Agreeable

Аз по принцип не съдя никого и чрез статията не искам да съдя никого. Нито определям кое е добре и кое е лошо, а просто казвам факти, виждания и впечатления. Най-правилното определение за тези качества е, че са полезни в тази ситуация. Дори по-скоро съм положително настроен към тях и думите ми гласят: Не е редно това, което правите, но какво да се прави, разбирам ви - обстоятелствата и животът ви карат да постъпвате така. Както една фраза: "Като живееш сред вълци, как да не се научиш да хапеш." Хубаво го казваш, да. Всички знаем за тези национални особености, обидни са, срамуват ни, трудно ни е да си ги признаем. Аз не ги заклеймявам. Просто търся причината и първоисточника за тях. Според мен колективната памет е много важно нещо. Робското самосъзнание също. Роб е дума с много дефиниции. Робско самосъзнание има и сега. Роби сме били през социализма. Друга особеност на колективната памет е Септемврийското въстание от 1923 год. - разделянето на народа. Макар и да не сме били свидетели на това, според мен то си оказва влияние. Нацията на моменти е наистина разделена.

Тезата не е "преклонена глава сабя не я сече". Тезата е преклони главата, когато имаш полза; надигини се, когато имаш полза, макар и това да е морално и нравствено неправилно. Еестествено "бий се и оцелей, или загини" е метафора. Това е връзката с естествения подбор при биологията при който само силните оцеляват и с това оцеляват и техните гени и така се осъществява еволюцията. Бла бла. Напишете естествен подбор в гугъл и ще разберете какво искам да кажа. Правя аналогия с естествения подбор и тук. Само, че не говоря за гени от сорта на нисък ръст и кафяви очи, а говоря за качества и черти на характера. Мисълта ми е, че всички тези качества и черти са се показали на бял свят под влиянието на външни фактори и когато тези фактори остават на лице в продължение на дълъг период от време, създадените от тях качества остават и се предават напред във времето. Сега като чета мненяита ви ми се струва, че не съм успял ясно да изразя мнението си, защото вие не сте ме разбрали. Явно проблема в мен. Обичам България и се гордея с това, но съм реалист и виждам реалните качества на бългърина. Първият извод до който съм стигнал от моя собствен опит и досега ми с хората е, че българина е мързелив. Работи колкото да не заспи, но за сметка на това му плащат и колкото да не умре от глад. Имаше един базик: АПЕЛ - Апни, пийни, е*ни, легни. Повечето българи са на този принцип, колкото и обидно да звучи и неприятно. Нито му се работи, нито му се учи. Иска да изкара пари, за да не работи после. И по възможност парите да се изкарат с минимален труд, а пък ако е с някоя далавера ще е перфектно! Както и да е. Идеята ми беше да намеря в историята причините за наличието на тези качества. Примерно чoвек не се ражда лош, а обстоятелствата го правят такъв. Интересуват ме какви са тези обстоятелства и причини, които са направили българина такъв. Така, че тук историята не е средство, а цел. Тук говорим по скоро за стереотипи, психология, философия, фолклор, народопсихология, архетипи. Историята просто показва причините за това.

Коментарът ти показва, че четеш текста повърхностно и с презумпцията да намериш нещо гнило и невярно. Текстът е изключително балансирано написан (разбира се, както виждаш има голяма емоционалност). В този откъс целта не е била да се кажат конкретни исторически факти, а с няколко изречения да се обрисува положението и живота на българите. Макар и че целта не е да се покажат конкретни факти, текстът е правдив, а не както казваш ти, че не съвпада с историческата истина. Естествено, че има и други християнски народи. Тук не говорим за тях. И тяхното положение може да е същото или малко по-различно. Нас те не ни интересуват. И те може да са били страдалци, може и да не са били. Както знаете османското владичество се е отразило различно на гърците и на нас българите, например. Цитирам ти текст от История на България, том 1, Димитър Саздов: "Върху християните тегнат множество дискриминационни забрани - в правото свободно да изпълнаяват религиозните си обреди, в облеклото, в поведението и т.н. Съдебното свидетелсто на трима християни се обезсилва от обратното твърдение на един мохамеданин." "Според османските религиозно-правни доктрини цялата обработваема земя в империята принадлежи на султана (т.нар. мирийска земя). Неприкосновена собственост са само мюлковете." Той може да се продава, наследява, поделя, заменя или дарява. Другите не могат, освен при специални условия и случаи. Българите притежават малко парче земя със статут на мялк. Това са дворните места, градините, лозя. Те обаче не са достатъчни да осигурят изхранването на селското семейство и плащането на различните данъци. Затова селяните прибягват към обработката на земи, които владеят условно. Те се наричат "бащини". Според исизкванията на шериатското право, ако земята не се обработва в продължение на три години, тя се отнема от селянина. Основният израз на зависимостта на българския селянин е задължението му да плаща феодална рента срещу владеенето на земята. През 15 в. раята трябва да работи безплатно 7 дни в годината върху земята на спахията. За вземанията в полза на централната власт обаче често липсват всякакви ограничения. Това означава, че тя има възможност да облага произволно раята. Отработъчната и натуралната рента, присвоявана от държавата, носи наименованието "извънредн данъци и такси". Те се налагат при извънредни ситуации От 16 век. извънредните вземания на практика стават редовни и ежегодни. Принудителните държавни доставки се заплащат на цени доста по-ниски от пазарните. От средата на 17 век този вид вземане става ежегоден. То се отразява негативно върху българското селско стопанство, понеже го лишава от възможността да работи за пазара. Данъчната система в Османската империя спъва развитието на българското село. Особено тежки за раята са извънредните данъци. При тях не е известно кога, какво и колко ще се иска от селяните. Честите прозиволи и корупция на централните и местни власти допълнително затрудняват българите. Както знаете, за християните, и в частност българите, има допълнителни данъци. И така. Това не са мои думи, а думи на историк. Сега ги прочети тях и прочети цитирания от теб текст и ще разбереш, че всичко в него е правилно. Нито правата на българите са били много, нито са били достатъчно защитени. Българите не са били на едно положение с мюсюлманите. За християните и българите са важели други правила. Т.е са били неравноправни поданици в империята. Налагани са му повече данъци - повече отколктоо може да плати. Както знаеш всеки текст има различна функция. Това точно не е исторически текст. Ако исках да разказвам точно и конкретно за положението на българина в ОИ, то поне заглавието със сигурност нямаше да е такова, а би било "Права и задължения на българите в ОИ". В този текст има история, психология и политика. Но определно няма историческа лъжа. Коментарът ти е много обиден. Винаги текстовете ми са премерени и е много важно събесденика как ги чете. При теб ми се струва, че цялата статия не ти е харесала и искаш да се заядеш. Говориш ми за другите християни. Схващам ти мисълта: щом българите са страдалци, значи и всички християни в ОИ са страдалци, защото правата и задълженията са им същите. Но тук идва точно и смисълът на текста. Всеки човек и всеки народ възприема случващото му се по различен начин. Едни от лишото могат да изкарат полза. (Както Гърция прави в момента). И положението на всички народи в ОИ не е било едно и също. Вярвам, че ще се съгласите, че българите са били по-зле от гърците и сърбите. Положението им е било по-зле поради много фактори (близостта до Цариград; нуждата на ОИ от българските ресурси и храни т.е българите трябвало да са послушни и т.н)

Дълго е, но според мен е интересно. Съвремиетио и история вплетени в едно. Народопсихологията на българина Българинът, какъвто го познаваме днес, е един много сложен и интересен психологически образ. Това е образ, който много се доближава до образите на нашите балкански съседи – сърби, гърци, турци и др. – но същевременно много се различава от тях. Погледнато от по-далеч българинът е един събирателен образ от нравствените и моралните характеристики, традициите и бита, културната идентичност на нашите балкански съседи, дори и не само на балканските ни съседи, но и на много други европейски държави. Тази комплекност го прави наистина интересен и сложен, труден за разгадаване, но и най-вече уникален образ. Под качества и характеристика на българина разбираме диапазона от всички черти – и положилтени, и отрицателн; и ясно изявени и трудно уловими. Дори една много популярна част от характеристиката на съвременния българин – оплакването от трудния и несретен живот – е част от националния образ на народа. Това е една от ясно отличимите и типични черти и дори да е чудно за много хора е една от важните характеристики. Тези качества, които притежава всеки българин, не са се формирали и появили днес или вчера, преди една година, преди две десетилетия или преди половин век. Това е един дълъг исторически процес на развитие на народа ни. Този процес се състои от исторически събития, плод на вътрешни и външни фактори, които повлияват на масата народ и остават отпечатък в родовата памет. Макар аз и ти, който четеш това, да не сме живяли преди 200 години и да не сме били сиведетели на тази епоха, тя въпреки това е оставила своя отпечатък върху нас и нашата народопсихология. Нейните драми и преломи не са ни повлияали директно, но те са ни повлияали косвено. Част от отличителните за епохата, времето и човека черти са валидни и днес за нас, благодарение на това духовно родово наследство, което сме получили чрез нравствените и морални възгледи на нашите прадеди. Тук се доближаваме до архетипът, но не говорим за познатите ни архетипни образи на майката, на жената-изкусителка, на героя, на хитреца, на учителя. Дори да звучи гордо и самохвално тук става въпрос за наши, бългски, архетипни образи. Тези архетипни образи и черти са се формирали в хода на историята, все още се формират, и по-устойчивите от тях се предават чрез това духовно наследство. Установяването на наличие на такъв процес и неговото изследване показват развитието на психологията на българина и формирането на един нов фолклор, прехода от отминалите герои към героите на съвремието. Изразът „духовно наследство” звучи много висшо и хубаво, но човек не наследява само хубавите и красиви неща, а наследява голям набор от качества. Най-вече наследява тези качества, които му помагат да оцелее, да живее и да се развива. В този момент идва пресечната точка на историята и психологията с биологията, но не тази връзка е целта на това изследване. Тя е просто средство, което показва, че българската народопсихология е едно ‘живо’ същество, което се ражда, диша, избира своя път, развива се, но не умира, а само се видоизменя и това му помага да оцелее. Но нещо, за да се формира трябва да има причини, фактори и предпоставки. При чoвека и народа да се изяви едно качeство или духовна същина, то трябва да е повлияноо силно от нещо, което да се е превърнало в един постоянно действащ фактор. Ние ще се вгледаме във фактора „Страдание”. Ако видим на улицата няколко различни и независими един от друг хора и ги питаме „Ти страдалец ли си? Българският народ страдалец ли е?”, те ще ни отговорят веднага с ‘Да’. Те ще кажат, че българинът страда от лошите управници; незащитените си права; неизпълнението на законите; незадоволителната работа на институциите; лошата здравна, образователна и съдебна система; слабо развитият бизнес и слабо развитата инфраструктура... Но защо ли ги изброявам. Списъкът е твърде дълъг, а вечно недоволният българин не харесва нищо в степента на разивитие на България в 21 век. Но като основна причина за страданието ще бъде отговорено: „безпаричието”. Безпаричието е функция от по-горе изброените отрицателни фактори, но довежда и до много други последици. Довежда до разруха в личен план – невъзможност да изхраниш семейството си и да му осигуриш всичко необходимо; невъзможност да живееш живота си по начин както искаш, а не просто да съществуваш. Това довежда до лично нещастие и прави страданието масова характеристика. Малко или много всеки от нас е един вид страдалец. Дори твоят живот да е почти перфектен, гледайки трудният живот на хората, които обичаш, също те прави страдалец. Изглежда, че ние сме една нация на страдалци. Но от вчера ли е така? Не е. Българинът е вечно страдащият човек и историята го доказва. Нашето страдание не е от вчера, но и по-горе изброените причини и фактори за страданието не са налице просто от вчера. Българската история е над 1300 години, но ние няма да се връщаме толкова назад. Ще се върнем 600 години назад и ще изследваме периода от тогава до сега. Тогава ни заварва българинът в Османската империя. Страдалец в пълния смисъл на думата. Това е робът, който е нямал своя собствена земя, обработвал е малко късче земя и е давал по-голяма част от приходите си като данъци към властниците си. Но при тези данъци той не е получавал услуги или защита, както получаваме ние днес. Този човек е нямал права и дори не е притежавал живота си (той е бил собственост на султана). Трябвало е да се прекланя не само пред господаря си, а пред всички, защото всички са му били господари. Животът не е бил развитие, а съществуване и оцеляване. Трудолюбието, мълчанието, семейството, религията като опование и празник, са помогнали на народа да оцелее тези тъмни времена. Тук виждаме принципът на българина да живее ‘ден за ден’. Да се наяде, да си пийне, да се позабавлява, да създаде семейство и да умре. Не ви ли е познато? На мен ми е. Все едно слушам баба си. Принципът: ожени се, създай семейство и умри. Наистина това е принципът на оцеляване на човечеството, но къде идва творчеството, трудът и личностното развитие? Трудолюбието също е една дума с различни тълкувания. В онази епоха под трудолюбие говорим за жаждата да изкараш необходимото от земята, за да оцелееш, а не повече. Българинът е бил трудолюбив, защото с трудът си е изкарвал прехраната и не е умирал от глад, но с трудът си не е създавал и съзидавал. Днешният българин до голяма степен е мързелив. Предпочита да пие и да се забавлява по барове и дискотеки отколкото да работи. Работи колкото да получи необходимите средства да си позволи малко дребни удоволствия, които ще правят живота му поне малко интересен и забавен. Тези дребни удоволствия му помагат да оцелее. Амбицията при българина е едно ново явление, което току-що се появява и прохожда. Но не говоря за амбицията за пари, а за другата градивна амбиция. Амбицията за пари е стара амбиция, която българинът е широко възприел. Всички са амбициозни за пари, но желанието им е да се изкарат много пари с минимален труд. И тази философия на живот е валидна още от османски времена. В късния османски период страдащият българиян е намирал удоволствие да припечели малко пари и да бъде от малцината, които са се издигнали само с една стълбичка, но все пак издигнали, над масата рая. Това издигане и минимално придобиване на власт заслепява така много роба, че той забравя, че до вчера е бил обикновен роб и част от раята. Забравя, че днес също е роб, но роб с малко привилегии – чорбаджия. Чорбаджията забравя за своите поробени братя, изолира се и живее като здрав сред чумави. Неслучайно нашите национални революционери като Раковски и Каравелов са причислявали чорбаджиите към враговете наравно с турците, а пък патриархът на българската литература Иван Вазов в „Под игото” е отдал толкова голямо значение на просветлението и включването на Чорбаджи Марко към освободителната кауза. Сега не използваме думата ‘чорбаджия’, но нямаме ли чорбаджии? И какви чoрбаджии имаме? Същите като от преди 200 години. Фалшиви и смешни до мозъка на костите си. Това са „слепците, които са прогледнали”. На българинът му е необходимо много малко количeство власт и пари, за да се почувства равен на Бог и да смаже всичко под него само и само да покаже, че се е сдобил с малко власт. А от къде се е сдобил с тази власт? Тук вече става още по-грозно и няма смисъл да говорим. Това е разговор на друга област и друга тема. Но не само ние сме виновни за това какви сме днес. Както казах по-рано историческия процес на развитие на народа ни е повлиян от вътрешни, но и от външни фактори. Външните фактори предизивкват вътрешните фактори. Робството и гнетът са много важни и значими външни фактори. В съвремието сме сивкнали много да се оплакваме от корупцията, но българинът и корупцията имат дълга връзка по между си. В романа на Димитър Талев, „Железният светилник”, който описва периода около 1833 година, виждаме необходимостта на българите да дават подкупи, за да бъдат удоволетворени и малките им искания – да построят своя собствена църква. Тук корупцията се явява необходимост, а не желание. Корупцията е разпространена от най-малките бастиони на властта като кадиите до символа на властта – султанът. Заедно с корупцията ръка за ръка вървели далаверите. И така корупцията се е предала като наследствена болест от поколение на поколоение докато е стигнала до нас. В този случай обаче сме виновни самите ние, че сме позволили на тази болест да се разпространи и предаде. Макар и да е лошо, лесно е да стигнеш до обяснение за това разпространение. От това, че сме българи и знаем народопсихологията на българина – принципът „Щом другият може и аз мога”, „Щом турчинът може и аз мога”. „Защо турчинът да се облагодетелства от властовото му положение, а аз не? По този начин вредя на обществото и на останалите хора? Нали на мен не си вредя, не ме интересуват другите. Важно е аз да съм добре. Няма да съм вечно изиграният”. И тук идваме до страданието. Няма да съм вечно страдащият! Поради това при най-малката възможност човек гледа да се спаси, макар и да използва нечисти методи за своето спасение. Докато тези мисли са в главите на хората корупцията ще просъществува още 300 години и всеки българин ше бъде корумпиран стига да му се отдаде възможност. Но можем ли да виним тези страдащи хора? Трудно е да се отговори. Ако искат да оцелеят, ще трябва да направят и невъзможното. Все пак това е времето на Хитър Петър и Натрадин Ходжа. Дотук говорихме за българина в Османската империя. Макар думте да не бяха приятни и тонът да не беше като на някой щастлив романтик, аз не искам да обидя нито турците, нито нравите им. Основното в изказаното е връзката между българина роб и неговите господари. В случай това са били турците и Османската империя, но е могло да бъдат друг народ и друга империя. И каква е ситуацията след Освобождението? Свободният българин щастливият българин ли е? Не. Отново си остава страдащият чoвек. Половин десетилетие се е минало от Освобождението и на Вазов се налага да напише „Епопея на забравените”, за да припомни на народа за хората дали живота си за свободата, а пък 20 години след Освобождението ще се появят фейлетоните на Алеко Константинов и романът „Бай Ганъо”. Народът страда отново, защото полжението не му се е подобрило, а дори напротив. В историческите сведения се появяват изказвания на хора, че по време на робството хората са живяли по-добре и са били по-добре устроени отколкото след Освобождението. И наистина в тези думи има донякъде истина. На голяма част от населението жизненият стандарт е паднал, а животът е станал много по-динамичен и труден. Ха, каква ирония – вече свободни, а животът не е по-спокоен. Макар и парадоксално, наистина е така, защото животът се е превърнал от просто съществуване в живеене с възможности за развитие и издигане. Тази ситуация от преди 120-130 години напомня на днес. Хората бяха щастливи от идването на демокрацията, но сега се оплакват, че през социализма са били по-богати, по-добре устроени и са живяли по-спокойно. Хм, дали пък на българина не му харесва да бъде роб?!? Най-пресният пример е Европейският съюз. Всички бяха в еуфория от приемането ни е в него, а сега са изпълнени с негативизъм към него, защото след това присъединяване животът и цените са поскъпнали много. Европейският съюз ли е виновен или ние? Европейският съюз ли е виновен или нашите управляващи? Българинът в края на 19ти век е недоволен, българнът в началото на 21 век също е недоволен. Следователно и двамата страдат. И от двата периода българинът същият, народът същият, нравите и възгледите същите и управляващите са отново същите. След Освобождението, България е свободна, няма чужди господари, но това не значи, че има добри господари. Току-що освободената държава и нейният народ, хора за един ден станали от роби в свободни граждани, влизат в една ожесточена битка кой ще поеме кормилото на властта и ще се добере до парите. Битката не е била за това, кой да помогне на народа, а за това кой да вземе народните пари. И в тази битка невлизал целият народ, а само една определена прослойка от хора, докато всички други страдали. Демокрацията била само на хартия, а в изборите отново виждаме политически ходове, демагогия, лъжи и измами, насилие. Тези събития отново довеждат до лошото положение и страданието на народа. Това страдание предизвикало българинът да бъде хитър и остроумен; да проявява находчивост и да мами всички, и най-близките си, и дори това да му донася удоволствие; да загърбва ценностите си и дестойнството за сметка на материалното и прагматизма; да не се натоварва много с работа, а да работи толкова колкото му е необходимо; да отделя по-малко време на труда и повече време на празненства; да угодничи на тези над него, за да бъде фавотизиран и да получи привилегии; да използва даденостите си, за да удоволетвроти материалнтие си цели и желания.... Дотук няма нито една абсолютно добра ценност, дори обратното – повечето са гадни, гнусни и отвратителни черти от поведението на хората. Но това е самата истина и реалност. Това е част от нашата история. Ние сме свикнали да се гордеем със славната си история – с хановете, царете, будителите, битките и победите. И наистина с право се гордеем с тази слава и така трябва да продължава занапред. Обаче историята има и друга страна – тъмната си страна. Тя наистина изглежда тъмна, но всъщност не е толкова тъмна. В нея също можем да намерим повод за гордост, защото ние българите сме наистина много изстрадал народ, който никога не е могъл да живее напълно достойно и добре, за разлика от много други народи. Това ни е принудило да намираме всевъзможни начини да оцелеем и ни е направило истински бойци, които не се спират пред нищо. Макар и и свирепи на моменти, ние сме бойци. Въпреки трудностите духът ни е останал жив. Къде са умните маи сега? Няма ги – а ние, българите, сме още тук. Смешно ли е, тъжно ли е, всеки сам може да прецени. И двата варианта са правилни. Бий се и оцелей, или загини. Девизът на естествения подбор. С хората, които оцеляват, оцеляват и техните качества, нрави и възгледи, а страдащият българин не притежава много приказни качества и възгледи. Това би отговорили на въпроса защо сме такива днес и защо сме в това положение. Ние цял живот сме в едно и също положение. Тъжно, но факт. Поне може да се успокояваме, че сме оцелели. Нека си нарежем доматите и краставиците в салатката, да си сипем ракийка и да си пуснем Ивана.

Благодаря Не за даскало, а за един конкурс. Хубаво казано, да, твърдоглавието е основата

Колкото и да са кратки думите „да” и „не”, те изискват най-сериозния размисъл. /Питагор/ ‘Да’ и ‘Не’ са думи, които ние всички използваме ежедневно, взимайки с тях решения на всякакви въпроси. Ежедневното им използване като отговор на въпроси от типа на „Ще излезем ли на кафе днес?” – „Да” или пък „Ще участваш ли на конкурса?” – „Да, взех решението да опитам” довежда до това, че ние не им обръщаме голямо внимание, дори ги умаловажаваме и не усещаме тежестта, която имат. „Да, ще дойда на кафе” 30 минути по-късно... „Съжалявам, трябва да се грижа за брат ми и няма да мога.” Какво от това, че сме казали първоначално ДА ще дойда на кафе? Не сме убили човек. Е, объркали сме някого, объркали сме му плановете, но какво от това? Голяма работа. Поправимо е. ** Да, в този случай е така. Поправимо е. Не е нещо толкова важно, но все пак има последствия. Все пак има последствия, било краткотрайни и отнасящи се до двама човека, но ги има. В друг случай обаче тези две думички могат да бъдат съдбоносни и да доведат до мащабни последствия. Те са израз на решенията, които взимаме. Но има два вида ‘казване на да и не’: моралното и това обвързано с институциите. И двата варианта имат последствия и са важни, но втория би бил пагубен, ако мине без размисъл. Какво е да кажеш пред себе си: „Да, от днес спирам да пуша!”, а какво е да кажеш в съда като свидетел: „Да, заклевам се да казвам истината и само истината”? Ако се потопим в историята ние можем да видим бурната сила на думите и огромното значение на взетите решения, изказани чрез думите ‘да’ и ‘не’. Огромната сила на тези думи се вижда в пагубните последици при тяхното лекомислено изказване и липса на размисъл, което може да ни бъде за поука, на нас съвременните жители на този свят. Поради това можем да кажем, че историята е истинския учебник на философията и наръчник на живота. Тя ни дава отговор на всички наши въпроси, стига да я четем внимателно и да търсим себе си и нашите съдби в нея, защото отговорът може да бъде намерим на места за които най-малко бихме предположили. Съдбата на една личност може да ни покаже силата на взимането на решения свързани с изказването само на думи като ‘да’ и ‘не’. Може да ни даде отговор на въпрос като ‘трябва ли да рискуваме?’... Петър I Велики. Кой е той? Руски владетел. Отварям учебника и търся инфорамция за него. Чета... император Петър Велики ... Питам се какво е това ‘велики’? Той, под името Петър Велики, ли се е родил? Не, не и не. ‘Велики’ не идва с раждането, а се извоюва чрез достойнствата и успехите на личността. Думичката ‘велики’ след името на Петър I показва честта, която му отдаваме днес, в нашето съвремие. Но кой е всъщност бил Петър Велики? Първото дете от втория брак на руския цар Алексей, заема престола като съцар заедно с брат си Иван след смъртта на брат си Фъодор. До тук в биографията му няма нищо велико и никакви предпоставки за нещо велико. Но идва момент в живота на човек, когато той сам поема кормилото на своя живот в ръце и започва да се изправя пред сложни дилеми, трудности и предизвикателства. Налага се често да казва ‘не’ и ‘да’ на сложни въпроси. Започва и да се налага не просто да ги казва, но и да размишлява кое да кажем – не или да? Кое е правилното? Кое е правилното за нас, но и кое е правилното за другите около нас, защото понякога взимането на решение в дадена ситуация не засяга само нас, а може да рефлектира върху живота на стотици, съдбата на държави, върху съдбата на човечеството дори. И този момент в развитието на нашата личност съпътства живота на всекиго. Това се случвало в миналото, случва се и сега. Това се случило и с Петър Велики. Решенията на Петър променили живота му, променили тогавашната епоха, променили бъдещето. Първоначално Петър се изправил пред дилемата да вземе ли полагащата му се власт от сестра му София и да я заточи в манастир, или пък само да вземе властта, а нея да я остави на мира, или пък изобщо да не прави нищо и да не възприема никакви действия против сестра си. Казването на простите думи ‘да’ или пък ‘не’ на заточението на сестра му изисквали толкова размисъл и били от толкова голямо значение. Да се подаде ли на братските чувства или да покаже своята решителност и сила на цар? Е, Петър избрал второто. Казал ‘ДА’ на заточението на сестра си София в манастир. Това бил важен момент в живота му, защото от тук нататък той станал независим. На пръв поглед такъв личен и семеен проблем, той се оказал толкова важен за цяла Русия и за нейното развитие. По нататък в живота му се появили въпроси, които изисквали толкова размисъл, че те не влияели само на неговия живот, но променили и бъдещето. Петър Велики взел решението като владетел на държава и казал ‘ДА’ на реформите в Русия. Тези реформи променили коренно живота на руския народ. Те променили коренно Русия – превърнали я от незначителна държава. разположена някъде далеч на изток от развиващата се и процъфтяваща Западна Европа, във Велика сила без която не можело да се реши нито един важен европейски въпрос. Взетите решения през живота му донесли думичката „Велик” след името му. Но какво би се случило, ако Петър бе взел друго решение? Ако беше казал ‘НЕ’ на реформите. Може би сега, 300 години след тези събития, Русия би била една от многото малки и незначителни източноевропейски държави, а историята на човечеството би била коренно различна. Света днес би бил коренно различен. И ето това ни показва как действията на един обикновен цар на една не толкова голяма, не толкова могъща и влиятелна държава променили облика на държавата и света. Това показва колко важни могат да бъдат решенията, които взимаме и какви мащабни последствия могат да имат те. Но историята също ни показва и отрицателните последствия при лекомисленото казване на кратките думи ‘да’ и ‘не’. Историята на създаването на САЩ може да ни даде такъв пример. Ако надникнем дълбоко се запитаме как се е създала САЩ, какво е довело до Война за независимост, може да видим, че причините се коренят в грешните решения, грешното казване на ‘да’ вместо ‘не’, и ‘не’ вместо ‘да’, както и на липсата на размисъл при избирането между ‘да’ и ‘не’. Казването на ‘ДА’ от страна на английския парламент на налагането на ‘гербов данък’ върху колониите в Северна Америка и монополното право на търговията с чай са фаталните грешки на англичаните и те са искриците на кибрита на войната. Лекомисленото подписване на документ, без да се проучат последиците, които би донесъл, отношението с което би бил приет от хората могат да бъдат фатални за една институция, за една държава. Изборът – да на данъка – от страна на Английския парламент коства толкова много на държавата и променя толкова много света. Ако бяха казали ‘НЕ’ на налагането на гербов данък, и ако бяха дали дори половината от правата, които искат колонистите може би сега картата на света би била различна и САЩ можеше да отсъства от нея. Но това събитие дава ли ни поука в съвремието? Научили ли сме се кога да казваме ‘да’ и кога да казваме ‘не’? Научили ли сме се да мислим преди да изберем да кажем едно от двете? Не знам със сигурност. Всеки трябва да отговори сам за себе си, но от тази история управниците ни могат да вземат пример и поука, за да се изгради един по-добър свят за всички. Преди да кажем ‘да’ или ‘не’ ние трябва да погледнем в бъдещето и да видим до какви последствия ще доведе това наше решение. Заслужават ли си те риска, който ще поемем при вземането на решение? Ще ни навредят ли или пък точно обратното? Плюсовете или минусите са повече? Поради това историята е хубав наръчник за живота, защото поради грешките ни, че не си взимаме поука, всички грешки се повтарят толкова пъти от толкова различни хора. Ето защо историята може да бъде толкова полезна за нас обикновените хора, но най-вече и за съвременните управляващи, които трябва да се научат кога е най-добре да кажат ‘да’, ‘не’ или просто да замълчат.

Няма ли да е по-добре да питаш баба си, дядо (някои може да има и живи прабаби и пра дядовци) си за техните майки, бащи, прабаби, прадядовци, че чак и пра-пра вместо да се ровиш тук-там? Но все пак как може да се стигне до този държавен архив и от каде на къде ще ми дадат на мен да гледам там? По какъв начин става това с проверяването? Ето аз до къде стигнах: Знам трите имена чак и на прадядовците и прабабите (не на всички), та дори някъде и на пра-пра. Знам и на повечето от къде са били, но дори в момента, ако на някои ми се губи няма да е проблем да питам бабите ми и дядовците. Например прабаба ми Люба от женска линия е от тукашния известен род Катранджийски, пък прадядо ми Серафим е от Паликарски/Палакарски и двамата са от село Яхиново (даже знам кои имоти са притежавали и кои имоти са били от рода - доста голяма част от селото е била на този род) Прабаба ми Стоименка пък е била от село Бадино и е била само дете тя, а майка и баща й са умряли докато е била малка и за нея са се грижели лелите. Тя е от село Бадино. Прадядо ми Величко пък имаше много братя и сестри (бройката не я знам, но може да питам - даже и имената ще ми каже баба) които са се разпръснали из България. И той е от село Бадино (знам къде е и къщата и имотите му в селото). Пра-пра дядо ми Мине пък е бил военен и е загинал в една от войните - Първа световна, Балканска, Междусъюзническа, но не знам в коя. И прадядо ми Иван и дядо ми Кирил също за били военни. Иван мисля, че е от село Грамаде. Или пра-пра дядо ми Костади или Ангел пък е бил кмет на село Кременик 15 години. На голяма част от предците ми по бащина линия имам и портретно описание, но естествено не си спомням всичко, но това не е проблем да ми го кажат пак. Та, това стига ли за някяко проучване за допълнителна информация или за разбиране на предците ми след пра-пра. Ако, имаш желание може да помогнеш. При мен става въпрос за района на град Дупница и селата в околията. По-специално Бадино, Яхиново, Кременик, Мало село, Грамаде...

Е годините какво общо имат с това? В смисъл няма значение на колко си, за да си проследиш родословното дърво.

А тези архиви къде може да се намерят?