Отиди на
Форум "Наука"
nik1

"Българският популизъм: щрихи към портрета"

Recommended Posts

Преди 2 минути, Бобо said:

Значи ако нямам моя теария,не мога да критикувам нечия чужда?-Що за логика? 

Критиките ти са под вскяква  критика - критикувай когато прочетеш и осмислиш материала.. Ти се хвашай за някаква своя дума без да си прочел и  осмилил маятериала.  апропо английската нация се създава в предколониална Англия -и това ще да го знаеш ако беше прочел целия материал, ясно е от целия текст за Англия, че се визира континентална Англия

 

Освен това логиката ми е нормална за мен- ако не приемам за правилна една тези или теория, предлагам атлтернмативна , докато се повтърди коя е правилната (или докато първоначаланата се изправи)

Всичко друго е лющене на семки..

Share this post


Link to post
Share on other sites
1 hour ago, nik1 said:

Критиките ти са под вскяква  критика - критикувай когато прочетеш и осмислиш материала.. Ти се хвашай за някаква своя дума без да си прочел и  осмилил маятериала.  апропо английската нация се създава в предколониална Англия -и това ще да го знаеш ако беше прочел целия материал, ясно е от целия текст за Англия, че се визира континентална Англия

 

Освен това логиката ми е нормална за мен- ако не приемам за правилна една тези или теория, предлагам атлтернмативна , докато се повтърди коя е правилната (или докато първоначаланата се изправи)

Всичко друго е лющене на семки..

Същото може да се каже и за А. Смит, според когото факторите, свързани с определяне на националните идентичности, са разнообразни и са насочени както към културните, така и към религиозните условия.186 Той прави задълбочени енциклопедични изследвания за връзката между предмодерните етнически общества и модерните нации. Смит атакува наложилото се модерно твърдение, според което „нациите са нови политически образувания, създадени от идеологията на национализма”.187 Такъв подход би могъл да се обясни с факта, че калвинизмът оказва силно влияние във Великобритания. Появява се идеята за лична свобода и надеждата, че разпространението й по целия свят предизвиква аналогии от сюжети за Библията. Точно тогава национализмът придобива форма, в която англичаните се отъждествяват с древния Израел.188 През 1707 г. Англия се обединява с Шотландия и придобива облика на днешна Великобритания. През 1801 г. в състава й влиза и  - Ирландия. До средата ХХ в. жителите на Великобритания, респективно на Британската империя, включваща и колониите, са поданици на краля. Към този факт тогава, а и до днес, англичаните се отнасят положително и с гордост, приемайки същевременно себе си като нация безпрекословно и неизменно свързана с Короната, самоидентифицирайки се с нея. Англичаните имат представа за нация, чрез която се разграничават от Европа. Впрочем, през последните години се издават и критични статии, свързани с прекаления национализъм в условията на глобализация. 189 Американците доскоро са избягвали да се наричат „нация", понеже за тях това би било равнозначно на отричане суверенитета на отделните щати. В последно време, американците възприемат европейската терминология и започват да наричат себе си „нация", като подразбират под тази дума в случая своето духовно единство и културната индивидуалност на Америка

https://www.google.com/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=5&cad=rja&uact=8&ved=2ahUKEwiP0Ly4hJHfAhUGESwKHd2GAPcQFjAEegQIBRAC&url=http%3A%2F%2Fconf.uni-ruse.bg%2Fbg%2Fdocs%2Fcp14%2F5.2%2F5.2-14.pdf&usg=AOvVaw39epXJNQ9ZTib3Net_z3Im

 

Share this post


Link to post
Share on other sites

В цитата се визира Великобритания. Лия Грийнфелд пише за Англия преди сливането и с Шотландияи,  пише за историята на английския национализъм... Мисля че авторката прави разграничние между Великобритания и Англия https://en.wikipedia.org/wiki/Liah_Greenfeld

 

 

Цитирай

 

Англия

Появата и установяването на национализма в Англия се дължи на масовото преструктуриране, на което английското общество е подложено през шестнадесети век в резултат от няколко независими, но взаимодействащи си фактори.[11] Войните на розите намаляват броя на феодалната, традиционна аристокрация, което създава вакуум по върха на социалната йерархия и подава импулс към възходяща мобилност. Новата аристокрация на Тюдорите е предимно официален елит. Появата й през 1530-те години съвпада с елиминирането на духовенството от ключовите позиции в администрацията, което прави короната зависима от услугите на светски лица с университетско образование. Членовете на новата аристокрация са хора със забележителни качества и образование, но те са набирани от дребното дворянство и дори по-низши прослойки. Елитният статус, поне временно, става зависим от заслуги, а не толкова придобиван по рождение.[12] Тази фундаментална трансформация изисква оправдание, и то е постигнато от национализма. Идеята за нацията – за народа като елит – е привлекателна за новата аристокрация; националността, както се оказва, прави от всеки англичанин благородник, а синята кръв вече не е предпоставка за високи постове в обществото.[13]

Увеличаването на благородничеството по брой и богатство, благодарение на преразпределението на църковните собствености и реорганизацията на селските области, е допълвано от паралелни развития сред занаятчиите и търговците, поради увеличаващата се търговия и благосъстояние. Това води до създаването на широка, хетерогенна и ориентирана към постижения средна класа, която възприема привлекателната идея за нацията също толкова пълно, колкото и новата аристокрация. Това оправдава и нейното де факто равенство с последната в определени области, както и аспирациите й към възходяща мобилност, които насърчават участието в политическия процес и изискванията за повече власт. Представителите на тази класа седят в Палатата на Общините и докато нарастващото национално самосъзнание ги води до изисквания за повече власт за парламента, то пък самата увеличаваща се важност на парламента, на свой ред, подсилва чувството им за националност.[14]

Важността на парламента се увеличава, между другото, и поради непрестанната зависимост на първите Тюдори от добрата воля на техните поданици. Авторитетът на Хенри VII, който печели короната на бойното поле, не се опира на почти нищо друго освен готовността на хората да го приемат като свой крал. Освен това той зависи от парламента и финансово, а следователно не може да си позволи да се отнася към него без респект. Позицията на Хенри VIII също изисква едно постоянно уважително отношение към народа и неговите представители в парламента. Той прави от парламента страна в „големия въпрос“ за скъсването на отношенията с Рим и, по свои собствени причини, поддържа повишаването на националното съзнание.[15]

Голямата важност на скъсването на отношенията с Рим, предприето от Хенри е в това, че то отваря вратите за протестантизма, което е може би най-важният фактор, който насърчава развитието на английския национализъм. Макар че национализмът предшества Реформацията и най-вероятно допринася за нейната привлекателност в Англия, вече нарастващото национално съзнание е подсилено многократно, когато двете неща започват да се припокриват.[16] За голям брой обикновени англичани, английската Библия и безпрецедентното насърчаване на грамотността са неща, функционално еквивалентни на ефектите, които социалното издигане има за новата аристокрация. Масата читатели също се чувства издигната и придобива напълно нов, изпълнен с достойнство статус, усещането за който е подсилено от националната идентичност и ги кара да я възприемат още по-силно. Контрареформационните политики на Мери Тюдор (кървавата Мери) се възприемат като антинационални и успяват да предизвикат враждебността както на обикновените хора, така и на елитната група, която има солиден интерес от разпространението и на протестантизма, и на национализма.[17] Краят на нейното управление, който идва толкова скоро, превръща тази последна група в управляваща за страната в продължение на много години и води до отъждествяването на протестантските и национални каузи.[18] Това отъждествяване предоставя на нарастващото национално съзнание едно божествено санкциониране във време, в което единствено религиозните чувства се подразбират като законни сами по себе си, и му предоставя протекцията на собствения му най-голям конкурент. По такъв начин на английския национализъм се дава времето, което му е необходимо, за да съзрее, той успява да проникне във всички сфери на политическия и културен живот и се разпространява във всички сектори на обществото освен най-ниските.

Тази еволюция на английския национализъм се дължи на структурни, а не на културни фактори. Дори и въздействието на протестантизма е структурно. Сравнителната маловажност на културните фактори в този случай се дължи на липсата на изразено усещане за английскост (някаква уникална английска идентичност) преди национализма, макар че, разбира се, някакво неартикулирано, неясно усещане трябва да е било налице. Липсата на артикулирана английска идентичност се обяснява най-вече чрез не-специфичния характер на английския католицизъм и чрез френските връзки на короната и благородничеството.

И все пак протестантизмът, и по-специално неговото настояване върху правото на свещенодействие (priesthood) за всички вярващи, подсилва индивидуалистичните и анти-авторитарни характеристики на английската идея за нацията – народът като елит – които признават и рационализират вече съществуващите нови социални условия. Също като идеята за нацията, протестантската идея помага да се разбере факта на масивната социална мобилност и особено възможността за възходяща мобилност от страна на по-ниските прослойки към аристокрацията. Достойнството на всеки вярващ, предпоставяно от правото на свещенодействие на всички, отговаря на достойнството и равенството на всеки англичанин, предпоставяно от участието в нацията. Това съществено равенство е, разбира се, по-скоро равенство по принцип, отколкото такова в реалността. През шестнадесети и седемнадесети век Англия не е модерна демокрация. Тя е несъвършен защитник на гражданските права, особено на онези на бедните и сектантски настроените; това е общество, управлявано от малък поземлен елит; то е грубо и според модерните стандарти несправедливо. Но принципът се оказва зареден с мощно влияние. За своето време, в Европа, или според стандартите на която и да било от не-европейските аграрни империи от тази или други епохи, Англия е изключително егалитарна и либерална. Именно поради това, в процеса на развитието си, тя се оказва по-способна от която и да било друга европейска сила, да абсорбира индустриализацията, нарастващото самосъзнание на низшите класи и социалното обновление, както и да се придвижи към модерните стандарти на демокрация по сравнително хуманен, постепенен начин.

Английският национализъм е творение на възходящо-мобилни, уверени в себе си групи и той създава уверен в себе си, сравнително открит и толерантен елит. Това не превръща Англия от осемнадесети и деветнадесети век в някаква мирна версия на Швеция и Швейцария от двадесети век. Но, като се има пред вид изключителната и все по-нарастваща сила на Англия, този вид национализъм произвежда едно особено чувство за сдържаност, необичайно за доминантна световна сила. Английските войни от осемнадесети до двадесети век имат до голяма степен ограничени цели – запазване на европейския баланс на силите, поддържане отвореността на търговските й пътища и поддържане на достъп до стоките, от които се нуждае икономиката й. Англия има само малко от месианския, насочен към изграждането на империя порив на революционна Франция, на Германия от времето на нейното обединение до 1945, Русия при нейните велики царе и при комунистическата партия, или имперска Япония. Нито пък тя е била някога толкова амбициозна, та да заплашва живота и собствеността на собствения си народ в същата степен, както са го правили други велики сили или множество други по-малки имперски авантюристи от модерно време. Тази сдържаност се изразява също и в поведението й по време на война, както и начина, по който са третирани вражеските населения. Още през шестнадесети век Сър Уолтър Рали обръща внимание на изключителната хуманност (по стандартите на онова време) на английското поведение към военнопленниците, в сравнение с онова на испанците.[19] Тази хуманност се превръща във високо ценена национална черта, замествайки кървавите добродетели, с които са се гордеели феодалните господари. Поведението на Кромуел в Ирландия се очертава като нехарактерно за английското поведение от седемнадесети и следващите векове, макар и доста типично, ако бъде сравнявано с онова на другите европейски страни от този период.

 

 

 

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 8 минути, nik1 said:

В цитата се визира Великобритания. Лия Грийнфелд пише за Англия преди сливането и с Шотландияи,  пише за историята на английския национализъм... Мисля че авторката прави разграничние между Великобритания и Англия https://en.wikipedia.org/wiki/Liah_Greenfeld

 

 

 

 

Да,забелязах,но все пак ми се струва ,че сравнява несравними неща,с единствената цел да изрази своя си ресентимент,приписвайки го на страната/народа,нацията /от която е била отблъсната или изолирана...

С други думи-материала и е достатъчно политизаран,за да не бъде научен....Поне на мен така ми се струва...

Редактирано от Бобо
  • ХаХа 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Материалът е научен, дотолкова че предлага теория за създаването на нациите, която може да се верифицира или отхвърли. Теорията може да се приложи не само към Русия и да се верифицира.

Друг е въпросът доколко ще издържи проверката

Личното ми мнение, че това което тя пише Ресантимана на руската нация е в голямата степен вярно (като причини и следствия) - що се отнася до отношението към Запада и Америка, самата тя е россиянка до 8-9 годишна възраст със родители россияни . Аз чета руски и следя медии и процеси там,

От друга страна не мисля, че Ресантиманът следва да се разглежда като разглежда като константа,  изследванията показват че той (антиамериканизма) варира много. 

 

Редактирано от nik1
  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

hero%20baner%20desktop.jpg?la=ru-RU&v=1-

Един призрак броди по младата европейска нация. Призрак облечен не с бял чаршаф и не с брада а ла Маркс - Енгелс а с жълта фланелка, по точно жилетка. Париж, Бенилюкс, Барселона, Будапеща. От Америка , Анкара , Москва вече изразяват загриженост за силови действия срещу народа и най вече срещу младежи, деца и журналисти. 

 

152d86c1a118fba1a4c9d50a8096e0f9.jpg

Аз се досещам кой е ушил и купил жилетките. 

Редактирано от Du6ko
  • ХаХа 1

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 2 часа, nik1 said:

Друг е въпросът доколко ще издържи проверката

Според мен, доколкото познавам руската история и литература, в частта си за руската нация ще издържи историческа, икономическа и социално психологическа проверка. Тя, авторката, много точно е отбелязала ключовия момент за формирането на руската нация - времето на Петър Първи - и елита, формирал руската нация, придворното дворянство на Петър. Да, но това е близо 200 години след като  се формира английската нация с реформацията на църквата и формирането на английското "трето съсловие".

Вижте биографията на този човек:

https://en.wikipedia.org/wiki/Thomas_Cromwell

Thomas Cromwell was born around 1485, in Putney, Surrey, the son of Walter Cromwell, a blacksmith, fuller and cloth merchant, and owner of both a hostelry and a brewery.[5] Walter Cromwell is considered by some to be of Irish ancestry.[6] Thomas's mother, Katherine, was the aunt of Nicholas Glossop of Wirksworth in Derbyshire. She lived in Putney in the house of a local attorney, John Welbeck, at the time of her marriage to Walter Cromwell in 1474

Accounts of his activities in France, Italy and the Low Countries are sketchy and contradictory. It is alleged[8][by whom?] that he first became a mercenary, and marched with the French army to Italy, where he fought in the battle of Garigliano on 28 December 1503. While in Italy, he entered service in the household of the Florentine banker Francesco Frescobaldi

Позже он посетил ведущие торговые центры в Голландии, пожив среди английских купцов и создав сеть важных контактов во время изучения нескольких языков. Ещё через пару лет он занимает аналогичную должность в городе Кале, тогда принадлежавшем Англии. В какой-то момент он вернулся в Италию. Записи указывают на то, что он оставался в Риме в июне 1514 года,[6] хотя документы в Ватиканских архивах предполагают, что он был агентом архиепископа Йоркского, кардинала Кристофера Бейнбриджа и прорабатывал английские церковные вопросы перед Трибуналом Священной Римской Роты.[7

Томас Кромуел става канцлер и държавен секретар на Краля и урежда всичките му дела, всъщност той управлява Англия зад гърба на Хенри. По произход и живот той е това, което днес се нарича "самонаправил се човек" - типичен представител на третото съсловие, предприемачите.

В Руската история няма такива типажи от третото съсловие, защото такова просто няма, то се появява едва в края на 18 и началото на 19-ти век, и тези хора практически нямат представителство до абдикирането на Романови. Руската интелигенция е дворянска, дори тази извършила болшевишкия преврат произхожда от т.н "разночинци", дребни дворяни. В Англия нещата стоят съвършено различно като социално-икономическа структура на обществото, респективно нацията.

  • Харесва ми! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites
Преди 4 часа, Бобо said:

Нали това се опитват да правят в Русия!В Англия не!

Руският национализъм, за който се пише Лия Грийнфелд  е етнически - руски .В момента в Русия управляващите се опитват да вклюват всички националности в една гражданска нация

 

Преди 5 часа, Atom said:

Подчинените народи никога не са влизали в нацията. По времето на империята влиза елита (независимо от етническия си произход). По-късно "нацията" се разширява с всички етнически славяни - велико, мало и белоруси. Доколко  мужиците от тези три етноса осъзнават принадлежността си към "нацията" е отделен въпрос. Плебсът от останалите народи обаче не се включва в нацията нито от аристокрацията и интелектуалците, нито той самия (като самоосъзнаване).  Съветският многонационален народ поначало е неосъществен до край проект. Що се отнася до съвремието - да, всички народи влизат в понятието "россияни", но доколко жизнен ще е този проект и дали изобщо ще се реализира е много рано да се каже.

 

 

Цитирай

 

Русия

За разлика от Англия, най-важният фактор при развитието на руския национализъм е ресантиманът, и в противоположност както на Англия, така и на Германия, влиянието на местните традиции в този случай е минимално. Историята на руския национализъм започва с Петър Велики (1689-1725), който се заема с превръщането на Русия в европейска сила и успешно разрушава нейните местни традиции като първа стъпка в този опит за озападняване. Мерките на Петър са много последователни: едва ли има някакъв аспект на руския живот, който да е убягнал от неговите нововъведения. Той реформира църквата и я подчинява на светската власт на царете, променя начина на облекло, опитва се да приеме холандския като официален език и, когато това не му се удава, предприема оформянето на модерния руски език. Той въвежда западни понятия, западни форми на организация (в администрацията и армията), и дори западна кухня.[20]

Една такава последователно проведена революция отгоре е възможна в Русия, тъй като властта на нейните управници, поне от шестнадесети век нататък, е наистина по-абсолютна от онази на Запад. Горният слой на обществото, което Петър наследява – дворянството – е обслужващо съсловие без независими източници на власт и без териториална база. Останалата част от обществото се състои почти изцяло от селяни, които са законно закрепостени през 1649. Дворяните са притежатели на земя с право на безплатна работа от страна на крепостните селяни, но именията им принадлежат само при условие, че продължават да служат на върховния владетел.[21]

Статусът на дворянството е несигурен дори и преди идването на Петър на власт, но неговите реформи правят самото съществуване на тази прослойка психологически несъстоятелно. При Петър личният статус е обвързан с определен чин, който се постига чрез служба. Дори и благородниците от най-високо рождение трябва да започнат от самото дъно на служебната йерархия. Но понеже облагородяването става автоматично с личното придвижване през различните степени на йерархията, сам по себе си благородническият статус става безсмислен. И макар че благородното потекло разбира се носи със себе си определени високи очаквания и отличава младите аристократи от останалата част от обществото, то не е в състояние да изпълни тези очаквания.[22]

Недоволно от идентичността си, руското дворянство е готово да възприеме нова такава, която да отговаря на собственото му разбиране за достойнство. Рамката за тази нова идентичност е предоставена от самия Петър, чрез западните понятия за държава, нация и общо благо, които той въвежда. В постановленията си той интерпретира личната си власт като власт на Руската държава, настоява, че службата се дължи не лично на него, а на родината, представя Русия като горда нация, а не толкова като негово отечество, и говори за интересите на руския народ.[23] Необходими са няколко поколения, за да могат тези понятия (които изискват усвояването на един напълно нов речник) да навлязат в общия образован (и по същество аристократичен) обществен разговор. Това се случва по време на царуването на Екатерина Велика (1762-1796). Екатерина, също като Петър, е очарована от западните идеи и подхранва сред благородните си поданици един „философски“ дух. При нейното управление дворянството приключва прехода, който е започнало при Петър, и се превръща в националистическо.[24]

След като е разменило идентичността си на благородничество с национална такава и се е превърнало в руска нация, дворянството е изправено пред нов проблем. На теория, националността прави всички хора, подлежащи на членство в нацията, равни. Тя защищава дори и най-низшите сред тях от абсолютна загуба на статус и гарантира на всекиго един минимум на достойнство. Психологическото възнаграждение, извличано от националната идентичност и участието в нация, за която се предпоставя, че е уникална, зависи от нейния статус в сравнение с други нации. Но в действителност в Русия има само малко неща, с които човек може да се гордее. За всеки по-внимателен наблюдател тя си остава ужасно изостанала в почти всяко отношение, когато бъде сравнена със Запада. Освен това, такова едно сравнение е неизбежно, понеже Западът е избран от Петър – и поддържан от неговите наследници – като модел за следване. Руските националисти настояват, че тяхната държава е европейска.[25] Нейните маси са неграмотни, технологиите й никога не успяват да догонят западните стандарти, управляващите й институции никога не са истински западни, защото нито дворянството, нито градовете разполагат с каквато и да било политическа власт и, което е най-важно, голямото мнозинство от собственото й, национално население, са крепостни селяни – буквално роби, които могат да бъдат купувани и продавани като неодушевени предмети.

Забележителният военен успех на Петър Велики, който води до появата на Русия като велика сила в европейската политика, както и впечатляващите му постижения у дома, като създаването на град Петербург, кара ранните националисти да вярват, че пропуснатото може да се навакса бързо и да гледат на това като на особено предизвикателство. Но след като, две поколения по-късно, надеждите им не успяват да се материализират, възхищението пред Запада се превръща в ресантиман, а самият Запад от модел, в анти-модел.[26]

Поради това, че, що се касае до класите, участващи в този процес, местните традиции са унищожени, руското национално съзнание е дефинирано почти изцяло на базата на пренасянето и преоценката (transvaluation) на западни идеали. Оста на това пренасяне е отхвърлянето на индивида – всъщност централната западна ценност. Общността заема мястото на индивида, мистичната славянска душа е заменена с разума, а свободата е предефинирана като вътрешна свобода. Бездушният рационален индивид се разглежда като продукт на корумпираната западна цивилизация. Ннай-добре е да се стои възможно най-далеч от нея. Простите хора, селяните, са най-отдалечени от нейното влияние, и именно те започват да се разглеждат като носители на уникалните руски добродетели, като идеал, чисти руснаци. Селяните са определяни от кръвта и връзките им със земята, така че кръвта и земята се превръщат в централни критерии за руската националност.[27]

С откриването на „народа“ конструирането на руската национална идентичност е завършено. Една нация, ръководена от неограничен владетел и малък елит, може да дефинира себе си единствено колективистично (а следователно, по неизбежност, като авторитарна), защото в противен случай няма начин да се легитимира вида политически режим, който съществува реално. Но Русия дефинира себе си и като етническа, генетично конституирана, общност. Тъй като елитът и селските маси споделят толкова малко неща в начините си на живот, да се определи нацията граждански би означавало да се признае, че огромното мнозинство хора в нея не подхожда дори отдалечено като част от желаната нация. Тази колективистично-етническа нация е по дефиниция по-добра от всяка друга на Запад. Нищо, което Западът може да предложи, не може да се сравнява с нейните вродени качества. И все пак Западът си остава онзи значителен Друг и единствен обект на сравнение за Русия. Руската национална гордост зависи от признанието на Запада. Колкото и презрително и възмутено да се отнасят към останалите европейци, руснаците си остават силно желаещи да ги впечатлят. И в усилията си да го направят, те непрестанно се реят между едно очевидно себе-възхищение (получило названието славянофилство) и опитите да се подражава на Запада с цел той да бъде надминат (западничество).[28]

Надеждите на руските патриоти за западно признание са пробуждани – само за да бъдат отново осуетени – много пъти. Великите управници на Русия, Петър, Екатерина и Александър Първи (1801-1825) са изключително успешни в областта на външната политика. Всеки от тях побеждава европейските сили, които ги предизвикват – Швеция, Прусия и накрая наполеонова Франция. Те изтласкват Османската империя обратно на Балканите, отварят Черно море за Русия, елиминират веднъж завинаги номадите по границите си и правят от Русия велика сила – единствената велика сила, която Англия идентифицира като потенциална заплаха за глобалната си хегемония след 1815. Но обратната страна на монетата е, че те правят крепостничеството дори още по-тежко, смазват селските протести и унижават най-просветените членове на аристокрацията, които имат реформаторски идеи. Те създават модерно военно чудовище, облягащо се на изостаналите маси от буквални роби и ръководено от един горд, патриотично настроен, дълбоко срамуващ се и неуверен елит. (Ако всичко това звучи като описание на комунистическата бюрокрация при Сталин, то това не е просто съвпадение. Всъщност Сталин възпроизвежда същия модел, само че с по-голям успех и с още повече противоречия.)[29]

Руската интелигенция, която в края на краищата събаря Романовците, представлява огромно разнообразие от разбирания и мнения. Изключителната културна мощ на тази класа, отразяваща се в невероятната й производителност в областите на литературата, музиката, живописта и науката през втората половина на деветнадесети и началото на двадесети век, е съпровождана от съответен обхват на социални и политически позиции. Налице са анархисти, популисти, нихилисти и евентуално марксисти от най-различни видове. Може би именно трудностите при съгласуването на различните аспекти на руското национално съзнание допринасят за това експлозивно разрастване на онова, което в края на краищата е било един много малък интелектуален елит. През 1860 руската интелигенция наброява не повече от 20,000 души, сред население от около шестдесет милиона.[30]

Но това привидно разнообразие само увековечава двете архетипни гледища, „славянофилството“ и „западничеството“, които са в пълно съгласие по два ключови въпроса. Единият е, че Русия трябва да бъде реформирана, защото при съществуващите условия тя е неспособна, по една или друга причина, да изрази уникалния си национален потенциал. Второ, всички тези позиции споделят усещането, че капиталистическият, буржоазен Запад е корумпиран и че Русия го превъзхожда – или защото е чиста, или защото е някак по-млада. Независимо дали дясна или лява, интелигенцията споделя една и съща неприязън към капитализма и индивидуализма, вярвайки твърдо, че и двете неща са чужди на руския национален характер. Сред руските интелектуалци никога не е имало особено много умерени либерали; Тургенев си остава едно много самотно изключение. Затънала в конфликтни емоции на любов и отвращение към собственото си общество, интелигенцията тежнее към силно романтизирани визии за нацията и не пести усилия, за да я накара да се подчини на една или друга от тях. В края на краищата, една от тези нереалистични визии е наложена от победоносните болшевики-западници (също както Петър и Екатерина са наложили своите), но на гигантска цена и, както се оказва, неуспешно.

Колективисткият и етнически романтичен национализъм, който идеализира общността и презира либералната умереност, скептицизма и индивидуализма, не обръща внимание на цената, на която нацията може да бъде направена велика. Руският национализъм поощрява славата и патриотизма, в съчетание с месианско усещане за уникалната мисия на Русия и дълбока обида към Запада, като използва тази смесица от идеи, за да игнорира практическите интереси на населението, което не притежава политическо представителство. Една нация (или, за да бъдем по-точни, един национален елит), мотивирана от такива чувства и притежаваща огромни човешки и физически ресурси, ако е достатъчно напреднала в науката и технологиите, за да бъде в състояние да поддържа мощна модерна армия, е осъдена да се превърне в агресивна, параноична, опасна сила. Спечелените войни само потвърждават нейното чувство за мисия и превъзходство, а изгубените (като например Кримската, Руско-японската или Първата световна), предизвикват революционно кипене и дълбоко вътрешно търсене, което само подсилва увереността й, че е заобиколена от врагове. Този модел на поведение не е променен от комунизма. Успехът на „Великата отечествена война“ консолидира сталинисткия режим и създава чувство на ентусиазъм, което успява да поддържа една фундаментално корумпирана и потисническа система в продължение на още четиридесет и пет години, като една от двете оставащи световни суперсили. Провалът в Афганистан от 1980-те, незначителен от военна и стратегическа гледна точка, постави началото на нейното бързо разпадане.

В множество, ако не и във всички от случаите, руската агресия от миналите два века е насочена срещу групи вътре в границите на онова, което е, или ще стане, Руската империя. Увековечаването на тази империя в рамките на Съветския съюз прави по-трудно различима, но не променя, имперската й природа. Ограниченията на руската държава – властовата сфера на руските управници – никога не е била идентична с ограниченията на руската нация. Тази държава винаги е управлявала повече от една нации. Дори и двете други Русии (Малката Русия, или Украйна, и Бяла Русия, или Беларус) никога не са били включвани в руската нация, като всяка от тях е определяна от своя страна като нация. Същото се отнася и до Грузия, Литва и останалите.

Всичко това има директна връзка с естеството на руския национализъм и, от своя страна, обяснява „етническите“ проблеми, които разрушиха Съветския съюз и го превърнаха във врящ казан на припокриващи и конкуриращи се националистически и етнически претенции.

Руската, а по-късно съветска агресия срещу неруските нации привлича много по-малко внимание, отколкото би бил случая, ако териториите и хората, подложени на тях, биха били независими.[31] Но това в никакъв случай не омаловажава факта, че в третирането на подчинените населения, различните правителства на Русия демонстрират същата липса на загриженост за човешкия живот и индивидуални права, както го правят и по отношение на собствено руското си население. Руският народ, неговите интелектуалци и маси, като цяло, поддържат потисническата външна и имперска политика на своите правителства и им сътрудничат ентусиазирано. В светлината на идеята, че нациите са индивиди, притежаващи единна воля и предразположение, твърденията, че цели народи са заговорничели – или биха могли да заговорничат – против Русия, имат голям смисъл, и, естествено, да се направи всичко, което е по собствените сили, за да се попречи на подобни народи да осъществят злокобните си планове – включително и цялостното им изселване, преднамереното оставяне на гладна смърт или директното убиване на милиони хора – не е нищо друго освен благороден патриотизъм.

Такива политики винаги са били представяни като самозащита, и действително историята, в която вярват руснаците, е че те са били вечни жертви, никога агресори. Отделни индивиди без съмнение са се наслаждавали на онова, което са вършили, но за руското национално съзнание като цяло, войната и насилието винаги са представлявали единствено необходимо зло. Войната не е идеал, към който човек би могъл да се стреми; насилието не е добродетел, която трябва да се насажда. Руснаците гледат на себе си като хора, които обичат мира и се гордеят със своята доброта. Те се гордеят със способността си да страдат, но не разбират, че най-тежките им страдания са причинени от самите тях. Към международния речник те са добавили такива думи като „кнут“ и „погорм“, но твърдят, че милосърдието и благотворителността са техни централни национални характеристики. Това са само някои от многото противоречия, които са съдържание на тайнствената славянска душа – това най-изобретателно творение на първите руски националисти и основа на руската национална идентичност. Тези противоречия, повече от всеки друг фактор, оформят руските политики по отношение на други нации и тяхното поведение по време на война. Няма почти никакви основания да се смята, че комунизмът е променил нещо във всичко това.[32]

 

 

Редактирано от nik1
  • Харесва ми! 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Според мен, това че Лиа Грийнфелд пише синтезирано и без да навлиза в пунктуални подробности е неин плюс като автор - предполага се, че не пише за ученици в гимназията или за първокурсници в университета, всъщност стила й много "висока топка" за стандартите, с които е привикнал българския читател, тя е автор с широтата, подхода и стила на Арнолд Тойнби към историята и материята в тази дисциплина, търси и намира повече философията на историята, отколкото да рови и подрежда като аптекар купища от факти, имена и цифри, и пише в интердисциплинарна област между история, социология и социална психология, което е уникално и оригинално.

Доколкото прочетох биографията й, тя не е "изгонена" от СССР, а родителите й са от първите съветски етнически евреи емигрирали по свое желание в Израел през 1967, освен това е потомствен интелектуалец от най-високо ниво, каквито в България за съжаление са единици малко пресилено казано, просто няма. Но не обсъждаме личността, а текста й. Това, което прочетох за руската история, според мен е дълбоко анализирано и блестящо синтезирано. Ако някой желае да бъде опонент, трябва да се аргументира конкретно.

Между другото, по линия на единия от родителите си е в много близка родствена връзка с Евгений Примаков, това разбира се е офтопик и няма абсолютно никакво отношение към нейните книги.

 

  • Upvote 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Регистрирай се или влез в профила си, за да коментираш.

Трябва да имаш регистрация, за да може да коментираш.

Регистрирай се!

Регистрацията на нов акаунт в нашата общност е много лесно!

Нова регистрация!

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×