Символиката на сърцето от Адам и Ева до Иванчо и Марийка
Символите (от гръцки σύμβoλoν) са знаци, рисунки, които представят в съкратен вид същността или значението на даден предмет, събитие или идея. Те са трудно за разбиране изразно средство. Макар понякога да изглеждат като таен и неразгадаем език, символите могат да бъдат разглеждани и тълкувани на много различни нива. Днес символите и мотивите от отминали културни периоди са се смесили и свързали по много нови начини. И тъй като светът ни става все по-здраво свързан и културните различия все по-разбираеми, символистичните и художествените елементи до голяма степен се припокриват. Някои от символите, които виждаме, особено тези, които непрекъснато ни се набиват на очи, с течение на времето са изгубили значението си. Предишните цивилизации използвали силата на символите предимно в изкуството си, което било неразделно свързано с техните вярвания за такива важни неща като раждането, живота и смъртта. Те използвали конкретни преживявания, за да създадат символи с огромно значение, някои от които са достигнали и до нас.
Пример за такъв символ, оцелял от Древността до наши дни, но с изменена употреба, е сърцето. То вече е превърнато в чист символ и многократно надхвърля физическия си смисъл. Всъщност употребата на това понятие от хората, почти никога няма нищо общо с физическия орган, като за това пак могат да се дадат безкрайно много примери, и то не само от литературата и изкуството въобще, но и от сферата на разговорната реч. Така например във всекидневието казваме ”разбито сърце”, което няма нищо общо с физическото състояние на този анатомичен орган, а единствено с чувствата на човек. Други преносни употреби на думата могат да се намерят в изрази като от все сърце, дама на сърцето, златно сърце, с ръка на сърцето, с широко сърце, с чисто сърце, боли ме сърцето, мед ми капе на сърцето. Дори в тълковния речник то е представено не само като централен орган на кръвообращението, но и като способност да се чувства и разбира, като съвкупност от душевни качества и символ на човешките преживявания. Точно оттук идва феноменът за символиката на сърцето- то олицетворява живота, връзката между телесното и душевното, тленното и святото.
Тя намира своето място още в Библейските пророчества за Световните царства. Орловите крила символично представят бързината и мощта, с която Навуходоносор е завладял тогавашния свят (виж Ез.17:3; Ав.1:8). После настъпва промяна. На чудовището се дава "човешко сърце" и то се облагородява. "Първият звяр приличаше на лъв и имаше крила на орел. Гледах, докато се изскубаха крилата му и стана от земята, и застана на краката си като човек, и му се даде човешко сърце." (4 стих). Това особено силно се забелязва в поведението на последния цар на Вавилон - Набонид. Открита е неговата молитва за сина му Валтасар: "А в сърцето на Валтасар, моя първороден син, потомък на моето лоно, вложи страха пред твоето възвишено божество, за да не извърши никакви грехове и да получи достатъчно блага от изобилието на живота". В Библията често се среща изразът "мислеше в сърцето си"( Бит.6:5; Ис.14:13 и др.), което показва, че става дума за емоционално-мисловната дейност на човека. Някои религиозни също използват сърцето като символ, почти догматизиран: говори се за „сърцето на Иисус”. Срещат се в изобилие изображения на Христа със сияещо сърце на гърдите. Често пъти то е в един твърде натуралистичен вид, близък до анатомична рисунка. И атеистите използваха сърцето като романтичен образ на (безсмислена) всеотдайност. В Свещеното Писание на много места се говори за сърцето, но по начин, който ни се вижда странен поради нашето неведение. Например, сърцето там може да бъде място за помисли: „От сърцето на човека излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, любодеяния, кражби, лъжесвидетелства, лъжеучения” (Мат. 15:19). Все прояви, които ние обикновено считаме за произлезли по-скоро от разсъдъка, отколкото от сърцето.Божествените слова ни учат, че сърцето е и място, където човекът беседва със себе си, при това не само духовно извисеният, но и нечестивият: „Рече безумец в сърце си” (Пс. 13:1). А в 50-и псалом св. цар Давид се моли: „Сърце чисто създай в мене, Боже”. Сърце, а не интелект, не ум човешки! И по-нататък: „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. „Блаженствата” провъзгласяват, че чистите по сърце ще видят Бога (вж. Мат. 5:8) - каква по-голяма награда?
Всъщност символът на сърцето е познат на човечеството още 3000г. пр. Хр. и произхожда от историята за Адам и Ева. Смокиновите листа, с които телата им са прикрити, символизират едновременно похотта и невинността им. Според мнозина изборът за смокиновите листа не е случаен, а се опира именно в сърцевидната им форма.
Този мотив се повтаря и по-късно в гръцката и римската култура. Запазени и реставрирани фрески, накити и скулптури говорят, че бръшляновите, смокиновите и лозовите листа свидетелстват за вечната и неугасваща любов.
Египтяните също съзрат в сърцето нещо повече от мускул, който снабдява организма с кръв. За тях сърцето е център на емоциите и разума. За египтянина в сърцето са заключени всички добри и лоши дела, извършени приживе. То е не само вместилище на жизнената сила, но и източник на добрите и лошите мисли, а понякога – олицетворение на съвестта. След смъртта, нa церемония се анализират делата. Церемонията на претеглянето на сърцето решава дали на покойния ще се даде право на живот в отвъдното. Умрелият се въвежда в Съдебната зала от Анубис. Сърцето се поставя на везна, като от другата страна се поставя Перото на истината на богинята Маат. Анубис извършва претеглянето. Тот записва показанията. Бог Хор отвежда покойния до владенията на Озирис ако сърцето е по-леко от перото на Маат (ако приживе е правил повече добри дела). Демонът Аммит, "Сърцеяда" - полукрокодил, полулъв, полухипопотам - изяжда онези, чиито сърца са по-тежки от перото, лишавайки ги от право на живот в Отвъдното. Други разкази твърдят, че след смъртта на човека се полагат особени грижи за съхраняването на сърцето. Мумифицират го отделно и го съхраняват заедно с белите дробове в специален съд – канопа – който е под защитата на бога с глава на чакал Туамутеф. Още в Древността запазването на сърцето е смятано за най-важния погребален ритуал. Затова в Книгата на мъртвите е въведен текст, чието произнасяне дава възможност на покойника да получи сърце в замяна на това, което му е отнето при мумифицирането. Текстът гласи: ”Да бъде моето сърце с мен в Дома на Сърцето! Да бъде моята гръд с мен в Дома на Сърцето! Аз ще позная своето сърце, аз ще овладея своето сърце и ще придобия сила, за да правя всичко, което е угодно на моя Ка. Моята душа няма да бъде затворник на тялото при портите на подземния свят и аз ще вляза в света на боговете!” Древните египтяни вярват, че след произнасянето на тези думи, мъртвецът получава сила да влезе в задгробния свят. А когато обладява власт над своето сърце, тогава то, душата му и неговият двойник Ка, ще могат да отидат където поискат. С времето възгледите на египтяните се разширяват и започват да описват сърцето като символичен трон на душата, вярата и мъдростта.
Съществуват различни известни или не дотам познати легенди за силата на чистото сърце. Така например сърцето на еднорога, познат като благородно и невинно същество, има лечебни свойства и затова митичното животно е прието като емблема на аптеките.
Древногръцката митология приема сърцето като животворен символ. Според един мит Дионис е син на Зевс и Персефона- владетелката на подземното царство, или на Семела. Ревнивaта Хера отново се опитва да убие детото, този път като изпраща титаните да го разкъсат, като го примамят с играчки. Титаните се страхуват, че Дионис ще наследи трона на Зевс и го преследват. При това Дионис претърпява различни метаморфози - превръща се в лъв, бик, козел, пантера и др. Титаните го разкъсват и изяждат части от тялото му. Зевс изпепелява с мълнията си титаните и от техния прах се раждат хората. Това схващане е основа на Дионисовите мистерии, тъй като се смятало, че във всеки човек е заложена частичка от Дионис, тоест божествена същност. Атина и Деметра успяват да спасят сърцето на малкия Дионис. Зевс използва сърцето, за да възстанови тялото му, като го поставя в утробата на Семела. Оттук и наричат Дионис "дважди роден". Някъде се казва, че Зевс дава на Семела да изяде сърцето на бебето, за да забременее.
Може би още тук, макар и бегло, е докосната идеята за майчината обич и сърце. Доказано е, че бебетата, още преди да се родят, в корема на майка си, имат много добър слух и чуват ударите на майчиното сърце. След раждането, когато сучат или са върху майка си, те продължават да чуват биенето на сърцето й това ги успокоява. Пулсът на новородените спада с 10 удара, само от поставянето им върху майка им. Така майчиното сърце става символ на майчината любов.
В любовната лирика от 12-ти и 13-ти век все по-често се споменава бръшляна, който скоро е обагрен в червено. Сам по себе си цветът се приема и до ден днешен като символ на любовта, живота, кръвта и страстта. Католическата църква допринася много за разпространяването на символа. Той бил въведен в Хералдиката, а пред 15-ти век той е поставен и върху френски и италиански карти за игра .
Формата на сърцето за първи път се появила самостоятелно през Средновековието. То наподобявало пирамида или конус, но по-заоблен и обърнат с острия си връх надолу. Такова, каквото ни е познато днес, сърцето за първи път било изобразено през 1100г. в Англия в опит контурите на заоблената женска гръд да се обрисуват по-живописно.
Оттогава до ден днешен този символ може да бъде открит навсякъде. С времето той е приет като знак за искрената обич, чистата любов, която идва от душата, силната емоционалност. Векове наред той е пропит в изкуството и литературата. Например в едно свое изказване американският писател Уилям Фокнър казва следното: ”…младият човек, който пише днес, е забравил проблемите на човешкото сърце, влязло в схватка със себе си – единствено от тях се ражда добрата литература….Той трябва наново да ги научи…. лишавайки своята професия от всичко друго, освен от старите истини и неизменности на сърцето, древните всеобщи истини, без които всеки ред е евфемерен и осъден: любов и чест, жал и гордост, състрадание и саможертва. Не направи ли това…неговите тъги не откликват в ничие сърце, не оставят никакъв белег. Той пише не за сърцето, а за жлезите.” (”Американски есета”,т.1-с.279-280). В приказката си „Рождения ден на инфантата” Оскар Уайлд разказва за едно джудже, което не знае колко е различно, по-ниско и грозно от околните, докато един ден случайно съзира образа си в едно огледало и сърцето му се пръсва от мъка от жестоката истина. Тук е интересно да се отбележи и това, което Платон пише в ”Тимей”: ”…Тимей преминава към обяснението на двете души в човека- едната безсмъртна, другата смъртна, едната сътворена от Бога, другата от боговете…. И като смесили всичко това с неразумно усещане и със заемащата се с всичко любов, те (боговете) оформили по законите на необходимостта смъртния вид душа. Безсмъртната душа е в главата, смъртната в гърдите.” (от ”История на западната философия” на Бъртранд Ръсел). Явно т.нар. от Платон ”смъртна душа” е сърцето. Антоан дьо Сент Екзюпери казва: „...Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.” Една истина, която малкият принц приема и следва.
Днес сърцето камо че ли губи своята невинност и святост. Сега то не намира място само в Библията, но и във вуду-магии. Хората не отправят молитви за чисти сърца, а забъркват отвари от Амарант(щир) срещу разбито сърце. Гадаят бъдещето с индийски карти и вещаят прекрасни интимни отношения или обещание за незабравима любовна нощ ако видят легло със сърце. Две сърца говорят за споделена любов, хармония в отношенията, прекрасна връзка, а сърце, пронизано с нож, говори за неосъществима любов.
Докато преди векове рицарите гордо са носели сърцевидни щитове в знак на своята мъжественост, борбеност и достойснство, днес училищните скамейки и детските книжки и тетрадки са изпъстрени със сърчица. Сърца ще видим през зимата, начертани с пръст по запотените стъкла в градския транспорт или като графит на стената на съседния блок. За сърца ще чуем по любимия музикален канал (песни като „From the bottom of my broken heart”- Britney Spears, ”My heart will go on”- Celine Dion, ”Beat of my heart”- Hilary Duff). В магазините ще открием рамки за снимки, плюшени играчки, ключодържатели, възглавници и дори мебели под формата на сърце. На персоналните си компютри може да подберем теми, темплейти, курсори и скинове за различни програми, отново във формата на сърце. От емоционално, неговото въздействие се превръща в комерсиално. Във времето на търговията и технологиите сърцето се е превърнало в обменна единица. То рекламира, продава и агитира. Съществува фондация „Щедро сърце”, чиято цел е набиране на средства. Дори една от най-нашумелите кандидат-кметски програми е белязана под знака на сърцето. Мартин Заимов „предлага” сърцето си на софиянци, поднася им го на близалки, окача го на многобройни афиши и билбордове. Но с това далеч не е новатор. Във всяка сладкраница има кексчета, торти и бонбони-сърца, за празници се предлагат балони-сърца, за Свети Валентин- картички-сърчица. Наскоро световноизвестният вестник „Сън” разгласи историята за кученце от породата дългокосместо чихуахуа, родено в Япония, чиято шарка е във формата на сърце. Така кученцето, наречено Харт-Кун, се превръща в голяма атракция.
Така сърцето запазва теоретичното разбиране за любов, привързаност и принадлежност, но видоизменя употребата си. По-вероятно е да чуем някой виц, в който Иванчо подарява сърцевидна бонбониера на Марийка, отколкото мита за Адам и Ева и сърцевидното смокиново листо ...
п.п. това е едно старо докладче... което куца откъм научна стойност, но уж компенсира с оригиналност (поне за мен темата е слабост )
п.п.2 ако не сте имали нерви да изчетете всичко нагоре... поне да ви поздравя с една любима картинка от същата тематика
