Отиди на
Форум "Наука"

Recommended Posts

Преди малко видях навън, до контейнера за боклук, странен човек, чийто поглед някак ми напомни един мой разказ от поредицата ми "психо":zlo:. За разлика от предишния /"Отиват си"/, в този разказ главният герой, освен от самота, полудява и от мизерия – от тежка битова и духовна мизерия. Това, разбира си, не е приятно за четене. Но тогава и целта ми е била такава – да не е приятно. Никак даже. Но ето го:

 

                                                                                                  ОЧИТЕ

 

Помня вечерта, в която те се отвориха за първи път. Беше дъждовна, студена, кална. Бях мокър, премръзнал и отвратително изкалян. Защото тичах от спирката на автобуса до ето тази къщичка, където съм и сега. Тичах през локвите, но и нямаше как да ги заобиколя; всъщност, когато вали, целият квартал се превръща в голяма кална локва. Тичах, тичах… Ще си включа печката, ще хвърля направо на пода подгизналите си дрехи, ще се пъхна под завивката – само това си повтарях, затъпял от мокрота, студ и кал. Преди колко ли години? Пет или шест? Или седем? Интересно, вечерта помня, а годината – не.

Ала най-лошото е, че и вечерта нямаше да я помня, ако не беше протекъл покривът ми. Да, да, тъкмо тогава протече. Влизам в кухнята – аз само в нея живея, иначе би трябвало да отоплявам две помещения, - паля лампата и гледам: от тавана също вали. Право върху леглото ми. Завивката отгоре - мокра, с кафеникави петна, може би и те от кал, като тия по дрехите ми.

– Но аз нямам друго одеало!

Преместих леглото по-настрана, а под таванния дъжд сложих една тава, доста дълбока. И включих печката. Искаше ми се да я прегърна, да я притисна до гърдите си, да я милвам. Моята топла любима! Казвам ви, все още бях само затъпял. Преоблякох се плътно до нея. Обърнах дюшека, от опаката страна беше почти сух, нахвърлях върху него каквото намерих – покривка, пуловери, хавлията си, и се сврях под тях ей така, както съм сега, с тази бархетна риза и с долнището от анцуг. Не се мих, не ядох, не четох, не мечтах, не мислих. Нищо. Просто угасих нощната лампа, после затворих очи.

И тогава, в мрака, се отвориха те.

Господи! Били са там, под клепачите ми! Други очи. Чужди. С лъскави като бръмбари зеници и бели ириси. Обърнати навътре чужди очи, вторачени през моите право в мозъка ми – или в душата ми? – надълбоко. А погледът им нито съчувствен, нито жесток, нито заплашителен, нито любопитен. В него има само очакване. Широко отворени, нечии очи чакат с увереност, че ТАМ – в мозъка или в душата ми – ще се случи нещо. Какво ли?…

Може би е странно, но онази вечер аз не се уплаших. Единственото, което изпитах, беше срам. Лежа върху голия дюшек, увил съм се в разни дрипи, пък кухнята ми разхвърляна и бедна, бедна. Направо мизерна. Като мен самия. Трябва да стана и поне да се измия – казах си, ала капките барабаняха толкова оглушително по дъното на нащърбената стара тава, че ми се стори невъзможно даже и да помръдна. Предполагам, обърканият им ритъм ме е хипнотизирал. Така или иначе, не станах. И, мисля, това бе фаталната ми грешка. Нещо като подхлъзване, след което вече не можеш да спреш… чак до края.

Сега се страхувам. Непоносимо. Ужасът отдавна мачка сърцето ми и изцежда от него всяко друго чувство - и добро, и лошо. Не, не се свиква с Очи, които пет, шест или седем години поред, вечер след вечер се разбуждат в мрака под клепачите ти и започват да чакат, вторачени с безразличие навътре в душата ти. Не се свиква и с трескавите усилия да преодолееш умората си, за да останеш буден, защото знаеш, че когато заспиш няма да сънуваш, а само ще виждаш как чуждият поглед чака, чака… Не се свиква с истината, че за цели пет, шест, седем години нищичко твое не е успяло макар и за миг да предизвика в този поглед поне искрица интерес. Страшно е!

– Кой си ти? Какво чакаш?

Шепна в прегръдката на тънкото си одеало и на плътната нощ. Премигвам и пред мен се появяват ту Очите, ту двата жежки реотана на печката, разкривени и червенооранжеви като широка чувствена усмивка.

– Какво чакаш? – питам, въпреки че от известно време май се досещам…

Заспивам и не сънувам, събуждам се и не съм радостен, ако навън грее слънце, и не се мръщя, ако вали. Правя си кафе и го пия без да се ободря. Отивам до близкото магазинче, купувам си хляб, консерва и мляко, но не съм гладен. Връщам се вкъщи, сядам до прозореца и държа в ръка книга, но не чета. Не ходя на работа, уволниха ме. На четирийсет години съм, а бъдещето ми не се простира напред; свило се е под клепачите ми в две лъскави безразлични зеници.

Ето това безразличие най-силно ме ужасяваше! Докато постепенно се превърна и в моя единствен стимул. Вече си го представям като скала, препречила пътя ми, която трябва да взривя. Само че как? Напоследък все този въпрос си задавам. Как? И обмислям разни варианти, кой от кой по-кошмарни, по-свирепи, по-разтърсващи. О, ще те накарам аз да се стреснеш! Ще се облещиш и ти от ужас насреща ми! - заканвам се и чувствам как животът се връща в мен…

Не посегнах към книгата, вече знаех със сигурност, че никога няма да я дочета. Време беше. Време да поставя началото си.

В тази къщичка съм отраснал. Тук и съм бил заченат, сигурно на същото това старо легло с изпоолющена табла. Но тогава то не е било  чак  толкова старо. И таблата му е била по-малко излющена. Докосвам я: сега едва личи рисунката на нея. Някакви кичури, жълти и къдрави, част от детска бузка, част от усмихнати пълнички устни, крайче на дрешка, облачета… Ангелче ли е било или амурче? С вече мръснорозови ръчички, стиснали между пръстчетата си нещо - не се вижда какво.

– Вие ще ми отговорите! Вие, които сте си позволили да ме създадете върху едно толкова грозно легло, наблюдавани от някакво си Ангелче-Амурче. Елате! Аз ви заповядвам! Аз, вашият син…

И недалече оттук, в гробището със съборената ограда, със запуснатите пътечки между гробовете, със сухите безлисти дървета, настъпва раздвижване. Под земята, под кръста вляво от зеленясалата чешма. Там са те двамата, сгушени – досега покойно, в общия си гроб. Край на покоя ви! Седя си във вашата къщичка, но ви наблюдавам. Сега аз съм вашето всевиждащо Ангелче-Амурче – осакатено от студените зими и душните лета. Сега аз държа в ръцете си нещо, а не знам какво е то.

– Вие ще ми кажете! Елате!

Чувам, чувам ги… Потракват с кости, напират към повърхността, рият като къртици нагоре. Лазят недоволни – нарушил съм им вечния сън. Изправят се. Затварям очи:

– Виждаш ги вече и ти, нали? Те се оглеждат в душата ми, не можеш да не ги видиш.

Ето, тръгват, ръсейки след себе си мазна пръст, поклащат се нестабилно върху безмесите си стъпала и приближават, идват насам. Защото така им заповядах. Аз, техният син.

Втурнах се в съседната стая. Отворих вратите на гардероба, ръждясалите им панти вреснаха като клани животни. Лъхна ме смрад на нафталин. Там на най-горния рафт бяха ония два пакета, увити в амбалажна хартия и завързани с канап. Често съм се чудел защо ли ги пазя, но сега разбирам: предчувствал съм, че ще ми потрябват.

Занесох ги в кухнята, взех ножа и разрязах канапите. Нейният пеньоар, нейните две-три безвкусни рокли, нейните обувки с изкривени токове. Не, не, друго ми е нужно. Нощницата. Някога бяла, сега жълтеникава, памучна, дълга, конфекция, ала допълнително избродирана отпред, пък бодовете неравни… Седяла е майка ми до котлона с къкрещата на него супа и е бродирала ситни копринени цветчета върху памучната си нощница.

Хвърлих нощницата на леглото. После разтворих и другия пакет. Черното сако. Чорапи, фланелки, ризи – износени до скъсване. Плетената жилетка без ръкави.

По-бързо! Измъкнах от купчинката пижамата му и я метнах върху нощницата на леглото. Хайде! Сега и аз чакам.

Седнах до прозореца и полека притворих клепачи. Чуждите очи се втренчиха в мен, надълбоко. Нататък се втренчих и аз. Чакаме. Заедно! Гледаме с безразличие двамата мъртъвци, които неохотно се завръщат в своя дом. Вървят, вървят. А ние ги гледаме. Те стигат до дървената портичка, също изгнила, той протяга към нея костеливи пръсти, бутва я с привичен жест, влизат. Прекосяват дворчето и тя сигурно си въобразява, че наоколо още цъфтят нейните незабравки и момини сълзи. Май вече не се сърдят заради нарушения им покой. Дори ускоряват крачки, дори се хващат за ръце… но, Боже мой, какви ръце са това! Някогашни ръце.

Спират на прага. Бавят се там миг-два, после ги чувам как трополят в антрето. Вратата на кухнята проплаква и един след друг към мен пристъпват те. Застават насреща ми. Сърцето ми не трепва, изцедени са от него и мъката, и спомените…

Онзи чака. От пет, шест или седем години чака с увереност, че там, накъдето се е втренчил, ще се случи нещо. Пък аз вече знам какво чака. Знам, защото от известно време чакам същото. Знам и как да взривя безразличието в очите му. И как да напълня лъскавите им зеници с ужас.

Вдигам глава към двамата мъртъвци, соча им леглото с властен жест:

– Сега, сега ме създайте! Нека тя ме зачене сега! Отново. Любете се!

Ще бъде почти същото, каквото е било и тогава, преди четирийсетина години. Ами да! Къде е разликата? Аз лично не я откривам. Скачам от стола, грабвам нощницата с  нескопосано избродираните цветчета, навличам я върху майчиния скелет, тиквам в някогашните ръце на баща си излинялата от някогашните му сънища пижама.

– Хайде, лягайте си нетърпеливо! Амурчето вече не може да ви гледа, очите му са се излющили. Но ще ви гледам аз. Създайте ме отново и ми кажете какво съм държал в ръцете си… преди и то да се излющи.

Те полягат върху голия, винаги влажен дюшек. Прегръщат се, жълтеникавата нощница се свлича с пърхане на пода… Целуват се, милват се безстрастно. А ние, вторачени в една и съща дълбинна посока, наблюдаваме с безразличие техния студен и костелив любовен акт. Актът на моето повторно зачеване. Бездиханно, безутробно, безсеменно, безнадеждно. И аз най-сетне усещам как в душата ми, навътре и все по-навътре пропълзява смъртта. Нея чакаше, нали? Виж я, дойде. Какво си въобразяваше, че представлява? Някакво чудо ли? Виж я, та тя е… тя е просто покой. Покой, разбираш ли? Не си струваше да бъдеш безразличен към толкова други много по-страшни неща.

А сега… вече нямаш какво да чакаш. Нито в какво да се взираш нощ след нощ, година след година. Само че ти искаш да гледаш, сигурен съм, отдавна те познавам.

– Искаш!

Но там навътре вече няма нищо и нищо повече не може да се случи. Затова:

– Погледни навън!!

И Очите под клепачите ми започват бавно да се извъртат. Белите им ириси се превръщат в бели полумесеци… полумесеците тънеят… само две бели дъгички остават… две извити чертици…

Тичам до огледалото,  трия го с ръкав. Но все още не поглеждам в него. О, не! Първо спирам Очите върху печката с угасналите реотани-устни, после ги повдигам към тавана, чиито мокри петна наподобяват разкапани мъртъвци; свеждам ги към леглото, където съм бил заченат преди четирийсет години, плъзвам ги по мръснорозовите ръчички, които стискат ли, стискат между пръстчетата си олющеното нещо-нищо, а оттам - към пода, и към ръждясалата тава, в която някога, някога, някога баба ми вареше сладко с малко захар. И през прозореца, покрай буренясалите безцвети лехи, към гнилата портичка, която кой знае защо е открехната…

Да, разхождам бавно Очите насам-натам, а накрая рязко ги приковавам в огледалото. Бели ириси. И черни, разширени от ужас зеници.

Зениците на очи, които гледат навън.

 

                                                                                         –––––––––––-

 

 

  • Харесва ми! 6
  • Upvote 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

По не съвсем ясна асоциация темата на Рамус за "ципа" ме подсети за този мой разказ от серията налудно-фантастични-алегорични:animatedwink::

 

                       УБИЙТЕ ЕДИН ОТ ВАС!

 

– Да, те имат много уязвими места. Но само едно от тях е смъртоносно.

– На твоя кое беше?

Филип някак гузно сведе погледа си.

– Аз... не узнах – отвърна колебливо. – Когато пристигнах, той беше вече мъртъв.

– А как изглеждаше?

– Никак. Просто го нямаше. Там нямаше нищо.

– Но щом не си го видял, по какво разбра, че е мъртъв?

– Това се чувства, Риш. Пък и уредите показваха, че съм в неговото измерение.

– Ами ако се е преместил в друго? Все пак, той сигурно е доловил намеренията ти.

– Доловил ги е, естествено. Само че за такива като него преместването е по принцип неосъществимо.

– Защо? – учуди се Риш. – Както ти си успял да минеш през бариерата, така и той...

– Не е същото – прекъсна го с въздишка Филип. – Една чаша вода може да се излее в океана, но океанът не може да се излее в чаша, нали? Те са необятни, Риш!

– Всички ли?

– Всички. Разликата им е само в плътността.

– Е, тогава моят навярно е по-плътен и от камък! – процеди Риш.

– И аз мислех така за моя. Но сега... Слушай, Риш, не е ли по-разумно да изчакаш? Представи си, че твоят също е близо до края си.

– О, не! Винаги ще се надига, усещам го!

– Рискът е голям...

– Трябва да го унищожа, Филип. Нямам друг избор. Вече се налага животът ми да потече.

Филип кимна с разбиране. После се изправи и тръгна мълчаливо към вратата – възпълен, леко накуцващ човек с нездрава бледност на кожата и пооредяла сивееща коса. Риш го последва.

– Там не можеш да занесеш нищо – каза Филип, когато стигнаха до транспозиционната капсула в подземието. – Но и нищо няма да ти бъде нужно.

– А храна, вода, въздух?

– Дори борбата ви да продължи години, в неговото измерение ти не би загубил нито миг, Риш. Времето, което ще изразходваш от себе си, непрестанно ще се връща в теб, защото той не е в състояние да го приеме.

– Аха! – измърмори Риш. – Ще бъда нещо като затворена система...

– Със собствен кръговрат от непохабяващо се време – уточни Филип. – И тъкмо затова обективно там няма кога да се храниш, да пиеш и дишаш. Но субективното ти усещане за време ще се запази.

Лицето на Риш остана безизразно, само в очите му се мярна сянката на някаква подтискаща мисъл. Той стисна устни, сякаш в усилие да я прогони, и решително пристъпи към капсулата.

– Почакай! – Филип сложи ръка на рамото му. – Искам да те помоля... Ако се върнеш, задръж тази капсула в твоето подземие. Така ще спра да слизам дотук.

– Но аз нямам подземие, Филип.

– Ще имаш, Риш. Унищожиш ли Другия, непременно ще имаш. Разбираш ли?

– Да.

– И още – тихо добави Филип: – завръщането ти оттам ще бъде възможно само след смъртта му. Докато той живее, ти ще си в него като в капан. А той също ще се стреми да те погуби, Риш.

– И какво ще стане с мен, ако успее?

– Нищо – каза Филип. – Теб просто няма да те има. В твоето измерение няма да има нищо.

... … …

Риш лежеше в меката утроба на капсулата. Ръцете му бяха притиснати към гърдите, краката – свити, а главата наведена така, че брадичката му почти опираше в коленете. Той не помръдваше. Гледаше как мракът се превръща в здрач, как здрачът изтънява. Как през прозрачната мембрана нахлува ярка, напориста светлина. Някаква внимателна сила започна постепенно да го изтласква навън... Той се надигна, отупа без нужда сивкавия си костюм, пооправи яката на ризата, възела на вратовръзката. "Като че току-що съм се родил. В тия вехти дрехи!" – помисли си с бегло недоволство. И се озърна наоколо.

Другия наистина беше необятен, необозрим! Отгоре се разпростираше като безкраен свод, по който сновяха пъстри, бляскави лъчи; долу шестваше към собствените си хоризонти в редици от искрящи хълмове и в езера, разплискани до снежна пяна; струеше нататък в пъргави зигзаговидни реки; завихряше към недрата си примамливи пропасти от своя топлокафява тъма. Летеше напред-назад с хаоса на рехавите си облаци-птици. И всичко беше само Той! Фойерверк от цветове и движение. Тържество на величавата му Аморфност, способна да пресъздава хиляди и хиляди желани неща. Независещ от ничии житейски правила...

Какво ли уязвимо място би могъл да има?

Застанал сред него, Риш неволно сведе глава. Взря се в черните си демодирано остроноси обувки и внезапната увереност, че именно те, с тяхната старателно лъсната, напукана кожа, са най-нелепото нещо в това волно измерение, го изпълни със странна печал. Под тях се плъзна тънко като люспа езерце, опита се да ги поръси с капчици пяна и не успя. А той се опита да въздъхне. И не успя! Колко е тихо... Чак сега осъзна, че не диша, че сърцето му не тупти. Че кръвта му е застинала в тялото на ленти, на мрежи от влакна. Обзе го ужас. Ужас, който много скоро премина в диво озлобление.

– Пазиш се от моето време! – изръмжа Риш. – То е опасно за теб, то ще те обезсветли...

Сепна се от гласа си, който не трябваше да е възможен тук. Но дали наистина го беше чул? Постоя така, все още недоумяващ, после направи няколко предпазливи крачки. И тогава видя къщата. Двуетажна, с малка открита тераса и градинка отпред.

– Та тя е постижима – недоверчиво поспря той. – Съвсем е умерена, почти като моята – прошепна си разочарован. Или си въобрази, че прошепва? И че е разочарован?

Продължи нататък. Но колкото повече я наближаваше, толкова по-необикновена и по-голяма ставаше тя. На три етажа, на четири... Великолепна! Риш затича с протегнати към нея ръце. Започна да прекосява градинката, която се разтегляше пред него в просторен многобагрен парк – с вековни кипариси, с водоскоци, беседки, алеи, скулптури, с уханни килими от цветя. Изкачи се по мраморните стъпала до терасата – вече огромна, застлана с приказно красиви мозаечни изображения. Посегна да сграбчи сребърната дръжка на вратата-портал. И се отдръпна, жегнат от смътна догадка. Вдигна очи към стените, от които на гирлянди се спускаха вечно зелени растения, към прозорците, закрити с тежки златисти завеси... Да, позна го! Замъкът от някогашната коледна картичка: "Представяш ли си ние да живеем в такъв замък, а Риш? Целувки от леля Доли."

– Подлец! – възкликна Риш, втренчен в изкусително близката сребрееща дръжка.

Усети върху дланта си хладината й. Краката му потънаха в меката старинна пътека. Вратата-портал беззвучно се затвори след него. Изчезна. А отвън изчезна многобагреният парк.

Риш вървеше през коридор, озарен от пламъчетата на безброй седефенобели свещи. Знаеше къде отива. И кого ще срещне.

Те седяха един до друг край кръгла масичка, инкрустирана със сложни орнаменти, и държаха в ръце "тънкостенни чашки от най-фин порцелан". Тук баща му беше достолепният старец от иконата в кварталната черквица – с "благородно побелели" коси, с високо чело и поглед, блеснал от одобрение изпод бухлатите вежди. А майка му... О, тя изглеждаше точно като актрисата, така популярна в юношеството на Риш! Съвсем млада, "изящна", с дълги ресници, засенчили "кротките й очи с цвят на сапфири". Само прическата й беше различна – прибрана скромно назад, откриваща нежния овал на лицето със "съвършени, сякаш изваяни" черти. А в скъпото й, но много семпло облекло имаше нещо майчинско. Всъщност, самото й излъчване беше майчинско.

Първа го зърна тя. Изправи се. Очите й потъмняха от невероятното разширение на зениците. Ръката й "с тънки, аристократично бледи пръсти" безсилно се опря върху широкото рамо на стареца. Той остави чашката и се вгледа преценяващо в лицето на Риш, в костюма му. В обувките! После се наведе – измъкна изпод масичката някакво гъвкаво полупрозрачно платно. Жената пое другия му край и те двамата запристъпваха ритуално към Риш. Израженията им бяха "вглъбени". Платното между тях се усукваше, нагъваше, втвърдяваше, приемаше форми и образ. Образ на човек... На дете... русо, пълничко, с усмихнати пухкави устни и трапчинки на бузите.

Потресен, Риш се облегна на стената.

– Значи и вие? – промълви едва чуто той. – Значи не само аз съм ви изменил!

Те го приближаваха, настойчиви. Защото също го искаха друг. Искаха това чаровно момченце, вместо този суховат мъж в безличен, износен костюм.

– Ела – каза майка му с глас на актрисата от отдавна забравени филми.

– Ела! – прогърмя оживялата икона на светец.

Молеха ли го, упрекваха ли го? Все едно! Той трябваше да си остане такъв, какъвто е. Иначе...

Момченцето стъпи на пода. Малките му ръчички обгърнаха коленете на Риш и той усети страшната им сила. Затеглиха го надолу, пареха.

– Ела, ела – повтаряше то с недетска упоритост.

Риш полегна върху аморфния килим. Положи длан под брадясалата си буза с чувството, че съвсем скоро ще заспи. Видя като в просъница как детето с бързи движения разстила над него… покривало – черно и целофанно шумящо. Как го издърпва към лицето му. "... нищо. В твоето измерение вече няма да има нищо." Той отхвърли от себе си притихващата тъмнина. Скочи на крака и фигурите на "родителите му" се замъглиха, странно разфокусирани. Детето отново се вкопчи в него с ядно разперени розови пръстчета. Нещо в Риш изкрещя: "Навън, навън! Далече от този "замък"-капан!" Ала бягството беше възможно само нагоре. До следващия етаж...

И Риш изкачи широките, неотекващи под краката му стъпала.

Жена му – същата актриса от юношеските спомени – но с ефирна бяла рокля и разпуснат до кръста "водопад" от коси, точно както в онази, сънувана десетки пъти любовна сцена, стоеше с гръб към него.

– Ти ли си, Риш?

– Аз съм.

Тя бавно извърна първо "безупречния" си профил, после цялото си "възхитително" светло лице. Трепна и устните й се сгърчиха.

– Не! – закри очи с "бялата си като лилия" ръка.

– Айза – започна разтреперан той. – Това, което си сега, е просто илюзия, желание. Стани истинска, помогни ми да убия...

– Млъкни! Тук аз мога да бъда само такава. И ти го знаеш най-добре. Но място за теб няма.

– Място за теб няма! – писна нечий тъничък гласец отстрани и Риш гузно се обърна нататък.

Синът му – все същото русо момченце – въсеше вежди. Миловидното му личице бе разкривено в гримаса на гняв.

– Ела! – заповяда то и отдръпна златистата завеса до себе си.

А сега зад нея нямаше прозорец: там, с порцеланова чашка в ръка, седеше отново иконният старец.

– И ти искаш него, а не мен – огорчено изрече Риш. – Обаче аз, аз съм твоят баща. Длъжен си да ме приемеш! Защото животът ни трябва да изтече единствено там, в нашите измерения.

– Ела! – изкрещя жена му, актрисата, която трескаво се опитваше да отключи старинната ракла в ъгъла.

Успя. Отвори я и се надвеси над нея. Две голи мускулести ръце се протегнаха отвътре, тя ги улови, задърпа ги нетърпеливо... От раклата лениво излезе петкратният световен шампион по културизъм. Беше само по плувки, гърдите му – "бронзови и могъщи", равните му "хищнобели" зъби – оголени в "неотразима" усмивка. Зае онази тържествуваща поза, позната на Риш от корицата на известно многотиражно списание, и избоботи към него:

– Хайде де, ела, по дяволите!

Сега вече жената също се усмихна, насърчително. И Риш тръгна. Знаеше, че само след три... след две крачки този "млад гигант" ще бъде всъщност той, или по-точно, че самият той, Риш, най-сетне ще престане да бъде себе си... Спря объркан.

– Ах, вие, предатели! – закани се вяло на жената и на измисленото от Другия дете. – Глупак съм бил, че съм ви съжалявал!

– И ние те съжаляваме, татко – детето го гледаше насълзено.

– Затова е той, заради теб, Риш – "жена му" плъзна ръка по голото рамо на шампиона.

– Затова е той! – "синът му" прегърна с копнеж шията на достолепния старец.

... … …

Риш се втурна нагоре по стълбите.

Ателието! С десетки картини – по стените, върху триножници, натрупани на купчини. Картини на Леонардо и Ботичели, на Рафаело и Рембранд, на Дега, Мане, Пикасо, Ернст... И всичките – с един и същ автограф. Неговият собствен, на Риш. "Господи! – той се хвана за главата. – Та Другия също не може да създаде нищо ново, оригинално. Нищичко! Нито тук, нито надолу, а сигурно и нагоре. Само копира, повтаря..."

– Ха-ха-ха! – изсмя се, но беше разочарован.

"И все пак в това ателие трябва да има и нещо наистина мое. Онзи малък пейзаж, който излезе страхотно сполучлив!" 3апочна да прехвърля платната със скъпи позлатени рамки. Тресеше го от припряност. Трябва, трябва да е тук!

Не го откри.

– Отхвърляш всичко мое – простена той, застанал с безволно отпуснати ръце сред купищата от чужди картини. – Винаги искаш друго... друго… друго…

Повлече се нагоре по стълбището, смазан от въображаема умора. Но по-нататък вече нямаше етажи. Там беше покривът! Как е възможно! Замъкът изглеждаше толкова висок. Нима това е неговият покрив? И то такъв? С множество неуместни, пушещи комини, образували лабиринти под нищото. С някакви часовникови кулички и непонятни рекламни табла.

Внезапно Риш зърна своя шеф и се устреми към него с цялото си трупано от години настървение. Той поне беше непроменен, както навярно би бил непроменен във всяко едно измерение. Едър, тежък, с охранено до разплутост лице, с очила в черни рогови рамки и огромен рубинен пръстен на безименния пръст. Самодоволен. "Но защо, защо е и тук, та даже на самия покрив?" – запита се Риш с последната си искрица от разум. После се вкопчи в тлъстите рамене насреща си, разтърси ги. Близкото потно лице се разкриви от неописуем, но сякаш и престорен страх. Риш замахна... усети съприкосновението на юмрука си с податливата плът, чу изхрущяването на костиците под нея, видя кръвта, бликнала от широкия месест нос. О, с каква сила разполагаше тук!

Изпъчи се "победоносно" над рухналото в краката му туловище.

Поваляше го ненаситно, един път, втори, трети... А то все се изправяше, очакващо угодливо, с "робско треперене" следващите удари. И отново! Риш не можеше да се овладее. Това, това е най-силното желание на Другия! Но и най-жалкото. И ето че Риш го изпълняваше многократно, еднообразно, затворен в кръговрата на собствените си унижения, така дълго търпени там, в неговото измерение.

Затворен!

С неимоверно усилие отскочи от за кой ли път подлагащото се на ударите му лице. Скри се в една плитка неутрална ниша. Шефът му напираше да го последва, притискаше дебелия си корем между двете й стени. Риш затвори очи. Имаше чувството, че е изтекло страшно много време, целият му живот. "А за Другия не е било дори миг – помисли си. После съсредоточено сбърчи чело. – Но разбира се! Ето кое е смъртно уязвимото му място! Аз не бих могъл да му предам времето си, но ще му предам усещането си за време. А тъкмо то създава миналото. Тъкмо то задържа назад хората, събитията, надеждите. Ще задържи и Него, превръщайки го просто в спомен."

"Когато пристигнах, той беше вече мъртъв..." Риш натъжено поклати глава. Сега знаеше, Филип го бе излъгал. Както щеше да излъже и той самият. Защото…

Кой ли би признал, че миналото му е годно да убива?

Изпълзя от нишата. Шефът му го очакваше; направи крачка към него, достъпен за ново "справедливо възмездие". Ала този път Риш скри ръце зад гърба си, приведе се с истинско, отдавна привично робско треперене.

– Моля ви...

Шефът се заклатушка напред-назад – да, Другия веднага бе изгубил контрол над нереалното му поведение. Явно, пораженският обрат в държанието на Риш го объркваше, накърняваше устоите на волната му същност.

– Моля ви – тихо повтори Риш. – Ударите ми винаги са били илюзорни. А иначе... аз...

"Аз съм обикновен, посредствен, нищожество! Разбери! – запращаше мислите си право към Другия и знаеше, че той се огъва под бремето на жестоката им неоспоримост. – Моят свят е тесен и сив, чуваш ли? Сив, сив, сив..."

И Другия най-сетне се пречупи, започна бавно да навлиза в миналото:

– Не работите зле, но не сте и незаменим, Риш – произнесе шефът с обичайния си арогантен глас. – Така че, вие сте дотук. Ясно ли е?

– Да – промълви Риш. – Дотук.

И сякаш убиваше себе си, а не Другия, толкова силна беше болката, която изпитваше от своето вече наистина дълбоко примирение.

– Да, да...

Покривът под него започна да се сляга като снежна пряспа. Риш постепенно потъваше и скоро трябваше да вдигне глава, за да продължи да вижда шефа, останал там горе, неизменен, пъхнал ръце в джобовете си, с проблясващи очила в черни рогови рамки. После лицето му излезе от полезрението на Риш, после и охраненият му врат, гърдите, огромният търбух. И краката, обути в елегантни боти, стъпили устойчиво на покрива с пушещите без нужда комини.

– Рисунките ви не са лоши, Риш – посрещна го и следващият незабравен глас. – Но не са и нещо особено. Така че по-добре ще е, ако приемете онази работа на счетоводител.

– Да, да...

Автографите му се разтапяха и течаха по великите картини като сълзи. Риш потъваше все по-надолу и докато устните му шепнеха "Да, да...", трескаво търсеше с поглед своя пейзаж, макар и да разбираше, че той никога не би могъл да стигне до това другоизмерно ателие.

Жена му, в образа на отдавна угаснала филмова звезда, съзерцаваше унесено своя отново положен в раклата идеал.

– Тя не е красавица, но не е и грозна, приятелю. Така че ще бъде подходяща съпруга за теб.

– Да, да...

Бялата рокля, белите "като лилии" ръце, лицето със светлите черти, косата... Всичко се разпадаше, сякаш беше от крехко стъкло, върху което е нанесен един-единствен точен удар.

– Остарявам, Риш.

– Да...

– Уморена съм, Риш.

– Да...

Обърната с гръб, жена му грижливо затваряше древната ракла.

– Изхвърли го оттам, Айза! – помоли Риш. – Не го пази. Той е невъзможен. Той не е възможен за теб.

Но тя превъртя ключа. Така, както беше наведена, плешките й стърчаха изпод басмяната блуза. Чорапите й се бяха смъкнали и правеха грозни гънки около отеклите глезени. Риш състрадателно извърна очи.

Старецът се сгромоляса от шезлонга.

– Татко! – детето на Риш приседна до него.

Повдигна беловласата глава на коленете си, докосна с нежност ръката, която все още стискаше порцелановата чашка. Надникна в спокойните очи и навярно откри в тях одобрение. Риш потъваше. И се взираше в сина си, безсилен да му каже: "Остави, остави тази измамна икона!"

– Синът ви не е измежду последните, но...

– Да, да! – избърза преди края на думите Риш, защото не искаше да ги чуе отново.

– Синът ви засега не е болен, но...

– Да, да!

– Но и не е...

– Да!

– Но...

– Да! Разбирам! Разбирам! 3нам!

Той запуши ушите си. "Ако това е моята победа над Другия, тя е по-жестока и от поражение!"

Детето му наблюдаваше неговото примирително затъване с огромни тъмни очи. Лицето му беше удължено и много бледо, вече нямаше и помен от зачервените бузки на Другото. Тънките му като клечки ръчици продължаваха да придържат с нежност беловласата глава на стареца-икона.

– Не сме бедни, но не сме и богати, Риш – посрещна го на долния етаж баща му. – Така че трябва да се простираме според чергата си.

– Да – каза Риш.

– Ти не си лош син, но...

– Да – механично се съгласи Риш.

– Но и никога не си бил такъв, какъвто исках!

– Разбирам. И това го разбирам.

Ала плешивият човечец отсреща вече не го забелязваше. Деформираните му от артрита пръсти подраскваха с нокти по плота на масичката, опитвайки се да достигнат през нея пълничкото "толкова здраво и жизнерадостно" момченце.

– Ти си ме създал такъв! – изкрещя Риш, разбунтуван за последен път. – Как си позволяваш постоянно да ме заменяш, да ме упрекваш, да ме предаваш!

– Шшшт! – майка му, с показалец върху устните си, му даваше знак да мълчи. Осеяното й с безброй бръчици лице бе изгубило онзи, уж вечен израз на "трогателно престорена" решимост. Беше уталожено.

– Майко...

– Шшшт! – тя започна да отстъпва назад. Отдалечаваше се, гледаше го как пропада надолу и му кимаше окуражително:

– Да, да, Риш...

... … …

Първото, което видя, когато стигна до подземието, беше транспозиционната капсула.

– Как ли се е озовала толкова дълбоко? – учуди се.

А после разбра: сега тя можеше да бъде само тук. Защото в измерението на Другия вече нямаше нищо. Той бе престанал да съществува. Освен може би... в това подземие?

– Трябваше да те унищожа – плахо се обади Риш. – Как иначе щях да продължавам – гласът му премина в хленч, – да продължавам всяка сутрин да лъскам вехтите си обувки и да тръгвам към оная тясна чиновническа стаичка, след като ти непрестанно искаше нещо съвсем друго. Все друго! А пейзажът... той не е лош, но...

Риш въздъхна унило и едва в този миг си даде сметка, че отново диша.

– Ето – той тупна с юмрук слабоватите си гърди, – дишам! Тия гърди могат да дишат само тук. Само в това мое измерение. А иначе... иначе какво?

Приближи до капсулата. Помилва гладката й, неогледална повърхност. Знаеше, че ще слиза често до своето подземие. Ще влиза в нейната тиха утроба, ще лежи вътре свит като пред раждане и ще чака. Ще чака неподвижен, с надеждата, че мракът зад прозирната мембрана ще се превърне в здрач, че здрачът ще изтънее...  И сърцето му ще спре да тупти.

 

                                                       ––––––––

  • Харесва ми! 3
  • Благодаря! 2

Share this post


Link to post
Share on other sites

Неочаквано

Не предвиждахме тази развръзка.
Разделихме се без да се срещаме.
Даже мисля,  че малко ни втръсна
от пиянство на думи за обич.
Аз поплаках - а ти ...знам ли сцената?
Тя е винаги зад завесите... 
Без герои. Без роли. Без реплики -
разделихме се някак небрежно.
Неуместни са всичките опити
да те върна отново към себе си.
Очилата смениха диоптрите
и сега виждат в други отенъци. 
Нажежена е твоята гордост 
и страстта ти пред нея отстъпи,
вместо палещи ласки любовни
се разбихме в нечакани трусове.
И какво като диша вселената.
И какво като вънка е есен. 
И какво като птиците пеят (си)...
Щом се стопихме в безсмислица.

  • Харесва ми! 3

Share this post


Link to post
Share on other sites
Guest

Главата...не се чукна в стената...

Не се ли съберат:
невроните в главата,
мулекулите в телесата
и истинското "АЗ" в душата,
от два(или повече) стола
се сяда(пада) на земята гола!
А сакралната костица,
ще е в дупето набита(забита),
и после оле-мале,
нямаше кой да ме хване.
Да се беше чукнала главата,
макар и в стената,
нямаше да страда и тя,горката.
Къде е сега стола,
тихичко се мОла(моля),
да си седна кротичко отгоре,
за да не падна пак надОле(надолу).
Че следващият път...главата,
може да се счупи,дори разбие в земята...
Днес... така реших,
да напиша този кратък стих.
Малко е като...урок житейски,
дори не е и текст библейски.
Та...истинското "АЗ",
да е с гордо изправена глава
и много да внимава,
да не се спъне в "тебеширена черта"!!!
А сега,се изпарявам като утринна мъгла,
от темата и от ефира,
без да вдигам много шум,
защото..."скъса се синджира"!!!

Share this post


Link to post
Share on other sites

Той трябва да е като урва,

като бездна,

в която да мога да хвърля

и да не чуя дъното,

да скоча

и да не достигна земята...

Не може така да обича мъж-непоет.

Share this post


Link to post
Share on other sites

Добър вечер, Любов!
Ти съвсем закъсня,
аз направих обаче салата.
Да ти сипя ракия, има мъничко боб,
да си легнеш във хола оттатък?
От умората виждам си провесила нос
и гърбът нещо май те тревожи.
Че събуй се де – влез, има малко винó,
да се чукнем – пък после ще ходиш.
Ти съвсем покрай нас не минаваш, прости,
но ми липсваш – признавам си, драга.
Вярно, тежки са дните, а мечтите – с пари,
не заслужихме тая награда.
Но пък тъй – за добро, намини някой ден,
аз за теб ще омеся погача,
ще запалим цигара, ще побъбриш със мен.
Все те мисля Любов
и те плача.

Маргало

========================================================================

Отговор на моя милост Херкулес!

 
 

А-ааааа..не, не така любов,
та ти си вече закъсняла.
Е, има още малко боб,
изяж го, ако нищо не си яла,

И, лягай си в хола любима,
Събуй се бързо и не цапай,
че, станала си нетърпима,
е, уважение от мен не чакай!

Виждам, че държиш се хард,
защо го правиш не те знам,
днес не ти е 8-ми март,
днес е Трифон зарезан!

Туй е празник мъжки, а не женски,
и не смей да ми противоречиш,
ще си я карам тук аз по ергенски,
а ти си длъжна да мълчиш!

Тук няма равенство, а горе долу,
туй знае се от памти век,
мъжете по света сме по-висш пол,
а пък жената си е половин човек!

  • ХаХа 1

Share this post


Link to post
Share on other sites

Регистрирай се или влез в профила си, за да коментираш.

Трябва да имаш регистрация, за да може да коментираш.

Регистрирай се!

Регистрацията на нов акаунт в нашата общност е много лесно!

Нова регистрация!

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

За нас

Всяка помощ за нас е ценна и се надяваме с общи усилия да успеем да поддържаме това място на научни дискусии живо. Форум "Наука" е сред малкото активни форуми в България, изключително полезно и нужно място за свободна обмяна на мисли и знания.

baner_event_marco

За контакти:

×