nikodim

Има хора който смятат духовното в бойното изкуство за нещо ненужно и напълно непрактично от гледана точка на боя. Придобивайки такава твърда позиция по този въпрос, човек стеснява своите възможности да види бойното изкуство, чрез своя живот, чрез своята професия, да види как всичко до което се докосне, може да разкрие един друг ъгъл на виждане спрямо техниката, философията и бойното изкуство като цяло. Едно е да знаем даден технически приом като движение на тялото и да се ограничим виждайки единствено и само него, съвсем друго е да го видим отразен и съществуваш като принцип в обществото и природата.Това по широко възприятие ни дава възможност за осъзнаване, както на техниката като механика на движение, така и нейното практично приложение в бойното изкуство.

Рисунка от рилския манастир. Вероятно това е български хайдутин (юнак) пазител на манастира.

Моят източник е от списание " Здраве и сила"

Ок. От къде мога да прочета източника на твоето твърдение ? Аз мога да ти посоча къде да намериш моя източник. Имам питане и към другите - Известно е, че "Соколът и Лъвът" са двата Юнашки символа на Българските гим. дружества. За Сокола като символ съм наясно, но идеята за лъва като символ от къде идва за съжаление не знам. Имам леки подозрения че идва от западните гим. дружества, ма знаели ли человек.

Името Левски идва от Каравелов когато Дякона в състезание между легионерите прескача един широк отвор на едно старо турско укрепление.

Българско бранно - (война, битка, схватка, борба, защита) умение - (ръка, вещина, сръчност, опитност, майсторство) Вей - ( вятър, дух, духовно възприятие. -------------------------------------------------- Бувей е съвременно бойно умение с над 20 годишна история. Освен старата военната гимнастика и мъжките народни танци, специфични ритми и музика, в него се изучава и старият стил на боксиране ( юмручен бой с удари и блокове), също така народната борба, военната фехтовката със сабя и щик (обединени в движенията на тоягата) и не на последно място Православното познание за човека и духа, за развитие и духовна промяна на човешкото възприятие. Всичко това като бойна система се е практикувало през третото Българско царство в юнашките гимнастически дружества, но след 1944 година жестоко e преследвано от комунистическия режим заради неговият патриотичен характер. Като практикуващ мога да споделя, че бранното умение в по голямата си част е самобитно българско умение за самозащита както в технически аспект, така и в по дълбок философски план. Самата идея като философия и методика на движение е ясно различима от другите бойни изкуства, благодарение на българският фолклор и духовна култура. Основната цел на умението "вей" е практикуващият да развие в себе си енергия и здраве, а чрез тях и редица полезни духовни качества като воля, търпение, внимание и обич, и да преуспява в тях като повишава качеството на живота. Това са все качества, който водят човек по пътя на мира, характерен за традиционната духовна култура на българите, култура на вековна християнска аскетика, дълбоко отразена в методиката на бранното умение. На снимката от 1912 година добре се виждат различните гимнастически, общофизически и бойни упражнения. - упражняване на удари с ръце - работа с тояга и копие - удари с крака и съответните блокове. Тоягата в старото бранно умение е било неизменна част от военната подготовка. На практика чрез нея са се развивали нужните качества и умения как да се борави с въоръжението което е било актуално за онзи период. Освен сопите има и гирички по земята, също така има и една пейчица която май само тя и лостовете са останали в съвременното Българското училище (гимназия ) Тоягата е основата чрез която се изучават всички удари и блокове както в старото бранно умение, така и в Бу вей Удрянето, упражненията в това, посредством тояга.... развиват сила, бързина и точност в ръцете. Тоягата не удря. Удрят ръцете, които държат тоягата. В бранното умение, тоягата (сопата) е основното помощно средство за развитие на качество в движенията с ръце. Ако правиш всеки ден над 500 удара с тежка тояга, от само себе си ще разбереш каква сила се влива в ръката, ще разбереш и японската дума "киме",която прави ударът качествен. В гим. дружества юнаците са тренирали с дълги и къси тояги. Дългите тояги заменят военната пушка, а по късите тояги (джоба) - сабята и калъча. Когато говоря за бокса като военно умение имам предвид следното : На тази снимка е показана техниката мушкащ удар с щик, което е ляв прав удар с задната ръка, ако не държим в ръцете пушкалото ! А тук е показан прав удар с водещата ръка посредством тояга ! На тази снимка този принцип от юмруния бой (бокс) е видим още по добре ! На този видео клипове се вижда това най добре Толкоз по въпроса

Българското бранно умение е военно умение МАРК.МОД: Техническата основа в бранното умение е базирана на тоягата (сопата) която обединява в себе си движенията на войнишкия щик и офицерската сабя. Боксовата техника е допълва тази работа с оръжие. Всичките ръководители и областните главатари на гимнастическите дружества са били действащи офицери от българската армия. Ген. Рашко Атанасов като председател на спортно дружество “Юнак”, 1927 г. Областен главатар Никола Хаджиколев Една от последните снимки преди пенсиониране Горе съм маркирал абсолютната фантасмагория, вмъкната в изложението. Правилата за водене на ръкопашен бой в българската армия са чисто военни и идват единствено и само в хода на създаването на българсата войска. Никакви сопи няма тука!!!!

https://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=QslLJJ034tM Отваряйки тема в този форум за забравената история на Българското бранно умение се надявах както да бъда полезен с нещата които знам, така и да науча нещо от хората които посещават този форум. Всичката информация която съм написал в темата е събирана троха по троха, многократно е проверявана и внимателно анализирана преди да изложа своята гледна точка. А тя е - българите като народ постоянно са се борели и накрая са успяли с цената на много поколения да запазят своя език, писменост, вяра и народни традиции в тежки условия на столетия робство които постоянно са навеждали главата българска надолу подтискайки постоянно неговата национална идентичност и самочувствие. Често чуваме скандиранията - Българи ! Юнаци ! , но много малко знаем за юнашките гимнастически дружества, за това защо, как и в какво са се упражнявали, тези бъдещи български войни, готови да пожертват своя живот за благото и свободата на своята родина. За съжаление днес отново сме поставени в положение да знаем повече за другите отколкото за самите себе си. Всеки българин знае повече за историята на изтока, от колкото своята родна история, знае много повече за мистичната енергията Ки (Чи), без да знае че тази "жизнена енергия" за нас православните българи това е Божията благодат. A колкото до това какво народните " мъжки " танци

Немам никаква представа Но българите са имали Туралиги ! ------------------------------------------------------------------- Туралигите бяха най-странният от народните обичаи в Ениджия, който ставаше в седмицата между Месни и Сирни Заговезни. "Дядо Стайковата долчина" разделяше селото на две половини - горна (северна) и долна (южна) махала. Между тези две махали, около църквата и училището, имаше и трета - средна махала. Още от Месни Заговезни младежите от двете махали на възраст от 10-15 години, излизаха всеки ден на баира, който заграждаше селото от запад и застанали едни срещу други от двете страни на долчината, се замеряха с камъни. Създаваха се два фронта и за да няма трети, младежките от средната махала се присъединяваха към горната махала. Почти всеки от младежите си имаше прашка, направена от въже и с нея хвърляше камъните на далечно разстояние в "неприятелска" територия. Опасно беше да те ударят с камък, хвърлен от прашка. Ето защо момчета от двете страни се отдръпваха на по-задни позиции, за да се предпазват. Рано сутринта в неделята на Сирни Заговезни младежите от трите махали грабваха брадви, търпани и вили и отиваха в близкото "Кючюкдере" да секат и пренасят чилия (драка) за туралигите. Младежите от трите махали си правеха отделно туралиги, разположени на 700-800 м по протежение на баира една от друга. Туралигата се правеше в конусообразна форма на височина три-четири метра. Строителите й се стремяха тя да бъде права и стройна, но също и устойчива, за да не се катурне и падне сама от вятъра. На тоя последен ден на "Сирници" на баира се събираха повече момчета и битката с камъни беше особено ожесточена. Както отбелязахме по-горе, момчетата от Средната махала държаха страната на Горната, макар и да имаха своя собствена туралига. Решителната битка започваше по икиндия, когато туралигите бяха вече готови и двете страни вземаха мерки както за отбрана, така и за нападение. Всяка от страните повикваше от хорото на помощ най-храбрите си по-големи момчета, някои от които вече ергенуваха. Грабнали тояги, вили и копрали, всички бързаха по посока на баира, за да се присъединят към съмишлениците си, които ги чакаха с нетърпение. Но докато се организират главните сили, битката между по-малките продължаваше с неотслабваща сила, чуваха се силни псувни и закани, камъните летяха из въздуха като куршуми. Привечер, една от страните, която се чувстваше по-силна, започваше нападението. Най-напред се движеше група от няколко десетки младежи от по-възрастните и разбира се най-смелите, а след тях пъплеха и по-малките. Нападнатата страна се е организирала добре и се защищава самоотвержено и храбро. Камъните летят като град по посока на "противника". След кратък бой нападнатата страна отстъпва пред по-силния противник и се оттегля към своята туралига, за да даде там решителен отпор. Случваха се понякога и изненади. В развоя на битката настъпваше обрат, когато на нападнатата страна пристигаше неочаквано помощ. Двете страни се нахвърляха с настървение една срещу друга и започваше ръкопашен бой. Бият се с вили, копрали, тояги и юмруци, падат ранени с окървавени глави или счупени ръце. При едно такова ожесточено "сражение" е бил убит на място ударен в главата младежът Киряк Иванов Койвалиев от Долната махала. Погребан бил в двора на малката църквичка. В края на краищата по-слабата страна не може да издържи, бойците й се разбягват и пътят към туралигата им е открит за нападателя. След няколко минути победителите са пред нея и с копрали и вили бързо я катурват и запалват,. Чуват се радостни възклицания, викове "Ура!", устройва се буйно хоро около горящата туралига и всички играят и пеят напук на победените, които неможейки да понасят тези унижаващи достойнството им зрелища, са се оттеглили от полесражението по домовете си. Завършили успешно своята задача, победителите се връщат с песни обратно при своята туралига, запалват я и наоколо устройват хоро. След като изгорят туралигите, по залез слънце всички младежи се прибират в село. Ранените бързат да лекуват раните си. Парят ги с обгоряла вълна или ги завиват с пресни овчи кожи. А ранени има и от двете страни, но победените са с наведени глави и едва понасят подигравките на противниците си. На другия ден всичко се забравя. Вчерашните "врагове" се сдобряват и започват да дружат сякаш нищо лошо не се е случило между тях. Туралиги си правеха и младежите от съседните български села Докузюк, Карахалил и Коюнгяур. В тази паметна вечер на "Сирници" едновременно с ениджийските горяха и техните туралиги и в настъпващата нощ пламъците им осветяваха надалеч тракийската равна земя. Ениджия – една България, останала в миналото Симеон Л. Стойков Вероятно за това казват за китайците че, всяка сутрин правят гимнастика, а на обяд отиват на пазара за да я продадат В началото по темата нейде споменах че, от дълго време изследвам българските народни танци, а не творческите идей на даден съвременен хореограф, било то и модерен балет. Ние виждаме това, което знаем и можем това което сме научили ! С каквото знание е напълнено съзнанието, това се и отпечатва върху формата, върху начина ни мислене. Движението показва всичко, то не лъже. Ако си тренирал изт. бойно изкуство (карате, джудо, джу джуцу, айкидо или каквото и да е друго), то няма как да видиш например непознати за теб елементи и движения от друго бойно умение. Например в този танц, има много елементи и движения от старото бранно умение.

В момента нямам възможност да постна другите страници. На страница 8 при разказа за превземането от наследника на Асен на старите области в Македония и заселването им с българи, на лист 16а отдясно на полето е отбелязано: “ и от това время говорятъ "езикъ болгарски арнауте и греци и латини и прочеи народи ду Елада еже естъ еленика.” На страница 12 в края на разказа за Асен е прибавено: “тугава уставили болгарите дарветата, сиречъ сопите или криваците, по совету греческую (= -скому), и прияли лакови и сосъ стрели бранъ творили, а греци собрали криваците и положиле ихъ въ Еди-Куле въ вечни поменъ.” Известие за сопите или криваците, с които са воювали българите, се среща и в преправките на Паисиевия труд, ала там то се отнася до Самуиловото време. Бой с пръчки. Миниатюра от Четириевангелието на цар Иван Александър - 1356 г. Интересна мисъл на Волтер ,, -Ще съм доволен, ако знам, кое е най-лошото: да бъдеш изнасилен стотици пъти от пирати, да ти отрежат крак, да те пребият българи със сопи......." Волтер ,,Кандид или оптимизмът" - 1759г. Защо Волтер не споменава колко е лошо да те пребият например португалците с техният стил за бой с тояга Жого де пао, побеждавал и побеждаващ всички други школи или жителите на Канарските острови, на Англия и други страни с традиции в боя с тояги, а точно колко ли известните на света по онова време българи? А защо ли при подготовката на въстанието поп Минчо Кънчев на оплакването на селяни от родопско село че нямат пушки им казва, че не им и трябват защото те са сопаджии ?Пак в неговата велика за мен книга се описва бой между двама овчари (единя негов чичо в последствие Тодор воевода ) с тояги срещу множество турци с ятагани.Ето чичо му какво казва на баща му ,, -Да видиш батю като скокнеме и се завъртим, падаха като снопи" Това ще го направи ли необучен човек? Със Златко борба не бива, че Златка вардят селяни турците с пищовите българите с криваците СОФИЙСКИТЕ ШОПИ И ТЕХНИТЕ СОПИ (ТОЯГИ ЗА БОЙ) --------------------------------------------------------------------- Жителите в Софийско поле са хора първобитни и затова в етнографско отношение интересни. Принадлежат към особен планински тип, който се отличава от съседите си по ръст, характер и носия, по-малко по говор, и техните села са разположени по високо лежащите долини около Витоша и Западния Балкан. Тези хора се наричат от другите българи шопи, а земята им Шопско или с турско окончание Шоплук. Произходът на това име не е изяснен, както и не знаеме доколко то е старо.Неизвестно е също и пространството, върху което то се простира. Източните българи смятат за шопи и жителите на Врачанско, Трънско и други краища. От друга страна, името засяга дори Македония, където селяните около Кратово се наричат отчасти шопе, отчасти поляци (жители на полето). Кюстендилци наричат шопи всички техни съседи, които са гащници, т. е. които носят бели тесни гащи. Селяните около София са хора силни и високи. Лицата им не са еднакви, ала главно изпъкват два типа: един славянски покрай Балкана и един турански, може бн печенежки, около Витоша. Лицата на мъжете и жените не са много хубави; затова пък ще видиш красиви хора зад Витоша, в Радомирско. Те са здрави и закалени; зимно време, когато има сняг, селяните излизат с отворени гърди, а момите и в най-големия студ ходят на пазар в града без кожух, в същото облекло, както и лятно време. Техният говор принадлежи към западната група на българските наречия, която се дели от източната горе-долу от течението на Искър, ала не е в цялото поле еднакъв, дели се още на няколко подговора. Между личните имена се е запазило по нещо странно, при все че и тук, както и другаде, всякога заемат първо място повечето имена на християнски светии. По характера си те са хора добродушни, ала при това недоверчиви, с изкуствена преструвка, хитри и понякога вироглави. Раздразнени, стават много зли. В последните турски времена убивали са тайно отделни черкези по полетата с дълги дебели сопи, без които българският селянин не ходи вън от селото, които им са потребни за помушване воловете и биволите, впрегнати в колата. Носенето на тези големи сопи според свидетелството на рицаря Dernschwam е било общо в България още в XVI век. Софийските селяни със свирепи буйства вдъхнали такъв страх на гръцките епископи, щото последният от тях Доротей, който собствено бил българин от Копривщица, набързо побягнал в Берковица и вече не се върнал в своята столица. Също и в българско време те понякога хубаво се набиват помежду си за селския синор. Освен това те се употребяват от време на време от политическите партии за произвеждане буйства при изборите в самия град. Живеят много скромно, ала затова пък страшно пият, и то ракия. София още в турско време е била обявена като град, в който от всички български градове има най-много кръчми, и Софийско е единственият край, където по- често можеш да видиш пиян българин. Най-първобитната част от тукашното население са жителите на Искрецка околия, по планините между София и Берковица. Из «Пътувания по България», 1888 г. Константин ИРЕЧЕК В бранното умение, тоягата (сопата) е основното помощно средство за развитие на качество в движенията с ръце. Тоягата е основата чрез която се изучават всички удари и блокове в Бранното умение. Удрянето, упражненията посредством тояга развиват сила, бързина и точност в ръцете. Българската традиция на физическа култура по времето на първата и втора българска държава се развива паралелно с тази във всички държави, поддържащи боеспособна армия. През време на турското робство физическата култура се ограничава преди всичко до военните упражнения и народните танци. До 40-те години на ХХ век се запазва традицията в неделя и на празници селото да излиза на мегдана на хоро. От векове наред българинът със своята песен или танц е изразявал своите емоции, своето отношение към природата, своя култ. Още от най-древно време хорàта влизат в религиозните обреди на славяните. Те са връзката с родовите корени, израз на отношението към божеството, елемент от магическите практики, средство за прогонване на злите сили. Без съмнение в богатото наследство от фолклорни танци има и много елементи от култа на древните прабългари. С утвърждаването на България като християнска страна тези обреди и практики не изчезват отведнъж. Минава доста време преди християнството да ги измести. В ума на повечето наши прадеди е битувал синкретизъм между християнство и древни езически вярвания. Въпреки че езическите суеверия отстъпват място на обединителното Православие, от тях остават народните танци и обредните песни. Българският национален фолклор, по своеобразен начин обогатява и християнския църковен календар. За някои от големите църковни празници народът приспособява някои на пръв поглед езически практики, но влага в тях ново съдържание акомодирано към нравствените ценности проповядвани от християнството. Дори християнските празници да не са обогатявани със специални фолклорни ритуали, не е минавал празник без хорà, без песни, без музика. Към фолклорните традиции свързани с християнството можем да причислим обичаите по подрязването на лозите Трифон Зарезан (14 февруари), паленето и прескачането на огньове по Благовещение (25 март), кукерите в началото на Великия пост, Заговезните, Лазаруването, обредните хлябове по Възкресение, празникът със закланото агне – Гергьовден (6 май), освещаването на грозде по Преображение (6 август),обредите за дъжд около Илинден (20 август), както и зимните обичаи по Коледа (25 декември) и сурваки (на Нова година). За повечето от тези случаи народът е имал подготвени ако не някакви обреди то поне специални песни. Голяма част от тях могат да се изпълняват и като танци. В песен и танц народът е въплъщавал и повечето от историческите събития, като се започне от хайдушките песни и се премине през Освобождението та се стигне до песента от градския фолклор. Не може да има никакво съмнение, че българският национален фолклор и заниманията с него установяват трайна връзка с българските корени. В тях е вплетен духът на народа, те въплъщават в себе си преклонението пред природата, скръбта от робството, ентусиазма на славните борби за освобождение и независимост. В тях се възпяват както красотата на Родината, така и трудът на орача, както нежните чувства към любимата, така и юначеството на славните войводи. Едва ли може да има по-подходящо и достъпно средство за утвърждаването на българщината от тази изява на българската духовност. Българският фолклор с право може да бъде наречен крепост на българщината. От изключителна важност е той да се предоставя на подрастващите в неговия чист и автентичен вид. Те трябва да правят разлика между това, което днес наричат „фолк", т. е. „попфолк", трябва да правят разлика между съвременните компилации и автентичния български фолклор, преминал през вековете, съхранил искриците от душата на Родината. Освен своите духовни преимущества като средство за укрепване на българския дух, хорàта имат и някои чисто практически преимущества като физическа дисциплина: Българските народни танци в по-голямата си част са колективни. В тях могат да участват много и различни деца, младежи, девойки без особена разлика във възрастта. Техните неравноделни ритми и размери, спомагат за усъвършенстването на координацията и създават чувство за ритъм. Друго предимство е богатото разнообразие на ритми, гласове, музикални инструменти. Различните фолклорни области в България имат свои характерни особености, както в облеклото и бита, така и в инструментите и ползваните размери. Друго разнообразие, което предоставят са различните фигури, стъпки, комбинации. Ето например няколко движения от старите шопски танци : Ритане напред ! Ритане настрани !

На кое викаш глупост ?

Българското бранно умение не е древно прабългарско бойно умение, неговият произход е с европейски корени. Когато сме били под турско робство, Българският народ често е поглеждал към православна Русия с вяра и надежда за своето освобождение, като е наблягал на общият славянски корен, писменост и вяра. След Руско-турската освободителна война се възстановява третата българска държава, която след време започва да засилва прабългарският корен в образуването на българският народ. Това е политически ход чрез който се цели да се намали влиянието на славянска Рус над България. Тази остра политика се прекратява след втората световна война когато на власт идват комунистите и българският народ отново става славянски, с общ корен с братският руски народ. След рухването на комунистическият строй през 1989 година, отново бе подета тезата за прабългарите за политическото отблъскване от Русия и нейното влияние над България. На това му се вика Политика. Мен историята като политическо внушение и манипулация, не ме интересува. Интересувам се от историята като реално събитие което се е случило (не)далечното минало, особено когато става въпрос за бълг бойно изкуство като факти и доказателства. В началото на 90 години на 20 век, когато написах първата си уводна статия за бранното умение, съм се опитал да представя какво е било бойното изкуство на прабългарите и като доказателство за това съм публикувал една автентична рисунка от менологията на византийския император Василий II на която ясно се вижда как прабългарски войн е приложил ключов хват срещу своя противник. Притежавам още няколко подобни рисунки, но освен тях и общата историческа информация за военното дело на прабългарите няма запазени доказателства че Прабългарската бойна система се е запазила до наши дни. Една от основните причини за това е покръстването на прабългари и славяни през 9 век от цар Борис 1. С този политически ход са се укрепили отношенията на Българската държава и "християнските" държави с които е била заобиколена България, а във вътрешен план се е открила възможността да се заличат културно-религиозните различия между славяни и прабългари., за по голяма вътрешна стабилност на Българската държава. Благодарение на тези реформи - обща религия, писменост и език се формира "българската" народност с чувство за културно и психологическо единство (съединението прави силата) довело до разцвет и могъщество на средновековна България, чийто държавни граници през 10 век са опирали на три морета. Източното християнство в лицето на православието векове наред спомага за оцеляването на българите , съхранява неговата вяра, писменост, традиция и език. Именно Православието подема възраждането, организира и спомага за освобождението на Българският народ от тежкото иго. Православните монаси таксити в лицето на дякон Игнатий са разпространявали и бойни умения сред Българският народ под формата на военна гимнастика за физическо и духовно укрепване, за подготовка на българското население за въоръжена борба срещу турският поробител. Валил Левски по късно става патрон на гим. дружества " Юнак" Тази стара традиция се запазва и след освобождението на Царство България. Военната гимнастика се е практикувала и в духовните семинарии в които са обучавани бъдещите български монаси и свещеници. Физкултурни упражнения в двора на семинарията. През средата на 30-те физическото възпитание е било активно включвано в обучението на духовници в пловдивската семинария.Повлияни от успехите на физкултурно дружество “Тракийски Юнак”, ректората на семинарията приема главатаря на дружеството за основен преподавател на учещите се бъдещи духовници. Българският войн(ик) е влизал в битката с развято бойно знаме на което са извезани думите " Съ нами Богъ", побеждавал е свойте врагове с оръжие на което са изписани същите думи, което е ясно доказателство за тясната връзка между трите основни стълба върху която се е градила силата на Българската държава : Армия, духовност и обучение. Българското бранно умение се е развило чрез гимнастическите дружества създадени от Васил Кунчев по прякор - Левски (от неговия лъвски скок), в последствие се обогатяват се със западните бойни умения и традиции, изгражда своя български облик и променя своето име на гим. дружества " Юнак". Това е и последното име на юнашките дружества в които освен общата гимнастика се е изучавала и военната ( юмручен бой, борба, удари с крака, фехтовка с сабя и рапира, с пушка и щик, с тояга и две къси дървени палки). Тези бранни умения са били обединени в една цялостна бойна система за развитие и опазване на телесното и духовно здраве, за защита на родината. Тази система се е различавала от подобни военни системи на другите народи, по своята характерна специфична особеност на различие което ясно се вижда в движенията чрез които се обединяват движенията с оръжие, с тези на празната ръка (юмрук). Българският фолклор чрез своят ритъм, песни и танци е запазил в себе си голяма част от тази юнашка традиция. Няма мъжки танц от която и да фолклорна област на България в който да не се съдържат елементи и движения които да разкриват юнашките умения които са се практикували в гимнастическите дружества. По времето на социализма, основно се наблягаше на онази част от българските игрови фолклор - народните хора (от гръцки - радост, веселие ) за да се внуши политическата идея че комунистическият обществен строй е много по добър като управление от "загниващия" капитализъм. Накрая искам да споделя, че не малка част от методиката на юнашката гимнастика е послужила като основа в методиката на обучение в Българските народни танци. Според някои сериозни изследователи на шопския фолклор, името "Шопи" идва от тоягата, която местните хора (скотовъдци), използвали като основно оръдие на труда. И днес в България едно от названията на хубава дървена пръчка, дълга около човешки бой се нарича - "Сопа". Има един стар шопски танц - "шопчета, войничета", къде двамата танцьори, започват своя танц с военни строеви движения, след което преминават към физически упражнения и накрая влизат в двуборство, посредством което ясно показват бойните движения с краката, характерни за техните мъжки танци. Има и запазени книги :-)

http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=tDYDF5pJoJU

ПОМНИ ВОЙНАТА! " Главно човешко качество е духовната мощ, плод на ума, що оценява, волята, що извършва, юнащината, що презира смъртта. Тя е царица на бойните полета. Духът никога не остава на едино равнище: Престанеш ли да го повдигащ, той се понижава. Черпи сила от твърдата решимост да победиш или да загинеш. Който мисли за последствията юнак не става ! Юначеството е най-необходимо качество на воина. То рeшава боя. Във всичко предимство има по-юначния. Най-юначния в боя е обикновено и най-умния. В цялата си дейность усърдно отстранявай всичко, що макар и най-малко може да подрови увреността в себе си, спокойствието, решителноста..В опасност човек добре изпълнява само крайно прости работи, които умее да върши по навик сиреч без да мисли, безочетно. Всичко сложно е неуместно и опасно. Всичко върши навреме, основателно и без да бързаш. Не прибързвай никъде и не закъснявай никога. Точно до минута пресмятай времето.". 18. IV. 1916. Скопие ПОЛКОВНИК БОРИС ДРАНГОВ Как българите прегазиха Османската империя през Балканската война ( описанието е на германския военен кореспондент Курт Арам) "Българите атакуваха с невероятно презрение към смъртта. По цели полкове отведнъж се откъсваха и се хвърляха в огъня, без да мислят за прикритие и даже без да стрелят. Само на нож. Биеха се като вбесени и смъртта за тях е нищо. Мълчаливо, с насочени щикове се спускаха към фортовете. А дъждът вали и вали. Мини експлодирваха и разкъсваха напредващите. По цели редици падаха българите, мълчаливо, без ох. Телени мрежи се изпречваха. Напред, напред! Бият се човек срещу човек. Не стрелят, а се душат, прехапват си гръкляните, бият се с приклади, саби, крака и зъби и се мушкат с щиковете. Това всяваше дива уплаха у редифите - турското суеверно опълчение. А дъждът вали и вали. Минава се през полета, осеяни с трупове и леш, през реки, почервенели от кръв. Хиляди бяха загинали по тези хълмове. А дъждът вали и вали. От дни вече войниците нямат сух конец на гърба. А сън - кой помни какво е сън? Напред, напред! Сред бури и дъждове, по пътища, които вече не са пътища, а блата - мълчаливо, без звук да издаде, пехотата си пробиваше път. А дъждът вали и вали. Когато конете изнемогваха или се плашеха от трясъка, то войниците се впрягаха и теглеха оръдията. Турците отстъпваха, отстъпваха пред този страхотен мълчалив неприятел. Напускат позициите, без пушка да е пукнала, и бягат. Избухнала е необикновена паника, пред която офицерите са безсилни. И тази паническа уплаха се разливаше като бързо действаща отрова. И сега вече спиране няма. А дъждът вали и вали. Махмуд Мухтар паша3 на кон се отправя към бойната линия и насреща му тичат с крясъци куп редифи. Генералът вади саблята и почва да сече. Свитата му също сече, стреля, тъпче с конете и някои от бягащите се спират и почват да стрелят, ама си изпукват патроните на халос. Генералът се носи в кариер из полето, дава заповеди, тика напред... А войниците и офицерите, обезумели, мислят само за спасението си. Без видима причина една голяма армия внезапно се хвърля в див бяг, зарязва всичко и изхвърля от себе си всичко, което пречи на бягането. Тук има само един закон: спасявай се, ако ще и светът да загине! А дъждът вали и вали. Разхвърляно се търкаля цялото съоръжение, всичко е зарязано. Топовете са потънали в калта. Артилеристите са разпрегнали конете и са избягали с тях. С войниците бяга и селското население. В дълги редици с жени и деца, в биволски коли се нижат сред войниците и увеличават бъркотията. Полуголи разплакани деца, плачещи жени шляпат боси в калта. Хаос докъдето очи виждат. Влачи се на юг и завлича в широк поток отчаяни, викащи, ранени, умиращи, изгладнели, окаляни войници, селяни, жени и деца, като голяма тинеста река - влачи се безспирно по полето сред проливния дъжд. Наоколо горят селата. Навсякъде трещят топовете. Навсякъде мъкнат ранени, мокри и премръзнали. Няма санитарни коли; няма даже вода за измиване на раните. Гърмеше и се святкаше, бушуваше необичайна за сезона буря. Турците викаха: „Аллах ни наказва!" А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха. Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви - никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони. Напред през животински трупове, напред! Най-много да отстъпи една крачка встрани, за да не сгази гърчещия се още. Напред, напред! А дъждът вали и вали. В тези часове не остана никакво размишление, никакво себепредпазване, никакъв план. Само напред и напред! Който от българите остана жив, имаше само една мисъл: Цариград!"

След разпада на Османската империя, Турската държава се модернизира приемайки западният военен опит : Упражнения с Bayonet :-) Говори се че когато българския войник тръгнел в атака и мощно извиквал - атакаа, напред на нож, на турците от страх им се счувало - по пет на нож :-)

Когато говорим за гимнастика и спорт, Кунг Фу, за дружествата , няма по добре описано от Чудомир Спортни години ___________________________ Спортът е вроден както в нас двуногите, така и в четвероногите. Слушал съм майки да разправят как бебетата спортували и правили всевъзможни упражнения още преди да са видели белия свят. Спортуват още щом се родят, и кончетата, магаренца, агънца, яренца, кученца, котенца и доколкото си спомням, и бълхичките даже. Без да им е била известна лечебната гимнастика „КОНГ-ФУ“, създадена преди хилядолетия от будисткия монах Тамо, те правят такива упражнения и движения, в които вземат участие всичките им мускули и стави. В началния си стадий на развитие не помня какви спортни прояви съм имал, но в предучилищната си възраст се виждам все със скъсани панталони от боричкане, катерене по дърветата и все с вързани пръсти на краката от тичане, ритане и прескачане. По главата ми пък още личат следите, получени в ожесточените сражения с хлапетата от другата махала. Няма да забравя и отчаяните спринтове при дълго бягане, за да не попаднем в коравите лапи на пъдаря, изненадал ни, като берем праскови из чуждите градини. Твърде рано се усъвършенствувах и във водния спорт. През лятото нашите ме оставяха да стоя у дома, да пазя кокошките да не ровят из лука, и ако се рои пчела, да извикам дяда Рача на помощ. Реката обаче течеше край нас и щом пекнеше слънцето, свличах единствената си ризка, цамбурвах се в пълния с деца вир при кривата върба и забравях съвсем и за кокошки, и за пчели. Ловехме дребни рибки по бързея, правехме си микроязовири, търкаляхме се из затопления пясък, боричкахме се, докато се захлади и почнат да ни тракат зъбите. Голи-голенички по цял ден правехме гимнастически упражнения, нали гимнос на гръцки език значи гол? На обед само прескачахме по домовете си, където под някое кринче или кош ни чакаше дневната ни дажба боб чорба. Така, напреднал доста във водния спорт, аз почнах да си позволявам и по-сложни упражнения. При една неправилна стъпка по моста, който се състоеше само от две греди, веднъж цопнах в придошлата река и пътувах около стотина метра. Извади ме един от учителите, който бил наблизо. Тогава нямаше кой да ми каже, че съм бил рекордьор на подводно плаване, та да се радвам, а ревах неудържимо, защото ми нямаше едната обувка. Малко по-късно отбелязах нови успехи в този спорт. Бяхме ходили за сено и на връщане се бях покатерил на върха на натоварената кола. Пътят ни беше през Тунджа и щом навлязохме в нея, едното колело хлътна в някаква дупка, колата силно се наклони и аз, хоп, във водата. Тогава съм бил собствения рекорд по подводно плаване, но ми се губят часове и непомня. Ратаят ни, който водеше воловете, забелязал късно как ме подмята водата, хукнал се и ме извадил на сушата. На другия ден ми разправяше: — Хванах те, кай, за крака, ти увисна с главата надолу като убит заек и из устата ти шурна вода. — Много ли бях погълнал? — Не беше много, но все имаше, колкото може да изпие един прежаднял бивол. Оттогава нямам особено влечение към тази течност. Понеже у нас имаше винаги коне, и този вид спорт бях усъвършенствувал. Някои дисциплини, като надбягване с диканя например, и досега не са въведени. Един ден, като вършеехме край селото, префуча край нас мотоциклет, конят се подплаши, хукна заедно с диканята и мене да вършее из околните стърнища. Дърпам му юздите, моля му се да спре, а той не ме и чува даже. При един завой диканята се откъсна заедно с мене и отхвръкнахме в някакви трънаци, а той запраши нататък към село. Като съберехме овършаното и нашите почваха да веят, аз му се мятах на гърба и отивах да го паса на Дългата ливада, в средата на която имаше трънлива круша. Там се събираха много пастирчета и за да им се похваля, щом пристигах, навеждах се и смушквах коня да галопира чак до другия й край. На връщане пак и т.н. Един ден, като го гоних така три-четири пъти из ливадата, конят вероятно си е рекъл: „Ей, хлапе, ти не ме оставяш да си почина и откъсна малко тревица, ама аз ще ти предам един урок, та да не ме мъчиш толкова.“ И както галопираше по края на ливадата, наведе глава, зави към средата и въпреки моите усилия да го отбия встрани, мушна се под крушата, клоните й ме пернаха през лицето и аз отхвръкнах като треска зад него, цял ожулен, издраскан и със скъсана риза. Тази дисциплина, значи, можем да я наречем „яздене с препятствия“. Наскоро продадохме този кон и си купихме друг, черен и толкова кротък, че му се качвах, като стъпвах върху чупката на задния му крак. Наричахме го Арап и защото беше добър, не го оставях на мира. Един ден, като отивах да го паса, смушках го да бяга, а той, цял ден мъкнал пълна каруца с тор, потичва в един особен тръс, от който едва запазвам равновесие на голия му гръб. Не мога и да го спра, защото е без юзда, а само с едно въженце на врата. Тръска ме той, друса ме сякаш нарочно, докато се тръснах под корема му, главата ми се пребори с един камък и за кратко време изгубих представа за време и пространство. Като се ококорих, забелязах с ужас, че съм под него и задният му десен крак е точно над корема ми. Добричкият ми, милият ми Арап беше го свил и стоеше на три крака. От време на време го спускаше леко и като ме докосваше, веднага го дигаше още по-високо. Ако беше магаре или човек, освен дето щеше да стъпи на корема ми, но щеше да рита, да скача по мене, докато ме довърши. Освен тези видове спорт, освен редовната борба играехме с топки от волски косми, мятахме камък, обикаляхме черковния двор без щафета, прескачахме воденичната вада, поради което често се връщах у дома мокър до ушите, знаехме игрите „свинка“, „челик“, „папета“, „прескочикобила“ и пр., и пр. Към този период трябва да отнесем и спортната стрелба с лък и прашка, подобна на тази, с която някога Давид улучил Голиата в сляпото око. Централно място в този спорт обаче заемаше дървеният пищов, собствено производство. Състоеше се от криво дръвце, едната част на което служеше за дръжка, а на другата имаше длъб, в който поставяхме гилза, здраво завързана с тел. В гилзата сипвахме барут, натъпквахме я с парцали, а понякога слагахме и дребни камъчета вместо сачми. До главичката на гилзата слагахме малко барут, който възпламенявахме с главня, и се получаваше ужасен гръм. Неудобството на това оръжие бе това, че често пъти стреляше и точно в обратна посока. В дясното ми рамо още личи белег от парче гилза и показалецът на дясната ми ръка зарасна накриво. Истински, системно обаче започнах да спортувам, след като завърших в село основното си образование и се записах в казанлъшката прогимназия. В началото на учебната година още бях приет в юношеската чета на гимнастическото дружество „Юнак“, в което членувах осем години. Там освен свободните упражнения и тия с тояжки, с гири и бухалки почнахме да се катерим по паралелки, лостове, халки и пр. Тогава за пръв път видях и футболна топка. Учителят ни, швейцарец, ни изведе веднъж на полето, подхвърли я и рече: — Ритайте! Ний това и чакахме. Без правила, рефери и свирки ритахме я цял час и след това я не видяхме повече. Ако така я подхвърлял и на другите класове, сигурно в късо време са я скъсали. В извънучилищното време „борбата продължаваше“. Живеех с другар от нашето село и като се вчепкахме на борба, ту той печели по точки, ту аз. В древна Гърция единият от борците, като тръшнел другия три пъти на земята, се е смятал за победител, а в наше време въпросът бе много усложнен. Тупна го аз, да речем, „залепя му плещите на тепиха“, а той не се признава за победен, защото имаше още едно правило — поваленият „трябваше“ да види небето. Добре, но той си затворил очите и не ще да го види. Сядам тогава на гръдния му кош, затискам с колена ръцете му да не мърдат и почвам да му отварям клепачите. Отворя дясното око — лявото се затвори, отворя лявото — дясното не ще да гледа и така, докато се разплаче и хазайката пристигне с точилката. На другата вечер пък той почва да ми разтваря клепачите. По това време научихме от гражданчетата как се ходи по ръце, „циганското колело“, бокс и доста неприлични думи. Въпреки че от града до село имаше повече от 20 километра, често си ходехме в събота следобед и в неделя се връщахме с пълни торби продоволствие. При тия пътувания се усъвършенствувахме в спортна стрелба с камъни по изолаторите на телеграфните стълбове. Изучавахме и цирковия номер „балансиране“ върху парапета на железния мост на Тунджа, висок 20 метра, а един ден влязох на бас в дълбок и запустял кладенец. Въпреки че веднъж бях влизал в нашия да вадя кофата и баща ми ме беше превързал с въже през кръста, като се научил за новия ми подвиг, дойдеспециално в града и ме наби така непедагогично, че няколко дни не можех да стоя седнал. През лятото на 1904 год. в пълна юнашка униформа участвувахме в III юнашки събор в столицата. Той се проведе на игрище „Юнак“ и може би името си игрището получи тогава. Сега и него преименуваме. След това постъпих в гимназията. Другар ми беше също такъв голям „юнак“ като мене, та още през есента си направихме лост, или „висилка“, в двора на хазаите. Понеже бяхме доста напреднали в тия уреди, учехме вече най-трудните упражнения — „смъртния скок“ и „слънцето“. За първото упражнение изнасяхме сламеника от моето легло, защото често вместо на краката аз падах на врата си и по седмица ходех с изкривена шия. При един опит пък да направя „слънце“ не можах да се превъртя на прави ръце, повърнах се назад и се пльоснах по корем далеч от лоста, като изрових всичкия лук, който хазайката беше посадила. Въпреки тия дребни произшествия и „слънцето“, и „смъртния скок“ бяха овладени до съвършенство, разбира се, за сметка на алгебрата и геометрията. Упражненията тогава бяха такива, че развиваха повече горната половина на тялото ни и се перчехме с широките си гърди и изпъкнали мускули на ръцете. Физкултурната наука още не беше свела поглед и към долната половина, както е сега. Средното си образование продължих в София и понеже спортът ми беше станал навик и нужда, продължих членуването си в дружество „Юнак“, като упражненията правехме в салона на I мъжка гимназия и макар дошли от провинцията, не се давахме на софиянци. В празничен ден пък продължавахме свободната борба из околностите на столицата под командата на един по-голям другар. По нашите села тогава на Великден се устройваха традиционни борби. В моето село инициаторът беше баща ми. Вземаше той един топ шарена басма от дюкяна и почти всичко мъжко поемаше край село на харманите. Най-напред излизаше селският „баш пехливанин“, поразходи се из „Алая“, поразтъпче се и ако няма кой да му излезе насреща, оттегля се и тогава започват двойките — първо най-силните, след това по-младите и накрая най-младите борци. Бях на 17–18 години, когато и аз полугол, излязох да се боря с един мой връстник. Той беше по-силен, а аз по-ловък и още в първата хватка му легнах и го прехвърлих с крак далече през мене и той се отказа да продължава повече. На победителите баща ми отрязваше по едно парче за риза от тази басма. И аз бях удостоен с такава награда, но сестра ми я обсеби и си уши блуза, понеже била много шарена и по̀ приличала за женска дреха. Вечерта у дома пристигна делегация от мои другари и връстници. Помолиха ме да ги запозная с разните хватки. Излязохме край селото пак и дълго време се боричкахме и им предавах моя опит. Към полунощ чак се прибрах у дома с гордото самочувствие на учител и треньор по свободна борба в село. След това започнаха войни, погроми, болести, глад, фашизъм, революция, социализъм, неусетно пристигна старостта. Спорта обаче не изоставих. Запомнил съм някакво упражнение на йогите, едно от Луи Куне, нещо от системата на Мюлер, но и най-вече си служа с домашно-битовата система, състояща се в следното: сутрин рано изнасям две пълни кофи с въглища и една с дърва от зимника, изчистване, подклаждане и излъскване на печките, изтупване на одеялата, измитане стаята и двора. После копане, плевене и поливане из градината, донасяне от пазара пълна чанта с хляб и други колониални и кулинарни стоки, един път седмично изнасяне и внасяне голямото дървено корито за пране, пресяване въглища, цепене дърва и пр., и пр. Вечерно време против ниско кръвно налягане един-два часа „кокоша гимнастика“ в хоремага, после връщане, кратка, но енергична караница с жената, в която се включва упражнението „дълбоко дишане“, и край. По тази изпитана вече система със „здраво тяло и здрав дух“ мисля да дочакам края на спора за старо и ново изкуство и окончателното ликвидиране на култа към личността. Чудомир

Няма нищо лошо човек да по ритва топка, да я подхвърля, да раздвижва ръцете и тялото си, щом това му повишава качеството на неговият живот. Ако това което правиш е добре за теб, ще бъде полезно и за другите ... Колкото до влиянието и обмена между различните култури е както при общуването между хората. Например хора които не са добре със нервите трябва да движат повече тялото си, но тези положителни усилия няма да направят китаеца по българин ако върти дряновата си тояга, своите ръце и крака в неравноделни ритми , нито българина ще стане китаец ако яде повече ориз и практикува ушу облечен в жълто кимоно под мелодичните звуци на китайска народна музика. Другото са модерните хапчета които не атакуват проблема в дълбочина за да премахнат първо причината, а само по държат нужният баланс на спокойствие от хапче до следващото хапче. За съжаление в България цената им е космологична с дълбока и древна философия относно това как да придобият нашата жизнената сила - КИнти

Добре де ,,, по твоята логика > Корейското Тае квон до всъщност е японско карате. Японското карате до е китайско кунг фу. Китайското кунг фу е индийско, а индийското е знам ли какво и от де На Запад ! Западният свят се е развил и в голяма степен доминира и до днес над Изтока в продължение на столетия благодарение на своя технологичен прогрес и създалaтa се конкуренция. Благодарение на тези две основни двигателни сили, обществено политическият строй започва бурно да се променя, а с него и европейското военното изкуство, неговото въоръжение и начин на обучение. С навлизането на огнестрелното оръжие културата на ръкопашния бой в Европа започва да се променя. С навлизането на огнестрелното оръжие (пушката), предвид бавното зареждане и неусъвършенстваните патрони, техниката на копието се запазва в новия стил на воюване под формата на "щиков" бой. Движенията, дори самото носене на старите пушки (на рамо) е остатък от старото военно изкуство когато копието е било едно от основните оръжия. Технологичният напредък и прогрес променя изкуството на войната, неговата тактика и въоръжение и съответно уменията за неговото усвояване също се променят, но техниката на копието и сабята като хладни оръжия се запазват в тези нови условия и до днес под нова форма на съществуване. Фехтовката като военна дисциплина в края на 19 век също се променя. Хладното оръжие става все по-късо. Пиките и копията са заменени от щиковете на пушките. Копието, стрелата и меча са заменени с пушката, войнишкият нож и острата дълга сабя. Конкуренцията във всички области от своя страна започва да променя старият метод на военно обучение. Военното изкуство започва масово да се популяризира сред обикновеният народ под нова форма - спорт. Общите спортни правила съдействат да се изчисти техниката, да се развият нужните методи на обучение и тренировка. Това най добре се вижда в развитието на съвременния бокс и фехтовка. В далечното минало бокса и фехтовката са били едно и също военно умение което според случая се е прилагало със оръжие или празни ръце. Юмручният бой е известен и под името юмручна фехтовка характерен с много удари и блокове където ръката на юмручният боец е имитирала движенията на хладното оръжие присъщи за фехтовалното изкуство с оръжие . Когато юмручният бой и фехтовката с оръжие приемат своя спортен облик техниката също започва да се променя. Голямото многообразие от техники и движения започват да се опростяват до малко на брой основни движения и технически похвати. Тази промяна дава възможност за по голяма подвижност и бързина на тези прости движения, в резултат на което се развива и методиката на обучение развивайки по естествен начин интуицията, бързината на рефлексите, силна концентрация на вниманието и спонтанност в движенията на тялото. Така натрупаният опит дава голям тласък на познанието в неговите две основни форми - телесно и духовно. Така старите военни умение под формата на спорт създавайки конкуренция между отделните спортисти и школи бързо се разпространяват сред европейските народи и в нужда на война, държавите са разполагали с добре подготвени атлети с добро телесно и морално възпитание. Това е и ролята на Българските гимнастически дружества „Юнак" На Изток ! Благодарение на технологичният прогрес и конкуренцията, европейските народи развиват силна икономика и развито военно изкуство чрез което започват бързо да променят страните от далечният Изток, отваряйки техните икономики за западните стоки и технологии. Под военният натиск на Запада, далечният Изток в лицето на феодална Япония започва дълбоки реформи във всички свой области от своя обществен живот. Феодалната военна класа в лицето на самураите неспособна да се противопостави на новите модерни оръжия е премахната. Прилагайки западния опит, самурайското военно изкуство започва да се реформира и за първи път е достъпно отваряйки широко вратите за обикновената Японска младеж. По подобие на европейските гимнастически дружества, самурайското военно изкуство (джуцу) приема нова форма (до) с изразен спортен характер. Подобна съдба не подминава и новосъздаденото през 30 години на двайсти век японското бойно изкуство карате до, особено неговият спортен вариант. С годините спортното карате все повече започва да прилича на европейската спортна фехтовка със своите техники и начин на предвижване (подскачане). Подобен процес на влияние се наблюдава и при другите по контактни стилове карате, които приемат западната боксова техника с ръце като по удачна за близък бой. Първият човек който се опита да обедини европейските бойни изкуства с тези на Изтока е легендарният майстор и актьор на бойните изкуства - Брус Ли. Съчетавайки европейският метод на ритане с крака (француски бокс, сават) с източното бойно изкуство уинг (винг) чун куен, Брус Ли създава ново бойно изкуство джийт кун до. Този синтез най добре се вижда в филма - "Пътят на дракона"

КГ 125....системата за която говори не само Поп Минчо но и други възрожденци се е казвала - гимнастика. Думата "гимнастика" в превод означава телесно упражнение. Гимнастиката е позната в България от епохата на Възраждането (XVIII в. -1878г.). Преподава се в килийните, взаимните и kласните у-ща. Гимнастическата теория се развива в българската възрожд...енска книжнина - книги, вестници и списания. Намира приложение и във военно-физическата подготовка на участниците в българското революционно-освободително движение, предимно в белградските легии на Г. С. Раковски (1862 и 1866г.) и в Българското опълчение преди и по време на Руско-турската война 1877-78 година. След Освобождението гимнастиката се въвежда като задължителен учебен предмет в училищата, военните учебни заведения и армията и се развива от обществени гимнастически организации. Създават се стрелкови гимнастически дружества в Източна Румелия. Юношеска стрелческа чета, която се е обучавала с малки учебни пушки - 1914 г. В Княжество България се основават дружествата „Български лев" (1878г.), „Балкански сокол" (1879г.), „Славянска беседа" (1880г.). По-късно се учредяват дружествата „Горско пиле" в Русе (1894г.), „Юнак" в София (1895г.) и др. През 1898г. дружествата се обединяват в Съюз на българските гимнастически дружества „Юнак". Колкото до "българското карате" което търсиш да видиш във вид подобен на японското карате или на китайското кунг фу, естествено че нито ще намериш, нито някъде ще прочетеш :-) Военното обучение на българите, тяхната физическа подготовка, телесното и морално възпитание, като система която е съществувала в Българската държава през 19 век до средата на 20 век, в юнашките гимнастически дружества, е изпреварила в това отношение дори военнолюбива Япония, която въвежда Карате през 30 години на 20 век по подобие на европейските гимнастически системи като система за физическото възпитание на Японската младеж. Колкото до българските юнашки упражнения, те са били разделени в четири основни групи. Първата група - това са упражнения без гимнастически уреди - ходене, бягане, свободни упражнения, строеви упражнения, народни хора и танци. Втората група - упражнения с гимнастически уреди: – бухалки, обръи, тояги (дълги и къси), венци, знаменца, скачане във височина, овчарски скок , упражнения на коза, на дървен кон в дължина и ширина с дръжки и без дръжки, висилка, успоредка, стълби , шведска стена, въжета, стълбове, шведска пейка, на греда, или колело (обръч). Вдигане на гири, мятане на камъни. Третата група - групови упражнения: - гимнастически пирамиди, масави гимнастически представления, игри на открито и т.н Четвъртата група - военни (т.н бранни) умения за които става въпрос в тази тема: - фехтовка с хладно оръжие, юмручен бой и борба, стрелба с пушки, бой с ножове, езда и т.н Гимнастици от българското дружество „Юнак“ участници в Македоно-Одринското опълчение - В двора на Солунската мъжка гимназия - Солун 1912 година !* На снимката добре се виждат различните гимнастически, общо физически и бойни упражнения. - упражняване на удари с ръце - удари с крака и съответните блокове - работа с тояга (сопа) - дълга и къса и т.н Освен сопите има и гирички по земята, също така има и една пеичица която май само тя и лостовете са останали в съвременното Българско училище :-) Обучението е било доста сурово за съвременият стандарт, ако се съди по наказанията които е трябвало да претърпи провинилят се ученик На тази снимка също добре се виждат различните юнашки упражнения. Снимката е правена през далечната 1903 година( преди 110 години) когато Японското карате още не е било създадено :-)

Поп Минчо Кънчев ! _______________________________________ Поп Минчо Кънчев ( 1836 - 1904 ) е таксидиот, даскал и свещеник, победител по седенки и събори в борби и надпреварвания, в стрелби и препирни, съратник на дякон Васил Левски, Матей Преображенски, Захари Княжевски, дякон Викентий, Колю Ганчев и други народни комити, хайдути и революционери за освобождението на поребена България. ВИДРИЦА Видрицата е едно малко каче с железни халки и с клуп отгоре, което може да събере пет-шест оки вода. Тая видрица носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айран, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочие, и прочие, каквото си изпроси, та я подарят. И затова моето описание нарекох “Видрица”, защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочие. 12 юлий 1894 г. Свещеник Минчо Кънчев с. Арабаджиево, Старозагорска околия Школата се уреди с всички си потребности. Само чака да доде свещеникът да го восвети ___________________________ Нашият даскал Марин Ганчев знаел и друг занаят, той бил и изкусен дюлгерин. Донесе един мертек, едвам го мъкне на гърба си. Сне го и захвана да го приглажда, направи му в средата на две места кертми и върза едно ново въже от краищата на кертмите. Ний гледаме като мартори, ама мислим, че прав...и това дърво за някой налбантин, гдето вързува с него на воловете краката, та ги кове. А то било друго нещо. Направи го и го изправи на едно кьоше в дюкяна. Повика ни наред да алексуваме и всички един по един станахме. Кога Добри Димитров, не си знаел математа, не рачи да стане да дума, стана даскалът, та взе дървото, изправи и от нази четворица. Натиснахме Добря, вмъкна му и двата крака във въжето, та го засука и каза: “Дигайте нагоре”. Ний вдигнахме, щръкнаха му краката (и наистина мяза това на някой луд вол, кога го натиснат, та го коват). Каза на другите: “Викайте, колкото ви глас държи, да четете.” Завикаха всички, даскала взе един сарък, захвана да удря, Добри реве, другите викат, даскалът му отпра табаните на краката. Пуснаха го Добри из вратата навън, чак на Голямата могила при азмака в селските кории си взел хъза. Качил се на могилата и гледа оттам към село дали иде даскалът. Даскалът, като го наби, както прилича, каза: “Бягай, това го викат фалка"23 – и ний тогава разумяхме и се научихме на името й. Веднъж даскалът поиска две малки котенца да му занесем, които имат. (Горките котенца, що са били много злочести.) Донесоха му две котенца, той и на двете котенца отряза ушите и опашките до дъно, пусна ги да ги гледат и да се чудят хората как му й дошло на ума да ги преправи тези котенца. Котенцата пълзят посред село и “мяв-мяв” – в Станчева дюкян. Който ги види, пита: “Кой преправи тези котенца?” “Даскалът”. Чудят се как му й дошло на ума, може и това да й учил на школата. Даскалът се труди, за да ни изпълни главите, да ни просвети и изучи (гдето има, и него ще изкара), и ний се трудим и напредваме. Даскалът опита фалката и на Петра Кълвачев24 от Топракхисар, натопли му краката и Петър побягна и като бягал няколко дена, казал: “Турчин ставам, на даскал не отивам”. Баща му дядо Желю и чичо му Новачко намерили Петра. Дядо Желю купил едни хубави емении (язък за емениите), доведе Петра, подари му емениите и каза на даскала: “Даскале, бий и пак гледай.” Даскалът каза: “Чакай да те науча как се става турчин” – тури го във фалката и хубай му напари краката. Сетне взе, та го накичи с кокоши пирдав и накара всички наред, та го заплюхме. Като изпълни този обред, накара го да направи четиридесет поклона. Петър направи 40 поклона и даскалът го опрости и сега е безгрешен, да умре, право в рай Божи ще е прав като свещица. Даскалът ни учеше да пишем и да смятаме и от многото си смятане изнамерихме, че имало много бълхи в стаята, гдето се учехме да четем. Ама и даскалът учил за бълхите книгата, накара нази да ги изморим. Той бил лесен цяра, ама като не знаем. Накара ни да носим един цял ден с бакъри вода от реката и ний носехме, та изливахме в дюкяна. Стана до пояс вода. Доде дядо Генчо, та погледа, каза: “Даскале, какво правите? Ще ми съсипете дюкяна”. Пак лесно: “Ха сега черпете с бакърите", и изчерпихме водата и бълхите се не чуха и не видяха, това им бил цяра. Пак си следваме да се учим и въспяваме в науките си напред. Ами сега доде ред и на мене да опитам фалката. Като отидох да алексувам, сбърках една дума, даскалът накара Кара Йовичин Коля да ме заплюй. Колю ме заплю. Аз като се извих, та ударих един юмрук на Коля, той се простря на земята. Даян сега, Минчо. Даскалът скочи, та взе фалката и ми завъртя краката нея, вика четворица да държат, би ме, догде кандиса, от лобута капнаха и на двата ми крака нохтете на големите пръсти. Юнак трай, даскале, не плача. Даскалът ни учеше и гимнастика. Той знаеше да свири и свирка, вземе свирката, та я залюлей: “Ха сега всички ставайте, та играйте”. И ний всички наскачаме, та се кълчим като дяволчета, кой как мой. И то лошо. “Що играйте” – вземе саръка, затвори вратата, та се набий хубай. А пък ако се докара някой да му влезе два пъти в ръцете, два пъти бит. Даскалът беше учил и тази книга – за разковниче как намира да се улови. Донесоха му веднъж един таралеж. Накара ни даскалът, та правихме кал и запушихме таралежа под пишкюня, та го запряхме да донесе разковниче. Клети таралеж, колко са й трепал, догде изрови и направи дупка през юрмята и да иде за разковниче. Погледнахме дали й отишъл за разковниче, наистина отишъл – няма го. Даскалът пак ни не оставя, труди се и с ум се бие как по-скоро да ни изучи и просвети, баща и майка да почитаме и на старост да им помагаме. Ама ний калпави, мързи ни да учим, затова даскала толкова ни стяга и бий във фалката. Ред доде и на Теня Господинов да опита фалката. Той пък видял даскала, че взима от една мома, Нана Капулминчева, китка, и на Теня се прищяло да си вземе една китка от Желка Мирчева. За тая му погрешка даскалът го тури във фалката, та му натопли краката, Теню се нарева. Пусна го даскалът от фалката и Теню Господинов куцук-куцук отиде, та каза на баща си. Видяхме баща му Господин иде с един голям кол на рамо и хука: “Анасъна, иманъна, дининини”. (Майка му, вярата му...) Плесна даскала с кОла, даскалът хукна из село навън, Господин Кънев с кола подире му. За честта му и бюлюкбашията Али Байрактар иде в село насреща му. Даскалът като го видя, завика с глас: “Аман... Няма ли някой душа да отърве и помощ да стори”. Даскалът се върна, Господин Кънев се спря, бюлюкбашията ги забра и отиде, та кондиса в Дълъг Господина Нейков. Наскоро доде мухтарина Велеолу Петко и други още от село. Даскала запряха в една кошовница. Велев Петко проводил кеята Генча Банов да доде да ни извика, та накара Велев Петко да седне да четем срещу кошовницата на вратата и да искаме даскала си. И ний хем четем, хем викаме: “Пуснете ни даскала, искаме го”. Даскалът поседя малко затворен и се наял с круши, защото в дамчето имаше много набрани дребници. Пуснаха даскала, той ни заведе пак, дето учехме. Сега и той по-много знай, и на друг даскал се учи... Господин Кънев не можа да сполучи самичък да изпъди даскала, ами проводи синовете си Теня и Къня да се учат в Карабурун при даскал Димитра Чолака. Само това сполучи, та накара Генча Делинейков, та ни изпъди от дюкяна, гдето учехме. Няма где да идем да се учим. Намериха ни помещение в дяда Вълча Колев в едно дамче, гдето вечер затварят магаретата си. Сутрена изринем на магаретата фъшкиите и насядаме да четем. Вечер магарета, сутрена даскалчета. Даскалът ни Марин захвана да се закача с Куна Вълчева, защото тяхно беше дамчето. Това минало на дяда Вълча в ушите, по-скоро ни изпъдиха, та се избавихме да не ринем сутрена магарешките лайна и от лошата миризма. (Куна Вълчева се влюбила в даскала и щеше да му пристане – – –) Даскал Марин бил много куршумджия. Като бяхме отсъствали няколко време от дюкяна, мишките изгладнели – една мишка излезе из една дупка и захвана да яде хляб от Янко Станчевата торба. Даскалът каза: “Стойте, аз ще Й кажа ай сега” – извади един пищов, пълен с дребни сачми, замери я, пум-у-у, мишката се скри в дупката си, сачмите се пръснаха и набиха в стената. Без малко остана да ни изтрепе, ако не беше ни дошло на ума да се позатуляме. А нему никак не доде на ум да каже: “Махнете се, че тогаз да дам на мишката да разумей.” Даскалът сега залиби друга любовница – Михна Сивчева, на Димитра Широв25 леля му. Димитър Широв е сега на голяма чест, даскалът кога излезе навън, нему дава пръчката; което момче да погледне и се загледа нанякъде, да удря с пръчката. Даскалът хем любовници либи, и за нази се много труди и ум троши, за да ни научи да четем. От труд у главата му ум не остана. Ето и мойта матема. Стана една неделя я уча и пак я бъркам. Слушайте да я изчета. Тя е от наустницата (часослова): Полунощница по вся дни, страница 10. Зачало. За тази дума, с глава надолу написана, даскалът цяла неделя ме мъчи. Колкото пъти и да ида при него да алексувам, все по две пръчки ми удряше по ръцете и ме връщаше назад: аз кажа “славословити", а той я измени “славословИти", вторий път, ако кажа, както ми я поправи, той казва същата дума, както си й. Баща ми вечер ме пита: “Алекса ли днеска?” Право му казувам: “Не съм.” Това питане следваше всяка нощ. Баща ми толкова ме обичаше, не знам тая нощ сърдит ли беше, или пиян, попита ме: “Още това ли четеш и не си ли алексувал още?” “Не съм.” “Ти стана калпазанин, мързи те да четеш, утре ще искаш шестдесет пари за айлък (месечина) за даскала”. Стана, та ме хвана за ръката, че взе огрибката, та ме налага в гърба, доде кандиса. Пусна ме, аз из вратата, че към корията. Майка ми милозлива, тръгна подире ми да ми се моли да се върна. Аз я не чувам, вървя. Като допрях до корията, достраша ме, запрях се. Тя ме хвана за ръката и се върнахме назад. Баща ми ни срещна, взе ме от майка ми и каза: “Къде бягаш!” Че пак на повторка още един даяк ми трътна и ме заведе вкъщи. Аз отговях, та му продумах, като млада булка, кога говей на кума си: “А бе, тате, даскалът не ми разменя математа, зам да ме стигне Димитър Широв. Вий ме убихте, ами я виж ми ръцете, на пръстите ми некът не остана, дето ма й бил тая неделя даскалът”. “Тъй ли било, защо ми не кажеш, то му й лесна работата”. Стр. 78-81 Кой към, кой сват. ___________________ Ох кузум. Иде, бутна коня, доде до мене, наведе се, та бръкна в дисагата. Аз го улових отгоре за раменете и двамата на кълбо на земята. Но аз съм отгоре; той пиян, аз стреснат, млад и трезвен. Знам и да се поборювам: от първо време извадих пищовите, ножа от силяхлъка му, пушката отхвръкна от рамуто му. Тъпча го, с юмрук удрям във врата, с коляно ритам слабините му помежду кълките. Изпървен помъчи се да се избави от ръцете ми, но попчето здраво държи, зари работата му беше спукана. Мъче се, окаяний, да се изкопчи от ръцете ми, но силете му не му смогнаха. Само тежко пушка. Аз го повърнах назад и го блъскам отподир като костаначки, кога се блъскат. Няма кой да ни гледа и да се смей". Видрица - стр 202 Овце и кози на гръцката поляна __________________________ След малко Латина Стоян довтаса, донел хляб, месо печено и вода, сяда на тревата и захваща да казва така: “Много лошо сте направили, вий сте потрошили турчелята в Ахиево. В нашето село дошле шест тълпи кучетари, вази търсят и ако им минете на ръка да ви уловят, ще ви обесят и живи дерат, язък за вашата младост”. Тодор: “Бати Стоене, ний днеска uял ден се юрлахме с тях, да са ни хванали, ръцете им вързани ли бяха! Я гледай на колко места имам клъцнато от ятаганите им, но в ръце не влизам, и аретликя Вълчо е бележен, зам да знай оттук натъй каква мома да залюбува, и той хубай ги търкаляше, те уплашиха ли се, кой знай, забравяха с пушки да гърмят, ами повечето само с ятаганите си искаха да секат. А пък нашите дълги овчарски тоеги не ги пускаха да ни приближат. Като подскокнем, по трима наведнъж събаряме, пръснахме ги като чил-яврукларъ и пак се отървахме живи”. Далскълче или Ахмедче, от двамата един ще мре. ______________________________________________ Тази неделя вечерта не клепна клепалото. Сутрената рано отидох, качих се на клепалницата и си поизмърморих : " Назлъм, бели жалени ханъмки, какво сте сега сладко заспали, ще ви стресна и разбудя, и съня ви ще прекъсна, че каквото стане, да става. Хайде найслъм падишах думбел ханъмлар, сизин ашкън за токмаларъ. ( Хайде галени, мързеливи царствени ханъми, от любов към вас, към клепал...ото ) Това ми беше молитвата. Ударих с токмаците и се хванах да бия клепалото. Не бях спрял, още биех клепалото, ето Ахмедчето, назърина на Дърмуш бея, се зададе по бели гащи и по бял кулаф на главата му и хубава тояга в ръката му, иде право при мене и псува, както му доде. И аз приготвен, както трябва. Доде до клепалницата и каза: " Слез." А аз му викам: " Качи се, ще станем на кълбо." Най-подир, не ща да седя цял ден на клепалницата, захванах да слизам. Ахмед ага се готви да удря още слял, не слял. Скочих на земята, и догде да ме удари, словихме се, аз го натъпках на земята, взех му тоягата, помачках го с колени и "чухут дортмеси" (мушнах го по чифутски), оставих го, той си тръгна с псувни. Видрица стр. 142 Далскълче или Ахмедче, от двамата един ще мре. ______________________________________________ Тази неделя вечерта не клепна клепалото. Сутрената рано отидох, качих се на клепалницата и си поизмърморих : " Назлъм, бели жалени ханъмки, какво сте сега сладко заспали, ще ви стресна и разбудя, и съня ви ще прекъсна, че каквото стане, да става. Хайде найслъм падишах думбел ханъмлар, сизин ашкън за токмаларъ. ( Хайде галени, мързеливи царствени ханъми, от любов към вас, към клепал...ото ) Това ми беше молитвата. Ударих с токмаците и се хванах да бия клепалото. Не бях спрял, още биех клепалото, ето Ахмедчето, назърина на Дърмуш бея, се зададе по бели гащи и по бял кулаф на главата му и хубава тояга в ръката му, иде право при мене и псува, както му доде. И аз приготвен, както трябва. Доде до клепалницата и каза: " Слез." А аз му викам: " Качи се, ще станем на кълбо." Най-подир, не ща да седя цял ден на клепалницата, захванах да слизам. Ахмед ага се готви да удря още слял, не слял. Скочих на земята, и догде да ме удари, словихме се, аз го натъпках на земята, взех му тоягата, помачках го с колени и "чухут дортмеси" (мушнах го по чифутски), оставих го, той си тръгна с псувни. Стр. 142 _________________________ Гайди свирят на борба и много човеци се натиснали на търкалото, та гледат. КАто чух, че има борба, и аз отидох да гледам, бореха се, надвиваха се, задърпаха и мене да изляза и аз да се боря. Нямо що да сторя, разхвъргах се и аз и излях, та се борих със Стоян от Памукчий, когото надвих, след него Мартина от Меджерито, Нейцха Станев от Голямо Кадиево, и тях надвих. Развърга се казанджията Стоян - той на земята се не закачи, през трапецата го прехвърлих. Прочутий Хинчо от Чира...джий захвана да говори: "Аз ще изляза да си поиграя с аретликовото Кънчово даскалче." "Ще излезеш, чицо Хинчо, ама знайш ли пролет на Муухтар Димитров Марийкината свадба какво те прави. Бял Гергев Минчо от нашето село ?" Хеле не излезе, какво ще хване от мене, и друг се не намери ; хвърли кума пешкиря на рамото ми, целунах му ръка и стига ли се края ми, като чух от хората, та говорят , че съм бил юнак. Потупа ме чичо Хинчо и каза : " Да живейш, ти днеска два пешкира взе, един от пехливанък и друг от кушуджулък." " Три ще станат - и къде нашето село ще си вървя, и ще взема друг. Чичо Хинчо, ти скочи да се биеш с Мънча Гергев пролет, кога те надви, ама малко остана да те направи като Цоня Пехливанин, че скочи и с мене да се бориш ; видя ли казанджията какво стана, ти по лошо щеше да станеш, хем той се бори и с мечка." " Даскалче, ти си ми аретликаво момче, аз ти се радвам, зарад това се шегувам, да не ти излезе друг, като види мене. Зам да всемеш ти пешкиря." Като се върнахме от сватбата, варихме се кушия, пак моята кобила замина и взех пешкиря. В понеделник на окропа пак се борих, като надвих Гергана, Добря и Демирджиев Атанаса, всех пешкиря. Този Добри, като заякна, стана прочут борец и то му беше работата. Стр. 126 / 7 Борба. __________________________ Имахме от село стражари ( с. кайнак) та ни пазят. Аз се съблякох не цял гол, но като борец, само ризата, та попитах кюрдите: има ли някой да се бори, нека ми излезе, да се поборим. Кюрдите не знаели борба какво й нещо. Натъй се бутаха, насам се питаха. Един от тех ходел аскер и видял борба. Кое иска, кое не рачи, убедиха го, па ми излезе. Но човека само видял, а да се бори не знай. Словихме се и стана на кълбо. Аз си поиграх с него и го оставих. Имах малко кусур от нашия големец. Да.....неговата мамка, гдето го е родила.... Стр. 400 Снимка на поп Минчо Кънчев и съратника му поп Еньо от с. Гюнели махле (Любенова махала), Старозагорско Известно е всякому, че когато едно дърво е само, то е изложено на силните духания на ветровете, които го силно клатят от основанието му и брусят листето и стъблата му, вместо да се възвишат горделиво, снушават се, като че ги тегли землята, също едно растение, когато е само и ако няма никаква защита срещу слънчевата горещина, вехне и изсухнува, най-после и человек, когато е сам, могъществените ветрове, врождените му желания за върховенство на тоя свят страшно го усукват около земята и му измъкват мъзгата, с която се храни. Прочее не бивайте като само растение или като само дърво, но съединете се, укрепнете се и се защитете взаимно. Между това, когато сте уединени и когато всякой от вас не мисли за другиго освен за себе си, тогива няма да се надявате за друго освен за грижа, злощастие и неволи. Кой е по слаб от дръвчето и по-кротък от ластовицата ? При всичко обаче, когато соколът се приготви за лов и ластовивиците и врабчетата като се съберат съгласно наоколо му,всички заедно го нападат и го преследват. Прочее вземете пример от тези пилци. Тоя, който се дели и страни от свойте братия, страх го преследва, кога пътува, безпокои го, кога си почива, и го смущава и във време на съня му. Прочее, ако ви попитат колцина сте, отговаряйте, ние сме сами, зачтото братията ни сме си ние, и ние сме братията си. Бог в този свят не е направил нито голям, нито малък, ни господари, ни роби, ни царе, ни поданици, той е направил всички равни. Обаче между човеците някои са силни или по тяло, или по дух, или по воля и тий са, что се стремят да подчинят другите тогива, когато гордостта или желанието задуши от тях братската любов. Бог знаеше, че това щеше бъде тъй, и затова е заповядал на человеците да се обичат и наконец да са съгласни, чтото слабите да не подпадат някак по игото на силните. Зачтото тоя, что е по-як от едного, по слаб е от двама, и тоя, что е по-як от двама, по-слаб е от четворица, прочее слабите не ще се боят, понеже, като се обичат, ще бъдат свързани взаимно. Някой си человек, като пътувал в една планина, пристигнал на едно място, гдето един голям камък се търколил върху пътя и го запушил тъй, чтото нямало преход ни отляво, ни отдясно. Тогива тоз человек, като вдя, че не ще може да следва пътя си по причина на камъка, опита се дано го претъркули, потруди се доста на туй дело, но всички старания бидоха залудо. Това като видя, люто се наскърби и рече: " Що ще бъде с мене, когато ноща пристигне и ме завари в тази пустиня без храна, без прибежище и без никоя защита ? Що ще бъде с мене, кога немилостивите зверове излязат да търсят да търсят лова си?" Когато беше потънал в такива мисли, пристигна и друг един пътник, и той извърши всичко като , каквото беше извършил и първий, но и той, като намери себе си невъзможен да претъркули камъка, жално клюмна главата си и се оттегли. След тогова пътника дойдоха още мнозина и никой от тях не можи да претъркули камъка, бяха се изплашили. Най сетне един ипомежду всички рече на другите: Братия ! Да помолим отца нашего, който е на небето, може да чуе молитвата ни и ни избави от тази опасност. Кога начнаха да се молят, тоя что беше рекъл " Да се помолим", предложи още : " Братия, това что не може нокой от нас да съм да направи, дали всички наедно не можем да го извършим?" Всички станаха и всички като съединиха съгласно силите си, претъркулиха камъка и продължиха пътя си. Пътникът е человекът в света, пътешествието е наший живот, а камъка са бедите и неволите, които посрещаме на всяка стъпка в тоя свят. Никой човек сам не можеда претъркули тоз камък, но никога не ще се противи на тия, что пътуват мнозина и съгласно наедно. Ето пример, ето път, по-блажен е и преблажен, който го следва съгласно с братска любов. Съгласието, прави малките големи, а несъгласието събаря големите и най-силни сърца, та остават като прах на тъпан. Ваш о Христе брат п. Минчо Кънчев 27 февруар 1876 година Диарбекир

Уникално за нашия народ е, че успя, макар и в условията на турското робство, по време на Възраждането, без помощта на институции и политически поддръжници, да развие своите духовни идеали не само за освобождение и равноправие на нашия народ, но и нещо много по-величествено - идеала за възпитанието и изграждането на достойна нация със собствена самоличност и бъдеще. Началото на тази борба започна чрез силите на Българската екзархия и ръководеното от нея просветно дело, пропито изцяло с духа на демократизма и най-високите просветни идеали на европейската култура. След освобождението на княжество България се възстановява народната традиция на българските фолклорни събори. Целта на тези народни събори е да се възроди българската народна култура, да се оживотвори народната памет посредством българска музика, песни, хора и танци, игри и умения. Юнашките гимнастически дружества като полувоенни организации също са били неотделима част от тези народни събори, където са демостратирали свойте юнашки умения, с оръжие или без оръжие, с борба и юмруци, надиграване с крака или сложни гимнастически фигури. http://sphotos-e.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc6/178915_307958789320480_460875730_n.jpg Не малка чaст от тази стара юнашка гимнастика се e запазилa и до днес посредством българския игрови фолклор, защото българските народни танци са живата двигателна памет. която е запазила и съхранила - историята, културата и бита на българският народ от тъмата на вековете до наши дни. Ако се вгледаме внимателно в българските народни танци, ще забележим в тях част от старите юнашки умения, ще разберем също колко дълбоко тези умения са пропити в живота на българина, отпечатвайки върху него своя военен характер. Мъжките народни танци са много богати на движения и ритми, като се изпълняват от бавно до живо, дори бързо темпо. Обикновено танцът на мъжете изобилства от скокове, клякания, въртения, захвати, удари с крака излъчвайки мъжественост, сила и вглъбяване, като понякога танцуващите доказват своята готовност за борба чрез игра с калъч, шашка, пушка или ножове в ръце. http://images01.snimka.bg/000330915.jpg Юнашките дружества са били паравоенни дружества обхващащи цялостно територията на България, както сега са клубовете по източни бойни изкуства.Тези дружества са подготвяли българина още от най ранна юношеска възраст в изкуството на войната. Затова по времето на Царска България българите по глава на население са изпреварвали по военна подготовка дори военолюбива Япония. http://stara-sofia.com/junaci1904.jpg На практика през този период България е била една от най добре подготвените държави във военно отношение и войните след освобождението доказват това. http://www.vidin-online.com/images/istoria/belogradchik/unak/zname.jpg Сравнението с източните бойни изкуства е показателно, защото още преди да се роди бойното изкуство Карате в Япония в Европа, включително и в България са се упражнявали бойни техники под формата на военни упражнения ( от гр. гимнастика). http://sphotos-g.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/303316_248095561973470_3090749_n.jpg Тази традиция се прекъсва през 1945 година когато новата власт в лицето на комунистическата партия забранява дейноста на юнашките дружества заради тяхната патриотична дейност и характер. Забраната за практикуване на всякакви бойни изкуства и умения сред цивилното население започва да се пропуква едва в края на комунистическия режим през 90 години на 20 век. Първият човек който в края на 80 години на 20 век въстановява юнашката традиция и отваря широко вратите за изучаването на българското бойно умение се казва Георги Велев от Асеновград. http://www.youtube.com/watch?v=wECyiaZVkt4 По времето на социализма, неговата системата се казваше Български свободен бокс, после името и се измени в българско бойно майсторство (умение) Българското бранно умение вей е съвременно бойно умение, развило се въз основа на старите български народни традиции - народни танци , военни игри и умения, които са запазили в себе си старите юнашки бойни умения, упражнявани в българските гимнастически дружества " Юнак", в началото на 20 век. Освен военната гимнастика и мъжките народни танци, специфични ритми и музика, в него се изучава и старият стил на боксиране ( юмручен бой с удари и блокове), също така народният стил борба, военната фехтовката със сабя и щик , обединени в движенията на тоягата и не на последно място Православното познание за човека и духа, за развитие и духовна промяна на човешкото възприятие. ___________________________ Орелът и лъвът са двата юнашки символа на българското гимнастическо дружество "Юнак" увековечени като исторически паметници на Българската култура. Това са орлов мост и лъвов мост, които пазят вратите на стара София, между тях се е намирал стадион "Юнак" преименуван по късно в чест на основателя на българските юнашки дружества - Васил Левски.

Съжалявам, не видях добре заглавието на темата !

В духовната култура на българите, под думата "ум" се визира духът на човека, неговото духовно зрение. Тоест нашият ум има способност да вижда, да усеща невидимото за сетивата ни. В Българското бранно умение техниките, похватите и упражненията спомагат умът на практикуващия да се събере и съсредоточи, сам в себе си, в следствие, на което практикуващият развива голяма духовна концентрация и благодатно усещане за мир и тишина дълбоко в самия себе си. В умиротвореното сърце започва да "вее" тих ветрец и настъпва божествена сладост, в резултат на което човек става по-съсредоточен, по-внимателен , по-дълбок, по-човечен.