Според мен ще е по-интересно, ако поставим въпроса наопаки: "Доколко християнството е допринасяло за загубата на национално самосъзнание в рамките на Османската империя".
Ако предположим, че приемането на исляма /с някои изключения/ е ставало в резултат на самостоятелно взето решение от страна на приемащия тази религия, най-често мотиви за което са придобиването на свободи и првилегии, които християните не са имали. То би следвало да очакваме, че на балканите ще се наблюдава едно сравнително равномерно разпределение на мюсюлмани. Но какво се получава: Липса на гърци-мюсюлмани, огранчен брой славяни-мюсюлмани /предимно в Родопите и Босна/ и преобладаващо мюсюлманско вероизповедание при албанците.
За да си обясним защо се е получило така мисля че трябва да си зададем два въпроса:
1. Какво е ставало с този християнин, който приеме исляма. Той продължавал ли е да бъде част от общноста в която е бил до тогава. Отхвърляла ли го е старата му общност или кръвните връзки са вземали връх над религиозните.
2. Приемайки ислама с произтичащите от това привилегии този човек, използвал ли е тези привилегии, за да се грижи за довчерашните си близки или те вече са ставали чужди за него?
Аз мисля че тези въпроси са много важни, когато говорим за ролята на църквата през този период.
На единя полюс са гърците, чиито религиозни институции са най-добре запазени по време на робството, за тях всеки приел исляма се е превръщал в чужденец. Поставен в изолация от своите той бързо губел чувството си за принадлежност към тях.
На другия полюс са албанците, за които произхода е основен, а религията само средство.
Изглежда че българите са били възприели някакъв междинен подход /може би и заради отслабената църква/ в отножението си към сменилите вярата си сънародниц. Подход който след освобождението се е доближил много до гръцкия. С което пък може да се обясни факта, че помаците се интегрираха много по лесно в турското общество отколкото в българското.