Приятели и колеги,
Какво мислите за следната статия, на границата между еволюционна биология/екология, философия и космологични сценарий на нашата Вселена?
http://physnews.blog.bg/viewpost.php?id=180313
Предварително благодаря на всички!
За всеки случай, ако на някой не му се щрака по линкове, ето текста (без картинките и уравненията) :
Генезис на еволюционните механизми при разумните биологични многобразия и влиянието им върху екосистемите и ландшафтната сфера
Резюме. Представяме ви работна хипотеза за наличието на цикли на развитие и/или унищожение при разумните билогични многообразия и техните взаимодействия с околната среда. Оказва се, че тези цикли са следствие от по-широкообхватен физичен закон, свойствен на цялата Вселена, както и заключението, че са породени от нейната еволюция.
Неминуемо следствие е наличието на еволюционен стадий и серия от цикли с почти пълна анихлиация и деструкция на биологичния вид като цяло и на присъщите му екосистеми, а ако това не се случи, то следва период на изключително бързо развитие към качествено ново състояние. Предполагаме, че това е нашето място като разумен вид в момента.
Обсъждаме нов подход към геоекологията и проблемите на съвременната цивилизация. Стремежът към деструкция и цикли, от евентуално унищожение към бързо развитие, представлява физичен механизъм, който трябва да бъде разбран и заобиколен, за да се избегне неминуемия колапс на нашата цивилизация във все по-бързо наближаващ момент от времето. Мерките, които се взимат, трябва да се адресират към тази неотменна част от природата на вида, не само към действията, породени от нея.
Подобен вид механизъм е евентуално присъщ и може да се очаква и при други разумни видове, независимо от тяхната среда на обитание или от конкретното биологично проявление и специфична еволюция.
I. Увод
The eternal mystery of the world is its comprehensibility.
Albert Einstein
Последните години на миналия век поставиха и подчертаха необходимостта от по-дълбоко и пълно изследване на екологията и нашето влияние върху нея (1). Множество пулбикации и публични дебати доведоха до вземане на глобални научни, политически и социални решения за корекция на щетите, нанесени от homo sapiens върху Земята. Постепенното прерастване на чистата екология (Е. Хекел, 1866) към относително съвременните й трактовки (Ю.Одум, 1986) и появяването на понятия като биоекология, геоекология и пр. показва видимото разширяване на научния кръгозор и желанието да се потърсят отговори, третиращи планетарните еволюционни механизми. Естествен и логичен момент в това търсене е и мястото на антропогенното присъствие с цялото си непосредствено и опосредствано многообразие.
В светлината на последните научни тенденции за търсене на методи и начини за достигане, а впоследствие и заселване, на други планети, е немислимо да не обърнем по-дълбоко внимание на въпроса защо и по какъв начин се обуславя взаимодействието между едно разумно биологично многообразие, каквито сме ние самите, и планетата, в която то се е развило. Жизнено важно е да разберем природните механизми, които „управляват” развитието – от възникване до изчезване, на разумния вид.
Възможно ли е, в процеса на своята еволюция, една разумна цивилизация да преминава неминуемо през етап, част от своеобразен цикъл, в който деструкцията и анихилацията на разумния вид, заедно (дори е желателно) с планетата-среда, да е неизбежно или поне, като механизъм да е толерирано от природата?
В такъв случай се поражда въпросът как възниква и какъв би бил основният механизъм, който следва да е присъщ не само на един разумен вид като нас, а и на евентуалните аналогични подобни разуми, развили се незадължително на същата био-основа като процеси, например вългеродна форма на живот плюс ДНК репликатори, но задължително следващи подобни еволюционни механизми.
II. Общи данни и предпоставки
Разумните биологични многообразия, които населяват Вселената, са факт – ние сме тук. Дали е възможно да има други разумни цивилизации е широко дискутиран и уместен въпрос. Преди обаче да търсим начини и методи на поведение на различни разумни видове, нека се спрем на нашия като сравнително добре изучен пример.
Поведението на един индивид принципно е невзъможно да бъде предсказано в достатъчно добър доверителен итнервал, но статистически, при увеличаване на популацията, това е възможно и напълно приложимо. Следователно трябва да разглеждаме и извеждаме основно статистически закономерности – например ще се интересуваме не от психология на индивида, а от психология на тълпите, не от лични стремежи, а от глобални, които в по-голямата си част представляват неосъзнати методи на поведение, т.нар. еволюционно детерминирани поведенчески механизми. Тук се появява възможността да се получи помощ в анализа от нелинейната динамика, която е модерна наука и е по-известна като теория на Хаоса (7). Тя определя статистическото развитие на нелинейни динамични системи, които са силно чувствителни към началните условия – такава система е например Вселената спрямо условията в сингулярността на Големия Взрив – особената точка, от която е започнала нашата Вселена.
Човешката общност, а и всяко друго многообразие, е подвластно на вселенските закони. Интересното факт е, че ако при всякакави параметри на началните условия, дори и с диференциално малки разлики между състоянията, се получават коренно различни еволюционни картини, никакво предсказание във физиката не би било принципно възможно, освен в най-идеализирани, напълно лишени от реална съпоставка случаи (да си припомним за Демона на Лаплас и детерминизма). Оказва се, както показва например Едуард Лоренц (11), че макар и многобройни, практически безкрайни, различните възможни състояния се разпределят в областта около един или няколко атрактора, съответстващи на най-вероятното гранично или гранични състояния. Именно тази методика позволява предсказването на времето, разпределението на пътниците по летищата и, както може и да се очаква, разпределението на действието на биологичните многообразия върху самите тях (обратна екологична връзка), а и върху околната среда. Това действие винаги води до усложняване и нарастване на комплексността (2), а сътоветно и на ентропията на системата(13;16).
Приложенията на нелинейната динамика са многобройни (7), но съществуването на атрактор е важен структуроопределящ елемент. Въпросът при хората и нашата цивилизация е: какъв е атракторът като събитие – в чисто исторически, „изживяващ” субективен план за наблюдатели, каквито сме иие.
Ще покажем, че с огромна вероятност, това е точка, в която цивлизацията е много близко до своето унищожение. Това състояние е напълно нормално и „a priori” не може да бъде избегнато без специфични усилия, насочени към по-дълбокото разбиране на самия механизъм и неогвото отместване в друга посока (друг еволюционен атрактор). Нещо повече, този механизъм е част от самата механика на Вселената и по-дълбокото му изучаване неминуемо ще доведе до по-добро разбиране на много други, напръв поглед несвързани научни дисциплини (17).
Казаното дотук относно еволюцията на биологичните многообразия не винаги е толкова силно изразено при произволен вид. Нека не забравяме, homo sapiens има и още една съществена харкатеристика – той е разумен вид. Съществуването и причинността на разума е огромен, засега непреодолим, физичен и философски проблем – досега не е известна ясна дефиниция на самото понятие разум (както и впрочем и определение за понятието живот). Възможно е да разглеждаме като разумен всеки вид който действа така, сякаш усеща (измерва) времето, т.е. разумът и времето са неразривно и симбиотично взаимосвързани. Ние усещаме времето, но това не е нужно да важи за другите (неразумни) видове. Времето, от своя страна, може да се представи като усещане за необратимото нарастване на количеството хаос в една система т.е. нарастването на нейната ентропия (17 и реф. вътре). Това усещане на индивида или групи индивиди се отнася с пълна сила и еднозначно, както за всеки ландшафт, така и за всички съподчинени разнорангови земни планетарни системи.
Разумът не възниква, не се заражда, в нито една научна теория или философия, като необходимо следствие. Дори интуитивното ни схващане и перцепция за разум не се изискват от физичните закони (8). Вселената съществува напълно добре и без нас. Разбира се, това важи само и единствено ако приемем, че Вселената е еднократна и приключва веднъж завинаги. Тогава разумът наистина е напълно излишен.
Но разум възниква и това е емпиричен факт - ние познаваме поне един разум (нашия) и е логично да приемем, че разум може да възникне самопризволно навсякъде (9). Всъщност, можем да твърдим, че разум възниква спонтанно навсякъде, където е възможно (10). Дори, както ще покажем, възникването на разум е задължително условие за еволюция и следствие на по-дълбок еволюционен механизъм.
Ако приемем, че наистина Вселната ще приключи по един или друг начин своя жизнен цикъл и ако допуснем, че в нея има присъщ целеустремен еволюционен двигател, или механизъм, който я направлява към бъдеща еволюция (независмо каква е тя), то тази еволюция ще трябва по някакъв начин да „премине”, да „пропътува” през сингулярността в края на Вселената и ще трябва да разполага с метод да изведе бъдещата Вселена от метастабилното сингулярно вечно непроменимо състояние. Това е т.нар. космологичен проблем за сингулярността. Възниква въпросът по какъв начин ентропията ще се максимилизира до това състояние и как впоследствие може да бъде заобиколена преградата?
Да допуснем, че такава функция има Разумът, независимо от своя вид, форма или специфично проявление. Разумът е „призван” да максимализира хаоса (ентропията) в своята система и достъпните му подсистеми по най-бързия възможен начин, за да създаде предпоставки за по-устремена еволюция на самата Вселена (крайна цел). Директно следствие е теоремата, че всяко едно многообразие ще се стреми към по-комплексна форма до достигане на разум, което се обуславя от факта, че по този начин то би било по-адекватно в своите действия, увеличаващи ентропията, тоест по-бързо (в еволюционен смисъл) ще увеличава хаосът. Следователно това състояние на вида е по-вероятно и ще се случва статистически по-често (2). Необходимостта от еволюция е логично и тривиално следствие, което е емпирично наблюдавано, ала трудно за обяснение и формулировка.
Нека разгледаме какви доказателства имаме на базата на нашия опит. В исторически план всяка една цивилизация се стреми първо към приспособяване, а после и към промяна на околната среда, която обитава. Всяка една промяна независимо от вида си, натоварва ландшафтната сфера и увеличава необратимо ентропията на околната среда. Тогава можем да очакваме, че такива промени ще бъдат чести и ще се случват във всеки вид, разумен или не, и във всеки етап на историята. Доказателства и сведения за това има в многобройни исторически извори и изследвания върху развитието на различни биологични видове. Дори самата еволюция на звездите, галак-тиките, а и на самата Вселена, преминава през подобни етапи.
В природата са известни четири фундаментални взаимодействия – гравитационно, електромагнитно, слабо ядрено и силно ядрено взаимодействие. Динамиката на нашата Вселена се определя от тези четири фундаментални сили. Движението на галактиките и звездната еволюция също показват характеристики, че те се стремят към увеличаване на своята ентропия чрез увеличаване на комплексността си. При среща между две галактики се получават значими последствия, които са обект на широка дискусия. При звездите (напомняме, че при определен етап, например при формиране на свръхнова, или при преминаване на звезда през ивицата на нестабилност), тези промени стават рязко и на порядъци по-бързо отколкото е времето за престой на средностатистическа звезда върху главната последователност, където лежат повече от 90% от всички звезди, включително и Слънцето. Позицията и еволюцията на Слънцето, както и развитието на живот в околността му по никакъв начин не е и не може да бъде привилигировано или уникално събитие.
Един природен закон или механизъм следва да бъде валиден за целият обем на Вселената, а не само за единични подсистеми. Нека разгледаме къде сме поставени в Космоса и къде е нашето място в „хармонията на световете” (12).
IIA. Нашето място във Вселената
Съществуват поне няколко механизма, които определят развитието на Вселената и нейната еволюция и показват еднозначно, че е необходимо да съществува метод, който увеличава ентропията в системата, за да може да обезпечи цикличността и възпроизвеждането на всеки следващ цикъл. Единственото допускане дотук е, че еволюцията е циклична.
1) Закон за нарастване на Ентропията
В една затворена система ентропията S ще нараства необратимо, докато достигне своята максимална стойност, и това състояние е метастабилно за период време t= ∞ (13). Състоянието с S=Smax e това, в което енергията е минимална, т.е. това е най-вероятното състояние и всяка една истински затворена физична система ще се стреми (необратимо) към него. Няма причина Вселената да е изключение – освен това Вселената е най-малката истински идеално затворена система, която съществува.
Ентропията е мярка за хаоса, а впоследствие и за информацията, или липсата на такава, в една система. В Космологията например е известен т.нар. проблем за ентропията: А.Линде, създателят на хаотичната инфлационна космология, показва (3), че ентропията на Вселената е поне 1089 (3;4). Как и защо е толкова голяма предстои да се разбере, но засега нашите теории са безсилни. Разбира се, във физиката доскоро нямаше място за т.нар. „тъмна енергия”, която коренно промени стандартните еволюционни сценарии.
2) Космологични еволюционни сценарии
В момента има два различни равновероятни теоретични сценарии за бъдещето на нашата Вселена. Еволюцията на Вселената се определя от борбата между началния тласък на разширението и гравитационното притегляне (5). Сегашната степен на разширение е измерена чрез константата на Хъбъл, докато гравитационната сила зависи от плътността и налягането на материята във Вселената.
Съдбата на Вселената се определя от плътността на материята и веществото (енергията) в нея. Ако плътността на Вселената е по-малка от критичната плътност, тогава Вселената ще се разширява вечно. Ако плътността на Вселената е по-голяма от критичната плътност, гравитацията евентуално ще надделее и Вселената ще колапсира обратно в себе си - това е така наречения „Голям срив”.
Според последните наблюдения на далечни избухвания на свръхнови от тип IА, Вселената ускорява своето разширение (6) . Това предполага съществуването на форма на вещество (енергия) със силно отрицателно налягане, аналогично като действие, но с обратен знак на космологичната константа, въведена от А. Айнщайн, за да направи Вселената статична. Тази форма на вещество често се нарича „тъмна енергия”, dark energy, и определя ускорителното разширение на Вселената и диктува нейната бъдеща еволюция.
Тъмната енергия играе значителна роля за еволюцията на Вселената. Нито една физична теория до емпиричния факт и наблюдение на ускоряващото се разширение не предричаше тъмната енергия. В момента има голям брой общоприети доказателства (6) за това, че средната плътност на материята е равна на критичната, което означава, че наблюдаемата Вселена е пространствено плоска.
Приблизително 0,3 от тази плътност се пада на материята с ниско налягане, повечето от която е небарионна „тъмна материя” (0,26), докато 70 % са „тъмна енергия” с отрицателно налягане. Ако това е вярно, тогава Вселената ще продължи да ускорява своето разширение. Нейното бъдеще обаче зависи от причините, породили появата или по-скоро активирането на тъмната енергия и бъдещото поведение на Вселената при наличие на този факт, който действа като отрицателно репулсивно налягане. Какви са сценариите за бъдещето на нашaта Вселена?
Фигура 1. Еволюцията на Вселената до сегашния момент t = 14.109 г. чрез стандартен модел на Голям Взрив плюс инфлация е представена схематично:
Математически, бъдещият молел за еволюция на Вселената зависи от Ω, т.нар. параметър на плътността, който се дефинира като отношението на сегашната плътност ρ към критичната ρс и може да бъде изразен чрез фундаментални величини:
(1.1)
Тук G e гравитационната константа, а H е константата на Хъбъл, определяща разширението. Константа на Хъбъл е функция на времето, докато G, поне след условията на Големия Взрив е истинска константа.
Фигура 2. В зависимост от стойността на Ω и съдържанието на материята/енергията във Вселената, имаме следните възможни варианти, представени графично:
Фигура3. Или по-подорбно при наличието на материя + тъмна енрегия, за да отразим и съвременнoто състояние, където с изключително добра точност Ω = 1:
IIB. Съдбата на Вселената. Цикличност.
Какво означават тези сценарии? Или Вселената ще се разширява безкрайно, докато всички процеси изстинат и замрат, или ще се достигне обратно състояние, аналогично на началното, което обаче ще е метастабилно за безкраен период от време – състояние с максимална ентропия т.е. на максимален хаос и минимална енергия. Такова състояние не може да се възпроизведе самопроизволно, освен при наличие на външна сила.
И в двата случая за еволюция след края на Вселената не може и да става дума, но в модела за Големия Срив или, по-точно, в модела за Циклична Космология, може да има пролука, която да позволи от това състояние да се породи отново друг голям Взрив. Цикличните сценарии представят идеята, че Вселената има цикли на живот/смърт. Тази идея е твърде интересна – именно тя поставя очертания на отговора защо изобщо има разум и какво би било неговото поведение – именно това, което се опитваме да проверим и изведем..
Разбира се, съществуват и доста други нерешени проблеми, които могат да бъдат обяснени с идеята, че еволюцията на една система като Вселената и всички нейни подсистеми, преминaват през стадий на почти пълна деструкция с максимален хаос. Впоследстиве, от определени структури, самопородени в процеса на достигане до това максимално ентропирало състояние, се ражда или по-точно се случва следващия еволюционен етап. Забележете, че тук отсъства всякаква идея за създаване ad nihilo, което решава и доста теологични спорове, макар че въвежда външно взаимодействие.
Основна теза е, че еволюцията на всяка една система не е плавна, а е диференцирана, стъпаловидна. Подобни примери срещаме в различни дисциплини:
Еволюционната биология и развитието на всеки вид, което става скокообразно
Развитието на дадена цивилзиация - стъпаловидно, направлявано от различни научни идеи, които често се случват хаотично на достатъчно голям брой места, след което следва рязък кратковременен период на изключително бързо, дори екстремно, развитие. Подобен период, или няколко подобни, водят до сътресение и или последващо заличаване на цивилизациите, които са достигнали определено ниво на сложност, или качествен нов еволюционен скок. Такъв феномен следва да бъде общ за всички разумни видове.
Всеки един аспект на нашия свят среща огромен период на бавно развитие, плато, търсене, натрупване и след това рязък качествен скок към ново ниво.
Разумно е да предположим и, че такъв механизъм важи и при еволюцията на Вселената и можем да очакваме определен вид цикличност да бъде заложена като природен закон. Естествено, строгото математическо моделиране ще бъде изправено пред проблема как да включи разума и нелинейността в своите уравнения. Възможно е да се наложи въвеждането на качествено нов дял в математическия ни апарат.
За пълнота ще отбележим няколко примера за циклично поведение с които илюстрираме значението и широката употреба от Природата на този принцип, без да претендираме за изчерпателност: кръговрата на веществата, цикълът живот-смърт, преобразуването на енергията и запазването й в рамките на една затворена система. Еволюцията на социалните механзими също е циклична с възвръщане към определени идеи, а социологията и науката за статистическо описание на поведението на големи групи от индивиди би била немислима без подобни закономерности.
II. Разум, еволюция, екология, геоекология
Формулирахме твърдение, че Разум възниква наявсякъде където е възможно като физична необходимост в процеса на еволюция. Разумът не е случайна величина или някаква стохастична флуктуация, той е плод и израз на вътрешен механизъм, дълбоко и неразривно свързан с Вселената.
Как може да изследваме нашия разум. Нека обърнем внимание на постиженията на различните цивлзизации - родени, същестували и загинали преди нас. Забелязваме огромно сходство в развитието: последователни етапи на раждане, прогрес, все по-голяма социализация, комуникация и преобразуване на околната среда, съчетана неизменно със завладявнае и преформиране на все по-големи области нови територии и, след определен период от време, неминуем колапс – било то на базата на преобладаващо външни или вътрешни причини, които изглеждат различни и независими за различните цивлизации.
Ала тези процеси не са случайни и независими периоди на смърт на една или друга култура поради външни сили! Ако има механизъм, какъвто ние търсм, който „направлява” разума към създаване на повишена ентропия навсякъде, където е възможно, с максималната възможна скорост, то това състояние на колапс и залез на дадна цивилзиация е чисто и просто историческа необходимост, тривиален етап от еволюцията на всяка една цивилизация, включително и нашата.
При еволюция на цивилизацията имаме повторение на определен механизъм на статистическо и социално ниво, така както при еволюцията на зародиша например имаме повторение, в определена степен и с доста по-голяма скорост, на еволюцията на вида. Колкото повече се увеличава видовото разнообразие, толкова повече расте и хаоса, следователно цивилизацията ще се стреми все повече и повече да „прогресира”, увеличавайки хаоса. Естествено, това също се наблюдава в природата и самите ние сме адекватен пример.
Най-големите, кардинални промени на околната среда, са присъщи и свойствени само на разумните видове, защото те могат за кратки периоди от време да увеличат хаоса в своята и съседните еко-системи на десетки порядъци (историческа справка – атомната бомба и нейното колослано въздейстиве). Следователно такива видове ще бъдат толерирани в своето развитие и ще придобиват все по-голямо разпространение, стига да преминат през определени точки, където вероятността за тяхното пълно заличаване нараства застрашително. Пример за това е нашето развитие; нещо повече – казаното означава, че и други подобни (разумни) видове също ще бъдат толерирани и, ако споделят една и съща екологична ниша, то конкуренцията между тях ще избере по-адекватния, по-добрия т.е. онзи вид, който по-бързо и ефкетивно ще може да увеличава хаоса.
Директно следствие е да очакваме, че неминуемо съществуват и ще се появявят други видове, клонящи към разум. Определено можем да очакваме, че те също ще минат или в момента преминават през подобни на нашето състояние етапи, независимо от биологичната форма на конкретното разумно многообразие – била тя въглеродна или не. Можем да очакваме поява или да забележим наченки или предпоставки за оформяне на следваща разумна цивилизация и на нашата планета, или над земята или, защо не, и под водата.
Нарастващата все по-голяма способност на нашия вид за манипулация на средата – скоро и на извънпланетарно ниво, отново поставя на централно място нашето екологично дейтвие и резултатите от промяната на средата. В извънпланетарен аспект вече ще говорим за нарастване на хаоса, така че следващата точка на потенциална деструкция на цивилизацията, ако избегнем колапса в близко бъдеще с потенциал за унищожение на собствената си планета, ще е, в случай, че се развием като агресивна колониална вирусоподобна космична инфекция, вероятен потенциал за заличаване на цяла една зведна система.
Нещо повече - ако има други разуми, те вероятно също действат (по-голямата част от тях), пак подчертаваме незсъзнателно и статистически, по подобна схема. Дали обаче можем все пак да познаем и да осъществим контакт с различен по биологчна реализация разум, или ако видим, че такъв се заражда, е плод на следваща публикация.
Всъщност, получихме една обща характеристика на Разума като механизъм, който подпомага нарастването на ентропията в една система чрез статистическите дейстивя на дадено биологично многообразие, което може да бъде наречено разумно. Това ознава, че ние знаем към какво ще се стреми един нов разумен вид. Можем да очакваме, че всяка една нова разумна популация ще бъде агресивна. Такива сме и ние в мометна към самите нас и към нашата планета. В бъдеще ни предстои да срещнем цялата Вселена.
Знаейки и разбирайки по-добре какви сме ние, можем да променим самите себе си. А чрез промяната в нас – да сътворим ново бъдеще за Земята.
V. Заключение
Всеки вид увеличава необратимо комплексността и ентропията на своята околна среда. Вид, способен да създава по-бързи и по-комплексни изменения, в смисъл на нарастване на хаоса, е толериран в своето развитие, като това не изключва, а дори предполага, междувидовата конкуренция и/или симбиоза.
Най-ефективният преход за еволюцията и достигане на максимален хаос е чрез пълна деструкция или възможно произволно близко състояние до пълно унищожение на вида като цялост и на породилата го околна среда, включително и съседните области. Вид, който го прави по-пълноценно, ще има предимство. Разумът е механизма, който максимално бързо променя и увеличава хаоса в своята екологична ниша, обезпечавайки функционирането на еволюционния принцип.
При такъв сценарий в еволюцията на вида, особено на разумния вид, ще съществува стъпало, в което той най-вероятно ще унищожи, независимо съзнателно или не, максимална част от обкръжаващата го среда, най-вероятно заличавайки и себе си включително. В случай, че видът успее да прескочи това стъпало, то той ще се модифицира качествено и ще бъде подложен на разък еволюционен скок, глобално увеличавайки способностите си за контрол на ентропията на по-всеобхватно извънпланетарно ниво, създавайки предпоставки за бъдещ изход от проблема на сингулярността в цикличните косомологии.
Вземайки мерки за справяне с екологичната криза, ние, хората, не се опитваме само да променим и повлияем на човешките си действия – всъщност ние искаме да разберем механизма, който провокира тези действия и изисква това стъпало на най-вероятно унищожение в нашата история. Стъпало, историческа необходимост, която ни предстои. В такъв случай ние се опитваме да променим нещо много по-дълбоко – самата човешка природа и породилите я закономерности. Пътят към това е по-добро, пълно и интердисциплинарно разбиране на науката, на Вселената и на нас самите.
Литература
1. An overview of the climate change problem, Stephen Schneider, University of Stanford, 2005. e-link: http://stephenschneider.stanford.edu/Clima...teFrameset.html
2. Increasing morphological complexity in multipleparallel lineages of the Crustacea; Sarah J. Adamowicz, Andy Purvis, and Matthew A. Wills; Proc. Natl. Acad. Sci. USA, 10.1073/pnas.0709378105;
3. A.D. Linde, Particle Physics and Inflationary Cosmology (Harwood, Chur, Switzerland, 1990).
4. Inflationary Theory versus Ekpyrotic/Cyclic Scenario, А. Linde, 2002
5. Topics in Cosmology, Robert Brandenberger, 2007
6. Reprot by the ESA-ESO working group on Fundamtental Cosmology, 2007
7. Теория на Хаоса, акад. Стойчо Панчев
8. Самоосъзнаващата се Вселена, Амит Госвами
9. The Francis Drаке Еquation, Seti, http://www.activemind.com/Mysterious/Topic...e_equation.html
10. Universe, Life, Intelligence, I.S. Shklovskii
11. Природата на Хаоса, Е. Лоренц
12. Космос, Карл Сейгън
13. Термодинамика и Статистическа Физика, Ландау и Лифшиц, в 2 тома
14. Quantum Bounce and Cosmic Recall, Alejando Corichi, Parampret Singh, 2008
http://arxiv.org/pdf/0710.4543v2
15. Vaas, R. (2006): Dark Energy and Life's Ultimate Future http://arxiv.org/abs/physics/0703183
16. The Four Basic Mechanisms of Complexity Increase in Evolution, Yong Fu
http://arxiv.org/ftp/arxiv/papers/0712/0712.0462.pdf
17. Does a Computer have an Arrow of Time?, O. J. E. Maroney
http://arxiv.org/pdf/0709.3131
