Отиди на
Форум "Наука"

Сталин не отменя НЕП


Recommended Posts

  • Модератор История

Новата икономическа политика  /или НЕП/ като е добре известно е въведена в СССР през 1921 г. и просъщестувава докъм към 1927/8 година.Това е общо взето политика на държавен капитализъм / по сполучливия израз на един наш съфорумец/.Въвежда се пазарна икономика,рублата става конвертируема,привлечени са чуждестранни капитали под формата на концесии и т.н.Изначалната болшевишка идея за планирана икономика е изоставена за по добри времена.Следва да се има предвид че към 1921 година икономиката на СССР се намира в плачевно състояние - почти всички тежки предприятия са унижощени,инфраструктура практически няма ,всички квалифицирани кадри са ликвидирани или напуснали страната,а селското население откровено саботира работническата власт.Гладът в градовете е повсеместен а страната като цяло се намира в руини в най буквален смисъл на думата.НЕП дава при таза ситуация забележителни резултати особено в областта на селското стопанство.Но през 1928 години болшевиките го отменят.Как би се развила историята ако НЕП беше запазен.

Редактирано от resavsky
Link to comment
Share on other sites

  • Мнения 57
  • Създадено
  • Последно мнение

ПОТРЕБИТЕЛИ С НАЙ-МНОГО ОТГОВОРИ

  • Потребител

Korunk 1932 December

Tizenöt év Szovjet-Oroszország

Louis Fischer

 Louis Fischer amerikai ujságiró, mint amerikai polgári lapok, elsősorban a Nation tudósítója, hosszu évek óta él a mai Oroszországban. Alábbi cikkét a berlini Das Tagebuch november 5.-i számából vettük.

....."Volt — és van is eredmény. Az „ötéves terv” négy éve tényleg bámulatos előhaladást hozott. Az egész nemzet erejének koncentrálása egy centrális célra csak a háborús Németország, Franciaország és Anglia viselkedésével hasonlítható össze, mindenesetre azzal a különbséggel, ami az orosz eljárást egyedülivé teszi: Oroszország a háborús idők erőfeszítésével egy új fizikai és szociális élet felépítésének pozitív feladatán dolgozik. Az ország képe szószerint a felismerhetetlenségig megváltozott. Ez áll Moszkvára száz és száz újonnan asztfaltozott terével és uccáival, ezer és ezer új villanylámpájával, új külvárosaival, épületeivel s a perifériákon levő új gyárak koszorújával a ugyanez áll a kisebb és kevésbé fontos településekre. A steppéken, a vadonban és a pusztaságban új városok keletkeztek — nemcsak itt-ott egy pár, hanem legalább ötven, ötvenezertől kétszázezerig terjedő lakossal — valamennyi a legutolsó négy évben, mind kapcsolatban valamely, a természeti kincsek kiaknázására létesült ipari teleppel. A villany energiatelepek százai, köztük pár olyan gigászi méretű, mint a Dnjeprostroi töltik meg lassan élettel Lenin formuláját: „elektromosság plusz Szovjet-hatalom a szocializmus.” A kiépített országutak nélküli Oroszország, a taligás muzsik Oroszországa ma makadam, országutakkal rendelkezik s 65.000 személy és teher autója van az 1927-es év 18.000 autójával szemben. A vasutat elektrifikálják, új vasuti vonalakat építenek; megkezdték a moszkvai földalatti villamos építését; a kaukázusi petróleum exportját két új csővezeték könnyíti meg: a Moszkva-Volga közti csatorna földmunkálatainak nekiláttak; az országot légi járatok hálózzák be; a pusztaságból és a tundrákból óriási területeket hódítottak meg. Szovjetoroszország tömegesen gyártja azokat a legkülönbözőbb készítményeket, amiket azelőtt sohasem állított elő: traktorok, combinesok, mesterséges kaucsuk, Diesel-motorok, 50.000 kilovattos turbinák, telefon alkatrészek, villamos bányagépek, új petróleum finomítók, repülőgépek, autók, emelő daruk, motorbiciklik, villamos forrasztó aparátusok és sok száz típusu más gépek. Ellenére az újonnan épült gyárak rendkívüli számának, 1931-beli nagy szükségletének fedezésére Oroszország csak 14.7 százalékban importált 1913-beli kis szükségletének 58.6 százalékával szemben. Egyszóval: Oroszország gazdasági függetlensége lépést tart az ipari termeléssel. A konjunktúra kutató intézet megállapítása szerint Oroszország 1931-beli ipari termelésének százalék száma 301.7 az 1913 év ipari termelésével szemben......"

Луис Фишер е американски кореспондент в Съюза на редица вестници.

Тази статия е от 1932 5л новембри весникът Das Tagebuch.

Москва е асфалтирана със стотици улици и площади, с електрификацията на уличните осветления, с редицата жилища, здания и фабрики по периферията на столицата. На степьта най-малко 50 нови градове с от 50 000 до 200 000 жители във връзка с някой регион за полезни изкопаеми. Тецовер вецове като този на Днейпросстрой съживяват лозунга на Ленин –електрификация+совйети =социализъм–. Някогашните кални пътища са построени моделрни с павета по които сега срещу 18 000 автомобила в 1927 година, има 65 000 леки и тежки коли. Електрицифират ЖП линиите, нови строят. Почват строежа на Московското метро. От кавказа по два нови провода носят нефт. Почват строежа на Канала Москва-Волга. Има въздуша връзка между градовете. Произвеждат такива продукти които по-рано не са и познавали. Трактори, комбайни, искуствен каучук, Дизъл двигатели, 50 000 киловатни турбини, телефони, електрически машини за мините, рафинерии за петрол, самолети, автомобили, кранове, мотори, електрозапояващи и още редица други машини. И въпреки всичко това вносът за задоволяване на населението в 1931 годинат вносът е 14.7% спрямо вносът който е бил в 1913 година 58.6%.

С една дума промишленото производство на страната се повишило с  301.7 % спрямо 1913 година.

 

Редактирано от Skubi
Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История
Преди 7 минути, Skubi said:

Korunk 1932 December

Tizenöt év Szovjet-Oroszország

Louis Fischer

 Louis Fischer amerikai ujságiró, mint amerikai polgári lapok, elsősorban a Nation tudósítója, hosszu évek óta él a mai Oroszországban. Alábbi cikkét a berlini Das Tagebuch november 5.-i számából vettük.

Volt — és van is eredmény. Az „ötéves terv” négy éve tényleg bámulatos előhaladást hozott. Az egész nemzet erejének koncentrálása egy centrális célra csak a háborús Németország, Franciaország és Anglia viselkedésével hasonlítható össze, mindenesetre azzal a különbséggel, ami az orosz eljárást egyedülivé teszi: Oroszország a háborús idők erőfeszítésével egy új fizikai és szociális élet felépítésének pozitív feladatán dolgozik. Az ország képe szószerint a felismerhetetlenségig megváltozott. Ez áll Moszkvára száz és száz újonnan asztfaltozott terével és uccáival, ezer és ezer új villanylámpájával, új külvárosaival, épületeivel s a perifériákon levő új gyárak koszorújával a ugyanez áll a kisebb és kevésbé fontos településekre. A steppéken, a vadonban és a pusztaságban új városok keletkeztek — nemcsak itt-ott egy pár, hanem legalább ötven, ötvenezertől kétszázezerig terjedő lakossal — valamennyi a legutolsó négy évben, mind kapcsolatban valamely, a természeti kincsek kiaknázására létesült ipari teleppel. A villany energiatelepek százai, köztük pár olyan gigászi méretű, mint a Dnjeprostroi töltik meg lassan élettel Lenin formuláját: „elektromosság plusz Szovjet-hatalom a szocializmus.” A kiépített országutak nélküli Oroszország, a taligás muzsik Oroszországa ma makadam, országutakkal rendelkezik s 65.000 személy és teher autója van az 1927-es év 18.000 autójával szemben. A vasutat elektrifikálják, új vasuti vonalakat építenek; megkezdték a moszkvai földalatti villamos építését; a kaukázusi petróleum exportját két új csővezeték könnyíti meg: a Moszkva-Volga közti csatorna földmunkálatainak nekiláttak; az országot légi járatok hálózzák be; a pusztaságból és a tundrákból óriási területeket hódítottak meg. Szovjetoroszország tömegesen gyártja azokat a legkülönbözőbb készítményeket, amiket azelőtt sohasem állított elő: traktorok, combinesok, mesterséges kaucsuk, Diesel-motorok, 50.000 kilovattos turbinák, telefon alkatrészek, villamos bányagépek, új petróleum finomítók, repülőgépek, autók, emelő daruk, motorbiciklik, villamos forrasztó aparátusok és sok száz típusu más gépek. Ellenére az újonnan épült gyárak rendkívüli számának, 1931-beli nagy szükségletének fedezésére Oroszország csak 14.7 százalékban importált 1913-beli kis szükségletének 58.6 százalékával szemben. Egyszóval: Oroszország gazdasági függetlensége lépést tart az ipari termeléssel. A konjunktúra kutató intézet megállapítása szerint Oroszország 1931-beli ipari termelésének százalék száma 301.7 az 1913 év ipari termelésével szemben.

Да го беше превел.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Статията е за 1932 година.1921 година когато е въведен НЕП е съвсем друга история.А между другото точно 1932 година започва едно от най страшните събития в съветската история.Така наречения Голодомор.Който се пряка последица от прекратяването на НЕПа и последвалото разкулачване.Така че за някакъв подем в съветската икономика е смешно да се говори при положение че в собствената ти държава умират 10 милиона човека от глад.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 12 минути, resavsky said:

Статията е за 1932 година.1921 година когато е въведен НЕП е съвсем друга история.А между другото точно 1932 година започва едно от най страшните събития в съветската история.Така наречения Голодомор.Който се пряка последица от прекратяването на НЕПа и последвалото разкулачване.Така че за някакъв подем в съветската икономика е смешно да се говори при положение че в собствената ти държава умират 10 милиона човека от глад.

Прав си. Не исках да преведа цялата оригинална статия /сигурно в архивите може да се намери/, но по това време се уплашват болшевиките, че ако забогатеят селяните няма да искат да се колективизират...И започва тази вътрешна война срещу селяните койято води до голодомора. Както виждаш американеца се е интосиязирал от промишлените дани /наверно дадени от агитпропа/ и от очевидните строежи из Москва. По- наблизо до тези "градове" които са строени непостредствено до регионите с полезни изкопаеми не е дофтасвал. Защото мисля редица от тях са благодарение на Гулазите и "благодатната" дейност на Чека и после НКВД и други....

Според моето скромно мнение ако беше продължил НЕП нещо подобно щеше да стане като в титовска Югославия или сега Китай.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Was Stalin necessary for Russia’s economic development?

https://voxeu.org/article/stalin-and-soviet-industrialisation#fn

 

10 October 2013

Anton Cheremukhin, Research Economist, Federal Reserve Bank of Dallas

Mikhail Golosov, Professor of Economics, Princeton University

Sergei Guriev, Chief Economist, European Bank for Reconstruction and Development; Professor of Economics (on leave), Sciences Po Paris; CEPR Research Fellow

Aleh Tsyvinski

Arthur M. Okun Professor of Economics, Yale University

Необходим ли бе Сталин за икономическото развитие на Русия?

Индустриализацията на Съветска Русия беше ключов епизод през 20-ти век, а икономическите историци прекараха десетилетия в дебат относно ролята на политиката на Сталин за постигането на тази цел. Тази статия твърди, че индустриализацията на Сталин е катастрофална дори в чисто икономическо отношение. Бруталната политика на колективизация понижи производителността, както в промишлеността, така и в селското стопанство. Масовите загуби на благосъстояние през годините 1928-40 превъзхождат всички хипотетични ползи от политиката на Сталин след 1940 г., а Русия би била по-добре развита икономически и по-богата при продължение на „новата икономическа политика“.

През 1962 г. видният британски икономически историк Алек Нове зададе въпроса дали Русия би могла да се индустриализира в края на 20-те и 30-те години на миналия век при липсата на икономическа политика на Сталин (Nove 1962). Този въпрос все още е важен по няколко причини.

Преминаването на съветската Русия от аграрна към индустриална икономика е ключов епизод в икономическата и политическата история.

Индустриализираният Съветски съюз изигра ключова роля в победата над нацистка Германия по време на Втората световна война и като една от двете суперсили по време на Студената война, промени формата на следвоенния свят.

Индустриализацията на Сталин (и особено първите три петгодишни планове от 1928 до 1940 г.) е един от най-важните примери за структурна трансформация отгоре-надолу, която вдъхнови няколко поколения учени изследоватли, включително Артър Луис, Рой Харрод, Евсей Домар и Уолт Ростоу. Развитието на Съветския съюз служеше като модел за политиците в много други развиващи се страни, включително Индия на Неру, Китай на Мао и, макар и в много по-мека версия - Турция на Ататюрк.

Дори и днес учените в областта на развитието все още дискутират дали индустриализацията на Сталин е икономически успех и каква политика на Сталин може и не може да бъде използвана за индустриализиращите се страни днес.

Русия през 20-те години

В изостаналата икономика (като Русия през 20-те години на миналия век) структурната промяна е от ключово значение за развитието и растежа. Добавената стойност на работник в селското стопанство е няколко пъти по-ниска, отколкото в съвременния индустриален сектор. Преразпределянето на ресурси от селското стопанство в промишлеността може да доведе до значителен икономически растеж. Политиците в развиващите се страни искат да знаят дали такова преразпределение може да се извърши бързо и ефективно.

Дебатът за икономическите политики на Сталин се фокусира именно върху тези въпроси. Политика на индустриализацията на Сталин изплати ли се по отношение на икономическото благосъстояние? Дали Русия би се развила по-добре без Сталин? Дали Русия би се справила по-добре без Сталин?

На пръв поглед (Фигура 1) данните изглеждат в съответствие с оценката на Acemoglu и Robinson (2012). Те отбелязват, че сталинската индустриализация е "един брутален начин" за отключване на "икономическия потенциал за пренасочване ... на труда от селското стопанство към промишлеността" (Acemoglu и Robinson 2012). Русия превъзхожда тенденцията си отпреди 1913 г. в БВП на глава от населението, удвои съотношението си инвестиции към БВП и премести около 30% от работната си сила от селското стопанство към производство и услуги.

6a65f3bbced8e5f6bc208442ea928112.jpg

От друга страна, тези графики не показват непременно, че тази трансформация се дължи на политиката на Сталин. Може да се окаже, че индустриализацията и растежът биха се случили така или иначе. Графиките също не ни казват до каква степен съветските граждани са се възползвали от политиката на Сталин в краткосрочен и дългосрочен план - в сравнение с разумна друга алтернатива.

Скорошни проучвания

В неотдавнашна статия ние разглеждаме тези въпроси, като изграждаме нов набор от данни и използваме съвременни макроикономически инструменти (Cheremukhin et al. 2013). По-специално, изучаваме стандартен двусекторен неокласически модел на небалансиран растеж, който е широко използван в литературата, за да анализира индустриализацията и структурните промени в други контексти.

Ние не приемаме, че пазарите са без триене; вместо това допускаме растеж (или „клинове“) на пазарите на продукти.

Разбира се, икономиката на Сталин не беше неокласическа пазарна икономика. Ние не приемаме, че пазарите са работили в Съветския съюз, нито използваме съветските данни за цените. И все пак неокласическият модел ни помага да анализираме плановата икономика.

Изчисляваме големината на клиновете/растеж, които биха направили неокласическата икономика с клинове подобна на икономиката на Сталин по отношение на реални променливи (като продукция в селскостопанския и промишления сектор, труда и капитала, използвани в тези два сектора, частното и държавното потребление и т.н. .). След това извършваме същото упражнение за руската икономика преди Първата световна война и за икономиката на Япония (която се оказва удобен показател за сравнение с руската икономика).

След като изчислим клиновете на продуктовия пазар, капиталовия пазар, пазара на труда и интертемпоралния клин, ние описваме как да се свържат тези клинове с реалните политики, провеждани от правителството на Сталин (като колективизация или индустриализация) и растежа в икономиката. След това ние сравняваме икономическите резултати на Сталин със съпоставителен сценарий, в който екстраполираме тенденциите на икономиката при царска Русия преди 1913 година. По същество ние преценяваме какво би се случило, ако царската икономика продължи със същите тенденции и растеж на производителността, както преди 1913 г. Освен това, тъй като можем да определим количествено ролята на всеки клин и да разберем връзките между политиките и клиновете, можем да оценим приноса на всяка политика и на всеки външен фактор за работата на сталинистката и царската икономика.

Бедствието на колективизацията

Нашият анализ на клинове/растеж ясно разделя индустриализационните години на Сталин 1928-40 г. на два подпериода.

До средата на 30-те години на миналия век икономическите политики доведоха до драматични скокове в клиновете и съществено намаляване на общата факторна производителност както в производствения, така и в селскостопанския сектор. Свързваме тези промени със забързаните и насилствени опити за експроприиране на селяните чрез „колективизация“ на земята и към политиката на „ценовите ножици“ (принуждавайки селяните да продават селскостопанска продукция на по-ниски от пазарните цени цени). Еспроприацията от селяните беше съществена част от политиката на Сталин - правителството трябваше да изнася зърно, за да плаща за вноса на промишлено оборудване. Също така, очакваното обедняване на селяните би трябвало да увеличи техните стимули за преместване в градовете. Естествено, тези политики не биха били възможни без използване на насилие. През 1929 г. има 1300 селски бунтове с над 200 000 участници (Хлевнюк 2009). Само през март 1930 г. имаше повече от 6500 бунтове с участие на 1,4 милиона селяни. Всички тези бунтове бяха брутално потиснати.

Колективизацията доведе до драматичен спад в селскостопанската производителност и впоследствие в безпрецедентен глад, който струваше около 6 милиона живота. Спадът на продукцията от своя страна подкопа опитите за внос на необходимия индустриален капитал. БВП е в застой и първият петгодишен план не е изпълнен.Като се имат предвид катастрофалните резултати от колективизацията, правителството се оттегли и започна да преследва по-балансирани политики.

 От 1935 г. клиновете/растеж на производителност в двата сектора се нормализират; производителността се е увеличила, но остава значително под тенденцията (всъщност на нивото от 1913 г.). От друга страна, в края на 30-те години съветската икономика имаше повече капитал и труд в модернизирания промишлен сектор, отколкото предполагат тенденциите от преди 1913 година.

db36d23e25fc13af58a07f84a7e829a7.jpg

За да оценим загубите и ползите от индустриализацията на Сталин, ние изчисляваме благосъстоянието на руските потребители. Ние откриваме, че икономическите политики на Сталин доведоха до изключително големи загуби на благосъстояние през 1928-40 г. (около 24% от общото потребление спрямо тенденциите на растежа от преди 1913 г.).

Анализ и ролята на международната търговия

За да изследваме потенциалния дългосрочен принос на Сталин към икономиката на СССР, ние разглеждаме сценарий, при който Втората световна война не се е случила и индустриализацията на Сталин продължава - с капиталовите нива и растеж, постигнати в края на 30-те години. Тъй като проявяваме щедрост към модела на Сталин, ние предположихме, че той ще успее да увеличи производителността в двата сектора до тези от преди 1913 година. При тези предположения установихме, че след 1940 г. икономиката на Сталин ще доведе до увеличаване благосъстоянието на съветските граждани (около 16% от общото потребление). Въпреки това, след като сравним краткосрочните загуби през 1928-40 г. и дългосрочните печалби след 1940 г., откриваме, че загубите все още надвишават печалбите. Доживотното благосъстояние на поколението, родено през 1928 г., ще бъде с 1% по-ниско при Сталин, отколкото би било при развитие по пътя на царска Русия.

Извършваме и сравнения с Япония и със сценарий, в който Русия ще продължи с двойната писта /Държавно-частна/ на „нова икономическа политика“, проведена преди „Голям обрат“ на Сталин през 1928 г. И двата сценария водят до по-голямо благосъстояние за съветските граждани.

d4baf3d9e11e9e95251d3a2d1449ac80.jpg

Освен това изучаваме ролята на външната търговия. Част от успеха на Сталин в индустриализацията се дължи на драстичното намаляване на външната търговия поради изолацията на Съветския съюз (вж. Фигура 4). Вероятно намаляването на търговията би се случило, ако Русия остане пазарна икономика. Всъщност, Голямата депресия доведе до значителен спад в търговските условия на Русия; ако Русия беше в пазарна икономика, това би довело до преразпределение на труда и капитала от селското стопанство към промишлеността.

f818b47cd0ca81c73f429a091a57db38.jpg

Заключение

Следователно нашият отговор на въпроса „дали бе необходим Сталин?” Е категоричен - „не”. Въпреки че не разглеждаме тук човешката трагедия на глад, репресии и терор, и се съсредоточаваме единствено върху икономическите резултати, и дори когато правим предположения, които са пристрастни в полза на Сталин, неговите икономически политики са по-неефективни. Ние вярваме, че индустриализацията на Сталин не трябва да се използва като успешна история в икономиката на развитието и вместо това трябва да се изследва като пример, когато бруталното преразпределение доведе до по-ниска производителност и по-ниско социално благосъстояние.

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Да синтезирам: растежът при Сталин, според авторите, е осъществен заради бърза индустриализация и прехвърляне на 30 процента от населението от селскостопанския сектор в този на промишлеността, където добавената стойност е много по-голяма; но растеж на самата производителност на труда и в двата сектора в сравнение с тази от 1913 година нямаме, напротив има спад на проиводителността с 24 процента, която е наваксана с растеж след 1940, при все това благосъстоянието на хората е било по-ниско, отколкото, ако Русия е била продължила по пътя си от 1913; в случай, че Русия е била продължила по пътя на НЕП, през 1960 БВП на глава от населението би било 5500 щ.д. по курс от 1990 срещу 3300, които са били в командно-административния сталински модел.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 10 минути, resavsky said:

Нека се разберем:НЕП въобще не изключва индустриализацията. 

В Китай след 1980 година имаме НЕП. Там също когато стартират реформите, селското население е 80 процента, съпоставимо с това в Русия през 1921 г., но китайците осъществяват индустриализация бързо и сравнително безболезнено, като при това дават право на селяните да продават продукцията си и да печелят от нея. На практика те реализират идеята на Ленин и Бухарин за НЕП успешно. Днес 30 процента от фирмите опериращи в Китай са държавна собственост, а 70 частна и смесена, но държавата контролира с тези 30 процента финансовите и стокови потоци на 80 процента.

Това, което не са написали авторите, но според мен е ключово важно - сталинският командно-административен подход елиминира личната заинтересованост на работника и селянина, техния личен интерес към труда им, затова производителноста и в двата сектора пада дори в сравнение с тази в царска Русия, растеж има от прехвърлянето от аграрния сектор в промишления, който е с по-висока добавена стойност, но растеж на производителността на индивидуалния труд няма, защото няма личен стимул; НЕП и китайските другари счупват това препятствие, което както и да го наречем, феодализъм или военен комунизъм, обрича всяка система на ниска производителност. Човешкият фактор. Всъщност такова крепостничество липсва и при Маркс, той не отрича парите и личната заинтересованост, поне не докато обществото не развие с пълна сила производствените си възможности, Сталин прескача тази част.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Някъде от 1925 година партийните идеолози почват да мърморят срещу прекаленото замогване на кулаците.Щом били взели икономическата власт на село щели да вземат и политическата.Всъщност средата на 20те години е златното време на руското село.Но за първи и последен път Сталин и Троцки са на едно и също мнение. Заможната селска класа е враг на революцията и трябва да бъде унищожена  .Другото е ясно - разкулачване и връщане на руското селско стопанство двеста години назад 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 7 часа, Skubi said:

Според моето скромно мнение ако беше продължил НЕП нещо подобно щеше да стане като в титовска Югославия или сега Китай.

През 1989 г. двама автори - академик Шмелёв и проф. Владимир Павлов - пишат съвместно една обширна статия, озаглавена "Имаше ли алтернатива през 1929?"

http://scbist.com/blogs/admin/515-na-razvilke-dorog-tak-byla-li-alternativa-1929-godu.html

Ще постна на руски само част от тази голяма статия, ако ми остане време, ще я преведа на български:

"В конечном счете именно экспорт хлеба обеспечил валюту для индустриализации: в годы первой пятилетки 40 процентов экспортной выручки дал вывоз зерна. В 1931 году на СССР пришлось 1 /3 мирового импорта машин и оборудования, а 80— 85 процентов всего установленного в этот период на советских заводах оборудования было закуплено на Западе .

В конце концов за счет принесения в жертву сельского хозяйства было достигнуто крутое перераспределение национального дохода в пользу фонда накопления. Отношение валовых капиталовложений к национальному доходу возросло почти в 1,5 раза. Но столь резкая ломка главной пропорции воспроизводства была фактически достигнута ценой разрушения хозрасчетной экономики. Смычка города и деревни, союз пролетариата и крестьянства, которые Ленин считал первейшим и главнейшим залогом успеха российской революции, трансформировались в систему организованной внеэкономической эксплуатации деревни городом, в систему принудительного выкачивания не только прибавочного, но и необходимого продукта из сельского хозяйства в пользу промышленности.

Частник последовательно вытеснялся из всех отраслей. К 1933 году приходящаяся на частный сектор доля производства сократилась по сравнению с 1928 годом с 18 до 0,5 процента в промышленности, с 97 до 20 процентов в сельском хозяйстве, с 24 процентов до нуля в розничной торговле. Начавшееся по инициативе государства в 1927 году свертывание концессий фактически закончилось к 1933 году, когда были аннулированы все концессии, за исключением нескольких.
Налоговая реформа 1930 года заменила 63 вида различных налогов и платежей, с помощью которых государство ранее регулировало развитие экономики, двумя основными платежами предприятий — налогом с оборота и отчислениями от прибыли (для колхозов ту же роль выполнял подоходный налог). С введением обязательных плановых заданий фискальные рычаги регулирования производства утратили свое значение, и у налогов осталась только одна функция — обеспечивать доходы казны. Разнообразие налоговых платежей, ставшее в сложившихся условиях своего рода декоративной надстройкой,сочли ненужным излишеством, создающим путаницу, и ликвидировали.

В 1930—1932 годах прошла кредитная реформа, фактически заменившая кредит плановым банковским финансированием. Коммерческий кредит — одних предприятий другим — был запрещен и заменен прямым централизованным кредитованием. Было упразднено вексельное обращение. Долгосрочный кредит — на инвестиции — для государственных предприятий и организаций вообще отменялся. Вместо него вводилось безвозвратное финансирование, производившееся несколькими банками долгосрочных вложений, которые, по сути, уже не являлись кредитными учреждениями.

Таким было становление и утверждение административной системы. К исходу первой пятилетки командная экономика стала доминирующей во всех сферах хозяйственной жизни. Рынок, товарно-денежные формы связи между хозяйственными агентами повсеместно были вытеснены директивным плановым распределением ресурсов и продукции. Закончился тяжелейший период в истории советского народного хозяйства, содержанием которого стало свертывание социалистической рыночной экономики и переход к жесткой централизации при одновременном крупномасштабном перераспределении средств из фондов накопления и потребления деревни в фонд накопления города.
Если это и был троцкизм, то троцкизм в такой грубой, «азиатской» форме, которая, наверное, и не снилась никому из левой оппозиции 20-х годов. Как совершенно справедливо отмечал В. Данилов, «не станем отнимать у Сталина и его группы право на авторство насильственной экспроприации в отношении крестьянских масс» |0. Добавим от себя — и на все другое.

Очень эффективная и динамичная, бившая все рекорды по темпам роста, полная сил и энергии социалистическая рыночная экономика оказалась фактически беззащитной перед экспансией ведомственного регулирования. Административная система не свалилась с неба как снег на голову, не была лишь плодом злого умысла отдельных людей. Она вызревала в недрах политической надстройки, венчавшей нэповскую рыночную экономику, она явилась логическим следствием развития бюрократического аппарата при отсутствии действенного контроля снизу. Рыночная экономика 20-х годов, обнаруживавшая такие способности к росту, которые никогда не возникали в административной системе даже в лучшие периоды ее истории, экономика, доказавшая всему миру возможность стремительного хозяйственного прогресса в обществе, построенном на коллективистских началах,— эта социалистическая по своей природе экономика была враждебна бюрократической машине. И она была побеждена этой машиной, не встретившей на своем пути достаточного сопротивления.

Уже вскоре после революции обнаружилось, что прослойка чиновников-совслужа-щих обладает собственными, далеко идущими интересами, в том числе и экономическими, отличными от интересов рабочего класса и крестьянства и нередко даже прямо противоположными им. Аппарат, призванный только исполнять волю трудящихся, на деле стал жить по своим законам, проявляя растущее стремление к узурпации власти, к подчинению себе всей политической и экономической жизни страны. В период «военного коммунизма» эта имманентно присущая аппарату тяга к разрастанию и расширению своего влияния в известной мере ограничивалась постоянно существовавшей опасностью военного поражения, чреватого для бюрократии потерей вообще всей власти. Аппарат был вынужден как-то себя сдерживать, отклоняться порой от принципов бюрократического регулирования в интересах дела, поступаться своими текущими интересами во имя сохранения главного. После победы в гражданской войне аппарат, вобщем недовольный нэпом, ограничивавшим его бюрократические полномочия, все же принял его как объективную необходимость, ибо антоновщина и кронштадтский мятеж наглядно показали, во что может обойтись упорная приверженность командным методам управления. Но далее, в период нэпа, аппарат постоянно укреплялся и расширял свое влияние. Свертывание нэпа стало, по существу, победой аппарата над народным государством, над властью рабочих и крестьян, бюрократическим перерождением, от которого предостерегал Ленин задолго до этого.

До революции в теоретических построениях классиков марксизма будущее государственного аппарата рисовалось довольно определенным: берущий власть рабочий класс ломает буржуазную государственную машину, заменяя ее новым управленческим аппаратом. Две простые меры должны были гарантировать новый аппарат от бюрократического перерождения. «Полная выборность, сменяемость в любое время всех без изъятия должностных лиц, сведение их жалованья к обычной «заработной плате рабочего»,— писал Ленин за два месяца до революции, — эти простые и «само собою понятные» демократические мероприятия, объединяя вполне интересы рабочих и большинства крестьян, служат в то же время мостиком, ведущим от капитализма к социализму»

К борьбе с «бюрократическим извращением советской организации» Ленин призывал уже в апреле 1918 года, то есть менее чем через полгода после того, как такая организация возникла. После перехода к нэпу данная тема занимает все большее и большее место в ленинских работах,— его тревога и обеспокоенность обюрокрачиванием власти нарастают буквально день ото дня. Очень часто, пишет Ленин, аппарат работает «не для нас, а против нас». «Все у нас потонули в паршивом бюрократическом болоте «ведомств»,— констатирует он.— Большой авторитет, ум, рука нужны для повседневной борьбы с этим. Ведомства — говно; декреты — говно. Искать людей, проверять работу — в этом все» . Опасность, исходящая от бюрократий, расценивается Лениным как смертельная для социализма: «Без «аппарата» мы бы давно погибли. Без систематической и упорной борьбы за улучшение аппарата мы погибнем до создания базы социализма»

Сначала непосредственных производителей лишили права самостоятельно устанавливать цены, а затем — и права самостоятельно определять объем и номенклатуру производства. Фактически это означало, что производители в ходе свертывания нэпа были лишены прав собственности — прав владения, пользования и распоряжения своими средствами производства. Собственность из коллективной и частной превратилась в ведомственно-бюрократическую, а реальная хозяйственная власть перешла к партийным органам, наркоматам, ведомствам, которые стали разверстывать планы и фонды по отраслям, регионам и предприятиям.
Именно этот вопрос о власти был коренным вопросом переходного периода. Двоевластие периода нэпа, то есть политическая власть у аппарата, а хозяйственная — у непосредственных производителей (трестов, синдикатов, кооперативов, единоличников), завершилось победой аппарата. Само же свертывание нэпа было не ошибкой отдельных лидеров и даже не ошибкой большинства. Это был переворот, «революция сверху», совершенная узкой бюрократической прослойкой против большинства населения, против непосредственных производителей — рабочих, крестьян, интеллигенции.

Огромное значение имеют, конечно, отдельные личности. Проживи Ленин еще 20 лет, и никакого свертывания нэпа, принудительной коллективизации, репрессий не было бы — таков еще один распространенный довод в пользу наличия альтернативного пути развития. Что же, вероятно, оно так и есть: даже при недемократической политической системе только одного авторитета Ленина, вероятно, хватило бы, чтобы заблокировать экспансионистские устремления бюрократического аппарата. И, кстати сказать, то, что болезнь лишила Ленина работоспособности именно в начале 1923 года, уж никак нельзя назвать исторической необходимоважнейшее значение имел, несомненно, и состав партийных кадров, настроения в правящей партии. О. Лацис справедливо обращает внимание на резкий рост численности членов партии в 1924—1927 годах (с 350 тыс. до 1,2 млн. человек, более, чем в 3 раза всего за 4 года) за счет притока новых членов с минимальным политическим опытом и теоретическим багажом. Молодое, незрелое пополнение к концу 20-х годов с лихвой перевесило партийцев с подпольным стажем, что и позволило Сталину получить поддержку большинства партии и направить затем репрессии против меньшинства.

Но в данном случае речь даже не об этом — не о личностях и не о составе партийных кадров. При развитой системе демократического контроля над партийными и правительственными органами Сталин и его ближайшее окружение никогда не сумели бы привести бюрократию к абсолютной власти. Был бы Сталин, не было бы Сталина, была бы у него поддержка партии или нет, но при демократической политической системе, при реальной власти Советов чрезвычайное управление и репрессии оказались бы не то что не необходимыми, но и просто невозможными.

Попробуем теперь помечтать и хотя бы в общих чертах представить себе, куда вела та, другая дорога, с которой мы свернули в 20-е годы. По некоторым оценкам, в реальности к концу 30-х годов мы несколько опережали Германию по величине национального дохода, отставая при этом примерно вдвое по объему промышленного производства. Еще и в 1950 году объем промышленного производства у нас был несколько ниже, чем даже в ФРГ, а не во всей Германии. При сохранении же нэпа и его средних темпов развития индустрии советская промышленность к концу 30-х годов, как минимум, превзошла бы немецкую по объему производства, в том числе и по объему производства военного.

Что же дальше? А дальше снова быстрый экономический прогресс социалистической рыночной экономики, в ходе которого мы бы, как минимум, к настоящему времени догнали основные страны Запада по уровню хозяйственного развития, то есть по таким показателям, как производительность труда и доход на душу населения. По абсолютным экономическим показателям (объем национального дохода, промышленного производства и т. п.) мы бы, вероятно, существенно, в 1,5 — 2 раза опережали бы сейчас США, ибо население нашей страны на конец 80-х годов должно было бы составлять 400 — 500 миллионов человек (400 млн.— это при том крайнем предположении, что естественный прирост населения, составлявший в конце 20-х годов 2 процента, снизился бы затем до 1,5 процента). Иначе говоря, сегодня мы обладали бы крупнейшим в мире экономическим потенциалом, а не имели бы впереди себя 3 страны, а в перспективе близкой — и еще несколько государств.

После того как фашизм в конце 30-х — начале 40-х годов был бы повержен политическими средствами или в результате непродолжительной войны, геополитическое равновесие, даже если бы Германия осталась нерасчлененной, конечно бы, изменилось. На место прежнего традиционного военно-политического баланса (Англия, Франция, Россия против Германии) неизбежно пришел бы новый, биполярный, основанный на соотношении сил СССР и США, Востока и Запада. Это наверняка случилось бы еще в 40-е годы, когда Советский Союз и Америка по размерам своей военно-экономической мощи оставили бы позади все остальные страны. И даже если бы взаимное недоверие толкнуло бы поначалу две сверхдержавы на путь гонки вооружений и «холодной войны», разрядка началась бы никак не позже 50-х годов, когда сложился бы военно-стратегический паритет (включая ядерное оружие). А он непременно бы сложился, ибо экономика СССР, не обремененная издержками и чудовищным наследием сталинской эпохи, росла бы в 2—3 раза быстрее, чем это в действительности было.

И сегодня мы бы имели стабильный безопасный мир, свободный от ядерного оружия, или с небольшим контролируемым международными договоренностями его количеством. И мы имели бы высокоэффективную, конкурентоспособную экономику, интенсивно взаимодействующую с мировым хозяйством и играющую в нем подобающую нашим возможностям роль. А каким высоким мог бы быть авторитет нашей страны повсюду в мире, если бы реальный социализм в глазах международной общественности ассоциировался бы не с бедностью и подавлением политических свобод, а с благосостоянием и демократией! И если бы народы всей планеты убедились не в теории, а на практике, на нашем примере, в преимуществах социализма — общества, основанного на самоуправлении трудовых коллективов и достигшего высшего расцвета демократизма.
Это — только некоторые из наших упущенных возможностей. Теперь мы уже никогда не узнаем всего того, что было потеряно."

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Да Ленин въвежда НЕПа но дали би го запазил ако беше останал жив?Това е големия въпрос.Тази така наречена социалистическа пазарна икономика влиза в противоречие с основните постулати на болшевизма.Приемането на НЕП през 1921 година е било абсолютна необходимост защото алтернатива в разрушената страна просто е нямало.Но 1928 година е друга история.Дали Ленин би запазил НЕПа?Отговора е далеч от еднозначния.Ние с основание упрекваме Сталин за колективизацията и разкулачването но самия Ленин вероятно би постъпил по същия начин/ е може би не с такава брутална жестокост/.Нека си припомним прочутия Декрет за земята на Ленин още през октомври 1917 година.Тогава частната собственост върху земята е направо забранена.Разкулачването и колективизацията имат своите корени още в този Декрет и той няма нищо общо с лошия Сталин.Самия Ленин нееднократно е акцентирал върху опасността от "селската буржоазия" - тоест кулаците.НЕПа от 1921 година е една тактическа необходимост и Ленин като гъвкав политик го е съзнавал.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 59 минути, resavsky said:

Да Ленин въвежда НЕПа но дали би го запазил ако беше останал жив?Това е големия въпрос.Тази така наречена социалистическа пазарна икономика влиза в противоречие с основните постулати на болшевизма.Приемането на НЕП през 1921 година е било абсолютна необходимост защото алтернатива в разрушената страна просто е нямало.Но 1928 година е друга история.Дали Ленин би запазил НЕПа?Отговора е далеч от еднозначния.Ние с основание упрекваме Сталин за колективизацията и разкулачването но самия Ленин вероятно би постъпил по същия начин/ е може би не с такава брутална жестокост/.Нека си припомним прочутия Декрет за земята на Ленин още през октомври 1917 година.Тогава частната собственост върху земята е направо забранена.Разкулачването и колективизацията имат своите корени още в този Декрет и той няма нищо общо с лошия Сталин.Самия Ленин нееднократно е акцентирал върху опасността от "селската буржоазия" - тоест кулаците.НЕПа от 1921 година е една тактическа необходимост и Ленин като гъвкав политик го е съзнавал.

През 1921 година Ленин казва: "НЭП - это всерьёз и надолго, но не навсегда." Той е бил гениален тактик и стратег, а преди всичко прагматик, доказва го с Брест-Литовския мирен договор. Моето мнение е, че ако Ленин беше живял още 20 години, НЕП щеше да продължи, но не по този начин. По същество НЕП на Ленин е връщане към корените на социал-демокрацията като икономическа практика, а не бива да се забравя, че преди Ленин да се обяви за "болшевик" и комунист, той тръгва от Руската-социалдемократическа партия. Ленин въвежда режим на "военен комунизъм" по време на Гражданската война, но след края на тази опустошителна за Русия война, режимът на "военен комунизъм" вече не работи за нищо реално, освен за партийната върхушка, следователно Ленин го отменя и започва НЕП, който по същество е социалистическа/социал-демократична икономика, която и днес се практикува в много страни в света. През 1921-29 не съществува никаква заплаха от война, такава няма и до 1933, когато Сталин отново връща методите на "военния комунизъм, както авторите на цитираната от мен статия констатират, отказът от НЕП по същество е "революция отгоре на бюрократите в партията, които отнемат собствеността от работниците и селяните". Но нека публикувам първите две части от статията на Шмельов и Павлов, те много добре анализират случилото се през 1921-29 в СССР:

Имаше ли алтернатива през 1929 ?

 

Всичко започна с регулиране на цените

Това вероятно ще изглежда парадоксално за мнозина, но ние сме убедени, че краят на НЕП не започва с решенията от 1929 година. Той започна още по времето в разгара на самия НЕП. Започва с един от важните елементи на икономическия механизъм на НЕП - от регулиране на цените. Възпроизвеждайки предимно спомагателна, но като цяло положителна роля в периода на НЕП, този елемент, цените, през втората половина на 20-те години, първоначално постепенно и след това изведнъж придобива решаващо значение и формира основата на цялата командно-административна система, която заменя социалистическата пазарна икономика.

Преходът от "военен комунизъм" към НЕП през 1921 г. бе съпътстван от въвеждането на пазарни цени, които се колебаят свободно в зависимост от търсенето и предлагането. В селското стопанство селяните успяват да продават зърно на пазарни цени, в промишлеността, нововъзникващите тръстове и синдикати, както и в частния сектор кооперациите, започват да определят цените самостоятелно, в зависимост от пазарните условия. Комитетът по цените, създаден от Народния комисариат по финансите и Комисията за вътрешна търговия към Съвета по труда и отбраната, създаден през 1921-1922 г.,не се занимава директно с ценообразуването (планирането): определените цени са предимно ориентировъчни и до декември 1923 г. обхващат само основни стоки. Въпреки това пазарният така заложеният механизъм за ценообразуване, не работи напълно добре, което доведе до появата на големи ценови несъответствия, а те от своя страна предизвикаха намесата на държавата.

Най-важната диспропорция е бързият растеж на цените на промишлените стоки в сравнение с цените на селскостопанските продукти - т.нар. „Ценови ножици“. От 1913 г. цените на всички стоки, както промишлени, така и селскостопански, са се увеличили, а от 1917 г. този растеж рязко се ускорява. Но пропорцията помежду им им до 1922 г. в общи линии остава една и съща - цените на промишлените стоки са се увеличили едва 1,2 пъти повече от цените в селското стопанство. Това беше доста обяснимо, защото промишлеността беше унищожена повече от селското стопанство, основано на по-примитивни машини.

От края на 1922 г. картината се променя радикално: цените на промишлените продукти непрекъснато изпреварват селскостопанските цени в техния растеж, така че до есента на 1923 г.разтварянето на ножиците на цените вече е достигнало над 300% или, с други думи, относително високата цена на промишлените стоки се е увеличила в сравнение със селскостопанските суровини срещу 1913 повече от 3 пъти. За да купите 1 плуг през 1913 г., бяха достатъчни 10 пуда от ръж , през 1923 г. - 36 пуда ръж.

Тогавашните и съвременни изследователи на "ценовите ножици" през 1923 г. посочват много фактори като причини за тяхното формиране, по-специално по-бавното възстановяване на промишлената производителност, остър недостиг на промишлени стоки, кредитирането на градската индустрия чрез емитирането на новата обезпечена със злато валута червенец, който почти не достигна в селото, и др. Изглежда обаче, че в края на краищата решаваща роля изигра друг фактор, който тогава беше слабо изучен от икономиката, но става все по-важен за икономическото развитие на страната.

Става дума за модели на ценообразуване в олигополния модел познат и на Запада, т.е. контролирани цени на пазара от няколко големи доставчици, и по-специално, че този модел е много по-различен от пазара с атомистична структура, където конкуренцията е перфектна. Ако индустрията е доминирана от малък брой големи фирми, така че конкуренцията от външни лица е ограничена, те със сигурност ще се договорят помежду си за повишаване на цената чрез ограничаване на предлагането (производството), тъй като това позволява увеличаване на печалбите.

Олигополното увеличение на цените предизвика ограничаването на промишленото производство, което настъпи в голям мащаб през 1923 г. в съветската индустрия след формирането на тръстове и синдикати. Тези мощни асоциации всъщност станаха монополисти в своите индустрии, а нашата индустрия след създаването й се оказа най-монополизираната в света. Със слабото регулиране на цените тогава тръстове и синдикати, съвсем естествено, тръгнаха по пътя на ценовото раздуване чрез манипулации и мошеничество. Те отказаха да ги намалят, въпреки очевидната невъзможност да продават продуктите си на толкова високи цени, тъй като продажбата дори на част от продуктите им по изкуствено завишени цени обещаваше по-голяма печалба от продажбата на всички продукти на равновесни цени, което им осигури пазарен клиринг. Създаде се едновременно криза в продажбите и пресищане със стоки, което изглеждаше особено нелепо и парадоксално в страна, която току-що започваше да възстановява икономиката и се нуждаеше от най-необходимите стоки.

Още в края на 1922 г. - началото на 1923 г. цените на промишлените продукти са толкова високи, че дотогава нерентабилните тръстове започват да работят с печалба. Но дори и размерът на печалбата не отразява реалния мащаб на монополното надценяване, тъй като печалбата много често се криеше в себестойността - производствените разходи: при изчисленията за себестойността, трудоемкостта на продуктите, цената на суровините и материалите, амортизационните отчисления и др. от данъчно облагане и, най-важното, те представяха счетоводно така нещата, че производството да не изглежда печелившо, като по този начин оправдаваха по-нататъшно увеличение на цените.

Например, в края на 1923 г. Резинотрест настоява, че цената на направените от него галоши е 5.22 нови рубли, поради което установената продажна цена от 5 рубли е нерентабилна. При проверка в Държавната комисия по планиране, се оказа, че цената, която осигурява 10% печалба е само 3.35 рубли. Държавната администрация на горивната промишленост, която монополизира добива на въглища в страната, повиши цените на въглищата до ниво, което постави всички потребители на ръба на фалита и не искаше да ги намалява, въпреки очевидното свръхпроизводство. Когато по искане на Народния комисариат на железниците - един от основните потребители на въглища - два басейна на въглища бяха прехвърлени към него, се оказа, че действителните разходи за добив на въглища са много по-ниски от тези, изчислени в изчисленията на ГУТ.

Монополната позиция на Синдиката на металурзите, който обедини металургичната индустрия, машиностроенето и металообработването, напълно се използваше в тяхна полза. Благодарение на действията на Синдиката за изкуствено ограничаване на продажбата на метал и повишаване на цената му в Урал, възникна пазарен глад за метали. Една от страните в Синдиката, тръстът Селмаш, който включваше селскостопански инженерни заводи, продаваше само една четвърт от продукцията си през 1922-1923 г., а другите три четвърти отидоваха в склада. До есента на 1923 г. запасите им вече бяха 2 пъти по-големи от очакваното да бъдат реализирани през следващата година. С други думи, съотношението на запасите в даден момент към средния месечен обем на продажбите (индикатор, широко използван в западните статистики за оценка на състоянието на ситуацията и колебания, например, в американската промишленост през последните десетилетия, е доста тесен между 1.4 и 1.9) в съветската селскостопанска техника по време на кризата с продажбите през 1923 г. беше 24! Селмаш обаче не намали цените, умишлено ограничавайки продажбите, за да реализира монополни печалби.

От общото правило, както винаги, имаше, разбира се, изключения. Всесъюзният текстилен синдикат (ВТС), оглавяван от синдикатния ентусиаст В. Ногин, започна да понижава цените по собствена инициатива, дори преди правителството да реши. Но в този случай, ВТС действаше в съответствие с националните интереси, благодарение на добросъвестността на своите лидери и въпреки чисто търговското си предимство. Освен това монополът на Синдиката на текстила не бе абсолютен, а конкуриран от частни собственици и домашно селско производство на коноп, лен и вълнени тъкани, което се увеличи с увеличаването на изкупните цени на синдиката.

През есента на 1923 г., когато всички складове вече бяха задръстени, обемът на производството в държавната индустрия престана да расте и остана на това изкуствено ниско ниво почти година. Всичко това очевидно изискваше намесата на държавата и тя наистина се намеси. От горе, от центъра, започнаха да се определят цените на промишлените стоки, така че тръстовете и синдикатите загубиха възможността за монополен натиск върху пазара. С понижаването на цените държавата оказва натиск върху производителите, принуждава ги да намерят резерви за увеличаване на печалбите, да мобилизира усилията за увеличаване на ефективността на производството, което вече може да осигури растеж на печалбата.

Правителството предприе широка кампания за намаляване на цените в края на 1923 г., но наистина всеобхватно регулиране на ценовите пропорции започна през 1924 г., когато циркулацията напълно се прехвърли към стабилна обезпечена със злато валута, а функциите на Комисията за вътрешна търговия бяха прехвърлени към създадения Вътрешен търговски комисариат с широки права в определяне на цените. След това предприетите мерки се оказаха успешни: цените на едро за промишлените стоки намаляха от 1 октомври 1923 г. до 1 май 1924 г. с 26% и продължаваха да намаляват; запасите бяха разтворени, възобнови се растежа на производството.

През целия период до края на НЕП, въпросът за цените продължи да бъде ядрото на държавната икономическа политика: повишаването им от тръстове и синдикати заплашваше да повтори кризата с продажбите, а намаляването им извън мерките (заедно с частния сектор, който работеше редом с държавния) неизбежно водеше до обогатяване на частния сектор, ресурсите на държавните предприятия се преливаха към частната индустрия и търговия. Частният пазар, където цените не бяха обвързани, но се определяха в резултат на свободната игра на търсенето и предлагането, послужи като чувствителен барометър, чиято стрелка, веднага щом държавата направи погрешни изчисления в ценовата политика, посочваше погрешното й изчисление.Трудно беше да се очаква, че едно правителство, което за първи път в света е започнало общо регулиране на цените и изобщо няма опит в тази област, ще се справи безпогрешно с всичко изведнъж. Дори и сега, когато икономиката напредна далеч в областта на ценовия анализ и са разработени математически модели на движение на цените, съществуват големи съмнения относно практическата способност на централната власт разумно и ефективно да регулира не само всички цени, но дори и основните ценови пропорции. Това е още по-вярно за онова време: председателят на Висшия икономически съвет нарече натиска върху предприятията чрез ниски цени „тромава работа”. На практика изглеждаше така, че центърът, просто е неспособен да провери коректността на ценовите изчисления за отделни продукти, които бяха представени на Народния комисариат за вътрешна търговия от тръстове и синдикати. Ето защо периодично се провеждаха кампании за намаляване на цените на промишлените стоки (кампании от 1924 г., 1926 г., 1927 г.).

Като цяло обаче регулирането на цените несъмнено е било успешно. Основните ценови пропорции се запазват. Общото ниво на цените след въвеждането на червонеца/новата рубла в обращение през 1922 г., въпреки че се колебаеше доста силно, като цяло не се повишаваше. Държавната икономическа политика с помощта на специфични, дотогава неизвестни методи - чрез промени в цените и разпределение на субсидиите за разширяване на производството - осигури като цяло, успешно регулиране на продукцията в пазарна икономика със силни елементи на монопол. Това е исторически факт и най-важният икономически резултат на НЕП.

Но в ценовото регулиране имаше друга, не много забележима тенденция отначало. Ценообразуването се извършваше от бюрократичен апарат, който преследваше собствените си интереси, различни от тези на работническата класа и селяните, и използваше всяка възможност да разшири своята власт. С развитието на НЕП все повече апаратът превръщаше регулирането на цените в лост за установяване на своето господство над икономиката.Трагедията на ситуацията е, че тогавашната пазарна икономика не можа да се противопостави на експанзионистките стремежи на бюрокрацията. Нямаше адекватен политически механизъм за пазарна икономика, който да блокира ненаситното желание на апарата да узурпира не само политическата, но и икономическата власт. Развита система за политически контрол над апарата бюрократи, който своеволничеше над преките производители не съществуваше.

Липсата на демокрация в процеса на вземане на решения относно ценообразуването в крайна сметка се превърна в Ахилесовата пета на пазарна социалистическа икономика и изигра фатална роля в съдбата на НЕП. Започвайки правилно - с регулиране на най-важните ценови пропорции с цел поддържане на балансиран икономически растеж, висшата бюрокрация в крайна сметка използва делегираната й в сферата на ценообразуването власт да реализира амбициозните си политически планове и да унищожи икономиката на НЕП.

Докато все още имаше здрава демократична атмосфера в партията и правителството, настъплението на бюрокрацията можеше да бъде задържано и въпреки нейните амбиции за власт ценовото регулиране се извършваше главно в интерес на каузата да се осигури балансиран икономически растеж. Но силите на бюрократичната машина, която набираше скорост и отделни членове на партията, които напълно съзнаваха предстоящата заплаха, бяха очевидно неравнопоставени.

До края на 1920 г. в Президиума на Висшия икономически съвет и провинциалните съвети на националната икономика около 60% от всички членове са били работници. Ленин неведнъж е писал, че профсъюзите са създали Висшия съвет на народното стопанство, а в дългосрочен план е неизбежен преходът към профсъюзни структури за изграждане на широкомащабно производство и по този начин сливането на профсъюзите с държавните органи.

Икономическата бюрокрация се концентрира и нараства след смъртта на Ленин предимно не във ВСНХ /Висшия икономически съвет/, а във Наркомвнуторг/Народния комисариат по вътрешна търговия/, който беше подчинен на Л. Каменев, първо като председател на Съвета на труда и отбраната, а след това и директно - като комисар по вътрешната търговия. ВСНХ  регулираше икономическите дейности на тръстовете с помощта на субсидии, отпускани за разширяване на производството, Наркомвнуторг - чрез ценообразуването.

През 1925–1926 г. Висшия икономически съвет и Народният комисариат по вътрешна търговия имаха различия по два основни въпроса. Висшия икономически съвет смята за невъзможно да се извърши индустриализация за сметка на селяните, но Каменев, председателят Наркомвнуторг настоява да "се одерат селяните". Освен това Дзержински, който беше председател на Висшия икономически съвет, категорично възрази срещу плановете за "нормирани твърди доставки" на стоки, предложени от Каменев, което по същество означаваше преход към пряко законодателно планиране на производството. Комисарят Каменев в пълно съгласие със законите за вътрешното развитие на бюрократичния апарат, започвайки с ценовото регулиране, сега изискваше разширяване на своето влияние, което да му дава право да планира продукция в натура, независимо от цените.

Широки правомощия за регулиране на цените бяха предоставени на апарата (Комвнуторг) през есента на 1923 г. по време на търговската криза: това беше необходимост, тъй като монополизираната пазара икономика не можеше да функционира нормално без регулиране на цените от центъра. С течение на времето обаче регулаторният апарат, сформиран в интерес на тръстове и синдикати, започна да излиза от техния контрол и да работи срещу създателите му; от слуга апаратът се превърна в господар, все повече и повече насилващ пазарната икономика, която го създаде. Пазарът пречеше на Народния комисариат по вътрешна търговия, тъй като пречеше на бюрокрацията като цяло, която по принцип не толерира други регулаторни механизми освен собствената си бюрократични, командно-административни механизми. Всъщност, Народният комисариат по търговията се стремеше да замени пазара със собственото си планиране за производство, дистрибуция и потребление, за да може той, Народният комисариат по търговията, сам да реши какво, къде и колко ресурси да насочи. Особено много пречеха на Народният комисариат по търговията, разбира се, морето от селски стопанства, които бяха извън неговия контрол, имайки възможност да изберат дали да продават хляб на държавата или на свободен пазар.

ВСНХ /Висшия икономически съвет/ се противопостави на атакуващия комисар на търговията Каменев. Дзержински поиска от него да подаде оставка или да му прехвърли на него подчинението на Народния комисариат по вътрешна търговия, тъй като не можеше да продължи да работи по този начин - всеки въпрос беше свързан с бюрократични одобрения, а Ленин и Дзержински разбираха колко вредни за икономиката на страната са опитите на бюрократичния апарат да промени националните икономически пропорции, вървейки срещу пазарните сили. "Ако не поемем правилната линия в управлението на националната икономика, ако не намерим правилния ритъм, пише Дзержински през юли 1926 г. на В. Куйбишев, който го замени по-късно като ръководител на Висшия икономически съвет, нашата опозиция ще расте, каквито и червени пера кичим върху главите си ... ". Тези думи, написани от Дзержински малко преди смъртта му, се оказаха пророчески. Може би е сгрешил в едно - опозицията дори не използва грешките на Висшия икономически съвет в икономическата политика (практически нямаше такива грешки). Тя се възползва от политическата ситуация, в която нямаше контрол отдолу на апарата.

Отказ от НЕП

Към 1925 година националната икономика беше успешно и бързо възстановена, вече беше ясно, че през следващата година, според повечето показатели, страната ще достигне нивото от 1913 г. и ще започне действителното разширяване на производството, изграждането на нова социалистическа икономика. Какво трябва да стане, къде, в кои сектори трябва да се насочат средствата на първо място - тези въпроси се превръщат от чисто абстрактни в практически, осезаеми и актуални. Необходимостта от индустриализация, широкото обновяване на промишления капацитет и прехвърлянето на предприятията на нова техническа база бяха осъзнавани от всички. Но откъде да намерим модерно оборудване в огромна селска страна с архаична индустрия? Да се произвежда такава в изостаналите инженерни заводи в страната беше невъзможно. И така, имаше само един изход: да закупим технически модерно оборудване за машиностроителни заводи от чужбина, да построим нови заводи и с тяхната помощ да прехвърлим цялата индустрия и цялата национална икономика на нова техническа база. Необходима бе валута, а валутата идваше от зърно и само от зърно - традиционна експортна стока, основната експортна позиция на предреволюционната Русия.

Всичко, следователно, се основаваше на закупуването на зърно, увеличаването на което зависеше от датите и темповете на превръщане на съветската Русия от аграрна, изостанала страна в напреднала индустриална сила. Относно въпроса как да се извършват тези доставки на зърно - и всъщност по въпроса за начините на индустриализация - мненията в партията се различават още през 1925 година. Към XIV конгрес, проведен в последните дни на 1925 г., се оформи „нова опозиция”, водена от Г. Зиновьев и Л. Каменев, изискваща разширяване на селскостопанския износ, като се атакуват „заможни елементи” в селото. Вярвайки, че забогатяването на селяните представлява заплаха за социализма, те всъщност настояваха за изземване на селскостопанския излишък в полза на града, замествайки лозунга на Дзержински и Ленин "с лице към селото" с лозунга "с юмрук към селото".

Година по-късно Л. Троцки повтаряше същите тези фрази. Предвиждайки неизбежността на скъсване на съюза със селяните, той настоява за възможно най-високата степен на индустриализация, финансирана от селото, чрез увеличаване на данъчното облагане на селяните, повишаване на цените на промишлените стоки и т.н.

В същото време, снабдяването със зърно, върху което се залагаха  всички надежди за бъдеща индустриализация, не вървеше много гладко. През есента на 1925 г. не бе изпълнен планът за закупуване на зърно за износ, който трябваше да даде валута за закупуване на чуждестранно оборудване. През 1926 г. обаче държавните поръчки се увеличиха до 11,6 млн. тона в сравнение с 8,9 млн. тона през 1925 г., но дори и това не беше достатъчно. Страстите около зърнените доставки станаха напрегнати: един чисто икономически въпрос се превърна в най-важният политически въпрос, този за бъдещето на политиката на НЕП, бъдещето на „пазарния социализъм“ зависеше от взетите решения. По същество ставаше въпрос за увеличаване на дела на  фонд натрупване в националния доход, като по този начин да се осигурява ускорено разширяване на инвестициите в техническата реконструкция на дълготрайните активи. По същество ставаше въпрос за рязка промяна на най-важната част от възпроизводството - между потреблението и натрупването. Но в конкретната ситуация от онова време всичко се концентрира в държавните поръчки за зърно.

От гледна точка на икономическата наука пазарният,естествен начин, за увеличаване на правителствените поръчки за зърно е чрез увеличаване на цените на доставките и едновременно с това увеличаване на данъчното облагане на земеделските производители. Високите цени на обществените поръчки ще стимулират продажбата на зърно от страна на селяните на държавата, а не на свободния пазар. От своя страна са необходими високи данъци, за да се покрият държавните разходи за снабдяване със зърно на по-високи цени и в същото време да се изтеглят част от парите, получени от селяните от продажбата на зърно, които индустрията не може да осигури със стоки - до 1925—1926 г. кризата с продажбите бе заменена от стоков глад, търсенето на потребителски стоки надвиши предлагането и беше възможно да се осигури балансиран пазар, като едновременно с това се увеличи фондът за натрупване само чрез повишаване на данъците.

Друг въпрос е дали бе чак толкова много необходимо това планиране на рязко нарастване на темпа на натрупване, тъй като темповете на икономически растеж В Русия бяха най-високите в света през 20-те години на миналия век, с тогава съществуващия умерен дял на фонда за натрупване в националния доход. Необходимо ли бе да се коригира историята, да се насилва естественото развитие на събитията? От днешната гледна точка отговорът е очевиден.

А тогава ... тогава икономическите стимули и методите за отчитане на разходите не бяха използвани за увеличаване на степента на натрупване чрез увеличаване на доставките на зърно. Избран бе друг път - държавата започна да принуждава по непазарен път изземването на зърно от селяните. Да отрежеш един крак е по-лесно, отколкото да го лекуваш, а и този метод е добре познат на бюрократите в Русия.  За да се организира ефективна данъчна система, способна да предостави на държавата необходимия мащаб на натрупване и зърнени ресурси, държавната бюрокрация се нуждае от толкова много знания, умения и, разбира се, някакво търпение. Нито едното, нито другото, нито третото бяха присъщи на тогавашната партийна бюрокрация.

Цените на обществените поръчки не бяха повишени - за основните селскостопански продукти те останаха на стабилно ниво "НЕП". В същото време от 1928 г. започна бързото повишаване на цените на дребно за всички стоки, както промишлени, така и селскостопански. Разликата в цените на държавните доставки на зърно и цените на зърното на частния пазар достигна 100% в полза на пазара. Селяните, разбира се, предпочитаха да продават зърно на частни собственици - на по-високи цени, което създаде трудности с държавните поръчки. През 1926/27 и 1927/28 планираните цени на поръчките едва покриваха производствената цената на зърното. В резултат на повишаването на цените на дребно за потребителските стоки реалните доходи на селяните започнаха да намаляват. През април и юни 1928 пленумите на ЦК на партията вече обсъждат конфискация на „излишъка“ от зърно, незаконни претърсвания, престрелки, забрани на търговията на пазари и други неща, автомобилът на конфискацията вече набира скорост. През есента на 1928 г. бяха предприети спешни мерки срещу "кулаците" и дори сред средните селяни - те бяха обвинени че крият излишъците от зърно и то бе обявено за конфискуция. Всъщност държавните поръчки се превърнаха от доброволни, чийто обем се регулираше от икономически лостове (цени, данъци), в задължителни, насилствени, чрез конфискация на произведения продукт. От лятото на 1929 г., когато започва принудителното създаване на колективни стопанства, принудителното изземване на реколтата става правило и се разширява рязко до 23 милиона тона през 1930 година. Новосъздадените колективни стопанства изграждат отношенията си с държавата въз основа на договаряне - споразумения за задължително снабдяване със селскостопански продукти в замяна на промишлени стоки; през 1933 г. сключването на договори е заменено със система за задължително доставяне на продукти на държавата по твърди цени и нормативи - от всеки хектар планирани култури - по фиксирани цени. Следователно колективните стопанства останаха кооперативни само по форма, по-точно, по име и всъщност се превърнаха в държавни селски предприятия, чиято основна задача беше да изпълнят плана за доставка. Малкото останали индивидуални земеделски стопани също бяха задължени да предадат на държавата месо, мляко, картофи, ориз и вълна.

През първия петгодишен план 40% от приходите от износ бяха износ на зърно. През 1931 г. 1/3 от световния внос на машини и оборудване се падаше само на СССР, а 80-85% от цялото оборудване, инсталирано по това време в съветските фабрики, е закупено от Запад.

Индустриализацията всъщност се осъществява в пълно съответствие с рецептите на „новата опозиция” и троцкистите. На хартия, в официални документи това не е записано, но на практика беше точно това. Н. Бухарин и неговите поддръжници, които се опитваха да спрат въвеждането на конфискацията в селото и разпадането на НЕП, бяха отстранени от отговорните постове в партийния апарат през 1929-1930.

В крайна сметка, чрез пожертване на селското стопанство беше постигнато рязко преразпределение на националния доход в полза на фонда за натрупване. Съотношението на брутните инвестиции към националния доход се увеличи почти 1.5 пъти. Но такова рязко разбиване на основната част от възпроизводството всъщност е постигнато с цената на унищожаването на пазарната икономика. Съюзът на града и селото, съюзът на пролетариата и селяните, които Ленин смяташе за първи и най-голям успех на руската революция, бяха превърнати в система на организирана неикономическа експлоатация на селото от града, в система на принудително изпомпване не само на излишъка, но и на необходимия продукт от земеделието в полза на индустрията.

Освен това сривът на НЕП в други области също се простира на широк фронт. В промишлеността, в съответствие с решението на Народните комисари от 1927 г., производствените планове бях създадени от тръстовете. В края на 1929 г. тръстовете се трансформират от мощни самоподдържащи се предприятия във подчинени звена на централното бюрократично управление на промишлеността, а в началото на 30-те години те практически престават да съществуват. Всъщност беше възстановена строго централизираната система за индустриално управление от периода на “военен комунизъм”. От 1928 г. синдикалната търговия започва да се замества с разпределение на ресурсите от по-горе: до края на 1930 г. само 5% от промишлените продукти се доставяха по договори на доставчици с потребители срещу 85% през предходната година.Частникът последователно беше изтласкан от всички индустрии. До 1933 г. делът на частния сектор в производството падна в сравнение с 1928 година от 18 на 0,5% в промишлеността, от 97 на 20% в селското стопанство, от 24% на нула в търговията на дребно. Започнато от държавата в 1927 г. прекратяване на концесиите приключи през 1933 г., когато всички концесии бяха отменени, с изключение на няколко риболовни дейности.

Данъчната реформа от 1930 г. замени 63 вида различни данъци и плащания, с помощта на които държавата предварително регулираше развитието на икономиката, само с две основни ставки, а това бяха  данък върху оборота и данък върху печалбата (за колективните стопанства същата роля играеше данък върху доходите). С въвеждането на задължителни планови цели, фискалните лостове за регулиране на производството загубиха своето значение, а данъците останаха само с една функция - да осигурят приходите на хазната. В периода 1930-1932 г. се проведе кредитна реформа, която замени кредита с планирано банково финансиране. Търговските заеми - на някои предприятия към други - бяха забранени и заменени с пряко централизирано кредитиране. Дългосрочния заем за инвестиции за държавни предприятия и организации беше отменен. Вместо това, се невъзстановимо финансиране, правено от няколко банки за дългосрочни инвестиции, които всъщност вече не бяха кредитни институции: сметките на тези банки, подчинени на Народния комисариат по финансите, концентрираха само собствените  финансови ресурси на предприятията и бюджетните средства за капиталови инвестиции и да харчат тези средства.банки могат само в съответствие с плановете на предприятията. Дългосрочният заем в истинския смисъл на думата (предоставянето на кредити с лихви) се запазваше само за колективни ферми, промишлени и потребителски кооперации. Краткосрочният заем бе концентриран в Държавната централна банка: кооперативните банки бяха премахнати и техните операции прехвърлени към Държавната банка. До 1933 г. Държавната банка отпускаше 97% от всички краткосрочни кредити.

Малкото останали кредити за частни предприятия бяха затворени. До 1941 имаше само 7 банки - Държавната централна банка, Внешторгбанк и дългосрочните инвестиционни банки /последните бяха обединени в Стройбанк през 1959 г., така че броят на банките беше сведен до 3/

Така стана формирането и утвърждаването на командно-административната система. Към края на първия петгодишен план командната икономика бе станала доминираща във всички сфери на икономическия живот. Пазарните, стоково-паричните форми на комуникация между икономическите агенти бяха навсякъде заместени от директивата за планирано разпределение на ресурсите и продуктите. Приключи най-тежкият период в историята на съветската национална икономика, чиято същност беше ликвидиране на социалистическата пазарна икономика и преходът й към строга централизация с едновременно мащабно преразпределение на средствата от фондовете за натрупване и потребление от селото към акумулиращия фонд на града.

Ако това беше троцкизъм, то този троцкизмът беше в толкова груба, азиатска форма, за която вероятно не бе сънувал никой от лявата опозиция от 20-те години. Както правилно отбеляза Данилов, „ние няма да лишим Сталин и неговата група от правото на авторство върху принудително експроприиране срещу селските маси” . Да добавим и ние - и срещу всички останали.

Следва...

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 1 час, resavsky said:

Да Ленин въвежда НЕПа но дали би го запазил ако беше останал жив?Това е големия въпрос.Тази така наречена социалистическа пазарна икономика влиза в противоречие с основните постулати на болшевизма.Приемането на НЕП през 1921 година е било абсолютна необходимост защото алтернатива в разрушената страна просто е нямало.Но 1928 година е друга история.Дали Ленин би запазил НЕПа?Отговора е далеч от еднозначния.Ние с основание упрекваме Сталин за колективизацията и разкулачването но самия Ленин вероятно би постъпил по същия начин/ е може би не с такава брутална жестокост/.Нека си припомним прочутия Декрет за земята на Ленин още през октомври 1917 година.Тогава частната собственост върху земята е направо забранена.Разкулачването и колективизацията имат своите корени още в този Декрет и той няма нищо общо с лошия Сталин.Самия Ленин нееднократно е акцентирал върху опасността от "селската буржоазия" - тоест кулаците.НЕПа от 1921 година е една тактическа необходимост и Ленин като гъвкав политик го е съзнавал.

Ресавски, според мен трябва да се прави разлика между "разкулачването" на Сталин и "собственост на земеделска земя". Декретът на Ленин от 1917 одържавява цялата обработваема земеделска земя; през 1922 излиза Земельный кодекс РСФСР 1922 г. /това е в началото на НЕП/, отново писан под диктовка на Ленин, в който:

"Подтверждалась отмена частной собственности на землю. Она предоставлялась в пользование желающим ее обрабатывать. Допускалось по усмотрению крестьян как общинное, так и единоличное и "товарищеское" (коллективное) землевладение. Все эти формы объявлялись равноправными. Допускался выход крестьян из общины (только при общих переделах или коллективный). В отличие от законов времен Гражданской войны, разрешались (с серьезными ограничениями) аренда земли и использование наемного труда. "

http://museumreforms.ru/node/13713

Аренда, а не собственост, за това пледират и есерите, то е гвоздей в програмата им, за такъв селски вид социализъм в Русия пише и Маркс в трудовете си; но "разкулачването" не е отнемане на земя от едрите земеделци, а отнемане на продукция. И лишаването на отделни индивиди от правото да арендуват големи площи. Както и правото им да използват наемен труд, което обаче не важи за държавата, всички стават нейни наемници-крепостни.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Ееххх, да можеше тази тема да се цъкне и телепортира в "Икономика" , но така че без да разберат братята от клуба "фружин и сие", ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха

 

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Има разлика разбира се.Но именно този Декрет е началото.Разкулачване не е просто  процес на отнемане на продукция.Нещата са много по  сложни.На  кулаците е отнемано буквално цялото имущество.Често са и убивани на място.Които са оцелявали са били депортирани.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

http://istmat.info/node/44292

Най важния документ по отношение на разкулачване.Кулаците са разделени на три категории.Най опасните са първа като за тях се предвижда дори незабавен разстрел.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Хайде да кажем така, кулаците не са били едри собственци на земя, тя е била одържавена още през 1917, кулаците са били едри арендатори на държавна земя с право да използват свой инвентар /имущество/ и наемен труд, разкулачването ги лишава от тези две техни законни права - на арендатори с право да наемат наемен труд и на собственици на инвентар. По този модел наричаха "кулаци" едрите и средни собственици и в българското село, макар че съветските "кулаци" не са били собственици. "Разораната целина" на Шолохов дава добра картина с насилствената колективизация и борбата срещу "кулаците", макар и от класово-партийна /на номенклатурата/ гледна точка, там мястото на "добрите" и "лошите" е обърнато огледално, времена и нрави. Както пишат Шмельов и Павлов, лозунгът на Ленин "да се обърнем с лице към селото" се подменя с "да се обърнем с юмрук /кулак/ към селото." Впрочем номенклатурата се обръща "с юмрук" и към работниците, тя ги приравнява като крепостни на държавна издръжка, които не зависят финансово от резултатите на своя труд, както и колхозниците.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

Нека уточним че кулаците /с много малки изключения/ не са бившите помешчици собственици на огромни поземлени владения.Кулаците са в повечето случая обикновени предприемчиви селяни замогнали се в резултат на собствения си труд и умения.Или казано с други думи най способните земеделски производители.Обикновено площите които са обработвали са били от порядъка на 50 -60 декара.

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 1 час, Б. Киров said:

Частникът последователно беше изтласкан от всички индустрии. До 1933 г. делът на частния сектор в производството падна в сравнение с 1928 година от 18 на 0,5% в промишлеността, от 97 на 20% в селското стопанство, от 24% на нула в търговията на дребно.

 

Да, и тези хора са давали със собствения си труд 97 процента от цялата селскостопанска продукция, която както се вижда, по специално зърното, е служела като основно перо за износ, каквото е сега нефта /суровинно ориентирана икономика/ за индустриализацията и модернизацията на Русия. Бюрократите убиват "златната си кокошка", за да и отнемат по-бързо яйцата, но след това са принудени да търсят друга "златна кокошка" в нефта, защото те това могат, да прибират плодовете на чужд труд, за друго не стават.

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История

А най куриозното в ситуацията с кулаците е че част се оказват бивши червеноармейци взели активно участие в Гражданската война-Просто след 1921 година хората са се позамогнали малко.Е и те ли да бъдат обявени за контрареволюционни елементи?Такъв герой има между другото и в "Разораната целина".

 

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Преди 1 минута, resavsky said:

Такъв герой има между другото и в "Разораната целина".

Припомни ми кой беше, оттам си спомням само името на комисаря Давидов, железния сталински сокол.

Нищо чудно, повечето червеноармейци са били селяни, Русия по онова време е много аграрна страна, около 85 процента са живеели в селата и 15 процента в градовете.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Преди 21 минути, resavsky said:

Нека уточним че кулаците /с много малки изключения/ не са бившите помешчици собственици на огромни поземлени владения.Кулаците са в повечето случая обикновени предприемчиви селяни замогнали се в резултат на собствения си труд и умения.Или казано с други думи най способните земеделски производители.Обикновено площите които са обработвали са били от порядъка на 50 -60 декара.

 

Мисля във феникса бяха пускали табличка, какво се е възприемало като "кулак". Хора с две крави и две прасета са се водили кулаци. Реално огромна част от кулаците, по българските стандарти биха били малоимотни селяни и в България биха получавали данъчни облекчения през 30-те. 

Това което описваш, аз го наричам "регресивна социална еволюция". Изчакваш по-способните и по-работливите да изплуват и после ги избиваш/депортираш/обезземляваш и т.н. Успешно са им унищожавали и поколението. Огромен процент от децата под 14 години умират по време на депортациите в Сибир. Накрая, чак безчовечните болшевики се стряскат от тази изродщина и започват да хвърчат дописки и доклади, но прекалено късно, пък и няма данни Сталин много да му е пукало. В крайна сметка разрешават поне деца, на които родителите са депортирани, но имат роднини/приятели при коиро могат да останат, да не се депортират. 

Така че не е само икономиката. Ако НЕП-беше останал то тогава е възможно разкулачванията, преселенията, гладомора, разстрелите по квоти и терора, като през 37-ма не се бяха случили. Тогава СССР и особено РФ, щяха да имат съвсем различен човешки потенциал. 

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История
Преди 1 час, Б. Киров said:

Припомни ми кой беше, оттам си спомням само името на комисаря Давидов, железния сталински сокол.

Нищо чудно, повечето червеноармейци са били селяни, Русия по онова време е много аграрна страна, около 85 процента са живеели в селата и 15 процента в градовете.

Тит Бородин

Link to comment
Share on other sites

  • Модератор История
Преди 1 час, Amazonski said:

Така че не е само икономиката. Ако НЕП-беше останал то тогава е възможно разкулачванията, преселенията, гладомора, разстрелите по квоти и терора, като през 37-ма не се бяха случили. Тогава СССР и особено РФ, щяха да имат съвсем различен човешки потенциал. 

Няма друг такъв случай в историята на човечеството сам да обезглавиш селското си стопанство.Какво ли би станало с Америка ако в средата на 19 век на някой президент в Америка му беше хрумнало да национализира всички големи и средни ферми в страната.Да прати най способните фермери на заточение и да разграби имуществото им.Между другото да се твърди че кулашката класа е имала някакви политически амбиции е просто смешно.Политическия живот в Русия до 1914 година е съсредоточен в големите градове а неграмотността в селата гони 90 процента.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...