Отиди на
Форум "Наука"
nik1

"Българският популизъм: щрихи към портрета"

Recommended Posts

Публикацията  от професора по политология  Анна Кръстева няма претенции да е изчерпателна (това е мое мнение - в статията лисват щрихи към икономиниския популизъм, които има своето пространство и място у нас), но все пак е информативна. Този статия също така (според мен) не навлиза в дълбина на въпроса "що е популизъм"

https://annakrasteva.wordpress.com/2013/12/23/bulgraian-populism/

 

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Що е популизъм?

1. В центъра на популистката реторика и идеология винаги има поставен обобществен субект като "народ", "раса", "класа", "религия:, модерното днес "отечества", който се противопоставя и бори със съотвено "елита" , "еврейската раса" , "капиталистите", "международните корпорации", "брюкселските чиновници" "мейнстрима", "исляма": и т.н.

Нещата са черно -бели , популистите преставяват и говорят от името на Народа , Расата, Класата и т.н, а те винаги са прави, докато това срещу което те се борят, е винаги черно. В този контекст Народа е и клиент, популизмът може дца се разглежда и като клиентилизъм

Има само една воля, и едно решение и виждане произтичащо от нея, Тя е волята на Народа, Расата, Класата, и т.н. Всъщност това е волята на популисткия лидер

 

Това би било просто куриозно и любопитно, ако не се разбере (или се забрави) че всички тези субекти "про" и "анти" не са еднородни, и черно-бялото е фикция.
В позицията на черно-бялото разглеждане всъщност популизмът руши и прави излишни почти всички тези неща, съдадени след Френската революция, които определят нашата цивилизация , бит и култура,

- Конституциите. Основният принцип на конституционализма и идеята на всяка модерна конституция е да осигури безпроблемното общо съществуване на различните части в дадено общество. При популистите има само една  "правилна " част ,което маргинализира или дори обезсмисля конституционализма.

-
- Политическият дебат и преставителната и класическата (либералната) демокрация. Популизмът ги обезсмисля, тъй като само "едната част" е "правилна"

 

- Институциите. Популистките лидери винаги демонстрират сила,  виталност, решителност  и превъзходство (били лично, или на партията или идеологията). Лидерите и партиите всъщност се опитват изместват (заместят) институциите. Проста илюстрация : Не е нужно МВнР или МВР, ако Лидера или Партията могат да се справят сами с проблема

Виждаме същия механизъм и при "меките" популисти и "мекия" популизъм, в българкия вариант това е съвременния "народняшки" такъв. Апропо, популистите изпозват страховете на хората, Днешните "народняци" изполват страховете на хората от обедняване, от икомическия популизъм на БСП, от спирането на еврофондовете и други подобни. Те практически не предлагат решения, а предимно изполват страховете на хората- с което се нареждат в редиците на популистите

- Медиите. Популистките лидери и партии винаги се обръщат дирекно към "Народа"  (чрез своите медии). Медиите като четвърта власт стават излишни

 

- Икономиката и economic-са. Популистите (не всички, но голямата част от крайните) противопоставят на  парадигмите на съвременната ("западната" , от 19 век до днес) икономика и икономически живот и прилагат свои варианти на "политиконимика"  - примери са СССР, източноевропейските сателити на СССР, Куба , Северна Корея, , Нациската иконимика, дори Чили преди Пиночет, и др.

 

-Международните договори, споразумения, и право. Когато в центъра на популистката идеология е Нацията,Държавата (на  Народа), а всички други са противопоставени и разглеждани като врагове или противници - това корумпира и обезсмисля международните договори, споразумения, и право. Ролята им в най-общия случай е да се гарантира мирното съществуване на различните държави на база на това международно право

 

Обобщено:

- популизмът е клиентилизъм

-попузмът е обърнат към емоционалното, а не към рационалното

-популистите дават само едно решение на въпросите, решението произлиза от Народа, Расата,Класата, а те са безгрешни разбира се.

- популизмът руши и унищожава институции и модели, създадени пред последните 200 години в Западна Европа

 

2. Нека разгледа и въпроса и кое е противоположното на популизма

Популизмът много често се появява при/в  т.н. консолидирани,  действащи демокрации. В този контест той може да се разглежда и като отклонение или допълнение от/към класическата (либералната) демокрация

В действителност неговото (на популизма) политически и идейно противоположно е технокрацията

Технокрацията също предлага едно правилно решение (или няколко свързани), но то е технократично. Пример - класически технократ е Пиночет

 

Материали и публиции, използвани за този постинг:

http://www.librev.com/index.php/discussion-politics-publisher/3142-shto-e-populizam

https://www.marginalia.bg/aktsent/prof-anna-krasteva-nie-vizhdame-natsional-populizma-na-ulitsata-no-toj-e-izklyuchitelno-moshten-v-digitalnata-sfera/

И други..

Редактирано от nik1
  • Харесва ми! 3

Share this post


Link to post
Share on other sites
1 hour ago, nik1 said:

Що е популизъм?

1. В центъра на популистката реторика и идеология винаги има поставен обобществен субект като "народ", "раса", "класа", "религия:, модерното днес "отечества", който се противопоставя и бори със съотвено "елита" , "еврейската раса" , "капиталистите", "международните корпорации", "брюкселските чиновници" "мейнстрима", "исляма": и т.н.

Нещата са черно -бели , популистите преставяват и говорят от името на Народа , Расата, Класата и т.н, а те винаги са прави, докато това срещу което те се борят, е винаги черно. В този контекст Народа е и клиент, популизмът може дца се разглежда и като клиентилизъм

Има само една воля, и едно решение и виждане произтичащо от нея, Тя е волята на Народа, Расата, Класата, и т.н. Всъщност това е волята на популисткия лидер

 

Това би било просто куриозно и любопитно, ако не се разбере (или се забрави) че всички тези субекти "про" и "анти" не са еднородни, и черно-бялото е фикция.
В позицията на черно-бялото разглеждане всъщност популизмът руши и прави излишни почти всички тези неща, съдадени след Френската революция, които определят нашата цивилизация , бит и култура,

- Конституциите. Основният принцип на конституционализма и идеята на всяка модерна конституция е да осигури безпроблемното общо съществуване на различните части в дадено общество. При популистите има само една  "правилна " част ,което маргинализира или дори обезсмисля конституционализма.

-
- Политическият дебат и преставителната и класическата (либералната) демокрация. Популизмът ги обезсмисля, тъй като само "едната част" е "правилна"

 

- Институциите. Популистките лидери винаги демонстрират сила,  виталност, решителност  и превъзходство (били лично, или на партията или идеологията). Лидерите и партиите всъщност се опитват изместват (заместят) институциите. Проста илюстрация : Не е нужно МВнР или МВР, ако Лидера или Партията могат да се справят сами с проблема

Виждаме същия механизъм и при "меките" популисти и "мекия" популизъм, в българкия вариант това е съвременния "народняшки" такъв. Апропо, популистите изпозват страховете на хората, Днешните "народняци" изполват страховете на хората от обедняване, от икомическия популизъм на БСП, от спирането на еврофондовете и други подобни. Те практически не предлагат решения, а предимно изполват страховете на хората- с което се нареждат в редиците на популистите

- Медиите. Популистките лидери и партии винаги се обръщат дирекно към "Народа"  (чрез своите медии). Медиите като четвърта власт стават излишни

 

- Икономиката и economic-са. Популистите (не всички, но голямата част от крайните) противопоставят на  парадигмите на съвременната ("западната" , от 19 век до днес) икономика и икономически живот и прилагат свои варианти на "политиконимика"  - примери са СССР, източноевропейските сателити на СССР, Куба , Северна Корея, , Нациската иконимика, дори Чили преди Пиночет, и др.

 

-Международните договори, споразумения, и право. Когато в центъра на популистката идеология е Нацията,Държавата (на  Народа), а всички други са противопоставени и разглеждани като врагове или противници - това корумпира и обезсмисля международните договори, споразумения, и право. Ролята им в най-общия случай е да се гарантира мирното съществуване на различните държави на база на това международно право

 

Обобщено:

- популизмът е клиентилизъм

-попузмът е обърнат към емоционалното, а не към рационалното

-популистите дават само едно решение на въпросите, решението произлиза от Народа, Расата,Класата, а те са безгрешни разбира се.

- популизмът руши и унищожава институции и модели, създадени пред последните 200 години в Западна Европа

 

2. Нека разгледа и въпроса и кое е противоположното на популизма

Популизмът много често се появява при/в  т.н. консолидирани,  действащи демокрации. В този контест той може да се разглежда и като отклонение или допълнение от/към класическата (либералната) демокрация

В действителност неговото (на популизма) политически и идейно противоположно е технокрацията

Технокрацията също предлага едно правилно решение (или няколко свързани), но то е технократично. Пример - класически технократ е Пиночет

 

Материали и публиции, използвани за този постинг:

http://www.librev.com/index.php/discussion-politics-publisher/3142-shto-e-populizam

https://www.marginalia.bg/aktsent/prof-anna-krasteva-nie-vizhdame-natsional-populizma-na-ulitsata-no-toj-e-izklyuchitelno-moshten-v-digitalnata-sfera/

И други..

И все пак-популизмът не е ли израз на" гласа на народа"?Ако го няма популизма,все едно го няма гласа на народа.Тоест-не е ли популизма скритата норма, към която трябва да се стремят политическите партии?Иначе-кой ще е критерия,"ревизьора" на технократите?

  • ХаХа 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 1 минута, Бобо said:

И все пак-популизмът не е ли израз на" гласа на народа"?Ако го няма популизма,все едно го няма гласа на народа.Тоест-не е ли популизма скритата норма, към която трябва да се стремят политическите партии?Иначе-кой ще е критерия,"ревизьора" на технократите?

Нормата и нормалното след френската революция в Европа (и впоследстие в Америките) стават  демокрацията с представяне на различните "части" от обществото, и политическия дебат

Технократите (като Пиночет) действат само като авариен стоп - на популистите, след което връщат нещата в руслото на нормалното..

/Вижте новата история на Чили/

 

 

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 3 минути, nik1 said:

Нормата и нормалното след френската революция в Европа (и впоследстие в Америките) стават  демокрацията с представяне на различните "части" от обществото, и политическия дебат

Технократите (като Пиночет) действат само като авариен стоп - на популистите, след което връщат нещата в руслото на нормалното..

/Вижте новата история на Чили/

 

 

Мисълта ми е,че без крайностите-няма как да налучкаме златната среда.В този смисъл-те се явяват необходимост...

  • ХаХа 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 20 минути, nik1 said:

Технократите (като Пиночет) действат само като авариен стоп - на популистите, след което връщат нещата в руслото на нормалното..

/Вижте новата история на Чили/

Пиночет едва ли може да се нарече технократ. Реално първата половина на управлението му (1973-1982) може да се определи само и единствено като тотален икономически провал, т.е. с нищо по-различно от Алиенде. След 1982 г. политиките рязко завиват на 180 градуса - т.е. не може да се говори за технократство, а за гасене на пожари (и то във времената на противопоставянето между САЩ и СССР).

Бедността си остава масова до края на управлението му и не се предприемат никакви политики за намаляването й преди 1990 г (т.е. след Пиночет, когато се увеличава делът на социалните плащания). 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 59 минути, Perkūnas said:

 

Бедността си остава масова до края на управлението му и не се предприемат никакви политики за намаляването й преди 1990 г (т.е. след Пиночет, когато се увеличава делът на социалните плащания). 

 

 

В хипотезата "Чили по пътя н а Куба и Венецуела" (в икониомика сме анализирали и писали много), Пиночет се явява  класически технократ, които не позволява това да се случи,

Иначе това което си написал ми звучи някак чуждо  - в нормалния eonomics не се очаква бедните да станат богати чрез преразпределение...Особено при неработеща и колабирала икономика, каквато е при управлението на социалистите,  Пиночет не е икономист, а военен, за имаме очаквания да бъде икомически, пазарен или фискален технократ

Цитирай

Реално първата половина на управлението му (1973-1982) може да се определи само и единствено като тотален икономически провал, т.е. с нищо по-различно от Алиенде. След 1982 г. политиките рязко завиват на 180 градуса - т.е. не може да се говори за технократство, а за гасене на пожари (и то във времената на противопоставянето между САЩ и СССР).

Ще се повторя: Пиночет не е икономист, а военен, за имаме очаквания да бъде икомически, пазарен или фискален технократ, Такъв  Ернандо Бучи и "момчетата от чигакската школа" които поствят основите на социалната пазарна икономика в Чили

Това е технократско решение (и то е част от общото за неговото управление и политика)  . Избира се  посоката която е води най-далече от  СССР, и от това което може да се нарече с термина икономически популизъм..

Дали Пионочет е бил най-добрия технократ-и дали е взел най-добрите решения в подходящите моменти - вероятно не ..

Редактирано от nik1

Share this post


Link to post
Share on other sites
1 hour ago, Бобо said:

Мисълта ми е,че без крайностите-няма как да налучкаме златната среда.В този смисъл-те се явяват необходимост...

Народът като клиент всъщност най-често е като шаран на куката...Той не вижда по-далече от носа си..

Ето го примера с България - от 10-12 години анти -циганизма се настанил в публичното прострабнстрво и всеки опит за дебат за това как да бъдат интегрирани ромите/циганите стига до едно: те не могат да бъдат интегрирани, защото не искат

Наистина ли е така след като в тези години няма никакви официални изследвания? В Гърция циганите са сравнително интегрирани, а в Сингапур месините малцинства вече са се включили пъпноцебнно в икономиеския, политисския и социлания живот

Според анти-циганизмът няма значение рационалното, и всеки опит за рационализация - свършва с обвинения в грантомания, нищо че самото игнориране на решението проблема, за мен си чисто предатество...

 

Нещо повече, анти-циганизмът няма за цел да реши циганския проблем, (нали в момента управляват анти-циганисти , нека да кажат какво направиха по въпроса , те нямат и най-представа защото не правят изследвания, не имн тряват), той го експлоатира!

Проблемът не само битово секуриратен, чудим се откъде да вземем работна ръка, а стотици хиляди са сложенили под общия знаменател " те не могат, и не искат и за нищо  не стават"!

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 27 минути, nik1 said:

Народът като клиент всъщност най-често е като шаран на куката...Той не вижда по-далече от носа си..

Ето го примера с България - от 10-12 години анти -циганизма се настанил в публичното прострабнстрво и всеки опит за дебат за това как да бъдат интегрирани ромите/циганите стига до едно: те не могат да бъдат интегрирани, защото не искат

Наистина ли е така след като в тези години няма никакви официални изследвания? В Гърция циганите са сравнително интегрирани, а в Сингапур месините малцинства вече са се включили пъпноцебнно в икономиеския, политисския и социлания живот

Според анти-циганизмът няма значение рационалното, и всеки опит за рационализация - свършва с обвинения в грантомания, нищо че самото игнориране на решението проблема, за мен си чисто предатество...

 

Нещо повече, анти-циганизмът няма за цел да реши циганския проблем, (нали в момента управляват анти-циганисти , нека да кажат какво направиха по въпроса , те нямат и най-представа защото не правят изследвания, не имн тряват), той го експлоатира!

Проблемът не само битово секуриратен, чудим се откъде да вземем работна ръка, а стотици хиляди са сложенили под общия знаменател " те не могат, и не искат и за нищо  не стават"!

Циганите не искат да се интегрират.Не искат и да работят.Тоест-работят до обяд,и то за не по малко от 50лв.Дори и да са на зор!....Говоря за работа на човек с 3ти-4ти клас!

Бяха що годе интегрирани до 89-та!Стремяха се тогава да бъдат като българите .Сега не!

Де факто ,след няколко години -те ще са в позиция да интегрират!

Да-казуса с циганите,както и да се използва си е популизъм,защото просто системата не позволява те да се итгегрират!

Редактирано от Бобо

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 13 минути, Бобо said:

Циганите не искат да се интегрират.Не искат и да работят.

 

Изследвания? Данни? Анализи? Защо (ако е така)?

За това говоря - нещо е насадено в главите на средностистиските българи и се приема като факт , без да се задават въпроси, Рациум = О

 

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

PS

-анти- рациото на анти-циганизмна е ясно видимо, грешните силогизми също

- циганите не са еднакво неинтегрирани и за тях ме може да се обобщи, защото са различни, говорят различни езици, и говорят и владеят българския различно, сиътветно и нивата на образование са различни

Тези които са българоезични са по-образовани и по-добре интегрирани от другите

Тези от турскоезичните, който учат заедно с българчета показват по-добри резултатин от тези които учат в условно сегрегирани училища

Мнозинството от турскоезичните (собено от гетата ,където се говори само турски) остават алитерати или дори алингви - не знаят  език (с 200 -300 думи от турския/майчиния и 50-100 от българския), а поради проблеми с грамотноста и неразбирането на материла, просто се отказват рано (въпреки че родителите им ще изгубят средства), Вследствие на което и не получават и каквото и да е професионално образование..

Има изследвания за това което пиша, има и начини много от пробелемите да се преодолеят или редуцират (с предложения от преподаватели и психолози)..., трябва само да има политическа воля.

А къде са училищата за занаяти, и музика, неща към които циганчетата които доказано имат интереси и афинитетн (има изследвания и за това) .Трябва ли да се набляга на сложната и нежелана за тях математика или литература

Антициганизмът създава и трудности пред интгерацията и на тези цигани, които биха могли да се итегрират. Колко хора биха взели циганско момче или момиче на работа? Смята се че всички цигани крадат, но дали е така?

Както и да е, спирам..

 

 

Редактирано от nik1
  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 30 минути, nik1 said:

Изследвания? Данни? Анализи? Защо (ако е така)?

За това говоря - нещо е насадено в главите на средностистиските българи и се приема като факт , без да се задават въпроси, Рациум = О

 

 

🙂Ха сега де!Как да вместиш циганското разбиране за ценностите в тоя живот в някакви"Изследвания? Данни? Анализи? Защо (ако е така)?"

Говоря ти от собсвено личен опит.А ако си мислиш,че някой ще реши проблема с"Изследвания? Данни? Анализи? "...

Рационализъм е философско течение, доктрина, която учи, че истината може да бъде открита най-вече и преди всичко чрез разума и анализа на фактите, а не чрез вяра и религиозни учения.

А фактите са-"Циганите не искат да се интегрират.Не искат и да работят.Тоест-работят до обяд,и то за не по малко от 50лв.Дори и да са на зор!....Говоря за работа на човек с 3ти-4ти клас!"😊

Има начин-не ,че няма.Н трудна ще се вмести в представите за демокрация!

Проблема наистина е много сериозен.И изисква крути мерки,които както казах, няма кой да предприеме,защото ще срещне сериозен международен отпор!

...един пример от немного далечното минало...

https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Eto-kak-legendarniyat-gen-Chochoolu-smazva-s-tankove-ciganskoto-geto-v-Stolipinovo-740470

 

пп.

Около 90 процента от въпросните не са интегрирани в обществото ,и няма как това да стане.Другите проценти са по скоро изключения потвърждаващи правилото!

 

Редактирано от Бобо

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 34 минути, Бобо said:

 

🙂Ха сега де!Как да вместиш циганското разбиране за ценностите в тоя живот в някакви"Изследвания? Данни? Анализи? Защо (ако е така)?"

Говоря ти от собсвено личен опит.А ако си мислиш,че някой ще реши проблема с"Изследвания? Данни? Анализи? "...

Рационализъм е философско течение, доктрина, която учи, че истината може да бъде открита най-вече и преди всичко чрез разума и анализа на фактите, а не чрез вяра и религиозни учения.

А фактите са-"Циганите не искат да се интегрират.Не искат и да работят.Тоест-работят до обяд,и то за не по малко от 50лв.Дори и да са на зор!....Говоря за работа на човек с 3ти-4ти клас!"😊

Има начин-не ,че няма.Н трудна ще се вмести в представите за демокрация!

Проблема наистина е много сериозен.И изисква крути мерки,които както казах, няма кой да предприеме,защото ще срещне сериозен международен отпор!

...един пример от немного далечното минало...

https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Eto-kak-legendarniyat-gen-Chochoolu-smazva-s-tankove-ciganskoto-geto-v-Stolipinovo-740470

 

пп.

Около 90 процента от въпросните не са интегрирани в обществото ,и няма как това да стане.Другите проценти са по скоро изключения потвърждаващи правилото!

 

Изледвания има, не пишете глупости.

Проблемите не се решават с "аз така мисля"...

 

Редактирано от nik1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Може тази консерва от 5 години да се консумира но няма смисъл.....

От тогава под ръководството на Путин, чрез Орбан и другите се изгради един друг вид популизъм. Докато, досегашните популисти, диктатори обикновенно в някакви "демократични" стандарти са бачкали.  Чрез избори или с преврат идват на власт и обикновенно обещават, че след като вкарат ред в обществото и/или икономията, ще държат нови избори и тнт. Дотогава сегашните източно европейски лидери нищо такова не казват. Те са враг на комунисто-либералните изроди. Обяввяват че строят илиберална демокрация с това, че редовно правят национални консултации с народът. Всичките си изродни диващини ги правят винаги законно, чрез Парламента. Има такива закони които сутринта ги подава някой депутат, следобед ги приема Парламента и на другият ден са в Държавният Бюлетин, тоест стъпват в действие....

Няма тайна полиция, но пък манипулират с финансови средства. Този бизнисмен който изпада от доверие, бива съсипван финансово и после изкупуван....Ееее при Путинчо има и убийства, но те не са доказани....Ако все пак никой не реагира на това....Всяка критика от страна на запада, се счита на манипулативна лъжа финансирана от Шорош и подобни козмополити, които изкат да заличат националните ни черти и да въведат джендер либерализъм.....

 figyelo

  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

Хомо Орбаникус

Автор(и): Ян Вернер Мюлер

Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.

 

Орбан: Унгарският силен мъж

от Пол Лендваи
Oxford University Press, 273 стр.
 

 

Посетителите на Будапеща може и да са прочели някъде, че Унгария има първия авторитарен режим в Европейския съюз. Но дунавската столица очевидно не се чувства така: атмосферата тук е спокойна, не репресивна; няма полувоенни лица, които да маршируват наоколо; ако не на друго, то човек може да се натъкне и на някоя малка демонстрация срещу правителството, учтиво придружавана от полицията. Управляващият тук „изъм“ изглежда е не авторитаризъм, а хедонизъм: от красиво възстановените термални бани до бирените градини в стария еврейски квартал, богатите местни жители и все по-големият брой туристи изглежда просто се наслаждават на живота.

Няма култ към личността около унгарския лидер Виктор Орбан, който е министър-председател от 2010 г. насам. Орбан разбира, че авторитарният популизъм никога не трябва да пробужда картините, познати от диктатурите от ХХ век: никакво насилие по улиците, никаква секретна полиция по вратите късно през нощта, никакво принуждаване на гражданите да изповядват публично политическата си лоялност. Вместо това властта се осигурява чрез широкомащабен контрол над съдебната власт и медиите; зад многото приказки за защита на силно притиснатите от многонационални корпорации семейства всъщност се крие един шуробаджанашки капитализъм, в който човек трябва да бъде правилно политически обвързан, ако би искал да расте икономически.

Подобно на всички други популисти, Орбан няма никакви затруднения да се представя като потискан борец срещу „елитите“ – предимно „сенчестите“ такива, които заплашват нацията с „глобалистките“ си мрежи. През миналата есен правителството проведе злостна кампания срещу унгарско-американския фондов мениджър и филантроп Джордж Сорос, твърдейки, че неговата „империя“ се стреми да отправи един „последен удар срещу християнската култура“. Струва си да си припомним, че Орбан е първият голям европейски политик, който подкрепи Тръмп (чиято победа той отбеляза като „завръщане към реалността“, право в лицето на политическата коректност и либералното лицемерие). Унгария, разбира се, не е САЩ, но страната показва ясно как действат популистите с достатъчно власт, когато правителството е в техни ръце.

Пол Лендваи, унгарско-австрийски журналист, който е прекарал няколко десетилетия като репортер за Централна Европа при Financial Times, е написал една силно просветляваща биография на Орбан, когото той нарича „най-способният и най-спорен политик в съвременната унгарска история.“ Орбан: Унгарският силен мъж служи и като полезен преглед на унгарската история след падането на комунизма – в края на краищата Орбан е бил една от централните фигури в развитието на страната поне от края на 90-те години насам, когато беше избран за първи път като министър-председател. Лендваи го изобразява като безмилостен, абсолютно неуморен в преследването на властта и, в много случаи, силно отмъстителен човек.

Орбан поддържа много отдавна образа на човек, роден да се бие: неговите страсти са футболът и спагети-уестърните. Отмъстителят, изпълняван от Чарлз Бронсън в Имало едно време на Запад, е специален фаворит; Орбан твърди, че е гледал филма поне петнайсет пъти. Той обича да посочва „плебейския“ си произход и ценности: семейството му е живеело без течаща вода; децата е трябвало да работят на полето по време на училищните ваканции. Тази картина пропуска факта, че бащата на Орбан е бил типичен Homo Kádáricus, тоест продукт на „гулаш комунизма“ на Янош Кàдар, ръководителят на страната от 1956 до 1988. По онова време Кàдар е постигнал мълчалива сделка с унгарското общество: политиката да бъде оставена на него, а в замяна хората да не бъдат принуждавани да се преструват, че вярват в комунизма; вместо това те могат да намират щастие в семейния живот и дори да управляват малки бизнеси. Тогавашните западни разкази за страната винаги съдържат клишето за „най-щастливата казарма в Източния блок“. Бидейки част от възходящата селска средна класа, която едновременно и презира, и служи на социализма, бащата на Орбан става ръководител на машинния отдел в местната земеделска кооперация. Орбан е добър студент, а в средата на 80-те години постъпва в колежа Ищван Бибо в Буда – един вид интелектуално братство и дом за студенти по право, идещи от провинцията. Колежът е създаден от социалистическия режим, но някои от професорите, които преподават там, са дисидентстващи интелектуалци. Сорос го подкрепя финансово.

През 1988 г. Орбан и други тамошни студенти създават Съюза на младите демократи (Фидес). Те възприемат думата „млад“ съвсем буквално: никой човек на възраст над тридесет и пет години не може да постъпи в съюза. Програмата им е либерална, антиклерикална и отнасяща се с подозрение към национализма. В крайна сметка основателите на Фидес ще изоставят тези идеали заради други, точно противоположни на тях. Но те никога не се изоставят един друг. Днес президентът на страната, президентът на парламента и авторът на конституцията на Унгария от 2012, са приятели на Орбан от университетско време.

Лендваи подчертава особеностите на това политическо братство. Всички те имат сравнително скромен произход, идват от провинцията и са се възмущавали от градските интелектуалци, които са ги обучавали. Някои от тези по-стари либерали са формирали след режима на Кàдар собствена успешна партия, Свободните демократи, а в очите на Орбан и приятелите му те са се отнасяли надменно към младите горещи глави, възприемайки ги като не напълно оформен младежки клон на партията си. Дали провинциалните момчета са се разделили от по-старите либерали защото са се чувствали подценявани е спорно – в крайна сметка тази история е просто друга версия на популистката представа, че страната е разделена завинаги между „реалната, селска Унгария“ и космополитните (понякога наричани „чуждестранно-мислещи“, тоест еврейски) либерали в Будапеща. Безспорно изглежда, че в някакъв момент Орбан е открил, че негодуванието може да бъде превърнато в политическо предимство. В едно от интервютата си той казва: „По произход аз не съм някакъв чувствителен интелектуалец … в мен може би има грубост, идеща отдолу. Това не е непременно недостатък, тъй като знаем, че мнозинството от хората идват отдолу.“

Орбан получава стипендия, финансирана от Сорос, за да отиде в Оксфорд, където се заема да проучва идеята за гражданско общество в историята на европейската политическа мисъл, но прекъсва престоя си, за да вземе участие в битката за ръководството на Фидес. Успява да прочисти всичките си опоненти и да промени радикално програмата на партията, след като голямата десноцентристка партия в Унгария, която е формирала първото правителство след падането на комунизма, започва драматично да губи подкрепа. Орбан, номинално протестант, изведнъж открива религията и започва да търси съюз с различните църкви. Той обяснява, че не може да „разговаря с хората“, ако не разбира „важната роля на църквата в унгарския живот“. Имиджът на партията му напълно се променя: бившите дългокоси студенти започват да защитават идеала на polgári, един граждански мислещ, патриотично настроен буржоа, сроден на германския Bürger, човек със здрава трудова етика и ангажимент към традиционните семейни ценности. Очевидно тази визия успява да привлече гласоподавателите: през 1998 г. Орбан, на тридесет и пет години, става най-младият министър-председател в Европа.

По онова време Унгария все още се смята за лидер в процеса на „прехода“ от държавния социализъм към пазарната икономика, а също и за образцов ученик на Европейския съюз, към който страната се присъедини през 2004 г. Големият шок в политическия живот на Орбан се случва, когато той неочаквано губи изборите през 2002 – от един технократ, номиниран от Унгарската социалистическа партия, наследницата на комунистите. Първоначално Фидес твърди, че е имало изборна измама. Орбан възкликва, че нацията просто не може да бъде в опозиция (като всички популисти и той смята, че народът може да бъде представляван само и единствено от него). Изненадата е още по-голяма, тъй като преди изборите правителството му е посипало социални облаги върху избирателите – практика, която новото ляво правителство ще продължи. Това поставя Унгария в неудържима финансова траектория, която ще доведе почти до фалит през 2008 г.

През 2010 г. властта буквално пада в скута на Орбан: левицата е дискредитирана в резултат на катастрофални скандали във връзка с икономическата криза и корупцията. Лендваи описва Унгарската социалистическа партия като „отвратителна змийска яма на стари комунисти и леви кариеристи, представящи се като социалдемократи“. Особената избирателна система на Унгария гарантира, че 53-те процента, които Фидес печели на изборите, се превръщат в мнозинство от две трети в парламента. Заявявайки, че това са били не просто избори, а „революция пред урните“, Орбан се заема да създаде една оруелски-звучаща „Система за национално сътрудничество“. Освен това той засилва унгарската „Травма от Трианон“, тоест себе-образът на страната като велика сила, пожертвана от Запада чрез договора от Трианон след края на Първата световна война, в резултат на което е загубила две трети от територията си, а една трета от етническите унгарци са се оказали в съседни държави. С помощта на партията си той осигурява и приемането на нова конституция, която утвърждава християнския характер на нацията в увод, започващ с обръщение към Бога.

Още през 2009 г. Орбан е съобщил, че страната се нуждае от „централно политическо силово поле“, което да доминира в политиката през следващите петнайсет до двадесет години. Основната сдържаща сила срещу властта през двете десетилетия след 1990 г. е бил Конституционният съд. След 2010 г. Фидес първо го блокира, а след това отнема повечето от правомощията му. От поражението си осем години по-рано Орбан е извлякъл урока, че постиженията на правителството му не са били „достатъчно ефективно“ оповестени. В съответствие с това сега Фидес поема в свои ръце обществените и повечето от частните медии. Освен това правителството започва кампания срещу чуждестранните банки и вериги от супермаркети, налагайки им специални данъци. Този икономически национализъм отвлича вниманието на обществеността от факта, че днес Унгария има както най-високия в Европа ДДС, така и най-ниските корпоративни данъци – тоест едва ли политики, които човек би асоциирал с „плебейски ценности“.

Но Фидес променя не само държавата, икономиката и културата; тя променя и самите хора. Около един милион етнически унгарци в съседни държави получават гражданство; междувременно, по различни причини, около 500 000 души напускат страната. Почти всички нови граждани, участвали в изборите през 2014 г., гласуват за Фидес, а емигрантите трудно се регистрират в консулствата в Ню Йорк и Лондон. През 2014 г. Фидес получава още едно мнозинство от две трети в парламента, въпреки че делът ѝ в гласовете е спаднал от 53 на 45 процента. Международните наблюдатели, отбелязвайки добре изпълнените изборни манипулации [gerrymandering] и безскрупулната употреба на целия държавен апарат за про-Фидес пропаганда, обявяват, че изборите са свободни, но не и честни.

Сега вече Орбан обявява целта си да създаде „нелиберална държава“, основаваща се върху ценностите на „работа, семейство и нация“ (тоест точно лозунга, който някога е приел про-нацисткият военен френски режим на Виши). Той умело смесва в едно  политическото и икономическо значение на понятието „либерализъм“, като оставя отворен въпроса дали предлага икономически национализъм или нещо политически авторитарно. Последното тълкувание е все по-правдоподобно, тъй като Будапеща се стреми да засили връзките си с Русия, Турция, Азербайджан, Казахстан и други нелиберални държави. Имайки предвид спомените в страната за Съветската и Османска окупации, „отварянето към Изтока“ на Орбан едва ли е особено популярно, но то позволява на унгарския лидер да се представи като хитър аутсайдер, който ще разиграва Изтока и Запада един срещу друг, всичко това в полза на унгарците.

Във вътрешнополитически план, визията на Орбан за доминираща централна сила изглежда е била осъществена: главните опозиционни партии тук са пост-комунистите и една нова крайнодясна партия, Йоббик – единствената голяма политическа организация, която не е опетнена от обвинения в корупция. Изглежда, че тези две сили никога не биха могли да се обединят срещу правителството. Възходът на Йоббик дава възможност на Орбан да отговаря на критиките на ЕС, че подкопава върховенството на закона, като предупреждава срещу евентуален „сценарий на ужасите“: ако един високомерен Брюксел го отслаби, заплашва той, ЕС може някой ден да си има работа с истински неонацисти.

И все пак в месеците след триумфалното му преизбиране нещата потръгват накриво за човека, който все по-често е наричан „Виктатор“. Първо, Орбан влиза в конфликт с един от най-старите си приятели от училище, Лайош Симичка, мощен олигарх и мозъкът, който стои зад партийните финанси на Фидес. Симичка прехвърля предаността си към Йоббик, обяснявайки, че не може да понася как Орбан се подмазва на Путин. Двете трети мнозинство в парламента също изчезват, след като един от независимите кандидати печели вторични избори. А едно ново поколение от лидери на Фидес, за които трудните дни от колежа „Бибо“ са познати само от историческите книги (днес напълно контролирани от Фидес), прави луксозния си начин на живот прекалено очевиден: скъпите им часовници крещят „новобогаташ“, в противоположност на дискретния чар на polgári. Популярността на партията спада.

И тогава Орбан попада на нещо ново, което не само ще го спаси от вътрешните проблеми, но и ще го направи фигура с реално значение за Европа. През пролетта на 2015 правителството решава да изгради ограда на границата със Сърбия, за да държи вън бежанците – и организира „национална консултация“ по въпросите на имиграцията. Това упражнение във фалшива пряка демокрация е придружавано от огромна кампания за гласуване с „да“ – и Орбан не се колебае да се позовава на конспиративни теории, за да създава страх от хората, които, според пропагандата на Фидес, са или икономически имигранти, или мюсюлмански терористи. Точните резултати от „консултацията“ никога не са били разкривани, да не говорим пък за проверки от страна на независими наблюдатели.

Стратегията на Орбан да се представя като последният защитник на една Европа, в която християнството и националната държава са свещени, има успех както в страната, така и в чужбина. Вкъщи той надигра Йоббик отдясно. В ЕС Орбан успя да превърне един конфликт, който би трябвало да касае институциите – може ли ЕС да толерира премахването на върховенството на закона в една страна-членка? – в такъв, който касае идеали: тоест борбата на неговата „християнска национална идентичност“ срещу „либералното бъбрене“ от Брюксел. Отсега нататък критиците на атаките му срещу основните правила на либерално-демократичното управление редовно са отхвърляни като просто хора с различни от неговите – и субективни – ценности.

Малцина политици извън Унгария поемат с готовност призива на Орбан да се започне някакъв вид пан-европейска Kulturkampf [културна битка]. Но мнозина от уважаваните дясно-центристи са готови да го използват за собствените си краткосрочни цели: баварските консерватори възхваляват Орбан по време на среща в един манастир през есента на 2015 г., за да демонстрират противопоставянето си срещу политиките на Ангела Меркел относно бежанците. Християндемократът Себастиан Курц, който стана канцлер на Австрия през декември, разхвалва Орбан, за да докаже собствената си твърдост по въпроса за имиграцията. Със сигурност всички те знаят, че Орбан всъщност води крайнодясно правителство, чиято религия се определя не от етика – какво всъщност вярваме или правим – а само от идентичност: кои мислим, че сме ние.

Както и при победата на Тръмп, успехът на Орбан през всички тези години не показва, че десният популизъм е непоколебима сила. Напротив, победите му са направени възможни от цинизма на десноцентристките политици в Европа, които отказват да се дистанцират от нещо, което всъщност е бяло националистическо правителство. Германските християндемократи, например, са по-малко загрижени за върховенството на закона в Унгария или други предполагаеми „европейски ценности“, отколкото за големите инвестиции на собствените автомобилни компании, като Ауди, вторият по големина работодател в Унгария, или Мерцедес (и двете фирми получават субсидии от унгарската държава).

Има ли граници за онова, което Орбан може да направи? В продължение на години имаше три неприкосновени, червени линии: конфликтите със съседните страни по отношение на големите унгарски малцинства, насилието по улиците и откритите демонстрации на антисемитизъм. Като цяло досега Орбан успява да избягва конфликтите с държавите-наследнички на Хабсбургската империя. Всъщност, колкото повече е критикуван от Брюксел, толкова повече той се опитва да укрепва Вишеградската четворка – Полша, Унгария, Словакия и Чехия – като блок, който защитавал предполагаемо истинските европейски ценности на християнството и национализма, чрез отказа да приема бежанци.

У дома Фидес е изключително внимателна, избягвайки всичко, което прилича на сериозни нарушения на правата на човека. Когато десетки хиляди демонстрираха през пролетта на 2017 г. срещу оповестеното затваряне на Централноевропейския университет (основан и финансиран от Сорос), полицията беше сдържана. Свободната реч не се потиска в Унгария, поне не открито; блогърите са свободни да критикуват правителството, а в кафенета на Будапеща могат да бъдат организирани всякакви дебати. Правителството изглежда използва други средства за контролиране на словото. През 2015 най-големият ляв унгарски вестник беше купен от съмнителен австрийски инвеститор, а една година по-късно рязко закрит, вероятно по финансови причини.

Както подчертава моят колега Ким Лейн Шепеле, самите инструменти, които Западът някога е считал за ключови при прехода от социализма към либералната демокрация –законът и пазарите – са били използвани тук за създаване на мек авторитаризъм: в края на краищата създаването на нова унгарска конституция и обезсилването на съдебната система от страна на Орбан са неща, извършени по процедурно-коректен начин – както и би трябвало да се очаква от партия на умни адвокати. А затварянето на либералния вестник изглежда се дължи на пазара, а не на политиката.

Без функциониращи медии, грешките, корупцията и неловките положения на едно правителство изобщо няма да се появят на екран или хартия. Помислете например за кмета на родния град на Орбан и един от неговите приятели още от началното училище, Лорин Месарош, който допреди десетина години е бил безработен. Днес той е петият най-богат човек в страната, а бизнесът му е нараснал по-бързо от онзи на Марк Зукърбърг. С подкупваща откровеност Месарош веднъж е обяснил, че „добрият Господ, късметът и личността на Виктор Орбан са изиграли определена роля“ в успеха му. Собственото семейство на Орбан е включено в списъка на Форбс като разполагащо с капитал на стойност 23 милиона евро.

Една от причините за отварянето на Орбан към Изтока – и за ентусиазма му пред силни мъже от Азербайджан до Китай – е, че там стандартите за прозрачност в търговските сделки са значително по-ниски, отколкото на Запад. Строителството в красивата нова Будапеща, често финансирано от ЕС, също осигурява отлични възможности за подаване на завишени сметки. Но тъй като 90% от медиите са ефективно контролирани от Фидес или нейните съюзници, повечето хора не знаят за тези злоупотреби. Местните вестници вече са собственост на олигарси, близки до правителството – една ситуация, която неотдавна подтикна Държавния департамент на САЩ да предостави безвъзмездна финансова помощ за подпомагане на медийните репортажи, „основаващи се на факти“, в селските райони на Унгария.

 

2018 04 Soros Simicka

 

Както подчертава Лендваи, Орбан се радва на конфликтите и има нужда от врагове. Докато популистките лидери използват помпозната реторика на „Националното сътрудничество“, то онова, което реално правят, е неуморно да създават и пресъздават разделенията в обществото. Това донякъде обяснява последната кампания срещу онова, което Фидес нарича „плана на Сорос“. Този план, както Фидес информира всичките осем милиона избиратели, на практика упълномощавал транспортирането на един милион имигранти годишно в ЕС и щял да принуди държавите да се отнасят меко към престъпленията, извършени от имигранти. По билбордове и телевизионни реклами Сорос е представен като ухилен майстор-кукловод, който контролира не само левите либерални партии в Унгария, но и основните европейски институции. Тази образност пробужда най-лошите антисемитски стереотипи от европейската история, облягайки се на конспиративните теории, предпочитани от нацистите: еврейският финансист като злият гений, който стои зад болшевизма. Орбан сравнява „Сороската империя“ със Съветския съюз и твърди, че заедно с „бюрократите в Брюксел“ тази зла империя създавала съюз „срещу европейските народи“, тъй като „в момента Европа се подготвя за предаване на територията си на една наново смесена, ислямизирана Европа“. Един верен представител на Фидес се почувства задължен да припише „плана Сорос“ на самия Сатана.

За пореден път тази кампания има за цел да надиграе Йоббик отдясно, тъй като тя се възприема като най-значителната заплаха за Фидес на изборите през пролетта на 2018 г. Но освен това тя служи и за оправдаване на атаката срещу остатъците от гражданското общество. Унгарски неправителствени организации (НПО), които са получавали средства, предоставени от фондациите на Сорос, са излагали на показ някои правителствени скандали. Един закон, приет по-рано тази година, принуждава всички НПО, които получават повече от 24 000 евро от чужбина, да се обявят сами като „подкрепяни от чужбина“. А Орбан е разпоредил на тайните служби да разследват тези НПО, твърдейки, че те биха могли да представляват заплаха за „националната сигурност“. Според реториката на Орбан Унгария е вкопчена в борба със Сорос за нищо по-малко от националното си съществуване.

ЕС реагира безпомощно срещу такива Путино-подобни мерки. Орбан се шегува злорадо, че в отговор на критиките от Брюксел той е изпълнил „паунов танц“: преструвайки се, че слуша, той прави козметични поправки на законите, а след това продължава както е планирал с консолидацията на властта. Неговият режим бил възможен не въпреки, а именно заради ЕС. Измервано пропорционално на БВП, Унгария е най-големият получател на средства от ЕС, които са допринесли решително за икономическия растеж на страната и които за режима са онова, което петро-доларите  са за арабските деспоти: един безплатен ресурс, който може да бъде разпределян по желание, за да се купува политическа подкрепа и да се укрепват олигарсите на Фидес, Всъщност ЕС финансира своя най-гласовит вътрешен враг – един враг, който казва, че се чувства повече у дома сред политиците в Астана, столицата на Казахстан, отколкото в Брюксел. Отворените граници за собствените граждани и затворените граници за бежанците са идеална комбинация за Орбан: първото гарантира, че разочарованите граждани могат просто да напуснат (и вероятно няма да имат време и енергия за организиране на политическа опозиция след сервитьорство в Лондон или Берлин от по десет часа дневно).

Лендваи не е сигурен как точно да класифицира режима на Орбан. Като всяко успешно политическо движение, Фидес е произвела идеолози. Но нейните десни мозъчни тръстове не са създали почти нищо повече от твърдения като: „Ако нещо се прави в национален интерес, то не е корупция“. Междувременно Орбан се е превърнал в герой на крайната десница по целия свят, с фенове като републиканския конгресмен на САЩ Стив Кинг, който е писал в Туитър, че „Орбан е изказал една аксиома на историята и човечеството: Западната цивилизация е обект на атака от страна на Джордж Сорос и левицата“ На една конференцията за бъдещето на Европа, организирана и финансирана от унгарското външно министерство за отбелязване председателството на страната във Вишеградската четворка през 2017-2018, сред поканените лица фигурират хора като Мило Янопулос и Гьотц Кубичек, водеща фигура на немската крайна десница, до когото дори баварските консерватори не биха се докоснали и с прът за овчарски скок. Визията на Фидес за Вишеградската четворка изглежда е нещо като някакъв Дисниленд на крайната десница: там християнството царува изцяло, не се допускат мюсюлмани, а традиционното семейство триумфира. (Кабинетът на Орбан съдържа нула на брой жени; според министър-председателя жените просто не са достатъчно корави за политиката.)

Подобно на други популистки лидери, Орбан представя правителството си като основаващо се на пряка демокрация (поради честите, силно манипулативни „национални консултации“), за разлика от онова, което той отхвърля като „либерална недемокрация“. Някои критици наричат Унгария фашистка, но системата очевидно не е такава – в края на краищата правителството не се стреми да мобилизира хората, не насърчава масовото насилие, нито пък изисква тотален идеологически конформизъм; в това отношение тя всъщност прилича на Кадаризма (при който на недоволните също така лесно се даваха паспорти).

В крайна сметка Лендваи приема понятието „фюрерска демокрация“, за да подчертае изключителната централизация на властта в ръцете на Виктатора. Освен това той подкрепя и идеята за „мафиотска държава“ – понятие, въведено от унгарския социолог Балинт Маджар, който предполага, че управлението на Фидес няма нищо общо с политическите идеи, а е просто средство за едно „политическо семейство“, чрез което то ограбва страната, под протекцията на своя Кръстник. Определението на Лендваи за Орбан като човек, способен да приеме каквито и да било убеждения, в зависимост от политическата им целесъобразност, е в съзвучие с тази интерпретация.

Последната глава на книгата на Лендваи е озаглавена „Краят на режима не може да бъде предвиден“. Онова, което изглежда е предвидимо, е още една победа за Фидес през 2018 г. Опозицията си остава разделена и до голяма степен деморализирана. Освен Фидес, наследницата на комунистите все още разполага с най-добрата политическа инфраструктура, но не и с особено голямо доверие. Лендваи отбелязва, че социалистите са единствените унгарски политици, които се появяват в Панамските документи. Това със сигурност помага да се направи по-правдоподобно общото твърдение на Фидес, че „всички крадат“.

Изненадващо, но в края на февруари Фидес изгуби изборите в една от крепостите си в Южна Унгария, след като всички опозиционни партии ефективно подкрепиха независим кандидат. Ако Орбан действително изгуби националния вот, то дали ще си отиде тихо или и той, като Путин, е решил да умре на длъжност? Много от лакеите му, очевидно желаещи да живеят като магнати от деветнайсети век, са придобили огромни поземлени имоти. В днешна Унгария според Лендваи има концентрация на собствеността върху земята, безпрецедентна за съвременната Европа. Що се отнася до мирния преход към демокрация, тази ситуация е нещо по-лошо от парите, укривани на Карибските острови. Но както и да завърши историята, една страна, която вече има дълбоко трагично разбиране за собствената си история, ще трябва някой ден да се пребори с мисълта за множеството години, изгубени в подкрепа на клептокрацията, укриваща се зад национални цветове.

 

 
Ян Вернер Мюлер
Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.
 
 
 
Други статии от този автор
Една обща европейска политика (или култура) на припомнянето би могла...
Няма предизборна кампания от близкото минало в Съединените щати, в...
 
Президентската изборна ситуация, която възникна в Австрия през май и...
Петер Слотердийк не е единствената известна културна фигура, която преднамерено...
 
 
  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 2 часа, nik1 said:
Петер Слотердийк не е единствената известна културна фигура, която преднамерено...

Според мен вълната от десния популизъм, който в Германия е институлиаризиран от парията Алтернатива за Германия в Бундестага, е органично свързан като идеология и генезис с десния популизъм в САЩ, стартирал от своя страна с Движението Чаена партия в САЩ през 2009; всъщност германската партия и Движението Чаена партия стартират синхронно почти по едно и също време.

https://en.wikipedia.org/wiki/Tea_Party_moveme

https://en.wikipedia.org/wiki/Alternative_for_Germany

Чаената партия е финансирана от братята мултимилиардери Дейвид и Чарлс Кох и тяхната финансова империя; генезисът на ключови фигури в германската Алтернатива за Германия е подобен. Една от ключовите фигури в  AfD, Алис Вейдел, която е лидер на парламентарната група на партията в Бундестага:

https://en.wikipedia.org/wiki/Alice_Weidel

има забележителна професионална кариера, преди да бъде катапултирана към върха на партията, нейните три професионални кариери са били:

Weidel went to work for Goldman Sachs, before moving to Allianz Global Investors.[2] In the late 2000s, she worked at the Bank of China, living six years in China

Веднага след 6-годишната си работа в китайската национална банка, Вейдел става основател на новата дясна/популистка партия Алтернатива за Германия, пропонираща отказ от еврото и изключване на Гърция /както и други изпаднали в това положение държави/ от ЕС

По принцип, според мен, когато разглеждаме съвременния популизъм в България, не можем да го сепарираме като нещо изолирано от популизма в Европа, а в по-широк контекст от този в САЩ, защото "голямата вълна" специално на десния популизъм, на който Доналд Тръмп е върхът на айсберга, тръгна от САЩ и оттам черпи идейните си извори.

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Вътрешноведомствен девиз на „Проктър и Гембъл”: „Не вземайте хората за глупаци, но никога не забравяйте, че те са такива...”

 

 

Да подценяваш популистите и популизма означава да надценяваш народа.

 

По принцип популизмът е набор от антисистемни идеи. Той вирее в опозиция. Ако по някакъв каприз на историята докопа властта, популистът бързо сменя арсенала. На власт става демагог.

 

И колкото и да не ни се иска да го признаем, популизмът не е детска болест на демокрацията. Той е хронично заболяване, за което няма открита ваксина. И макар че в повечето случаи се кара „на крака”, леталният изход никога не е изключен напълно.

 

 

Популизмът е приказка, разказана с користна цел (статията е писана в 2015-та година)

https://clubz.bg/32413-populizmyt_e_prikazka_razkazana_s_koristna_cel

"Като виждам бедните, плача. Моите богати приятели също."

Тези думи на високото момче, глуповато високо, са своеобразен връх в развитието на родния популизъм, апотеоз на политическото и човешкото лицемерие. Нито Жорж Ганчев, нито Волен Сидеров, нито Бойко Борисов са си позволявали да плачат! И те страдаха, но по-скромно, така както съветва Камю да се страда – отмерено. А многообещаващият млад политик се хвърли да страда на акорд...

Всъщност, ако забелязвате, политиците стават все по-обещаващи. И това е естествено, ескалацията на обещанията е неизбежна. С времето повечето работи вече са ни били обещавани. Създава се нещо като виртуална хедонистична мелница. Колкото повече получава човек, толкова повече му се иска. И политикът какво да прави, освен да дава. Обещания.

Популизмът е приказка, разказвана с користна цел. Тя няма нищо общо с действителността, а е врата към паралелния свят на илюзиите и мечтите. Ражда се и избуява във времена на криза в базовите ценности на едно общество. Популизмът е начин да се излъже общественото доверие чрез създаване на лъжлива представа за бързо и лесно решение на тежки и забатачени обществените проблеми, когато разумните средства за решаването им изглеждат вече изчерпани и остава само „чудото”. Хората са уморени и поради това лесно уязвими за популистката реторика. В съвременния български политически речник популизмът носи главно негативни конотации. Популист е синоним на политически спекулант.

Ако се опитаме да формулираме закон на популизма, то той би звучал почти като закона за запазване на енергията – никога не изчезва, само преминава от един вид в друг. Виждаме го да взема своето както в страни със слабо развита демократична традиция като България, така и в утвърдените демокрации. Той извира непрекъснато от бедността (абсолютна или сравнителна), разочарованието от прехода, наличните реални опасности пред нацията (или просто страхове), които се преувеличават. Подхранва се от даденостите на националната психология, от атомизиране на обществото, от краха на моралните авторитети. Той търси и лесно намира виновни, които трябва да се накажат, и неправди, които трябва да се поправят.

Да подценяваш популистите и популизма означава да надценяваш народа. Извън патриотарските проповеди за „мъдрия български народ” съществува и едно друго езотерично познание, достъп до което имат само избрани. То звучи като вътрешноведомствения девиз на „Проктър и Гембъл”: „Не вземайте хората за глупаци, но никога не забравяйте, че те са такива...”

Българският популизъм се ражда с новата българска държава - в далечната 1879 г., в Учредителното събрание, което трябва да изработи българската конституция. На опитите на шепата юристи да създадат една умерена и съобразена с доскорошното робско битие и отсъствието на държавнотворческа традиция конституция либералите на двамата Петковци - Каравелов и Славейков - отговарят с  пламенни народофилски речи. Те нямат аргументи и не се нуждаят от такива. “Какви са тия бабини деветини? (ръкоплескания)… Конституция консервативна… то прилича като да казва некой леща на кебап… Те искат конституция, в която да вее нещо, с други думи - искат некаква ветърничава конституция (ръкоплескания)…” И събранието “ръкоплеска”… И двамата либерални водачи непрекъснато изтъкват „вродения” демократизъм на българина, традициите му в общинското самоуправление и ред несъществуващи политически добродетели на българина.

В основата на българския популизъм заляга егалитаристкият комплекс на българина. (Генезисът му е в общинското битие на възрожденския българин, в ограничения икономически ресурс, който налага стремежа към равенство като форма на оцеляване на всички...)  45 години народна власт доведоха този комплекс до абсурдна хипертрофия. В първите години на демокрацията, докато още не беше ясно, че равният шанс не означава равен успех, докато „американската мечта” беше още всенародна, „генетичната” обремененост беше приглушена. Това беше време, когато повечето българи гледаха на раждащата се демокрация като на неизпълнено обещание на социализма. Но ударната реституция и приватизация бързо отрезвиха надеждите за лично и всенародно щастие. Можем да приемем 2001 г. за условна граница, от която започна популисткият подем. Процесите, които набираха сила в предишното десетилетие, срещнаха националнопсихологическата предразположеност и липсата на реална политическа култура на българина и подготвиха почвата за популистките идеи.

Тежката икономическа криза, която остави управлението на БСП, беше последвана от тежка морална криза след края на „най-успешното правителство” на прехода. Хайдушката евристика от първите години на демокрацията, когато политиците влачеха кой колкото може да носи на гръб, се замени от все по-суфистицирани, „научни” подходи. Касовата и „разбойническо-мениджърската приватизация” довършиха процеса на разграбване на основните ресурси. Много хора загубиха спестяванията си в пирамидите и банковата криза. И властта все по-трудно успяваше да ги храни с бъдеще - „макроикономическа стабилност”, НАТО, ЕС.

Настана време

Неведоми са превъплъщенията на популиста. Той може да се яви във всякаква форма. Пионерът Жорж Ганчев се яви и самопредстави като успял на Запад човек, живял в Лондон, работил в Холивуд... За времето си той беше самотен представител на жанра. Освен големия бутафорен реквизит, с който дойде, Жорж беше и доста подранил – кризата на Виденов предстоеше, още не бяха минали приватизационните сини печенеги... И това естествено ограничаваше идейния му арсенал почти единствено до „червено-синята мъгла” и някакъв отвлечен патриотизъм. След „най-успешния кабинет” се роди и подходящата социална среда за масовото избуяване на популизма. Голямата част от хората осъзнаха, че им се отрежда ролята на лузъри.

Симеон дойде като добрия цар от народните приказки, обвит от аристократичната си харизма и романтиката на роялисткото завръщане след почти полувековно изгнание. Обеща морал и бърз скок в царството на благоденствието. Отбягването на всякаква политическа конфронтация отговори и на умората от двуполюсния модел, обявяван за основното зло на българския преход. Симеон се държеше и говореше като човек, който знае истини от по-висш порядък. А в обществото все още имаше надежди за бърз просперитет и той го обеща: „Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-късно от 800 дни…” Затова, докато обикновените популисти се разпознават още на идейно ниво, царят беше разпознат като популист постфактум, по делата, не по идеите.

Поведението на царя - драмите около създаването на НДСВ, дали да я оглави, отказът да се кандидатира за депутат, колебанията дали да приеме премиерския пост, поведението му по време на президентските избори през 2001 г. и общинските избори през 2003 г. – всичко това създаде основателни съмнения относно желанието му да остане трайно в българския политически живот и допълнително подхрани тезата за реституционното завръщане. Това бързо уби силно надценената харизма. Тя не понесе измерването в декари… Бог слезе (Deus ex machina), но завързаният сюжет не се развърза.

Бойко е народният цар, Ивайло от село Банкя, чието основно достойнство е, че „притежава простотата на понятие”. Говори просто и - което е по-важно - мисли просто. Между другото, „Аз съм прост и вие сте прости и затова се разбираме”, макар и да съдържа откровени елементи на саморефлексия, когато е споделено от премиер, може да бъде определено единствено като изключителна популистка реторика.

В негово лице хората си въобразиха един нов Крали Марко. Зле прикриваният инфантилизъм, сенилното говорене на Симеон роди нуждата от героика. На идейно ниво Бойко не обещава почти нищо. Неговият популизъм е, ако мога така да се изразя, по-скоро поведенчески. И затова се разви главно в медиите.

Една от най-действените популистки идеи е противопоставянето на демокрацията на реда и сигурността. Сигурността е екзестенциална ценност, докато за нашия народ демокрацията все още не е. И в това противопоставяне обикновеният човек интуитивно застава на страната на сигурността. Бойко декларираше готовност да се бори с престъпността, подхвърляше носталгични препратки към реда и сигурността в тоталитарното минало и успя да си изгради образ на непримирим борец и бъдещ победител на престъпността.

Другият особено важен момент е ясната и категорична персонализация на обещанията, съответно очакванията. На ясното усещане за колективна безотговорност, което роди тройната коалиция, Бойко отговори с категоричен личен ангажимент. До последния ден на управлението си той използваше Аз-формата дори за събития и решения, в които няма никакво лично участие: „АКТА я спасих аз... Шистовия газ го спрях аз. Може да изброя тези генномодифицираните храни ги спрях аз. И ще излиза някой и ще ми казва…”

Дето се вика, сам си ги пуснах, сам си ги спрях,
но кой ти помни…

По принцип популизмът е набор от антисистемни идеи. Той вирее в опозиция. Ако по някакъв каприз на историята докопа властта, популистът бързо сменя арсенала. На власт става демагог. Но Борисов и на това му намери цаката, без да влиза в личностно раздвоение. Виновните се оказаха в миналото – лошото наследство на тройната коалиция. И една световна криза, дошла му като отговор на молитва… През цялото си управление Борисов, подобно на вещиците от „Макбет”, ловко разбъркваше в политическия котел тежка демагогия с личностен популизъм. И не е нужно много да се взираме, за да забележим, че и на власт, и в опозиция Борисов ползва една и съща реторика. От една страна, подклажда демагогски страх от връщането на триглавата ламя, от ужаса, който ще настъпи след него и без него. От друга - ежедневно доказваше семейната си и биографична връзка с народа. Филията мас стана символ на управляващия популист. Едно бедно, много бедно детство. „В края на краищата аз съм ял хляб и лук много години. И сме били най-бедното семейство…” Рано останал сирак (относително рано, на 38 г.), не се научил да яде с нож и вилица, езици също не успял да научи. Перфектният хамелеон! Сам си кара джипа, носи червен конец за уроки, костюмите му стоят като поръчани по интернет, слуша чалга, пали свещички на Богородичка, през постите яде само боб, леща, лапад и ориз с гъби… Единственият видим лукс – пурите, естествено са простими. Така де, няма човек без кусур. И много странно, че този човек, който по собствените си признания много обича да си похапва, няма нито една снимка на софра. Дори хляба от ритуалните пити отказваше…

Разбира се, не всичко беше в стила на съветите на Полоний: „Естествено се дръж, но не простей!” Много от изказванията на Борисов трудно се задържат от светлата страна на кича и дразнят интелигентните българи, но те са извън таргета му.

Безапелационната победа на стария морал над новия морал създаде условията за появата на крайния популизъм на Волен Сидеров и партия „Атака”.

Сидеров е лидер тип „дуче”. При него това е съвсем съзнателен и репетиран избор. И на идейно, и на лексикално, и на металингвистично ниво той имитира националсоциалистите. Търси и винаги успява да намери врага на българската раса – евреите, циганите, турците, чуждите корпорации... Той говори на един от най-действените социолекти на популизма - омразата. В социален план играе на най-тънката струна на хилядите губещи – снема личната вина за неуспеха и я прехвърля върху политическата система. Виновни са тарикатите, а не обикновените хора. И естествено обещава реванш след голямото раздаване, национализация на откраднатото. Неговият популизъм е разчетен върху социалния и етническия реваншизъм. Той е много лесен за разгадаване, ако се възприема без лична емоция. Но за съжаление демокрацията ни роди много отчаяни хора, които посягат към симулакрумите на Сидеров като към последна надежда.

Сидеров, бих казал за щастие, няма самодисциплината на Борисов. Той е отрицанието на принудителния стоицизъм на Борисов. Скъпи вечери, маркови вина, луксозни парцалки, скъпи воаяжи… На него му се живее, тук и сега. Независимо че и той, подобно на Борисов, е майстор да отрича очевидни неща, в момента изгребва дъното на популистката си находчивост. В десетте условия за по-нататъшна подкрепа на правителството, които наскоро съобщи на населението, той успя да синтезира целия идеен арсенал, с който се е хранил през годините. Казвам съобщи, защото зад тях не стои никаква санкция при неизпълнение. Просто за сведение… Един вид „продуктово позициониране”.

Смъртта на Сидеров беше предизвестена. Електоратът започва да разбира, че крякането на Сидеров не е като крякането на гъските и няма да спаси Рим. Днес народният трибун агонизира в политически куриоз – антесистемен популизъм, коопериран с властовата демагогия. Антисистемната реторика си загуби адресата. Иронията на Дилов: „Добре дошъл в кочината!”, се оказа пророческа.

Колкото и негативно да сме настроени към популизма и популистите, трябва да отбележим, че това явление носи понякога и колатерални ползи. Популистките тези са отговор, наистина често грешен отговор, но на реално съществуващ въпрос. Веднъж артикулирани, те не могат вече да бъдат премълчавани. И останалите политици няма как да ги заобиколят. Популистките идеи често поставят реален проблем, понякога дори посочват и вярното решение. Отделен въпрос е дали има искрено желание за промяна и дали популисткият лидер е точният човек.

Българският популизъм не е изолирано явление. Българските политически девиации се проявяват в определен европейски, а и световен контекст – от Хайдер и Жан-Мари льо Пен до Уго Чавес и Ево Моралес. Българските популисти заимстват идеи и практики, поддържат контакти и индуктират престиж и легитимност от западните образци. И колкото и да не ни се иска да го признаем, популизмът не е детска болест на демокрацията. Той е хронично заболяване, за което няма открита ваксина. И макар че в повечето случаи се кара „на крака”, леталният изход никога не е изключен напълно.

Поради липса на място в този текст не се спираме на епизодици като Яне Янев и Бареков. Пък и те в много отношения са епигони. 

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 11 часа, Б. Киров said:

Според мен вълната от десния популизъм, който в Германия е институлиаризиран от парията Алтернатива за Германия в Бундестага, е органично свързан като идеология и генезис с десния популизъм в САЩ, стартирал от своя страна с Движението Чаена партия в САЩ през 2009; всъщност германската партия и Движението Чаена партия стартират синхронно почти по едно и също време.

https://en.wikipedia.org/wiki/Tea_Party_moveme

https://en.wikipedia.org/wiki/Alternative_for_Germany

Чаената партия е финансирана от братята мултимилиардери Дейвид и Чарлс Кох и тяхната финансова империя; генезисът на ключови фигури в германската Алтернатива за Германия е подобен. Една от ключовите фигури в  AfD, Алис Вейдел, която е лидер на парламентарната група на партията в Бундестага:

https://en.wikipedia.org/wiki/Alice_Weidel

има забележителна професионална кариера, преди да бъде катапултирана към върха на партията, нейните три професионални кариери са били:

Weidel went to work for Goldman Sachs, before moving to Allianz Global Investors.[2] In the late 2000s, she worked at the Bank of China, living six years in China

Веднага след 6-годишната си работа в китайската национална банка, Вейдел става основател на новата дясна/популистка партия Алтернатива за Германия, пропонираща отказ от еврото и изключване на Гърция /както и други изпаднали в това положение държави/ от ЕС

По принцип, според мен, когато разглеждаме съвременния популизъм в България, не можем да го сепарираме като нещо изолирано от популизма в Европа, а в по-широк контекст от този в САЩ, защото "голямата вълна" специално на десния популизъм, на който Доналд Тръмп е върхът на айсберга, тръгна от САЩ и оттам черпи идейните си извори.


+

С една вметка ако позволиш: популизмът на европейските популисти според мен е по-промискуитен от американският (ако конкретно разглеждаме Чаената партия, иначе  - американският популизъм от края на 19 век е според мен е на ляво от центъра, той е икономически) . Европейският (континенталният) популизъм е смесица от "ляво" и "дясно" .

"Ляво" и "дясно" ги разглеждам в контекста на икономиниката

Например - почти всички такива партии (без Сириза и Подемос) са против ролята на фискалния консерватор ЕЦБ и против Еврозоната. Това според мен съвсем не е подплатено с десни агрументи, а с леви - иска "демократизиране" на Националните централни банки , с цел да се отворят национални печатници на пари... и илюзии.

Такава е програмата на крайно дясната Марин льо Пен:

Цитирай

 

Програмата на Марин льо Пен за разбиване на еврото е показателна. Водещият мотив е патриотичен – да се върне паричния суверенитет на Франция. Първа точка предвижда еврото да бъде заменено от кошница от нови национални валути – нещо като екюто. Разбира се, Франция следва да може да се отклонява от новата кошница в рамките на до 20%. Втора точка е отмяната на независимостта на Френската централна банка и отпадането на всякакви текстове, които пречат да се финансира директно правителството. Третата точка е да се напечатат нови френски франкове, с които да се финансират държавни разходи и да се разплати външният дълг.

Макар и доведена до абсурд, тази програма е класика – всички фискални идеи стават възможни с една “патриотична” монетарна програма. Подобни идеи винаги са били прокламирани от една или друга популистка партия в Европа, но различното днес е, че този тип партии вече не могат с лекота да бъдат пренебрегвани. Наскоро и ЕЦБ официално отбеляза, че повишеният политически риск е предизвикателство, както пред фискалните мерки и структурните реформи, така и въобще пред дълговата устойчивост в еврозоната.

 

 

 

Редактирано от nik1
  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
1 hour ago, nik1 said:

Вътрешноведомствен девиз на „Проктър и Гембъл”: „Не вземайте хората за глупаци, но никога не забравяйте, че те са такива...”

 

 

Да подценяваш популистите и популизма означава да надценяваш народа.

 

По принцип популизмът е набор от антисистемни идеи. Той вирее в опозиция. Ако по някакъв каприз на историята докопа властта, популистът бързо сменя арсенала. На власт става демагог.

 

И колкото и да не ни се иска да го признаем, популизмът не е детска болест на демокрацията. Той е хронично заболяване, за което няма открита ваксина. И макар че в повечето случаи се кара „на крака”, леталният изход никога не е изключен напълно.

 

 

Популизмът е приказка, разказана с користна цел (статията е писана в 2015-та година)

https://clubz.bg/32413-populizmyt_e_prikazka_razkazana_s_koristna_cel

"Като виждам бедните, плача. Моите богати приятели също."

Тези думи на високото момче, глуповато високо, са своеобразен връх в развитието на родния популизъм, апотеоз на политическото и човешкото лицемерие. Нито Жорж Ганчев, нито Волен Сидеров, нито Бойко Борисов са си позволявали да плачат! И те страдаха, но по-скромно, така както съветва Камю да се страда – отмерено. А многообещаващият млад политик се хвърли да страда на акорд...

Всъщност, ако забелязвате, политиците стават все по-обещаващи. И това е естествено, ескалацията на обещанията е неизбежна. С времето повечето работи вече са ни били обещавани. Създава се нещо като виртуална хедонистична мелница. Колкото повече получава човек, толкова повече му се иска. И политикът какво да прави, освен да дава. Обещания.

Популизмът е приказка, разказвана с користна цел. Тя няма нищо общо с действителността, а е врата към паралелния свят на илюзиите и мечтите. Ражда се и избуява във времена на криза в базовите ценности на едно общество. Популизмът е начин да се излъже общественото доверие чрез създаване на лъжлива представа за бързо и лесно решение на тежки и забатачени обществените проблеми, когато разумните средства за решаването им изглеждат вече изчерпани и остава само „чудото”. Хората са уморени и поради това лесно уязвими за популистката реторика. В съвременния български политически речник популизмът носи главно негативни конотации. Популист е синоним на политически спекулант.

Ако се опитаме да формулираме закон на популизма, то той би звучал почти като закона за запазване на енергията – никога не изчезва, само преминава от един вид в друг. Виждаме го да взема своето както в страни със слабо развита демократична традиция като България, така и в утвърдените демокрации. Той извира непрекъснато от бедността (абсолютна или сравнителна), разочарованието от прехода, наличните реални опасности пред нацията (или просто страхове), които се преувеличават. Подхранва се от даденостите на националната психология, от атомизиране на обществото, от краха на моралните авторитети. Той търси и лесно намира виновни, които трябва да се накажат, и неправди, които трябва да се поправят.

Да подценяваш популистите и популизма означава да надценяваш народа. Извън патриотарските проповеди за „мъдрия български народ” съществува и едно друго езотерично познание, достъп до което имат само избрани. То звучи като вътрешноведомствения девиз на „Проктър и Гембъл”: „Не вземайте хората за глупаци, но никога не забравяйте, че те са такива...”

Българският популизъм се ражда с новата българска държава - в далечната 1879 г., в Учредителното събрание, което трябва да изработи българската конституция. На опитите на шепата юристи да създадат една умерена и съобразена с доскорошното робско битие и отсъствието на държавнотворческа традиция конституция либералите на двамата Петковци - Каравелов и Славейков - отговарят с  пламенни народофилски речи. Те нямат аргументи и не се нуждаят от такива. “Какви са тия бабини деветини? (ръкоплескания)… Конституция консервативна… то прилича като да казва некой леща на кебап… Те искат конституция, в която да вее нещо, с други думи - искат некаква ветърничава конституция (ръкоплескания)…” И събранието “ръкоплеска”… И двамата либерални водачи непрекъснато изтъкват „вродения” демократизъм на българина, традициите му в общинското самоуправление и ред несъществуващи политически добродетели на българина.

В основата на българския популизъм заляга егалитаристкият комплекс на българина. (Генезисът му е в общинското битие на възрожденския българин, в ограничения икономически ресурс, който налага стремежа към равенство като форма на оцеляване на всички...)  45 години народна власт доведоха този комплекс до абсурдна хипертрофия. В първите години на демокрацията, докато още не беше ясно, че равният шанс не означава равен успех, докато „американската мечта” беше още всенародна, „генетичната” обремененост беше приглушена. Това беше време, когато повечето българи гледаха на раждащата се демокрация като на неизпълнено обещание на социализма. Но ударната реституция и приватизация бързо отрезвиха надеждите за лично и всенародно щастие. Можем да приемем 2001 г. за условна граница, от която започна популисткият подем. Процесите, които набираха сила в предишното десетилетие, срещнаха националнопсихологическата предразположеност и липсата на реална политическа култура на българина и подготвиха почвата за популистките идеи.

Тежката икономическа криза, която остави управлението на БСП, беше последвана от тежка морална криза след края на „най-успешното правителство” на прехода. Хайдушката евристика от първите години на демокрацията, когато политиците влачеха кой колкото може да носи на гръб, се замени от все по-суфистицирани, „научни” подходи. Касовата и „разбойническо-мениджърската приватизация” довършиха процеса на разграбване на основните ресурси. Много хора загубиха спестяванията си в пирамидите и банковата криза. И властта все по-трудно успяваше да ги храни с бъдеще - „макроикономическа стабилност”, НАТО, ЕС.

Настана време

Неведоми са превъплъщенията на популиста. Той може да се яви във всякаква форма. Пионерът Жорж Ганчев се яви и самопредстави като успял на Запад човек, живял в Лондон, работил в Холивуд... За времето си той беше самотен представител на жанра. Освен големия бутафорен реквизит, с който дойде, Жорж беше и доста подранил – кризата на Виденов предстоеше, още не бяха минали приватизационните сини печенеги... И това естествено ограничаваше идейния му арсенал почти единствено до „червено-синята мъгла” и някакъв отвлечен патриотизъм. След „най-успешния кабинет” се роди и подходящата социална среда за масовото избуяване на популизма. Голямата част от хората осъзнаха, че им се отрежда ролята на лузъри.

Симеон дойде като добрия цар от народните приказки, обвит от аристократичната си харизма и романтиката на роялисткото завръщане след почти полувековно изгнание. Обеща морал и бърз скок в царството на благоденствието. Отбягването на всякаква политическа конфронтация отговори и на умората от двуполюсния модел, обявяван за основното зло на българския преход. Симеон се държеше и говореше като човек, който знае истини от по-висш порядък. А в обществото все още имаше надежди за бърз просперитет и той го обеща: „Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-късно от 800 дни…” Затова, докато обикновените популисти се разпознават още на идейно ниво, царят беше разпознат като популист постфактум, по делата, не по идеите.

Поведението на царя - драмите около създаването на НДСВ, дали да я оглави, отказът да се кандидатира за депутат, колебанията дали да приеме премиерския пост, поведението му по време на президентските избори през 2001 г. и общинските избори през 2003 г. – всичко това създаде основателни съмнения относно желанието му да остане трайно в българския политически живот и допълнително подхрани тезата за реституционното завръщане. Това бързо уби силно надценената харизма. Тя не понесе измерването в декари… Бог слезе (Deus ex machina), но завързаният сюжет не се развърза.

Бойко е народният цар, Ивайло от село Банкя, чието основно достойнство е, че „притежава простотата на понятие”. Говори просто и - което е по-важно - мисли просто. Между другото, „Аз съм прост и вие сте прости и затова се разбираме”, макар и да съдържа откровени елементи на саморефлексия, когато е споделено от премиер, може да бъде определено единствено като изключителна популистка реторика.

В негово лице хората си въобразиха един нов Крали Марко. Зле прикриваният инфантилизъм, сенилното говорене на Симеон роди нуждата от героика. На идейно ниво Бойко не обещава почти нищо. Неговият популизъм е, ако мога така да се изразя, по-скоро поведенчески. И затова се разви главно в медиите.

Една от най-действените популистки идеи е противопоставянето на демокрацията на реда и сигурността. Сигурността е екзестенциална ценност, докато за нашия народ демокрацията все още не е. И в това противопоставяне обикновеният човек интуитивно застава на страната на сигурността. Бойко декларираше готовност да се бори с престъпността, подхвърляше носталгични препратки към реда и сигурността в тоталитарното минало и успя да си изгради образ на непримирим борец и бъдещ победител на престъпността.

Другият особено важен момент е ясната и категорична персонализация на обещанията, съответно очакванията. На ясното усещане за колективна безотговорност, което роди тройната коалиция, Бойко отговори с категоричен личен ангажимент. До последния ден на управлението си той използваше Аз-формата дори за събития и решения, в които няма никакво лично участие: „АКТА я спасих аз... Шистовия газ го спрях аз. Може да изброя тези генномодифицираните храни ги спрях аз. И ще излиза някой и ще ми казва…”

Дето се вика, сам си ги пуснах, сам си ги спрях,
но кой ти помни…

По принцип популизмът е набор от антисистемни идеи. Той вирее в опозиция. Ако по някакъв каприз на историята докопа властта, популистът бързо сменя арсенала. На власт става демагог. Но Борисов и на това му намери цаката, без да влиза в личностно раздвоение. Виновните се оказаха в миналото – лошото наследство на тройната коалиция. И една световна криза, дошла му като отговор на молитва… През цялото си управление Борисов, подобно на вещиците от „Макбет”, ловко разбъркваше в политическия котел тежка демагогия с личностен популизъм. И не е нужно много да се взираме, за да забележим, че и на власт, и в опозиция Борисов ползва една и съща реторика. От една страна, подклажда демагогски страх от връщането на триглавата ламя, от ужаса, който ще настъпи след него и без него. От друга - ежедневно доказваше семейната си и биографична връзка с народа. Филията мас стана символ на управляващия популист. Едно бедно, много бедно детство. „В края на краищата аз съм ял хляб и лук много години. И сме били най-бедното семейство…” Рано останал сирак (относително рано, на 38 г.), не се научил да яде с нож и вилица, езици също не успял да научи. Перфектният хамелеон! Сам си кара джипа, носи червен конец за уроки, костюмите му стоят като поръчани по интернет, слуша чалга, пали свещички на Богородичка, през постите яде само боб, леща, лапад и ориз с гъби… Единственият видим лукс – пурите, естествено са простими. Така де, няма човек без кусур. И много странно, че този човек, който по собствените си признания много обича да си похапва, няма нито една снимка на софра. Дори хляба от ритуалните пити отказваше…

Разбира се, не всичко беше в стила на съветите на Полоний: „Естествено се дръж, но не простей!” Много от изказванията на Борисов трудно се задържат от светлата страна на кича и дразнят интелигентните българи, но те са извън таргета му.

Безапелационната победа на стария морал над новия морал създаде условията за появата на крайния популизъм на Волен Сидеров и партия „Атака”.

Сидеров е лидер тип „дуче”. При него това е съвсем съзнателен и репетиран избор. И на идейно, и на лексикално, и на металингвистично ниво той имитира националсоциалистите. Търси и винаги успява да намери врага на българската раса – евреите, циганите, турците, чуждите корпорации... Той говори на един от най-действените социолекти на популизма - омразата. В социален план играе на най-тънката струна на хилядите губещи – снема личната вина за неуспеха и я прехвърля върху политическата система. Виновни са тарикатите, а не обикновените хора. И естествено обещава реванш след голямото раздаване, национализация на откраднатото. Неговият популизъм е разчетен върху социалния и етническия реваншизъм. Той е много лесен за разгадаване, ако се възприема без лична емоция. Но за съжаление демокрацията ни роди много отчаяни хора, които посягат към симулакрумите на Сидеров като към последна надежда.

Сидеров, бих казал за щастие, няма самодисциплината на Борисов. Той е отрицанието на принудителния стоицизъм на Борисов. Скъпи вечери, маркови вина, луксозни парцалки, скъпи воаяжи… На него му се живее, тук и сега. Независимо че и той, подобно на Борисов, е майстор да отрича очевидни неща, в момента изгребва дъното на популистката си находчивост. В десетте условия за по-нататъшна подкрепа на правителството, които наскоро съобщи на населението, той успя да синтезира целия идеен арсенал, с който се е хранил през годините. Казвам съобщи, защото зад тях не стои никаква санкция при неизпълнение. Просто за сведение… Един вид „продуктово позициониране”.

Смъртта на Сидеров беше предизвестена. Електоратът започва да разбира, че крякането на Сидеров не е като крякането на гъските и няма да спаси Рим. Днес народният трибун агонизира в политически куриоз – антесистемен популизъм, коопериран с властовата демагогия. Антисистемната реторика си загуби адресата. Иронията на Дилов: „Добре дошъл в кочината!”, се оказа пророческа.

Колкото и негативно да сме настроени към популизма и популистите, трябва да отбележим, че това явление носи понякога и колатерални ползи. Популистките тези са отговор, наистина често грешен отговор, но на реално съществуващ въпрос. Веднъж артикулирани, те не могат вече да бъдат премълчавани. И останалите политици няма как да ги заобиколят. Популистките идеи често поставят реален проблем, понякога дори посочват и вярното решение. Отделен въпрос е дали има искрено желание за промяна и дали популисткият лидер е точният човек.

Българският популизъм не е изолирано явление. Българските политически девиации се проявяват в определен европейски, а и световен контекст – от Хайдер и Жан-Мари льо Пен до Уго Чавес и Ево Моралес. Българските популисти заимстват идеи и практики, поддържат контакти и индуктират престиж и легитимност от западните образци. И колкото и да не ни се иска да го признаем, популизмът не е детска болест на демокрацията. Той е хронично заболяване, за което няма открита ваксина. И макар че в повечето случаи се кара „на крака”, леталният изход никога не е изключен напълно.

Поради липса на място в този текст не се спираме на епизодици като Яне Янев и Бареков. Пък и те в много отношения са епигони. 

+++

Авторът Стойко Тонев /Тони Филипов/ си е направо класик, способен да напише "Бай Ганьо"-2, някой трябва да му го каже, ето казвам го:), човекът има чувство за хумор и перо като на Алеко, да седне и да пише нещо по-голямо от статии и рубрики. Ето още нещо забавно от него, много се смях, сега го откривам:

https://www.blitz.bg/obshtestvo/intervyu/d-r-toni-filipov-boyko-i-dogan-se-dogovorikha_news64102.html

Преди 33 минути, nik1 said:

+

С една вметка ако позволиш: популизмът на европейските популисти според мен е по-промискуитен от американският (ако конкретно разглеждаме Чаената партия, иначе  - американският популизъм от края на 19 век е според мен е на ляво от центъра, той е икономически) . Европейският (континенталният) популизъм е смесица от "ляво" и "дясно" .

"Ляво" и "дясно" ги разглеждам в контекста на икономиниката

Например - почти всички такива партии (без Сириза и Подемос) са против ролята на фискалния консерватор ЕЦБ и против Еврозоната. Това според мен съвсем не е подплатено с десни агрументи, а с леви - иска "демократизиране" на Националните централни банки , с цел да се отворят национални печатници на пари... и илюзии.

Такава е програмата на крайно дясната Марин льо Пен: 

Съгласен съм. Идеята ми е, че "вятърът на промяната", който изду платната и на личности като Льо Пен и Найджъл Фараж, пък и такива от калибъра на Орбан и наши местни актьори, дойде от зад Океана, защото оттам част от най-силните финансови елити решиха да сменят правилата на Играта и да пренаредят света. Всички популисти усетиха прилив на сили от това разместване и започнаха да търсят допирни точки и ниши в така раждащия се нов световен ред. Всеки от тях си прави своите лични сметки и разчети, но им се отвори широк хоризонт, особено за дясно мимикриращите, защото левите се изчерпаха през последните две десетилетия, нямат нищо ново в репертоара, и сега десните популисти с наслада им приписват всички политически и икономически грехове /част от които са обективно такива/; особено стъписани са левите либерали в Европа, почвата под краката им в една добре позната игра с Големия Брат изчезна, а сами те трудно ходят на собствените си крака, това фигуративно, разбира се.

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Стойко Тонев

stoiko.png

Стойко Тонев (Тони Филипов, д-р) е завършил „Социология“ в СУ „Св. Климент Охридски“, доктор (малък) по политология. Бил е главен редактор на в. „Новинар“, зам.-главен редактор на „Монитор“ и „Експрес“. Автор на пет книги и множество статии в различни български издания. Автор е на рубриката „Из делниците на един луд“, която излиза от 2002 г. в разлини вестници и интернет сайтове. В момента е един от издателите на сайта „Редута.бг“.

E-mail: dr.tonyfilipov@yahoo.com

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Ако погледнем в ретроспективен план популизмът в българската политика е основно изразно средство и език. Като се почне от "консерваторите" и "либералите" /"На маймуни ни направихте!", казва за тях новоизпечения кандидат за Солунската митница/, минем през предвоенните /ПСВ/ политици, Стамболийски, заиграването на "народния" цар, после Правешкия "цар" и стигнем до добре познатите ни лица от последните 20-30 години, почти не виждам нещо друго, освен популисти. С изключение на няколко служебни правителства, работили по месец-два, където имаше проблясъци на ефективност и рационализъм.

  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

Моето мнение дали популизмът, който сега наблюдаваме в Европа, е нещо временно и краткротрайно е скептично, по-скоро не. Алтернатива за Германия, например, набира активистите си и отляво, и отдясно - ренегати от Християндемократическата партия, но и такива от социалдемократите и бившите комунисти в източните провинции, в добавка университетски интелектуалци и професионални мениджъри в инвестиционни корпорации, каквато е цитираната Алис Вейдел. Този микс е много жилава субстанция, но ако се вгледаме и в партиите на Льо Пен и Фараж, ще видим същата субстанция. Чаената партия в САЩ е на командно дишане, но сега Стивън Бенан се е заел да я реинкарнира в някакво ново дясно движение, което да комуникира с десните популисти в Европа. Това са планирани ходове с дълга перспектива, а не някакви импулсивни движения, според мен. САЩ, Китай и Русия са основни играчи за влияние в Европа и всеки от тях следва своя стратегия със свои цели, но има някаква тънка линия на препокриване в тези цели, която, уви, благоприятства подема на един "националистически популизъм" в последните няколко години, и което не работи за просперитета на Европа, според мен.

  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 25 минути, Б. Киров said:

Моето мнение дали популизмът, който сега наблюдаваме в Европа, е нещо временно и краткротрайно е скептично, по-скоро не. Алтернатива за Германия, например, набира активистите си и отляво, и отдясно - ренегати от Християндемократическата партия, но и такива от социалдемократите и бившите комунисти в източните провинции, в добавка университетски интелектуалци и професионални мениджъри в инвестиционни корпорации, каквато е цитираната Алис Вейдел. Този микс е много жилава субстанция, но ако се вгледаме и в партиите на Льо Пен и Фараж, ще видим същата субстанция. Чаената партия в САЩ е на командно дишане, но сега Стивън Бенан се е заел да я реинкарнира в някакво ново дясно движение, което да комуникира с десните популисти в Европа. Това са планирани ходове с дълга перспектива, а не някакви импулсивни движения, според мен. САЩ, Китай и Русия са основни играчи за влияние в Европа и всеки от тях следва своя стратегия със свои цели, но има някаква тънка линия на препокриване в тези цели, която, уви, благоприятства подема на един "националистически популизъм" в последните няколко години, и което не работи за просперитета на Европа, според мен.

Жилав "микс", аз като по- прост (човек от народа :):)) ), казвам и пиша "боза" (в смисъла че тя  е подходяща за всеки вкус. вкусно питие е).

Национал-популистите (днес) не са нито консератори (например Алис Вайдел, звездата на националистите от Алтернатива за Германия е ултралиберал, живееща със парньорката си и двамата им сина)., нито автентично десни..

 

Редактирано от nik1
  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Регистрирай се или влез в профила си, за да коментираш.

Трябва да имаш регистрация, за да може да коментираш.

Регистрирай се!

Регистрацията на нов акаунт в нашата общност е много лесно!

Нова регистрация!

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×