Стефан Атанасов

Статията на Павлина Върбанова е със заглавие „Неоповестени промени в платформата БЕРОН“. Критиката ѝ към издателите на правописния речник не е концептуална, а е насочена към това, че между неговото електронно и хартиено издание има разлики, които могат да объркат читателите. С директен линк към публикацията не разполагам, но тя може да се намери чрез адреса на връзката: https://kaksepishe.com/articles/neopovesteni-promeni-v-platformata-beron-chast2/ За чуждите езикови влияния въобще, съм писал в периодичния печат под формата на тема с продължение, в рамките на три поредни броя. Побира се на 14 стандартни страници и големият ѝ обем я прави неподходяща за форуми като нашия. Там въпроса за ударенията като източник на чужди езикови влияния съм го разгледал само по отношение на думите от френски произход. Отнася се за словоформи, които не само са френски, но са възприети у нас посредством този език: дебѝт, мито̀, трансфѐр и т.н. Широко разпространен (макар и неправилен) е техният изговор като „дѐбит“, „мѝто“, „тра̀нсфер“ и др. Това става под английско влияние, но в речника последователно са застъпени традиционните правила. За неправилните ударения, които са се появили под руско влияние там нищо не съм споменал, защото не съм се сетил. Авторката е посочила само три такива словоформи, а аз съм ги увеличил на шест, защото само там могат възникнат грешки. Тя не коментира дали предпочита да казва „промѐнлив“ или „променлѝв“, а само прави забележка на издателите, че са се ангажирали да не правят в електронното издание никакви промени, които да се различават от хартиеното. Спорна теза, тъй като е възможно и друго мнение – речникът да се модифицира във всеки момент, когато авторският колектив намери това за необходимо. Издание на ПДФ-формат не е правено. Дават се справки само за търсените словоформи, а ключовата дума е БЕРОН. Подробен коментар за всичко казано дотук давам в прикачения файл. 510-512.ЧУЖДИТЕ ЕЗИКОВИ ВЛИЯНИЯ.pdf

Ударенията и чуждите езикови влияния Последната публикация на Павлина Върбанова във фейсбук-групата „Как се пише?“ е свързана с неоповестените промени в Официалния правописен речник и по-точно в неговия електронен вариант. Критиката е, че всичко това се прави тихомълком, за да мине без да се разбере. Напълно съм съгласен с този аргумент, но наред с направените промени и обстоятелството дали те са обосновани, налице е още един фактор, много по-важен от всички останали. Това са чуждите езикови влияния. Ето ги най-красно­речивите примери: На български: ­изменчѝв, находчѝв, отчетлѝв, променлѝв, темперамѐнтен, устойчѝв. На руски: измѐнчивый, нахо̀дчивый, отчётливый, перемѐнчивый, темпера̀ментный, усто̀йчивый. Тенденцията е ясна и недвусмислена. Не коментирам кои от ударенията са получили одобрение до момента и кои не, нито какви са били досегашните промени. Обръщам внимание само върху разликата между българските и руските думи, респективно – ударения. Оттук нататък всеки може сам да си направи изводите и да прецени дали държи на нашата национална самобитност, или я намира за нещо маловажно.

Ѣ – знакът на българите Терминологията преди всичко Според учениците на Петър Дънов това е знакът на българите, а списание „Осем“ се е заело с популяризирането на тази идея. Но най-напред да си уточним понятията. Каква е разликата между буква и звук? Граматиката на Любомир Андрейчин точно с това започва: „Звуковете са съставните елементи на думите, а буквите са писмените обозначения на тия елементи“. В публикацията на цитираното списание десетки пъти е споменато за премахнатата ятова гласна, която никога не е била премахвана, а е била извадена от употреба буквата „е двойно“, с която въпросният гласен звук се пише по традиция. Звуците (гласни или съгласни) са термините, които използваме когато обсъждаме изговора на думите, а буквите са нашият работен материал, когато се занимаваме с правописа. Коя е първата реформа? През 19 век буквите са били 33, защото толкова са ни били нужни и най-дълго време сме ги използвали. Коя е 33-тата буква? Показваме я – ѭ. През 1899 година е била премахната. Това не е било случайно. Правителството е искало да се въведе изговор „четат“, „държат“, „стоят“ и т.н. Преди това се е изговаряло „четът“, „държът“, „стойът“. Това и сега е единственият правилен изговор, защото препоръчваният не е могъл да се наложи. Но кое ни кара да твърдим, че правописът от периода 1899-1945 година е бил най-продължителен. Другият преди него (макар и неофициален) е просъществувал близо сто години. Да искаме възстановяването на стария правопис, това е една благородна идея, но тя не ни дава основание да го наричаме традиционен и най-дълго просъще­ствувал. Каква е нашата цел? Вече я споменахме, но само отчасти – да се възстанови старият правопис. А защо ни е необходим? За да се появи отново буквата „е двойно“, но да отпаднат правилата за нейния изговор. В крайна сметка искаме нашият западен диалект (в най-важната си част) да придобие статута на регионална норма. А защо тогава да не го заявим открито? Учениците на Петър Дънов вече са го направили, макар и с малко неточна терминология и без ясно поставени цели. За сметка на това са предприели други, много по-важни стъпки. Изготвили са подробно помагало от 60 страници, записано на ПДФ-формат. Имат дори приложения за нова клавиатура, защото ползването на символите забавя бързината на писането. Сега натискаш последния клавиш в горния десен ъгъл и излиза „ѣ“, а вместо „э“ се отпечатва „ъ широко“. Компютърните специалисти добре са си свършили работата, но им липсват филолози. Когато казват: „Ние сме с най-различни професии“, си личи, че не са си набавили пълния набор от специалисти. Колкото до граматическата страна на проблема, дано да сме били правилно разбрани. Критика на изказваните мнения Съществуващите в момента дублетни форми не винаги имат ятов произход. Думи като „четящи“, „крещящи“ или „висящи“ са били писани с „я“ и в стария правопис. А в разновидности като „кафен“ и „кафян“, респективно „кафев“ и „кафяв“, с течение на времето са се запазили „кафен“ и „кафяв“, а техните конкуренти са отпаднали. Но и тук са налице думи с неятов произход на използваните букви. В своето интервю Веселина Вачкова твърди, че правописната реформа е „стъпка към смекчаване на твърде източното звучене на езика от времето на Васил Априлов“. Цитираният автор е от Габрово и е написал своите книги в началото на 19 век. Но в говора си той също е използвал думи като „бели“, „големи“, „видели“ и т.н. Не става ясно с какво един отделен автор може да направи звученето на езика прекалено източно; нито как реформата от 1945 година може нещо да смекчи. Беньо Цонев за устройството на правописа Не си заслужава да обсъждаме каквито и да било правописни въпроси, ако не сме чели книгите на Беньо Цонев (1863-1926) и на неговия студент Стефан Младенов (1880-1963). Техните разбирания за правопис, който да съчетава традицията с неговото модерно развитие, се свеждат до следното: 1. Възстановяване на „ъ широко“ върху краткия определителен член и глаголните окончания, изговаряни под ударение: върхѫ, трудѫ; четѫ, четѫт. 2. Възстановяване на „ѭ“ в думи като стоѭ, стоѭт. 3. Премахване на крайните ерове (по времето, когато все още са били писани). 4. Запазване на „е двойно“ само при думите, които продължават традицията, без да пречат върху развитието на езика: голѣм, големи. 5. Легализиране на окончанията, завършващи на „-ме“ в множествено число, при глаголите от първо и второ спрежение: пишеме, правиме и т.н. 6. Премахване на пълния член. Относно последната тема са необходими известни разяснения. Един от малкото правописни въпроси, който е изрично уреден в законодателството, е именно за пълния член. В добре познатата Наредба-закон (1945) е записано, че неговата роля е да разграничава именителния падеж от всички останали. Че това е едно изкуствено правило, без научни аргументи, е повече от ясно. Но докато е в сила, не е нужно да се търсят никакви подлози, определения, допълнения и други подобни. Гледа се само дали членуваната дума е употребена в именителен или в косвен падеж. Колкото повече хора осъзнаят абсурда на всичко това, толкова по-бързо ще отпадне и пълният член. За учениците на Петър Дънов е добре да помислят върху горните теми, преди да са си избрали правописа на който ще пишат. Иначе отделни елементи от стария правопис всички можем да използваме и колкото по-често го правим, толкова повече ще се популяризира самата идея. Куриозите на историята! Синът застрашен от смъртно наказание, а баща му за пълния член се загрижил През есента на 1944 година била назначена правописната комисия, която да подготви добре познатата реформа. По същото време започнал работата си Народният съд, в това число и неговия Първи състав. Александър Балан започнал най-усилено да притиска комисията да запази пълния член, без да се интересува, че собственият му син Стани­слав Балан е включен в черния списък на подсъдимите, които ги очаква смъртно наказание. Работел е в Двореца като съветник на цар Борис и това е било достатъчно. От нарочените за смъртна присъда единствено на него му се разминало, поради застъпничеството на Трайчо Костов. Преди Девети Балан се обадил да не осъждат неговия приятел на смърт, а след това Трайчо Костов му се реванширал по същия начин. Така животът на Станислав Балан бил спасен, без баща му да има за това никакви заслуги, но и пълният член отървал кожата, покрай ревностната защита на Александър Балан. Както е прието да се казва – простотия българска!

„За“ или „против“ пълния член, според най-новите тенденции в езика Предисторията приключва като шуробаджанащина С Освобождението (1878) една от най-интензивно развиващите се духовни дейности е периодичният печат. В Източна Румелия неговата независимост дори е била на по-високо ниво от Княжеството, но това е друга тема. Без да има официално утвърден правопис е възприета традицията, която се утвърждава още през турско време. С приетото през 1899 година „Упътване“ се въвеждат две нови правила, които са възприети от населението почти като реформа: 1. Свободната употреба на пълен и кратък член е заменена с правилото, което днешните езиковеди наричат „изкуствено“. 2. Отпада фонетичният правопис на глаголните окончания: „четът“, „държът“, както и аналогичното писане на определителните членове от мъжки род: „денѭ“, „върхѫ“ и всички останали. Тодор Иванчев е бил министър на просветата от януари до октомври 1899 година и именно той е авторът на първата реформа в българския правопис. 19 век е период през който е бил валиден принципът „Кажи ми откъде си, за да ти кажа какъв правопис ще искаш да наложиш“. Но точно това правителство прави изключение. Тодор Иванчев е от Търново, а неговият премиер Димитър Греков – от Болград (Украйна). И точно човек от Централния Балкан да наложи не само да се пише, но и да се изговаря „деня“ вместо „денѭ“ или „четат“ вместо „четѫт“?! Всичко това за съвременния българин е необяснимо. Преди него министър само за две години (1897-1899) е бил Иван Вазов, а той е бил склонен да запази свободната употреба на пълния и кратък член, както и фонетичния правопис на членовете и глаголните окончания. Добре известен факт е, че Тодор Иванчев се е намирал под въздействието на своя приятел Александър Балан и той го е накарал да въведе валидното и до днес „изкуствено правило“. Типичен пример, че шуробаджанащината може да повлияе и върху правописа, а не само при назначаването на работа. Аргументите „против“ Те са добре известни, но все пак повторението е майка на знанието. Най-прегледно могат да се изложат под формата на въпроси. Защо например да се обозначава подлогът само в мъжки род, единствено число, след като това не се прави нито в множествено число, нито в женски и в среден род? И защо непременно подлозите да бъдат отделяни с пълен член, а не допълненията, обстоятелствените пояснения и останалите части на изречението? Отговор има, но той е извън сферата на граматиката, защото е свързан с народопсихологията. Масовият българин по манталитет е полуграмотен, а почти всеки полуграмотен човек обича да се прави на по̀ католик от папата. Реформата на БЗНС (1921) През 1921 година правителството на Стамболийски решило също да даде своя принос в развитието на правописа и въвело така наречения „фонетичен принцип“. Когато следващата дума започва с гласна да се пише пълен член, както и обратното: „българският език“, „новия камион“. Достатъчно беше още малко това правителство да се задържи на власт и пълният член щеше да се окаже окончателно компроментиран. Именно правописът на Стоян Омарчев­ски даде възможност да се види колко фалшиво е било съществуващото преди него правило за пълния член. Законодателството и неговите грешки Сформираната през есента на 1944 година Правописна комисия премахнала пълния член, но минис­тъ­рът на просветата го възстановил, след като злият ге­ний на Александър Балан отново се намесил. Ресорен ми­нистър тогава бил Станчо Чолаков, а той по професия е икономист и от граматика нищо не разбира. В прие­тата Наредба-закон за правописа бил включен следният текст: Чл.5. Сѫществителните от мѫжки род в именителен падеж се членуват с пълен член. Това е действащо законодателство и сме задължени да го спазваме, но само там, където е правилно формулирано. Не е необходимо да се търсят подлози, сказуемни определения и всичко останало, а е достатъчно да се провери в кой падеж се намира членуваната дума – именителен или косвен. Ето един пример: „Ятовия гласен звук срещаме в български, руски, украински и белоруски. Но във всич­ките езици буквата, с която той по-рано се пишеше (ѣ – е двойно) е низвергната“. (списание „България – Македония“) Ако ставаше дума за човек, а не за абстрактно понятие, ще се зададе въпросът: Кого срещаме? – Винителен падеж, кратък член. Ако се прави синтактичен разбор „ятовия“ се явява сказуемно определение на допълнението, но ако се търси отговор защо изпълнява такива функции, ще последват дълги обяснения. Грешката в закона е свързана с това, че на членуване подлежат не само съществителните, а още три други части на речта и два вида причастия, но за това след малко. Неправилно написаният текст от закона е единствената причина той да не се спазва. Официалният и разговорен стил В учебниците писани от 50-те до 70-те години на разговорния стил се гледаше като на нещо необичайно, което се търпи от немай къде. Но според Първи том (1982) от така наречената академична граматика, в собствената си сфера на приложение разговорният стил е задължителен и заменянето му с официалния се дължи на превзетост, а в обратния случай – на небрежност. (25 стр.) В телевизионните интервюта се изпол­зва разговорният стил и там пълният член е недопустим. Но и водещите, и събеседниците го възпроизвеждат както им падне, влизайки в една непрекъсната поредица от грешки. Така и едните, и другите попадат в категорията на полуграмотните българи, за които вече обясних на какво обичат да се правят. В романа „Повелителят на мухите“ (преведен от Димитри Иванов) в диалозите между героите е използван само краткият член. Неговият пример обаче не се възприе от всички автори и преводачи на художествена литература. В театралните пиеси и във филмите стилът също е разговорен, но практиката относно пълния член е разнообразна. Най-лесната за запомняне дефиниция След всичко казано дотук бихме могли да формулираме и една наша дефиниция относно членуването в мъжки род, единствено число и тя изглежда така: – Частите на речта членувани с определителен член могат да бъдат съществителни, прилагателни, числителни имена и местоимения. Членуват се и всички причастия, с изключение на деепричастията. – Като части на изречението думите членувани с пълен член изпълняват ролята на подлози (и техните приложения) или на сказуемни определения (на подлога), а членуваните с кратък член – на допълнения и останалите видове определения. – В именителен падеж членуваните думи се пишат с пълен член, а във всички останали случаи (в косвените падежи) се използва краткият член. Има все пак и изключения. Това са географски обекти като Боаза, Предела (а защо не Дунава, Искъра, Балкана) и други подобни, както и прозвища, заместващи имената на хора – Владимир Димитров-Майстора, Апостола и много други. – Обстоятелствените пояснения се членуват с кратък член. Такава е практиката до момента, но това правило е официално формулирано единствено в учебника по български език за седми клас (1973). – Горните правила са възприети като изисквания на правописа, които при изговор не са задължителни, или по-точно – в устната форма на езика (но само в разговорния стил) се използва краткият член. – В официалния стил (когато се чете написан текст) пълният член се изговаря съ­гласно правилата. Този импровизирано изработен текст, макар да е прекалено дълъг, е лесен за запомняне, защото е изграден върху обективни принципи, включващи ясни правила, независимо от изключенията. Да не си въобразяваме обаче, че сме измислили топлата вода. Ето какво е мнението на академик Младенов по въпроса: „Съвсем погрѣшно е „правописното“ правило за пълен член в именителен падеж и кратък в останалите, защото в никой български народен говор и у никой поет това изкуствено и непотрѣбно „правило“ не намира подкрепа. Народът различава именителния падеж от останалите не по завършъка, а синтактически и по смисъл както френци, италианци, англичани и други. Народът различава и косвените падежи от именителния (сѫщо) не по завършъка, а синтактически и по смисъла, както френците, италианците и англичаните“. („Граматика на българския езикъ“ 1939) Повече нищо не можем да добавим, макар да сме коментирали същата тема и досега. А всичко казано преди близо сто години, си остава актуално и до днес. Съветите на Мирослав Янакиев За разлика от снобите, сред широките народни маси никой вече не използва пълния член, но докато все още е в сила, никак не са за пренебрегване указанията, които Мирослав Янакиев е дал. Те се изразяват в следното: 1. Срещнем ли причастия (без деепричастията) е нужно да внимаваме, защото в повечето случаи те се членуват с пълен член. Това все пак се определя от едно друго обстоятелство – наличието или отсъствието на предлози. Когато съответното причастие е предшествано от предлог, се пише кратък член, както и обратното. В такива случаи пълният член е свързан с отсъствието на предлози. 2. Ако преди или след съответния глагол е поставено възвратното местоимение „се“, свързаните с глагола думи се членуват с пълен член. 3. Попаднем ли обаче на местоименията „го“ и „му“ (във винителен и в дателен падеж) думите за които те се отнасят се членуват с кратък член. Забележка: Така стоят нещата към днешна дата. Не се отказвам от старите си публикации, а сегашната само ги допълва.

Как Нерео Роко си е представял идеалния отбор? Вратар, който спасява всички опасни удари, защитник – убиец, гений в халфовата линия, глупак – реализатор и още седем тичащи магарета. По информация на „Тема спорт“

Към казаното дотук може да се прибави още един аргумент. В Източна Румелия свободата на словото се е намирала на по-високо ниво, отколкото в княжеството. Затова писатели като Иван Вазов и Константин Величков са предпочели да живеят в Пловдив, а не в София. Прибързаното съединение (покрай всичко останало) забави демократичното развитие на страната, лишавайки го от конкуренция.

Напротив, точно обратното е. Обеззвучаването на предлозите в определени случаи е задължително, а звучният им изговор е възникнал под руско влияние.

Напълно си прав, но има случаи, когато обеззвучаването е задължително, дори и при забавен говор.

Колебанията в изговора на предлозите Кое най-много бие на очи и кое ни прави по-малко българи? Обстоятелството, че големият по обем теоретичен материал в граматиката се явява пречка за нейното усвояване в практически аспект, е отдавна установено. Така може да се обясни изговорът на един телевизионен водещ, който всеки път казва на събеседниците си „добре дошъл“ вместо „добре дошли“, наред с всички останали неправилно употребени причастия на глаголите. По същия начин той си е изградил навика да казва „флизам“ вместо „влизам“, „фнос“ вместо „внос“ и т.н. За съжаление не всички досега излезли граматики са достатъчно изчерпателни по важните въпроси, като са налице колебливи и дори противоречиви мнения. В Първи том на БАН (с червените корици) наречен още Фонетика е споменато (дори на два пъти), че е недопустимо шумова и сонорна съгласна да стоят една след друга, когато се намират в края на думата. Точно заради това всички казваме „Лидъл“ вместо „Лидл“, както често се пише и то на кирилица. Написано на латиница името е немско, а на кирилица се прилагат всички правила относно транскрипцията, защото транслитерацията в повечето случаи не е възможна. Както никой нормален българин не може да каже „Лидл“ като изпусне ъ-то, по същия начин никой не казва „Билла“ с две л-та, защото и то е нетипично за българския говор. Коментирано е всичко това само в граматиката на БАН, но колко българи са я прочели? По инстинкт обаче всички правилно изговарят подобни чужди имена, за разлика от авторите на реклами, които погрешно ги пишат, дори и на кирилица. В същия Първи том е констатирано, че предлогът „в“ задължително се изговаря като „ф“ пред гласна и сонорна съгласна: „ф окото“, „ф ресторанта“, „ф лодката“, „ф Москва“, „ф армията“. Едновременно с това се твърди, че този изговор не е единствен. Че не е единствен не може да се отрече, но би следвало да се добави, че звучното изговаряне на в-то в такива случаи е неправилно и е възникнало под руско влияние. В университета имах само един колега, който казваше: „в магазина“, „в Несебър“, „в яденето“, вместо „ф магазина“, „ф Несебър“, „ф яденето“ и той беше завършил руска гимназия. Обяснявано им е как правилно да се изразяват на руски, без да им се каже да не пренасят същите навици на български. Авторите по-нататък напомнят, че за разлика от предлозите „в“ и „от“, представките съставени от същите звуци се запазват при изговор: „влизам“, „внос“, „отливам“, „отвързвам“ и т.н. Отклоненията и в двата случая имат наддиалектен характер и се дължат на небрежност при по-бързо говорене. Въпреки това нашият слух по-лесно ще бъде подразнен ако чуем да се казва „флизам“ вместо „влизам“, отколкото „одливам“ вместо „отливам“. И в двата случая е налице грешка, но тя по различен начин се възприема. Дотук всичко е ясно. Противоречивите мнения започват с предлозите, които запазват звучността си. Такива според авторите са всички останали: „без усилие“, „без воля“, „без радост“, „без мене“, „из нивите“, „през ливадата“, „през окопа“, „пред магазина“, „над ухото“, „над морето“. Едновременно с това се твърди, че е налице тенденция към обеззвучаване на предлозите завършващи на „д“, без то да се възприема като погрешно: „пред мене“ („прет мене“) „под очите“ („пот очите“) „след Варна“ („слет Варна“) и т.н. Каква е разликата? Може би се изразява в това че „д-то“ по-лесно преминава в „т“, отколкото „з-то“ в „с“. Не е казано изрично, но би следвало да се подразбира. Представките и предлозите са морфеми от различни категории. Затова по различен начин се изговарят. За да прецениш дали да кажеш „влизам“ или „флизам“ се изискват знания, свързани с изговора на представките, а за да решиш дали да бъде „в морето“ или „ф морето“ е нужно да се знае как се изговарят предлозите. Сега обаче стигаме до различните авторски мнения. В „Граматика на българския език“ (2020) се твърди, че изрази като „грат Варна“ вместо „град Варна“ и „човек с воля“ вместо „човек з воля“ са задължителни при изговаряне. Бихме могли да се съгласим, ако не е налице една универсална тенденция, първата съгласна да се уподобява по звучност със следващата. Горните словосъчетания, могат да бъдат изговорени така, както авторът (Любомир Андрейчин) препоръчва, само с усилия на волята и при забавено темпо. С други думи, изисква се от нас нещо невъзможно. Освен това посочените тук „правила“ директно си противоречат с написаното в Първи том от граматиката на БАН. Такива са най-често срещаните проблеми с фонетиката до момента. Без да им се обръща особено внимание, достатъчни са и кратки коментари като настоящия. Така стоят нещата само откъм практическата им страна. Теорията е обширна като морето. Затова и най-добрите наши журналисти не могат да го преплуват, а пропускат правила, които са елементарни и лесни за усвояване.

На въпроса каква е разликата между синтетичните и аналитичните езици, са Ви отговорили отдавна. Но какъв точно е бил езикът на прабългарите, не знае никой, защото в съвременния език са се запазили само 15-20 предполагаеми думи, че може да са останали от прабългарите. Твърди се също така, че техният език е принадлежал към групата на аглутинативните езици, където след съответната дума се поставят не само определителните членове, но и предлозите. Всичко това са само хипотези и предположения.

Падежи не исчезли ни в болгарском языке, ни даже во французском и в англий­ском. Исчезли только падежные окончания, а старые падежи остались такими же, какими были и тысячу лет назад. Кроме того, и в русском, и в болгарском языках слово «артикль» до сих пор воспринимается как заимствованное, а в болгарском языке безусловно сохранилось славянское слово «член», которое имеет то же значение. Так, например, «определителен член» в русском языке переводится как «определённый член».

Не ни е разрешено обаче да казваме: „Коня на когото заложих, не можа да спечели състезанието“. Ще бъде: „Коня на който заложих“... Животните са одушевени предмети, но граматически са приравнени с неодушевените.

Да, като се започне с „История на българите“ (1886) от Константин Иречек. Като се мине след това през учебниците на Васил Златарски (1927) и Петър Мутафчиев (1943) и се стигне накрая до „Образуване и укрепване на Западната български държава“ (1960) от Петър Петров, все така е било в продължение на сто години до Втори том от 14-томната История на България (1981). Парадоксалното е, че автор на най-подробното изследване върху Западното царство е Петър Петров, а 20 години по-късно е решил сам да опровергава себе си. Във връзка с това Румен Даскалов написа книгата „Историографски спорове за Средновековието“ (2024) и нарече Петър Петров „съчинител на басни“.

По документи Кирил Домусчиев е собственик на „Лудогорец“ от 2010 година. Една година преди това той искаше да купи акциите на ЦСКА, но правителството на Сергей Станишев беше поставило на Александър Томов условие да ги прехвърли на Митко Гърнето. Първото желание на Домусчиеви беше да станат собственици на ЦСКА, а започнаха да развиват футбола в Разград като резервен вариант.

Втори том от граматиката на БАН, през погледа на електронния правописен речник Преходните и непреходни глаголи Граматиките по начало имат консервативна природа и нов вариант на трите тома от преди 40 години едва ли може да се очаква скоро. Но след като Правописният речник (2012) излезе и в електронен вариант, се появиха известни различия, които не може да не ни направят впечатление. В цитираното издание е даден пример с девет глагола, които тогава са принадлежали към така наречения хибриден модел, защото са се явявали и преходни, и непреходни едновременно, според това дали ще бъдат употребявани самостоятелно или с предлог. Например: „играя карти“ – преходен глагол, или „играя на карти“ – непреходен. Авторите на речника обаче са сменили методиката. Сегашното условие е свързано с това дали съответният глагол е съвместим със словосъчетанието „него го“. Примерите могат да се дадат според най-често допусканите напоследък грешки: „С това ръко­водство нашето дружество рано или късно ще фалира“. „Фалирам“ – непреходен глагол, защото е несъвместим с „него го“. Втори пример: „Нашето дружество вчера го обявиха в несъс­то­я­телност“. „Обявя“ – преходен глагол, който е съвместим с това словосъчетание: „Него го обявиха“. От споменатите в учебника девет хибридни глаголи, вече не е останал нито един. Осем са определени като преходни, а един като непреходен – „жадувам“. Така е според авторите. Аз обаче не виждам каква е пречката да се каже „жадувам го“, или „него го жадувам“, макар и в преносен смисъл, защото не ми звучи неправилно. С „играя“ примерът е друг: „Ти играеш ли го това хоро? Играя го, защо не“. Респективно: „Него го играя“. Също преходен глагол. Все пак в медийните публикации има редица случаи, когато непреходни глаголи се употребяват като преходни и това се дължи на крайно ниска езикова култура, съчетана с липсата на уважение към традициите, които са се наложили още с появяването на съответните глаголи. Свършен или несвършен вид? Пак в цитирания Втори том се споменава, че глаголите от свършен вид не могат да се преобразуват като причастия, деепричастия и отглаголни съществителни. Това е само една констатация, която едва ли е могла навремето да ни направи сериозно впечатление. Сега тя е превърната в дефиниция. Към несвършения вид принадлежат само глаголите, които имат деепричастие: пиша – пишейки; казвам – казвайки. Но „кажа“ не включва деепричастие и затова е от свършен вид. За разлика от преходните и непреходни глаголи, тук новата методика не е променила вида на нито един глагол – свършен или несвършен. Използва се за повече бързина в преценката на съответните словоформи. Други разлики между речника и учебника Във Втори том употребата на притежателното местоимение „свой“ е била задължителна и за трите лица, а сега тя се използва само в трето лице: „На своя рожден ден актьорът покани близо четиристотин гости“. (Пример от речника). Обобщителните местоимения за винителен и дателен падеж „всекиго“, „на всекиго“ са отпаднали напълно, заменени от именителната форма „всеки“. Но все пак има устойчиви словосъчетания като „за всекиго по нещо“, които са се запазили по изключение. „Излишните“ местоимения! Винаги ли са излишни, или са по-скоро факултативни? В езици като английски, руски, френски и много други, глаголите задължително са предше­ствани от личните местоимения: „аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те“. Преобладаващо е мнението, че на български местоименията се пропускат, а ако случайно сме ги употребили, това е било или по невнимание, или покрай чуждите езикови влияния. Не съм съгласен с това твърдение и ще го подкрепя с конкретен пример. В своето есе „Изповед“ Лев Толстой е използвал следното изречение: Я наивно воображал, что я – поэт, художник и могу учить всех, сам не зная чему я их учу. Я так и делал. На български аз съм го превел по следния начин: Наивно си въобразявах, че съм поет, художник и мога да уча всички, без самият аз да знам на какво ги уча. Аз така и правех. В оригиналния текст на руски, личното местоимение „я“ (аз) е употребено четири пъти, а в българския му превод – само два пъти. Но ако се премахне напълно ще се наруши целостта на текста, както и правилното му възприемане. Затова намирам за по-разумна тезата, че местоименията предшестващи глаголите имат факултативен характер, а редакторите би следвало да не ги задраскват всеки път, когато ги срещнат. Несъществуващите думи Когато се появи първото издание на големия правописен речник (1983) с около сто хиляди думи, граматиката на БАН беше вече отпечатана. Това предизвика известни разминавания. Авторите често даваха примери с невключени в речника думи. Започнах да ги подчертавам с жълто, но се оказаха прекалено много, за да се реша ги из­броявам. „Текезесе“ (с начална малка буква) беше дадена като лексикална единица с четири равностойни ударения, а „жепевагони“ и „бенебанка“ служеха като примери за думи с по три ударения. В сегашния вариант на речника се е запазила само „взаимноперпендикулярен“, като дума с две ударения. От Речника на българския език досега са излезли 16 тома, които накрая ще станат 26 или 27. В електронния си вариант обаче, той вече е публикуван от „а“ до „я“. Могат да се от­крият стотици думи, които ги има само в него, но не са включени в Правописния речник, както и обратното. Най-добре би било да се намери начин за уеднаквяване на техните съ­стави. Ще се спести ценно време, търсенето на отделни думи да се прави ту в единия, ту в другия речник. Звателният падеж – ще изчезне ли или ще се окаже по-жизнен, отколкото сме го мислели? Каквито и да са в момента актуалните разбирания относно неговата съдба, ще бъде грешка, ако написаното във Втори том се разглежда като мнение на всичките автори. А в момента точно така се постъпва. Там съответната глава е написана от Стоян Стоянов, а той твърди, че обръщения като „Марияно“, „Илияно“ и други женски имена, завър­шващи на „о“, имат разговорен оттенък, докато неутралните се употребяват без звателен падеж. Може да се добави още, че своята теза авторът я е застъпвал не от 1983 година, когато излиза граматиката, а още през 1964-та – с първото издание на неговия учебник. Не е взет под внимание различният подход на граматиките, за разлика от учебниците по история например. Там главният редактор освен че пише собствения си раздел, следи и за уеднаквяването на мненията върху целия материал. В такова колективно съчинение не е разрешено да се твърди, че цар Самуил е основал Западното българско царство, както е било в действителност, а се приема, че е продължител на Крумовата династия. За разлика от историята, граматиката на БАН са я писали 22-ма автори, като никой не е бил задължаван да се придържа към мнението на по-висшестоящия. Стоян Стоянов (по случайно съвпадение) се е оказал главен редактор на Втори том, но това не означава, че останалите автори са споделяли неговите тези по всички въпроси. Любом­ир Ан­дрейчин участва в авторския колектив, но във връзка със звателния падеж стои на коренно противоположни позиции. Плурализмът на мненията личи по различните и противоречащи си един на друг термини. В Първи том например са споменати изрази като „гласна“ и „съгласна“ (в женски род), а във Втори том в аналогични случаи се говори за „гласен или съгласен звук“ (в мъжки род). Въпрос по който различните мнения са се запазили и до днес. От съ­става на елек­тронния правописен речник личните имена са изключени и не може да се разбере какви позиции застъпват неговите автори. Чужди езикови влияния е имало още по времето на хан Аспарух и така до ден днешен. Но тенденциите, които наблюдаваме напоследък са свързани най-често с изкуствения интелект. Когато получаваме съобщения от Фейсбук, или рекламни известия от банки и търговски вериги, това не го правят хора, а роботи. Ако звателният падеж по естествен път изчезне след сто или след хиляда години, никой от нас не може да бъде сигурен дали наистина точно така ще стане. Редно е все пак да не му решаваме съдбата още отсега с непатриотични съвети. А това, което предстои да се случи, ще го коментират бъдещите поколения. Какви изненади може да ни донесе синтаксисът, очаквайте в наскоро.