Юнгианска психология

[caress…]

Преди 12 часа, *abi* said:

Изразявайки тъмната си страна Хичкок ни е оставил завидно кинематографично наследство. Не зная дали и до колко ѝ се е наслаждавал, но определено е има нужда да я канализира чрез някакво творчество. Юнг от друга страна я е канализирал, чрез метода си. Когато говори за нея ми изглежда по-скоро примирен, а на моменти леко притеснен.

Естествено за да съществува светлата ни страна, тя се нуждае от тъмната. Както героят се нуждае от злодея и те са обречени на вечно съжителство. Но не се изключва възможността в даден момент да са в нещо като примирие. Има само един проблем - моралът. За да се "наслади" героя от действията на злодея трябва да преобръща моралните си норми, което в психиката е по-скоро да се преодоляват ограниченията налагани от Свръх Аз. Интересно упражнение до толкова до колкото касае онези морални пречки, които биха изменяли границите си, но все пак ограничавани  от етичното. Но имам малки съмнения, че някои "тъмни" страни са подходящи за предмет на наслада ( не говоря за Вас).

Например би ми било крайно интересно как някой би се насладил на свой комплекс за малоценност или на гнева си. Да преодолее значимостта на причините предизвикващи комплекса или гнева е едно, но да започне да им се наслаждава е по-различно. С моралните задръжки става дори опасно и може да се навлезе в една съвсем друга категория, където границите съвсем да се нарушат и да няма ин-ян, а сива каша.

 

Не знам защо свързвате сянката само с негатив. Сянката не е само и единствено зло. Често хората подтискат и свои ценни качества, когато, например,през най-ранните си години са се сблъскали с родителското неодобрение, с училищни подигравки или с различни културни, религиозни норми или различен от познатия на детето манталитет. Познавам хора, които с усилие на волята си, в течение на години, са развивали собствената агресия и за тях това е ценното. За тях да проявят злоба, гняв, агресия е изключително постижение, защото след години, прекарани в положение на "жертва", най-после намират начин и сила да се застъпят за себе си. И да, това може да донесе лично удовлетворение и наслада въпреки привидната социална неправилност и неприемливост. Или друг пример - човек най-после започва да развива някакъв свой талант, който поради някоя от горните причини, е бил подтиснат заради подигравки. Хора, вече минали 40-те, внезапно прописват поезия или проза, или започват да свирят на инструмент, или започват да рисуват, да играят в любителски актьорски групи. А това са процеси винаги свързани с наслада. Или друг пример - човек, който години наред е подтискал сексуалността си, най-после намира начин да я преживее в цялата й пълнота и красота. Мога да изреждам още, но мисля, че това е достатъчно.

Осъзнаването на Сянката означава растеж, защото чрез нея започваме да признаваме пред себе си значимостта на нашата цялостна човешка природа, а това означава и разширяване на границите на личността, както и разчупване на границите на комфорта. Юнг казва в тази връзка, че всички носим обувки, които са ни малки. Да сменим тези неудобни и тесни обувки с такива, които са ни наистина по мярка, е постоянния чалендж на живота и вътрешна необходимост за растеж. Звучи просто и лесно, но колко работа и напрежение изисква това! Юнг също отбелязва, че поставените пред нас задачи не се свеждат единствено до добродетелността, защото доброто, което правим, може да не е автентично, а да е рожба на сянката ни. Както и вие вече споменахте, но какво следва да се разбира под това, никога не е еднозначно. Защото всеки носи полярността в себе си, а това означава напрежение, конфликт. Повечето хора бягат от този конфликт, но пътят към целостта, според Юнг, минава именно през напрежението и конфликта, а не през избягването им. Няма как да се осъвместят всичките ни субличности без тези процеси. Но именно това осъвместяване, прави хората интересни и многоцветни. Прави ги и интересни сами на себе си, защото разкриват нови пластове, нови съдържания, нови смисли. 

 

Редактирано Ноември 15, 2018 от caress…

[*abi*]

Съзнателно не съм употребила термина Сянка.

Но ако ще го употребя текстът би изглеждал така " Изразявайки тъмната  страна на Сянката си Хичкок ни е оставил завидно кинематографично наследство.". И ако целият текст бе отнесен само и единствено до Сянката, то според него тя има светла и тъмна страна. Като едната се нуждае от другата в един или друг смисъл.

Само, че не писах за Сянката, а за светлата и тъмната страна която имат и съзнаваното и незсъзнаваното. Моралният кодекс, писаното и неписаното са водещи за проявите.

Преди 2 часа, caress… said:

Познавам хора, които с усилие на волята си, в течение на години, са развивали собствената агресия и за тях това е ценното. За тях да проявят злоба, гняв, агресия е изключително постижение, защото след години, прекарани в положение на "жертва", най-после намират начин и сила да се застъпят за себе си. И да, това може да донесе лично удовлетворение и наслада въпреки привидната социална неправилност и неприемливост.

Това не са развити злоба, гняв и агресия, а ако са развили точно тези качества - това не е добре за тях. Ако са развили чест, борбеност и са проявили достойнство е съвсем друго. Изглеждат като двете страни на една монета, но са различни в морално-етичния кодекс. И как ще бъдат наречени зависи от това как проявите им.

Например Агресията подлежи на почти задължителна препоръка за посещение при психолог и то не за да бъде научен някой да я прояви, а за да бъде научен да я контролира. https://bg.wikipedia.org/wiki/Агресия_(психология)

"Жертвата", която се е възпротивила на "насилника" проявява този свой природен инстинкт по отношение на насилника и то само ако има причини за това. Но ако започне да ѝ се наслаждава (мисля, че имате предвид да се гордее с постъпките си) рискува да мине от другата страна.

Преди 2 часа, caress… said:

Или друг пример - човек, който години наред е подтискал сексуалността си, най-после намира начин да я преживее в цялата й пълнота и красота. Мога да изреждам още, но мисля, че това е достатъчно.

Вие говорите за сексуалност в рамките на етичното. Но ако се изрази в перверзия - това също е съвсем друго.

Бедете внимателна с преобръщането на границите и с това което застава отвъд тях! Ин-Ян е прекрасна метафора, но не е сива каша заради морално-етичното. И преминаването от едната или другата страна е крехко и опасно ако я няма ясната линия на ограничението.

[*abi*]

Преди 2 часа, caress… said:

Повечето хора бягат от този конфликт, но пътят към целостта, според Юнг, минава именно през напрежението и конфликта, а не през избягването им.

От самото начало казвам същото и не бях разбрана когато обяснявах, че в процеса има "болка". Конфликтът е неприятно усещане, което всеки би избегнал. Да не говорим колко е неприятно да се изправим пред конфликт със себе си.

Защото браузърът ми днес прави номера бе изтрито нещо, което искам да уточня.

Позовах се на героя и злодея, понеже са отлична илюстрация на едни и същи действия, но с различен морален аспект. Героят се бие и злодеят се бие. Въпросът ми бе зададен от дете - Защо Доброто се бие? Отговорът на прима виста бе - Защото трябва да се защити. В моралните ни разбирания битката е оправдана, която е с цел самосъхранение. Злото се явява агресорът. Счита се, че доброто не би проявило агресия ако не е принудено да го стори. Уловката е, че ако "жертвата" се защитава, тя се бори за оцеляването си, докато "насилникът" е предизвикалият проявите на агресия. Заради моралните норми внимаваме как наричаме нещата в ежедневието - говорим за две страни на една и съща монета, но се стараем да запазим контекста на понятията. Ако един благороден човек започне да се самоопределя като агресор за него това би предизвикало по-скоро морален шок. Рискуваме моралът да ограничи новопоявилата се/разкрилата се "борбеност", защото най-често той би отказал да се отъждестви с понятността на агресията. Ще има дилема в Аза и той отново може да откаже да се защитава. Благовидните понятия са доста полезни

[caress…]

1 hour ago, *abi* said:

Това не са развити злоба, гняв и агресия, а ако са развили точно тези качества - това не е добре за тях. Ако са развили чест, борбеност и са проявили достойнство е съвсем друго. Изглеждат като двете страни на една монета, но са различни в морално-етичния кодекс. И как ще бъдат наречени зависи от това как проявите им.

Например Агресията подлежи на почти задължителна препоръка за посещение при психолог и то не за да бъде научен някой да я прояви, а за да бъде научен да я контролира. https://bg.wikipedia.org/wiki/Агресия_(психология)

"Жертвата", която се е възпротивила на "насилника" проявява този свой природен инстинкт по отношение на насилника и то само ако има причини за това. Но ако започне да ѝ се наслаждава (мисля, че имате предвид да се гордее с постъпките си) рискува да мине от другата страна.

Ако някой смята, че да бъдеш високо морално и етично същество изключва напълно способността да бъдеш жесток, то той греши, дори прави много опасен и едностранчив извод, за което и Юнг е писал достатъчно.Защото, ако не си способен на жестокост, ти си винаги жертва на онези, които са способни. Причината хората да гледат филми за психопати, да четат истории за тях, да се интересуват от работата на психиката им, е защото всеки вътрешно се опитва да интегрира чудовището си. Точно тази интеграция те прави силен характер, а не безпомощна жертва. Или както Питерсън добавя - не е възможно да уважаваш себе си, докато не се сдобиеш с остри зъби и не разбереш, че и ти си опасен, дори изключително опасен. Това, което пиша, обаче не означава, че следва да го интерпретирате така, че все едно казвам, че да си жесток е по-добре от това да бъдеш благороден. А означава това, че е по-добре от това да се страхуваш, да подтискал агресията си и да си безпомощна жертва. Би било добре да се внимава какво и как се интерпретира, тъй като нюансите са от особено значение! 

Наслаждението също има много нюанси, градации и интензитет преди да се превърне в патология. Защо не ги отчитате? Онова, което не е очевидно добро, невинаги е очевидно зло, винаги има една сива, междинна зона, която е между двете крайности. И която е жизнено необходима и като път, и като опит.

1 hour ago, *abi* said:

Вие говорите за сексуалност в рамките на етичното. Но ако се изрази в перверзия - това също е съвсем друго.

 Бедете внимателна с преобръщането на границите и с това което застава отвъд тях! Ин-Ян е прекрасна метафора, но не е сива каша заради морално-етичното. И преминаването от едната или другата страна е крехко и опасно ако я няма ясната линия на ограничението.

А това е изключително точна и добронамерена забележка. Но дали е подходяща в случая? Лесно се скача в прибързани заключения, а това не е най-удачния вариант, ако ще дискутираме такива тежки, на ръба на собственото ни познание, опит и етика теми. Но точно на границата между добро и зло, се случват промените. И да, човек може да залитне и да премине на страната на тъмната сила, да попадне изцяло под нейно влияние. Но пак е по-добре да пропадне, отколкото цял живот да робува на Персоната си и никога да не си позволи да сгреши и да си извади съответния опит или поука. Юнг също е критикуван за извънбрачните си връзки и неетичните отношения със свои пациентки. Но мен не ме занимава съдничеството, а работата на психиката, която, уви, е много далеч от желания и търсен идеал и е добре човек да не се заблуждава, че не е в състояние да изпадне в ситуация, в която да прояви нечувана жестокост. Защото много психологични опити, за съжаление, доказват точно обратното. Вижте за повече информация работата на Зимбардо.

Нямам намерение да коментирам какво е перверзия, защото за мен не съществува такова понятие, когато става дума за доброволни, ненасилствени сексуални отношения между хора, които се обичат. Перверзията е там, където другият спира да зачита личните ти граници и след всички добронамерени опити, продължава с употребата физическо и психическо насилие. Такива хора не разбират езика на добродетелта, понеже се водят предимно от инстинктите и жаждата за власт над другия, те разбират само езика на по-силния, както е в животинското пространство.

Редактирано Ноември 15, 2018 от caress…

[caress…]

Преди 44 минути, *abi* said:

От самото начало казвам същото и не бях разбрана когато обяснявах, че в процеса има "болка". Конфликтът е неприятно усещане, което всеки би избегнал. Да не говорим колко е неприятно да се изправим пред конфликт със себе си.

Защото браузърът ми днес прави номера бе изтрито нещо, което искам да уточня.

Позовах се на героя и злодея, понеже са отлична илюстрация на едни и същи действия, но с различен морален аспект. Героят се бие и злодеят се бие. Въпросът ми бе зададен от дете - Защо Доброто се бие? Отговорът на прима виста бе - Защото трябва да се защити. В моралните ни разбирания битката е оправдана, която е с цел самосъхранение. Злото се явява агресорът. Счита се, че доброто не би проявило агресия ако не е принудено да го стори. Уловката е, че ако "жертвата" се защитава, тя се бори за оцеляването си, докато "насилникът" е предизвикалият проявите на агресия. Заради моралните норми внимаваме как наричаме нещата в ежедневието - говорим за две страни на една и съща монета, но се стараем да запазим контекста на понятията. Ако един благороден човек започне да се самоопределя като агресор за него това би предизвикало по-скоро морален шок. Рискуваме моралът да ограничи новопоявилата се/разкрилата се "борбеност", защото най-често той би отказал да се отъждестви с понятността на агресията. Ще има дилема в Аза и той отново може да откаже да се защитава. Благовидните понятия са доста полезни

Напротив, разбирам ви, може би много повече, отколкото предполагате, но се опитвам да вкарам и друга възможна гл.т. Доколко ми се получава, е друг въпрос.

Доброто не се защитава, защитава се психичната и физическа единица - човек. Ако надвие човекът над агресора - само за него това е добро, защото за агресора е зло - неговите планове са възпрепятствани. В природата не се срещат такива категории, затова там побеждава по-силният. Това, че човекът с нарастване на своята съзнателност е успял да създаде доста по-широк модел на поведение и възприятие, не означава, че в по-старите дялове не продължават да работят старите програми.

Лично за себе си съм избрала и предпочитам грешника пред светеца. В пъти по-интересни са ми такива хора, защото са незавършени, в тях се съдържа изненада и сурова, неподправена автентичност, от която цивилизованият човек е твърде далеч.

[*abi*]

1 hour ago, caress… said:

Това, което пиша, обаче не означава, че следва да го интерпретирате така, че все едно казвам, че да си жесток е по-добре от това да бъдеш благороден. А означава това, че е по-добре от това да се страхуваш, да подтискал агресията си и да си безпомощна жертва. Би било добре да се внимава какво и как се интерпретира, тъй като нюансите са от особено значение! 

Разбира се, че няма да се интерпретира по този начин. С понятието агресия обаче трябва много да се внимава. Всеки от нас е малко или повече агресивен, както се извежда агресията е характеристика на вида. Обаче ние говорим с други думи когато наричаме нещата на "познат език". Не за друго, а точно заради нюансите.

1 hour ago, caress… said:

Наслаждението също има много нюанси, градации и интензитет преди да се превърне в патология. Защо не ги отчитате? Онова, което не е очевидно добро, невинаги е очевидно зло, винаги има една сива, междинна зона, която е между двете крайности. И която е жизнено необходима и като път, и като опит.

Отчитам ги но много внимавам. Защото ще Ви дам пример. Двама души застават от двете страни на монетата в едно Съдебно дело. Всеки търси своята справедливост. В края на карищата кое е несправедливо или не решава Съдът. Съдилищата често допускат и много сериозни грешки - това е факт. И тези грешки не са според нечията лично виждане за справедливост а при взимането на решенията за правния казус. Двете страни са били борбени, възможно е едната да е била дори агресивна в мотивацията си да бъде "печелившата страна". Агресията ѝ може да се изрази под различни форми, които са били в ущърб на другата, включително и чрез заплахи към ответната половина. При евентуално взимане на решение в  полза по-агресивната страна тя се "наслаждава" на похватите си и проявената агресия (Вие го нарекохте агресия). Е? това наслаждение ли ще го наречем или злорадство?

Или пък един човек открива сексуалността си и тя се изразява в не-моногамната му същност. Съответно той започва да се отдава на това свое ново откритие, но това е за сметка на постоянния партньор. В същото време е страхлив, морално слаб и нечестен в исканията си, защото от една страна той иска да запази връзката с постоянния си партньор, но и да се отдаде на тази своя сексулна страст - да бъде с колкото се може повече портньори. За един достатъчно дълъг момент неговото наслаждение ще е за сметка на другата страна - докато не направят своите компромиси или не се разделят. Той ще лъже, ще дава фалшиви обещания, ще е в дилеми.

Такъв е животът, разбира се. Път, опит. Но рядко се случва нашата наслада да не е за нечия сметка. Ако щете еволюционно правилно е, обаче ние като цяло се стремим да намаляваме пораженията. Дори в примерите когато "жертвата" надига глава в търсене на своето възмездие има периоди, в които това е за нечия сметка - например жертвата на домашно насилие се разделя с партньора си, но среща неразбиране от страна на децата в този брак, защото децата не преценяват обективно много от ситуациите в дома и може да винят жертвата.

За това според мен думата съвсем не е наслада, нито състоянието е наслада - когато в нас се събуждат дадени качества. Агресията сама по себе си не може да носи наслада, защото е реакция на наранен човек. Важи и за гнева. Дайте ми пример, в който основателно може да се насладим на гнева си? Тоест, Вие твърдите, че след изпитан подтик за проява на агресия и гняв, ние изпитваме облекчение като го проявим като отдушник. Фактически трябва да ни бъде причинена болка, да сме предизвикани, за да проявим тази си страна и после какво? Да се насладим на стореното? Морялният човек не се наслаждава на тези работи - той ги приема като неизбежност, те са му необходими понякога, но определено не мисля, че могат да му донесат наслада. В противен случай нямаше да има постравматичен стрес.

1 hour ago, caress… said:

Но пак е по-добре да пропадне, отколкото цял живот да робува на Персоната си и никога да не си позволи да сгреши и да си извади съответния опит или поука

Не случайно се създават "табу" общонсти - сериите по Н.Дж. разкриват доста добре тази тема.

1 hour ago, caress… said:

Лично за себе си съм избрала и предпочитам грешника пред светеца.

Ами пак се връщаме на същото - самозащитата не е грях дори в религиозен аспект. Защо изобщо говорим за грешници или светци. Всяко наше действие е мотивирано от нещо и импулсивното ни поведение може да разкрие непознати наши страни. Например аз ставам изключително борбена когато ме заплашват, но не проявявам първа агресия. В този смисъл не съм агресивен тип, а ставам такъв единствено по принуда. И определено не се наслаждавам, на това, че мога да получа поводи да се държа по непривичен за мен начин. А когато се опияня от някоя подобна победа, съзнавам, че съм преминала на в зоната на злорадството. Връщам се на земята и се разкайвам за него, защото няма поводи за радост, освен това, че донякъде съм  борбена натура, който в дадени (само в дадени, защото за други съм слабохарактерна) ситуации съм успяла да се защитя.

И наистина не разбирам нещо, което бих искала да уточним. До колко ни е необходим "грешникът", защото повечето поведенчески модели установяват, че човек е по-спокоен и по-пълноценен, когато се придържа към качествата на позитивната си натура. Това са разни глупави думички като - благородство, милосърдие, добродетелен, смирен и т.н. Грешникът проявява съмвсем други страни. Но грях е това, което ни кара да навредим на другите без оглед на последствията. За да задоволим едно Его, което не се съобразява с нечии чувства и със ситуациите. Защо трябва да го предпочетем?

[caress…]

Оставете, Аби, убягва ви смисловия пълнеж на метафорите ми и смятам, че е безсмислено да продължаваме, понеже нямам за цел да ви убеждавам. Единственото, което правя, е да подавам образи от други гл.т. За да се подходи с що годе някаква обективност, а не съдене, проекции и пр.човек следва да се дистанцира и да се абстрахира от собствените съдържания. Мен не ме интересува какво вие лично считате за правилно и неправилно, морално или не. Предполагам, че сте изключително съвестен и добронамерен човек, но мен ме вълнува разискването на психичните феномени във всички техни прояви, и предпочитам да коментирам от психологична гл.т., а не как би се произнесъл съдът, обществото, моралът с главно М или колко е наранена и каква е равносметката на жената на Пенчо за неговите изневери. 

Асоциативния тест на Юнг е изключителен барометър за това как най-обикновени думички, всъщност, са тригър към дадени несъзнавани съдържания. За вас комбинацията от наслада и агресия се оказа тригър, а ако на всичкото отгоре кажа, че любовта е висш акт на агресия, сигурно ще поискате да ми сложите усмирителна ризница.

 

[Incorrectus]

Преди 7 часа, caress… said:

Ако някой смята, че да бъдеш високо морално и етично същество изключва напълно способността да бъдеш жесток, то той греши, дори прави много опасен и едностранчив извод, за което и Юнг е писал достатъчно.

Това е важно. Ще кажа същото с други думи, което дано допринесе към изясняването на този аспект от юнгианството. 
Не случайно интеграцията на Сянката е първи, начален етап на индивидуацията, за да могат да се разкрият след това съдържанията на другите, обективните архетипи, които задават нови и по-големи трудности от Сянката. Докато съдържанията на Сянката не бъдат диференцирани, тя съставлява цялото съдържание на несъзнаваното за съответния индивид, по Юнг. С други думи от несъзнаваното на такъв хипотетичен индивид с неинтегрирана Сянка ще излиза единствено първично зло. За него тъмната страна ще бъде напълно несъзнавана и той ще става лесна жертва на разрушителни импулси, насочени към другите. Ще прилича на дете, на което са дали зареден автомат.

В другия случай, при итгегрирани в съзнанието компоненти на Сянката, те не стават по-добри или по-малко лоши, а се държат под съзнаван контрол, защото се възприемат като структурен компонент на личността. Но и този случай на осъзнат индивид е също хипотетичен. По простата причина, че елементите на Сянката контактуват с други компоненти на психиката и непрекъснато се променят, следователно подлежат на допълнителна интеграция през целия живот. Психиката е жива, а не мъртва застинала система.

Също съм на мнение, че концептуалното, а не личностното участие в темата и в коя да е тема е обективният подход.

[*abi*]

Преди 7 часа, caress… said:

Мен не ме интересува какво вие лично считате за правилно и неправилно, морално или не. Предполагам, че сте изключително съвестен и добронамерен човек, но мен ме вълнува разискването на психичните феномени във всички техни прояви, и предпочитам да коментирам от психологична гл.т., а не как би се произнесъл съдът, обществото, моралът с главно М или колко е наранена и каква е равносметката на жената на Пенчо за неговите изневери. 

Никъде не съм писала какво считам АЗ за морално или не. Използвам елементарни житейски примери, които по един или друг начин се водят от СВРЪХ АЗ и то не моят, а така да се каже "колективният" (от един добре познат за нас свят, не този на бушмените), защото ограниченията наоколо важат за всички нас и всички по едни или друг начин се водим от моралните кодекси - писани и неписани.

Съответно си противоречите като казвате, че Ви вълнуват психичните феномени "във всички техни прояви", защото напълно изключвате психопатологията - разстройствата на поведението, съзнанието и общуването  - личностните разтройства. Само, че относно проявите на тези феномени се произнасят съдът, обществото и моралът с главно М. Двуликият Пенчо може да достигне до такова личностно разтройство, примерно депресия, заради ограниченията налагани от СВРЪХ (да се разкъсва между съвест и идеал), че насладата от изневерите му да стане "отрова", а жена му да изпадне в невроза (включително със психосоматични симптоми) от редовно преживяваните силни обиди. 

Юнг е прекрасен, дори романтичен, но да  разсъждаваме по тези теми не става и без малко суров Фройд. Ето нещо синтезирано: https://simpleidea.org/то-аз-и-свръх-аз/

Юнг: "трудностите, с които се сблъскваме представляват предимно морални проблеми / колкото и относителни да са моралните ценности". 

Преди 7 часа, caress… said:

За вас комбинацията от наслада и агресия се оказа тригър, а ако на всичкото отгоре кажа, че любовта е висш акт на агресия, сигурно ще поискате да ми сложите усмирителна ризница.

Ни най-малко. Винаги съм отчитала любовта като агресивна, себична и обсебваща проява с плюсовете и минусите ѝ. Но пак опитаме до личностни разтройства, когато не се спазват или се налагат прекалено много ограничения.  Ще цитирам Фройд:

"Всички любовни взаимоотношения съдържат амбивалентни чувства: Сред различните открития на Фройд е двусмислеността във всички близки и интимни отношения. Докато можем съзнателно да чувстваме истинска и реалистична любов към съпруг, партньор, родител или детет, нещата никога не са точно това, което изглеждат. В света на несъзнаваното зад дори най-любящото и грижовно отношение стоят чувства, фантазии и идеи, които са отрицателни, омразни и разрушителни."

Фройд признава, че тази смес от любов и омраза в близките взаимоотношения е част от човешката природа и не е задължително патологична. А не е задължително патологична, когато човек съумява да са справи със съвестта и идеала. В противен случай може да си докара големи душевни неприятности.

Така и не ми отгорихте кога и как се наслаждаваме на гнева си. Не Вие - примерно. И не на чуждия определян като "справедлив" гняв, а на собствения.

 

[*abi*]

Преди 2 часа, Incorrectus said:

елементите на Сянката контактуват с други компоненти на психиката и непрекъснато се променят, следователно подлежат на допълнителна интеграция през целия живот. Психиката е жива, а не мъртва застинала система.

Цитирам:

"Сянката е враждебна само когато бива пренебрегвана и разбирана погрешно.

...Така, че каквато и форма да приеме функцията на Сянката е да представя противоположната страна на Аза и да въплъщава онези качества, които човек най-много мрази у другите хора."

След което текстът продължава с това, че тези нови открития в дълбинната психология ще доведат до промени в колективните и етичните схващания като ни предизвикат да преценяваме човешките действия "по-индивидуално и прецизно". И че се искат много смелост и честност, за да се приеме сериозно несъзнаваното и да се решават проблемите, които повдига то.

За това според мен колкото и да се очаква концептуално участие в темата, тя не може да мине и без личностното, нито може да се очаква пкой знае каква обективност. Защото всеки има своята Сянка и няма как да е напълно обективен. Но темата трябва да си остане без правила и ограничения, защото ми се струва, че докато си "разсъждаваме" в по-свободен текст малко или много изясняваме по нещо и за собствените си сенки. Да не говорим колко много ни занимава Юнг със самия себе си...

***

Но ако искате да преминем на въпрос, който вълнува Вас.. Както мен ме вълнуват най-вече проявите на синхронност и предсаказателните сънища. Последното ме тревожи "най-много", защото много от разказаното от Юнг за различни сънища от този тип - нямат никакво рационално обяснение, освен наличието на нещо "извън". Не говоря за Бог, а сякаш се явяват като символна информация черпана предварително отвън.Или още по-съмнителното - предопределяне на собствената съдба, чрез проявите на несъзнаваното. Колективното е моето най-голямо предизвикателство докато чета Юнг.

[Incorrectus]

Преди 8 часа, *abi* said:

За това според мен колкото и да се очаква концептуално участие в темата, тя не може да мине и без личностното, нито може да се очаква пкой знае каква обективност. Защото всеки има своята Сянка и няма как да е напълно обективен. Но темата трябва да си остане без правила и ограничения, защото ми се струва, че докато си "разсъждаваме" в по-свободен текст малко или много изясняваме по нещо и за собствените си сенки. Да не говорим колко много ни занимава Юнг със самия себе си...

Концептуалност, сиреч обективност, по отношение на знанието, а не по отношение на себе си. В случая знанието за психиката, което е открил Юнг. По отношение на личния живот, разбира се, обективността винаги е проблемна. Едно е да знаеш какво пише Юнг, съвсем друго е да приложиш това знание в своя живот.

Обективността към знанието е напълно възможна, защото тя не се влияе от Сянката. Сянката няма ум, човекът има ум. А умът е органът на знанието, на изследването и в своята дейност може да се разграничи от чувства и всякакви странични влияния. Което се доказва от факта, че съществуват науките. В противен случай науките за обективния свят нямаше да съществуват, а щеше да бъде налице един хаос от лични мнения по всички въпроси. Приложният аспект на науките е второ доказателство, че те са обективни. Критерий за обективност на хуманитарните науки е огледалото на другите, няма друг. Но понеже обективността никъде не се търгува евтино, тя обезателно се проверява. В научните среди това се прави чрез средствата на рецензията. На форума е същото - чрез реакцията на другите проверяваш дали си обективен и евентуално се поправяш.

Юнг ни занимава със себе си, защото е открил универсално решение, в смисъл подходящо за някаква част от хората. Затова има такова право. Понеже аз не съм открил такова и със сигурност няма да открия, предпочитам да се въздържам... 

Преди 8 часа, *abi* said:

Но ако искате да преминем на въпрос, който вълнува Вас.. Както мен ме вълнуват най-вече проявите на синхронност и предсаказателните сънища. Последното ме тревожи "най-много", защото много от разказаното от Юнг за различни сънища от този тип - нямат никакво рационално обяснение, освен наличието на нещо "извън". Не говоря за Бог, а сякаш се явяват като символна информация черпана предварително отвън.Или още по-съмнителното - предопределяне на собствената съдба, чрез проявите на несъзнаваното. Колективното е моето най-голямо предизвикателство докато чета Юнг.

Всеки сън има предсказателен характер. Защото по определението на Юнг сънят компенсира или допълва съзнанието. Т.е. компенсира неправилни нагласи на съзнанието. Съзнанието „знае“, съответно често се заблуждава по отношение на своя живот. Несъзнаваното „не знае“, то е самият психичен живот. Пример: Един човек в продължение на 10 години сънува периодично един и същи сън. Сменят се само действията, които извършват персонажите в съня, мотивът и персонажите остават неизменни. Още при първото сънуване този човек ясно разбира посланието на съня. Но защо сънят не престава? Защото едно е да знаеш, друго е да живееш. Несъзнаваното не се „интересува“ от това какво знаеш, а от това как живееш. Затова юнгианството е емпирия, а не мистично бълнуване. Били са нужни 10 години, за да се коригира неправилна нагласа за живота, да се вкара в приемливо русло. През тези години човекът е съзрявал, придобивал е житейски опит от срещи с хора, четене и т.н. И най-накрая постепенно е влязъл в обективна, а не фантазна нагласа за някакъв аспект от своя живот. Чак тогава сънят изчезва.
 

[caress…]

Преди 11 часа, *abi* said:

Съответно си противоречите като казвате, че Ви вълнуват психичните феномени "във всички техни прояви", защото напълно изключвате психопатологията - разстройствата на поведението, съзнанието и общуването  - личностните разтройства. Само, че относно проявите на тези феномени се произнасят съдът, обществото и моралът с главно М. Двуликият Пенчо може

Ето, пак го правите, пак вменявате. 

Окей, да изясним психологическото значение на процеса "наслада". Човек изпитва наслада, когато е постигнал висока степен на умение или разбиране. Без умение или майсторство, човек може да изпитва удоволствие от дадена дейност, може да се гордее, че извършва дадена дейност или да се радва, че най-после е получил възможност да се занимава с нещо, което винаги е искал да прави. Но това са кратковременни и неустойчиви приятни ефекти. Насладата е дългосрочна.

Когато човек надвие или превъзмогне нещо в себе си или постигне ново умение, то той  ще изпитва наслада от постигнатото. Това е неговата психофизиологична награда за постигнатото. Отделят се точно определени вещества в мозъка. Може дори да изпитва наслада в самия и от самия процес на дейност или занятия.

Когато човек надвие някаква своя зависимост, също може да изпитва наслада от факта, че е реализирал ново умение. Ако е отказал цигарите или е спрял да пие, то той се наслаждава на новото качество на живот, на постигнатото със силата на волята и характера си, на резултата от труда си. Ако не изпитва наслада от новото качество на живот, а всеки ден му се отдава с трудност, без цигарата или консумация на алкохол, то вероятността човекът да се върне отново към тези вредни навици е твърде висока.

Ако човек след дълги години битки със самия себе си, най-после реализира желанието си, например, да се застъпи за себе си, той също ще изпитва наслада от постигнатото, но не заради самата агресия и кефа от нея, а за да продължи да постъпва по този начин всеки път, когато му се налага, вместо да се върне към старите патерни на жертвата. Т.е. съвсем не поради причините, които вие интерпретирахте и дори започнахте да съветвате да се посещава специалист? Сега, защо вие решихте да вкарате при интерпретацията на тези мои думи патологията в картината и дали е поради неразбиране или смущаващи емоции, е въпрос, който е от важност само за вас, към мен няма отношение. Мога само да дам обяснение, защото съм отговорна единствено за собствените си думи и тяхната правилност или погрешност. Не съм отговорна обаче за това как някой друг ги интерпретира. Тази отговорност няма как да бъде моя.

 

 

Редактирано Ноември 16, 2018 от caress…

[caress…]

Преди 11 часа, *abi* said:

Така и не ми отгорихте кога и как се наслаждаваме на гнева си. Не Вие - примерно. И не на чуждия определян като "справедлив" гняв, а на собствения.

Това си е ваш въпрос, който аз не съм поставяла, нито съм имала предвид. Но човек може да се наслади на факта, че най-после е успял да се разгневи истински, което води до психическо разтоварване и е в пъти за препоръчване пред това да го подтиска или изтласква. С времето може да се научи и да го управлява, което ще му донесе отново наслада, но стъпки не могат да се прескачат. Първата стъпка е умението човек да изразява емоциите си, а не да ги подтиска.

Всъщност, много е просто да се разбираме, като не търсим в другите огледало на себе си, а потърсим онова, що е в очите им или мисълта им- истина, различна от нашата. Другостта. Иначе, светът ще е винаги едно огромно огледало на нашия егоизъм и никога не ще проумеем неговата същност отвъд себеоглеждането.

Сега, ако човек с проблеми с гнева прочете, че е патологичен случай, защото след дълга борба със себе си най-после е успял да се разгневи и е изпитал не само облекчение, но и наслада от процеса, няма да му направите услуга. 

Редактирано Ноември 16, 2018 от caress…

[*abi*]

Идеята за самоанализа освен всичко друго е в потвърждаването на твърденията Юнг. Ако неговата теорията работи при него, би трябвало да работи при определен брой хора. Четящият Юнг неминуемо проверява тази обективност чрез себе си  на база своя опит и наблюдения. Едни повече, други по-малко, трети никак и отхвърлят. Изглежда много трудно заради индивидуалното и Юнг се обосновава със следните думи: "Психологията е единствената наука, която трябва да се съобразява с фактора ценност (т.е. чувство), защото той е връзката между физическите събития и живота. Психологията често е обвинявана, че не е научна в този аспект, но нейните критици не разбират научната и практическа необходимост да се отдаде необходимото на чувството".*

Юнг развива тезата за едно еволюирало съзнание, с архаични корени, което битува у нас. Като архетиповете със своя живот са неговите остатъци. Намирам го за много логично и достойно за нови изследвания. Защото ние имам ясна представа и доказателства от къде произлизаме, включително и за механизмите на този произход. Нямаше как да чета за архетиповете и  техните вариации без да направя аналогия с примитивното. Митът за Героя в моя асоциативен свят стигна до групите маймуни, където Водачът и мъжките индивиди защитават членовете от "чудовищата" - всяка опасност, която ги застига. В едни по-осъзнат вид тази роля би се осъзнала като геройство, като вече се появат емоции, които не знаем дали са изпитвани при приматите - прим. благодарност. Вечната вражда между двамата братя също е характерна за приматите, но при съзнаващия вид тя би се трансформирала точно в митологични образи натоварени със смисъл, тръсещ  своите обяснения. Майката играе ключова роля в групата, като предполагам при осъзнатия вид Майката на героя би добила една свещена роля чрез аналитичното мислене относно позициите на членовете на една група. От там и аналогиите с Великата Майка, когато вече се разсъждава върху общия произход.

Разбира се това, което пиша са само мои изводи към момента. Възможно е да има такива публикации - не бих открила топлата вода. За мен тези аналогии са така очевидни, че историята на архетиповете не ме затруднява при осмислянето ѝ. Тази история ще се предава, ще има общи корени защото Съзнанието има общи корени и то "така работи". Виждам остатъците от древното мислене, разбирам ги, за мен те са еволюционна проява, природен атрибут, необходимост.

До тук добре.

От там насетне предсказателните елементи в сънищата чрез несъзнаваното се явяват аналог на една реплика, взета случайно от филм "Няма нищо случайно, а резултат от един ред, който не познаваме". Когато чета Юнг, който разказва за 8 годишно дете, в чиито сънища смъртта му се предизвестява година преди нейното случване (няма видими признаци за подобно развитие на събитията, единствено сънищата на детето са източник на такава индикация) си задавам много въпроси за ирационалното, което е такова само докато не намери своето обяснение. Юнг го счита достойно за изследване защото то съществува.

 

[*abi*]

Преди 26 минути, caress… said:

Ако човек след дълги години битки със самия себе си, най-после реализира желанието си, например, да се застъпи за себе си, той също ще изпитва наслада от постигнатото, но не заради самата агресия и кефа от нея, а за да продължи да постъпва по този начин всеки път, когато му се налага, вместо да се върне към старите патерни на жертвата.

Нали това казвам през цялото време. Че насладата е от резултатите, а не от самата емоция. Емоцията агресия не носи наслада, тя се проявява при необходимост.

[*abi*]

Преди 20 минути, caress… said:

Това си е ваш въпрос, който аз не съм поставяла, нито съм имала предвид. Но човек може да се наслади на факта, че най-после е успял да се разгневи истински, което води до психическо разтоварване и е в пъти за препоръчване пред това да го подтиска или изтласква. С времето може да се научи и да го управлява, което ще му донесе отново наслада, но стъпки не могат да се прескачат. Първата стъпка е умението човек да изразява емоциите си, а не да ги подтиска.

Съжалявам, че ви поправям, но този човек се наслаждава на факта, че е изразил тази си емоция, заради друго, на което до вчера не е бил способен. Наслаждава се не на гнева, а на това че е бил - честен, морално силен и т.н. Този гняв е бил таен и изпитван многократно. Когато се изрази, защото него така или иначе го има, тогава човек е проявил други качества. И те му носят насладата, от която е имал такава нужда. Той може да опише израза на своя гняв, като най-силната емоция за конкретната ситуация, обаче проявата на смелост и честност са истинските причини за разтоварването. Те са поводът за личната гордост.

[caress…]

Преди 3 минути, *abi* said:

Съжалявам, че ви поправям, но този човек се наслаждава на факта, че е изразил тази си емоция, заради друго, на което до вчера не е бил способен. Наслаждава се не на гнева, а на това че е бил - честен, морално силен и т.н. Този гняв е бил таен и изпитван многократно. Когато се изрази, защото него така или иначе го има, тогава човек е проявил други качества. И те му носят насладата, от която е имал такава нужда. Той може да опише израза на своя гняв, като най-силната емоция за конкретната ситуация, обаче проявата на смелост и честност са истинските причини за разтоварването. Те са поводът за личната гордост.

Всичко започна от моите думи, че се наслаждавам на тъмната си страна, на които вие дадохте някаква своя си интерпретация. Мисля, че обясних какво имам предвид. Нямам нищо против да ме поправяте, има смисъл да се изясняват понятията. Насладата не е гордост, въпреки че може и да прерастне в гордост, но не е задължително.

[*abi*]

Just now, caress… said:

Всичко започна от моите думи, че се наслаждавам на тъмната си страна, на които вие дадохте някаква своя си интерпретация. Мисля, че обясних какво имам предвид. Нямам нищо против да ме поправяте, има смисъл да се изясняват понятията. Насладата не е гордост, въпреки че може и да прерастне в гордост, но не е задължително.

Не съм давала интерпретация на Вашата тъмна страна. Не съм влагала нищо лично, камо ли да анализирам потребител. Породиха се въпроси и съждения, които ме вълнуваха и исках да си изясня. Обикновено човек след такива силни емоции, в които се е проявил "геройски" и се е защитил по някакъв начин изпитва нотки на гордост. Емоциите са прекалено силни и от двете страни преди-след. Малодушието се заменя с нещо по-висше иначе няма как да се прояви чрез постъпката. За това смятам, че по-често след подобно нещо идва гордостта и после остава насладата. Но съм съгласна да сменим термина - нека го наречем "проява на достойнство, която носи наслада".  Май всичко си дойде що годе на мястото?

Но ще си позволя по-късно да се опитаме да обсъдим нещо друго. Важно е да си изясня накои аспекти, а Вашето участие ми помага неимоверно много. Нищо, че изглежда като сблъсък на гледните точки.

[caress…]

Just now, *abi* said:

Не съм давала интерпретация на Вашата тъмна страна. Не съм влагала нищо лично, камо ли да анализирам потребител. Породиха се въпроси и съждения, които ме вълнуваха и исках да си изясня. Обикновено човек след такива силни емоции, в които се е проявил "геройски" и се е защитил по някакъв начин изпитва нотки на гордост. Емоциите са прекалено силни и от двете страни преди-след. Малодушието се заменя с нещо по-висше иначе няма как да се прояви чрез постъпката. За това смятам, че по-често след подобно нещо идва гордостта и после остава насладата. Но съм съгласна да сменим термина - нека го наречем "проява на достойнство, която носи наслада".  Май всичко си дойде що годе на мястото?

Но ще си позволя по-късно да се опитаме да обсъдим нещо друго. Важно е да си изясня накои аспекти, а Вашето участие ми помага неимоверно много. Нищо, че изглежда като сблъсък на гледните точки.

Насладата е изключително важен феномен, защото той затвърждава промяната. Да вземем друг пример. Приключва се връзка и човек страда по изгубените отношения. Кога човек може с ръка на сърцето да каже, че наистина е преодолял болката от раздялата - когато в живота му отново се появи наслаждението. Не е задължително да се чувства горд от това, дори би било по-добре да няма гордост, защото тя е често символ на неосъзнато превъзходство над другия, предпочитам "достойнство". То центрира човека в една здравословна позиция, където не се чувства повече от другите, но не се чувства и по-малък от тях.

Старая се да употребявам възможно най-точните думи, описващи определени психически състояния, в които се съдържа точно определен смисъл към точно определен контекст. Може да се каже, че за мен нюансите са от изключително значение и винаги обръщам особено внимание не само на смисловото, но и на емоционалното, чувственото значение или окраска. За мен думите са като мелодия, която може да звучи както красиво, точно, хармонично, така и полифонично, но и фалшиво, неточно, не на място. Не мислете, че винаги успявам, но не спирам да се опитвам.

Няма проблем за останалото, така се опознаваме макар и само виртуално.

[*abi*]

Това, което бих искала да обсъдим е следното - поне на няколко места срещам това обяснение под различни форми на изказ:

On 15.11.2018 г. at 22:18, *abi* said:

Така, че каквато и форма да приеме функцията на Сянката е да представя противоположната страна на Аза и да въплъщава онези качества, които човек най-много мрази у другите хора.

Съответно отново опираме до етичните проблеми. Ако в Сянката се таи примерно жажда за власт, като ние осъзнато или неосъзнато не я харесваме у другите, то откривайки това качество у нас самите (което всячески сме отричали) трябва да решим дали да го преодолеем или да го приемем. Появява се етично съмнение, с което трябва да се справим. Ако у нас този импулс се окажа разрушителен, колкото не сме и очаквали може да се наложи да продължим да го потискаме с цената на това да останем деформирани, за да не се отдалечим твърде много от човешкото си състояние.

"Когато се стигне до такива трудни етични проблеми, никой не може да съди истински другите. Всеки трябва да се вгледа в собствения си проблем и да определи кое е правилно за него. Както казва един стар мъдрец на Дзен-будизма, трябва да гледаме примера на пастира, който наблюдава своя вол "с остен, за да не пасе по чуждите ливади".

Прочетох поне 10-тина примерни тълкувания на сънища и има нещо, което доста ме учуди. Много от скритите страни на Сянката биха могли да се разкрият чрез "техниката на огледалото", при която няма нужда от тълкуване на неясните символи в сънищата.  Ние осъзнаваме достатъчно добре какво не харесваме у другите и с малко помощ, честност и вглеждане в самите себе си бихме могли да открием същите качества у нас.

Какво се случва с възхищението от другите, предмет на изследване ли е или е толкова очевидно какво показва, че не си струва да бъде разисквано? Харесваме в тях това, което е латентно или почти ни липсва? Примерно "жертвата", която се възхищава на по-смелите и успяващи да защитят достойнството си. Възхищението не говори ли достатъчно красноречиво за нашите отрицателни страни - като при "жертвата" за малоценност, страхове и т.н.? До момента не срещнах нещо написано в този смисъл, но възхищението най-често е красноречиво за някаква недостатъчност. Жертвата съзнава тези липси и се запитах как юнгианския подход ще помогне за култивирането на неприсъщи качества. Защото ако те не бъдат култивирани (не са присъщи на темперамента), то жертвата рискува да остане в същата позиция.

 

[caress…]

On 9 november 2018 at 11:19, *abi* said:

Не ми хареса метафората, защото не е общовалидна. Звучи, сякаш човекът задължително трябва да се труди "до припадък", което не е вярно. Както не е вярно, че човек дори на много отговорен пост е само и единствено под напрежение и ако не си пръсне мазолите, то все едно не е работил

 

Бих искала да се върнем на това. Как си представяте, каквато и да било психологическа и житейска промяна, ако човек не си постави цел, не създаде съответна стратегия за постигането й и не си "пръсне мазолите" т.е. не се посвети изцяло на процеса? Мислите ли, че вътрешните и външните промени се случват от самосебе си? Лежа си аз на дивана, гледам си сериалче и осъзнавам как от нищото в мен се извършват велики промени? Хах, ясно е, че по този начин няма как да се случи никакъв инсайт. Но нека вземем същата ситуация на дивана и към картинката добавим това, че в течение на година аз съм си пръскала мазолите, но без нужния ми успех. Уморена и обезверена се тръшкам на дивана, пускам Нетфликс и сякаш съвсем неочаквано, от нищото, получавам инсайт. Този инсайт съвсем не се е взел от нищото, а е резултат на годината опит - постоянно лутане, постоянни грешки, постоянно учене и постоянно пръскане на мазолите.

Имаше период, през който дълго анализирах какво значи да си "успешен" и защо "успешните", професионално, хора изглеждат така, сякаш всичко им се отдава с лекота? Стигнах до извода, че не е защото им е било лесно или в момента им е лесно, а защото са постигнали високо ниво на умение и компетентност и продължават да се развиват, да се обучават, да се интересуват. Умението и компетентността не се дават никому даром, а са резултат от постоянна, задълбочена и неспирна работа. И стратегическа, обмислена жертва. 

Същият принцип е валиден и за всички останали страни на живота, ако искаме да се развиваме. Ако не искаме, пак не е проблем, поне не и особено очевиден, не и днес. Но няма никаква гаранция, че след 5 години неразвиването ми няма да се върне и да ме удари с още по-голяма сила, а ако продължа да нехая и минат още 5 години, може и да ме смаже, защото не съм се сдобила със съответните умения или знания, които да ми помогнат да се справя. Но всичко около мен се променя, не ме чака кога аз ще благоволя да си надвия на масрафа, докато ми е толкова гот в зоната на комфорта.

Всичко, което описвам, е в корена на неща като завист, възхищение, зло - защо Пешо за пет години изгради успешен бизнес или уотевър, а аз с моя рахат на дивана все още съм безработен? В зависимост от степента на осъзнаване на личната непълноценност, са и проявите на завист или възхищение. Ако осъзнавам, поне в някаква степен, че съм отговорна за състоянието на живота си и искам да го променя, ще изпитвам възхищение към онези, които не са бляли като мен, на дивана, а са си пръскали мазолите. И ще се опитам да науча нещо от тях, за да направя промяна. Ако обаче ми липсва, каквато и да било отговорност или осъзнаване, че причината е в мен, ще проектирам своите недостатъци и недоволство от себе си върху другите и вместо възхищение, това ще се прояви под друга форма - завист, озлобление, желание дори да навредя на Пешо, защото неговия успех е Трън в моите очи. Как така такъв, като Пешо, ще е успешен, пък аз, великият и прекрасният, не съм толкова резултативен като него? Пешо е виновен, а аз съм невинната жертва на дивана!

Общо взето, за да не бъдеш жертва, трябва да намериш смисъл и мотивация да пожертваш жертвата в себе си в името на нещо по-смислено и по-адекватно по отношение на себе си. Според мен този принцип е универсален, когато сме осъзнато морално отговорни. Когато е само поза или маска, това се вижда в живия живот - докато Пешо си пръска мазолите, не му остава време за такива дребнавости като злоба или завист, но в живота му има място за почитание към онези, които са по-умели и компетентни от него, диваненият човек, вместо да се размърда и да свърши нещо полезно, ще продължава да си мрънка и да се вайка.

Изключително ми хареса метафората на Дзен майстора - нужно е да сме добри пъдари на самите себе си, за да не се застояваме прекалено дълго в някои крайности. Но това умение се развива непрекъснато за различни части от личността ни и винаги ще има такива, които са изключително развити, и други, които са в процес на развитие, или такива, които още не сме се сетили, че следва да развиваме. Ала има и нещо друго - в този прекалено рационален и правилен свят, често ни е необходима и свежа глътка ирационалност, за да бъде пълноценна картината и да има какво да си спомняме, когато сме с посивели коси и предълги, и премъдри бради.

[caress…]

Едно наистина интересно и полезно книжле във връзка със Сянката. 

[Incorrectus]

Преди 8 часа, caress… said:

Според мен този принцип е универсален, когато сме осъзнато морално отговорни.

В поредица мнения хубаво описвате моралния проблем. Да кажа и аз нещо. 

Юнг го формулира много проникновено, но за съжаление не можах да открия цитата, който търсех, затова ще карам по памет. Според него психологически моралният проблем възниква, когато трябва да се взимат решения по отношение на това, което мога да стана (да бъда), за разлика от това, което ще стана, ако живея и взимам несъзнавани решения. Т.е. моралният проблем е въпрос на самоконтрол и отношение към собствената личност, но цялостната (Self). С други думи към архетипа на целостността. Защото този архетип излъчва властови подтици и тласка малкия съзнаван Аз към това, което той може да бъде, разбира се, в рамките на възможностите на своя вид, за разлика от това, което е сега като себеоценка.   

За онагледяване едно прекрасно изображение на Анима в същия смисъл. Този архетип върши същото, но в една по-тясна сфера. Тласка своя рицар да воюва с огъня на страстите, за да излезе след това, ако оцелее, прероден и подновен като феникс.

[*abi*]

Преди 8 часа, caress… said:

Бих искала да се върнем на това. Как си представяте, каквато и да било психологическа и житейска промяна, ако човек не си постави цел, не създаде съответна стратегия за постигането й и не си "пръсне мазолите" т.е. не се посвети изцяло на процеса? Мислите ли, че вътрешните и външните промени се случват от самосебе си? Лежа си аз на дивана, гледам си сериалче и осъзнавам как от нищото в мен се извършват велики промени? Хах, ясно е, че по този начин няма как да се случи никакъв инсайт. Но нека вземем същата ситуация на дивана и към картинката добавим това, че в течение на година аз съм си пръскала мазолите, но без нужния ми успех. Уморена и обезверена се тръшкам на дивана, пускам Нетфликс и сякаш съвсем неочаквано, от нищото, получавам инсайт. Този инсайт съвсем не се е взел от нищото, а е резултат на годината опит - постоянно лутане, постоянни грешки, постоянно учене и постоянно пръскане на мазолите.

Честно казано не знам за какво точно говорим в момента. За да отговоря, трябва да съм наясно - за ходене на работа ли говорим (буквално) или за работа върху себе си (метафорично)? Защото ако е първото - своя инсайт го получих едва когато имах цялото време на света да работя върху себе си, да наблюдавам, чета и изучавам и канапето със сериалите ме водоше към отговори, сякаш програмата бе адаптирана специално за този процес (синхронности). Докато ходех на работа и нямах никакво време за размисли извън контекста на събитията - не получих кой знае какъв инсайт, освен прозрението, че не ми стига времето за да стигна до инсайт. Особено много важи ако има грижи и за близки в извън работното време: "инсайт почти нулев". Не е случайно, че за повечето хора прозренията идват след средната възраст, когато децата са големи, кариерата е наредена, постигнати са повечето светски цели и остава някакъв времеви каприз за вглеждане в самите нас.

Преди 8 часа, caress… said:

Имаше период, през който дълго анализирах какво значи да си "успешен" и защо "успешните", професионално, хора изглеждат така, сякаш всичко им се отдава с лекота? Стигнах до извода, че не е защото им е било лесно или в момента им е лесно, а защото са постигнали високо ниво на умение и компетентност и продължават да се развиват, да се обучават, да се интересуват. Умението и компетентността не се дават никому даром, а са резултат от постоянна, задълбочена и неспирна работа. И стратегическа, обмислена жертва. 

Ако това са искали, било е стремж, цел, приоритет номер 1 защо да не го постигнат? Не виждам връзка с това, как ще постига човек своя инсайт. Някои го постигат в Ашрам, с три седмици търкане на пода.

 

Преди 8 часа, caress… said:

Същият принцип е валиден и за всички останали страни на живота, ако искаме да се развиваме. Ако не искаме, пак не е проблем, поне не и особено очевиден, не и днес. Но няма никаква гаранция, че след 5 години неразвиването ми няма да се върне и да ме удари с още по-голяма сила, а ако продължа да нехая и минат още 5 години, може и да ме смаже, защото не съм се сдобила със съответните умения или знания, които да ми помогнат да се справя. Но всичко около мен се променя, не ме чака кога аз ще благоволя да си надвия на масрафа, докато ми е толкова гот в зоната на комфорта.

Наистина не знам за какво говорим в момента - кои са тези други страни на живота?

 

Преди 8 часа, caress… said:

Всичко, което описвам, е в корена на неща като завист, възхищение, зло - защо Пешо за пет години изгради успешен бизнес или уотевър, а аз с моя рахат на дивана все още съм безработен? В зависимост от степента на осъзнаване на личната непълноценност, са и проявите на завист или възхищение. Ако осъзнавам, поне в някаква степен, че съм отговорна за състоянието на живота си и искам да го променя, ще изпитвам възхищение към онези, които не са бляли като мен, на дивана, а са си пръскали мазолите. И ще се опитам да науча нещо от тях, за да направя промяна. Ако обаче ми липсва, каквато и да било отговорност или осъзнаване, че причината е в мен, ще проектирам своите недостатъци и недоволство от себе си върху другите и вместо възхищение, това ще се прояви под друга форма - завист, озлобление, желание дори да навредя на Пешо, защото неговия успех е Трън в моите очи. Как така такъв, като Пешо, ще е успешен, пък аз, великият и прекрасният, не съм толкова резултативен като него? Пешо е виновен, а аз съм невинната жертва на дивана! 

Вижте, всичкото това е много "повърхностно" единствено на ниво "съзнателно". То се случва само защото "някой е решил да прилича на Пешо", а очевидно трябва да си лежи на дивана. Когато признае това свое предимство и чрез факта, че за да я получава рахата от който се кефи, то просто няма как да заприлича на Пешо, той ще намери своето спокойствие и вътрешен мир. Защото той не е Пешо. И когата разбере, че не е Пешо, а е достатъчно интелигентен, за да го рабере - тогава току виж открил кой е, какво може да се прави от дивана или дори да замени дивана с нещо друго. Докато обаче гледа Пешо (а той не е Пешо) няма да види Себе си. Ще е прекалено ангажиран да страда по Пешо.

А ако се оприличи на Пешо, но той НЕ Е Пешо, то след 10-15 години ще се чуди какво е пропуснал докато се е мъчил да бъде Пешо, защото НЕ Е Пешо. Разбирате ли?

Преди 8 часа, caress… said:

Общо взето, за да не бъдеш жертва, трябва да намериш смисъл и мотивация да пожертваш жертвата в себе си в името на нещо по-смислено и по-адекватно по отношение на себе си. Според мен този принцип е универсален, когато сме осъзнато морално отговорни. Когато е само поза или маска, това се вижда в живия живот - докато Пешо си пръска мазолите, не му остава време за такива дребнавости като злоба или завист, но в живота му има място за почитание към онези, които са по-умели и компетентни от него, диваненият човек, вместо да се размърда и да свърши нещо полезно, ще продължава да си мрънка и да се вайка.

Под "жертва" аз разбирам нещо различно. "Жертва" (в кавички, защото това е човек, който се изживява като такава) в най-общия смисъл е човек, който не поема отговорност за своите действия, като смята другите и обстоятелствата за причина на неговата нереализация. Описано е много добре от Е.Фром във "Бягство от Свободата". Поемането на тази отговорност по мое мнение не е "жертване" на нещо, а приемане на тезата, че "ако всички други са виновни, значи причината е у мен".

Също така под жертва (в писхолог. смисъл) разбирам и станалите подчинени по една или друга причина, които по обективни, субективни или неосъзнати вътрешни нагласи не могат да проявят своето достойнство. Обикновено те имат нужда от странична помощ под различни форми.

*****

Ако ще продължим за "мазолите" нека се уточним от какво и къде (в коя част на тялото или органите) ще излизат тези мазоли.

 

[*abi*]

Преди 10 часа, caress… said:

Когато е само поза или маска, това се вижда в живия живот - докато Пешо си пръска мазолите, не му остава време за такива дребнавости като злоба или завист, но в живота му има място за почитание към онези, които са по-умели и компетентни от него, диваненият човек, вместо да се размърда и да свърши нещо полезно, ще продължава да си мрънка и да се вайка. 

Според мен грешите по отношение на всеки Пешо, който няма време "за глупости". Воден от благородните си намерения да пръска мазоли, някой (бих казала всеки пети) Пешо го прави и от завист и злоба към по-умелите и компетентните, умело прикрити като трудолюбие, амбиция и конкурентноспособност, в които той абсолютно вярва. И това се наблюдава в почти всяка работна среда достатъчен брой служители.

Мисля, че говорите за Пешовците, които са намерили по-лесно от други хора своето призвание или просто изпитват удоволствие от самия труд. Разбира се, че ги има. Но абсолютно не е вярно, че всеки който се скъсва от работа и трупа компетенции е подходящ за пример. Напротив, много такива хора буквално минават през трупове за да постигнат целите си. Наричаме ги кариеристи и в никакъв случай не са добър пример "за подражание". Но не можем да ги съдим - за тях това е правилното...Въпросът е - ние като тях ли сме?

Any large company composed of wholly admirable persons has the morality and intelligence of an unwieldy, stupid and violent animal. ~Carl Jung; CW 10; Page 228

Може пък онзи на дивана да педусеща, че не е (и няма да бъде) част от това дружество, но възхитителните лица да го въвеждат в заблуди, че са само и единственото решение, като той се вайка, че по някакви неясни на него причини отказва да е част от тях. Да ви е хрумвало, че подсъзнателно се съпротивлява на моделите?