Стивън Хокинг – Наследникът на Айнщайн

[Р. Теодосиев 3303]

Едно много интересно интервю публикувано в 16 брой на Българска Наука

http://www.nauka.bg/index.php?mod=front&am...e&pid=12085

[Alexander_Nevski 1642]

[rockbul 1]

Интервюто го гледах и е чудесно, че сте го публикували. Благодаря от името на всички съфорумци !

[G.Mihov 4]

Едно много интересно интервю публикувано в 16 брой на Българска Наука

http://www.nauka.bg/index.php?mod=front&am...e&pid=12085

Прочетох набързо интервюто с Стивън Хокинг и ми се иска да споделя някои мисли, които то породи у мен.

1. Мисля, че и той, като учените от последните няколко века е в руслото на определено инерциално мислене, което не му е позволило да достигне до Единната теория за която споменава, от която мисля, че е на едно крачка. Но колкото и малка да е тази крачка за нея се иска излизане от посоката на руслото на съвременното научно мислене в което се намира, в което се търси начало на нещо, което няма начало.

2. Мисля, че Единната теория за която се споменава в интервюто, колкото и парадоксално и глупаво да изглежда на “непогрешими”учени и лаици, въпреки грешната представа за Вечността – Бог в религиите моного кратко и точно е формулирана в религиозните писания “ ВСИЧКО Е ОТ БОГА, В БОТА И БОГ Е ВЪВ ВСИЧОКО”. Да се види тази Единна теория в тази кратка формулировка,нужно е да се излезе извън погрешните представи за Вечността – Бог и да се зададе конкретно следния въпрос, който аз си поставих, преди да изградя моята ОТБСВ :

Съществува ли такава реалност, от която и в която да произтича всичко и която да е на лице във всичко, което реално съществува?

На този въпрос аз отговорих с ДА. На базата на интервюто, което прочетох, пред малко, набързо, мисля, че ако би си го задал Стивън Хокинг не би могъл да стигне до достоверен друг отговор и би стигнал, като технически специалист много по добре от мен,в несравнимо по добрата среда от моята ,в която се намира до Теорията за която споменава.

Що се касае до твърдението,че и от черните дупки може да изтича незначителна светлина. Това на базата на реалността, че да изтече светлина от едно небесно тяло това зависи от плътността на гравитационното излъчване на повърхността на това тяло, при незначителни разлики между скоростта на гравитацията и светлината е възможно не само теоретично , но и реално.

[Exhemus 733]

Не съм чел Хокинг и засега не искам да го чета - преднамерено. Популярните статии са загуба на време, а нивото ми е ниско за да асимилирам трудовете му.

Има едни Общи съображения, обаче, които допълнително не ми правят привлекателен Хокинг. Това е бръсначът на Окам. - Най-вярна е най-простата теория за дадено нещо. (от множество правилно изградени теории) Доколкото знам Струнната теория съдържа доста усложнения - т.е. не отговаря на правилото на Окам.

Искам да попитам специалистите - Има една доста по-стара теория. Тази на Калуца-Клайн в която се въвежда едно допълнително измерение. От тази теория по естествен начин се появавал електрическият заряд, като свойство, на базата на другите величини. Това е съвсем в духа на Окам.

Въпросът ми е - защо е изоставена тази геория? И с какво Струнната теория е по-добра?

[Б.Богданов 1636]

. . .

Що се касае до твърдението,че и от черните дупки може да изтича незначителна светлина. Това на базата на реалността, че да изтече светлина от едно небесно тяло това зависи от плътността на гравитационното излъчване на повърхността на това тяло, при незначителни разлики между скоростта на гравитацията и светлината е възможно не само теоретично , но и реално.

можем да дадем думата на самия Стивън Хокинг да обясни изпарението на черните дупки. . .

"...Как е възможно черна дупка да излъчва частици, когато знаем, че нищо не може да избяга от нейния хоризонт на събития? Отговорът, казва квантовата теория, е, че частиците не идват от вътрешността на черната дупка, а от „празното“ пространство извън хоризонта на събития на черната дупка! Можем да разберем това по следния начин: пространството, което приемаме като „празно“, не е съвсем празно, защото това ще значи, че всички полета, например гравитационното и електромагнитното, ще трябва да са точно нулеви. Но стойността на едно поле и неговата скорост на изменение с времето са като скоростта и положението на една частица: принципът на неопределеността твърди, че колкото по-точно знаем едната от тези две величини, толкова по-неточно ще знаем другата. Така че в празното пространство полето не може да бъде фиксирано точно на нулата, защото тогава би имало точна стойност (нула) и точна скорост на изменение (също нула). Трябва да има някакво минимално количество на неопределеност или квантови флуктуации в стойността на полето. Бихме могли да си представим тези флуктуации като двойка частици светлина или гравитация, които се явяват едновременно в някакъв момент, раздалечават се и после отново се сближават и анихилират една друга. Тези частици са виртуални, подобно на частиците, носещи гравитационното действие на Слънцето: за разлика от реалните частици те не могат да се наблюдават директно с детектор на частици. Но техните косвени влияния, като например малките изменения в енергията на електронните орбити в атома, могат да се измерят и се съгласуват изключително точно с теоретичните предсказвания. Освен това принципът на неопределеността предсказва съществуването на подобни виртуални двойки от материални частици като електроните и кварките. В този случай обаче единият член на двойката ще е частица, а другият античастица (античастиците на светлината и гравитацията са еднакви с частиците).

Понеже енергията не може да се създава от нищо, единият от партньорите в двойката частица/античастица ще има положителна енергия, а другият — отрицателна. Този с отрицателна енергия е обречен да бъде краткоживееща виртуална частица, тъй като в нормални условия реалните частици имат винаги положителна енергия. Поради това той ще търси партньора си и ще анихилира с него. Но близо до едно масивно тяло една реална частица има по-малка енергия, отколкото ако е по-далече, защото ще е необходимо да поеме енергия, за да се отдалечи, преодолявайки гравитационното привличане на тялото. Обикновено енергията на частиците остава положителна, но гравитационното поле във вътрешността на една черна дупка е толкова силно, че там дори и реалната частица може да има отрицателна енергия. Поради това е възможно, ако съществува черна дупка, виртуалната частица с отрицателна енергия да падне в нея и да се превърне в реална частица или античастица. Тогава вече няма да анихилира със своя партньор. Нейният изоставен партньор също може да падне в черната дупка. Или пък, притежавайки положителна енергия, може да избяга от околността на черната дупка във вид на реална частица или античастица. На далечен наблюдател ще му се стори, че тя е била излъчена от черната дупка. Колкото по-малка е черната дупка, толкова по-късо ще е разстоянието, което частицата с отрицателна енергия ще трябва да измине, преди да се превърне в реална частица, а следователно толкова по-голямо ще е излъчването и видимата температура на черната дупка.

Положителната енергия на освобождаваното излъчване ще се балансира от поток частици с отрицателна енергия към черната дупка. От уравнението на Айнщайн E = mc² (където E е енергията, m е масата, а c е скоростта на светлината) енергията е пропорционална на масата. Ето защо потокът от отрицателна енергия към черната дупка ще намали масата й. Когато черната дупка губи маса, площта на хоризонта й на събития става по-малка, но това намаление в ентропията на черната дупка е повече от компенсирано от ентропията на освободеното излъчване, така че вторият закон никога не се нарушава.

Освен това, колкото по-малка е масата на черната дупка, толкова по-висока е нейната температура. Така че, когато черната дупка губи маса, нейната температура и скорост на излъчване нарастват и тя започва по-бързо да губи маса. Какво става, когато масата на черната дупка стане изключително малка, не е съвсем ясно, но най-разумното предположение е, че тя напълно ще изчезне в един гигантски последен взрив, равностоен на експлозията на милиони водородни бомби.

Температурата на една черна дупка с маса няколко пъти слънчевата би трябвало да е само с десет милионни от градуса по-висока от абсолютната нула. Тя е много по-ниска от температурата на микровълновото лъчение, изпълващо Вселената (около 2,7° над абсолютната нула), така че черните дупки винаги излъчват по-малко, отколкото поглъщат. Ако съдбата на Вселената е да продължава да се разширява вечно, температурата на микровълновото лъчение накрая ще спадне под температурата на такава черна дупка и тя ще започне да губи маса. Но дори и тогава нейната температура ще бъде толкова ниска, че ще са необходими приблизително 10⁶⁶ години, за да се изпари напълно. Този срок е много по-дълъг от възрастта на Вселената, която е едва 1×10¹⁰ — 2×10¹⁰ години. От друга страна, както се спомена в глава 6, би трябвало да съществуват първични черни дупки с много по-малка маса, образувани от колапс на неправилностите в съвсем началните стадии на Вселената. Температурата на такива черни дупки би трябвало да е много по-висока и излъчването им да е много по-енергично. Животът на една първична черна дупка с начална маса 10⁹ тона е приблизително равен на възрастта на Вселената. Първичните черни дупки с начални маси под тази стойност би трябвало вече да са напълно изпарени, но малко по-масивните от тях продължават да освобождават излъчване под формата на рентгенови и гама-лъчи. Тези рентгенови и гама-лъчи са като светлинните вълни, но дължината им е много по-малка. Такива дупки едва ли заслужават прилагателното „черни“: всъщност те са нажежени до бяло и излъчват енергия около 10 000 мегавата.

Една такава черна дупка е в състояние да поддържа десет големи електроцентрали, само ако можем да впрегнем енергията й. Това ще е много трудно обаче: масата на черната дупка Ще е като планина, пресована в по-малко от 10^–12 инча — размерът на атомното ядро! Ако на земната повърхност има една от тези черни дупки, по никакъв начин не можем да й попречим да стигне центъра на Земята. Тя ще трепти около центъра на Земята дотогава, докато накрая достигне центъра. Следователно единственото място, където трябва да се постави такава черна дупка, за да можем да оползотворим излъчваната от нея енергия, ще е на орбита около Земята, а единственият начин да я накараме да се движи в орбита около Земята ще е да я примамим там, като струпаме огромна маса пред нея — нещо като морков пред магаре. Предложението не изглежда особено практично, поне за близкото бъдеще.

...

[Б.Богданов 1636]

Публикувах част от статия на Стивън Хокинг в по-горния пост, с цел да стане по-ясно на уважаемия доктор, че Стивън Хокинг няма предвид излъчване на светлина или някакъв ефект на гравитацията. Изпарението на черни дупки /забележете: изпарение - това е точния термин/ е свързано с квантови ефекти, случващи се на хоризонта на събитията. Под този хоризонт, в условия на сингулярност, познатите ни физични закони спират да работят и като резултат от това събитията, случващи си в тази зона са напълно непознати.

Доктор Mihov, от както ви прочетох идеите за гравитационнен двигател ме тормози един въпрос. Какво е за вас гравитацията?

1. Вълна

2. Елементарна частица

3. Вълна-частица - с дуалистични прояви на елементарните частици

4. Хребет или падина на изкривено пространство-време, следствие на масивен обект

- само Хребет

- само Падина

5. Чиста Материя /каквото и да значи това/

6. Чиста Енергия /каквото и да значи това/

7. Чиста Материя носителка на Чиста Енергия /каквото и да значи това/

8. Нещо друго

Моля Ви кажете ми.

Поздрави Б.

[Magister militum 1]

Когато Стивън Хокинг даде отговор на въпросите,които се поставят в следния материал,нека тогава пак да си говори за черните дупки:

"От закона на Фарадей за електромагнитната индукция следва, че има разлика между покой и движение за проводник в магнитно поле. Земята има магнитно поле и следователно можем да регистрираме своята скорост спрямо нея по този начин. Принципът на относителността обаче казва, че по никакъв начин не можем да направим разлика между покой и движение по инерция, и не съществуват никакви привилегировани координатни системи. Но законът на Фарадей опровергава тази хипотеза и ни позволява да считаме планетата за привилегирована координатна система в нашия случай.

Най-големите парадокси в релативистката физика произлизат от скоростта на светлината. Според принципа на относителността в специалната теория на относителността, скоростта на фотоните винаги е инвариантна константна спрямо всеки инерциален наблюдател, независимо каква е неговата скорост и посока на движение. Така сякаш наблюдателите са в покой, а само светлината се движи в празно относително пространство. Но на практика се оказва, че когато един наблюдател вижда външно относително движение при трети обекти, например конусовиден светлинен лъч в атмосферата, наблюдателя констатира само класическия закон за събиране на скоростите, а не релативисткия. Следователно скоростта на светлината понякога е различна спрямо инерциални отправни системи, тоест инвариантният постулат не е общовалиден.

Ако скоростта на светлината беше инвариантна константа, тогава нямаше да съществува Доплеровия ефект (както и ефектите на Рьомер, Брадли и др.), защото при него има допълнително движение между приемника и фотоните, а не е важно движението между приемника и източника. Известно е, че ефекта на Доплер е мираж, който не би съществувал ако скоростта на наблюдаваните вълни беше безкрайно голяма. Следователно ако даден светлинен източник е осцилатор (часовник), тогава съществуват два вида време, едното е истинско локално абсолютно време, което е невидимо оптически, а другото е видимо миражно отдалечено относително време, което зависи от законите на оптиката и няма практическо значение.

Същото може да се каже и за пространството. Съществуването на абсолютни пространство и движение се доказва например с интерферометър на Саняк (светлинен жироскоп), който регистрира скоростта и посоката на въртене на своята система. При това, общата теория на относителността се затруднява да обясни, спрямо какво този интерферометър успява да отчете своята посока на въртене. Следователно съществуват и два вида пространство - истинско абсолютно пространство и наблюдаемо миражно пространство. Второто се забелязва например при ефекта на Брадли, който също е мираж и не би съществувал ако скоростта на светлината беше безкрайно голяма.

В оптиката, образите почти винаги се различават от оригиналите. Една от причините за тези миражи е, че оптическите центрове (наблюдателите) могат да се избират произволно, докато механичните центрове - не. Така от земна перспектива изглежда сякаш Слънцето обикаля около Земята, но в действителност тя се върти около своя ос и около Слънцето, това показват жироскопите. Следователно механиката е различна от оптиката и съществуват абсолютни (привилегировани) системи, независещи от наблюдателите, което противоречи на релативизма и на трансформацийте на Лоренц. Релативистките лоренцови ефекти от динамичната оптика се оказват мираж и нямат механично значение. В такъв случай, постулатите изведени от тях са несъстоятелни. Тези трансформации са невъзможни при липса на фотони, докато класическата физика остава валидна и тогава. Подобни трансформации могат да бъдат направени и за звук или за радиовълни, за лъчи от частици и др., но резултатите от тях ще бъдат различни, противоречиви и отново ограничени. Изобщо лоренцовите трансформации са субективни миражи и не съдържат цялата информация за природата, почти нищо не определят за абсолютните химични и физични свойства на веществата, сякаш няма такива. Една ябълка не става круша заради наблюдателите."

[B0081 54]

[Малоум 2 1897]

Когато Стивън Хокинг даде отговор на въпросите,които се поставят в следния материал,нека тогава пак да си говори за черните дупки:

"От закона на Фарадей за електромагнитната индукция следва, че има разлика между покой и движение за проводник в магнитно поле. Земята има магнитно поле и следователно можем да регистрираме своята скорост спрямо нея по този начин. Принципът на относителността обаче казва, че по никакъв начин не можем да направим разлика между покой и движение по инерция, и не съществуват никакви привилегировани координатни системи. Но законът на Фарадей опровергава тази хипотеза и ни позволява да считаме планетата за привилегирована координатна система в нашия случай.

Естествено, че Стивън Хокинг няма да даде отговор ... на нещо, което принципно не е вярно.

Доказано е, че регистрацията (измерването) на магнитното поле е относителен ефект - трябва "скорост" спрямо нещото, а точно това означава и относителност (относно нещо). СТО не е в протиречие с електромагнетизма, а напротив - изяснява защо наблюдател "вижда" това (регистрира)- разбира се, разглеждат се само ИС (инерциални системи).

Най-големите парадокси в релативистката физика произлизат от скоростта на светлината. Според принципа на относителността в специалната теория на относителността, скоростта на фотоните винаги е инвариантна константна спрямо всеки инерциален наблюдател, независимо каква е неговата скорост и посока на движение.

Според кой принцип: първия или втория? (или третия - за линейност на преобразуванията, неявно съдържащ се)

Но на практика се оказва, че когато един наблюдател вижда външно относително движение при трети обекти, например конусовиден светлинен лъч в атмосферата, наблюдателя констатира само класическия закон за събиране на скоростите, а не релативисткия. Следователно скоростта на светлината понякога е различна спрямо инерциални отправни системи, тоест инвариантният постулат не е общовалиден.

Хоп-па-а-а! Вкара ракурса: ако сме "трети" близо до събитията - бързо се движат; ако сме далеч от събитията - бавно се движат; ако сме много-много далеч - са неподвижни и т.н. - често срещана грешка.

Отношенията в СТО-преобразуванията се отнасят за: какво виждаме ние, ако сме на ИС за две събития, ставащи на друга ИС и какво виждат тамошните наблюдатели за СЪЩИТЕ тези събития (дължината на интервала между тези две събития е инвариант за коя и да е ИС). Събитията са точкови в СТО, заедно с часовници, показващи собственото време на системата, съдържаща събитията. Всяка ИС е със собствено време.

Ако скоростта на светлината беше инвариантна константа, тогава нямаше да съществува Доплеровия ефект (както и ефектите на Рьомер, Брадли и др.), защото при него има допълнително движение между приемника и фотоните, а не е важно движението между приемника и източника. Известно е, че ефекта на Доплер е мираж, който не би съществувал ако скоростта на наблюдаваните вълни беше безкрайно голяма. Следователно ако даден светлинен източник е осцилатор (часовник), тогава съществуват два вида време, едното е истинско локално абсолютно време, което е невидимо оптически, а другото е видимо миражно отдалечено относително време, което зависи от законите на оптиката и няма практическо значение.

Без С=конст, нямаше да има повторяемост на резултати от Доплер.

Излъчен фотон от източник, забравя за "родителското" тяло (за движенията на източника) и се движи с пост. скорост (Ссреда, например). Тогава, движенията на датчика (наблюдател) "преминават" за различно време, в зависимост от дължината на вълната (която съдържа фотоните - смесена вълна, обикновено). В зависимост от скоростта на датчика спрямо Ссреда (не можем да я приемем абсолютна, защото не можем да свържем КС с нея), то той резонира (хваща) с различна по дължина на вълната съставка от нея. Това наблюдаваме (ефект на Доплер).

Дали има практическа полза си е отделен въпрос.

Във физиката се "работи" с времеви интервал, а не с абсолютно време. Интервал време е времето, за повтаряне на едно и също събитие. И, тъй като съществува зависимост на това време от относителната скорост на наблюдателя (в СТО), то и неговите възможности за отличимост на две повтарящи се събития, са ограничени (това е в основата на КМ за неправилно тълкуване- "нарушаване" на причинно-следствени връзки)

...

[Magister militum 1]

Обаче Малоум 2 очевидно е че следствията от теорията на относителността нямат практическо приложение,защото са само едни оптически миражи.Ето например:

"Ако астронавт в дълбокия космос, далеч от всякакви звезди, планети, космически кораби, и върху който не действат никакви външни сили, види друг приближаващ се астронавт, той ще предположи, че е неподвижен, а другият се движи. Обаче същото ще предположи и вторият астронавт. И двамата са прави, защото движението е относително."

Пита се в задачата,къде аджеба има място в дълбокия космос където да липсват всякакви звезди,планети или каквито и да е космически обекти,така че на астронавтите да не действат никакви външни сили?Ами т.нар.тъмна материя къде отива в този случай?

Лоренцовите ефекти какво са,ако не субективен оптически мираж.При липса на светлина(фотони)те просто са невъзможни,при все че класическата физика остава валидна и тогава.Ако релативистките трансформации се случваха в действителност,те би трябвало да не зависят от наличието на светлинен източник и да могат да се регистрират независимо от това дали има или няма такъв.Стивън Хокинг и останалите от Айнщайновата клика трябва да обяснят - Релативиските лоренцови ефекти в крайна сметка механични ефекти ли са или въпрос на лични оптически възприятия от страна на наблюдателите?

А интерферометъра на Саняк спрямо какво успява да отчете своята посока на въртене?Че нещо не се сещам да е дадено адекватно обяснение в теорията на относителността?

[Малоум 2 1897]

Обаче Малоум 2 очевидно е че следствията от теорията на относителността нямат практическо приложение,защото са само едни оптически миражи.Ето например:

"Ако астронавт в дълбокия космос, далеч от всякакви звезди, планети, космически кораби, и върху който не действат никакви външни сили, види друг приближаващ се астронавт, той ще предположи, че е неподвижен, а другият се движи. Обаче същото ще предположи и вторият астронавт. И двамата са прави, защото движението е относително."

Пита се в задачата,къде аджеба има място в дълбокия космос където да липсват всякакви звезди,планети или каквито и да е космически обекти,така че на астронавтите да не действат никакви външни сили?Ами т.нар.тъмна материя къде отива в този случай?

Лоренцовите ефекти какво са,ако не субективен оптически мираж.При липса на светлина(фотони)те просто са невъзможни,при все че класическата физика остава валидна и тогава.Ако релативистките трансформации се случваха в действителност,те би трябвало да не зависят от наличието на светлинен източник и да могат да се регистрират независимо от това дали има или няма такъв.Стивън Хокинг и останалите от Айнщайновата клика трябва да обяснят - Релативиските лоренцови ефекти в крайна сметка механични ефекти ли са или въпрос на лични оптически възприятия от страна на наблюдателите?

А интерферометъра на Саняк спрямо какво успява да отчете своята посока на въртене?Че нещо не се сещам да е дадено адекватно обяснение в теорията на относителността?

Инерциалните Системи (ИС) са абстракция, която в добро приближение за практиката, дава резултати. Могат да последват разни поправки, от конкретни условия, които биха доуточнили получените отнапред резултати.

Абсолютна "точност" -на практика, НЯМА.

Но, чрез избраната методика на СТО - се получават възможно най-точните резултати - в тоя смисъл е по-полезна от Нютоновата физика.

Лоренцовите преобразувания не са оптически мираж, а реалност и много "лесно" се наблюдава при движещ се електрон, например - сплесва се "кръгчето" му по посоката на скоростта. Това е заради крайната скорост на полетата, посредством които ние "виждаме" явленията в Природата. Не е и субективна оценката, защото същите тези полета (скъсени-удължени по дължина на вълната, в зависимост от посоката на скоростта) влияят, посредством тях се извършват различни взаимодействия без наличие на субект - действат на различно настроени датчици.

Значи: ако на една ИС-1 се излъчат едновременно два сигнала към друга ИС-2, която се движи относително стрямо ИС1, то, на ИС2 - тези събития ще предизвикат РАЗНОВРЕМЕННИ - събития за намиращите се там Наблюдатели (не субекти, а датчици). Това е реалност. Ако тези сигнали "включват" механики на машина, то неедновременно ще тръгват тия механики на ИС2.

Интерферометърът на Саняк не е ИС - има движещи се в него по кръгова орбита огледала и там са ускоренията и действията на измерими сили (движението по крива винаги е съпроводено със сили). Светлинният сигнал участва в преносната скорост на тия огледала, т.е.- задържа се (за много кратко) при поглъщане от огледалата и му действа сила в този момент, която влияе на излъчваното от огледалата - променя се честотата и ... е готово за интерференчна картинка при събиране с "началния" лъч.

...

[aleksandar 10]

В крайна сметка не разбрах, светлината има константна скорост между абсолютното пространство, или спрямо всеки наблюдател (според Айнщайн)?

Нека си представим двойка огледала, които се движат едно след друго.

В първия случай огледалата се движат праволинейно с постоянна скорост, при това движение разстоянието изминато от светлината ще е равно на:

В случай, че светлинната скорост е постоянна спрямо абсолюта. Поради причината, че в едната посока, излъчения лъч изминава разстояние което е равно на разстоянието между огледалата и разстоянието което са изминали огледалата за времето което светлината ще стигне от едното до другото. Обратното разстояние ще се съкрати също със толкова. релативната скорост която се засича от предното (това което се движи пред другото) огледало е равна на c-V където скороста на огледалата е V. Релативната скорост която се засича от задното огледало е c+V.

В втори слъчай: ако светлината зависи от скороста с която се движи източника скороста на светлината спрямо абсолюта ще е c+V откоето следва, че времето за което ще премине от задното до предното е L/c(с релативна скорост "с"), а скороста с която ще премине към задното пак ще е "c".Времето за което преминава светлината от задното към предното и обратно, пак е равно на времето за което ще измине удвоеното разстояние.

Нека имаме друга схема на действие:Огледалата пак са на константно разстояние и се движат по една и съща праволинейна траектория като при първия слъчай, но закона за движение е друг. Огледалата се движат с ускорение.

V=V1+deltaV където V1 е равно на първоначалната скорост deltaV e равно на повишениети на скоростта за времето за което ще стигне до първото огледало.

При движението си напред скороста се увеличава. Докато светлината стигне предното огледало скоростта е друга.по пътя назад ускорението не може да натрупа съшото нарастване на скоростта.Откоето следва е изминатото разстояние е различно.Проверете за двата случая че трябва да ставам

[Ang 0]

Не съм чел Хокинг и засега не искам да го чета - преднамерено. Популярните статии са загуба на време, а нивото ми е ниско за да асимилирам трудовете му.

Има едни Общи съображения, обаче, които допълнително не ми правят привлекателен Хокинг. Това е бръсначът на Окам. - Най-вярна е най-простата теория за дадено нещо. (от множество правилно изградени теории) Доколкото знам Струнната теория съдържа доста усложнения - т.е. не отговаря на правилото на Окам.

Искам да попитам специалистите - Има една доста по-стара теория. Тази на Калуца-Клайн в която се въвежда едно допълнително измерение. От тази теория по естествен начин се появавал електрическият заряд, като свойство, на базата на другите величини. Това е съвсем в духа на Окам.

Въпросът ми е - защо е изоставена тази геория? И с какво Струнната теория е по-добра?

Струнната теория въобще не изоставя работата на Калуца-Клайн, напротив тя я доразвива. С въвеждането на едно допълнително измерение от Калуца, много точно се вписва електрическият заряд във ОТО. Той изпраща труда си на Айнщайн, който първоначално приема предложението, но след това се колебае две години докато я "разпише". Но като цяло си остава скептичен към допълнителните измерения. Но на въпроса, струнната теория освен допълнителното измерение на Калуца включва още пет измерения в които струните трептят. Те се усукват и увиват в тях, не по безразборен начин, а в строго определени форми, наречени форми на Колаби-Яу. Благодарение на тези допълнителни шест нови + трите стари и едно времево измерения, струнната теория описва всичко и дава отговор на всичко във природата - какво е електрон, фотон, гравитон, защо електрона има точно неговата маса, защо фотоните се движат с тази скорост, успокояват квантовите флуктуации, "Господ вече не играе на зарове", и ей с тези и още много други неща тя е по-добра от всички теории. Но има един голям недостатък: много е трудна за доказване. Но бъдещето е пред нас.

[Пенчо Бойчев 36]

Не съм чел Хокинг и засега не искам да го чета - преднамерено. Популярните статии са загуба на време, а нивото ми е ниско за да асимилирам трудовете му.

Има едни Общи съображения, обаче, които допълнително не ми правят привлекателен Хокинг. Това е бръсначът на Окам. - Най-вярна е най-простата теория за дадено нещо. (от множество правилно изградени теории) Доколкото знам Струнната теория съдържа доста усложнения - т.е. не отговаря на правилото на Окам.

Искам да попитам специалистите - Има една доста по-стара теория. Тази на Калуца-Клайн в която се въвежда едно допълнително измерение. От тази теория по естествен начин се появавал електрическият заряд, като свойство, на базата на другите величини. Това е съвсем в духа на Окам.

Въпросът ми е - защо е изоставена тази геория? И с какво Струнната теория е по-добра?

Не си губете времето да четете Стивън Хокинг, освен ако обичате научна фантастика. В едно, обаче той е прав - черните дупки излъчват високочестотна енергия или черна светлина. Поглъщат енергия с по-ниска честота и я преобразуват в по-високочестотна. С други думи може да се каже, че те преодоляват II принцип на термодинамиката и така осъществяват кръговрат на енергията във Вселената. Може да се каже, че II принцип на термодинамиката е валиден само в част от енергийната верига - в планетите и е невалиден в слънцата. А черните дупки представляват най-висш и последен вид слънца. Енергията на черните дупки преминава през поредица от преобразувания на честотата в няколко слънца, докато достигне до нашето Слънце, което да я излъчи във видимия за нас спектър.

Слънцето и Луната си приличат по две неща:

1/ по видимия диаметър от около 1/2 градус и

2/ двете небесни тела светят с отразена светлина, като Луната отразява повърхностно, а Слънцето с обема на газовия слой.

Иначе ако слънцата произвеждаха енергия в продължение на милиарди години, къде отива тази енергия? Пространството щеше да се пренасити с енергийни лъчения и планетите да прегреят. Това не се случва. Очевидно нищо в природата не се губи.