реши да не умува излишно върху късмета си и се заслуша как хората му предаваха информацията за целите на артилеристите:

“Сова до Косач, Сова до Косач.”

“Косач, приемам.”

“Косач, Днепър-Одеса-едно-седем-пет, стрелба на поражение, батарея, от точка три-едно, надясно три-две-нула-нула, добави пет-седем-нула-нула, нагоре три-нула.”

“Сова, Киев-Минск-три-пет-седем, потвърдете стрелба на поражение, батарея, от точка три-едно, надясно три-две-нула-нула, добави пет-седем-нула-нула, нагоре три-нула.”

“Потвърждавам Косач, цел – танкове и бойни машини на пехотата, рота, линейна цел, двеста и петдесет на петдесет, азимут изток-запад, стрелба по площ, касети...”

Броени минути по-късно ракетите заваляха и екрана се засвети почти напълно. Единия от американските инструктори, побутна приятелски колегата си, който тъкмо звучно се прозяваше и се изхили:

- Утре сутринта и от тук май никой няма да се обади на шефа си в Москва!

 

 

Донбас

Майор Анасченко нервно обикаляше из командния си пункт. Операцията беше започнала преди часове, а още не бяха получили никакви заповеди и не бяха обстреляли нито една цел. А навън, артилерийският дуел се засилваше все повече и повече. Въпреки риска, на няколко пъти майорът беше излизал на откритото поле и беше наблюдавал заревото от стрелбата. Тревожното беше, че беше станал свидетел и на това как вражески снаряди и ракети падат на много места зад отбранителната линия на сепаратистите. Дори по-зле, докато радистите подслушваха ефира бяха чули откъслечни съобщения за колони техника и личен състав, попаднали под масиран обстрел и понесли загуби. Пределно му беше ясно какво означава това и още повече будеше недоумението му, защо командването не ги включва в боя. Но вързката с вишестоящите упорито мълчеше.

- Какво чакат още? – раздразнено се обърна Анасченко към заместника си – Ясно е, че украинците стрелят здравата! Нали уж имаме задача за контрабатарейна борба!

Той само сви рамене и отвърна:

- Може би за момента се справят и без нас, и ни държат в резерв?

- Да бе, справят се! Само да си подадеш носа навън и веднага се вижда как се справят с подавянето на украинците... – иронично подхвърли майорът и се обърна към един от офицерите за да поиска за пореден път рапорти от командирите на батареи.

В този момент, чевръсто се приближи един от сержантите-свързочници и подаде на командира си лист:

- Господин майор, съобщение от командването!

- Най – после! – възкликна Анасченко, грабвайки листа и обръщайки се към заместника си бързо зачете – Генералът иска подразделението въоръжено с безпилотни системи да изстреля един Орлан-10, който да извърши разузнаване в района Шевченко – Покровск – Родинское и на запад от тях, а ние веднага да открием огън по разузнатите от него артилерийски позиции на противника.

Двамата се спогледаха и си кимнаха, видимо доволни, че най – сетне влизат в действие, след което майор Анасченко заповяда на офицерите и войниците в командния пункт:

- Веднага съобщете на командира на отряда безпилотни системи района за разузнаване и му предайте, че искам машината да е във въздуха до пет минути! Установете и подсигурена връзка с него – искам в момента, в който те установят позицията на нещо, ние вече да знаем и да сме готови за стрелба!

- Отивам да подготвя предварителните данни за стрелба – каза заместникът му и посочи с поглед към един от препълнените с хора ъгли.

Анасченко му кимна утвърдително, след което подкани хората си:

- По-чевръсто, господа, по-чевръсто, никой няма да ни чака!

 

GWhdBkw.jpg

Вашингтон

Генералът отново се намираше в зала жужаща от множество приглушени разговори. Но тази не беше заседателна. Беше по-голяма, до такава степен запълнена от хора и техника, че почти създаваше чувство за претъпкан вагон на метрото. На множество треминали вървеше неспирен поток информация от всякакви възможни източници, която войниците и офицерите обслужващи ги, си препращаха, и обсъждаха. На един от екраните, в реално време, се виждаше цялата въздушна обстановка в източна Украйна, така както я виждаха Е-3 и Гроулерите. Към нея ръчно бяха добавяни допълнително данните за наземното движение, получени от други източници и от украинците. Съответно тази информация беше непълна и се обновяваше много по-бавно. “Бавно е по-добре от никак!”, помисли си Майк и прецени положението. Двубоят между артилерийските групировки се разразстваше, макар и техният набързо съставен план явно за момента бележеше успех – доста колони бяха ударени, за което свидетелстваха и някои уловени от радиоелектронното разузнаване съобщения. Но като цяло сепаратистите и руските сили все още се движеха на запад. Над руска територия от часове курсираше А-50У, който явно контролираше американските си колеги, както и един нов разузнавателен Ту-214Р, които обаче кротко си стояха на почтително разстояние оттатък границата. Новопридобитото ПВО на сепаратистите също мълчеше, явно изненадано от първия удар и противодействието на Гроулерите.

Наближаваше единадесет и половина вечерта местно време, когато на екраните се появи въздушен контакт идващ от територията под сеператискти контрол. За момент изникна напрежение, тъй като поради действията на вражеската радиоелектронна борба, той се появи изведнъж, сравнително близо до линията на съприкосновение и в началото имаше притеснения, че представлява боен самолет. Но екипажът на АУАКС-а скоро ги тушира, като класифицира контакта като вражески дрон. Което, разбира се, не го правеше по-малко опасен.

В продължение на десетина дълги минути офицерите в центъра и на борда на Е-3 следяха курса му, който бавно го отвеждаше към украинските артилерийски групировки. След като той премина на запад от предварително договорената линия екипажът на АУАКС-а започна да предава информация за него на наъбрзо пребазираните в източна Украйна радари и комплекс С-300. Всички в центъра напрегнато чакаха нещо да се случи. Измина минута, после втора и трета. Генералът не издържа и се обърна към колегата си от ВВС:

- Какво се бавят? Чакат да стигне до Майдана ли?

- Сигурно им е трудно да го засекат Майк – отвърна той – Няма как да им предадем информация директно от Е-3, трябва да го открият сами на своите радари...

Настаналата тишина беше прекъсната от възбудения глас на радарния оператор, предаван директно от търбуха на АУАКС-а – украинците бяха изстреляли ракета! Няколко секунди по-късно тя се появи на екрана, бързо се насочи към дрона и... проусна. Преди някой да успее да изрече коментара, който сигурно беше на ума на всеки един от присъстващите, радарният оператор, съобщи за втора ракета. Отново всички внимателно наблюдаваха полета й, като секунди преди сблъсъка някои дори поеха дълбоко въздух за да могат да въздъхнат облекчено след унищожаването на целта. Напук на всичко, ракетата така и не улучи дрона.

Този път възклицанията не бяха бързо преглътнати и варираха от “Какво за бога става?” до “А стига бе!”, че и някои по-нецензурни, които накараха висшите офицери да изгледат изреклите ги сурово. Междувременно и трета ракета се беше вдигнала във въздуха и когато тя най – после порази дрона, се чуха възгласи, почти достойни за отбелязване на тъчдаун от любимия отбор.

- Трябваше още първия път да изстрелят направо две ракети! Пуснаха го твърде близо... – промърмори генералът от ВВС.

- Ако продължават в този дух, съвсем ще ми побелее косата! – отвърна на шега Майк, но вътрешно вече беше на нокти, чудейки се какво точно бяха видяли руснаците, преди дронът им да падне.

 

fL8DhoU.jpg

Донбас

Майор Анасченко дежуреше около линията, която го свързваше с командира на подразделението въоръжено с безпилотни системи и вече нервно пристъпваше от крак на крак. “Хайде, трябва ми цел! Открийте нещо най – после!”, за пореден път подкани мислено двамата оператори на дрона, които седяха в тъмния си фургон, на километри от него. Приближи се заместникът му и замислено каза:

- Напълно готови сме, но и от командването не ни спускат нищо. Направо радиомълчание от тяхна страна.

Анасченко тъкмо отвори уста да отвърне, когато по линията се чу жалният глас на командира на подразделението безпилотни системи:

- Господин Майор, току-що загубихме Орлана!

- Как така сте го загубили? – в първия момент неразбиращо се сепна Анасченко.

- Ами, предполагаме, че украинците са го свалили. – отвърна жалният глас.

- Как така са го свалили? С какво? – нетърпелино се намеси заместник-командирът.

- На операторите им се е сторило, че са видяли ракета. Както и да е, птичката си замина...

- Майната й на птичката, открихте ли ми цели капитане? – разко попита Анасченко.

- Не, господин майор! Тъкмо се бяхме насочили към едни далечни отблясъци и димни следи, които смятахме, че сигурно са от ракетни системи, но те почти веднага замлъкнаха и не успяхме да се уверим в това...

- Дяволите го взели! – разлюти се Анасченко – Дайте ни поне приблизителната позиция на това което смятате, че сте открили! И подгответе нов дрон за полет, аз ще поискам разрешение за използването му.

Докато получаваха данните, заместникът му скептично отбеляза:

- Дори и информацията да е точна, обзалагам се, че украинците вече не са там. Със сигурност са си научили уроците от 2014.

В този момент към тях се приближи един от свърочниците и докладва:

- Господин командир, генерал-лейтенантът иска да говори с Вас!

- Прекрасно! Дано поне ни даде цел. – въздъхна Анасченко, поглеждайки заместника си и се отправи към апарата. Веднага си пролича, че положението не е добро въпреки, че войниците чуваха само откъслечните отговори на командира си:

- Тъй вярно господин генерал, но няма как, тъй като нямаме цели... Пуснахме го, но беше свален... От украинците, разбира се... Не, командирът им доложи именно, че е свален преди да открие нещо...

Явно разговора започна да взема съвсем лош обрат, тъй като дори стоящите наблизо започнаха да чуват как командващият започна да крещи в слушалката. Въпреки това майор Анасченко продължи стойко да отговаря:

- Да господин генерал и сами виждаме, че украинците стрелят... Не, не Ви поучавам господин генерал... Но нямаме пряка връзка с тях, как да стреляме... Да, тъй вярно господин генерал... А давате ли разрешение за изстреляме нов дрон... Слушам, господин генерал!

Със зачервено лице майор Анасченко най – после остави слушалката. Всички бяха разбрали същността на разговора и никой не смееше да го заговори пръв. След няколко секунди той се поуспокои:

- Предайте на командира на подразделението с безпилотни системи да изстрелят нов дрон незабавно! Проверете още веднъж готовността на всички батареи! Аз излизам набързо да изпуша една цигара.

И майорът изкочи навън, преди заместникът му да успее да си отвори устата и да го предупреди, че това е опасно, тъй като украинските ракети вече падат близо.

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

SjAGZIv.jpg

Донбас

Капитан Лукятски гледаше монитора, кото предаваше картината от Призрак 2 леко озадачено. След като беше открил голямата колона и станал свидетел на точният й обстрел, апаратът се беше отклонил на север. До този момент от там не бяха постъпвали кой - знае колко тревожни сведения от предните украински постове, нито имаше данни за масирани придвижвания, подобни на тези на юг. И това напълно кореспондираше с картината от инфрачервената камера, която Лукятски наблюдаваше в момента. Почти никакво движение, само от време на време проблясваше експлозията на някой друг снаряд или мина, или пък се виждаха спорадични изстрели от леко стрелково оръжие. Нищо подобно на случващото се само само на тридесетина километра от там, което определено озадачаваше капитана. "Може би имат проблеми с координацията? Или се потиват да привлекат силите ни на юг, за да ударят после изненадващо от север?" - запита се той.

Беше се свързал с един от колегите си, чиято част покриваше сектора, макар и с дрони с далеч по-малък обсег и по-скромни възможности, но той също беше потвърдил странното затишие. Дори беше отбелязал, че въпреки, че в последните дни е имало раздвижвания, нищо необичайно не е приближавало дори на километри от тънката линия ничия земя, разделяща украинските сили от сепаратистите.

Въпреки това Лукятски беше насочил Призрак 2 навътре в територията контролирана от сепаратистите. Не искаше да оставя нищо на случайността. Пилота и оператора а сензорите внимателно бяха търсили издайническите следи на някакви по-големи формирования, но не бяха открили нищо друго освен обичани патрули и отделни позиции на минохвъргачки или оръдия.

Капитанът отново провери позицията на Призрак 2 на един от по-малките екрани. Помисли малко и съобщи на пилота му:

- Вече сме доста на изток! Ако имаше нещо, до сега да сме го открили. Не рискувай повече и обърни на югозапад. В случай, че се наложи, ще се върнем.

Докато пилотът отговаряше утвърдително, един от американските инструктори привлече вниманието на капитана към данните от Призрак 1. Малко преди полунощ, апаратът беше достигнал края на новата си зона, картината от която беше съвсем различна от почти идилията на север. Почти веднага попаднаха на престрелка между малък авангард на сепаратистите и оттеглящ се укранински патрул. Но след няколко минутен полет на изток видяха къде по-впечатляваща гледка. Множество топлинни контакти се движеха без въбоще да се крият. Когато операторът на системите намали приближението за да обхване по-голяма площ, почти всички в командния пункт се зазяпаха с учудено изражение в мониторите. Като на длан се виждаше как множество машини, почти като по учебник формиращи боен ред. Можеха да се различат дори отделните подразделения и как ротните колони се разделят във взводни. Пред очите на всички, тази маса пое към рехавите украински заслони, които вече бяха започнали бавно да отстъпват с бой, подложени на натиск от страна на предните части на сепаратистите и поддържащите ги руски части. Този път дори американските инструктори, с техния вид на хора видели всичко, изглеждаха леко шокирани.

- Това го изучавахме в академията и Форт Ървин, но никога не съм си мислил, че ще го видя на живо! – промълви едния от тях.

Другия само кимна бавно с глава, след което се обърна към Лукятски:

- Изглежда ни се отвори сериозна работа! Дано само Вашите момчета да имат достатъчно муниции!

 

Донбас

"Червенкович" бързаше. От както бяха станали свидетели на нападението ад колоната събитията бяха започнали да се резвиват все по-бързо и по-бързо. Ксеркоса беше изпратил част от щаба си да помогне на ранените и да възстанови движението възможно най - бързо, докато той самия беше започнал да води редица неприятни разговори на висок глас по радиото. Въпреки уверенията на всички инстанции, че украинската артилерия скоро ще бъде вън от играта, нищо подобно не се случавше.

Докато пътуваха към предварително подготвения преден команден пункт станаха макар и далечни свидетели на още няколко масирани обстрела. Ксерокса продължаваше да беснее, но можеше само да се надява загубите от тях да не са били големи, въпреки, че новините, които носеха радиостнациите не бяха неутешителни. На няколко пъти украински снаряди бяха падали в близост до техния конвой, но за щастие той изглежда беше твърде малък за да привлече по-масиран обстрел. Въпреки това надвисналата опасност си казваше думата и хората ставаха все по-раздразнителни. Молот въобще не говореше, а само отговаряше на въпросите със заплашително ръмжене, Врабчев беше забравил всякакво перчене, а блаженно спящият само до преди час Мизиев, напрегнато се взираше през прозореца, готов всеки момент да изкочи от колата и да залегне в канавката. Колкото и да му беше непиятно да признае сам пред себе си, "Червенкович" също беше започнал отново да изпитва онова неопределено чувство за безпокойство и да се върти непрестанно на седалката.

В крайна сметка пристигнаха в командния пункт без произшествия и го завариха незасегнат, напълно подготвен за действие. Ксерокса не загуби и минута, преди да започне отново да лае заповеди по многобройните комуникационни връзки, докато по-голямата част от останалите се опитваха да изглеждат заети и да не попадат пред погледа му. "Червенкович" обаче нямаше този късмет. Ксреокса го повика и лично му събощи:

- Колоната, която пътува към Озеряневка има проблеми с радиостнациите. Натоварете две резервни и веднага заминавайте натам!

Още преди изненадания "Червенкович" да успее да изпелтечи нещо в отговор, Ксреокса вече се беше обърнал и беше започнал да овиква един от офцицерите си. За "Червенкович" на остана нищо друго освен да събощи на другите новата задача. Молот не беше впечатлена и го каза в прав текст:

- Мамицата му, трябва да пътуваме паралелно на фронтовата линя, това не ми харесва!

Но въпреки това започна да разчиства каросерията на автомобила, докато тримата другари товареха радиостнацията.

Малко по-късно бяха на път. Всички се взираха напрегнато през прозорците, докато Молот изключително внимателно шофираше по разни забутани шосета. Умишлено избягваше по-широките пътища и големите струпвания на техника. Когато наближеше до някое по-голямо кръстовище с стараеше да го заобиколи, включително и минавайки през нивите. На няколко пъти спираха, Молот подаваше глава през спунатия прозорец и внимателно се ослушваше в продължение на минути. Когато първия път "Червенкович" я подкани да побърза, тя така му се озъби, че той не посмя да я заговори отново.

Колкото повече се приближаваха до местоназначението си, толкова по-често виждаха горящи и повредени машини. Около някои имаше хора опитващи се да ги приведат отново в движение или да ги изгасят, други изглеждаха напълно изоставени. По едно време им се наложи буквално да се провират покрай колона изгорели камиони и БМП-та. Молот явно усети нещо нередно, защото в момента, в който зави покрай последния обгорял скелет ускори рязко. Няколко секунди по-късно точно върху пътя се изсипаха няколко украински снаряда. Врабчев, с вик "Лелеее.." подскочи до тавана, когато колата се разтърси, Мизиев почти тръгна да слиза в движение, а Молот се разсмя здравата и напсува пропусналите ги украински артилеристи.

Почти бяха преглътнали премеждията си, когато достигнаха шосето за Озеряневка. Отне им известно време, докато с питане и лутане си проправят път през хаоса и падащите близо снаряди до командира на колоната. По вида му от далеч личеше, че нещата не се развиват добре. Тримата другари се опитаха маскимално бързо да му предадат радиостанциите и да изчезнат, но удариха на камък.

- Само едната е за мен, другата ще доставите на предния ми отряд, който е някъде на запад по шосето - на един дъх им събощи той.

- Извинявайте, но заповедите ни, издадени директно от Ксеркоса, не включват разкарване на радиостнации  до първата линия! - надменно възрази "Червенкович".

Командирът го изгледа на кръв и подчертано заплашително процеди:

- Правилно ли чух, че току що отказахте да изпълните дирекно нареждане?

- Не, не - забързано се заоправдава "Червенкович" - Аз само имах предвид, че...

- Отлично, изпълнявайте! - рязко изстреля командирът, след което се завъртя на пета и изчезна. "Червенкович" го проследи с оглед, след което се обърна към спътниците си, въздъхна и им каза:

- Е, изглежда отиваме да търсим предния отряд...

Врабчев и Мизиев направиха недоволни физиономии, пристъпвайки от крак на крак, а Молот започна да псува като каруцар.

 

Москва

От самодоволната усмивка на генерал-полковник Грушенко, която до преди часове беше озарявала лицето му, не беше останало много. Сега той беше зачервен, изпотен и очите му стрелкаха гневно всеки дързнал да му донесе наприеятн вест. А за съжаление лошите новини се редяха една след друга. Това, което беше започнало като леки спънки в придвижването на колоните, постепенно започваше да прераства в нещо много напомнящо първокласен погром. Дори и след като в крайна сметка командващите на терен бяха получили закъснелите заповеди да престанат да се движат в походни колони, и след като разгръщането в боен ред беше започнало, украинският огън не само не намаляваше, а напротив – усилваше се все повече. С това и загубите растяха неимоверно. “Но не там е проблема, а в това, че армията не може да се справи с проклетата украинската артилерия!” – помисли си за пореден път ядосано Грушенко – “А и на всичкото отгоре американците им помагат, разкривайки всяко наше движение!”.

За да обърне ситуацията се беше опитал да си осигури спътник и дори намеса от страна на ВВС за сваляне на досадните американски самолети, но Върховния решително беше отказал, явно страхувайки се от директна конфронтация. “И без това всички знаят, че сме там, какво има да се крием! Да ги сгазваме и да приключваме!” – отново започна да се самонавива генерал-полковникът. Огледа с кръвясал поглед залата – при първия намек за по-сериозни неприятности, високопоставените му гости бяха започнали да се изнизват един по един. Сега бяха останали само малцина, но и те изглеждаха все едно са готови да дадат половината си богатство за да са далеч от тук. “Скапани страхливци!” – помисли си той.

За пореден път привика при себе си офицерите за свъзка от сухопътните войски и започна да ги препитва какви мерки са предприети за противодействие, и действат ли те вече. Когато те започнаха да пелтечат уклончиво в отговор, Грушенко съвсем се разлюти и се разкрещя:

- Идиоти такива! Една работа не можете да свършите като хората! Проваляте цялата опрерация!

- Но господин генерал-полковник, докладват ни, че не могат да открият цели... – опита се да се противопостави един от тях.

- И американците свалят разузнавателните дрони, които изпращаме, нищо не можем да направим! – добави друг.

Това съвсем ядоса Грушенко:

- Как нищо не можете да направите бе? Само ми се оправдавате! Измислете нещо, заповядвам Ви да откриете огън незабавно!

- Но това означава да стреляме само по площи... – започна отново един от офицерите.

- Не ме интересува какво означава, действайте веднага! – вече съвсем вбесен ревна Грушенко.

- Тъй вярно! – отвърнаха в нестроен хор офицерите и всеки от тях побърза да се изнесе колкото се може по-далеч от ядосания комнадващ.

Старият приятел на Грушенко изчака малко да му мине и му каза съчувствено:

- Нямаш вина за това Витали, нямаше и как да го предвидиш. И аз съм изненадан колко бързо украинците и американците са успели да организират нещо толкова неприятно.

- Веднъж да съм съгласен с теб, но това не ми помага ни най-малко да излезя от положението! – озъби се Грушенко.

- В тази ситуация не ти остава нищо друго освен да стискаш зъби и да продължаваш – въздъхна възрастният мъж, докато се опитваше да запали цигарата си – Нещата винаги може да се обърнат неочаквано.

Точно в този момент, един от неговите подчинени бързо се приближи и прошепна нещо в ухото му. Ръката със запалката, която тъкмо поднасяше пламъка към цигарата застина на място и секунда по-късно потрепери. Той погледна втрещено по-младия си другар. Само наблюдавайки реакцията му, Грушенко изтръпна – за толкова години познанство, никога преди не го беше виждал така видимо изненадан. Почти заеквайки го попита тихо:

- Какво се е случило?

В първия момент старият му приятел не отговори, само преглътна няколко пъти, все още с цигарата в уста и с горящата запалка, замряла на половината път до нея, след което пресипнало промълви:

- В северния сектор, въобще не са мърднали от позициите си... Изглежда другата Кула те е изиграла Витали!

В един единствен миг, зачервеното от яд лице на Грушенко стана бяло като платно. Той буквално се срина на стола си, сакаш всичките му кости изведнъж се бяха превърнали във вода.

 BSF1Trs.jpg

Донбас

Майор Анасченко ядосано смачка поредната празна кутия от цигари в дланта си. Беше им изгубил броя вече. Както и на неприятните разговори с командващият ги генерал-лейтенант. Но цялото викане и заплахи не можеха да променят суровата действителност - те губеха битката. Колкото и висшите офицери да се опитваха да прикрият случващото се с измислени сведения, пожелатилени рапорти и неизпълними заповеди, процеждащите се в радоиефира панически събощения говореха друго.

А и без тях Анасченко виждаше какво се случва. От часове безуспешно се мъчеха сами да открият и обстрелят твърда цел. Каквото и да предприемаха, все не даваше резултат. На няколко пъти вече бяха изпращали дрони, то не биваха незименно сваляни преди да откирят нещо съществено. Командването също сипеше викове, но не и цели. Майорът за пореден път прокле този, на когото беше хрумнала идеята да ги пребазират тук без да им осигурят възможност за нормална връзка с коректировчици на артилериския огън, или поне с командните пунктове на първа линия.

От часове стреляха нялаво и надясно с надеждата да все пак да уцелят нещо. "Стрелба за морална поддръжка", както се беше изразил заместникът му. Като професионалист Анасченко беше наясно колко ефективна е подобна стрелба. "Сигурно сме изорали няколко хектара ниви или в най - добрия случай сме подрязали някой храсталак!" - печално си помисли той.

Ако не друго, поне бяха успели да избегнат загуби. Междувременно всички подозираха, че някой целеуказва на украинците, но стройния план за стрелба и движение, който беше изработил Анасченко и офицерите му, поне за момента даваше добри резултати - нито една машина или някой от личния състав бяха засегнати от вражеския огън. Той тъкмо обмисляше дали вече е достатъчно отчаян за да изпрати директно хора за свръзка, когато в командния пункт прозвуча ентусиазиран вик:

- Господин майор, получихме цел!

Анасченко се втурна натам и бързо грабна листа от ръцете на свързочника. Прочете го, след което погледна многозначително заместника си и му го подаде.

- Леле... - каза той след също като го прочете и за да подсили ефекта подсвирна с уста, след което му върна листа. Командването изглежда беше разкрило позицията на един от наскоро прехвърлените украински радари, които покриваха района и без съмнение бяха отговорни за свалянето на дроните които изпращаха. Бяха получили директна заповед да изстрелят един от двата Искандера по него. Анасченко още няколко секунди се взираше в заместника си, след което твърдо каза:

- Свържете се веднага с командира на разчета по подсигурената връзка! Предайте му заповедите, нека незабавно да изстрелят една от ракетите!

 5Nk24L4.jpg

Вашингтон

Генералът уморено разтърка очи и дискретно се прозя. Не му се бяха събрали повече от няколко часа сън за последните три дни. Но въпреки напрежението и недоспиването имаше всички основания да бъде доволен от начина по който се бяха развили нещата.

През последните часове бяха наблюдавали как бавно и методично украинската ракетна артилерия, беше нанасяла удар след удар върху силите на сепаратистите и руснаците. Въпреки, че се беше наложило малобройните украински заслони да се оттеглят с бой и също бяха понесли загуби, те не можеха да се сравнят с тези на враговете им. Ако бъдеше честен обаче, трябваше да отдаде дължимото и на ефективността на съветските системи - Градовете и Смерчовете наистина бяха опрадвдали американския си прякор на "grid square removal system".

Най-после над мястото на боевете имаше и спътник, чиито снимки потвърждаваха добрата стрелба на украинците. Както се беше изразил на майтап един от анализаторите - "Някои от пожарите се виждат от космоса и без инфрачервена камера". Но въпреки загубите, руснаците и сепаратистите на места все още притискаха украинската армия. Частите, които бяха вдигнати по тревога за да подкрепят другарите си още не бяха пристигнали, ако и придвижването им да се следеше, и подпомагаше от хората на генерала.

До него се приближи дамата от морската пехота, с папка в ръка и с доволен тон му каза:

- Господин генерал, току-що пристигнаха разпечатки на разговори, прихванати от една от нашите разузнавателни агенции. От преди не повече от половин час са. Изглежда ще започнат да се оттеглят, сър!

- Много добре! - усмихна се също генералът - Крайно време беше!

В този момент в оперативния център се надигна глъчка. По висоговорителите се чуваха възбудените гласове на екипажа на АУАКС-а.

- Какво става господа? - бързо попита генералът.

- Изглежда са изстреляли тактическа ракета, господин генерал! - отвърна един от мъжете пред теримналите.

- Направили са какво? - невярващо се намеси висшият офицер от ВВС.

И наистина на мониторите, които предаваха въздушната обстановка от Е-3 се беше появил бръзо движещ се контакт. Залата се изпълни с напрегнати разговори и събощения, докато ракетата първо се издигна, после започна бързо да се спуска, след което съвсем изчезна над украинска територия.

- Искам да знам по какво са стреляли и дали има наши там! - още преди контактът да се изгуби съвсем каза генералът.

На хората му им отне няколко минути докато уточнят всичко, след което един от тях докладва:

- Там няма наш персонал господин генерал, но в района е разположен украински радар, изглежда са стреляли по него.

- А улучили ли са? - дойде бързият контра въпрос, зададен от офицера от ВВС.

- Все още нямаме точни сведения сър, но от Е-3 съобщиха, че украинският радар е спрял да излъчва. Изглежда са улучили...

За миг настана тишина. Пръв я наруши генералът, който въздъхна и промърмори едва чуто "По дяволите!".

 7pOjjis.jpg

Донбас

Капитан Лукятски гледаше картината предавана от камерите на двата безпилотни арапата и със зачервени, уморени от взиране очи. Повечето от хората му бяха в същото състояние, но все още действаха бързо и точно. "Мога да се гордея с тях, справят се отлично!" - помисли си той. През последните няколко часа неспирно бяха предавали координатите цели една след друга. Бяха станали и преки свидетели на гибелта на много от тях.

Операторите на системите продължаваха да търсят нови струпвания на техника, но го откриваха все по-трудно. Колкото и да беше трудно за вярване изглежда бяха пречупили гръбнака на звяра. Още вървяха престрелки, някои по-бърни от други, някои руски и сепаратистки части още атакуваха и се придвижваха напред в украинска територия, но си личеше, че врагът беше загубил координация. На много места настъплението буксуваше, дори без да среща отпор от страна на украинската армия. От време на време камерите намаляваха увеличението и даваха по-крупен план на боното поле. Източната му страна беше отрупана с множество безформени светли точки, обозначаващи горяща техника. Повечето бяха струпани почти на купчини, други самотно осветяваха заобикалящите ги полета.

Лукятски погледна данните на един от по-малките екрани. В Призрак 1 не беше останало много гориво. Призрак 2 беше по-добре в това отношение, тъй като беше стартирал по-късно, но във всички случаи скоро щеше да се наложи да приберат самолетите за презареждане. Което притесняваше капитана, тъй като щеше поне за известно време да остави батареите без цената информация, която им предаваха непрестанно.

В командния пункт отново се чуха повишени гласове и Лукятски се обръна към мониторите. Операторът на системите на Призрак 2 беше открил три бронирани машини, явно опитващи да се скрият в един дълбок овраг. В интерес на истаната почти бяха успели, просто бяха имали нещастието дронът да прелети точно отгоре им. Капитанът чу как радистите бързо предадоха целта към една от батареите. Не му беше необходимо да гледа повече екраните за да знае какво щеше да се случи след няколко минути.

- Господин каптан, виждаме превозни средства бронирани машини приближаващи от запад! - разнесе се тревожния глас на пилота на Призрак 1.

Лукястки за миг изтърпна. Преди десетина минути те бяха обърнали безпилотния си апарат на запад, тъй като бяха навлезли доста навътре във вражеска територия. "Дали това са нашите? Или са пробили някъде и сега атакуват прикритието ни в гръб? Трябва да предупредим командира на артилерийския дивизион!" - трескаво си помисли капитана и бързо отвърна на пилота:

- Маскимално бързо се насочете натам и се опитайте да идентифицирате дали са наши или вражески! - след което се обърна към свързочниците - Свържете се с командването и веднага разберете дали наши части се придвижват в района!

Американските инструктори също бързо се допитаха до хората си, осигуряващи комуникацията, след което един от тях каза на Лукястки:

- Според нас са от Ваште, но и ние не сме сигурни...

- Дано да си прав! - напрегнато отвърна той.

Минутите течаха една след друга без да внесат яснота в положението. Призрак 1 пърпораше на запад, но единственото, което можеше да установи за момента беше, че най-вероятно ставаше дума за машини съветско производство, което не помогаше особено.

- Господин капитан, погледнете това! - чу се гласа на оператора на системите на Призрак 2.

Лукятски се обърна към екрана, кото предаваше картина от дрона. До един малък мост се бяха струпали доста машини от най-различни видове и бавно преминаваха по него, една по една. На друг монитор, капитанът провери даните за курса и местополжението на дрона.

- Моля потвърдете, че машиниите се движат на изток!

- Потвърждавам, движат се на изток.

Лукятски се спогледа с американските си колеги. Личеше си, че и те не са очаквали това.

- Изглежда се оттеглят! - леко изненадано каза капитанът.

- Дано сега ти да си прав! - с усмивка отвърна един от двамата инстуктори.

Разговорът им прекъсна операторът на системите на Призрак две:

- Господин капитан, да ги предадем ли като цел?

- Не, по добре да им построим златен мост! - пошугува се Лукятски.

В този момент един от свързочниците извика достатъчно силно за да го чуят всички:

- Машините, които приближават от запад са на петдесет и четвърта махнизирана бригада! Наши!

В командиня пункт моментално избухнаха радостни възгласи.

 zOHO5td.jpg

Донбас

Не далеч от там

На "Червенкович" въобще не му беше до радост. Напротив, чувството на ужас все повече се прикрадваше в него. Беше им отнело страшно много време да изминат не толкова голмятото разстояние до предполагаемите позиции не прадния отряд. Но това, което бяха видяли по пътя стигаше за цял живот. Ако вече бяха виждали ударени колони и изгорели машини, те бледнееха пред картината на разрушение, която се беше открила пред очите им, още щом излязоха от района на командния пункт.

Клади горяха и по пътищата и в полето. На места цели купища останки преграждаха пътя им, а огънят беше толкова силен, че разтапяше асфалта и им се наложи не един или два пъти да заобикалят през полето. Минаха покрай блокпост, който носеше явните следи от битка. В страни от него беше организиран превързочен пункт и тримата другари с непирятно чувство наблюдаваха множествто постралади и препълнените коли, които ги превозваха. Но скоро се започнаха да се натъкват и на още по-нелицеприятна гледка - обгорелите трупове, пръснати безредно покрай разбитите колони или просто лежащи в канавките. "И тази миризма!" - ужасено си помисли "Червенкович" - "На горящо масло, гума и... и още нещо!".

Колкото по-напред отиваха, толкова повече се усилваше и артилериският огън. За миг "Червенкович" се зачуди дали Молот не е някакъв ясновидец, след като тя за пореден път беше спряла до един завой на пътя, след който следваше голямо открито кръстовище. Буквално няколко секунди по-късно върху него бяха завалели снаряди. Молот им беше изкрещяла:

- Веднага всички вън!

И те бяха изскочили от колата като попарени, натръшквайки се тежко в канавката. След около половин минута артилерийският огън беше започнал да отслабва и Врабчев се беше опитал да се изправи за да се огледа. С псувня Молот го беше смъкнала обратно долу, точно в момента в който се чу остро свистене и два снаряда се взривиха съвсем близо до тях. Шока и чувството как взривната вълна преминава директно през тялото му - сякаш стискайки за миг в клещи гръдния кош и самото му сърце, беше едно от най-неприятните неща, които "Червенкович" някога беше изпитвал. Останаха да лежат още известно време и когато се изправиха откриха на няколко места дупки в купето на автомобила си, освен пръснатите стъкла.

Когато най-после се добраха до предния отряд, попаднаха в не по-малък хаос. Отново под акомпанимента на близко взривяващи се снаряди разтовариха  радиостанцията и бегом я занесоха до бронетранспортьора на командира. Той само ги погледна мрачно мрачно и заяви:

- Вече нямам нужда от това! След десет минути се изтегляме, гледайте да не изоставате от коланата, украинците вече са по петите ни!

Още преди командирът да изговори последната сричка отново се чу познатото вече свистене и всички бързо залегнаха до бронетранспортьора, молейки се той да не получи директно попадение. Налетът беше съвсем кратък но силен - земята потреперваше, експлозиите ги оглушаваха, пръст и камъни летяха току над тях. Когато тримата дургари вдигнаха глави, видяха, че автомобилът им се беше превърнал в поредната клада. Молот тъжно я гледа няколко секунди, след което твърдо им каза:

- Стойте тук и не мърдайте! Отивам да ни намеря превоз!

След няколко минути тя дойде обратно, като за изненада на тримата другари мъкнеше огромна картечница. Мизиев смутено насочи поглед към обувките си, чак в този момент осъзнаваки, че беше загубил автомата си, още когато преди време бяха скочили в канавката.

- Хайде тръгвате, какво чакате! - подкани ги тя и практически ги помъкна към един стоящ наблизо БТР, върху който се настаниха.

Докато потеглят обаче от запад вече беше започнала са се чува стрелба и дори от време на време да се виждат летящи трасиращи куршуми. Механик-водачът на БТР-а им явно нещо се засуети, защото се наложи един от офицерите да удари няколко пъти с юмрук по бронята и да го наругае да побърза. Той от своя страна потегли толкова рязко, че малко остана хората седящи на покирва и тревожно взиращи се на запад да изпопадат.

Колоната им започна бавно да пъпли на изток. Беше гъста и се движеше неорганизирано. Всеки се опитваше де се движи по-бързо от останалите, в резултат на което всички се бавеха, а усилията и крясъцети на офицерите не заваха резултат.

Навъсената Молот за пореден път огледа колоната и мрачно каза:

- Както сме се нагъчкали и половин пакет ни стига! Добре, че украинците в момента не стрелят.

"Червенкович" се ослуша. Наистина артилерийската стрелба беше намаляла и бризо до тях не падаха снаряди. Но за сметка на това канонадата от леко стрелково оръжие и гирляндите на трасиращите снаряди бавно и неумолимо ги настигаха.

В един момент колоната почти спря - повреден танк блокираше тесен участък на пътя и нямаше с какво да го изтеглят. Камионите и бронираните машини едвам се промъкваха покрай него. Над главите им от време на време започнаха да свистят отделни куршуми. Някои от пасажерите на БТР-а скочиха и започнаха да се придвижват напред пеша. Молот обаче намести картечницата върху бронята и се прицели към останалия далеч зад тях завой на пътя.

Няколко минути по-късно, бавно, почти като две сенки, от тъмата изплуваха силуетите на два БТР-а, движещи се по пътя. От колоната се чуха викове, Молот видимо се напрегна и се приготви да стреля. За щастие машините се оказаха приятелски, возещи на бронята си няколко кални и опушени боци, както и доста ранени. Един от возещите се на бронята, явно офицер, въпреки, че това трудно можеше да се види от мръсната и раздърпана униформа, попита къде се намира командирът на отряда. Войниците се понадигнаха, отговориха и посочиха към челото на почти спрялата колона. Водачите да придошлите машини явно бяха доста опитни защото се провяраха покрай опашката на колоната, ловко преминаха между дърветата ограждащи пътя и продължиха напред. Докато преминаваха офицерът извика:

- И побързайте, зад нас са само украинците!

В края на колоната започна да възниква безредица, всички изведнъж се забързаха напред. Механик-водачът на БТР-а превозващ тримата другари и Молот явно се паникьоса, защото отново рязко потегли, опитвайки се да поеме по същия път между дърветата, но вместо това рязко потъна в дълбоката канавка, килвайки машината на една страна и разсипвайки човешкия си товар, за щастие в меката, кална пръст. Някои от войниците се втрунаха да помагат на другарите си, други просто побягнаха напред.

В този момент куршуми започнаха да шумолят в короните на дърветата, като след секунди към тях се прибавиха и такива падащи видимо близо.

- Прибирате ранените и да изчезваме от тук! - изкрещя Молот, след което зае позиция с картечницата и започна да стреля към пътя от който бяха дошли.

И дума не можеше да става за изтегляне на БТР-а, войниците само измъкнаха ранените от калта, след което един от тях метна в него коктейл "Молотов". Престрелката се засилваше, все повече и куршуми без спиране чаткаха по бронята на горящата машина или се забиваха в калта. Някои отвърщаха на огъня, докато други помагаха и носеха ранените. Тримата другари седяха като вцепенени на дъното на канавката. Молот скочи при тях, изкрещя им, че трябва да тръгват веднага и задърпа "Червенкович". Той само й отвърна с празен поглед. Тя ги погледна още веднъж , почти умолително, след което изпсува и изчезна в тъмата.

Изведнъж настана затишие. Димът от горящия БТР ги обгърна. Мизиев се беше свил в дъното на канавката и гледаше в една точка. Врабчев се опитваше да прикрие, че се беше напикал. Сякаш олово, а не кръв течше във вените на "Червенкович" и той също не можеше да помръдне.

От към пътя се чу шум на машини и приглушени гласове. Първите ги отминаха, но после някой надникна в канавката, видя ги и започна да крещи:

- Руки вгору, Російські свині!

"Червенкович" втрещено наблюдаваше как украинските войници бавно се приближават с насочени към тях автомати. С треперещ глас извика "Слава на Русия" и се опита да извади пистолета си. В следващия момент нечий приклад го удари в лицето.

 

***

 meCkjgv.jpg

Някъде в Русия

Майор Анасченко се събуди от напеклите го през прозореца слънчеви лъчи и лениво се прозя. Погледна как пейзажът бавно и монотонно се нижеше покрай влака и се усмихна.

След като изведнъж бяха получили заповед за отбой още няколко дни се бяха укривали на позициите си. Естествено, въпреки официалното радиомълчание бяха разбрали от тук, от там, че офанзивата е приключила неуспешно. По няколкото скирити радиоапарата бяха чули и за настаналите в сепаратистките републики крамоли сред политическия елит, много от които за съжаление и съпроводени с убийства. Украинците естествено бяха използвали цялата история за да извлекат максимум дивиденти и във вътрешен, и в международен план. Облаците над непризнатите републики явно се сгъстявата.

Анасченко всеки ден очакваше пристигането на комисия, която да започне да прочува действията му и без съмнение да го обвини в несправяне със служебните задължения. Но такава не дойде. Изведнъж, без други обяснения, получиха заповед да се прехвърлят обратно на руска територия. "Може би комисията ме очаква там?" - с безпокойство си беше помислил майорът, но отново беше останал излъган. Единственото, което се случи на малката руска гара беше да ги натоварят на влак и да ги бяха изпратят обратно там, от където бяха дошли.

"Може и комнадването да не е доволно от мен, но аз съм доволен от себе си" - помисли си майорът докато се усмихваше срещу топлата слънчева светлина - "Защото не загубих нито един човек!". Е, имаха няколко инцидента, някои от тях свързани със счупвания и по-сериозни травми, но като цяло бяха излезли сухи от водата.

От съседните купета се носеха разговори, често и звънък смях. "Явно всички се радват, че тази история приключи!" - засмя се отново на ум майорът - "И че се прибираме у дома!"

 

Москва

Генерал-полковник Грушенко седеше зад масиното бюро в мрачния си кабинет Обстановката изглежда напълно съотвестваше на настроението му. От доста време насам беше непрестанно навъсен. Срещу него седеше старият му приятел и както винаги пушеше. Двамата от време на време мълчаливо се споглеждаха, докато големият часовник невъзмутимо и шумно отбелязваше изтеклите секунди. Възрастният мъж дръпна жадно от цигарата и наруши тишината:

- Знам, че сигурно не виждаш нещата така Витали, но можеше и да е по-зле.

- Как точно може да е по-зле? - изригна Грушенко - Аз, поставен под наздор, принизен до там, някой друг да одобрява решнията ми!

Възрастният мъж изчака известно време преди да отговори, за да се оталожи поне малко гнева на Грушенко.

- Нужно ли е наистина да ти пояснявам, как точно можеше да е по-зле? Най -малкото можеха вместо на мен, да възложат наздора на някой амбициозен младок, чиято единствена цел щеше да бъде как да те злепостави, отстрани и седне на твоето място!

- Голяма утеха, няма що! - спокойно, но все така жлъчно отвърна генерал-полковникът.

Отново тишината се настани между двамата мъже. Малко по-късно в кабинета влезе секретарката на Грушенко и остави на бюрото му папка. Но това вече не беше красивата и пищна Тайвановска, а невзрачна и строго изглеждаща възрастна жена. Генерал-полковникът я изповоди с недоволен поглед и когато тя излезе, попита:

- Нарочно я смени нали? За да не остане нищо, което поне да ми радва окото?

- Ох, Витали, направо незнам какво да те правя! - въздъхна възрастният мъж - Смених я не защото ти радваше окото, а защото радваше други твои части! Но не се тревожи за твоя полковник, настанил съм я на добра работа, където ще се среща с повече хора на нейните години.

Грушенко само изсумтя недоволно, посегна към папката, но се спря и с гаден тон попита:

- А ще разреши ли сега моята надзорник, да се заема с текущата си работа?

- Стига си се вдетинявал Витали, давай да свършваме каквото има и ще те изведа на вечеря, за да се поразведриш. Намерил съм един страхотен нов расторант с вариететна програма - с усмивха му намигна възрастният мъж - Може пък, бързо да забравиш секретарката си!

Докато двамата скланяха глави над папката, на екрана на телевизора, който работеше в дъното на кабинета без звук се появи репортаж отразяващ размяната на пленници между Украйна и сепаратистите. Ако човек се вгледаше по-внимателно в предаваните от украинска страна, щеше да разпознае Врабчев, Мизиев и макар и доста по-трудно, насиненото, силно подуто лице на "Червенкович".

Редактирано от Bruchpilot
  • Харесва ми! 3

Share this post


Link to post
Share on other sites

Регистрирай се или влез в профила си, за да коментираш.

Трябва да имаш регистрация, за да може да коментираш.

Регистрирай се!

Регистрацията на нов акаунт в нашата общност е много лесно!

Нова регистрация!

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×