zemonti

Стоедин, стискаме ти палци. А аз май успях някакси да се оправя сам. От множеството идиотизми, които човечеството е използвало през хилядолетията за самоуспокоение от предстоящата смърт си избрах прераждането. Погледнах нещата малко по-глобално - човек живее, трупа спомени, умира и в същата минута някъде се ражда друг, "RESET-нат" и започва следващия цикъл. Вярно е, че всички спомени, впечатления и характер липсват, но нали точно изграждането на нови е най-голямото очарование на живота. Така, че приех, че съм елемент от кипящият на планетата живот, които трупа опит в това тяло, докато не дойде ред на занулено начало в друго тяло. А дали това е същият "RESET-нат" живот, или съвсем друг - зависи доколко сте привързани към идеята за съществуването на "душа". Аз не съм. Като за изпитание този месец загубих 2-ма близки и не изперках. Значи трикът сработва.

Искренно завиждам на идиотизма ти. Уви, май съм толкова практичен и здравомислещ реалист, че нито религия, нито малоумни лелции като тази могат да ме заблудят, че нек'си ще успея да избегна смъртта.

Това хич не ме утешава. Би помогнало, ако масовостта му е довела до разрешение на проблема.

Ъхъ. Из мисля, че тези със стремежа към смъртта автоматично отпадат при естествения подбор на еволюцията. Колкото по-вкопчен в живота, толкова по-голям шанс за оцеляване. Еволюция. Аз не искам да се стремя към смъртта. Искам да се страхувам, ама не чак толкова.

Колкото повече разсъждавам, толкова по-несъгласен съм с теб. "Childhood anxiety disorders"???? Аз съм на 38 бе, човек. Обръщам им огромно внимание, и това само влошава нещата. Авторът на "Хрониките на Дрезден" Harry Butcher писа, че дори и професионален прихиатър не може да се третира сам себе си. Ина нужда от външна интервенция. Дали е прав? ПП Не съм някакво кълбо от нерви, нефункционален и параноичен. Тези страхове ме спохождат по няколко пъти на ден, ама не мисля, че с годините нещата ще отиват към по-добре. Сещате се защо. ;-)

На 38 години съм в перфектно здраве, имам чудесно семейство, водя спокоен живот в цивилизован западен град... ...но не мога да му се наслаждавам, защото всеки път когато нещо проятно се случи, ме връхлита мисълта, че няма да е завинаги. Изпадам в панически ужас. По няколко пъти на ден. Научих се донякъде да се контролирам и да не се задълбавам в тези мисли, но вечер, докато заспивам, в полусъница пак ме връхлита идеята, че утре,, или след 10 години, или 30 години няма да се наслаждавам повече на живота. Има ли документирано такова психическо заболяване/обсебване/маниакалност? Има ли начини да изтрия тези страхове от съзнанието си и да се наслаждавам спокойно на живота си? Религията не е вариант. Твърде здрав поглед имам над ставащото около и в мен. Може би именно в това е проблема.