Їwaнь

Само че, диалекти, вече налични не е хубаво да се нормират. Аз съм нормирал в края на изложението си предложен от мен Книжовен диалект...

Абре, човеко, осъзнаваш ли колко безсмислено е това понятие "книжовен диалект"? Десет страници не ти стигнаха да схванеш най-простите неща, а после вече да се изживяваш като Кирил и Методий.

И така да е, няма нужда да товарим писането с това Ъ след всяка последна съгласна. Но виж е -двойнито е друга работа.

За двойните гласни и съгласни имам някои идеи, които не съм огласил или по-скоро бегло съм засегнал като двойно Т, двойно Н, двойните гласни или продължителни гласни да ги наречем като в Пеене, Смеене, Лее се, деепричастие, и т.н..

Ей тука изби рибата вече. Двойното Е, приятелю, не е това, което е.

То затова трудно може да се каже, че в Русия има правораздаване.

"Определителният член не е случайно и досадно украшение, той конкретизира понятията.

В руския език например е "Человек бежал по улице": случаен човек ли е бягал, или човекът, за когото сме говорили; по някаква улица ли е бягал, или по улицата, за която става дума? - в руския това става ясно само от контекста.

Горният пример ни изправя и пред друга неяснота: човекът бягаше по улицата (аз го виждах, че бягаше), или: човекът бягал по улицата (чух, казаха ми, че бягал)!

В българския език е пределно ясно: ако съм свидетел, казвам бягаше, ако не съм свидетел, казвам бягал - т.е. миналото време в българския език има две форми: минало свидетелско и минало несвидетелско време - нещо, което не се среща често в европейските езици.

В руския език (и в почти всички езици) глаголната форма е една и съща: человек бежал по улице - дали съм го видял, че е бежал, или са ми разказали, че е бежал - е все едно."

Което ще рече, че идеите ти няма да видят бял свят никога.

Както в миналото, така и днес правилото за различаването на пълен и кратък определителен член в българския правопис бива обект на езиковедски спор. Въпреки че в съвременните български го̀вори не се прави разграничение на синтактична основа между формите за пълен и кратък член, съществуват разлики в тяхната употреба. Поради това в книжовния език се е наложило правилото за употребата на пълната и кратката форма на пълния член спрямо падежа на името в изречението, т. нар. синтактично правило.

За пръв път различаване на различни форми на члена според синтактичната функция на членуваното име въвежда Неофит Рилски в своята "Болгарска граматика", 1835 г., който в стремежа си да обедини различната употреба на членната морфема в различните български го̀вори стига до следното правило:

Членът при имената от мъжки род единствено число се пише -о в именителен падеж, -а в родителен падеж и -атъ във винителен падеж.

До края на XIX век подобно правописно правило се прилага и при членуването на имената от женски род, където формата за членуване в именителен падеж -та се променя в -тѫ във винителен и родителен падеж успоредно с окончавието на думата, съответно от -а в -ѫ и от -я в - ѭ. Дриновската и Каравеловата правописна школа обаче използват единствено пълния член при имената от мъжки род.

Първият официален правопис на българския език санкционира употребата на определителния член според съвременното синтактично правило. През 1921 г. то е отменено от правописната реформа на правителството на БЗНС в полза на евфоничното правило, което определя пълен член да се ползва само пред думи, започващи с гласна. С падането на режима на БЗНС през 1923 г. цялата правописната реформа е отхвърлена и синтактичното правило е върнато в сила. В първоначалния проект за правописна реформа на правителството на Отечествения фронт от 1945 г. на пълния и краткия опредетелен член се дава еднаква стойност и се позволява свободната им употреба като дублети, каквито те се явяват в говоримата реч и поезията, но впоследствие е решено да се запази действащото синтактичното правило.

Макар и общоприето, съвременното правило бива обект на критика от страна на някои български езиковеди като Беньо Цонев, Стефан Младенов и Петър Пашов. Докато някои предлагат премахване на пълния определителен член, други се обявяват за повторна замяна на синтактичното правило с евфоничното.

адхоке, купи ли си граматика?

статията на М. Дринов "За новобългарското азбуке" от 1870 г.

DrinovAzbuke-1.pdf

DrinovAzbuke-2.pdf

адхоке, прочети го това

Още през 1870 г. Дринов говори за премахването на краесловните ерове (според него трябва да се остави само ер малък), за ШТ (според него трябва да е ШТ), за Ѥ (според него е грешно премахнато), за двойното е (трябва да го има), за голямата носовка (и нея трябва да я има заедно с йотираната) и други.

И си купи една граматика от по-новите и дебели издания и си спести главоболията.

Друг огромен пример за А-Ъ е думата "света" - казано с А накрая е в смисъл на прилагателно - "Света София", но с Ъ е в смисъл на членуваното с кратък член съществително "свят". Но, сещаш се, и двете се пишат еднакво, което е резултат от едно огромно недообмисляне. И в по-голямата си част хората, които казват светА (в смисъл на светът) с А, са меко казано необразовани, но откровено казано са тъпи чукундури (разбира се, не всички).

п.с. това исках да го добавя към стария пост, но нещо ми е изчелзало бутончето

Ами дай ми буква за СТ тогава. Чете ли изобщо изложението ми? Щ е частен случай на глиф за двуфонемен звук ШТ - ясно отличим, аналогичен на СТ, КТ, ПТ... десетки комбинации. Занимавам се с Гласово Разпознаване и знам за какво иде реч. Буква за ШТ е йероглифизиране.

Ето. Споменах вече за "твърде често" и "твърде рядко" употребяваните звуци, букви. Абсолютно несъстоятелен довод. Нали все ще се наложи да ги употребиш.

Диалекти не нормирам. Давам книовен правопис и правоговор. Защото мога и виждам проблемите, налични към този момент. И смятам, че съм се справил доста изчерпателно.

Какво йероглизиране бе човеко. Щ е двойно по-кратко е ШТ. Щ е създадена предимно за бъдещето време на "съм" - "ще съм". "ЩЕ" променливо, както ти казах. Има си причина да си е така. Това му е (било) хубавото на езика ни, че различните говори са имали еднакво изписване. Ти определено не си и чувал за такова нещо. Мислиш си, че говорът се определя от писмеността, а е обратното. Но пък ти говорите не ги разбираш, каква писменост ще правиш? Какво Л ще променяш, защо ще го разграничаваш на Л и Ль заради различните говори, като то и без това си се произнася различно според тях. Но се пише еднакво. А ти искаш да разграничиш изговарянията с две лъ-та, които трябва да се четат както са написани. Е да, ама твоят измислем проблем с Л е подобен с истинския проблем за А/Ъ. Ето от предното изречение - "които трябва да се четат". Как го произнесе "четат" - четат или четът? Или ти ще си го четеш само според твоя си говор и ще отпишеш другите? Има си решение за А-Ъ, което е истинско объркване. Трябва да се пише ЧЕТѪТ. Или ще кажеш, че такъв проблем няма?

На теб явно ти е до бързото и лесното ИЗПИСВАНЕ НА БУКВИТЕ. Но забравяш, че именно ръкописът изчезва постепенно. Пък и то да ти кажа хората близо 1000 години са я писали тая буква, а теб сега те домързява изведнъж (и комунистите преди това). Казваш руско влияние. Ами те именно ги разкараха широкото ъ и двойното е. Нека премахнем руското влияние, да върнем буквите!

И последното нещо, което очевадно не разбираш, е традицията, обичаят, навикът. Да я бараме азбуката през 50 години води до ОГРОМНИ проблеми за слабоумните. Или няма да могат да четат по новому, или после няма да могат да четат по старому. Ти с твоята "реформа" ще затрудниш езика. Ако целиш улеснение - да минем на латиница. А ако целиш да "поправиш грешките" - грешно си се насочил.

Има си причина да се пише Ю и да се чете ЙУ, има си причина вече на много места да се пише А и да се чете Ъ, има си причина и да се пише Я и да се чете ЙЪ(даже по-често). Има си причина да се пише Я и да се чете Е и обратното.

НО най-вече си има причина да се пише хляБ - хлябове. Според твоите мъдрости ще се пише хляПове. И няма такъв говор, където да няма обеззвучаване, а и няма как да се наложи повсеместно някаква такава езикова норма. Но може да се сложи твьордъй знак)както се казва в руския) - ъ (ер голям)и като се пише хлябъ да се набива бъ-то с едно "издушащо" и тихо ъ накрая и готово. Пък за звук Ъ слагаме Ѫ и оправяме две неща, макар че първото и така си е оправено - всеки може и без обозначение да говори правилно. Пак ти казвам - преди повече от век са нормирали писмеността, променяли са я многократно, но все още си ги има старите говори, които са цветовете на езика - "Ще ходим да жънем за хляб - Жъ одим дъ жъним за ляп - Ке одиме да жънеме за леп; Отивам да паса овцете - Утиъм дъ пъсъ уцети/фцети и т.н."

А на теб ти пречи буква щ.

вземи хвърли един поглед - http://ivanchevski.grazhdani.eu/golyam_yus.html

Буква Щ е нужна. Иначе ще пишем по две букви и ште се удължи самото място за писане, заштото две букви са повече от една. А Щ е твърде употребявана.

Буква за ДЖ не трябва, защото не е толкова употребявано и без това. Пък и ДЖ си звучи точко както трябва да бъде, ти просто си насилваш езика да удължиш д-то и да го отделиш. Сам знаеш, че не се говори така. Както и дз.

Твоето ia прилича на Ѭ, което е по-удачно да върнем, защото нали уж следваме правописа според правоговора. А то определено се произнася отчетливо - но-си-я е различно от но-си-а. Или ти не следваш правоговора? Изключително много Ъ-каме. Особено когато се пише А в края на думата. Как го казваш, ГРАДА, ГРАДЪ или ГРЪДЪ?

И така като повдигаш темата за нови букви, няма как да не се върнем и към различните български говори и произношения - А-Ъ, Е-Я, които са под по-голяма въпросителна и до днес.

Членуването - хората го казват както си се пише. Без майтап - има и такива. И аз. Даже и пълното-краткото ги деля. А за смърт-та и т.н., и те се изговарят достатъчно отчетливо. Или само аз общувам с говерищи "книжовно" хора.

Затова задавам и въпросЪТ - при такива специализирани текстове на специализиран език какво е предложението ти за правилно тълкуване.

Пич, в изречението ти "въпросът" трябва да е с кратък член. Или си иронизирал твърде неуловимо.

Стоедин,

аз съм на категоричното мнение, че Щ е "йероглиф" за двузвучие и много точно съм извел аналогията му с подобните нему като СТ, КТ, ПТ, ФТ... да продължавам ли? Няма да стане никак просто, ако на всички тез им отредим отделни букви по аналогия с тази за ШЩ = Щ. Ще станем като японските сричкови азбуки -

Дайте ми довод защо точно двузвучието ШТ има привилегията на отделна, специално отредена буква?! Жестока "несправедливост" - според мен.

Пълният член е частен случай за думите от мъжки род и при това в още по-частен случай... за единственото им число! Нима спазването на изкуствено правило за един строго частен случай може да бъде белег за образованост?! Мисля, че такъв критерий е крайно несправедлив.

Щ се използва изключително често. Просто е твърде често. Това му е специалното. И е една от т.нар. (четох го това в незапомнено изследване на езика от миналия век) "диалектни" букви - на много места се говори различно - ще(ша, шъ), ке, че (чи), же (жа, жъ)(това последното наистина още се чува из североизтока) и това му е отличаващото.

Приятелю, видях, че си следвал висшето си в родния град, но така явно не си имал дълготрайната възможност да се запознаеш с различни говори из останалите части на страната. Та тяхното пълно отразяване в писмените норми е истинският проблем, а не две-три буквички за непроблемните неща. Но държа да подчертая, че по отношение на различните говори българският език е сравнително уравновесен (или поне е бил), но може и още много. Даже се знае как, но воля нема.

We have compared four attempts to apply glottochronology for the

Slavic languages. All agree in the conclusion that the most divergent

groups are East Slavic and Bulgarian-Macedonian.

Ни в клин, ни в ръкав, ама може и да добави нещо ново. За Виргинската грамота:

"Грамотата е издадена най-добре от Г. А. Ильинский — Грамоты болгарских царей, с. 7.8, както и от Йордан Иванов във "Български старини от Македония" За езика на грамотата е характерна последователната замяна на "ѣ" с "e" и честите замени на "ѧ" с "e", както и употребата на глаголи в 3 л. ед. ч. без характерното старо окончание --тъ[4]. Ильинский посочва замените на "ѣ" и "ѧ" с "е" за сръбско влияние. Съгласявайки се с него и изтъквайки, че българският цар Константин Асен не e владял Македония, българският историк Георги Баласчев смята, че Виргинската грамота е по-късен фалшификат от края на 14 и началото на 15 в.[2]. Кирил Мирчев е категоричен, че въпросните заменки на ятовата гласна и на малката носовка с "е" са характерни западнобългаризми[4]. Йордан Иванов също изтъква, че прегласът на "ѣ" и "ѧ" в "е" е отразен и в други български писмени паметници от периода и е характерен за всички днешни български говори, и отнася грамотата към 13 в. Освен това той посочва, че в грамотата си за същия мансатир от 1300 г. сръбският крал Стефан Милутин изрично изтъква, че преди него българският цар Асен е бил ктитор на манастира. Йордан Иванов посочва, че единствен сигурен сърбизъм в грамотата е думата ПРѣСТУПН, която е изписана с "у" вместо с "ѫ".[2]."

Е как, точно хайкутА си е множественото число.

Песотата съм ги чувал в дублажите на мексиканските сериали и то доста живо.

Положението с названията на валутите и множественото им число е сложно.

За долара наистина си има множествено число и това е съвсем нормално. За евро обаче лично на мен формата "евра" не ми допада. Иначе може да търсим аналогия с една друга валута, разпространена в Латинска Америка - песото. В българския съм срещал две форми - без множествено число (1 песо и 20 песо) или използване на оригиналната испанска форма за множествено число - "песос". Лично на мен втората ми звучи неестестево и е форма на престараване.

А всъщност как е правилно множественото число на песото?

Ами 20 песота ще да е.

То впрочем може и 20 еврота.

п.с. в бан са чукундури

XI в., Кевкамен, "Стратегикон": "И наистина, богатият е бог на бедния, понеже го облагодетелства. Затова и българите наричат имотния богат, което значи богоподобен."

Изяснихме значението на "богат", мисля.

Именно, еврата остават някъде много отстрани. Дори не звучи никак нелогично да кажеш 50 евро, а за 50 евра е малко по-иначе. Аз лично много рядко съм срещал "евра", и то само от по-криви писатели (Карбовски, примерно) и блогъри. Но никога из телевизиите, печата и ако щете радиото.

1 лев, 5 лева

1 долар, 5 долара

1 лея, 5 леи

1 денар, 5 денара

1 рубла, 5 рубли

1 евро, 5 евро???

По-правилно ли е да се казва 1 евро, но 5 евра? Доколкото виждам във останалите езици еврото си има единствено и множествено число, защо в България изведнъж се наложи обезчисляването на думата? От глупост и безхаберие? Или?

Кое е правилното - смляни или смлени? Лесно може да се открие.

Но някой тук може ли да обясни защо? И това как може да се обясни на децата?

Пуснете някой стих за мостра.

Поне текстовете в оригинал, съмнявам се някъде има пдф както на буквара, примерно.

Знам кога е създаден.

Инак в граматиката на Петър Пашов йъ след съгласна се изписва като ьъ.

Погребването на йъс и ят е с помощта на скъпите нам руснаци.

НО иначе, да, букви имаме. И то много. Имаме и простотии като променливо я и преобладаващо йъ, но язък.

Ограничените ми познания трудно ми дават да си обясня как Ю е започнало да се чете като ЙУ, като е ютирано О. Помогнете.

Ꙗ Ѥ Ѩ Ѭ

Също не разбирам разликата между голям и малък юс (и йотираните им допълнения).

има и то много в сервеняшките говори. всеки трети звук е Ъ и ЙЪ, но това последното наистина е предизвикателство за изписване

при Дриновския правопис е било тѣ вървѭтъ

ЙЪ

Как би следвало да се изписва това чудо особено след съгласна?

Което накланя везните в полза на старобългарското име.