Стефан Атанасов

Версиите за обесването на Васил Левски, описани в неговата биография, са общо десет на брой, ако не се брои Захари Стоянов, който твърди, че въобще не е имало обесване, тъй като Левски се е самоубил в затворническата килия. С нея те стават 11. Но и с нея, и без нея, не се намират дори две еднакви истории, които да съвпадат помежду си. Три от разказите намесват поп Тодор по три различни начина, а в четвъртия се твърди, че изповедта е направена пред поп Христо. Но в нито една не са произнесени думите: „Боже, избави България!“ Има ги чак в петата версия, отпечатани с дребен шрифт, в края на биографията, по преразказ на Иван Кършовски. Това всъщност е 12-тата версия, заедно с представената от Захари Стоянов. Кършовски също не е очевидец, защото по време на обесването се е намирал в Румъния (Плоещ). Във втория вариант поп Тодор започнал да убеждава Левски, че изповедта е необходима, за да не го постигне никакво нещастие по пътя към отвъдното, а Левски отговорил: „Знам, знам какво нещастие ще ме постигне“. Третата версия я разказва Петър Тантилов (1861-1937): „На ген. П. Тантилов, поп Тодор е преподавал в първите години след освобождението във военното училище: „Бѣхъ повикан и заведен от едно заптие при бесилката. Там докараха на кола с един кон Васил Левски от конашкия затвор. Поп Тодор се доближил до колата и видѣлъ Апостола в седящо положение, с глава силно обронена върху гърдите. По вратѫ му имало кръв. Свещеникът се доближил до апостола и му извикал: „Дяконе!“ Раздрусал го по рамото и пак извикал: „Василе!“ Но Левски нито се помръднал, нито му отговорил. Попът извикал трети път: „Асланоглу!“ Никакъв отговор обаче не последвал. Тогава офицерът му казал: „Папаз ефенди, тит ишине!“ (Върви си, дѣдо попе!). Праведникът бил вече в небесните селения, заключава Христо Тантилов, който публикувал тоя спомен на брат си. Поп Тодор не могъл да го изповѣдва и си отишъл. Турците не го оставили да дочака изпълнението на присъдата“. Пропуснах само първия вариант с поп Тодор. Излишно е да го коментирам, защото е на един професионален лъжец като Стоян Заимов. Известно е какви фантасмагории е съчинил за съдебния процес. Тук продължава по същия начин. Наличието на десет взаимно отричащи се истории означава, че нито една не може да се приеме за достоверна. Накрая Иван Унджиев обобщава: „Твърде късно се сетихме да разпитваме очевидците и съвременниците на това събитие. Първият изнесен спомен е от 1936 година. Спомените пък на ония очевидци (макар и съвсем малко) които по един или друг повод са били разказвани навремето, не са записани“. Възраждането е епоха на живи хора, ние се опитваме да им изграждаме биографии като на средновековни светци, без това да съвпада с фактите. Но най-точно се е изразил Георги Коритаров: „Водил съм спорове преди време как трябва да се отнасяме към нашите национални герои. Като към недосегаеми канонични образи, или като към хора, които са водили нормален човешки живот“. Ученото си е учено. Аз и да искам, не мога да го кажа като него.

ИСТИНАТА ЗА УВОЛНЕНИЕТО НА ВАСИЛ МЕТОДИЕВ – 1979 Причината е в репликите, които Олег Блохин и Атанас Михайов са разменили помежду си Едно от най-силните си участия в Европейските клубни турнири „Локомотив“ Сф. записа през есента на 1979 година. След отстраняването на „Ференцварош“ и „Монако“ на него му се падна един от носителите на КНК (1975) – „Динамо“ Киев. В състава на украинците като най-големите звезди от сегашни позиции можеха да се посочат носителят на купата – Олег Блохин и нейните бъдещи притежатели през 1986-та – Владимир Бесонов и Анатолий Демяненко. И двете купи отборът ги печели под ръководството на Валерий Лобановски. Писано е достатъчно за това епохално участие на „Локомотив“, но то не е достатъчно добре изяснено в неговия политически аспект. В почти всичките си интервюта Васил Методиев не е пропускал да отбележи, че е бил уволнен затова че е отстранил съветски отбор. Фактите обаче показват друго. През юни 1997 година Атанас Михайлов даде интервю за „Меридиан мач“, в което разказа за един инцидент, възникн­ал непо­средствено преди втория мач в Киев. Тогава Олег Блохин казал на нашите играчи, че ние българите винаги сме били роби, защото сме народ без достойнство. Атанас Михайлов му отговорил с думите: „Хайл Хитлер! Като него ще ви трепеме и ние“. От украинска страна не последвали никакви оплаквания, но сред нашите футболисти е имало доносници на Държавна сигурност. Ръководството на клуба научило за случая с подробности. На дневен ред останал въпросът дали да се лишат от най-добрия си футболист, или да бъден пожертван треньора. В крайна сметка изкупителната жертва се оказал Васил Методиев. Не си запазих вестника с това интервю, защото не очаквах, че ще настъпят такива съдбоносни за украинския народ събития. Тогава все още възприемах украинците като руснаци и затова погрешно изтълкувах думите на Блохин. Думата „роби“ я осъзнавах като техни роби – на народите от бившия Съветски съюз. В качеството си на роби, българските футболисти едва ли не са били длъжни да им легнат, без да играят. В дей­ствителност Блохин е намекнал за лакейското ни поведение, за разлика от украинците, които винаги (по един или друг начин) са отстоявали своята независимост. От спортна гледна точка Блохин е допуснал груба тактическа грешка – ядосал е противниковия отбор и така той се амбицирал да ги отстрани. Мачовете съвпаднаха с моето пребиваване в казармата. Реваншът се излъчваше по телевизията, а войниците се оказаха разделени на две. Половината поддържаха мнението, че дори да сме съветска колония, точно заради това сме длъжни да ги бием, за да им докажем, че не могат да ни командват на сто процента. Останалите момчета заявяваха открито, че ще объркаме плановете на един по-силен отбор, но в действителност не им се искаше да пречим по какъвто и да е начин на Големия брат. Аз принадлежах към първата група, но на шестнайсетинафинала срещу ЦСКА поддържах „Динамо“ Киев, а след като той ги отстрани, преминах на страната на „Локомотив“ София. Запомних самия мач като първата ми възможност да опозная българската народопсихология. Следващия сезон (1980) „Левски“ отстрани „Динамо“ Киев още в първия предварителен кръг, а четири години по-късно (1984) отново му се падна да играе срещу украин­ски отбор – „Днепър“. Все още не можех да различавам украинците от руснаците и това предизвика моя песимизъм. Знаех, че Васил Методиев е наплашен заради предишното си уволнение и едва ли ще се старае много. Накрая „Днепър“ победи, а конспиративните теории се раз­пространяват и до днес, но всичките до една остават недоказани. Четвърт­финалите „Днепър“ ги загуби срещу „Бордо“, а тогава той беше значително по-слаб, както от „Левски“, така и от „Щутгарт“, когото „Левски“ отстрани на шестнайсетинафинала. Накрая отпадна и „Бордо“ – в полуфиналите срещу бъдещия европейски шампион „Ювентус“, а „Левски“ пропусна най-големия си шанс той самият да играе в същия полуфинал. Колкото до украинците като нация, за мене те си остават загадка и досега. В момента се държат като най-героичния народ, а през комунистическо време нищо не се знаеше както за техния патриотизъм, така и за национализма им.

С ритуала на клетвата, Левски е искал да ѝ придаде по-тържествен характер, във връзка със смъртното наказание, предвидено за предателство. Революционерите покрай всичко друго са били и селски хитреци, които са се нуждаели от сплашване.

С ритуала на клетвата, Левски е искал да ѝ придаде по-тържествен характер, във връзка със смъртното наказание, предвидено за предателство. Революционерите покрай всичко друго са били и селски хитреци, които са се нуждаели от сплашване.

Да не отказваш помощта и на дявола, означава да не се страхуваш от божието възмездие. И бога , и дявола са измислени от хората, но реално те не съществуват. В източните религии

В днешно време е налице една друга тенденция. 82% са православните българи, които в преброяването на населението са заявили, че са такива. Но кръстените в църква са не повече от 10-15%. Получава се разлика от около 70% и това именно са православните атеисти.

ВАСИЛ ЛЕВСКИ – АТЕИСТ! Едно лично мнение се оказва истина Първата научна публикация, в която се твърди, че Левски по начало не е бил религиозен е на Николай Генчев (1987). За съжаление той не се е аргументирал, но ако разгледаме данните, които историята е приела за автентични, ще стигнем и ние до същия извод. Изворите Със Спас Казанджиев от Севлиево те били горе-долу връстници. Пътували заедно, без да се познават. По-нататък разказа го продължава неговият син Спиридон Казанджиев (1882-1951): „Левски извадил от дисагите баница и подал едно парче на баща ми. Последният отказал да вземе баницата, понеже било през пости и не блажел. Тогава Левски започнал да говори за участта на нашия народ и казал между другото, че докато само ще постим и ще се молим на Бога, турците ще бъдат господари на земята ни и ние ще им робуваме“. Било е през Великденските пости, а баницата най-вероятно е била с яйца и сирене. Когато един християнин приема постите за религиозен предразсъдък, това вече е повод за по-сериозни разсъждения. Левски е показал подобна тенденция и в кореспонденцията си. Писмата Съвременните автори често обичат да цитират думите на Левски: „Целите сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме“. Това е неговото писмо до Филип Тотьо (18 април 1871). Но то продължава по следния начин: „Брате, ние не отказваме помощта и от дявола, но имаме си предначертание“. Случайно или не подобен текст е употребил и Карл Маркс 19 години по-рано: „В политиката за постигането на определена цел можеш да се съюзиш дори и с дявола – нужно е да бъдеш сигурен, че ти ще изиграеш дявола, а не той тебе“. (1852) Изключено е Левски да е чел статиите на Маркс на английски, но позоваването на дявола е направено по сходен начин. То е израз на атеистичен светоглед. В момента на публикацията Маркс е бил на 34 години, а почти на толкова е бил и Левски. Фактите Според братовчед му Васил Караиванов след своето размонашване (1864) Левски започнал да ходи из Карлово с европейски дрехи и с турски фес. След като веднъж е ядосал местното църковно настоятелство, той е гледал поне с турските власти да е добре. Все пак носенето на фес е още един признак на незачитане на традиционната религия. При конвоирането им до София, Левски казал на своите сподвижници Никола Цветков и Христо Цонев: „Ще се потурча даже, само да остана жив и пак да работя“. Без никой да го кара да се потурчва, Левски е бил готов и на такава стъпка, стига тя да му свърши работа в полза на революцията. По-подробни коментари не са необходими. С каквито приятели се събереш, такъв ще станеш Цитираната поговорка има значение за средата, в която Левски се е оформил като революционер. Негови приятели и съмишленици са били Раковски, Ботев и Каравелов, а също войводи като Панайот Хитов и Филип Тотьо. Не може Левски да се е различавал в религиозните си убеждения от своите съратници. За Ботев и Каравелов борбата за църковна независимост е била излишна и затова не са ѝ обръщали никакво внимание. А Васил Левски е бил на мнение, че тя е необходима, защото ще отклонява вниманието на турските власти от революционната борба. Неговата позиция не е компромис, както изглежда на пръв поглед. Разликата е в това, че Ботев и Каравелов са разсъждавали като революционери, а Левски е постъпвал като политик. Православните атеисти При последното преброяване на населението (2021) имаше и въпрос: „Религиозен ли сте?“ Той ни дава възможност да направим разграничение между традиционното вероизповедание към което принадлежим и истинското ни отношение към религията. 82% от българите възприемат себе си като източноправославни, но религиозни са само 24%. Православният атеизъм все пак не е от вчера. Историята показва, че го е имало още от турско време, а съществувалите тогава тенденции са се запазили и до днес. Атеизмът и европейските ценности При изработването на Европейската конституция най-големи спорове предизвикал член втори, озаглавен „Ценности на съюза“. Мнозинството от депутатите се противопоставили на мнението да се включи християнството, тъй като съвременната научна мисъл се е изградила не върху него, а чрез съпротивата срещу ограниченията, които църквата векове наред е налагала. В крайна сметка били записани „свободата, демокрацията, правовата държава“ и т.н., но за християнските ценности там не се споменава нито дума. Когато ние сме се намирали под турско робство западноевропейците са го изстрадали всичко това, а спомените им са още пресни. И Левски, и Ботев са се оформили като революционери през втората половина на 19 век, а това е времето през което са творили автори като Марк Твен („Писма от земята“), Лео Таксил („Забавна библия“ и „Забавно евангелие“), Белински, Чернишевски, Ницше и др. Без да са чели всичките цитирани автори, техните възгледи за религията просто са били в духа на времето. МНЕНИЯТА НА ИСТОРИЦИТЕ Мерсия Макдермот: Няколко седмици те живели заедно, гладували и безкрайно спорели: Ботев – поетът, войнстващият атеист, образованият в Русия интелектуалец, запознат със съвременните европейски философски системи и теории, възторженият, неопетненият, уязвимият. И Левски – бившият монах с политическо призвание, който не се пита дали има, или няма бог. Интуитивният самоук революционер, надарен с рядко прозрение и въоръжен с богат опит и дълбоко познаване на своя народ. Левски едва ли е могъл да очаква от такъв български консерватор като Пенчович да сподели много от неговите възгледи, но те имали доста откровени разговори, в процеса на които Левски изразил мнението, че църковната борба, която имала за свой център Цариград, е полезна за революционерите не само като част от борбата за българската национална независимост, но и като нещо, което отклонява вниманието на турците от подготовката за революцията. Това гледище се различавало както от Каравеловото, така и от това на Ботев, който бил против всякакви църковни борби и изобщо не виждал смисъл да се води борба за българска екзархия. („Апостола на свободата“ 1967) Иван Унджиев: Мемоаристът (Христо Стамболски) разкрива отчасти и отношението на Апостола към борбата за църковна независимост. Тая борба според Апостола отвлича вниманието на турските управници и по тоя начин дава възможност да се завърши подготовката на народа за революция. За него тя е национална борба със свои цели и неговото отношение към нея се определя от интересите на освободителното дело. („Васил Левски. Биография“ 1980) Николай Генчев: В своята революционна дейност Левски не елиминира църквата и църковните отци. Не стига до Каравеловото презрение към попщината. Но това в никакъв случай не означава, че той и през годините на своите революционни митарства продължава да бъде религиозен. Смешно е да се помисли, че един човек, излязъл с целия плам на своята велика душа срещу силите, които бог е благословил, срещу силите, които религията е санкционирала или осветила от векове, може да бъде вярващ. За отношението на политика Левски към религията и църквата трябва да се разгледат неговите принципи за уредба на бъдещото общество на базата на веротърпимостта и верското равноправие. Нима един смирен християнин би могъл да съгреши пред своя бог и да иска равни права за мюсюлмани, евреи, католици и протестанти. Такъв политик най-малко ще посочи в своята конституция, че православието е държавна религия. У Левски няма нищо подобно. Като изхожда от своите демократични разбирания за равенството на народите и от своето дълбоко убеждение за свободата на човешката съвест, големият политик, бившият дякон избира в това отношение най-вярното решение. „Васил Левски“ 1987 В цитираната книга авторът е коментирал възгледите на Левски в два аспекта – собствените му религиозни убеждения и отношението му към религиозната свобода. Втората тема е свързана с изискването демократичната държава да не допуска дискриминационно законодателство. В своя проектоустав Левски е включил следния текст: Българи, турци, евреи и пр. щѣ бѫдатъ равноправни въ всѣко отношение, било въ вѣра, било въ народность, било въ гражданско отношение. (1871) Каравелов, който и с много други неща не е бил съгласен, е повлиял в окончателния устав текстът за гражданските права и свободи да бъде променен по следния начин: Ние желаеме за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна. Съ една дума свобода човѣческа и затова желаеме сѫщата свобода и за нашите приятели и съседи. (1872) Първоначалният проектоустав на Васил Левски е бил разделен от Общото събрание на два самостоятелни документа – Устав и Програма, а цитираният текст е включен в седма точка от програмата. По онова време глаголите от първо и второ спрежение, в първо лице, множествено число са завършвали на „ме“ единствено в статиите на Любен Каравелов – „желаеме“. Това означава, че той не само е наложил собствените си разбирания за устава и програмата, но и собственоръчно ги е записвал преди гласуването. (Днес така говорят и пишат (като Каравелов) две трети от хората и това изисква промени в правописа, но темата ни е за друго). С компромисното поведение на делегатите, дошли от България е отпаднал предложеният от Левски текст за религиозното равноправие. В Търновската конституция (1879) се е наложило мнението за доминиращата роля на източно-православната религия: Чл.37. Господстващата в Българското княжество вера е православно-християнската от източно изповедание. Цитираният текст е изтеглен от официалния сайт на Народното събрание. В последната му редакция думата „княжество“ е заменена с „царство“ (1911). В днешно време въпросът за равноправието между религиите е неделимо свързан с правата на човека. Или по-точно казано – наличието на господстваща религия е несъвместимо с демокрацията. При обсъждането на Търновската конституция въобще не е имало подобни дискусии. Всичките спорове са се свеждали до това дали Църквата да се управлява от колективен орган (Светия синод) или еднолично – от екзарх. В следващата конституция (1947) материята за религиозната свобода е уредена в чл.78, който гласи: „На гражданите се осигурява свобода на съвестта и на вероизповеданията“. Господстващата роля на източно-православната религия е мълчаливо отменена, а предоставената свобода е само на книга. По времето на Тодор Живков е приета третата поред българска конституция (1971). Там цитираният текст само си е сменил номера (станал е член 53), но е запазил съдържанието си непроменено. С четвъртата конституция (1991) се е получило точно обратното. Чл.37 от Търновската конституция съвпада само като число, но е в духа на новото време. За всеки случай да го цитираме и него: „Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними“. Вече за господстваща религия не може да става и дума. През 90-те години беше въведена задължителната регистрация на всички вероизповедания. Оказа се, че и двете ни православни църкви не отговарят на изискванията. Петър Стоянов през времето на своето управление (1997-2002) приемаше гергьовденските паради без присъствието на духовни лица. През 2001 година дойде на власт управляващата коалиция НДСВ-ДПС. Приет беше нов Закон за вероизповеданията (2002). Към мнозинството се присъедини и БСП, а против гласуваха единствено СДС и ДСБ. Липсата на пълно единодушие беше предизвикана от следния спорен текст: Чл. 10. (1) Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния ѝ живот. В следващата алинея втора Българската православна църква (със седалище срещу храма „Александър Невски“) беше обявена за юридическо лице по силата на закона, което не се нуждае от отделна регистрация. Ако се извършат обещаните от сегашното правителство конституционни промени, би следвало да се въведе правото на индивидуална конституционна жалба. Тогава правозащитните организации ще атакуват спорния чл.10 и той ще бъде отменен от Конституционния съд. Ето как историята и съвременната политика в един момент стигнаха до обсъждането на една и съща тема. А навремето водещият на „Памет българска“ Божидар Димитров забраняваше в неговото предаване да се говори за политика. Идеята на Левски за равноправието на религиите е опорочена в три аспекта – с приемането на противоконституционни закони, с дискриминационното законодателство и с нарушаване на Международното право (Европейската конвенция за правата на човека). 150 години се оказаха недостатъчни, за да могат заветите на Левски за „демократска република“ и равенство пред закона да бъдат докрай осъществени.

От живите историци най-добрите познавачи на Васил Левски са Пламен Митев и Пламен Павлов. Те и двамата поддържат мнението, че той е бил заловен поради нещастно стечение на обстоятелствата. Книга, която се разпространява само чрез музея в Карлово (поради липсата на читателски интерес) е със съмнителна стойност и едва ли от нея може да се научи нещо ново, което вече да не сме го чели и да не го знаеме.

След залавянето на Левски, Никола Сирков е очаквал да бъде арестуван и е бил изненадан, че полицията не проявява никакъв интерес към него.

ВОЙНАТА В СПОРТА – ИМА ЛИ Я ОЩЕ? Тогава спортът беше важен елемент от световната политика. Беше утвърждаване на едната система, доказване на приоритета ѝ пред другата, натриване на носове. Смело мога да кажа, че ние, спортистите от онова време приличахме на легендарните гладиатори от миналото. Загубата не съществуваше като понятие. Не се броеше нито сребърен, нито бронзов медал. Съществуваше само едно – златната победа! И то с цената на всичко, без подбор на средствата. Водеше се война! Цитатът е от автобиографичната книга на Бианка Панова (2012). По-нататък тя продължава: И пътят към победата беше постлан с много болка, страдания и лишения. Но кой определяше целта? Кой слагаше рамките? Къде беше границата? Границата на универсалния закон – да не се нарушава правото на избор. Човек трябва да има правото на личен избор. Друг е въпросът как и дали ще го използва! Но тогава ние нямахме алтернатива. Това беше лудостта на времето. Достоен за уважение героизъм, граничещ с краен фанатизъм и идиотизъм. И въпросът, който напира в мене и не ми дава покой (защото все още не намирам отговор) е: Струваше ли си? Специално в художествената гимнастика България беше въвлечена в единствената разрешена война срещу бившия Съветски съюз. И Бианка Панова, и останалите гимнастички, преди и след нея, не се конкурираха с американки, германки и каквито и да е други, а единствено с рускини. Но войната там се водеше с други средства. Ако на едно световно първенство българка и рускиня изиграеха всичко без грешка, златният медал най-често го получаваше рускинята, а на българката се присъждаше сребърен. При други спортове ситуацията беше различна. Между 1944 и 1989 година имаме само една победа срещу СССР в официален футболен мач (1959) и една в приятелски (1973). Задължаваха ни да губим срещу руснаците, а треньори като Васил Методиев ги уволняваха за неподчинение. Истинската война се водеше на друг фронт и между други противници. Най-много се следеше коя от двете суперсили (СССР и САЩ) ще вземе повече медали на олимпийските игри. Преди Втората световна война превъзходството на американците е тотално, с изключение на игрите в Берлин (1936) – 33 златни медала за Германия, срещу 24 за САЩ. През 1940 и 1944 олимпиади не се провеждат, а през 1948 година СССР отказва участие. За пръв път се явява през 1952г. и то като достоен подгласник на американците – 40 златни медала за САЩ и 22 за СССР. Същата година България печели първия си бронзов медал по бокс. Въпреки привидната си хегемония американците вече са обречени. Те не можаха да наложат идеята си за професионализма и това твърде скоро щеше да даде резултат. На Запад тогава имаше ясен регламент кои спортисти са аматьори и кои професионалисти. У нас беше точно обратното. Аматьорски състезания имаше само за ученици и студенти, а всички останали се занимаваха с професионален спорт. Но официално това се отричаше, а МОК си затваряше очите. Получаваше се една крещяща несправедливост и това пролича още през 1956 година – 37 златни медала за СССР и 32 за САЩ. България спечели един златен, три сребърни и един бронзов медал. През 2008г. тя отново падна на същото ниво. През 1960г. превъзходството на руснаците получи потвърждение – 43 златни медала за фаворитите, срещу 34 за основния им противник. 18-годишният Касиус Клей (Мохамед Али) спечели първия си златен медал и веднага след това получи доживотна забрана да се явява на олимпийски състезания. Американците вече се очертаваха като вечните втори, а на следващите две олимпиади постигнаха само временно отлагане на това, което се очертаваше като неизбежно: 1964 (36 медала за САЩ и 30 за СССР), 1968 (САЩ – 45 златни медала, СССР – 29). На двете състезания България спечели общо пет златни, девет сребърни и пет бронзови медала. Успех, който с почти същата еквивалентност ще се повтори и през 90-те години. 70-те години донесоха на западните демокрации най-големите разочарования. В Мюнхен домакинът Западна Германия беше изместен от източния си съсед – 20 златни медала за ГДР, срещу 13 за ФРГ. На върха съветската хегемония стана още по-убедителна – 50 за СССР и 33 за САЩ. На собствения си континент в Монреал (1976) Америка за пръв път беше изместена и от втората си позиция – от ГДР. Колко фалшиво и нереално е било всичко това, си личи едва днес, погледнато от дистанцията на времето. Олимпиадата в Москва (1980) беше бойкотирана от 65 държави. Точно тогава България постигна най-големия си успех – трета след СССР и ГДР, с осем златни, шестнайсет сребърни и седемнайсет бронзови медала. В САЩ (1984) втора беше Румъния, която единствена от социалистическия лагер не се подчини на нашето решение за бойкот. Дойде ред на Сеул (1988). Америка отново не можа да задържи втората си позиция, изместена от ГДР. Първи с 55 златни медала си остана СССР. По това време се прилагаше така наречената „точкова система“. Крайното класиране ставаше не по медали, а по точки, като за златен се присъждаха седем точки, четири за сребърен и три за бронзов медал. Със своите 37 златни, 35 сребърни и 30 бронзови медала ГДР получаваше 486 точки, а САЩ 457 точки (36-31-27). Дори точковата система не можа да ги придвижи по-нагоре от третата позиция. И след като МОК упорито отказваше да разреши професионалния спорт, единствената надежда за Запада оставаше да се разпадне социалистическия лагер. В Барселона (1992) това беше факт. Социалистическият лагер вече не съществуваше, професионалният спорт беше разрешен, а бившият Съветски съюз за последен път взе участие със свой обединен отбор. Но набраната инерция беше твърде силна, за да промени съществено крайното класиране. Обединеният отбор взе 45 медала, а САЩ – 37. Обединена Германия остана трета, с 33 златни медала. През 1996г. Русия за пръв път взе участие под това име, а САЩ за пръв път я изместиха след 28-годишно прекъсване (САЩ – 44 медала, Русия – 26). Повториха успеха си и през 2000 година (САЩ – 39, Русия – 32). На последните два турнира България имаше осем златни, тринайсет сребърни и седем бронзови медала. Върнахме се на положението от 60-те години, а сега сме на това от 50-те. Ще се въздържа от мнение дали най-големите ни успехи са били реални, но във всичко случващо се има и нещо закономерно. През 2004 година китайците станаха втори, а руснаците трети. В качеството си на домакини (2008) Китай измести Америка само веднъж. А на последните две състезания руснаците вече са четвърти, изпреварени от китайците и англичаните. В Бразилия (2016) класирането изглеждаше така: САЩ – 46 златни медала, Великобритания – 27, Китай – 26 и Русия – 19. Така нашият разказ може да продължи до безкрайност, но тенденциите са ясни. В сегашните допинг-афери може да се търси и известна доза отмъщение срещу руснаците за стари грехове. Но по-важно е друго. С приключването на Студената война, дойде краят и на войната в спорта. Дори спортната надпревара да не е станала по-благородна, при всички положения е по-реална.

Немските войски при Сталинград са могли да се изтеглят своевременно и така да избегнат както разгрома на загиналите войници, така и пленяването на останалите. Тактиката към сраженията при Сталинград е една от най-грубите грешки на Хитлер, но тук вече се отклоняваме от темата.

Сентенцията за българските желания съм я срещал и в „Книга за българите“ (1943) на Петър Мутафчиев. Там тя е представена като турска поговорка. Бройката на заподозрените в предателство, може да стигне и за окомплектоването на един взвод войници, но досега не са открити никакви преки доказателства, че Левски е бил предаден. Преобладаващото мнение сред историците е, че той е бил заловен поради нещастно стечение на обстоятелствата.

ЕВРЕЙСКИЯТ ВЪПРОС И ДВЕТЕ МУ ГЛЕДНИ ТОЧКИ В БЪЛГАРИЯ Разликата идва от това дали се сравняваме с Германия или с нейните сателити От 40-те години насам сред авторите по съвременна история се лансират две противоположни тези, които приличат на разговор между глухи. Едната минава под мотото „България – спасител на евреите“, а според другата страната ни се явява най-верният сателит на Германия, по отношение еврейския геноцид. Точно оттам идва разликата. Какво означава да се сравняваме с Германия? Избила е милиони евреи, но не защото там антисемитизмът е бил национална идеология, а във връзка с националсоциалистическия режим, задържал се на власт само 12 години. Тогава България по какво се различава от Германия? Евреите са дошли в у нас още през турско време, но от наша страна не е имало никакво враждебно отношение към заселниците. Разликата идва от количеството. Германия е избила шест милиона евреи, а България само 11 хиляди. На всичко отгоре общественото мнение е било настроено да ги защитава, а немското население нищо не е знаело, защото е научило за геноцида след войната. Но когато се сравняваме с невоюващата Испания и с воюващите Румъния, Унгария и Италия – най-виновна от всички ще се окаже България. Испания не е допуснала нито един евреин да замине за концлагерите, в Италия и в Унгария това се е случило чак след като са били окупирани от Германия, загубвайки своя суверенитет, а Румъния само е започнала такъв геноцид, но се е отказала още през 1942 година. Една година по-късно България дори от Румъния не се е повлияла, а е предприела депортацията чак тогава. Темата вече е по­дробно разгледана. Сега ни интересува факторът международно влияние, който въобще не е обсъждан. Според Илчо Димитров събитията са били на­правлявани от следните мотиви на главните действащи лица: Антисемитизмът като идеология и като практика се прегърна и от българските управляващи среди. Богдан Филов беше в центъра на развихрения антисемитизъм. Той бързо и енергично сломи акцията начело с подпредседателя на Народното събрание – Димитър Пешев. 43 депутати подписаха протеста срещу антиеврейските мерки. Филов застави повечето народни представители да оттеглят подписите си, а мнозинството – да отстрани Пешев от поста му. По еврейския въпрос цар Борис беше изпаднал в мъчно положение. Неговото правителство беше поело ангажимент пред райха за депортирането на българските евреи. Но сам той беше получил недвусмислено предупреждение от съюзниците за личната отговорност, която ще носи, ако се изпълни това задължение. Една организирана от комунистите акция не можеше да послужи като аргумент пред Хитлер – напротив, той би намерил в нея допълнителни основания за изпълнение на поетото задължение. За предпазливостта му определено влияеха от Вашингтон и Лондон, относно отговорността, която би поел, ако отстъпи пред хитлеристкия натиск. Ето защо, когато в двореца се яви Димитър Пешев, разтревожен от сведенията за подготвяното злодеяние, царят би могъл да открие възможност за отстъпление. Ако съпротивата се появи и в управляващите среди, тогава пред Хитлер ще се изложи едно приемливо алиби – не само сред народните маси, но и сред върхушката се поражда опозиция срещу депортирането на евреите. По логиката на всичко това може да се допусне, че акцията си Димитър Пешев е организирал със знанието, а може би и по внушение на царя. (Дневник на Богдан Филов. Предговор) ОБОБЩЕНИЕ Съдбата на евреите (каквато и да е тя) е могла да се определи еднолично от решенията, които ще вземе цар Борис. Той обаче въобще не се е влияел от протестите на различните групи в обществото, а се е постарал да не предизвиква гнева на правителствата във Вашингтон и в Лондон, във връзка с отправените предупреждения. Така е било според Илчо Димитров и не виждам никакви аргументи, с които може да се отрече правотата на неговата теза. В една своя публикация Стефан Дечев е разгледал какви мнения са се поддържали по еврейския въпрос в учебниците от 40-те години до днес. (Как се промени българската памет за холокоста през годините?) Пропуснал е да цитира единствено Илчо Димитров и това го е насочило към хипотезата, че протестите са повлияли на Борис Трети да предпази българските евреи от депортиране. Но когато дори най-важният човек в държавата се съобразява с общественото мнение, тогава въпросът с историческата вина на България стои 50 на 50. Каква е истината, това вече го разбрахме. След като цитираният автор е принадлежал към висшата партийна номенклатура, той си е позволявал да поддържа дори мнения от които другите са се страхували. ЕВРЕЙСКИЯТ ВЪПРОС В БЪЛГАРИЯ СПОРЕД ДНЕВНИКА НА БОГДАН ФИЛОВ Говорихме главно по еврейския въпрос, по който царят държи едно твърдо поведение. (15 март 1942) Конференцията с владиците започнахме точно в 10 ч. Царят направи много хубаво и подробно изложение по еврейския въпрос, като изтъкна, че той не е само наш, а общоевропейски. Взеха после думата Неофит и Стефан, като се застѫпиха главно за покръстените евреи. Изобщо по еврейския въпрос ние бѣхме в настѫпление и владиците трѣбваше да се защитават. (15 април 1942) Коментар на автора (Ст. Атанасов): Срещата на царя и министър-председателя с представителите на духовенството се е състояла в двореца „Врана“. Твърдото им поведение спрямо владиците от Светия синод, изведнъж се променя, когато възниква международният натиск, за който се спомена преди малко.

НОВИТЕ РЕГЛАМЕНТИ НА УЕФА И ШАНСОВЕТЕ НА „ЛУДОГОРЕЦ“ Всеки път когато УЕФА променя правилата на европейските турнири, тя го прави без обяснения, а обикновения запалянко се опитва да прочете мислите на тамошните администратори, за да разбере какво са целели те с въвеждането на поредната реформа. Може да се направи изводът, че с новия регламент УЕФА си е поставила три основни цели: 1. Да увеличи своите премии с около 20-30% и те да бъдат съразмерно разпределени в различните турнири. 2. Да сведе до минимум лотарийния принцип при тегленето на жребиите и отборите от категорията на Овчарчето Калитко да изчезнат напълно. 3. Да се увеличи общият брой на клубовете, които ще се възползват от нейни­те на­градни фондове. Как ще се постигне всичко това? И в трите турнира са останали по 36 отбора, раз­пределени в четири кошници по следния начин: Първа кошница: 1 – 9. Втора кошница: 10 – 18. Трета кошница: 19 – 27. Четвърта кошница: 28 – 36. Подреждането е направено според точковия коефициент, а „Лудогорец“ е в третата кошница на 25-та позиция, въпреки че има по-силни отбори, които са доста по-назад от него. От неговите противници „Славия“ Прага и „Лацио“ са от първата кошница, „Алкмар“ и „Олимпик“ Лион – от втората, „Виктория“ Пилзен и „Мидтиланд“ – от третата, а „Андерлехт“ и „Атлетик“ Билбао са от четвъртата кошница. С по-големи шансове от „Лудогорец“ са и двата отбора, въпреки че са с по-нисък коефициент. Такъв участник е и „Бешикташ“, който не е негов противник, но също се намира в четвъртата кошница. Причината е, че той има много повече участия в Шампионската лига, а в Лига Европа е попаднал като нов отбор. ОБОБЩЕНИЕ Изводът от казаното дотук е, че шансовете на „Лудогорец“ да стигне до допълнителен мач са под 50 процента, а вероятността да се класира за осминафинал е почти нулева. Ако в други бъдещи турнири попадне в Лигата на конференциите, там възможно­стите му да продължи ще бъдат доста по-големи.