Стефан Атанасов

Щом е така – оттеглям извинението си, все едно, че не съм го направил. Прекратявам кореспонденцията. Дискусията приключи.

Щом под позоваването на чужд авторитет се има предвид, че става дума за чужди примери, била е налице грешка в комуникацията. Но ако и Вие четете чуждите публикации по-внимателно, такива недоразумения ще могат да се избегнат напълно. Често неподходящите примери се цитират именно защото са неподходящи, за да се разбере по-добре разглеждания казус. За останалото се извинявам и очаквам бъдещите ни дискусии да преминават в духа на добрия тон.

Граматиката не се интересува дали аз нося в джоба си едно или две евро. Тя си задава един-единствен въпрос – притежава ли еврото окончание за множествено число? По същия начин са разсъждавали авторите на ОПР и на РБЕ, които са причислили съответната лексикална единица към думите, които имат само единствено число. Могат да се дадат аналогични примери с други граматични категории. На­пример, винаги ли граматичният подлог е извършител на действието? Отговорът е – в едни случаи „да“, а в други случаи „не“. Трети пример. В изречението „София е столицата на България“, подлогът е „София“. Но ако кажем „Град София е столицата на България“, подлог става „град“, а „София“ се превръща в негово приложение. И да не ни допада подобна класификация, щом така е решило началството, заповед не се коментира, а се изпълнява. Кое е общото между трите примера? Граматиката се ръководи единствено от собствените си правила, а не се интересува от фактите в реалната действителност. Затова имаме подлози, които не са извършители на действието, извършители на действието, които не са подлози; подлози, които в един момент са подлози, а след това се превръщат в приложения. И най-накрая – съществителни имена, които независимо от точния им брой, не притежават граматични окончания за множествено число, след което попадат в списъка на съществителните, които имат само единствено число.

По-често се казва: Да ти имам проблемите.

Много е просто. Вие ще потвърдите, че не съм дал свой собствени примери, а съм ги взел от цитирания учебник и веднага получавате моите извинения за всичко останало. Аз не мога да си измислям примери, които други автори са измислили преди 43 години. Колкото до въпроса кога съм ги прочел – преди два месеца.

Да, готов съм да се извиня, но все пак един друг член на форума, малко след Вас е написал: Все още не разбирам какво ти е възражението относно примерите!? Затова ще искам и Вие да ми се извините, но не за това, че са неподходящи, а за твърдението Ви, че това са мои примери. Не съм се позовавал на никакви авторитети. Цитирал съм Константин Попов, за да се разгранича от него. Вече съм обяснил защо. Той е един от най-добрите специалисти по синтаксис, но явно е, че нещо му куца морфологията, за да даде точно такъв пример и то без да предвижда изключения. Мога да приема констатацията, че изглеждам посърнал. Както и че примерите не са от най-подходящите, но не и твърдението, че това са мои примери, а не взети от учебник.

Примерите са такива, каквито са ги дали в Трети том на граматиката и аз (за съжаление) не съм си поставил за цел да измислям други. Ако го направя, със сигурност ще бъдат много по-подходящи. Но учебникът е такъв, какъвто е, заедно с грешките и недостатъците си. В РБЕ за „посърнал“ се казва, че може да бъде прилагателно име само по изключение. А Константин Попов напълно е изключил възможността, че може да бъде причастие, каквото е мнението на ОПР. Кой какво може да каже в реалния живот, е друга тема. Цитатите са си цитати и на никого не му е разрешено да ги променя.

Това е цитат от Трети том, даден от Константин Попов в граматиката на БАН. Всичките ми примери са взети от учебника, а не съм си ги измислил аз. Статиите в нашия форум се четат от началото до края, а не само отделни изречения.

Разгледал съм тема, по която съм прочел два вагона с книги. Научете граматиката и не се правете на олигофрени.

„В лева“ ли плащахме досега или „в левове“? В какво се състои разликата? Броени дни остават до окончателното излизане на нашата национална валута от употреба, а огромната маса от полуграмотни талибани така и не се научи правилно да я изговаря, а и да я пише. „Лев“ е съществително име от мъжки род и според това свое качество притежава две форми за множествено число – редна и бройна. Първата е „левове“ и се пише и изговаря във всички случай, когато не се намира в съчетание с числително име. Може да бъде комбинирана с предлог или без предлог; да се членува или да не се членува: „Левове ще давам, а не долари“. „Левовете са по-важни от стотинките“. „Ще плащам в левове, щом още имам такова право“. В РБЕ е даден и един пример от художествената литература: „Кръстан ходеше от кръчма на кръчма, пред­вождан от цигулари, върху челата на които лепеше сребърни левове, провикваше се“. (Й. Йовков: „Последна радост“) Бройната множествена форма „лева“ се използва само в словосъчетание със стоящо пред нея числително име: „два лева“, „пет лева“, „Десет лева давам; в левове плащам“ и т.н. Неграмотни и полуграмотни журналисти, чиновници и търговци масово употребяват напълно несъстоятелните из­рази „плащам в лева“, „цените ни са в лева“ и много други. Липсата на елементарен езиков усет обаче засегна само българския лев и не се пренесе върху нито една чужде­­странна валута. Никой не казва „в долара“ вместо „в долари“ или „във франка“ вместо „във франкове“, а само горкият лев се оказа подложен на това издевателство. Според Павлина Върбанова, с излизането на българските пари от оборот ще намалеят и грешките, но това в никакъв случай не означава, че ще изчезнат напълно. А сега и с читателите да направим един преговор, както се постъпваше в училище. От изразите „в лева“ и „в левове“ кой е правилният и кой е сгрешен? На какво се дължи грешката? Въпросите са от компетентността на 13-годишните ученици. Изучавали сме ги горните правила в шести клас.

Прилагателните имена са изменяеми думи по род и число (посърнал, посърнала, посърнало, посърнали) и могат да се членуват. Думите, които поясняват съществителните имена се наричат „определения“, но не като части на речта, а като части на изречението. В повечето случаи те са прилагателни, но не на сто процента. Конкретно в израза „Вие изглеждате посърнал“ последната дума се явява сказуемно определение на подлога „Вие“, а той от своя страна е подлог местоимение. Наречието е неизменяема дума за начин на извършване, количество и местопребиваване. Като част на изречението тя най-често изпълнява ролята на обстоятелствено пояснение.

Загадките на българския синтаксис Нови различия между Правописния и Тълковния речник За думите, които могат да се възприемат като причастия и прилагателни имена едновременно И двата речника са издания на БАН и на Института за българския език, а нашето проучване на сегашния нов казус тръгва от един пример, публикуван в Трети том от граматиката, която също е издание на БАН. В параграф 296 Константин Попов прави извода че, при формите за учтивост прилагателното име не се съгласува с подлога. Първият пример: „Вие сте учтив и внимателен“, не би могъл да предизвика никакви спорове. Прилагателните имена остават в единствено число, подобно на страдателните причастия. Там примерите са два: „Вие сте назначен в Търново“ и „Вие сте поискали да бъдете преместен във Варна“. Но ето го и последния пример: „Вие из­глеждате посърнал“. Прилагателно име е, защо да не остане и то в единствено число. В Правописния речник обаче думата „посърнал“ е обозначена само като причастие. Действително причастие според старата терминология, или „деятелно“, според новата. Да се приеме, че автор като Константин Попов погрешно е възприел едно причастие като прилагателно, това би било абсурдно. Според Речника на българския език „посърнал“ се явява „причастие от посърна. Среща се и като прилагателно“. Ако една и съща дума може да се тълкува и като причастие, и като прилагателно едновременно, би следвало това да се заяви много по-ясно и недвусмислено, защото могат да се дадат и други примери. И ако все пак се приеме, че „посърнал“ е хем причастие, хем прилагателно име, би следвало и съгласуваният и несъгласуваният вариант на изречението да се приемат като еднакво правилни: Първи вариант: Вие изглеждате посърнали. (като причастие) Втори вариант: Вие изглеждате посърнал. (като прилагателно име) Кой от двата модела е за предпочитане, аз не се наемам да отговоря, но оставям дискусията отворена и за други мнения. Забележка: В третия том на граматиката Константин Попов е дал само един пример. Колко са всичките словоформи, които могат да се определят като причастия и прилагателни имена едновременно, засега остава неизвестно. Твърди се също така, че Речникът на българския език не може да служи като справочник за достоверността на правописа – мнение с което не съм съгласен.

Статията на Павлина Върбанова е със заглавие „Неоповестени промени в платформата БЕРОН“. Критиката ѝ към издателите на правописния речник не е концептуална, а е насочена към това, че между неговото електронно и хартиено издание има разлики, които могат да объркат читателите. С директен линк към публикацията не разполагам, но тя може да се намери чрез адреса на връзката: https://kaksepishe.com/articles/neopovesteni-promeni-v-platformata-beron-chast2/ За чуждите езикови влияния въобще, съм писал в периодичния печат под формата на тема с продължение, в рамките на три поредни броя. Побира се на 14 стандартни страници и големият ѝ обем я прави неподходяща за форуми като нашия. Там въпроса за ударенията като източник на чужди езикови влияния съм го разгледал само по отношение на думите от френски произход. Отнася се за словоформи, които не само са френски, но са възприети у нас посредством този език: дебѝт, мито̀, трансфѐр и т.н. Широко разпространен (макар и неправилен) е техният изговор като „дѐбит“, „мѝто“, „тра̀нсфер“ и др. Това става под английско влияние, но в речника последователно са застъпени традиционните правила. За неправилните ударения, които са се появили под руско влияние там нищо не съм споменал, защото не съм се сетил. Авторката е посочила само три такива словоформи, а аз съм ги увеличил на шест, защото само там могат възникнат грешки. Тя не коментира дали предпочита да казва „промѐнлив“ или „променлѝв“, а само прави забележка на издателите, че са се ангажирали да не правят в електронното издание никакви промени, които да се различават от хартиеното. Спорна теза, тъй като е възможно и друго мнение – речникът да се модифицира във всеки момент, когато авторският колектив намери това за необходимо. Издание на ПДФ-формат не е правено. Дават се справки само за търсените словоформи, а ключовата дума е БЕРОН. Подробен коментар за всичко казано дотук давам в прикачения файл. 510-512.ЧУЖДИТЕ ЕЗИКОВИ ВЛИЯНИЯ.pdf

Ударенията и чуждите езикови влияния Последната публикация на Павлина Върбанова във фейсбук-групата „Как се пише?“ е свързана с неоповестените промени в Официалния правописен речник и по-точно в неговия електронен вариант. Критиката е, че всичко това се прави тихомълком, за да мине без да се разбере. Напълно съм съгласен с този аргумент, но наред с направените промени и обстоятелството дали те са обосновани, налице е още един фактор, много по-важен от всички останали. Това са чуждите езикови влияния. Ето ги най-красно­речивите примери: На български: ­изменчѝв, находчѝв, отчетлѝв, променлѝв, темперамѐнтен, устойчѝв. На руски: измѐнчивый, нахо̀дчивый, отчётливый, перемѐнчивый, темпера̀ментный, усто̀йчивый. Тенденцията е ясна и недвусмислена. Не коментирам кои от ударенията са получили одобрение до момента и кои не, нито какви са били досегашните промени. Обръщам внимание само върху разликата между българските и руските думи, респективно – ударения. Оттук нататък всеки може сам да си направи изводите и да прецени дали държи на нашата национална самобитност, или я намира за нещо маловажно.

Ѣ – знакът на българите Терминологията преди всичко Според учениците на Петър Дънов това е знакът на българите, а списание „Осем“ се е заело с популяризирането на тази идея. Но най-напред да си уточним понятията. Каква е разликата между буква и звук? Граматиката на Любомир Андрейчин точно с това започва: „Звуковете са съставните елементи на думите, а буквите са писмените обозначения на тия елементи“. В публикацията на цитираното списание десетки пъти е споменато за премахнатата ятова гласна, която никога не е била премахвана, а е била извадена от употреба буквата „е двойно“, с която въпросният гласен звук се пише по традиция. Звуците (гласни или съгласни) са термините, които използваме когато обсъждаме изговора на думите, а буквите са нашият работен материал, когато се занимаваме с правописа. Коя е първата реформа? През 19 век буквите са били 33, защото толкова са ни били нужни и най-дълго време сме ги използвали. Коя е 33-тата буква? Показваме я – ѭ. През 1899 година е била премахната. Това не е било случайно. Правителството е искало да се въведе изговор „четат“, „държат“, „стоят“ и т.н. Преди това се е изговаряло „четът“, „държът“, „стойът“. Това и сега е единственият правилен изговор, защото препоръчваният не е могъл да се наложи. Но кое ни кара да твърдим, че правописът от периода 1899-1945 година е бил най-продължителен. Другият преди него (макар и неофициален) е просъществувал близо сто години. Да искаме възстановяването на стария правопис, това е една благородна идея, но тя не ни дава основание да го наричаме традиционен и най-дълго просъще­ствувал. Каква е нашата цел? Вече я споменахме, но само отчасти – да се възстанови старият правопис. А защо ни е необходим? За да се появи отново буквата „е двойно“, но да отпаднат правилата за нейния изговор. В крайна сметка искаме нашият западен диалект (в най-важната си част) да придобие статута на регионална норма. А защо тогава да не го заявим открито? Учениците на Петър Дънов вече са го направили, макар и с малко неточна терминология и без ясно поставени цели. За сметка на това са предприели други, много по-важни стъпки. Изготвили са подробно помагало от 60 страници, записано на ПДФ-формат. Имат дори приложения за нова клавиатура, защото ползването на символите забавя бързината на писането. Сега натискаш последния клавиш в горния десен ъгъл и излиза „ѣ“, а вместо „э“ се отпечатва „ъ широко“. Компютърните специалисти добре са си свършили работата, но им липсват филолози. Когато казват: „Ние сме с най-различни професии“, си личи, че не са си набавили пълния набор от специалисти. Колкото до граматическата страна на проблема, дано да сме били правилно разбрани. Критика на изказваните мнения Съществуващите в момента дублетни форми не винаги имат ятов произход. Думи като „четящи“, „крещящи“ или „висящи“ са били писани с „я“ и в стария правопис. А в разновидности като „кафен“ и „кафян“, респективно „кафев“ и „кафяв“, с течение на времето са се запазили „кафен“ и „кафяв“, а техните конкуренти са отпаднали. Но и тук са налице думи с неятов произход на използваните букви. В своето интервю Веселина Вачкова твърди, че правописната реформа е „стъпка към смекчаване на твърде източното звучене на езика от времето на Васил Априлов“. Цитираният автор е от Габрово и е написал своите книги в началото на 19 век. Но в говора си той също е използвал думи като „бели“, „големи“, „видели“ и т.н. Не става ясно с какво един отделен автор може да направи звученето на езика прекалено източно; нито как реформата от 1945 година може нещо да смекчи. Беньо Цонев за устройството на правописа Не си заслужава да обсъждаме каквито и да било правописни въпроси, ако не сме чели книгите на Беньо Цонев (1863-1926) и на неговия студент Стефан Младенов (1880-1963). Техните разбирания за правопис, който да съчетава традицията с неговото модерно развитие, се свеждат до следното: 1. Възстановяване на „ъ широко“ върху краткия определителен член и глаголните окончания, изговаряни под ударение: върхѫ, трудѫ; четѫ, четѫт. 2. Възстановяване на „ѭ“ в думи като стоѭ, стоѭт. 3. Премахване на крайните ерове (по времето, когато все още са били писани). 4. Запазване на „е двойно“ само при думите, които продължават традицията, без да пречат върху развитието на езика: голѣм, големи. 5. Легализиране на окончанията, завършващи на „-ме“ в множествено число, при глаголите от първо и второ спрежение: пишеме, правиме и т.н. 6. Премахване на пълния член. Относно последната тема са необходими известни разяснения. Един от малкото правописни въпроси, който е изрично уреден в законодателството, е именно за пълния член. В добре познатата Наредба-закон (1945) е записано, че неговата роля е да разграничава именителния падеж от всички останали. Че това е едно изкуствено правило, без научни аргументи, е повече от ясно. Но докато е в сила, не е нужно да се търсят никакви подлози, определения, допълнения и други подобни. Гледа се само дали членуваната дума е употребена в именителен или в косвен падеж. Колкото повече хора осъзнаят абсурда на всичко това, толкова по-бързо ще отпадне и пълният член. За учениците на Петър Дънов е добре да помислят върху горните теми, преди да са си избрали правописа на който ще пишат. Иначе отделни елементи от стария правопис всички можем да използваме и колкото по-често го правим, толкова повече ще се популяризира самата идея. Куриозите на историята! Синът застрашен от смъртно наказание, а баща му за пълния член се загрижил През есента на 1944 година била назначена правописната комисия, която да подготви добре познатата реформа. По същото време започнал работата си Народният съд, в това число и неговия Първи състав. Александър Балан започнал най-усилено да притиска комисията да запази пълния член, без да се интересува, че собственият му син Стани­слав Балан е включен в черния списък на подсъдимите, които ги очаква смъртно наказание. Работел е в Двореца като съветник на цар Борис и това е било достатъчно. От нарочените за смъртна присъда единствено на него му се разминало, поради застъпничеството на Трайчо Костов. Преди Девети Балан се обадил да не осъждат неговия приятел на смърт, а след това Трайчо Костов му се реванширал по същия начин. Така животът на Станислав Балан бил спасен, без баща му да има за това никакви заслуги, но и пълният член отървал кожата, покрай ревностната защита на Александър Балан. Както е прието да се казва – простотия българска!