Какъв искам да е образът на моя град
Meчтата ми е да пътувам, да обиколя света..., а може би и по-далеч...кой знае! Но накъде да тръгна – Гърция, Китай, Египет, Индия... А може би към Сибир, Антарктида и Хаваите! Копнея да видя нови хора, нови Светове и Галактики. Представям си, че пристигам на някой девствен остров, където господства Природата (като островът на Сървайвър), че пътешествам из дивите гори на Амазония, че изследвам водопада Анхел, че се нося из водите на Мъртво море, както и в дълбините на самата Марианска падина...
Откривам още екзотична Индия (със свещените води на река Ганг) и модерна Япония…
Или съм крал Артур или може би рицар Тамплиер и пазя Светия Граал…
Някъде сред този блян обаче проблясва лъч червена светлина. Мигновено в съзнанието ми изниква въпросът: “Откъде и накъде?”
Отговорът идва внезапно - от Дома и за Дома. “Защо за дома - си казвам.- Нали ще отивам в Китай и Индия?”
А гласът ми отговаря: “Всички пътища водят към дома! Започни пътешествието си оттам!” Домът!!!
Но аз познавам улиците, града, родния си край...Но...добре! Ще пътешествам из Дома си…
Пътешествието ми започва от Цар Симеоновата градина. Това е мястото, в което майка ми ме е водила от съвсем малък и, в което се разхождам и до сега с голямо удоволствие.
До скоро не знаех, че изграждането на най-известния днес пловдивски парк е тясно свързано с името на швейцареца Люсиен Шевалас, работил в края на 19 век като придворен градинар на турския султан Абдул Азис. Шевалас пристигнал в Пловдив по покана на главния управител на Източна Румелия Алеко Богориди. В източната част може да се види красив шадраван, построен по повод първото търговско изложение в Пловдив през 1892 г.
Близо до цар Симеоновата градина се намира Общината. Толкова е красива през зимата! Особено ме впечатлява украсената с разнообразни фигурки, лампички и гирлянди величествена елха пред старинната сграда, а украсите по клоните на дърветата около нея трептят като хиляди светулки.
Продължавам пътешествието си по така наречената Главна улица. Подминавам Драматичния театър. От родителите си знам, че тук са започнали творческия си път и са се утвърдили професионално изтъкнати сега режисьори като Христо Христов, Любен Гройс, Иван Добчев, Крикор Азарян и др.
Продължавайки разходката си забелязвам в далечината Римския стадион. Той е разположен в ската между Сахат тепе и трихълмието. Строен е през II век по модел на този в Делфи, Гърция. Мраморните седалки са събирали 30 000 зрители за игри и гладиаторски боеве.
Вървейки напред не мога да не забележа и уникалната джамия, строена по времето на цар Мурад II. Тя е масивна постройка с дебели стени, направени от камък и тухла, с приблизителни размери 33х45 м. Кубето е покрито с олово. Тя винаги ме е впечатлявала, именно за това реших след като се прибера да потърся още нещо, което мога да науча за тази уникална джамия в интернет.
Прибирайки се към къщи, минавам през тесните и криволичещи улички на квартал Капана. Решавам да пресека пеша моста на река Марица и да се полюбувам на екзотиката, която създава тя, напомняйки ми за морето. Минавайки покрай нея обаче ме лъхва миризма на тиня, а множеството треви и клони ме подсещат за изживения страх от придошлите буйни води на реката и наводнената изба на един мой приятел преди няколко години, който живее съвсем наблизо.
Пресичам подтичвайки второто колело на Панаира. Всеки ден минавам от там, за да отида на училище. Понякога сутрин там има регулировчик, който обаче има работно време до обяд. Истински ужас е да си пешеходец и да преминеш невредим привечер, защото там се провеждат нерегламентирани ралита. Доволен съм все пак, че всички карат с включени фарове и мога да преценя навреме опасността, която ме грози.
Прибирайки се вкъщи си мисля, че би ми се искало да продължа разходката си. Има още доста места в Пловдив, на които бих искал да отида. Моят град е уникален по отношение на своя релеф и най-вече с тепетата си.
Бих могъл да сравня единствено и само с град Рим.
Дядо ми е разказвал, че когато съм бил съвсем малък ме е водил много често на Бурнаджика, при паметника на Альоша. Този грандиозен паметник винаги е събуждал странни чувства у мен. Доволен съм, че не е съборен все още, защото за мен той е символ на независимостта и свободата.
Нищо обаче не може да ме впечатли толкова, колкото красотата и спокойствието, което цари на Джендем тепе. Това е едно от малкото уникални места, на които човек, особено едно дете би могло да се отпусне и да поиграе на воля. Така би ми се искало на огромната поляна отпред, заобиколена от бензиностанции и свиркащи коли, преминаващи с бясна скорост да има един увеселителен парк. Като Пловдив - ленд например.
Възможно ли е град с почти осем - хилядолетна история, какъвто е Пловдив да няма такова кътче за децата? В това отношение мъничко завиждам на малките софиянци. Може би те са заслужили повече, за да имат толкова много развлечения?!
Нищо друго не ми остава освен мислено да се изкача на върха на Джендем тепе и да погледам красивата картина на града, която изглежда като изваяна от ръката на велик художник. И да помечтая…
Поглеждам мислено назад и се подсещам какво е разказвал дядо ми…
На равната площадка на самия връх на хълма са открити основите на интересен култов паметник. Върху разрушените зидове на стар езически храм посветен на Аполон Кендрисос, през V – VI век се е издигала старохристиянска базилика. По форма тя е еднокорабна постройка. Храмът е имал внушителни размери. Останките на един дебел ограден зид, разположен около базиликата, сочат, че тя е била добре защитена и охранявана. Тези грижи са били свързани най – вероятно с нейното местоположение извън чертите на Стария град.
Но всичко това е история.
Слизайки надолу виждам разбитите релси на старата детска железница, за която съм чувал толкова хубави неща. Чувал съм от родителите си, че има проект за реставрацията от някаква асоциация на това влакче и нищо повече…
Мислено се прибирам вкъщи и подготвяйки са сън си мисля, че Пловдив въпреки всичко е моят любим град. Харесвам неговият облик, стил и начин на живот.
В него съм роден, израснал, уча, а някой ден ще работя и ще продължавам да живея. Защото освен разходките из Центъра, Старият град и тепетата, много обичам да карам ролери със своите приятели, да се разхождам и да похапвам сладолед. Където и да реша да уча, а защо не и някъде по света, аз ще се върна и ще вложа всички свои усилия да направя Пловдив един европейски град – град, какъвто той заслужава да бъде. Ще вложа всичките си усилия, за да съхраня и духа на града такъв, какъвто е бил той през годините.
Пловдив е градът, който, където и да отида ще нося завинаги в себе си!
07.12.2006 г Васил Стоянов Иванов – V “ а “ клас
гр. Пловдив СОУ “ Христо Г. Данов” Пловдив
