mnogoznaiko

Не ми се преразказва текста, но отговора е вътре Най-важният проблем е жилищната криза. В текста се дават достатъчни примери, но най-важното за мен е сравнението колко заплати е струвало едно жилище преди 20-30 години и колко заплати струва сега. Като аз не говоря за България, а по принцип за целия свят и се вижда, че проблема е глобален. Дори бих казал, че в България проблема с жилищата си е доста малък в сравнение с този на други места. Може дори да погледнем Китай, където държавата продължава Вторият фактор е отлагането на майчинството. Средната възраст за първо раждане в Европа е 29,8 години, а в Италия - дори 31,8. Жените чакат да се установят финансово, да завършат образованието си, да изградят кариера, въобще целия икономически и финансов проблем засилва проблема с децата.

Демографската криза на съвременното общество Всеки час, докато четете тази статия, населението на Европа се намалява с около 20 души. Това звучи като малка цифра, но в мащаба на годината означава минус 175 хиляди души - и това не заради смъртност, а заради разликата между родени и умрели. Съвременната демографската криза е може би най-подценяваното предизвикателство на 21-ви век, което ще преформатира цивилизацията по начини, които едва започваме да осъзнаваме. Тази тиха катастрофа се разгръща пред очите ни, но получава значително по-малко внимание от климатичните промени или геополитическите конфликти. Въпреки това математиката е безпощадна - при сегашните тенденции цели нации ще изчезнат от световната карта в рамките на един човешки живот. Проблемът е толкова сериозен, че демографите вече говорят не за криза, а за истински колапс на човешкото възпроизводство. В южнокорейския град Пусан има район, наречен Чунгу, който постави световен рекорд. Не за най-високо здание или най-вкусна храна, а за най-ниска раждаемост в света. При население от 45 хиляди души, жителите на Чунгу раждат по-малко от 100 деца годишно. Коефициентът на раждаемост там е едва 0,31 при необходими минимум 2,3 за поддържане на населението. Представете си град като Пазарджик, където в цялото училище има само един клас с няколко деца. Това не е научна фантастика - това е реалността в много части от света днес. Ако се разходите по централните улици на Чунгу, ще видите пълно с неон търговски райони, натоварени пристанища и бързащи бизнесмени в костюми, но почти никакви деца. Няма колички с бебета, няма училищни дворове, пълни със смях, няма детски площадки. Целият район прилича на огромен офис комплекс, населен единствено от възрастни хора. Този феномен не е ограничен само до деловия център. По цялата южнокорейска територия се наблюдава подобен модел - хора описват редица градове като "големи домове за възрастни хора", където появата на дете е толкова рядка, че местните хора се взират в малките посетители като в нещо необикновено и екзотично. Общият коефициент на раждаемост (ОКР) е може би най-важният показател в демографията. Той показва колко деца би родила една жена през целия си живот при текущите условия. Това не означава, че всяка жена ражда точно толкова деца, а е статистическа прогноза, която отразява средните тенденции в обществото. Представете си, че наблюдаваме дом с 10 жени. Ако ОКР е 2, това не означава, че всяка от тях ще роди по 2 деца тази година. Означава, че ако сегашните условия се запазят през целия им детороден период, общо те ще родят 20 деца. Нивото на възпроизводство е минималният ОКР, необходим за поддържане на населението - средно 2,3 деца на жена в световен мащаб. Защо точно 2,3, а не 2? Логиката е проста: двете деца заместват родителите, а допълнителните 0,3 компенсират онези хора, които няма да имат потомство поради различни причини - здравословни проблеми, личен избор или други обстоятелства. Това е своеобразна демографска застраховка. Когато ОКР падне под тази граница и се задържи там дълго време, започва необратим демографски колапс. Първоначално ефектът не е видим - населението може дори да расте заради по-дългия живот на хората. Но рано или късно математиката си казва думата, и броят на смъртните случаи започва да превишава броя на ражданията. Азия: Епицентърът на кризата Южна Корея води в отрицателната класация с ОКР от 0,72-0,75 - най-ниският в света. Това означава, че при сегашните темпове страната ще намали населението си наполовина за едва 50 години, а след още 50 години ще го намали отново наполовина. Следват я Тайван с 0,87 и Пуерто Рико. Практически цялата Източна и Югоизточна Азия е в червената зона. Особено тревожно е, че дори традиционно многодетните мюсюлмански страни преживяват драматичен спад. В Иран, въпреки дълбоко вкорените религиозни традиции, раждаемостта е само 1,5 - по-ниска от тази в САЩ и Франция. В Турция коефициентът е на нивото на Португалия, а богатите страни от Персийския залив като ОАЕ и Бахрейн са с още по-ниски показатели. За половин век коефициентът на раждаемост в мюсюлманските страни е паднал двойно по-бързо, отколкото на Запад. Европа: Стабилно влошаване Европейските страни са в диапазона 1,5-2 пъти по-ниско от необходимото за оцеляване. Въпреки че в Исландия и Дания има леко подобрение, във Франция и Германия спадът е постоянен, а в Италия и Гърция - драматичен. ЕС достигна исторически минимум от 1,38 раждания на жена в 2023 година. Изключение прави България, която изненадващо заема първо място в ЕС с коефициент от 1,81 раждания на жена в 2023 година - рекордно ниво за страната от 1990 година насам. Този относителен успех се дължи на най-ниската средна възраст за първо раждане в ЕС - едва 26,9 години в сравнение с общоевропейската средна от 29,8 години. Въпреки това България продължава да изпитва сериозни демографски проблеми заради високата емиграция и отрицателния естествен прираст от -0,6% годишно. Италия е особено показателен случай за противоположната крайност. При раждаемост от 1,26 и най-висока средна възраст за първо раждане в Европа - 31,8 години, страната се превърна в символ на стареещата Европа. Медианната възраст на италианците е 48,1 години в сравнение с 42,8 за цяла Европа. Правителството не предлага достатъчно помощ за отглеждане на деца, което принуждава жените да отлагат майчинството до момента, когато са финансово стабилни - а този момент идва все по-късно или изобщо не идва. Америка: Неочаквани промени САЩ все още поддържат относително приличен ОКР от 1,62, но и там тенденцията е ясно низходяща. От върха от 2,1 през 2007 година, раждаемостта неумолимо спада. Латинска Америка преживява истинска катастрофа - в Чили раждаемостта падна с 22%, а на Куба - с 21% само за една година. Подобни драматични спадове се наблюдават и в други части на света - във Филипините (Азия) падането е с 25%. Дори в исторически многодетни страни като Бразилия се наблюдават тревожни тенденции. Интересно проучване показва, че семействата, които печелят квартира в държавната лотария, раждат с 33% по-рано и имат повече деца - ясно доказателство за връзката между жилищните условия и демографските решения. Въпреки глобалния упадък, съществуват групи, които запазват високи нива на раждаемост, и анализът на техните характеристики разкрива важни закономерности. Не всички религиозни групи следват глобалния тренд. Ултраортодоксалните евреи в Израел раждат средно по 6 деца - повече от африканските страни. Това е най-високата раждаемост сред религиозните групи в света. Докато светските евреи имат ОКР от около 2, умерено религиозните раждат в 1,5-2 пъти повече, а при ултраортодоксалните показателят достига нива, характерни за доиндустриалните общества. В САЩ разликата между религиозните и нерелигиозните жени е почти двукратна. Този феномен се наблюдава в различни религии и култури, което сочи към по-дълбоки социално-психологически механизми, свързани с религиозната принадлежност. Мигрантите Хората, които се преместват от по-бедни в по-богати страни, често запазват по-високата раждаемост от родината си, поне в първото поколение. Този ефект се наблюдава дори при мигранти от не особено религиозни страни. Например, в ЕС по-активно раждат преселниците от Румъния и България в Дания и Нидерландия. Логиката зад този феномен е ясна - много семейства мигрират именно заради възможността да дадат по-добро бъдеще на децата си. Те виждат новата държава като място, където техните деца ще имат по-добри възможности за образование, здравеопазване и кариерно развитие. Традиционните общности Най-впечатляващи са данните за традиционните общности, които водят начин на живот, радикално различен от модерното урбанизирано общество. Амишите в САЩ раждат средно по 6 деца, а в най-консервативните им селища, където няма телефони и електричество, раждаемостта достига до 9 деца на жена. Менонитите представляват уникален случай - религиозни мигранти от европейски произход, които се заселват в Латинска Америка. Те съчетават всички три характеристики: религиозност, миграция и традиционен начин на живот. Резултатът е изключителен - от 6 до 8 деца на жена в зависимост от общината. В Боливия за последните 10 години броят им се е удвоил до 150 хиляди души, и те започват активно да се конкурират с местното население за земя и ресурси. Подобни показатели имат традиционните общности в северна Финландия и Ирландия, където консервативните селски структури все още доминират демографските модели. Когато работещите млади хора стават по-малко, а неработещите възрастни - повече, икономиката започва да се срива по няколко взаимосвързани механизма. Първо, пенсионните системи се оказват неустойчиви, защото данъкоплатците не могат да издържат нарастващия брой пенсионери. В развитите страни само 10% от населението внасят в бюджета повече, отколкото получават, 20% са приблизително в равновесие, а цели 70% представляват нетна загуба за обществените финанси. Второ, продуктивността на труда не може да расте безкрайно, за да компенсира намаляващата работна сила. Дори в Япония и Южна Корея, световни лидери в областта на робототехниката, ефектът от автоматизацията едва достига 2-3% годишно подобрение на продуктивността - недостатъчно за компенсиране на демографския спад. Трето, пазарите за потребителски стоки се свиват. Защо да произвеждаш повече стоки, ако няма кой да ги купува? Експортните възможности също се ограничават, защото населението намалява почти навсякъде в развитите страни. В Великобритания хората над 65 години са 19% от населението, но притежават 36% от недвижимостта. В САЩ всеки трети дом принадлежи на възрастни хора. Този дисбаланс прави жилищата недостъпни за младите семейства и създава порочен кръг - без достъпно жилище младите хора отлагат създаването на семейство, което води до още по-ниска раждаемост. Изследванията показват пряка връзка: когато жилищата поскъпват с 10%, раждаемостта сред наемателите пада с 1%. В Китай семействата отказват да имат второ дете заради високите цени на жилищата. В Нидерландия се наблюдава същата тенденция - регионите с по-скъпо жилище имат по-ниска раждаемост. Създава се остър поколенчески конфликт. Докато бабите и дядовците от поколението на бейби бума са успели да купят по няколко имота с една заводска заплата, днешните млади хора - дори висококвалифицирани могат да си позволят собствено жилище. Стареещото население гласува за партии, които обещават повече социални разходи - пенсии, здравеопазване, грижи за възрастните. Те могат да кажат: "Работихме цял живот, заслужаваме достойна старост", и е трудно да се възрази на този аргумент. Това води до доминация на лево-популистки партии в много европейски страни. От друга страна, младежта се обръща към дясно-популистки движения. Младото поколение, ясно осъзнава драматичното влошаване на икономическите възможности в сравнение с предишните поколения. Докато техните родители и дядовци са успявали да постигнат висок жизнен стандарт с относително ограничени усилия, днешните млади хора се сблъскват с изключително високи бариери за достъп до основни блага като собствено жилище, стабилна заетост и възможност за създаване на семейство. Цените на жилищата растат, заплатите стагнират, а за създаване на семейство средствата са недостатъчни. В същото време виждат как мигрантите, които раждат активно, получават социална подкрепа. Тази комбинация от фактори подхранва подкрепата за радикални партии. Правителствата по света опитват различни подходи за стимулиране на раждаемостта. Южна Корея е инвестирала над 200 милиарда долара в програми за подкрепа на новите майки за последните 16 години, но раждаемостта е паднала с повече от 25% за същия период. Страната увеличи месечната помощ за деца до 1 година от 230 до 765 долара, удължи отпуската по майчинство до половин година и развива едни от най-добрите в света политики за детско здравеопазване. Унгария предлага значителни данъчни облекчения на работещите жени, особено младите, които имат деца. Сингапур увеличи паричните стимули до над 2000 долара за новородено. Швеция премахна правилата, които наказваха финансово семействата за раждане на деца на кратки интервали, и стимулира бащините отпуски. Въпреки всички тези мерки, дори страни като Швеция и Франция, известни с щедрите си семейни политики, не успяват да постигнат нивото на възпроизводство. Проблемът е, че повечето хора не са "на ръба" между решението да имат дете или не. За да променят поведението на онези, които иначе няма да имат деца, са нужни изключително големи стимули. Африка и Централна Азия Единствените региони с високи показатели остават Субсахарска Африка и части от Централна Азия. В топ 20 на страните с най-висока раждаемост 18 са африкански. Чад води с ОКР от 6,73, следван от Ангола (5,7), Демократична република Конго (5,49), Мали (5,35) и Бенин (5,34). В азиатския епицентър на раждаемостта Афганистан има между 4 и 5,5 деца на жена, Таджикистан - 3,8, Узбекистан - 3,3, Киргизстан - 3,2. Централна Азия "спасява" цялата постсъветска демография със своите високи по съвременни стандарти нива на раждаемост. Високата раждаемост в тези региони се обяснява с множество фактори: ниско използване на контрацепция, ранни бракове и общото разбирането и задължението за брак от всеки, значението на децата като работна ръка и грижа за родителите, силни социални норми в полза на многодетността, както и традициите на разширените семейства, в които няколко поколения живеят заедно. Но дори тези региони започват да показват признаци на спад. В Египет показателите паднаха наполовина за 10 години и скоро ще достигнат критичната граница от 2,3. Нигерия, най-многолюдната африканска държава, се наблюдава намаление от 6,35 през 1960 година до 5,3 през 2019. Кой ще наследи Земята При сегашните тенденции групите с висока раждаемост - религиозни общности, традиционни селища и някои африкански народи - ще станат доминиращи просто защото ще бъдат единствените, които се възпроизвеждат успешно. Според прогнозите на институтите за здравни метрики, до 2100 година само 6 от 204 страни и територии ще имат раждаемост над нивото на възпроизводство: Самоа, Сомали, Тонга, Нигер, Чад и Таджикистан. Субсахарска Африка ще се превърне в демографския център на света. Ако в момента регионът осъществява 29% от световните раждания, до 2050 година тази цифра ще достигне 41%, а до 2100 - над 54%. Това означава, че всяко второ дете, родено на планетата, ще бъде африканец. Това не е въпрос на раса или култура, а на чиста демографска математика. Групите, които не раждат достатъчно деца, постепенно изчезват от световната сцена, независимо от текущото си икономическо или военно влияние. Демографията е дългосрочна игра, но резултатите й са окончателни. В Европа само Монако запазва раждаемост от 2,1, но това се дължи най-вероятно на малкия размер и спецификата на княжеството. Всички останали европейски страни са значително под нивото на възпроизводство. Френският лидер Еманюел Макрон обобщи ситуацията с думите: "Европа умира, но не заради война или болест, а защото просто спира да ражда деца." Демографската криза е може би най-важното предизвикателство на човечеството, но получава несравнимо по-малко внимание от климатичните промени или геополитическите конфликти. Въпреки това тя ще преобрази света през следващите десетилетия по начини, които едва започваме да осъзнаваме. Решението изисква не само политическа воля, но и фундаментална промяна в начина, по който организираме обществата си - от жилищната политика до трудовите отношения и семейните ценности. Необходими са мерки, които да направят създаването на семейство не само възможно, но и привлекателно за младите хора. Това включва достъпни жилища, гъвкави работни условия, качествено и безплатно детско здравеопазване, подкрепа за работещите родители и промяна в обществените нагласи към семейството и децата. Времето обаче изтича, а математиката не прощава. Всяка изгубена година прави решението по-трудно и по-скъпо. Демографските промени се случват бавно, но ефектите им са дълготрайни и трудно обратими. Страните, които действат сега, ще имат по-добър шанс да се справят с предизвикателствата на стареещото общество. Онези, които игнорират проблема, рискуват да се окажат в демографска спирала без възможност за излизане. Въпросът не е дали демографската криза ще промени света - тя вече го прави. Въпросът е дали ще се подготвим за тази промяна или ще я оставим да ни заварва неподготвени. Критично ниска раждаемост (0,8-1,2): Южна Корея, Тайван, Япония, Сингапур, Хонг Конг Ниска раждаемост (1,2-1,5): Италия, Гърция, Испания, Португалия, Полша, Литва, Латвия, Естония, България, Румъния, Украйна, Русия, Беларус, Китай, Тайланд Под нивото на възпроизводство (1,5-1,8): Германия, Австрия, Чехия, Унгария, Словакия, Словения, Хърватия, Сърбия, Финландия, Норвегия, Швеция, Нидерландия, Белгия, Швейцария Близо до нивото на възпроизводство (1,8-2,1): Франция, Великобритания, Дания, Исландия, Австралия, Нова Зеландия, Канада, САЩ Над нивото на възпроизводство (2,1-3,0): Турция, Иран, Индия, Бразилия, Аржентина, Мексико, Казахстан, Узбекистан Висока раждаемост (3,0-4,5): Египет, Мароко, Алжир, Пакистан, Афганистан, Ирак, Сирия, Кения, Етиопия, Гана Много висока раждаемост (4,5-7,0): Нигерия, Чад, Сомалия, Демократична република Конго, Мали, Нигер, Буркина Фасо, Централноафриканска република, Ангола

Едната ми баба ми разказваше как е правила попара с кафе. Това не мисля, че е било много вкусно и здравословно, но очевидно затвърждава тезата, че има всякакви вкусове и предпочитания

Военният конфликт в Украйна промени драстично пазара на стратегически суровини. Бившият секретар на украинския Съвет за национална сигурност Олексий Данилов нарече барута "новото злато" през есента на 2023 година. Европейските държави се оказаха неподготвени за рязко увеличените нужди от муниции, което доведе до остър дефицит на барут. Проблемът се корени не само в ограничените производствени мощности, но и в липсата на ключовата суровина - памук. Той служи като основен източник на нитроцелулоза, която представлява базовия компонент при изработката на съвременния бездимен барут. Според данни на Евростат, ЕС внася най-голяма част от необходимия памук от Китай, Бангладеш и Турция. Сред водещите световни производители се намират и Индия, САЩ, Бразилия и Австралия. Безпокойство вдига фактът, че сред първите 20 държави няма европейски страни, докато преобладават съюзници на Русия от Централна Азия. Бившият еврокомисар Тиери Бретон алармира през 2023 година, че Китай "сякаш случайно" ограничава доставките. Проблемът се задълбочава от факта, че Северна Корея, която активно подпомага Русия със снаряди, също е сред големите вносители на памук. В рамките на ЕС памук се отглежда единствено в Гърция, Испания и символично в България. Общият дял на европейското производство представлява само 4% от световния добив през 2024 година. Гърция доминира с около 80% от европейските площи, като традицията на отглеждане датира от края на 19-ти век. Производството там осигурява препитанието на над 40 хиляди души и заема близо 6% от цялата земеделска земя. Испания, основно регионът Андалусия, покрива останалите 20% от европейския добив. Памукът в България има дълга история - от траките до пика от 1,8 милиона декара през 50-те години. Днес производството е свито до едва 20 хиляди декара заради нискара възвращаемост и голямата конкуренция. Българските сортове се отличават с изключително здраво влакно, което ги прави особено подходящи за военни приложения. При обработка с концентрирана смес от сярна и азотна киселина, памукът става силно възпламеним и може да се преработи в барут. Понастоящем българската продукция се изкупува от гръцки предприятия за текстилна употреба. През 2024 година украински специалисти от Херсон се свързват с българския институт, търсейки сортове за военното производство. Техните опити с памук от Узбекистан и Таджикистан не дават желаните резултати, докато българските сортове се развиват успешно. При подходящи инвестиции в поливни системи добивите могат да се увеличат значително - от сегашните 150-200 килограма на декар до 450 килограма, колкото постигат в Гърция и Испания при напояване. Интересът на германската "Райнметал" към инвестиции в България може да стимулира развитието на цялата верига - от отглеждане на памук до производство на барут, превръщайки България във важен играч на европейския пазар на военни суровини.

Като малък попарата беше една от любимите ми закуски, баба ми я правеше много по-различно от майка ми. В къщи попарата винаги беше в отделни купички, а на село баба ми правеше попарата в тенджера едновременно за няколко порции. На село имахме много животни и съответно имахме много мляко редовно правехме попара от топло прясно мляко или домашно кисело мляко. Попарата е нещо, което свързва много от нас с детските спомени. Класическата попара със сирене и масло наистина е най-разпространената, но интересно е колко различни варианти съществуват! Спомняте ли си как точно ви правеха попарата? Имаше ли някакви специални добавки или тайни съставки в семейството ви? Много съм любопитен да чуя за други вариации и истории

Съединението от 1885 г.: От планиране до реализация Планът за съединение от 1880 г. е реализиран през 1885 г. Княз Александър І активно участва в подготовката - убеждава Захарий Стоянов да организира македонски комитет в Пловдив и задържа ключови офицери за източнорумелийската милиция. Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК) изгражда мрежа в Източна Румелия за "окончателното освобождение на българския народ чрез революция". През лятото на 1885 г. княз Александър предприема дипломатически мисии в Европа. Англия няма да се противопостави на съединението, ако то не служи на руските интереси. Австро-Унгария го уверява, че ако може да съедини Румелия без война с Турция, всички ще са съгласни. При срещата с Гирс във Франценсбад руският външен министър определя идеята като "много добра", но се противопоставя заради настояването на великите сили за запазване на статуквото. На 6 септември Съединението е обявено "под скиптъра на княз Александър І". Той незабавно заповядва мобилизация, издава манифест в Търново на 8 септември и пристига в Пловдив на 9 септември, поемайки командването на обединената армия. България търси руска подкрепа, но получава категоричен отказ. Русия реагира с пълно отхвърляне. Император Александър ІІІ нарежда на руските офицери да напуснат страната, за да обезглави българската армия и принуди княза да абдикира. Целта е анархия, която да позволи руска "спасителна" намеса. Княз Александър отговаря като поема лично командването и назначава първия българин военен министър - капитан Константин Никифоров. Русмия императорът е категоричен: "Аз не одобрявам движението на българите... нека сами да сърбат кашата... Достатъчно се жертвахме в ущърб на интересите на Русия. Сега славяните трябва да служат на Русия, а не ние на тях." При срещата във Фреденсборг на 21 септември той отказва подкрепа, докато Александър І е на власт. Англия се възползва от ситуацията срещу руското влияние и работи за лична уния - княз Александър да бъде пожизнен управител на Източна Румелия. Русия се противопоставя и иска посланическа конференция в Цариград за връщане на статуквото. Парадоксално, създателката на Санстефанска България се обявява за разединение на българските части. На 2 ноември Сърбия обявява война, очаквайки лесна победа. Русия разчита на сръбски успех, който да свали Александър І. За изненада на всички, българската армия под командването на княза постига блестящи победи. След Сливница на 7 ноември и превземането на Пирот на 15 ноември, Австро-Унгария заплашва с намеса, принуждавайки спирането на българското настъпление. Първоначално българо-турското споразумение от януари 1886 г. поверява управлението на Източна Румелия поименно на "княз Александра". Русия настоява за промяна. В подписания на 24 март Топханенски акт управлението се поверява на "българския княз" без споменаване на името на Александър І. Тази промяна, извършена със съдействието на български политици, се явява политическа смъртна присъда за първия княз. На 23 юни 1886 г. руският посланик Нелидов изпраща записка до Петербург, одобрена от императора като програма за действие. Тя предвижда свалянето на Александър І чрез вътрешен преврат с помощта на купени политици и част от офицерството, убедено в необходимостта от руска опека. Съединението и последвалите събития доказват превръщането на българската армия в истинска национална сила. Победите срещу Сърбия утвърждават България като самостоятелна държава, независимо от формалното васално положение. Русия обаче не се примирява с тази еманципация и продължава усилията за отстраняване на княза, които ще завършат с преврата от 9 август 1886 г.

Борбата за военна независимост преди Съединението (1879-1885) На 6 септември 2025 г. се навършват 140 години от историческото Съединение на Княжество България и Източна Румелия - събитие, което отбелязва началото на фактическата българска независимост. Тази годишнина ни дава възможност да преосмислим сложните отношения между първия български държавен глава след Освобождението - княз Александър І Батенберг, и Руската империя в периода 1879-1885 г. Новите изследвания разкриват, че конфликтът между тях не е бил резултат от лични антипатии, а от фундаментални противоречия относно природата на българската държавност и контрола над новосъздадената българска армия. Историческият парадокс е поразителен Русия, която през 1878 г. поставя младия немски принц Александър I Батенберг на българския престол, същата тази Русия го принуждава да го напусне седем години по-късно. Контрастът в оценките е не по-малко показателен - докато английската кралица Виктория го смята за "един от най-смелите и най-мъдри владетели", руският император Александър ІІІ го нарича "глупак", "жалък лъжльо", "скоть" (животно) и "двуличник". Този драматичен обрат в отношенията не може да се обясни само с промяната в руското ръководство след убийството на император Александър ІІ през 1881 г. Корените на конфликта са по-дълбоки и свързани със стратегическите виждания на Руската империя за ролята на България и нейната армия на Балканите. Поради решаващата роля, която Русия изиграва за освобождението на България, концепцията за българската армия е изцяло руско творение. Руските политически и военни фактори предвиждат създаването на въоръжени сили, "които би били достатъчни за запазването на реда, безопасността и мира в страната", без да се очаква от тях решаването на самостоятелни задачи, свързани с национални цели. Във военно-стратегическо отношение на българската войска е отредена изключително помощна роля. Според руските планове, в случай на война с Турция тя трябва да заеме старопланинските проходи и да ги отбранява до идването на руски войски. При евентуален конфликт с Австро-Унгария българите ще бъдат краен ляв фланг на руските части. Както се изразява един руски документ от епохата: "Накратко, България за Русия - това е авангард против Турция и ляв фланг против Австрия." За Русия е извънредно изгодно да има "вече готов авангард от другата страна на Дунава", който не трябва да представлява нищо друго "освен руски корпус, сформиран от българи". Тази концепция определя и структурата на командването - в средата на 1879 г. руските офицери в армията на Княжеството са 156 и заемат всички висши административни и командни длъжности. Финансовата тежест от поддържането на тази армия е значителна за младата българска държава. За периода 1879-1885 г. от общо 225 097 000 лева разходи на Княжеството военните съставляват 81 600 000 лева, или 36,2% от целия бюджет. Голяма част от тези средства отиват за заплатите на висшия офицерски корпус от руснаци. Руският контрол се осъществява чрез три основни механизма: руските офицери, поели обучението, възпитанието и командването на българската войска; военният министър - руски генерал, назначаван от императора, с практически неограничена власт над армията; и руският дипломатически представител в София, който координира цялостната политика. При изработването на Органическия устав на Източна Румелия и особено на Търновската конституция, Русия е принудена да се съобрази с официалния статут на Княжеството и с останалите велики сили. Ето защо в основния закон са фиксирани различни параметри за армията като чисто българска институция. В Търновската конституция е записано: "Князът е върховен началник на всички военни сили в Княжеството както в мирно, така и във военно време." Той назначава и уволнява министрите, включително и военния, които носят както политическа, така и съдебна отговорност. Въпреки това, правата и задълженията на руските офицери и на военния министър-руснак спрямо българската държава остават извън каквато и да е регламентация. Този конституционен парадокс поставя княз Александър І в изключително трудно положение. Като държавен глава той не може да се откаже от правото си да има решаващата дума по отношение на армията, но на практика е лишен от реален контрол над въоръжените сили. Офицер по образование и призвание, Александър І особено болезнено приема отредената му формална роля. Пренебрежителното, наставническо и високомерно отношение на руските представители в София и бруталната им намеса в армията и политическия живот предизвикват първите сблъсъци. Първоначалната реакция на княза е търсене на подкрепа на най-високо равнище в Петербург. Той настоява да му се делегират права върху армията, като само изпълнителната власт остане на военния министър-руснак. Това означава князът да се превърне в посредник между императора и военния министър и да се договорят правила за статута на руските офицери в България. Тези искания руската страна определя като "детински", "неуместни", дори "неприлични". Въпреки това Русия не се поколебава да отзове свои самозабравили се представители, като първия военен министър Пьотър Паренсов и дипломатическия си представител Михаил Хитрово. Едва през юни 1882 г. Александър ІІІ издава заповед, с която забранява на руските дипломатически представители да се месят във военните дела и частично регламентира статута на руските офицери. Заповедта обаче не засяга положението на военния министър, който запазва командните си функции. След дълги преговори, заплахи и компромиси, на 10 ноември 1883 г. влизат в сила първите по рода си "Правила за служба на военния министър и на руските офицери в българската войска", одобрени от двамата монарси. Самият княз оценява постигнатото споразумение като "въоръжено примирие": "В края на краищата те (руснаците) продължават да държат армията - 16 000 щика, които са на тяхно разположение, включително и срещу мен." Още преди да пристигне в България, при представянето си във Виена през 1879 г., княз Александър заявява, че не може да се ангажира с опазването на изкуственото разделение на Източна Румелия и България. Той предвижда, че това разделение ще предизвика движение със силата на лавина, която ще помете "всекиго - княз, министър, Берлински договор, с една дума, всичко, което е застанало на пътя му". В началото на 1880 г. депутатите от Областното събрание на Източна Румелия преценяват, че обстоятелствата налагат незабавното съединение. На 14 април 1880 г. българският княз се среща с румелийските пратеници и разкрива, че неговата върховна цел е реализирането на Санстефанския договор и постигане на съединение чрез армията, като великите сили се поставят пред свършен факт. Убеден, че Русия не може да бъде против опит за осъществяване на вдъхновения от нея идеал, в края на април 1880 г. той прави неофициално проучване на позицията в Петербург. Изпълняващият длъжността външен министър Николай Гирс обаче го предупреждава да не се предприемат практически действия, защото движението за съединение е прибързано и Русия няма да го подкрепи. След всички безрезултатни опити за превръщане на армията в национална институция, остава възможността за скоростно издигане на български офицери на командни постове. При завидно единомислие на княз, министри и депутати, и противно на руските разчети че едва след 20 години всички ротни командири ще бъдат българи, в навечерието на Съединението от 120 роти, ескадрони и батареи 104 са начело с български офицери. Това означава, че реалното командване на армията е преминало в български ръце, а руските офицери основно са запазили щабофицерските си длъжности. Тази тиха революция в командната структура създава предпоставките за успешното осъществяване на Съединението. С изострянето на отношенията руската позиция по съединението еволюира в посока на неговото отлагане или осъществяване без княза. Руската дипломация си дава сметка, че докато съединението не е извършено, българите по необходимост ще се съобразяват и ще следват руската политика. Още през април-май 1883 г. Гирс счита, че за съединение може да се мисли едва след заставянето на княза да се отрече от престола. Русия залага на убеждаването на българската интелигенция, че княз Александър трябва да бъде отстранен, защото се явява главна пречка за обединението на България с Източна Румелия. В началото на 1885 г. княз Александър има достатъчно доказателства, че Русия и Германия търсят пътища за скорошното му отстраняване от престола. Той се опасява, че Русия ще използва примамката за прокламиране на съединението, като го представя пред силите като смутител на спокойствието, а пред българите - като единствената причина за отказа за подкрепа на техните национални аспирации. Конфликтът между княз Александър І и Русия е бил предопределен и неизбежен, какъвто би бил при всеки държавен глава, поставящ на първо място интересите на своята държава. Този конфликт не се дължи на лични симпатии или антипатии, а на стратегическите виждания на северната империя по отношение на българската държава и армия. Резултатът е от разминаванията и противоречията между конституционните и фактически права на българския княз като държавен глава и върховен главнокомандващ, от неговия стремеж да служи на българската кауза за национално обединение, модернизация и просперитет, от отказа му да се примири с определената му от Русия роля на "псевдорегент". Именно тези проблеми ескалират с обявяването на Съединението и стават причина за радикалните руски действия срещу българския княз, но и срещу България. Съединението от 6 септември 1885 г. не е просто акт на национално обединение, а и символ на българската воля за истинска независимост от руската опека. То отбелязва началото на края на епохата, в която българската армия е била "руски корпус, сформиран от българи", и началото на нейното превръщане в истински национални въоръжени сили. Портрет на Александър I, ок. 1880 г.

Няма никакви данни за подобни твърдения. Русия наистина изпраща свои кораби в Ню Йорк и Сан Франциско през 1863 г., но това е било дипломатически ход – демонстрация на сила срещу Великобритания и Франция, а не доставка на оръжие или пари на Севера. Няма исторически доказателства Русия да е въоръжавала САЩ. Подкрепата е била символична и стратегическа, не материална. Да, през 60-те СССР купува огромни количества зърно от САЩ и Канада, често плащайки със злато или валута, защото рублата не е била конвертируема. Това е факт, но не е признак за „театралност“, а за слабости в съветското земеделие и икономическите възможности на СССР. Конфликтът не е бил „постановка“ – имало е реални военни конфронтации (Корея, Виетнам, Афганистан), ядрена надпревара и кризи като Кубинската от 1962 г. В същото време обаче е имало и икономически връзки – това е нормално за международните отношения. Това не ги прави партньори или приятели, а два съревноваващи се политически и икономически блога. Реалността е че САЩ не искат Русия да се разпада защото ги е страх от това, че може да стане по-лошо от това, което е в момента.

Учените установяват, че Земята може безопасно да абсорбира само 1,460 гигатона CO₂ - количество, което ще се изчерпи в рамките на следващите 180 години. Въглеродното улавяне и съхранение (CCS) се разглеждаше като една от най-обещаващите технологии в борбата срещу климатичните промени. Ново революционно изследване обаче разбива тези надежди и поставя сериозни въпроси за бъдещето на глобалните климатични стратегии. Престижното научно списание Nature публикува изследване, което коренно променя разбирането ни за възможностите на подземното съхранение на въглероден диоксид. Резултатите са категорични и тревожни. Предишните научни оценки предполагаха, че планетата може да съхранява между 10,000 и 40,000 гигатона CO₂ в подземни формации. Новото изследване обаче рисува съвсем различна картина. Реалистичният капацитет се оказва само 1,460 гигатона CO₂ - намаление с над 96% спрямо най-оптимистичните прогнози. Тези числа поставят под въпрос цялата стратегия за постигане на климатичните цели. Текущият глобален капацитет за въглеродно съхранение възлиза едва на 49 милиона тона годишно. За постигане на целите от Парижкото споразумение до 2050 година обаче се нуждаем от 8.7 гигатона годишно - увеличение от 175 пъти. Дори в идеалния сценарий, при който целият наличен капацитет се използва единствено за отстраняване на CO₂ от атмосферата, намалението на глобалното затопляне би възлязло на едва 0.7°C. Този резултат е далеч недостатъчен за постигане на целта за ограничаване на затоплянето до 1.5°C над прединдустриалните нива. Въглеродното съхранение не е само въпрос на технически капацитет. Технологията крие множество рискове, които могат да компрометират нейната ефективност и безопасност. Подземното съхранение на CO₂ може да предизвика редица нежелани последици: Сеизмична активност Инжектирането на големи количества въглероден диоксид под земята може да предизвика земетресения, които от своя страна могат да доведат до изтичане на газа обратно в атмосферата. Химично замърсяване Въглеродният диоксид формира въглерод киселина при контакт с подземните води. Тази киселина може да разтвори минерали и да освободи токсични метали като арсен и олово, застрашавайки качеството на питейната вода. Дългосрочна стабилност Липсват достатъчно данни за дългосрочното поведение на съхранения CO₂. Възможни са бавни изтичания през десетилетия или столетия. Достъпът до подходящи геоложки формации често се ограничава от политически решения. Държавите могат да блокират международни проекти за въглеродно съхранение поради геополитически съображения или опасения свързани с безопасността на населението. Икономическите разходи също представляват сериозно предизвикателство. Текущата цена за улавяне и съхранение на тон CO₂ варира между 50 и 150 долара, което прави технологията неконкурентна спрямо много алтернативи. Разпределението на капацитета за въглеродно съхранение по света е крайно неравномерно, което поражда сериозни въпроси за климатичната справедливост. Развитите страни като ЕС, САЩ и Канада притежават както значителен капацитет за съхранение, така и финансовите ресурси за развитие на технологиите. Развиващите се страни като Индонезия, Бразилия и редица африкански държави разполагат с подходящи геоложки формации, но нямат необходимите технологии и финансови средства. Етични дилеми Тази ситуация създава риск развиващите се страни да се превърнат в "складове за въглерод" за замърсяване, което не са предизвикали. Възникват въпроси за: Справедливо разпределение на разходите и ползите Технологичен трансфер към по-бедните страни Компенсации за използване на природните ресурси Предотвратяване на нови форми на неоколониализъм Ограниченията на традиционното въглеродно съхранение налагат търсенето на алтернативни решения. Съществуват няколко обещаващи направления. Възстановяване на горите представлява един от най-мащабните и рентабилни начини за улавяне на въглерод. Учените оценяват потенциал от 5 до 10 гигатона CO₂ годишно чрез лесовъдни програми. Регенеративното земеделие подобрява съдържанието на въглерод в почвата чрез практики като покривни култури, минимална обработка и диверсифициран севооборот. Възстановяването на водни екосистеми включва блата, мангрови гори и океански ливади, които са изключително ефективни в улавянето и съхранението на въглерод. Прякото улавяне от въздуха (DAC) използва специални инсталации за извличане на CO₂ директно от атмосферата. Въпреки високите разходи от 150 до 600 долара за тон, технологията се развива бързо. Биоенергията с въглеродно улавяне (BECCS) комбинира използването на биомаса за енергия с улавяне и съхранение на емисиите, създавайки нетно отрицателни емисии. Минерализацията превръща CO₂ в стабилни карбонатни минерали чрез химични реакции с естествени скали. Модерните технологии позволяват превръщането на уловения въглероден диоксид в полезни продукти: Въглеродни влакна за строителството и автомобилната индустрия Синтетични горива за авиацията и корабоплаването Бетон и цимент с намален въглероден отпечатък Биоразградими пластмаси от атмосферен въглерод Въпреки ограниченията, въглеродното улавяне и съхранение остава важна част от климатичната стратегия, но в по-скромни размери от първоначално планираното. Краткосрочни цели до 2030 година Реалистична цел е 100-кратно увеличение на текущия капацитет за CCS. Това изисква масивни инвестиции в инфраструктура и значително намаляване на разходите. Средносрочни перспективи до 2040 година Успехът ще зависи от комбинирането на природни и технологични решения. Никое единично решение няма да бъде достатъчно за постигане на климатичните цели. Дългосрочна визия до 2050 година Бъдещето изисква интегрирани системи, които комбинират множество подходи за улавяне, използване и съхранение на въглерод. Международното сътрудничество ще бъде ключово за споделяне на технологии и разходи. Успешното мащабиране на въглеродните технологии изисква преодоляване на няколко критични бариери: Икономически фактор Необходимо е намаляване на разходите с 80-90% за постигане на конкурентоспособност. Енергийни изисквания CCS технологиите консумират 25-35% от енергията на електроцентралата, намалявайки общата ефективност. Инфраструктурно развитие Изграждането на мрежа за транспортиране и съхранение на милиарди тонове CO₂ представлява огромно инженерно предизвикателство. Новите научни данни ясно показват, че подземното съхранение на въглерод не може да бъде основното решение на климатичната криза. Технологията остава важен инструмент, но трябва да се разглежда като част от по-широка стратегия. Приоритетите за действие включват: Драстично намаляване на емисиите като първа и най-важна цел Диверсифициран подход с комбинация от природни и технологични решения Справедливо разпределение на отговорностите и ползите между страните Интензивни инвестиции в изследвания и развитие на алтернативни технологии Въглеродното съхранение ще играе роля в бъдещето, но то трябва да допълва, а не да замества усилията за преход към чиста енергия и устойчиво развитие. Източник: https://www.nature.com/articles/d41586-025-02790-6

Кои са тези векове? Аз до колкото си спомням цялата военна и атомна паника породена от студената война е заради СССР - Русия. Може да не е било традиционна война, но са били десетилетия на хибридни, шпионски и военни съревнования един срещу друг и не са били приятели. Те са били врагове и са произвеждали оръжия за унищожаване точно и конкретно Русия срещу САЩ и САЩ срещу Русия.

"Тежки" електрони - бъдещето на квантовите компютри Откритието на планковата граница на времето отваря врати към нови квантови технологии Японски учени откриха странно ново поведение при "тежки" електрони - частици, които се държат сякаш носят много по-голяма маса от обичайното. Установено е, че тези електрони са квантово заплетени, споделящи дълбока квантова връзка по начин, свързан с най-бързото възможно време във физиката. Още по-изненадващо е, че ефектът се появява близо до стайна температура, което подсказва, че бъдещите квантови компютри може да използват това бизарно състояние на материята. Изследователите наблюдаваха тежки електрони, формиращи квантова връзка, която съществува при близо стайна температура, сочейки към нов път за квантовите изчисления. Осака, Япония - Съвместен изследователски екип от Япония наблюдава "тежки фермиони" - електрони с драматично увеличена маса, проявяващи квантово заплитане, управлявано от планковото време - основната единица за време в квантовата механика. Това откритие отваря вълнуващи възможности за използване на този феномен в твърди материали за разработване на нов тип квантов компютър. Тежките фермиони възникват, когато проводящи електрони в твърдо тяло взаимодействат силно с локализирани магнитни електрони, ефективно увеличавайки тяхната маса. Този феномен води до необичайни свойства като нетрадиционна свръхпроводимост и е централна тема в физиката на кондензираната материя. Церий-Родий-Калай (CeRhSn), материалът, изучаван в това изследване, принадлежи към клас системи от тежки фермиони с квази-кагоме решетъчна структура, известна със своите ефекти на геометрична фрустрация. Изследователите проучиха електронното състояние на CeRhSn, известен с проявяването на не-Ферми течно поведение при относително високи температури. Прецизни измервания на спектрите на отражение на CeRhSn разкриха не-Ферми течно поведение, продължаващо до близо стайна температура, с продължителност на живота на тежките електрони, приближаваща планковата граница. Наблюдаваното спектрално поведение, описваемо с единична функция, силно показва, че тежките електрони в CeRhSn са квантово заплетени. Д-р Шин-ичи Кимура от Университета в Осака, който ръководи изследването, обяснява: "Нашите открития демонстрират, че тежките фермиони в това квантово критично състояние наистина са заплетени, и това заплитане се контролира от планковото време. Това пряко наблюдение е значителна стъпка към разбирането на сложното взаимодействие между квантовото заплитане и поведението на тежките фермиони." Квантовото заплитане е ключов ресурс за квантовите изчисления, а способността да се контролира и манипулира в твърди материали като CeRhSn предлага потенциален път към нови архитектури за квантови изчисления. Планковата граница на времето, наблюдавана в това изследване, предоставя критична информация за проектирането на такива системи. https://www.sciencedaily.com/releases/2025/09/250901104650.htm

Планковата граница (Planckian time limit) е фундаментална физична концепция, свързана с най-малката значима единица време във Вселената. Какво е планковото време? Планковото време е около 10⁻⁴³ секунди - това е най-малкият интервал от време, който има физически смисъл според нашите сегашни теории. То се изчислява от фундаментални константи: Планковата константа (ℏ) Скоростта на светлинята (c) Гравитационната константа (G) Защо е важна тази граница? Квантова граница Под планковото време, самите понятия за време и пространство стават неопределени Най-бързи процеси Никакъв физически процес не може да се случи по-бързо от планковото време Теоретична граница Представлява границата, при която квантовата механика и общата теория на относителността се "сблъскват"

Ето и малко по темата на български: Честотата на възникване на нови мутации, устойчиви на Trypanosoma, при две човешки популации Учените проведоха революционно изследване, което поставя под въпрос една от основните догми в еволюционната биология - че мутациите възникват напълно случайно, независимо от тяхната полза за организма. Изследователите са изследвали специфична мутация в гена APOL1 (1024A→G), която предпазва от африканската сънна болест, причинявана от паразита Trypanosoma brucei gambiense. Тази мутация е широко разпространена в Субсахарска Африка, където болестта е ендемична, но причинява повишен риск от хронично бъбречно заболяване при хомозиготи. Използвайки иновативен метод, наречен MEMDS (Обогатяване на мутации, последвано от мащабно секвениране с максимална дълбочина), изследователите анализираха сперматозоиди от 7 ганайци и 8 северноевропейци. Методът им позволи да изследват над половин милиард генни копия индивидуално, за да измерят точната честота на възникване на тази конкретна мутация. Резултатите показаха поразителна закономерност: мутацията 1024A→G възниква значително по-често при африканците отколкото при европейците - точно в популацията, където тя е адаптивно полезна за защита от тропическия паразит. Това открытие е в съответствие с предишни резултати за мутацията на сърповидноклетъчната анемия (HbS), която също предпазва от малария и възниква по-често при африканците. Защо това е важно Това изследване предизвиква фундаменталното разбиране, че мутациите са напълно случайни събития. Вместо това, данните сочат, че вероятността за възникване на определени мутации може да бъде свързана с тяхната адаптивна стойност за организма. Това би могло да промени разбирането ни за това как еволюцията действа на молекулярно ниво. Изследването подчертава необходимостта от изучаване на мутационните честоти на ниво индивидуални мутации, а не само като средни стойности в геома. Тези находки могат да имат важни последици за разбирането на еволюционните процеси и развитието на генетично базирани терапии.

Американският етолог* Джон Б. Калхун провежда своя най-известен експеримент "Вселена 25" през периода 1968-1972 г., като част от по-широка серия изследвания на поведението при високи популационни плътности. Целта е да се изследва как би се променило социалното поведение при условия на изобилие от ресурси, но ограничено пространство. Джон Б. Калхун с колонията мишки, участвали в експеримента В специално проектирана среда с размери 2.7 на 2.7 метра са поставени осем мишки - четири чифта. Средата е изградена така, че да предоставя всички необходими ресурси: неограничено количество храна и вода, подходящ климат, материали за гнезда и защита от хищници и болести. Пространството теоретично може да побере до 3840 мишки, но социалните взаимодействия ограничават капацитета. В началните фази популацията нараства експоненциално, удвоявайки се на всеки 55 дни. Около 315-ия ден темпът на растеж започва да намалява драстично, въпреки изобилието от ресурси. Популацията достига пик от около 2200 индивида към 600-ия ден, след което започва необратим спад. С нарастването на плътността се развиват сложни социални динамики. Силните мъжки установяват територии около източниците на храна и вода, докато по-слабите индивиди са изтласкани към периферията. Появява се група, която Калхун нарича "красивите" (the beautiful ones) - индивиди, които се изолират, прекарват времето си в груминг и се отказват от социални взаимодействия, включително размножаване. Женските започват да показват нарушено майчино поведение - изоставят или дори нападат малките си. Мъжките демонстрират повишена агресия или напълно пасивно поведение. Нормалните социални роли и йерархии се разпадат. Въпреки изобилието от ресурси, репродуктивните функции се нарушават критично. Смъртността на малките достига много високи нива, близо до пълното изчезване на успешното размножаване. Последните мишки умират през 1973 г., въпреки че средата все още предоставя всички необходими материални условия. Калхун първоначално обяснява резултатите като "поведенческа деградация" - концепцията, че при определена популационна плътност социалните структури се разпадат, водейки до колапс. Той свързва това с урбанизацията и съвременното общество, предупреждавайки за подобни рискове при човешките популации. По-късни изследвания поставят под въпрос тези интерпретации. Съвременните учени предполагат, че проблемът не е в пренаселеността или изобилието от ресурси сами по себе си, а в ограничените възможности за социални роли в изкуствената среда. В природата мишките имат възможност да мигрират, да заемат различни екологични ниши и да развият по-сложни социални структури. В "Вселена 25" тези възможности са силно ограничени. Също така, критиците отбелязват, че Калхун е използвал лабораторни мишки, които се различават значително от дивите си "роднини" по поведение и физиология. Генетичното разнообразие в експеримента също е било силно ограничено. Експериментът страда от редица методологични проблеми: малка извадка, липса на генетично разнообразие, изкуствена среда, която не отразява естествените условия, и субективна интерпретация на поведенческите наблюдения. Калхун не е провел точно същия експеримент многократно при различни условия, както понякога се твърди. Макар експериментите на Калхун да предоставят интересни наблюдения върху социалното поведение при стрес, тяхното директно прилагане към човешките общества е силно спорно и критикувано от съвременната наука. Човешките общества са неизмеримо по-сложни от лабораторните популации мишки, като разполагат с култура, технологии, институции и способност за адаптация, които правят такива прости аналогии неприложими. * Етология - наука за поведението на животните

Черно море преди 7600 години и днес: Средната дълбочина на Азовско море е само 7 метра, а максималната достига 14 метра, което го прави най-плиткото море в света. Морското дъно е относително гладко и равно, като дълбочината постепенно се увеличава към центъра. Постоянният отток на вода от Азовско към Черно море е друга отличителна характеристика на басейна.