Отиди на
Форум "Наука"

deadface

Потребител
  • Брой отговори

    21
  • Регистрация

  • Последен вход

Всичко за deadface

deadface's Achievements

Newbie

Newbie (1/14)

6

Репутация

  1. "Дванайсетте" от Джъстин Кронин Започналият в "Проходът" апокалипсис се разраства, а онези, които все още са живи, се борят отчаяно с хаоса. Лайла е лекар и очаква раждането на първата си рожба. Заразата и вилнеещата жестокост са на път да пречупят съзнанието й, а светът около нея неумолимо се разпада. Китридж, познат като "Последната база в Денвър", е принуден да напусне укреплението си и сега се крие, въоръжен и сам, с ясната мисъл, че бягството му ще продължи, докато има бензин в колата. Ейприл, 18-годишна тийнейджърка, се мъчи да преведе братчето си сред труповете и разрухата до по-сигурно място. Но тримата ще научат, че не са съвсем сами – и че в най-тъмната от всички нощи може пак да съществува надежда. Сто години по-късно: Ейми и спътниците й търсят начин да унищожат кръвожадните вирали и могъщите им господари. Епичният разказ за саможертва, борба и оцеляване продължава, а действието става все по-наситено и мащабно. "Проходът" е определен за един от "Десетте най-добри романи на годината" от Time и Library Journal и една от "Най-добрите книги на годината" от Washington Post, Esquire, U.S.News & World Report. "Великолепен… Литературните си дарби Кронин е превърнал в оръжия… Проходът може гордо да се нареди до шедьоврите в жанра." – Time "Прочетете тази книга и от обикновения свят няма да остане и следа." – Стивън Кинг "Мащабно, поглъщащо четиво, което ще ви накара да оставяте лампите да светят до късно през нощта." – Entertainment Weekly "Мистична, хипнотична и епична!" – San Francisco Chronicle Филмовите права за трилогията са купени от продуцентската къща на Ридли Скот за впечатляващите 1,75 милиона долара. * * * Бърнард Китридж, известен по света като "Последната база в Денвър", разбра, че е време да се маха сутринта, в която спря електричеството. Чудеше се защо ли е отнело толкова време. Да се поддържа градската електрическа мрежа без хора беше невъзможно, а доколкото Китридж можеше да прецени от деветнайсетия етаж, в град Денвър не беше останала жива душа. Което не означаваше, че е сам. Прекара ранните часове на сутринта – ясна, слънчева сутрин от първата седмица на юни, с температура около двайсет и четири градуса и възможно раздвижване на чудовищата кръвопийци на свечеряване, – като се припичаше на балкона на пентхауса, който обитаваше от втората седмица на кризата. Мястото беше необятно, като реещ се във въздуха палат. Само кухнята беше колкото целия апартамент на Китридж. Вкусът на собственика, изглежда, клонеше към аскетизма: лъскави кожени мебели за сядане, които бяха поскоро предназначени за глезене на окото, отколкото за сядане, блестящи подове с искрящ травертин, пухкави кожени килимчета, стъклени масички, които сякаш висяха във въздуха. Влезе в апартамента учудващо лесно. Преди Китридж да вземе решение да го направи, половината град вече беше избит, избягал или изчезнал. От ченгетата отдавна нямаше и следа. Обмислял беше да се барикадира в една от големите къщи на Чери Крийк, но като поразсъди върху видяното, реши, че му трябва по-високо място. Собственикът на пентхауса беше мъж, когото познаваше бегло, редовен клиент на магазина. Казваше се Уорън Фило. За свой късмет Уорън Фило се появи в магазина в деня, преди да започне цялата история, искаше да се екипира за лов в Аляска. Млад мъж, прекалено млад за парите, които имаше - вероятно пари от Уолстрийт или натрупани от първото публично предлагане на акции на някое високотехнологично предприятие. В онзи ден светът все още ведро жужеше по обичайния си начин, Китридж беше помогнал на Уорън да занесе покупките до колата си. Ферари, ами че как иначе. Застанал зад нея, Китридж се запита защо собственикът не е поръчал на табелката за номера на колата вместо букви и цифри да пише ФУКЛЬО? Явно озадачаването му е проличало, защото бързо забеляза как Уорън смутено се изчерви. Уорън не носеше обичайния костюм, а джинси и тениска с изписано име на училище по икономика на гърдите. Младият мъж искаше да покаже на Китридж колата си, очевидно беше, но след като се изфука, осъзна колко глупаво е било да се хвали с кола пред нископоставен управител на магазин, който вероятно печели по-малко от петдесет хилядарки на година. (Всъщност броят на хилядарките беше четирийсет и шест.) Китридж си позволи да се посмее в себе си на смущението му – цяла книга би станала от нещата, от които хлапето хал хабер си нямаше – и позволи на момента да се проточи. Знам, знам, призна Уорън. Малко е прекалено. Заричах се да не стана един от задниците, които карат ферари. Но в името на Бога, да можеш да усетиш как само се движи тази кола! Китридж беше взел адреса на Уорън от фактурата му. Когато се премести в пентахуза – предполагаше се, че Уорън е здрав, читав и в безопасност в Аляска, – трябваше само да намери правилния ключ в кабинета на управителя, да го постави на мястото му в панела на асансьора и да изкачи с него осемнайсетте етажа до пентхауса. Разтовари екипировката си. Куфар на колелца с дрехи, три сандъка с оръжие, радио, прибори за нощно виждане, сигнални ракети, чантичка за първа помощ, бутилки с белина, оксижен, за да завари вратите на асансьора, верния си лаптоп с преносима сателитна чиния, кутия с книги и достатъчно храна и вода за поне месец. Гледката от терасата, която се простираше по цялата западна страна на сградата, беше зашеметяваща и обхващаше сто и осемдесет градуса, с изглед към междущатска магистрала 25 и равнината Май хай. Постави камери с детектори за движение във всеки край на терасата: едната, насочена към улицата, другата с лице към сградата от другата страна на авенюто. Реши, че по този начин ще заснеме доста кадри, но ценните ще бъдат тези с убийствата. Оръжията, които подбра за тази задача, бяха снайпер "Ремингтън" с болтов затвор, 700Р, калибър .3381 – прекрасен баланс между точност и поразяващи качества със смъртоносно действие от двеста седемдесет и пет метра. Към него прикрепи цифров видеомерник с инфрачервени лъчи. С помощта на приборите за нощно виждане щеше да вижда отделната цел, а поставената на двунога пушка на ръба на балкона щеше да свърши останалото. През първата нощ, безветрена и светла от вече започналата да намалява луна, Китридж застреля седем: пет на авенюто, един на отсрещния покрив и още един през прозореца на банката на нивото на улицата. Последният убит му донесе слава. Създанието, вампирът или каквото беше там – официалният термин беше "заразен" – връхлетя пред бинокъла точно преди да го простреля в уязвимото място. Качи записа в интернет и за час той обиколи света, до сутринта нямаше голяма телевизия, която да не го е излъчила. Всички искаха да знаят кой е този мъж. Кой е този безстрашен, луд самоубиец, барикадирал се на някаква висока сграда в Денвър, превърнал я в последната база на съпротива срещу заразените в Денвър? И така се роди прозвището му – Последната база в Денвър. От самото начало прие, че е въпрос на време да го застрелят било от ЦРУ, било от Управлението за национална сигурност или местната полиция. Голям смут беше предизвикал. В негова полза беше това, че получилият задачата да го застреля, за да го спре, първо трябваше да дойде в Денвър. Ай пи адресът на компютъра на Китридж на практика не можеше да бъде проследен в лъчеподобната мрежа от анонимизиращи сървъри, чиито номера се триеха всяка нощ, го скриваше. Повечето бяха разположени на други континенти: Русия, Китай, Индонезия, Израел, Судан. Места, до които не се простираше хватката на федералното управление, което вероятно щеше да пожелае да прекрати работата му. Видеоблогът му – два милиона посещения само за първия ден – имаше повече от триста огледални сайта и непрекъснато се добавяха нови. За по-малко от седмица се превърна в световен феномен. Туитър, Фейсбук, Хедшот, Сфиър: кадрите си пробиха път из ефира, без той да си мръдне и пръста. Един от неговите фенсайтове имаше повече от два милиона абонати. В Ибей тениските с надпис АЗ СЪМ ПОСЛЕДНАТА БАЗА В ДЕНВЪР се разпродаваха като топъл хляб. Баща му все повтаряше: Синко, най-важното в живота е да дадеш своя принос. Кой да си помисли, че приносът на Китридж ще е видеоблог от огневата линия на апокалипсиса? И въпреки всичко светът продължаваше да се върти. Слънцето изгряваше. На запад планините гънеха безразличните си скалисти грамади пред отиващото си човечество. Дълго време се носеше гъст дим – цели квартали бяха изпепелени напълно, – но димът вече се беше разсеял и опустошението се разкри със зловеща отчетливост. Нощем се виждаха потъналите в мрак участъци, но на места все още лампи разпръскваха мрака – проблясваха улични лампи, бензиностанции, супермаркети с характерния за тях флуоресцентен блясък, по верандите светеха лампи в очакване стопаните на къщите да се завърнат. Докато Китридж поддържаше наблюдението си на балкона, светофарът осемнайсет етажа под него прилежно сменяше светлините от зелено на жълто, после на червено и отново на зелено. Не беше сам. Самотата го напусна много отдавна. Беше на трийсет и четири години. Малко по-тежък, отколкото би му се искало – с този негов крак не беше лесно да се спортува за сваляне на излишни килограми, – но все още беше силен. Някога беше женен, преди години. Спомняше си за този период от живота си като двайсет месеца, наситени със секс и съпружеско блаженство, последвани от също толкова месеци на крясъци, писъци, обвинения и контраобвинения, докато цялото начинание не потъна като камък, а той остана като цяло доволен, че по време на брака му не са се появили деца. Връзката му с Денвър не беше нито сантиментална, нито лична. След като излезе от Службата като ветеран, просто се озова на това място. Кой ли не твърдеше, че като награждаван ветеран лесно ще си намери работа. И вероятно беше така. Но Китридж не бързаше за никъде. Прекара по-голямата част от годината в четене – отначало обичайните четива: полицейски романи и трилъри, но накрая стигна до по-значимите книги: "Когато легна да умирам", "За кого бие камбаната", "Хъкълбери Фин", "Великият Гетсби". Прекара цял месец в четене на Мелвил, стъпка по стъпка преброждаше "Моби Дик". Подбираше повечето книги по усет – онези, които по някаква причина беше пропуснал в училище, и искрено хареса повечето от тях. Седеше в тишината на апартамента си, потънал в историите за чужди съдби и други времена, и имаше чувството, че пие вода след години на жажда. Дори се записа в няколко курса в държавния колеж. През деня работеше в магазина, а вечер и в обедната почивка четеше книгите си и подготвяше материалите за колежа. Сред страниците на тези книги се криеше сила, която го караше да се чувства по-добре, житейска лодка, за която да се държи здраво преди мрачните течения на паметта отново да го повлекат надолу. В по-ведрите дни дори беше в състояние да си представи как дълго живее по този начин. Скромен, но поносим живот. И, разбира се, точно тогава дойде краят на света. Сутринта, в която спря електричеството, Китридж беше приключил с качването на записа от предишната нощ и седеше в патиото, четеше "Приказка за два града" на Дикенс – английският адвокат Сидни Карлтън тъкмо се беше обяснил в неугасваща любов пред Люси Магнет, годеницата на беззащитния идеалист Чарлз Дарни, – когато му хрумна, че порция сладолед може само да подобри сутринта. Огромната кухня на Уорън – човек можеше да си открие петзвезден ресторант на това място – учудващо беше почти лишена от храна. Китридж отдавна беше изхвърлил мухлясалите кутии с храна за вкъщи, които бяха основното съдържание на хладилника. Младежът обаче очевидно имаше слабост към шоколадовия сладолед с фъдж и какаови бисквитки на "Бен енд Джери". Фризерът беше натъпкан с такъв сладолед. Нямаше бананов сладолед с ядки и фъдж, не беше черешов, нито карамелен с ружи и парченца шоколад, дори не беше добрият стар обикновен ванилов сладолед на "Бен енд Джери". Само шоколадов сладолед с фъдж и какаови бисквитки. Китридж нямаше да има нищо против малко разнообразие, предвид факта, че се очертаваше да прекара доста време без сладолед, но с оскъдния избор на храна, състоящ се от консерви със супа и соленки, хич нямаше да тръгне да се оплаква. Постави внимателно книгата си върху подлакътника на стола, стана и мина през плъзгащите се стъклени врати на пентхауса. Стигна до кухнята и усети, че нещо не е както трябва, но усещането му не можеше да се обясни с някаква конкретна причина, която да го поражда. Чак когато отвори кутията и бръкна с лъжицата си в меката каша, в която се беше превърнал разтопеният сладолед, разбра за какво става дума. Натисна един малък електрически ключ. Нищо. Обходи апартамента, провери лампите и ключовете. Навсякъде едно и също. В средата на дневната Китридж спря и пое дълбоко въздух. Добре, помисли си, добре. Трябваше да се очаква. Дори отдавна трябваше да стане. Погледна часовника си: 9:32 сутринта. Слънцето щеше да залезе малко след осем. Десет часа и половина да си вдигне задника и да се омете от мястото. Нахвърля необходими провизии и вещи в една раница: протеинови блокчета, бутилки с вода, чисти чорапи и бельо, комплект за първа помощ, топло яке, бутилка с лекарство срещу алергии (алергиите му го тормозеха цяла пролет), четка за зъби и бръснач. Позамисли се дали да вземе "Приказка за два града", но му се стори непрактично. Жегна го съжаление, когато я остави настрана. В спалнята се облече с тениска и спортни панталони, за връхна дреха си облече ловно яке и обу подходящи за дълго ходене обувки. Няколко минути обмисля кое оръжие да вземе, накрая се спря на нож "Боуи", два пистолета "Глок" 19-и калибър и модифициран полски "Калашников" със сгъваем приклад: безполезен при стрелба на далечни разстояния, но непогрешим при близко, ала Китридж очакваше, че ще му се наложи да стреля именно от такова. Пистолетите паснаха точно в кобурите. Напълни джобовете на якето си с пълнители, прикачи автомата на ремъка му, метна раницата на рамо и се върна в патиото. И в този момент забеляза как светофарът на булеварда отдолу сменя светлините. Зелено, жълто, червено. Зелено, жълто, червено. Съмняваше се, че става дума за щастлива вероятност. Открили го бяха. Въжето беше вързано за отводнителната система на покрива. Сложи си ремъците от екипировката за спускане, закопча ги и преметна първо здравия си крак, след това ранения през парапета. Проблем с височините нямаше, но въпреки това не можеше да погледне надолу. Стоеше на ръба на балкона, с лице към прозорците на пентхауса. Чу далечно бръмчене на приближаващ се хеликоптер. Последната база в Денвър вече не съществуваше. Отблъсна се и политна, тялото му се понесе надолу и встрани. Един етаж, два етажа, три, въжето безпроблемно се плъзгаше в ръцете му: приземи се на балкона четири етажа по-надолу. Познатата болка го жегна в лявото коляно и тръгна нагоре, стисна зъби да я превъзмогне. Хеликоптерът вече се приближаваше, ритмичният шум от перките му рикошираше в сградите. Свали въжетата, измъкна един от пистолетите и с един изстрел разби стъклото на балконската врата. Въздухът в апартамента беше застоял, като в затворена за зимата къща. Тежки мебели, позлатени огледала, маслена картина на кон над камината. Отнякъде се носеше воня на разложено. Прекоси помещението със застоял въздух, почти без да го погледне. При вратата спря, за да прикачи прожектор към автомата, влезе в хола и тръгна към стълбите. Ключовете за ферарито, паркирано в подземния гараж на сградата шестнайсет етажа по-надолу, бяха в джоба му. Китридж отвори вратата с рамо, бързо обходи пространството със светлинния лъч от автомата нагоре и надолу. Чисто. Издърпа сигнална ракета от якето си и със зъби махна пластмасовата тапа, която откри капсула за възпламеняване. Ракетата изпука, възпламени се и посипа дъжд от искри. Китридж я подържа настрана, прицели се и я пусна. Ако отдолу имаше нещо, скоро щеше да разбере. Ракетата падаше, а очите му следяха светлината, след която оставаше следа от дим. Някъде долу докосна парапета и отскочи извън полезрението му. Китридж преброи до десет. Никакво движение, нищо. След още три сигнални ракети той стигна дъното. Тежка стоманена врата с напречен лост за отваряне и малък квадрат от армирано стъкло водеше към гаража. Подът беше заринат с боклуци: кутии от пуканки, обвивки от сладкиши, консерви. Зарязан надве-натри спален чувал и купчина мърляви дрехи показваха, че и друг като него се е криел в сградата. Китридж беше проучил паркинга в деня, в който пристигна. Ферарито беше паркирано в югозападния край на около шейсет метра. Вероятно трябваше да го премести по-близо до вратата, но търси ключовете на Уорън цели три дни – кой си държи ключовете от колата в шкафчето в банята? – и вече се беше барикадирал в пентхауса. Ключодържателят имаше четири бутона: два за вратите, един за алармата и един – надяваше се той – за дистанционно включване на двигателя. Първо натисна него. Дълбоко от вътрешността на гаража се чу рязко, съставено от един тон изсвирване, последвано от гърления рев на двигателя на ферарито. Нова грешка: ферарито беше паркирано с предницата към стената. Да беше помислил за това. Не само че начинът на паркиране забавяше бягството му, но ако колата беше паркирана обратно, светлината от предните фарове щеше да му даде възможност да огледа по-добре вътрешността на гаража. Всичко, което успя да види от малкото прозорче на вратата към стълбището, беше отдалечен светещ район, където колата чакаше като мъркаща в мрака котка. Останалата част от гаража тънеше в мрак. Заразените обичаха да висят от разни места: греди на тавана, тръби – от всичко, за което могат да се захванат. Работа им вършеше и най-малкият процеп. Когато връхлитаха, връхлитаха отгоре. Дошъл беше моментът на решението. Да метне още няколко светлинни ракети и да види какво ще последва? Да се прокрадне безшумно в мрака и да потърси прикритие? Да се втурне през вратата и да тича с всички сили? В този момент Китридж чу как някъде с проскърцване се отвори врата. Затаи дъх и се ослуша. Двама бяха. Пристъпи назад и погледна нагоре. Две червени точки танцуваха по стените десет етажа над него. Отвори вратата и хукна колкото му държат силите. Първият вирал скочи зад него на половината път към ферарито. Нямаше време да се обръща и да стреля и не спря. Болката в коляното му беше като горящ фитил, ледено острие, забодено в костта. С периферията на сетивата си долови как създанията се пробуждат и гаражът се изпълва с живот. Рязко отвори вратата на ферарито, метна автомата и раницата на седалката до шофьора, вмъкна се и тръшна вратата. Колата беше твърде ниска и му се стори, че седи на земята. Таблото, пълно с тайнствени измервателни уреди и копчета, засвети като в космически кораб. Нещо липсваше. Къде беше скоростният лост? Издрънча метал и създанието закри всичко пред очите на Китридж. Виралът беше скочил на покрива, увил туловището си като влечуго. За един застинал миг той го наблюдаваше безстрастно, хищник, който съзерцава жертвата си. Виралът беше гол, носеше само часовник на ръката си, блестящ ролекс, дебел колкото ледено блокче. Уорън? – удиви се Китридж, младият мъж носеше часовник като този в деня, в който Китридж го съпроводи до колата му. Уорън, стари приятелю, ти ли си? Ако си ти, не бих възразил срещу някой и друг твой съвет как да включа на скорост тая машинария. И тогава върховете на пръстите му напипаха две лостчета под волана. Плоски превключватели. Как не беше помислил и за това. Нагоре вдясно, надолу вляво, като при мотоциклетите. Задната трябваше да е на бутон някъде по таблото. Бутонът е маркиран за задна скорост, гениално. Ето го. Натисна бутона и подаде газ. Прекалено бързо: със свистене на гумите ферарито се изстреля назад и се блъсна в бетонния стълб. Отначало силата на удара тласна Китридж назад, после го хвърли напред и той силно удари главата си в дебелото стъкло на страничния прозорец с отчетливо глухо тупване. Мозъкът му бръмна като камертон, пред очите му затанцуваха звезди. В тях имаше нещо любопитно, любопитно и красиво, но друг глас в него му каза, че да се любува на тази гледка дори миг, означава да умре. Виралът, който беше скочил от покрива, вече се надигаше от пода. Несъмнено щеше да се опита да му се нахвърли през предното стъкло. Върху гърдите на вирала се показаха четири червени точки. Със светкавична бързина създанието отклони поглед от Китридж и се хвърли към двамата войници, които влизаха през вратата откъм стълбището. Китридж завъртя волана и улови дясната ръчка, превключи скоростите и натисна газта. Политане и после рязко потегляне: отново беше прилепен към седалката, тогава чу пукота от автоматите. И когато вече си мислеше, че отново е изгубил контрол над колата, откри правия участък, който водеше вън от гаража, стените му летяха покрай него. Войниците му бяха спечелили само миг: бърз поглед в огледалото за задно виждане и видя в светлината на задните фарове нещо, което приличаше на взривено човешко тяло и експлозия, от която хвърчат парчета. Вторият войник изобщо никакъв не се виждаше, да, ако питаха Китридж, човекът със сигурност вече беше разпарчетосан на кървави късове. Повече не погледна назад. Рампата към улицата беше два етажа по-горе, в другия край на гаража. Китридж намали скоростта при първия завой, двигателят изрева, гумите изсвистяха, още два вирала скочиха от тавана на пътя му. Единият попадна под колелата му и се чу хрущене, но вторият скочи на покрива на летящото ферари и го обкрачи като плет. Почуда обзе Китридж, дори възхищение. В училище беше учил, че човек не може да улови муха с ръката си, защото човекът и насекомото имат различно усещане за време: в мозъка на мухата секундата се равняваше на час, а часът – на година. Ето такива бяха заразените. Като същества извън времето. Вече навсякъде гъмжеше от тях, изникваха от скривалищата си. Нахвърлиха се към колата като самоубийци, водени от лудостта на глада си. Газеше ги наред, летяха тела, чудовищните им, изкривени лица се разплескваха по предното стъкло, преди да бъдат запратени нагоре, назад или встрани. Оставаха му още два завоя и щеше да е свободен, но един от тях се беше уловил здраво за покрива. В завоя Китридж натисна спирачката и уби скоростта по хлъзгавата циментова настилка, забавянето на скоростта претърколи вирала на капака. Жена: изглежда носеше сватбена рокля, що за абсурд. Заби пръсти в пролуката в основата на предното стъкло и се придърпа на четири крака. Устата й, мечешка зурла, пълна с окървавени редици зъби, зееше широко отворена; малък златен кръст се мяташе, провиснал от шията й. Съжалявам за сватбата ти, помисли си Китридж извади един от пистолетите, опря го на волана и стреля през стъклото. Профуча покрай последния завой, пред него сноп от златиста дневна светлина му показа пътя. Китридж прегази рампата с над сто и десет километра в час и не спря да ускорява. Изходът беше затворен с метална решетка, но този факт изглеждаше незначителен, нищо и никакво препятствие. Китридж се прицели, натисна педала докрай и се приведе. Страховит удар, цели две секунди, проточили са като вечност, ферарито летеше във въздуха. Колата се носеше в слънчевата светлина, стовари се върху паважа и се разтърси из основи, от долната й част изхвърчаха искри. Най-после беше свободен, но вече имаше друг проблем: нямаше какво да го спре. Щеше да връхлети във фоайето на банката през улицата. Когато Китридж прекоси средата на улицата, натисна здраво спирачката и зави наляво, готов за удара. Оказа се излишно: със свистене на гуми колелата зацепиха и спряха, миг по-късно Китридж летеше над авенюто в пролетната утрин. Трябваше да му го признае. Как бяха точните думи на Уорън. Да можеше да усетиш как само се движи тази кола. Така си беше. Подобна кола Китридж караше за първи път в живота си.
  2. Ето нещо интересно "Търговецът Дракон" от Джон Скивола Антология на мъдростта на древна Азия, в която ще откриете над 2000 тайни за постигане на успех в търговията. Това е първата книга за израстването и професионализма в продажбите, която съдържа мъдростта на дзен будизма, даоизма, конфуцианството, Идзин, китайската астрология, самураите и кун фу. Тя учи как да бъдете велик търговец, като възприемете положителните качества на десет различни животни, едновременно митични и истински. Както Уолстрийт определя дали пазарът е Бик или Мечка, така и вие ще се научите да се превръщате в търговец Дракон. Драконът се почита като символ на величието, вещината, смелостта и щастливата съдба и е въплъщение на вечната мъдрост. Поучете се от култура и от хора, богати на традиции, сила и печалба. "Открай време съм на мнение, че търговците са най-смелите и дръзките измежду предприемачите. Книгата на Джон Скивола представя вътрешната сила на великите и легендарни герои в продажбите. Прочетете я и тя ще ви вдъхнови да изкачите и най-високите планини." - Даниел Кенеди "Уникалната комбинация от древната източна философия и западните принципи в търговията превръщат "Търговецът Дракон" в пътеводител сред тайнството на продажбите." - Сюзан РоАн ""Търговецът Дракон" е уникален подход за постигане на отлични резултати в търговията. Прочетете я, приложете наученото от нея и ще започнете да продавате повече и по-бързо!" - Д-р Улф Ринки "Да се научите да мислите, чувствате и действате/продавате през гледната точка на смелия лъв, жизнерадостната панда, дръзкия еднорог или великия дракон е забавен и изключително ефективен подход. От все сърце препоръчвам "Търговецът Дракон" на начинаещите и на опитните търговци. Тя ще им помогне да си изработят нова идентичност и ще извади на показ скритата им гениалност." - Том Матейко "Забогатяването започва в ума и в сърцето. Това е тайната на търговеца Дракон. Книгата ви помага да развиете източниците на вътрешната сила, от която се нуждаете за максималния успех." - Джефри Лант "Това е личен и професионален пътеводител към постигането на по-високи резултати не само в търговията, но и в личния живот." - Джейн Райфенбъри * * * Великият търговец е търпелив като костенурката, смел като язовеца, трудолюбив като бобъра и бодър като червеношийката. Във войната/конкуренцията на продажбите кожата на лисицата е понякога необходима, колкото и тази на лъва, защото хитростта може да успее там, където силата се проваля. Ли Шанин (ок. 850 сл. Хр.) * Търговецът трябва да имитира лисицата и лъва, защото лъвът не може да се защити от капаните, а лисицата не може да се защити от вълците. Следователно човек трябва да е лисица, за да разпознае капаните и лъв, за да не се плаши от вълците. Който умее да променя способностите си е като тигъра и се познава по отчетливите шарки. Великият човек се променя като леопарда, шарките му са фини. Малкият човек чисто и просто си сменя петната. Тай Сюандзин * Важното при преобразяването е следното: човек трябва да умее във всеки един момент да пожертва всичко в името на онова, в което иска да се превърне. Преобразяването невинаги се осъществява безпроблемно, дори когато е насочено към подобряване. Всяка нова промяна в способностите е съпроводена от криза в самоуважението. И най-умният, както и най-глупавият, може да преобрази себе си. Само онези, които се саморазрушават, самоотлъчват се и не желаят да учат, са неспособни да се преобразят, но поискат ли да се учат, ще успеят. Конфуций (ок. 500 пр. Хр.) * Природата така ни е създала, че няма търговска грешка, която да не може да се промени в търговска полза, нито търговска полза, която да не може да се превърне в търговска грешка. Когато човек цени силата на природата и знае как да се нагажда [да се преобразява] съобразно ритъма на ситуацията, тогава ще може да направи каквото пожелае. Миямото Мусаши * Природата може да се сравни с очите. По време на сън те са затворени и в тях цари тъмнина. Трябва да изчакат до събуждането преди да могат да виждат. Дотогава може да се каже, че те притежават “способност” да виждат, но не може да се каже, че виждат. И природата на хората има дремеща в готовност способност, но още не е пробудена. Ако премине през обучение, тя може да се превърне във велико умение. Дун Чуншу (ок. 125 пр. Хр.) * Онзи, който притежава Окото на Дракона (духът на величието), се усъвършенства в своето търговско изкуство, за да може да достигне най-високо "дзюда" (величието), на което е способен. За него може да се каже, че в известна степен дори го е надхвърлил: безукорността на неговите продажби е толкова голяма, че остава неизразима с думи. Мечът на величието е различен. Дръжката му е от превъзходно познание, ефесът му е направен от незнаеща равна на себе си служба, неуморно усилие изгражда острието му, открита цялостност изгражда гърба му, а върхът му е изработен от неустрашима смелост. Мечът на величието няма ножница. Джуандзъ (ок. 300 пр. Хр.) * Търговците Дракони са онези, които извличат най-голяма полза от най-малките търговски грешки. Онзи, който наистина е получил “сатори” (пробуждане), знае, че величието се открива точно там, където е. Няма нужда да се оттегля в планинската пещера или да се отправя на пътешествие към нови земи. При сатори, ако човек е рибар, става истински рибар. Ако е фермер, става истински фермер. Воинът става истински воин, а търговецът истински търговец. Истинската личност живее всекидневния си живот в пробудена осъзнатост. Всяко нейно действие увеличава достойнството й (публично и/или самоуважение). Сокей ан * За предпочитане е да се прояви дързост в предприемането на могъщи търговски начинания, целящи постигането на славен търговски триумф, дори белязан с търговски загуби, отколкото търговецът да се нареди сред немощните в търговията духове, които нито много се радват, нито много страдат, защото продават в здрача, който не познава нито победите в търговията, нито пораженията. Великият търговец е само актьор, който изпълнява ролята на своя собствен идеал като търговец. * Търговецът е наистина велик, когато осъществява продажбите със страст. Търговецът, който притежава Окото на Дракона, може сам да се създаде, а този, който го умее, ще се създаде сам от онова, което му е под ръка. Тай Сюандзин (ок. 2 пр. Хр.) * Търговецът не живее като онзи, който не е велик, макар че се случва и онези, които не са велики, да имат наченки на величие у себе си. Великите в продажбите винаги ще изкажат почитта си към по-великите. В себе си бъдете истински велик, повече отколкото изглеждате пред другите. Великият е човек, който се издига до висока позиция, благодарение на собствените си добродетели, а не човек, който се изкачва чрез страданието и нещастието на другите. (ок. 50 пр.Хр.) * Окото на Дракона извлича добро не само за търговците, но и за клиентите си. Има три вида търговци: обикновени търговци, забележителни търговци (търговци Дракони) и лунатици в търговията. Търговците Дракони предприемат велики търговски начинания, защото са велики; глупаците в търговията се залавят с тях, защото си въобразяват, че са лесна работа. Величието е такова, че не бива да очаквате едновременно да сте велики и да ви е удобно. Търговците Дракони прозират възможности там, където незначителните търговци въздишат. * Който се стреми да е велик трябва да бъде ревностен в търговските си амбиции, безстрашен в търговските си принципи, непреклонен в търговските си цели и верен в търговските си обещания. * Онзи, който притежава Окото на Дракона, е любезен в общуването си с другите като търговец, щедър по природа, непоклатим по отношение на решенията, които е взел след разумно размишление и понеже процъфтяването на търговските му дела не го прави нито надменен, нито властен, затова и съперниците му в тях не го заливат с низост, нито с гнусотии, защото той показва винаги повече дух от обичайното, щом му е засвидетелствано лошо отношение, а светът на търговията го гледа неодобрително. Накратко, притежаващият Окото на Дракона се отнася към крайностите на угодничеството и гордостта по един и същи начин и презрително тъпче тези, които ги показват, като че са промъкващи се до императора червеи. (ок. 1258 сл. Хр.) * Твърде много търговци остаряват с малко на брой търговски идеи, които не са прозрели. Те може би не толкова притежават погрешна нагласа, колкото са нехайни. Ум, който може малко да даде, има и малко неща, на които обръща внимание. Колкото по-малко знае човек за предмета на продажбите, толкова повече време му трябва да го обясни. Най-големият недостатък на търговското невежество е, че ви пречи да спечелите спора. Търговец, който знае малко за търговските отношения, е като жабата, която си въобразява, че нейната локва е голямото море. Търговското невежество развъжда търговски чудовища, които изпълват празнините на нечий ум, който не е зает от истините на търговското познание. * Не треперете пред търговски демон и търговският демон ще победи сам себе си. Страхът идва от несигурността. Когато сме напълно си- гурни, било в нашата значимост, било в нашата незначител- ност, ние сме почти неподатливи на страх. Следователно чувството на пълно осъзнаване на собствената незначител- ност може да бъде източник на смелост. Всичко изглежда възможно, когато сме абсолютно безпомощни или абсолют- но могъщи. Брус Ли, Пътят на Джийт Кун До * Плахият търговец не се радва на света на търговията. С плахост велики империи не се съграждат. Плашливият търговец е изплашен преди опасността; търговецът страхливец – по време на опасността, а смелият търговец – след като тя отмине. Плашливият търговец е като дърво, всеки го кълца. Слабите търговци винаги са боязливи и подозрителни. За плашливите портите остават затворени. Тай Сюандзин (ок. 2 пр. Хр.) * Слънцето е червено при изгрев и червено при залез. Великите търговци не се променят при търговско благоденствие и търговски затруднения. Нищожните търговци не подхващат търговски начинания от страх от затруднения. Средните търговци подхващат, но се отказват, появят ли се трудностите. Търговците Дракони, търговците с висша природа никога не се отказват, докато не постигнат търговските си цели, независимо колко търговски трудности ще се появяват. Радостен в трудностите, възвишеният човек забравя за своите загуби и съсредоточава вниманието си върху печалбата. Идзин, Книга на измененията (ок. 1143 пр. Хр.) * По-добре е да посрещнем търговската трудност, отколкото да я чакаме. Който е на закътан пристан, предвижда урагана, излиза в морето и посреща бурята, за да избегне корабокрушението. Ако ви притесняват жилата на пчелите и ви разсейват ухапванията от комарите, как тогава си мислите, че ще останете спокойни и ще запазите самообладание пред лицето на опасностите, които се появяват в човешкия ум и са по-сериозни отколкото отровата от жилото на пчелата и досадата от ухапването от комар? Хуайнандзъ/Наставниците на Хуайнан (ок. 200 пр. Хр.) * Търговският талант е въпрос на количество. Притежава- щият Окото на Акулата не извършва веднъж едно търгов- ско действие – извършва го триста пъти. Има разлика между усвояването на един урок сто пъти и усвояването му сто и един пъти. (ок. 500 сл. Хр.) * Успехът или провалът в търговията са следствие най-вече от умствената нагласа и едва след това от умствените способности. Всеки трябва да открие своя собствена философия... своя собствена нагласа, чрез която да посреща живота. Лин Ютан * В ума на начинаещия има много възможности, в ума на познавача възможностите са съвсем малко. Буда (ок. 500 пр. Хр.) * Изберете си работа, която да обичате, и през целия си живот няма и ден да работите. Конфуций (ок. 500 пр. Хр.)
  3. "Убивай ги нежно" от Джордж Хигинс Джаки Коган е наемен убиец, работещ за мафията, на когото възлагат най-трудните и опасни задачи. След извършване на мащабен обир по време на игра на покер, мафиотските босове се обръщат към него за пореден път. Разполагащ с ограничено време, Коган трябва да намери парите и да елиминира всички свързани с обира. "Хигинс заслужава да сподели компанията на Чандлър и Хамет като представител на самородните иноватори в сферата на добрата криминална литература." – Скот Търоу "Хигинс безспорно е надарен със забележителен талант да пресъздава запомнящи се персонажи, всеки със свой собствен глас." – The New Yorker "Един от майсторите на криминалния жанр на XX век." – Kansas City Star Джордж Хигинс е автор на над двайсет романа, повечето от които са се превърнали в бестселъри. Завършил е право в юридическия факултет на Бостънския университет и е работил като разследващ журналист за Providence Journal и Associated Press. От 1969 до 1973 г. е бил адвокат към канцеларията на главния прокурор на Масачузетс и помощник-прокурор в Бостън. По-късно е бил преподавател по творческо писане. Умира през 1999 г. Откъс от романа Колата се движеше с около сто и трийсет километра в час по Шосе 128 на север. – Беше наистина страхотна – каза Ръсел. – Ама наистина. Яки големи цици и се чука така, сякаш й е за последно. Ей, това наистина е страхотна кола, нали? Все едно да чукаш собствената си спалня, но си е страхотна кола. – Едно от нещата, които страшно ми се искат, е да имам такава кола – обади се Франки. – Задръж тази. – Това, което ми трябва, е кола звяр. Не, не мога да се сдобия с такава, а и наоколо няма нито една, която да е в достатъчно добро състояние, за да си я купя. По дяволите. Разкажи ми още нещо за оная мацка. – Искаш ли направо да издивееш? – попита Ръсел. – Още не си чукал нищо, нали? – За утре вечер имам уговорена работа – отговори Франки. – Всичко е точно. Тази вечер ми е последната като монах. Тъй че бъди спокоен. Имам къде да си го топна. – Е, ти си печен в тая работа. – Приятно ми е да го чуя от човек като теб, дето си го е завирал на воля в дъртия гъз на оня педал. Въобще добре ги редиш. – Първото правило е да намериш някой чист дъртак. – Кой казва, че дъртакът е бил чист? – запита Франки. – Не съм аз – отговори Ръсел. – Това е следващото правило. Ако наоколо няма никакъв чист дъртак, вземи някакъв мръсен. – Трябваше да ги накарам да ти намерят някаква коза – каза Франки. – Аз имах връзки с пазачите, можех да го уредя. И останалите можехме да гледаме. Ти нали не се таковаш с кучетата, както подметна Джони? – Кучетата обикновено хапят. Познавах едно хлапе на времето, дето имаше дакел... както и да е, позволи ми да ти дам един добър съвет, Франки – стой далеч от кучетата. Може да те ухапят, чувал съм, че боляло. По-добре си имай работа с момичетата. Стига само да можеш да си намериш някоя. – Знаеш ли – каза Франки, – не съм сигурен дали мога. – Намират се момичета. Дето не се различават по нищо от нас. Момичета винаги могат да се намерят. След като твоят човек иска да свършим някаква работа, значи знае къде може да ни открие. Ние отиваме, свършваме работа, а той през това време си пие някъде питието и получава същия дял като нашия. Знае къде се намираме. Момичетата ли? Те са същата работа като нас. Луди са не по-малко от нас. Тази, за която ти разправям, е хубава, ама луда, а като я гледаш, изобщо няма дори да ти мине през главата, че е такава. Мозъкът и тялото й сякаш нямат нищо общо помежду си. Обаче имат. Тя е абсолютно куку. Ръсел се изхили, после продължи. – Живее горе на хълма. Отивам горе, тя отваря вратата абсолютно гола, ей така, направо щях да падна. Наистина добре изглежда. Парчетата, с които излизам, не че са лоши, нали разбираш? Ходя отдавна с такива. Тази обаче беше нещо много специално. Стоя така и само я зяпам. А тя ми вика: "Ще правим ли нещо или ще стоим цял ден така?". И аз влизам и я чукам като луд. Беше страхотно чукане. И след това ние си лежим така и аз си играя с нея, а тя има някаква много здрава трева и стана много готино. Само дето е абсолютна откачалка. Пълно кукуригу. – Дай ми номера й – каза Франки – и не се връщай повече там. Не искам повече да си имам работа с откачени жени. Аз ще отида там горе и ще й прочета Библията или нещо такова. – Не съм казал, че няма да се връщам там. Казах само, че е побъркана. – Не мисля, че трябва да се връщаш там. Само ще си навлечеш неприятности и ще объркаш работата. Дай ми я на мен. Аз ще й дам точен съвет какво трябва да направи. Ще я накарам да се чувства по-добре. – Точно така – съгласи се Ръсел. – И тогава тя ще направи онова, което казва, че ще направи. Тогава ще бъдеш виновният и това ще бъде краят ти. Тя ще се самоубие. – Те всички казват това. Това е първото нещо, което изтърсват повечето от тях. Не знам защо го правят. Сигурно са ходили в католическо училище или нещо такова. Няма значение. Преди години излизах с едно момиче, приятелка на Санди. Гащите й бяха залепени за задника й, можеш ли да си го представиш? Хубаво гадже беше. Имаше малко едри зъби. Задникът й беше вълшебен. Искаше да се омъжи. Аз не мислех нищо. Исках само да чукам. Бях готов да се оженя, да отида в панделата, да си отрежа крака, ако трябва. Всичко щях да направя. Толкова ми се чукаше, че бих направил всичко, за да я изчукам. Излизах и гледах да паркирам някъде с това парче. Вземах таратайката на стареца ми и карах, карах, карах, само и само да стигна някъде, където никой не познава баща й и може да ни види. Ходихме чак до Чикатобът, водната кула. Бях почти на двайсет години, а тя беше, не знам, може би на седемнайсет, и аз цели часове прекарвах, мъчейки си се да се докопам до голата й цица. Мисля, че мина почти цяла година, докато успея да го направя. Водех я къде ли не, на танци, купувах й пиене, дишах й в шибаното ухо и единственото, което можех да направя, бе да я опипам отвън. През пуловера, през блузата, а когато беше здраво къркана, успявах да вмъкна ръката си вътре и да я опипам през сутиена. За Бога! Онази нощ най-накрая успях да вмъкна ръката си в сутиена. Представяш ли си? Вътре. Не го разкопчах или нещо такова, просто само си вмъкнах ръката вътре. Изпразних се в гащите. Ръсел започна да се смее. – Да, изпразних се – продължи Франки. – И трябваше да се прибирам в тоя вид, целия лепнех в гащите. Тогава имах една компания в Хауди, там се навъртахме. Всички разправяха, че имало парчета, които пускали на всички. И аз им повярвах. Те ми дадоха имена. Ама истински имена. И аз да не направя нищо. Когато работех в нефтената компания, си мислех как ще стана монтьор, как ще ми дадат един малък камион и ще правя около десет бона на година и как ще ми се налага всяка сутрин да ставам в три часа сред някоя шибана зимна виелица, о, това щеше да е страхотен шибан живот. И тогава си мислех, че трябва да си намеря момиче, което да уважавам. Не ми трябваше никоя от ония курви. Истинска любов, шибана истинска любов. Не ми трябваше някакво момиче, на което само чукане й е в акъла. Исках момиче, което иска да се чука само с мен. Знаеш ли какво щяхме да направим? Щяхме да се оженим и да си живеем щастливо. Това щяхме да направим. – С една купчина пищящи дечурлига, шибана къща и всичко останало, което върви в комплект – уточни Ръсел. – Точно така – отговори Франки. – А през това време не знам защо, ама баща й вече не й позволяваше да излиза с мен повече от два пъти седмично – само в петък и събота. Можех да я посещавам в сряда, но винаги трябваше да има някой с нас и трябваше да съм си тръгнал до десет часа, тъй като тя на другия ден трябваше да ходи на училище. – Колеж ли? – Колеж. Аз съм на двайсет години и излизам с парче, по което съм си загубил ума, а тя ходи в колеж. – Надявам се един ден да не бъдеш повече такъв задник. – Не съм сигурен – каза Франки. – Спомням си една вечер, като я връщах у дома, тя трябваше да се е прибрала до единайсет и половина в петък вечер, а в събота можеше да седи до полунощ. Тогава обаче я върнах към два сутринта. Не помня дали беше петък вечер или събота вечер. Ходихме до мотела на Блу Хилс и се целувахме, като си бъркахме с езици в устите, и вероятно още два пъти в колата и аз направо подлудявах, направо изкрейзвах. Топките ми се надуваха като балони. Три пъти седмично. И аз я връщам и дъртото му копеле застава на прага и се развиква като луд: "Правихте ли го?". И ми пищи право в ушите. Аз естествено се правя на луд: "Да сме правили какво?". Трябваше да му видиш физиономията. Цяло чудо е, че не получи инфаркт или нещо такова, а тя стои до мен. "Чука ли я, ти мръсно дребно копеленце?" Направо ми бръмна главата. Устата ми провисна, не мога да кажа нищо. Мисля, че онази нощ пак се изпразних в гащите и не смея да погледна надолу да видя дали е избило отгоре, щото направя ли го и той се усети, нещата направо щяха да се сговнясат. "Ти какво си мислиш, че не знам какво ти е на ума ли бе, дребно шибано копеленце? Мислиш, че не знам ли?" Помислих си, че е на косъм да ме убие. Тя обаче, таз дребна кучка, и на него не му цепеше басма, точно както на мен. "Тате, вика тя, говориш мръсотии." И изтропа нагоре по стълбите, а ние двамата с него останахме втренчени един в друг. И той ми затръшна вратата в лицето. Франки се ухили и продължи. – След тоя случай ми забраниха повече да се виждам с нея в сряда. Само през уикендите, можеш ли да си представиш, всеки път, когато отивах при нея, очаквах да напъхат стареца в колата при нас. И тогава се събрах с една компания момчета, с които изобщо не трябваше да се събирам. Там се запознах с двама от тях, а единият от тях познава Джони, и тъй аз се запознах с него и започнах да му върша разни работи. И знаеш ли какво? Още бях хлътнал лудо по оная побърканата. Сигурно щях да се оженя за нея. Не знам дали старецът щеше да ми позволи да я чукам, но сигурно щях да се оженя за нея. Срещахме се в петъчните и съботните дни. Редовно я връщах все в полунощ. И тогава ме спипаха и ме осъдиха, изкарах вътре цялото време докато траеше следствието, и те идваха редовно на съдебните заседания, дъртакът и той се изтърсваше по някое време и си получих присъдата. Санди, майка ми, Дженис и всички останали. Десет години. Какво са десет години? Не знаех къде съм. Нямах навършени още двайсет и една години. Някой съобщи, че присъдата ми е десет години. Какво означава това? Оня съдия ми каза: "Ако продължите по този път, млади човече, ще имате сериозни неприятности". И после ми лепна десет години. Жестока работа. Сигурно е нещо като да ти отрежат топките и да те накарат да си ги изядеш. И те ме откарват, шибания му шериф, със залятата му от супа униформа, всички реват, майка ми реве, Санди реве, Дженис реве, тя направо изпадна в истерия. Трябваше да й кажа да излезе и да си излее мъката навън, винаги ми е помагала, когато ми се сговнясваха нещата, а сега аз не мога да й помогна. Шерифът пък не им позволява да говорят с мен, а аз съм още с белезниците, седя до него. Току-що са ми лепнали десет годинки, а Дженис още не ме е пипнала за оная ми работа и сега ме очаква цялата тази гадост? Кръвното ми се вдигна. И му казвам: "Махни ме оттук". А тя през цялото време нарежда как щяла да направи това, щяла да направи онова. Едвам се изтрайва. И някъде след три месеца Санди идва да ме види и ми изтърсва, че Дженис се омъжила. Ми така стават нещата. – Нещата сега са различни – каза Ръсел. – Ти си прекарал вътре прекалено дълго. Това парче е много сериозно в намеренията си. Човек може да го види. Така ще си удържи на думата и когато го направи, онзи пич, дето е с нея, ще трябва да обяснява на ченгетата сума ти работи, а на мен това сега най-малко ми трябва. Нито пък на тебе. Тя трябва да остане известно време сама, за да размисли. – Аз сам мога да реша. – Тя не ми даде никакъв шанс. "Ще го направим ли още веднъж?" "Разбира се – казва ми тя. – Дай ми само да поема глътка въздух и ще го вдигна още един път." "Аз ще ти го вдигна", вика тя и ми прави една свирка. Тя не знае, че съвсем скоро съм излязъл от панделата и не мога да се стискам. И ми е ясно какво ще се случи. Тогава не й казах и след секунди минута изригнах в устата й. Тя, разбира се, едвам не се задави, после се изправи и седна на леглото, избърса си устата, гледа ме и вика: "Благодаря ти много, гадно копеле". А аз й казвам: "Виж, не знаех. Искам да кажа, че го правиш така, сякаш знаеш какво правиш". "Да – отговаря тя. – Да не мислиш, че спермата ти е някаква шибана амброзия?" Ръсел изсумтя и продължи. – И тогава й казах, че духачът винаги я гълташе. На шибания дърт педал никога не му беше достатъчно. Казваше, че това го поддържало млад. "И аз самият не обичам да се празня в устата, викам й, ама той умираше за сперма." А тя ми казва: "Ти си лайно. Всички сте лайна. Няма един от вас, дето не е лайно". После пък беше страхотно на оная дългата песен или танца. Лежим си така, в един много як апартамент, по стените му накачени всякакви африкански маски и какво ли още не, а тя само мрънка и се оплаква, за пръв път ми вдигна кръвното, и какво се оказва? Тоя апартамент дори не бил неин. А аз си мислех, че бил нейният. Той пък да се окаже, че бил на оня, дето ходела с него, стереоуредбата и всичко останало било негово. Учел в университета. Щял да получи не знам ква си диплома, щял да направи не знам кво си, да, ама щяло да му отнеме много години, и на нея й оставало само да го духа, така че тя почнала да звъни на разни пичове, да пуска обяви по вестниците, и всичко останало. Не че ми ги каза всички тези неща, но така стоят нещата. И аз й разправям: "Стига с тия лайна. Нали искаше да си начешеш оная работа? Ето ме тук, чеша ти я. Другото го махни от главата си". А тя продължава да ми вдига кръвното. Казва ми: "Той си мисли, че знае всичко. И си мисли, че си нямам хабер за нищо. И че може да се отнася с мене като с парцал. Само че да има да взема". И тогава ми рече, че щяла да се самоубие. Гледам я и виждам, че е съвсем сериозна. Спомняш ли си как изглеждаше Грийнън, бяха го вдигнали на мушката и той ходеше навсякъде с една желязна пластина под ризата, нали си спомняш как изглеждаше? – Той беше наясно, че полза от тая пластина няма никаква. – Така си и беше – съгласи се Ръсел. – Не може да се къпеш с пластината. Та и тая изглеждаше по същия начин. Истина ти казвам. Така изглеждаше. Боже Господи, само това ми трябваше на главата. Представям си как щях да разправям на някое шибано ченге как съм се озовал в чужд апартамент, чийто собственик дори и не съм го виждал, и тая се е самоубила и аз не знам нищо за тази работа. За такава работа направо биха ме сложили на стола. И тогава й викам: "Спокойно, недей бърза, пак ще го направим, нали така?". И след това изчезвам. Тая е пълно куку. На твое място не бих се приближил до нея и на десет километра, Франки. – Ще си помисля. – Добре. Ще й кажа. Тя трябва да ми се обади. Нали разбираш, ти не можеш да й звъниш, щото явно нейният човек понякога се отбива там. Така че тя трябва да ти се обади. Трябва да ми се обади утре. Всъщност трябваше да ми позвъни днес, но бях излязъл. Господи, трябва да видиш какво получих тая сутрин. Тая сутрин се сдобих с една огромна шибана немска овчарка. Един познат ми се обади. Снощи. Следял една къща в Нийдхам. За собственика й се знаело, че притежава много яка колекция от монети. Сега продавал някакви медали. Направени от сребро и там другите работи. "Мога да се вмъкна там, все едно, че влизам в спалнята си – хвали ми се той. – И двамата работят и нямат деца. Само че там са оставили онова шибано куче, дето мяза на някакъв вълк." Така че ми казва, ако мога да го отърва от кучето, щяло да бъде мое. Освен това ще ми даде една пета от печалбата. И тъй, отивам там. Къщата е доста отдалечена от улицата, много дървета, все едно, че е сред някоя шибана гора. Направо мечта. Минаваме отзад, а там оня пес подскача, ръмжи и се пеняви, сякаш е полудял. Лае и всичко останало. "Добре – казвам му, – пусни го тоя юнак." Нямам никакво намерение да влизам вътре и да устройвам борби с този звяр. "Да го пусна? – вика човекът. – Ти трябва съвсем да си изкукуригал, бе. Че то ще ни сдъвче и двамата." Както и да е, той вдигна прозореца и шибаното му псе изскочи оттам като ракета. Бях си увил две вълнени ризи на ръката. То ме връхлетя и ме събори на земята, но аз успях да вдигна ръката и то само дъвче ризите. Нагълта разръфаните краища и се мъчи да ги изплюе, ама аз не му давам. И ръмжи като някое подивяло чудовище. И тогава му пъхнах една пръчка в устата. Сега вече то не дъвче, а само се дави. Тогава му натиках шест фенобарбитала в гърлото и измъкнах пръчката, и то, де да ходи, ги глътна, и после отново му я пъхнах. Малко остана да я прегризе на две. А аз малко остана да напълня гащите. После извадих въжето и направих един възел. Завързах му устата около пръчката. Завързах му краката, пичът ми помогна. После го пъхнах в колата. Бях взел колата на Кени. Страхотен пес. Ще го продам на някого, дето търси куче убиец. – Колко изкара онзи с монетите и останалото? – запита Франки. – Нищо – отговори Ръсел. – Можеш ли да си представиш, оня ги бил сложил в банката. – Хайде бе. – Без майтап. Познавам го добре човека. Само след минути се измъкна от къщата. Показа ми какво е намерил. Две камери, портативни цветни, две-три сребърни украшения. Беше намерил документа от банката, дето пише, че онзи оставил монетите и медалите там. Някои хора оставят монети и медали в банката като залог срещу заем. Случва се. – Това трябваше и аз да направя – каза Франки. – Трябваше да отида в банката и да тегля някакъв заем. Те сигурно нямаше да имат нещо против. Последния път, когато го направих, отидох в панделата, защото използвах пищов за тегленето на заема. Франки зави към изхода на детелината на Шосе 128. След мантинелата зави наляво по Шосе 12 и пресече 128 през непрекъснатата линия. Шосе 12, за разлика от 128, беше тъмно. – А бе те само като те видят къв готин пич си, всичко ще се уреди от раз. – Има си хас. Имам си и добра работна характеристика, от рехабилитацията. Нека първо само да приключим с тая работа. Франки свърна в петата пресечка след излизането от Шосе 128. Крайслерът навлезе под оголените корони на високи дъбове. Шосето изви по малък хълм, след което сви надясно, където видяха малка бяла табела, на която пишеше ИНИСХЕЙВЪН. – Тука сигурно провеждат курсове по голф и всичко останало, а? – попита Ръсел. – О, всичко е пълен комплект – каза Франки. – Джони ми разправяше, че имали зала за фитнес, сауна и салон за масаж. Първо се изморяваш яката, после се потиш и се напарваш и накрая за десерт те издухват. Франки завъртя крайслера в паркинга зад северния край на двуетажния мотел. Мястото беше слабо осветено. – Дай малко да променим сценария – предложи Ръсел. – Вместо да влизаме вътре, можем просто да изчакаме юнаците тука и да им претършуваме джобовете. – Аха, и да напълним цял чувал с писалки и запалки от леваците, нали? Заеби я тая. Франки паркира колата на входа на алеята, обърна с предницата към изхода, след което угаси фаровете. Ръсел се пресегна към задната седалка и отвори една пазарска чанта. Извади две сини вълнени скиорски маски и подаде едната на Франки, а другата нахлузи на главата си. После измъкна два чифта жълти найлонови градинарски ръкавици. И двамата си ги сложиха. – Много са дебели тия гадости – оплака се Франки. – В магазина имаше само такива – обясни Ръсел. – Нямат от тънките. Щото дебелите паралии събират с тях клечки, листа и гледат да не се набодат. Искам да внимаваш много. Рязаната пушка ли ще използваш или нещо друго? Ръсел измъкна от чантата 12-калиброва двуцевка "Стивънс". Дулата бяха отрязани точно преди предния край на приклада. Той пък беше отрязан зад ръкохватката. От пушката не бяха останали и трийсет сантиметра. Беше заредена с два патрона. Краят на всеки патрон стърчеше на пет милиметра от отрязания край. – Господи! – зарадва се Франки. – Нали ми каза, че искаш лупара? – запита Ръсел. – И аз му казах на човека: "Искам лупара". А той ми разправя, че имал една лупара за мен, дето никога не съм виждал такава. И ми я даде. – Брей, бива си я. – Специална изработка. Ченгетата от Лос Анджелис много си падат по нея. За нула време можеш да изчистиш от лошите цяла зала. Вземаш ли я? – Вземам я – каза Франки. Ръсел измъкна един 38-калибров "Смит и Уесън" от чантата и го пъхна под колана си. После закопча якето, за да го скрие, и излезе от колата. Франки също се измъкна от колата и напъха дръжката на лупарата под колана си от лявата страна. Дулата с посребрени ръбове по отрязаната част прилепнаха плътно към тялото му. Той дръпна ципа на якето си и затвори вратата на колата. Двамата закрачиха с умерен ход през паркинга. Приближиха външното стълбище, което водеше към втория етаж на мотела. Стъпалата бяха дървени. Почти никакъв шум не се чуваше. От стаите на втория етаж се процеждаше светлина, която се промъкваше през сини пердета на стаите с четни номера и през оранжеви на тези с нечетни номера. Пред всяка стая имаше поставени по два стола от алуминий и дърво, облегнати на первазите на прозорците. – Четвъртата – прошепна Франки. Вратата на стая 26 беше леко отворена. Франки измъкна лупарата изпод якето си. Стисна ложата с дясната си ръка, а остатъка от приклада – с лявата. Държеше оръжието на нивото на кръста си. Ръсел издърпа револвера от колана си и приглади скиорската маска по врата си. Изрита вратата и връхлетя в стаята. * Според мен книгата е далеч по-добра от филма. Стилът на Хигинс трудно може да се пресъздаде на лента - нещо, което навярно сте усетили, докато четете горния откъс.
  4. "Вакантен пост" от Дж. К. Роулинг Когато Бари Феърбрадър умира на четирийсет и няколко години, градчето Пагфърд изпада в шок. На пръв поглед Пагфърд е олицетворение на английската идилия с калдъръмения си пазарен площад и древното абатство, но онова, което се крие зад красивата фасада, е град на бойна нога. Богати воюват с бедни, юноши воюват с родителите си, съпруги – със съпрузите си, учители – с учениците си... Пагфърд не е онова, което изглежда. А овакантеното от Бари място в градския съвет скоро разпалва най-голямата война, която градът е виждал. Кой ще вземе връх в избори, заредени със страсти, подмолност и неочаквани разкрития? "Вакантен пост", големият роман за малкото градче, е първият роман за възрастни на Дж. К. Роулинг. Той е дело на една неподражаема разказвачка. "Голяма, амбициозна, блестящо разказана, нечестива, забавна, силно смущаваща и магнетично красноречива история за съвременна Англия... Една разтърсваща книга от автор, който разбира еднакво добре човешката природа и природата на романа като жанр." Лев Гросман, Тайм магазин "Прекрасна творба. Като разказвач Дж. К. Роулинг не само не отстъпва на Р. Л. Стивънсън, Конан Дойл и Ф. Д. Джеймс. Тук умението й да разказва е съчетано със способността й да изгражда вълнуващи и запомнящи се персонажи, а резултатът е роман за положението в днешна Англия, просмукан от ярост и нежност." Мелвин Браг, Обзървър "Бодливо, трагикомично изложение, разкриващо истини за класовото общество. Една четивна и поучителна приказка за реалността, в която живеем." Ема-Лий Потър, Дейли Експрес ""Вакантен пост" пресъздава по един изумителен, блестящ, безмилостно увлекателен и забавен начин съвременното британско общество. Дж. К. Роулинг си е поставила висока цел и успява да я реализира великолепно." Хенри Сътън, Мирър "Човек няма как да не е очарован от умението, с което Роулинг извайва характери и преплита съдбите им." Кристофър Брукмайър, Дейли Телеграф "Сърцераздирателно четиво – да прелистваш страниците на моменти е направо непоносимо, ала да оставиш книгата е още по-трудно." Дийпти Хайела, Асоушиейтид Прес "Мощна, на моменти покъртителна черна комедия… Напомня ми за тестване на злато с киселина – подозирам, всъщност, че романът би имал същия успех, ако авторът не беше Дж. К. Роулинг." Дейвид Робинсън, Скотсман Дж. К. Роулинг е авторка на поредицата, посветена на приключенията на Хари Потър: 7 книги, издадени от 1997 до 2007 г., продадени в над 450 милиона екземпляра в цял свят и разпространени в повече от 200 страни, преведени на 74 езика и претворени в осем филма блокбъстъри. Роулинг е наградена с множество отличия, в това число с Ордена на Британската империя за заслуги към детската литература, Наградата на Принца на Астурия за съгласие, Почетния легион на Франция и наградата "Ханс Кристиан Андерсен". Откъси: Работещата в "Социални грижи" Кей Бодън и дъщеря й Гая се бяха пренесли от Лондон едва преди четири седмици и бяха най-най-новите жители на Пагфърд. Кей нямаше представа за спорната история на "Фийлдс" – за нея това беше просто комплекс, в който живеят повечето й клиенти. А за Бари Феърбрадър знаеше само, че смъртта му бе предизвикала онази гадна сцена в кухнята, при която любовникът й Гавин бе побягнал и от нея, и от пържените й яйца, с което бе разбил всички надежди, създадени по-рано от любовните му ласки. Кей прекара вторничната си обедна почивка в колата в една отбивка между Пагфърд и Ярвил: дъвчеше сандвич и преглеждаше купчина бележки. Една от колежките й се бе обадила, че поради силен стрес не може да дойде на работа, в пряк резултат от което прехвърлиха на Кей една трета от случаите й. Няколко минути преди един тя потегли към "Фийлдс". Вече бе ходила няколкократно до комплекса, но не можеше да каже, че е опознала лабиринта от улички. По някое време все пак успя да открие "Фоли Роуд" и да определи отдалече коя къща вероятно принадлежи на семейство Уидън. Преписката я беше подготвила какво може да очаква, а първите й впечатления от къщата съответстваха на предварителната й представа. До предната стена имаше купчина боклук: издути с гадости найлонови пазарски торби, примесени със стари дрехи и разпилени омърляни памперси. Тук-там по неравномерно окосената ливадка също се въргаляха парчета боклук, но основното количество си оставаше струпано под единия от двата партерни прозореца. Посред полянката лежеше износена докрай стара автомобилна гума, очевидно отскоро преместена там, ако се съдеше по жълто-кафявия кръг мъртва отъпкана трева на трийсетина сантиметра по-встрани. След като натисна звънеца, Кей забеляза току до краката си изхвърления използван презерватив, лъскав като фината какавида на някаква огромна ларва. Изпита за кой ли път лекото предчувствие, което така и не успяваше да преодолее, макар и дума да не можеше да става за сравнение с първоначалното изнервено притеснение при изправянето пред непознати врати. Тогава, въпреки че беше получила необходимата подготовка и обикновено биваше придружавана от някой колега, понякога бе изпитвала и истински страх. Зли кучета; размахващи ножове мъже; деца с уродливи наранявания – всичко това, че и по-лошо, вече й бе минало през главата в многогодишните и домашни посещения при непознати хора. Никой не реагира на позвъняването й, макар че откъм открехнатия партерен прозорец вляво дочу детски хленч. Реши за всеки случай и да почука, при което от вратата се отлепи люспичка кремава боя и кацна върху върха на обувката й. Което пък й напомни за състоянието на собствения й дом. Все се надяваше Гавин да предложи да й помогне да го постегнат, но той и дума не обелваше по въпроса. От време на време, като скъперник, преглеждащ разписките за раздадените от него заеми, Кей си изброяваше наум всички неща, които Гавин не бе казал или сторил, вкисваше се и се ядосваше, и се заричаше да получи своето си. Повторно почука – по-рано, отколкото й беше обичайно, но имаше нужда да разсее мислите за собствените си проблеми – и този път чу нечий далечен глас: – Идвам бе, д’еба. Вратата се отвори и отвътре се появи жена с едновременно детски и древен вид, с навлечена мръсна бледосиня тениска и долнище от мъжка пижама. На ръст бе колкото Кей, но повяхнала; и костите на лицето, и гръдната й кост стърчаха изпод тънката й бяла кожа. Домашно боядисаната й коса бе чорлава и силно червена, приличаше на перука върху череп, зениците й бяха миниатюрни, а бюст почти й липсваше. – Добър ден. Търся Тери. Казвам се Кей Бодън и замествам Мати Нокс от "Социални грижи". По крехките сиво-бели ръце на жената се виждаха сребристи дупчици, а отвътре на ръката й имаше и една гневно червена, открита рана. Големият наскоро зараснал белег върху дясната й ръка и в основата на врата й придаваше на кожата й лъскав пластмасов вид. Сред клиентите си в Лондон бе имала и един наркоман, който, без да иска, беше запалил къщата си, така че Кей осъзна, макар и с известно закъснение, на какво точно се е натресла. – Ъхъ. Д’бре – отвърна Тери след прекалено дълга пауза. Когато проговореше, изглеждаше доста по-стара заради липсата на няколко зъба. Загърби Кей и направи няколко залитащи крачки по тъмния коридор. Кей влезе подире й. Къщата вонеше на застояла храна, пот и неизхвърлен боклук. Тери въведе Кей през първата врата вляво в тясна всекидневна. Там нямаше нито книги, нито картини, нито снимки, нито телевизор; нищо, освен две мръсни стари кресла и стара изпотрошена етажерка. По пода се въргаляха отпадъци. При което съвсем не на място изглеждаха струпаните до стената няколко чисто нови кашона. Насред пода стоеше малко момченце по тениска и издути памперс гащи. От преписката на Кей й беше известно, че е на три годинки и половина. Хленченето му като че бе несъзнателно и немотивирано – нещо като шум на двигател, колкото да сигнализира присъствие. В ръката си стискаше миниатюрна кутийка от корнфлейкс. – А това, предполагам, е Роби? – каза Кей. Детенцето я погледна, когато чу името си, но продължи да хленчи. Тери бутна настрана оставената върху едното от мръсните окъсани кресла одрана стара метална кутия от бисквити, сви се отгоре му и взе да изучава Кей изпод спуснатите си клепачи. Кей приседна на другото кресло, на чиято странична облегалка балансираше препълнен пепелник. Част от фасовете се бяха посипали по самото кресло – усещаше ги през крачолите си. – Здравей, Роби – рече Кей и отвори папката на Тери. Детенцето продължи да хленчи и да размахва кутийката от корнфлейкс, в която нещо потракваше. – Я да видим какво има вътре? – попита Кей. То не отговори, но още по-енергично размаха кутийката. Излетялата отвътре пластмасова фигурка описа парабола и падна зад кашоните. Роби взе да вие. Кей наблюдаваше Тери, която с тъп израз се бе втренчила в сина си. По някое време Тери все пак успя да каже: – К’во има, Роби? – Дали да не се опитаме да го извадим? – зарадва се Кей на възможността да се изправи и да отупа задните си части. – Чакай да видим сега къде точно падна. Опря глава в стената да надникне в процепа зад кашоните. Фигурката се бе загнездила високо. Пъхна ръката си в процепа. Кашоните тежаха и й беше трудно да ги отмести. Успя да извади играчката, която се оказа ниско, дебело, изцяло боядисано в ярколилаво приличащо на Буда човече. – Заповядай – подаде я на детето. Роби млъкна; взе фигурката, пъхна я обратно в кутийката от корнфлейкс и пак взе да я размахва. Кей се огледа. Две миниатюрни автомобилчета бяха захвърлени с колелата нагоре под изпотрошената етажерка. – Обичаш ли коли? – посочи ги тя на Роби. Момченцето изобщо не проследи накъде сочи пръстът й, а я изгледа с присвити очи, съдържащи смес от пресметливост и любопитство. После изщапука, грабна една от количките и й я показа. – Бррр – каза. – Ко’а. – Точно така – потвърди Кей. – Браво на теб. Кола. Бррр. Бррр. Пак седна и извади бележника от чантата си. – Добре, Тери. Кажи ми как вървят нещата при теб? Настъпи известна пауза, преди Тери да отвърне: – Д’бре. – Първо искам да ти обясня: Мати отсъства по болест, така че я замествам временно. Ще се наложи да хвърля едно око на оставената ми от нея информация, за да се убедя, че няма промени, откакто ви е посетила предишната седмица, нали може? Такааа: виждам, че Роби вече ходи на детска градина четири сутрини и два следобеда седмично, нали така? Гласът на Кей като че стигаше до Тери много отдалече. Все едно говореше на човек, намиращ се на дъното на кладенец. – Ъхъ – каза след известна пауза. – Как се чувства той там? Харесва ли му? Роби натика количката в кутийката от корнфлейкс. После взе един от падналите от панталона на Кей фасове и го набута върху количката и лилавия Буда. – Ъхъ – рече сънливо Тери. Кей обаче бе стигнала до последната от омачканите бележки, оставени й от Мати, преди да се разболее. – Но, доколкото виждам, Тери, той трябва и в момента да е на детска градина. Нали вторник е един от дните, в които ходи? Тери като че се бореше с все сила да преодолее съня. Главата й току се килваше към едно от раменете й. Накрая успя да изрече: – Кристъл тря’аше да го заведе, но не успя. – Кристъл е дъщеря ти, така ли? Тя на колко години е? – Четиринайсе – промълви сънливо Тери – и пол’ина. Според наличните бележки Кристъл трябваше да е на шестнайсет. Нова продължителна пауза. До крака на креслото на Тери стояха две нащърбени порцеланови чаши за кафе. Мръсната течност в едната приличаше на кръв. Ръцете на Тери бяха скръстени пред плоската й гръд. – Хем го бях облякла – измъкна с труд Тери думите отнякъде дълбоко в съзнанието си. – Извинявай, Тери, но съм длъжна да те попитам: боде ли се тази сутрин? Тери прекара разкривената си като птичи крак длан през устата си. – Ъъ. – Шес’насеръ – обяви Роби и се понесе към вратата. – Няма ли нужда от помощ? – попита Кей, след като Роби се изгуби от погледа й и го чу как изтрополи нагоре по стълбите. – Ня’а нужда. Ше’с’опраи – отвърна завалено Тери. Подпря клюмащата си глава върху юмрука си, с опрян в страничната облегалка на креслото лакът. От стълбищната площадка Роби нададе вой. – Отв’и! Отв’и! Чу се как блъска по дървената врата. Тери обаче не помръдна. – Да му помогна ли? – предложи Кей. – Ъхъ – съгласи се Тери. Кей изкачи стълбите и завъртя заяждащата ръкохватка на вратата. Тоалетната вонеше отвратително. Ваната беше сива, с редица кафяви пръстени от кир, а водата в тоалетната не бе пусната. Кей я пусна, преди да даде на Роби да се покатери върху седалката. А детето разкриви лице и се напъна шумно, без да се притеснява от присъствието й. Чу се силен плясък, а към вече гнилата смрад се добави и нова зловонна нотка. Слезе и си вдигна издутите памперс гащи, без да се избърше; Кей го накара да се върне и се помъчи да го убеди сам да свърши тази работа, но самото действие очевидно му беше напълно непознато. В крайна сметка се наложи да го избърше тя. Дупето му беше изранено, силно зачервено и раздразнено. Памперсът му вонеше на амоняк. Опита се да му го махне, но детето изкрещя, замахна да я удари, после се изскубна от ръцете й и се втурна обратно надолу към всекидневната с провиснали гащи. Кей понечи да си измие ръцете, но не видя сапун. Мъчейки се да не диша, затвори след себе си вратата на банята. Преди да слезе, хвърли по един поглед на спалните помещения. И на трите съдържанието стигаше чак до разхвърляната стълбищна площадка. Всички спяха на матраци право върху пода. Роби, изглежда, спеше в стаята на майка си. Сред разпилените по пода мръсни дрехи се въргаляха и две-три играчки – евтини, пластмасови, прекалено прости за възрастта му. Но за своя най-голяма изненада Кей установи наличието на калъфки както на юргана, така и на възглавниците. Долу, във всекидневната, Роби отново бе подел хленча си и блъскаше с юмруче по камарата кашони. Тери го наблюдаваше през полузатворени клепачи. Кей изтупа седалката на креслото си, преди да седне отново. – Доколкото разбирам, Тери, участваш в метадоновата програма на клиниката "Белчапъл", нали така? – Мм – изрече сънливо Тери. – Е, как е? Върви ли? И Кей зачака със замръзнала във въздуха химикалка, като че отговорът не седеше пред очите й. – Продължаваш ли да посещаваш клиниката, Тери? – Мин’л’та сед’ца. В петък хо’я. Роби блъскаше с юмручета по кашоните. – Можеш ли да ми кажеш на каква доза метадон си? – Сто и петнайсе м’лграма. Кей ни най-малко не се изненада от това, че Тери помни дозата, но не и възрастта на дъщеря си. – Мати е записала тук, че майка ти ти помага да се грижиш за Роби и Кристъл; това все още ли е така? Роби се блъсна с цялото си твърдо, набито телце в кашоните и успя да разклати купчината. – Внимавай, Роби – рече Кей, след което и Тери се обади: – Внима’ай. – Първата проява на живост в мъртвия й досега глас. Роби пак захвана да блъска с юмручета по кашоните; изглежда, му беше приятно да слуша глухото им бумкане. – Тери, майка ти продължава ли да ти помага да се грижиш за Роби? – Не майка, баба. – Бабата на Роби ли? – Мойта баба, ’начи. Ама нещо е... болна. С химикалка в ръка, Кей отново огледа Роби. Нямаше вид на недохранван; личеше си, а и го беше усетила, докато го вдигаше полугол да му обърше дупето. Тениската му беше мръсна, но, надвесена отгоре му, бе установила с изненада, че косата му ухае на шампоан. Нямаше охлузвания по млечнобелите си ръчички и крачка, но все още ходеше с издути памперс гащи; а беше вече на три и половина. – Дай д’ям – провикна се момченцето и нанесе последен, безрезултатен удар по кашона. – Дай д’ям. – Зе’и си ’сквита – изфъфли Тери, но не помръдна. Крясъците на Роби преминаха в шумни хлипове и писъци. Тери изобщо не направи опит да стане от креслото си. Шумът обаче не позволяваше да се разговаря с нея. – Да му дам ли една? – провикна се Кей. – Ъхъ. Роби се шмугна покрай Кей в кухнята. Мръсотията там можеше да се сравни с онази в банята. Липсваше всякаква техника с изключение на хладилника, готварската печка и пералнята; около мивката имаше само купища мръсни чинии, втори препълнен пепелник, найлонови пазарски торбички и мухлясал хляб. Мръсният линолеум лепнеше по подметките на Кей. Кофата за боклук беше препълнена, а отгоре й се мъдреше едва балансираща кутия от пица. – Там – сочеше Роби едно стенно шкафче, без изобщо да погледне Кей. – Там. Количеството храна в шкафа надмина очакванията й: консерви, пакет бисквити, буркан нескафе. Извади от пакета две шоколадови бисквити и му ги подаде; той ги грабна и пак побягна – обратно при майка си. – Харесва ли ти в градината, Роби? – попита го Кей. Малкият седеше на пода, тъпчеше се с бисквитите и не пожела да й отговори. – Ъхъ. Мно’о му х’ресва – намеси се поразсънилата се Тери. – Нали, Роби? Мно’о му х’ресва. – Той кога за последно беше на градина, Тери? – Последния път. Вчера. – Вчера беше понеделник. Няма начин да е бил там – рече Кей, водейки си бележки. – Не му е ден за ходене. – К’во? – Питам за градината. Роби трябваше да е там днес. Искам да знам кога за последно е бил. – Нали ти казах? Последния път. Най-после беше поотворила по-широко очи. Тембърът й все още беше бездушен, но антагонизмът започваше да избива на повърхността. – Ти да не си лесбо? – попита. – Не съм – отвърна Кей и продължи да пише. – Приличаш ми на лесбо – потвърди Тери. Кей не спираше да пише. – Сок! – изкрещя Роби с размазан по брадичката шоколад. Този път обаче Кей не помръдна. След нова дълга пауза Тери успя да се изправи и със залитане излезе в коридора. Кей се пресегна и отвори капака на тенекиената кутия, която Тери бе махнала от креслото си, преди да седне. Вътре имаше спринцовка, топче мърляв памук, ръждясала лъжица и прашен найлонов плик. Пред погледа на Роби Кей затвори плътно капака. След известно далечно тракане, Тери се върна с порцеланова чашка сок, която тикна в ръцете на малкия. – На – рече, по-скоро на Кей, отколкото на сина си, и пак седна. Но при първия опит не улучи креслото и се стовари върху страничната му облегалка; Кей чу как костта й се тресна с дървото, но Тери не даде признак да е усетила болка. Намести се върху продънените възглавнички и огледа жената от "Социални грижи" с размазано безразличие. Кей беше прочела досието й от кора до кора. Знаеше, че почти всяко ценно нещо в живота на Тери Уидън е било засмукано от черната дупка на наркоманията й; че заради нея й отнели първите й две деца; че едва-едва оставаше вкопчена в сегашните две; че проституирала, за да има пари за хероина; че била замесена в какви ли не дребни престъпления; и че в момента за енти път се подлагаше на лечение. Но това, да не усещаш нищо, да не ти пука... И все пак, мина й през ума на Кей, в момента тя е по-щастлива от мен. * Легнала по гръб в тъмната стая, Сухвиндер чуваше какво правят всички останали членове на семейството й. Точно изпод нея идваше далечният ромон на телевизора, накъсван от приглушения смях на брат й и баща й, които гледаха комедийното шоу в петък вечер. През стълбищната площадка дочуваше и гласа на по-голямата си сестра, разговаряща по мобифона с някоя от многобройните си приятелки. Най-наблизо бе майка й, която потракваше и шумолеше из гардероба от другата страна на стената. Сухвиндер бе спуснала пердетата на прозореца си, а долния процеп на вратата бе закрила с уплътнение под формата на дакел. Поради липсата на ключалка, кучето пречеше да се отвори докрай вратата и я предупреждаваше, ако някой влиза. Макар да бе сигурна, че никой нямаше да дойде. Тя е там, където трябва, и върши онова, което следва. Или поне те така си мислят. Току-що бе изпълнила един от отвратителните си ежедневни ритуали: отворила бе страницата си във фейсбук и бе премахнала поредния пост от непознатия изпращач. Но след всяко блокиране на лицето, което я бомбардираше с тези послания, то сменяше профила си и пак пращаше. А тя не знаеше кога да очаква следващото. Днешното бе черно-бяло копие от цирков плакат от деветнайсети век. La Vеritable Femme a Barbe, Miss Anne Jones Elliot. Снимката беше на жена в дантелена рокля, с дълги черни коси и буйна брада и мустаци. Беше убедена, че й ги праща Фатс Уол, макар да допускаше, че може и да е друг. Някой като Дейн Тъли и приятелите му например, които тихичко грухтяха като маймуни, щом тя почнеше да говори на английски. Но те щяха да се отнесат по същия начин и към всеки друг с нейния цвят на кожата; в "Уинтърдаун" почти не се срещаха кафяви лица. Тези им действия я унизяваха и я караха да се чувства тъпа, а пък господин Гари изобщо не си правеше труда да ги спре. Преструваше се, че не ги чува или че до ушите му стига най-обикновен шумов фон. Нищо чудно и той да смяташе Сухвиндер Каур Джаванда за маймуна – космата маймуна. Сухвиндер лежеше върху завивките и копнееше с цялата си душа да е мъртва. Ако можеше да се самоубие само с усилие на волята, щеше да го направи без капка колебание. Нали смъртта бе споходила господин Феърбрадър? Какво й пречи и нея да я сполети? И нямаше ли да е още по-хубаво, ако можеха да си разменят местата? Ниъх и Шевон щяха пак да си имат татко, а тя, Сухвиндер, просто щеше да престане да съществува: щеше да бъде изтрита напълно, начисто. Усещаше самоотвращението си като костюм от коприва, от който всяка частица на тялото й я жилеше и пламтеше. Използваше цялата си воля във всеки отминаващ миг, за да търпи, да не помръдне; да не се втурне да извърши едното, единственото нещо, което би й помогнало. Трябваше да изчака всички да си легнат, преди да се задейства. Но това лежане и причиняваше агония: да чува собственото си дишане, да усеща безполезната тежест на грозното си и отвратително тяло върху леглото. Приятно й бе да си представя как се дави, как потъва в хладните зелени води и как бавно бива смачкана в нищото... Великият хермафродит е застинал в покой... Легнала в мрака, усети как срамът премина по тялото й като парещ обрив. За пръв път чу тази дума от устата на Фатс Уол в часа по математика в сряда. Но нямаше да може да я потърси в тълковния речник, понеже страдаше от дислексия. Не й се наложи обаче, след като той бе така добър да й я разясни. Този космат мъж-жена... А той е по-гаден и от Дейн Тъли, чиито подигравки поне са еднообразни. А злият език на Фатс Уол й поднасяше при всяка среща ново, специално сътворено за нея мъчение, срещу което тя не можеше да си запуши ушите. Всяка негова обида и подигравка прогаряше своя белег в паметта на Сухвиндер и се задържаше там по-трайно и от най-полезния факт. Ако я изпитаха по всички епитети, които беше й лепвал, щеше да изкара първата отлична оценка в живота си. Цици и так, Хермафродит, Брадатата тъпачка. Космата, дебела, глупава. Проста и непохватна. Мързелива дори според собствената й майка, която ежедневно я заливаше с критики и упреци. Бавничка според баща й, чиято нежност на израза ни най-малко не смекчаваше пълната му липса на заинтересуваност. Какво му пречи да е снизходителен по отношение на слабите й оценки, след като си има Джасвант и Раджпал – пълни отличници. – Горката Джоли – произнасяше мимоходом Викрам, докато й преглеждаше бележника. И все пак предпочиташе бащиното безразличие пред майчиния гняв. Парминдер сякаш не можеше да си обясни, нито да възприеме факта, че е родила ненадарено дете. И посрещаше триумфално и най-малкия намек от някой учител, че Сухвиндер би могла да полага повече усилия. – "Сухвиндер лесно се предава, а трябва да вярва повече в своите възможности." Чуваш ли, Сухвиндер? И учителката ти смята, че не се стараеш достатъчно! По единствения предмет, по който Сухвиндер бе стигнала до второто ниво – информатиката, понеже Фатс Уол не беше в същия поток, та тя се осмеляваше сегиз-тогиз да вдигне ръка и да отговори на някой въпрос – Парминдер се бе изказала с пълно пренебрежение: – Като знам по колко часа се мотаете из тоя интернет, очаквах да си стигнала вече до най-горното ниво. На Сухвиндер изобщо не й бе минавало и през ум да спомене дори пред единия от родителите си за маймунското грухтене или за безконечните злобни изказвания на Стюарт Уол. Което щеше да е равносилно на признание, че и извън семейството се срещат хора, които я смятат за нестандартна и некадърна. На всичко отгоре Парминдер бе приятелка с майката на Стюарт Уол. Понякога Сухвиндер се чудеше защо Стюарт Уол не се стряска от връзката между майките им, но очевидно той не се притесняваше, че тя ще го издаде. За него тя бе отворена книга. Ясно му беше, че тя се бои, известна му бе и всяка най-лоша мисъл, която тя таеше относно себе си, и бе способен да артикулира всичко това за забавление на Андрю Прайс. По едно време взе да харесва Андрю Прайс, до момента, в който осъзна, че е непригодна да харесва когото и да било; и си даде сметка, че е смешна и странна. Сухвиндер чу засилващите се гласове на баща й и Раджпал, които се качваха по стълбите. Смехът на Раджпал се извиси до кресчендо току пред вратата й. – Късно стана – чу как извика майка й от спалнята. – Той трябваше вече да си е легнал, Викрам. Гласът на Викрам се разнесе през вратата на Сухвиндер – съвсем наблизо, силен и топъл. – Спиш ли, Джоли? Този прякор, изпълнен с ирония, й беше останал от детството. На Джасвант викаха Джази, а на Сухвиндер – вечно хленчещото, нещастно, рядко усмихващо се бебе – Джоли, Веселушка. – Не – викна в отговор Сухвиндер. – Току-що си легнах. – Предполагам, че би ти било интересно да научиш, че брат ти... Но стореното от Раджпал се изгуби сред шумния му протест и смеха му; чу как Викрам се отдалечава, продължавайки да се занася с Раджпал. Сухвиндер зачака къщата да утихне. Вкопчила се бе в перспективата за единственото й утешение така, както би стискала спасителен пояс, и чакаше, чакаше всички да си легнат... (И както чакаше, си спомни за онази неотдавнашна вечер, когато след края на тренировката цялата осморка се бе отправила в мрака към паркинга до канала. Човек толкова се уморяваше на тези тренировки. Болят те и ръцете, и коремните мускули, но болката бе приятна, чиста. След гребане винаги спеше хубаво. И точно тогава Кристъл, която вървеше най-отзад със Сухвиндер, я нарече тъпа факистанска кучка. Ударът й дойде изневиделица. Поначало будалкането им бе съсредоточено върху господин Феърбрадър. Кристъл сигурно си мислеше, че говори смешки. Обичаше да използва "факинг" вместо "много" и като че не виждаше никаква разлика между двете прилагателни. И сега я нарече "факи" така, както би я нарекла "заспа" или "задръстена". Сухвиндер усети как кожата на лицето й се смъкна и как в нещо парещо се смъкна в стомаха й. – Какво? Какво каза? Господин Феърбрадър се бе извъртял рязко с лице към Кристъл. За пръв път го виждаха толкова ядосан. – Нищо не съм казала – отвърна Кристъл, полустресната, полупредизвикателна. – Занасях се само. И тя знае, че беше шега. Нали знаеш? – обърна се тя към Сухвиндер, която измърмори малодушно, че знаела. – Да не съм те чул повече да използваш тази дума. На всички им беше известно, че той имаше определена слабост към Кристъл. И че беше плащал от джоба си разходите й за някои от пътуванията им. И че никой не се смееше по-силно от него на шегите на Кристъл, а тя можеше да е много смешна. Продължиха по пътя си, но всички бяха като попарени. Сухвиндер не смееше да погледне Кристъл; както винаги, изпитваше чувство за вина. Почти бяха стигнали до микробуса, когато Кристъл й каза, но толкова тихо, че и господин Феърбрадър не можа да я чуе: – На майтап го казах. А Сухвиндер бързо отвърна: – Знам. – Хубаво. Из’ня’й. Излезе като сдъвкано двусричие и Сухвиндер реши, че ще е тактично да се престори, че не го е чула. Но това не й попречи да се почувства някак си пречистена. Да възвърне достойнството си. И по пътя към Пагфърд поде за пръв път инициативата да изпеят песента – талисман на екипажа, като помоли Кристъл да почне с рап солото на Джей Зи.) Бавно, ужасно бавно семейството се прибираше по леглата. Джасвант прекара цяла вечност да трака и блъска из банята. Сухвиндер изчака Джаз да свърши с пудренето си, родителите й да се наприказват в спалнята си, къщата да притихне. Най-после можеше да действа в безопасност. Седна в леглото и от дупката в ухото на старото си плюшено зайче извади ножчето за бръснене. Откраднала го бе от запасите на Викрам в банята. Стана от леглото, намери опипом фенерчето на етажерката, взе и шепа хартиени салфетки и се оттегли в най-отдалечената част на стаята си – в малката кръгла ниша в ъгъла. Беше изчислила, че лъчът на фенерчето няма да пробие от тук през процепа под вратата. Седна и опря гръб в стената, нави ръкава на нощницата и разгледа на светлината на фенерчето белезите по ръката от последния си опит – все още видими, кръстосани и тъмни, но завяхващи. И като потръпна леко от страх, което й донесе благословено облекчение със своя тесен, непосредствен фокус, опря острието на половината път от лакътя и сряза плътта си. Острата пареща болка и кръвта бликнаха мигновено; когато срезът стигна до самия лакът, притисна стиската салфетки към дългата рана, та да не капне и капка върху нощницата или по килима. След още една-две минути направи нови срезове, хоризонтални, напряко през първия, та се получи нещо като стълбичка; от време на време спираше да попие. Острието отвлече болката от пищящите й мисли и я видоизмени в животинско горене на нерви и кожа – облекчение и отдих след всеки срез. Накрая обърса ножчето и огледа бъркотията, която бе създала – пресичащите се рани, кървящи и толкова силно болящи, че по бузите й течаха сълзи. Ако болката не я държеше будна, сигурно щеше да заспи; но изглежда, ще трябва да изчака десетина-двайсет минути кръвта от новите срезове да се съсири. Сви нозе, затвори мокри очи и се облегна о стената под прозореца.
  5. "Внезапна зора" от Горан Пауъл "Внезапна зора" е епичен исторически роман, който описва историята на Бодхидхарма, известен още като Да Мо. След като постига Просветление, той поема рискованата мисия да отиде в Китай, където да разпространи учението на Буда. Пътят му, след прекосяването на Хималаите, минава през Императорския дворец в Нандзин, а по-късно го води на север в Шаолин. На бреговете на Яндзъ Бодхидхарма среща младия беглец Ко, когото приема за ученик и го посвещава в Пътя на Дзен и бойните изкуства. Съвместното им пътешествие до легендарния манастир е наситено с опасности и приключения. Горан Пауъл има 4-ти дан по Годжу Рю Карате. Живее и работи в Лондон. Има над 35 годишен опит с бойните изкуства. Преподава карате и е треньор по ММА в един от най-успешните британски отбори. "Няма значение дали сте чували за Бодхидхарма, дали се интересувате от бойни изкуства или дали можете да произнесете думата Шаолин, ако имате и най-малък интерес към историческа художествена проза, ще останете запленени от тази невероятна история. Добра е колкото "Шогун" на Джеймс Клавел, умело написана, изключително приятна и е невъзможно да я оставите. Направо брилянтна!" - Лоурънс А. Кейн, майстор по бойни изкуства "Това е приключенски разказ, който преплита история, мит и легенда в забележителна приказка, прераснала в увлекателна и вълнуваща книга. Като майстор на бойните изкуства и човек, изучавал в продължение на 20 години азиатските нрави, намирам, че "Внезапна зора" е точната смесица между бойни изкуства, история, романтика и философия, която ви ангажира и забавлява от началото до края." - Алън Буриз, 2-ра пехотна дивизия на американската армия, инструктор в школа за разузнавачи снайперисти, писател "Да се проследи пътят на Бодхидхарма от Индия до Китай е възхитително изживяване, то е реалистично, богато исторически, с автентични и пълни с живот герои. "Внезапна зора" е онова, което трябва да бъдат романите за бойни изкуства – занимателни, правдоподобни, изпълнени с прекрасни истории." - Крис Уайлдър, майстор по бойни изкуства, автор на бестселъра "Пътят на Санчин Ката" * * * По време на пътуването си към Северното кралство Магада Бодхидхарма прекоси множество реки, но нито една не го развълнува така, както Ганг. В светлата утрин пред погледа му се ширна огромно пространство блестяща кафява вода. Реката бе родното място на цивилизацията и артерията, която разнасяше живот през централната област на Магада. Самият Буда през целия си живот беше живял и проповядвал в тази плодородна равнина. Бодхидхарма поседна близо до водата и си представи Буда как се къпе в свещените води, говори тихо на последователите си, а реката е чиста, без тълпите край нея. Сега действителността бе доста различна. Стотици хора се бяха струпали около водата, други бяха влезли на плиткото, миеха си косите, зъбите, перяха дрехите си или пиеха от шепите си вода от Ганг, като се надяваха да ги дари с вечно здраве. Покрай него премина подут труп на коза, последван от тялото на старица. Бодхидхарма напълни меха си с тъмната вода, но не пи. По-късно щеше да я използва за чай. Знаеше разликата между истина и мит. Бе прекосил веднъж Ганг по пътя си към Капилавасту, родното място на Буда, и оттам бе посетил останалите свети места, където Буда бе живял и умрял. Сега се готвеше да пресече отново реката към крайната цел на поклонничеството си. Застана на брега, един от лодкарите го забеляза и загреба към него. Лодката бе вече пълна, но винаги имаше място за още един пътник, особено ако този човек бе свят мъж, който щеше да донесе добра карма. Бодхидхарма стъпи в лодката и седна до малко момче, което се отдръпна уплашено от него и се сви до баща си. – Към Бод Гая ли си тръгнал, учителю? – запита бащата на момчето. – Да. – За да видиш дървото на Буда ли? – Да – усмихна се Бодхидхарма, – от много години чета за него, но досега не съм го виждал. – Мястото е много специално – увери го мъжът. – Защо искаш да гледаш някакво дърво? – запита момчето, забравило уплахата си от страшния на вид непознат. – Точно под същото дърво е седял Буда, когато е получил просветление – отвърна Бодхидхарма. – Какво значи това? – Прозрял е истинската природа на нещата. – И каква е била тя? – Добър въпрос – засмя се Бодхидхарма. – Ти виждал ли си я? – Може би. – Какво си видял? Бодхидхарма се наведе напред, така че само момчето да го чуе. – Онова, което видях, не е важно. Важна бе светлината, която ме озари. – Каква е тази светлина? – Една много ясна светлина. – Ако стана поклонник, ще ме озари ли и мен? – Един ден може би – усмихна се Бодхидхарма. – Искрено се надявам това да стане. По прашния път към Бод Гая вървяха тълпи от поклонници. Някои бяха от Северна Индия – високи, слаби, със светла кожа. Други бяха като него – мургави, с кръгли очи, с прибрани тъмни къдрици. Имаше и такива дошли отвъд Хималаите. Срещаха се кестеняви мъже с бяла кожа и зеленооки жени с шарени костюми, за които предполагаше, че бяха дошли от Персия или от друга неизвестна страна далеч на запад. Подмина група търговци с гладка кожа и бадемови очи. Чертите им му напомниха за описанието, което беше прочел за китайците, но когато ги попита откъде са, научи, че са от Бирма. По пътя към дървото на просвещението беше изникнал оживен пазар. На сергиите се продаваха рисунки, гоблени, статуетки и дърворезби, изобразяващи Буда, седнал под дървото. Фургони и талиги се бяха струпали на едно място, без да могат да помръднат. Водачите си крещяха гневно един на друг, а мулетата и биволите размахваха опашки, за да прогонят мухите. Бодхидхарма мина покрай едногърби камили от пустините на Арабия, покрай двугърби камили, дошли от Бакхтар, отвъд Хиндукуш. От другата страна на пазара в тесен кръг бяха застанали водачи на слонове, които си разменяха шеги, а в това време слоновете им дъвчеха купчини листа и гледаха надолу към хаоса със засмени очи. След пазара се стигаше до парк, опасан от ниска варовикова стена. От двете страни се виждаха добре поддържани градини. В средата широко пространство със суха трева бе изпълнено с поклонници, а над всички тях се извисяваше огромно смокиново дърво. Около дървото обикаляше постоянен поток от поклонници, припяващи молитви. От безкрайните им стъпки върху земята се бе оформила бразда, която се беше спекла на слънцето. Други поклонници се бяха проснали на земята и гледаха към дървото, но повечето седяха, медитирайки с лице към него, неподвижни и решителни, сякаш очакваха чудо. Някои от тях очевидно бяха прекарали тук много дни и бяха достигнали предела на изтощението си. Бодхидхарма си намери място близо до група монаси отшелници, насядали в кръг. Сплъстените им коси и бради се спускаха до земята. Телата им, заприличали на скелети, бяха намазани от глава до пети със сива пепел. Един от тях забеляза Бодхидхарма и се обърна да го огледа по-добре. Продължи да го наблюдава, докато Бодхидхарма запали огън и се приготви да свари чай, да затопли хляб и голяма порция зеленчуци. Мъжът улови погледа на Бодхидхарма и вдигна ръка. – Мога ли да се присъединя към теб, братко? – подвикна той. Останалите от групата го изгледаха гневно и зашепнаха настойчиво, но той не им обърна внимание. – Ако желаеш – отвърна Бодхидхарма. Отшелникът се надигна с мъка и като се олюляваше, пристъпи с несигурни крачки към него. Наведе се, за да седне, но краката му се подгънаха и той се срина на земята до Бодхидхарма. – Какво се каниш да правиш, братко – попита той, задъхан от усилието да се премести. – Ще пия чай – отвърна Бодхидхарма. – Ние пием само вода от свещената река Ганг – поклати неодобрително глава отшелникът. – Дори реката да е свещена, водата й е мръсна. – Водата на Ганг е водата на живота – натърти отшелникът, а очите му сякаш дълбаеха в Бодхидхарма. – В реката има смърт както и живот. Обърни внимание следващия път, когато отидеш на брега. – А ти откъде взе водата? – запита победоносно мъжът. Бодхидхарма погледна към отшелника, който се хилеше широко, а изпочупените му зъби стърчаха огромни върху съсухрения му череп. – От реката – въздъхна той. – Ха, ха! – Огънят я пречиства от духовете на смъртта. – Нима вярваш в такива неща? – подигравателно попита отшелникът. – Вярвам, а освен това чаят става много хубав. Ето, опитай – Бодхидхарма му подаде чашата си, – много е освежаващ. – Не мога да приема, но ти благодаря. – Защо? Да не би да се опасяваш, че ще ти хареса? – Буда ни е казал да се освободим от земните желания. Бодхидхарма сръбна от чая и примлясна одобрително. – Вярно е. Но също така е казал, че да се отхвърлят всички удоволствия на живота, също е погрешно. Не е ли говорил за среден път? – Може би, но къде точно минава този път? – Добър въпрос – усмихна се Бодхидхарма и сложи питата хляб върху огъня да се стопли. – И какъв е отговорът ти, братко? – настоя да разбере отшелникът. – На място, което няма име. – Човек би попитал дали то изобщо съществува? – Да, съществува. – Това е, в което ти вярваш, но сигурен ли си? – Сигурен съм – отвърна с усмивка Бодхидхарма. Отшелникът се взря за момент в Бодхидхарма, после премести погледа си към парка. Забеляза, че другите отшелници го гледат възмутено, и бързо се извърна към непознатия в черната роба, който спокойно си пиеше чая. – След като си толкова сигурен в нещата, защо си тук? – На път за Наланда извършвам поклонение – обясни му Бодхидхарма. – В Наланда ли искаш да учиш? Трябва да те предупредя, че е много трудно да те приемат там. Ще те върнат още на вратата. – Аз имам препоръка. – Препоръка казваш. И от кого? В Наланда са много придирчиви. – Праджнатара. – Праджнатара, нима? Праджнатара ли е твоят учител? Защо не ми каза още отначало? Тук, в Магада, Праджнатара е много известен, но съм чул, че преди много години е заминал да преподава на юг. – Вярно е. – Вероятно има много високо мнение за теб, за да те изпрати чак в Наланда. – Праща ме много по-далече – усмихна се Бодхидхарма. Отшелникът огледа внимателно тъмния монах от главата до петите, решен да запомни всички подробности. – Мога ли да попитам за името ти, братко? – попита накрая той. – Бодхидхарма. – Бодхидхарма? – очите на отшелника се разшириха от удивление. – И името ти е дал самият Праджнатара? – Той неспокойно поклати глава. – Би трябвало да те наричам "учителю" вместо "братко"! Прости ми, моля те. – Ти избери как да ме наричаш – каза Бодхидхарма, махна хляба от огъня и сложи на негово място гърнето със зеленчуците. – Ще те наричам учителю Бодхидхарма – отшелникът притисна дланите си с усмивка, – за мен е чест да те срещна. Моето име е Ваня. Бодхидхарма взе купата и започна да насипва от гърнето. – Искаш ли да споделиш храната ми, братко Ваня? На лицето на Ваня се изписа смут и той се размърда неспокойно. – Може би по-късно – усмихна се Бодхидхарма. – Виждам, че сега нямаш апетит. – Да, благодаря ти, учителю – каза с облекчение Ваня. – Моля те, не ме смятай за груб. Бодхидхарма започна шумно да се храни, поемаше зеленчуците на големи хапки заедно със залъци хляб и ги преглъщаше с глътки горещ, сладък чай. Ваня го наблюдаваше с неудобство. Искаше да погледне настрани, но усещаше очите на останалите, вперени в гърба му, и не смееше да се обърне, за да не срещне нечий поглед. – Надявам се да ме извиниш, че ще бъда откровен – заговори той. – Но ти ядеш и пиеш на свято място. – Гладен съм – отвърна Бодхидхарма. – Сготви си сам, което е забранено от будисткия закон. Бодхидхарма сви рамене. – И виждам, че носиш свои вещи. – Тръгнал съм на дълъг път, братко Ваня. – Как може човек, който се е освободил от земните желания, да върши подобни неща? Бодхидхарма погледна към похабеното тяло на Ваня, сивата кожа, опъната болезнено върху изпъкналите кости, хлътналите очи и гноящите рани върху краката, за които не се полагаха грижи. – Веднъж Буда постъпил също като теб, братко Ваня – започна той. – Отрекъл се от всичко и гладувал много години. Но после изоставил този път, защото разбрал, че истинският Път не е нито в отричането, нито в прекаляването. – Но да се поставиш над страданията на великия Буда, се приема за гордост, един от най-големите грехове. Бодхидхарма изплакна чашата и купата и нагласи торбата си за път, но Ваня не беше свършил. – Откъсване, това е ключът към всичко. Така е казал Буда. Освобождаване от желания и копнежи. Освобождаване от отвращение и омраза, докато дори смъртта вече не може да ни уплаши. Бодхидхарма се изправи на крака и метна торбата на рамо. – Ти си решил за себе си, братко Ваня. Но моят път ме води другаде. Желая ти всичко добро. – Откъсването е освобождаване от колелото на живота между раждането и смъртта – продължи Ваня, повтаряйки мантрата, която бе смисълът, за който живееха той и другарите му. Бодхидхарма се подпря на тоягата си. – Правилно! – съгласи се той, после се наведе ниско, така че само Ваня да го чуе. – Само внимавай да не се привържеш към откъсването. Той бързо пое през тълпата поклонници, изненадан от силата на неочаквания си гняв. Отшелникът бе учил в продължение на години, но въпреки това беше толкова сляп. Не за първи път се зачуди дали притежава силата да просвети една-единствена личност, а камо ли императора на Китай. Премина с бързо темпо през навалицата на пазара, но когато стигна пътя за Наланда, гневът му бе заменен от тъга, която го прониза дълбоко. Забави крачка, торбата на гърба му натежа. Спря и затвори очи, изпълнен с отчаяние. Зад него неочаквано се разнесе шум от бързи стъпки. – Почакай, учителю, моля те! Беше Ваня, който дишаше тежко. – Бих искал да вървя с теб, ако ми разрешиш. Моля те, почакай за секунда. Искам да следвам пътя като теб. Позволи ми да пътувам с теб като твой последовател. Ескадронът на китайската конница се бе отдалечил твърде много от защитата на Великата стена и беше навлязъл в безкрайните степи, които принадлежаха на номадите. През деня вятърът проникваше през кожените дрехи и доспехите и шибаше лицата им с остър пустинен прах. През нощта температурата спадаше рязко и всеки кон или товарно животно, останали извън стадото, замръзваше и умираше до сутринта. Водачът им Фу Шън яздеше пред ескадрона, придружен от втория по ранг, лейтенант Пай. Пай беше служил под командването на Фу Шън почти две години, но все още се чувстваше неловко в присъствието на младия капитан. – Така си представям края на света – каза Пай, опитвайки се да поведе разговор. – Кой би искал да живее на място като това? – Битката ни с номадите не е за земя – отсече Фу Шън. – Тя е за да научи варварите да уважават могъществото на императора. – Да, капитане – отвърна бързо Пай. Очевидно Фу Шън не беше в настроение за леки разговори. – Ясни ли са ти заповедите? – попита строго Фу Шън. – Напълно. – Тогава чакай сигнала ми. Бяха по следите на уйгурска банда, която плячкосваше китайските селища по границата. Атаките бяха започнали, след като императорът издаде декрет за прекратяване на всякаква търговия с номадите. Декретът беше лишил племената от крайно необходимите им продукти като ориз и сол, както и от някои луксозни стоки, към които бяха привикнали: подправки, еликсири, чай, коприна. Каквото не можеха да получат чрез търговия, започнаха да си го вземат със сила. Генерал Ло бе уведомен в Чанган за тези нападения. Той беше научил урока на степите по трудния начин и за миг дори не си помисли да изпрати пехотата да се разправи с мъжете отплемената. Скоростта и подвижността на уйгурските ездачи ги правеше неуязвими за пехотинците. Вместо това той изпрати новоформираното конно поделение, което беше създадено да се справя с подобни инциденти. Командващият капитан на поделението бе Фу Шън, млад мъж, който бързо се превръщаше в легенда по границата. Малко се знаеше за произхода му, но беше известно, че е със скромно потекло, син на дребен чиновник в провинция Шандун на изток.За първи път Фу Шън беше привлякъл вниманието на началниците си с владеенето на меча. По време на военното си обучение се беше доказал като ненадминат в схватките с мечове и боравеше с острието толкова естествено, колкото другите ползваха крайниците си. Когато бе обявено формирането на елитната конница, Фу Шън се яви като доброволец, нетърпелив в желанието си да види как се действа по границата. Макар че не се бе качвал на кон преди, той свикна със седлото така естествено както с меча. Скоро стана командир на малък отряд, който патрулираше по северната граница около Ланчоу на Жълтата река. В промеждутъка между схватките с племената той прекарваше времето си в изучаване на техните методи за водене на война. Четеше разкази и военни записки, разглеждаше съсредоточено карти на стари сражения, разговаряше с офицерите и мъжете, които се бяха изправяли лице срещу лице с ездачите от степите и бяха оцелели. Изпълваше дневници с бележки и планове на маневри, заблуждаващи ходове и засади, които варварите бяха използвали, за да победят китайската пехота. Установи, че без да иска, изпитва възхищение към тези жестоки мъже, които владееха изкуството на войната до съвършенство. Научи малко от техния рязък тюркски език и в периодите на примирие ходеше от време на време в селищата им под предлог, че търгува с коне и провизии. Докато беше там, наблюдаваше ежедневния им живот и обичаи, техните нрави и държание и как се обучават за битка. Видя как млади уйгури, почти момчета, улучват зайци в пълен галоп и после грабват убитите животни от земята, без да намаляват скоростта на конете. Никакви тренировки не можеха да направят неговите китайски ездачи равностойни на мъжете от племената. Постигането на такова ниво на ездитно майсторство можеше да отнеме цял живот, време, с което не разполагаше, но той имаше едно предимство. Противниците се биеха, когато имаха настроение, сключваха неизгодни съюзи, търсейки бързи победи и лесна плячка. Водачеството често се споделяше между главатарите на отделни племена. Рядко имаха силно централизирано командване и щом кръвожадността им бъдеше задоволена, ставаха нетърпеливи да се върнат при стадата и жените си. Накратко липсваше им желязната дисциплина на имперската китайска армия. Дисциплината бе това, което позволи на Фу Шън да обучава неуморно седмици наред своята конница, докато всеки строй стане без грешка, всяка маневра – точна, всяка команда и сигнал – научени, разбрани и изпълнени незабавно. Той прекара безброй дни в равнините, проигравайки тактиките, които варварите бяха използвали в миналото срещу китайците: атакуване, обхождане на фланга, отстъпление, дори разпръсване в лъжлива паника, преди да се прегрупират за нова, смъртоносна атака. Обучаваше безмилостно войниците си, докато всеки строй от хора и коне не започнеше да се движи като едно цяло, накратко владееше без усилие конницата си така съвършено, както владееше меча си. Когато на запад избухна ново вълнение, Фу Шън бе изпратен с един конен отряд да разузнае положението, а той поведе войниците към зашеметяваща победа над доста по-многобройна орда. Това бе първата от много следващи победи и той бързо бе повишен. По времето, когато достигна званието капитан, вече лично ръководеше обучението на цялата рота. Ротата му бе найдобрата кавалерийска част в цялата империя. Хората му благоговееха пред него заради умението и силата, на които ги беше научил, както и за победите, които им беше донесъл. С капитан Фу Шън начело бяха непобедими. Но те бяха станали свидетели също така и на неговата безпощадност на бойното поле. Бяха виждали как спокойното младежко лице се превръща в лице на демон, който раздава смърт с кръвожадност, която караше и най-закоравелите ветерани да извръщат глава. Сега Фу Шън беше по следите на голяма орда от над хиляда ездачи, водени от могъщия военачалник Гюлнар. След десет дни по следите им разузнавачите му откриха уйгурите в мрачна равнина с камъни и глинести шисти, където единственото, което нарушаваше равнинния пейзаж, беше веригата от черни ридове на запад. Независимо от трудния терен войниците му бяха с бодър дух, но ордата се оказа по-многобройна, отколкото се очакваше, значително повече от тях самите и видът на враг с подобна численост предизвика напрежение у хората му. Жестокостта на уйгурите бе добре известна и всеки китайски войник предпочиташе да умре, вместо да попадне жив в ръцете им. Сега, след като врагът вече беше забелязан, ездачите кръжаха неспокойно и недоумяваха защо се бави заповедта да се строят. Фу Шън не обръщаше внимание на безпокойството им. – Тръгвай, лейтенанте – заповяда той на лейтенант Пай, който обърна коня си и се отдалечи в галоп в посоката, от която бяха дошли, и бързо се скри в облаци прах. Мъжете бяха нетърпеливи да атакуват, но Фу Шън ги накара да изчакат. Знаеше, че иска много от тях. Границата между смелостта и паниката бе много по-тънка, отколкото смятаха някои хора. Ако не влезеха в бой с врага скоро, съществуваше опасност да се разбягат. Но той беше обучавал хората си лично и ги познаваше добре. Щяха да чакат, поне още малко. Затова яздеше между войниците усмихнат, изпълнен с увереност, разговаряше с тях открито и заедно обсъждаха в детайли времето, терена и посоката на неспирния вятър. Той знаеше, че победата им е сигурна, и настроението му беше заразително. Войниците успокоиха животните и зачакаха заповедта за атака. Две ли на север уйгурите се организираха в рехав строй. Начело яздеха трима мъже в черни доспехи и кожи. Шлемовете им бяха украсени с разклонени еленови рога и носеха високо вдигнат флаг с герба на племето им – хищна черна птица с извит заострен клюн и остри нокти, – който се вееше на вятъра. Най-едрият от тримата бе Гюлнар, другите двама бяха синовете му – Баянчур и Къл. Гюлнар повика синовете си и тримата проведоха кратко съвещание. Той кимна рязко, отдели се от тях и тръгна покрай бойния строй на ездачите. Те го поздравяваха, като вдигаха във въздуха оръжието си – арбалети, топори, мечове и боздугани, а той крещеше обещания за кръв, победа и плячка. В отговор на крясъците му ездачите се надигаха на седлата си. После той обърна коня си и се насочи към позицията на китайците. Хората му го последваха със силен рев. Китайците чуха далечните крясъци, което бе знак, че варварите приближават. Войниците все още чакаха заповедта да се подредят и нападнат, но такава нямаше. Вместо това капитан Фу Шън им нареди да тръгнат назад в хлабав строй. Те се помаяха за момент, за да се уверят, че са чули правилно, но когато той повтори високо заповедта, обърнаха конете и се отдалечиха. Гюлнар погледна към по-големия си син. – Дали не е капан, как мислиш? – Никога досега не се е случвало китайци да отстъпват – извика Баянчур. Гюлнар бе свидетел как китайски генерали поставят пехотата си пред река, за да няма накъде да отстъпят войниците и така да ги принудят да се бият, как заповядват на малък въоръжен отряд да нападне силно превъзхождащ го враг. Но никога досега не бе виждал китайски войници да отстъпват. Самият той одобряваше подобни действия и често използваше отстъплението, за да вкара врага в смъртоносна засада. Дали китайският водач не правеше същото? Огледа терена отпред; според него китайците нямаше да спечелят преимущество, ако се бият по-нататък в равнината. Забеляза, че отстъплението им беше станало по-неорганизирано. Някои от войниците вече не спазваха строя. Той пришпори коня си в лек галоп, сигурен, че така ще предизвика паника сред китайците и ще ги превърне в лесна плячка за хората си. Тогава забеляза да се приближава самотен ездач, носещ бял флаг. Май китайците искаха да преговарят. Дали пък нямаше да се предадат? Гюлнар вдигна ръка, за да спре настъплението. Ухили се на синовете си. Първо ще се позабавляват с пратеника, а после ще го върнат на китайците без очи, уши и език. Такъв щеше да е техният отговор. Приближаващият пратеник носеше униформа на капитан, но му се стори твърде млад за подобен чин. Почти със сигурност е примамка, реши Гюлнар. Китайските водачи никога не излизаха близо до фронтовата линия, предпочитаха да ръководят битката от безопасна, удобна позиция зад войската. Пратеникът спря пред тях. Изглеждаше напълно спокоен. Сигурно е толкова неопитен, че не изпитва дори страх, помисли си Гюлнар. По-малкият му син, Къл, извади стрела и зареди арбалета си, но Гюлнар вдигна ръка, за да го спре. Първо щяха да се позабавляват. Пратеникът, все още неосъзнаващ опасността, в която се намираше, се обърна към тях с висок, церемониален глас. Явно рецитираше официално съобщение от китайците с цялото достойнство, на което бе способен. Гюлнар не разбираше точните думи, но смисълът беше достатъчно ясен. Пратеникът настояваше да се предадат. Той се ухили на синовете си, които бяха започнали да обикалят около китаеца, яздейки толкова близо, че конете им допираха неговия. Което изобщо не смути надутия млад мъж и той продължи дългата си реч. Очевидно излагаше с големи подробности условията за тяхната капитулация. Говореше, без да поглежда към тях, с поглед зареян някъде в далечината. Всичко това беше доста комично. Гюлнар го остави да продължи. Ездачите нетърпеливо го подканяха да приключи с пратеника, за да се заемат с клането. Точно се канеше да позволи на синовете си да започнат забавлението с пратеника, когато той като че ли усети, че времето му изтича. Вдигна ръка, сякаш да покаже, че още не е приключил. Гюлнар го намери за много забавно, с което подари още няколко секунди живот на пратеника. Но на Къл му дойде до гуша от нахалството на китаеца и започна да сипе гневни думи в лицето му. Пратеникът продължаваше да говори и тогава Къл извади острия си като бръснач къс меч и замахна неколкократно във въздуха. Очите на пратеника обаче не се отделяха от хоризонта. Побеснял, Къл вдигна меча си високо и замахна с такава сила към китаеца, че изгуби равновесие. Пред очите на смаяния Гюлнар Къл се наклони напред – дори и като малък синът му никога не бе падал от седлото. Едва когато тялото на Къл се удари в земята и главата му се отдели под особен ъгъл, баща му осъзна ужасяващата истина. Гюлнар не бе забелязал движението на пратеника, но по някакъв начин в ръката му се беше озовал меч, от чието острие капеше кръв. Над равнината стана зловещо тихо. Дори нестихващият вятър сякаш се успокои за момент, докато ревът на Гюлнар и Баянчур не разцепи тишината. Те пришпориха конете и извадиха оръжията си. Фу Шън се плъзна от седлото и се прикри зад коня си. Те заобиколиха, за да го достигнат, но той мина под коня от другата страна. Гюлнар удари с боздугана си коня, за да го махне от пътя им, а в това време Баянчур заобиколи, за да се добере до убиеца на брат си. Конят се изправи на задните си крака, като махаше бясно с предните. Пред погледа на Гюлнар пратеникът мина невредим под риещите копита и се озова във фланга на Баянчур. В бедрото на Баянчур зейна дълбока рана, а конят му, промушен в корема, подскочи. Баянчур беше принуден да слезе от седлото, преди животното да се строполи. Раненият крак се подгъна под тежестта му и той изрева от болка. Гюлнар също слезе от седлото, за да се притече на помощ на сина си. В този миг китаецът изникна ненадейно до него и посече ръката му до костта. Боздуганът се изплъзна от безпомощните му пръсти и той зачака следващия удар – този, който щеше да го довърши. Но такъв не последва. Вместо това пратеникът огледа сцената около тях. Гюлнар дочу виковете на хората си и видя как върху тях се сипеха стрели, които долитаха откъм тила им. Тогава разбра, че китайската кавалерия ги нападаше от две страни. Предните редове на ездачите му напираха към него, за да му помогнат, а задните правеха всичко възможно да отблъснат врага, явил се в гръб. Сред този хаос главните китайски сили започнаха атаката си.Доволен, че всичко се развива по план, Фу Шън насочи отново вниманието си към Гюлнар и сина му. Бяха застанали един до друг и наблюдаваха безпомощно унищожението на воините си. Гюлнар вдигна боздугана с лявата си ръка, а Баянчур мрачно извади топора си. Сега вече и двамата се страхуваха от пратеника. Той бе демон, не беше от този свят, но нямаха друг избор освен да нападнат. Гюлнар завъртя смъртоносния боздуган. Шиповете му страховито засвистяха във въздуха. След два замаха Фу Шън прецени приблизително траекторията на приближаващия боздуган. Плъзна се с лекота под описаната дъга и докато се промушваше, успя да наръга в корема Гюлнар. Баянчур залюля топора със страшна сила, Фу Шън го избегна с елегантно завъртане на раменете и заобиколи, като държеше баща и син на една линия, за да не им даде възможност да го нападнат от две страни. Баянчур се намираше по-близо, но се поколеба за миг от страх, че пратеникът ще го убие. Фу Шън му се озъби, подигравайки се със страха му. Обидата дойде вповече за сина на водача на уйгурите, той скочи напред и топорът разцепи въздуха. Фу Шън предусети лесно атаката и отсече ръката му. Гюлнар го атакува, оплискан от кръвта на сина си, но беше твърде слаб. Фу Шън посече лявата му ръка толкова дълбоко, че тя увисна отстрани. Предните редове на уйгурите почти го достигаха, но Фу Шън не можа да устои на изкушението да хвърли поглед към свлеклите се пред него фигури. Очите им говореха за ужаса от отсечената глава на Къл, агонията от собствените им рани и страха от предстоящата смърт. Това беше гледка, която Фу Шън щеше да съхрани като един от най-силните си спомени. Отсече с два удара главите им и се хвърли към коня на Къл, който стоеше наблизо, останал без ездач. Пришпори го в галоп, а уйгурите го обсипаха със стрели. За да се предпази, той увисна отстрани. Конят беше улучен, препъна се и падна, но вече нямаше значение. Настъпващата китайска конница го достигна и се раздели в идеален строй, за да го заобиколи. Бяха видели какво направи с водачите на уйгурите, както и червените знамена, които се появиха в тила на врага. Капитанът се беше върнал при тях, оцелял като по чудо без драскотина. От гърлата им се изтръгна рев на войнска радост и те атакуваха варварите. Нямаше какво да ги спре. С необуздана ярост се врязаха сред уйгурите. Останали без водачи и обкръжени, те бързо изпаднаха в паника, напълно объркани. Клането беше бързо и жестоко. Някои от уйгурите загинаха в боя. Други хвърлиха оръжието и опитаха да се предадат, но в този ден не беше взет нито един пленник. Когато най-после убийствата спряха, над равнината надвисна зловеща тишина, прекъсвана само от предсмъртното цвилене на коне и стоновете на малкото ранени китайци. Лекарят и санитарите бързо се погрижиха за ранените, за това бяха обучени, а войниците стъкмиха лагера за през нощта. Чак когато територията бе обезопасена и за ранените се бяха погрижили, Фу Шън даде разрешение да съберат плячката. От телата на убитите бяха взети доспехите и оръжието, бяха претърсени за злато, сребро, скъпоценности и други ценни предмети. Провизиите на уйгурите заедно с талигите бяха прибавени към техните, а конете бяха вкарани във временно заграждение. Битката се бе оказала по-лесна от очакваното, но въпреки това войниците не празнуваха. Жаждата за кръв ги беше напуснала, сега се чувстваха изтощени чак до костите. Някои говореха с притихнали гласове за подвига на капитана и потреперваха под ледения вятър, долитащ от пустинята. Бяха станали свидетели на нещо, което ги изпълваше с разяждаща тревога. Обикновен човек не би могъл да направи онова, което той успя да извърши, и някои дори си шепнеха, че сред тях се разхожда дух от отвъдното. Яковете неспирно следваха пътеката, минаха през последния от високопланинските проходи и тръгнаха надолу през дълга зелена долина, която се простираше между назъбени върхове. Въздухът бе изпълнен с топлина и благоухание. По склоновете отново имаше зелени гори, а под краката им се появи жилава планинска трева. Бяха навлезли в свят, скрит от всички, познат само на най-смелите пътешественици. Тибетците им разказаха за свирепите племена нага, които населяваха тези отдалечени долини, добавиха страшни истории за ловци на глави, канибали, кръвопролития и магьосничество. В далечния край на долината се виеше дим, който бавно се издигаше нагоре и се чуваше далечно думкане на барабани. Това, обясниха тибетците, означавало, че е имало битка и победилото племе е взело много глави. Биенето на барабаните било предупреждение към другите племена в бъдеще да не им се изпречват. През третия ден в долината Ваня, който се тътреше на края на колоната, усети нещо да се движи зад него. Няколко пъти се обърна да провери, но без резултат. Той забърза да достигне групата, като хвърляше уплашено погледи назад при мисълта, че по петите му може да дебне тигър. Когато изскочи иззад един завой на пътя, Ваня се озова лице срещу лице със същество от друг свят. Високо колкото човек, то имаше тяло на маймуна и лице на дявол с остри пера вместо коса. Държеше копие в ръката си, имаше дълги нокти, а на хълбока му висеше мачете. Гърдите и ръцете на голото му тяло бяха изрисувани със змия. Около кръста му висяха черепи, които бяха твърде големи, за да са от маймуни. Ваня се беше присмял, когато тибетците споменаха за хора с вид на животни. Сега не му беше до смях. Той зачака, вцепенен от страх, а през това време съществото го огледа от глава до пети и измърмори нещо на неразбираем език. Прозвуча му като човешка реч, но не успя да го разбере. Съществото пристъпи напред и го обиколи, като го разглеждаше внимателно. Очевидно успокоено, че Ваня не носи оръжие, то посегна и махна маската от лицето си. Пред шокирания Ваня се откри лицето на възрастен мъж със зачервени воднисти очи, сбръчкана кафява кожа и оцветени в черно зъби, които му придадоха страховито изражение, щом заговори. – Празно лице – каза възрастният мъж, думите му се чуха ясно без маската, но акцентът бе толкова странен, че Ваня не беше сигурен дали е разбрал правилно. – Празно ли каза? – попита той. – Не е лице на боец – усмихна се презрително мъжът. – Аз съм монах – възмути се Ваня. – Защо си дошъл тук? – Ние пътуваме към Китай. – Тук е опасно място за монаси. – Идваме с мир – каза Ваня, а очите му нервно пробягаха по черепите. – Миналата година оттук минаха петима монаси, и те с мир като теб – отвърна старият човек и докосна черепите с върховете на пръстите си.
  6. "Нацистът и фризьорът" от Едгар Хилзенрат Един роман, който ще ви шокира и разтърси... "Аз съм Макс Шулц, извънбрачен, но от чисто арийски произход, син на Мина Шулц... по време на моето раждане прислужница в дома на еврейския търговец на кожи Абрамовиц. Няма никакво съмнение в чистия ми арийски произход, тъй като родословното дърво на майка ми, въпросната Мина Шулц, искам да кажа, може да бъде проследено ако не чак до битката в Тевтобургската гора, то поне до Фридрих Велики. Кой е бил баща ми, не бих могъл да кажа със сигурност, но почти е сигурно, че е един от петимата: месарят Хуберт Наглер, ключарят Франц Хайнрих Виланд, помощник-строителят Ханс Хубер, кочияшът Вилхелм Хопфенщанге или слугата Адалберт Хенеман." Така започва историята на Макс Шулц - син на германска проститутка и бъдещ масов убиец. Макс е роден в един и същи ден с Ицик Финкелщайн, син на еврейски фризьор. Двете момчета се сприятеляват и докато Ицик учи Макс на еврейските традиции, Макс учи Ицик как се изтезават плъхове. После и двамата овладяват тънкостите на фризьорския занаят от бащата на Ицик, но в навечерието на Втората световна война амбициите отвеждат Макс в редиците на СС, а оттам в полския концентрационен лагер Лаубвалде, където чистокръвният ариец прилага уменията си в изтезанията на плъхове върху безчет евреи. Когато войната свършва, Макс се завръща в Германия с чувал, пълен със златни зъби и приема самоличността на стария си приятел Ицик, който е загинал в Лаубвалде. После заминава за Израел и става сержант от израелската армия, бие се за свободата на Йерусалим, а когато е прехвърлен в запаса, отваря собствен фризьорски салон. Така започва историята на фризьора-евреин Ицик Финкелщайн, бивш нацист и масов убиец... Хилзенрат пише романа си през 1968–69 г. Над шейсет издателства в Германия отказват ръкописа. По това време темата за Холокоста е до голяма степен неудобна, а да се описват събитията от войната с чувство за хумор е направо кощунство. Преливащите от сексуални сцени страници в романа се възприемат като политически некоректни и ругателни. Романът излиза за първи път в САЩ през 1971 г. в английски превод. И се разграбва. Бурният читателски успех принуждава немските издатели да променят отношението си и книгата е пусната в оригинал през 1977 г. от издателство в Кьолн. Първите 10 000 екземпляра свършват за месец. Германия най-после се осмелява да оцени Хилзенрат. До този момент романът е продаден в тираж от над 250 000, издаден е в 22 страни на 16 езика, а авторът му е носител на осем престижни литературни награди. "Сатира за евреите и SS. Авантюристичен роман, гротесков, причудлив, понякога ужасно лаконичен, разказващ с черен хумор за мрачните времена." - Der Spiegel На 23 май 1907 година в дома на Финкелщайн се състоя нещо особено важно: обрязването на Ицик Финкелщайн. Предполагам, знаете какво представлява обрязването и ако сте евреин, не само сте разглеждали осакатения си, така да се каже, член, преценявали сте го, но и сте размишлявали относно символичната причина за липсващата кожичка. Прав ли съм? Обрязването е знак за съюза между Всевишния и народа на Израел и този завет така се и нарича: брит мила. Като старателен читател на енциклопедията установих, че обрязването на еврейското момченце е вид символична кастрация, знак, така да се каже, който трябва да онагледява следното: облагородяването на човека, опитомяването на животинските му инстинкти и страсти... символично действие, което аз като масов убиец горещо одобрявам. Когато обрязваха Ицик Финкелщайн, празнично настроение завладя дома на Финкелщайн. Фризьорският салон "Финяга" бе затворен. Прислужницата на Финкелщайн, мършавата Хилда, помоли майка ми да й помогне, тъй като била затрупана с работа, и майка ми, която държеше на доброто съседство, отиде у Финкелщайн и се зае да помага на мършавата Хилда в кухнята. Там се печаха медени сладкиши и ябълков щрудел, сладки питки със стафиди и бадеми и всякакви други вкусотии. Не пестяха и шнапса, та майка ми и мършавата Хилда, които по принцип нямаха нищо против ракията, пиха за добруването на евреите и за добруването на Ицик Финкелщайн. В кухнята майка ми се чукна за добруването на евреите и за добруването на Ицик Финкелщайн просто защото обичаше да си пийва ракийка и защото й беше драго, но иначе нямаше ни най-малка представа защо толкова много гости прииждат към къщата и що за странен празник е този, който честваха Финкелщайн, а когато най-сетне поразпита мършавата Хилда, мършавата Хилда само се изхили и рече: – Че какъв ще е? Нашият малък Ицик днес става на осем дни. Затова днес му рязват пишлето! Така е при евреите. Винаги на осмия ден след раждането. – Но това е ужасно – каза майка ми. – Ами че малкият няма да може да пикае... а пък след това и да оправя момите. – Не е чак толкова ужасно – каза мършавата Хилда. – Пишлето му ще зарасне. – И после мършавата Хилда обясни на майка ми как става. – Слушай, Мина – каза мършавата Хилда, – така се прави: има един мъж, наричат го мохел. Той носи дълъг нож, заострен и от двете страни. С него рязва пишлето на малкото момче. След това измънква няколко заклинателни думи и отрязаното пишле зараства и пораства... нито прекалено дълго, нито много късо... тъкмо правилната дължина... но пък дебело и яко. Затова еврейските семейства са благословени за деца. – Ама как може – каза майка ми. – Не съм чувала досега подобно нещо. – Като знак за свързване между народа на Израел и Всевишния – каза мършавата Хилда, – поне неотдавна така рече господин фризьорът Хаим Финкелщайн. А и господин равинът, който скоро бе тук, и той рече нещо подобно. Дори говори за пророк... който се казвал, струва ми се, Йеремия... той бил казал на евреите: "Обрежете се заради Господа и отнемете краекожието на сърцата си." – Само кожичката отпред ли? – попита майка ми. – Да, кожичката отпред – рече мършавата Хилда. – Тогава и на малкия Ицик трябва да му отрежат само кожичката – каза майка ми – ... а не всичкото му... също като при сърцето. – Ами да – отвърна мършавата Хилда, – така е... но пишката не е сърце... тя пак ще порасне... това вече ти го обясних. – И се изсмя лукаво. Майка ми поклати глава: – Ама как може. Никога не съм и помисляла, че е възможно. – На колко е твоят, малкият Макс? – попита мършавата Хилда. – На осем дни – каза майка ми – ...също колкото малкия Ицик, по-точно разликата им е две минути и двайсет и две секунди. – Тогава на твое място бих обрязала и неговото пишле – каза мършавата Хилда. – Виж, Мина, то после пак със сигурност ще си порасне, както става при евреите, нито прекалено дълго, нито много късо, тъкмо правилната дължина, но пък дебело и яко. Вероятно на това място ще се запитате откъде знам всичко така точно, но и при най-добро желание не мога да ви обясня. След обрязването на Ицик Финкелщайн майка ми дотича развълнувана вкъщи, вдигна по тревога моите петима бащи, измъкна ме от люлката и ме сложи на кухненската маса с намерението да ме лиши от члена ми, да го клъцне, така да се каже. Семейство Абрамовиц не си беше у дома... и аз, клетото безпомощно и беззащитно червейче, бях изцяло в ръцете им. Трябва нещо да съм заподозрял, защото се разпищях като луд, та нито майка ми, нито петимата ми бащи можаха да ме успокоят. Ключарят здраво бе хванал ръчичките ми, помощник-строителят крачетата, майка натика биберона в устата ми, слугата и кочияшът стояха угрижени, а месарят усмихнат извади нож. – Не му го режи – рече внезапно майка ми. – Беше само шегичка. – Няма тука шеги – каза месарят. – Това си е напълно сериозно. – Но може пък да не порасте пак – рече майка ми, – в края на краищата той не е евреин. Освен това нямаме тук мохел, за да измънка заклинателните си думички. – Да му сера на мохела и на заклинателните му думички – каза месарят. – Недей – каза майка ми. – Всички ще ни тикнат в дранголника. Месарят тъкмо се канеше да хване члена ми, когато се случи нещо странно. Аз, Макс Шулц, на осем дни, внезапно с крясък скочих към гушата на месаря, захапах го силно, въпреки че все още нямах никакви зъбки, после паднах на пода, със скоростта на вятъра запълзях към прозореца, хванах се за дъската на перваза, изправих се и за първи път в живота си видях... улицата... съвсем обикновена улица... с тротоар и канавка, и павета... и тухлени къщи със стръмни пъстроцветни покриви, видях превозни средства и навалица от двукраки и четирикраки същества, също така видях и небето... пепелявосиво и черно... забулено, зацапано, замазано с облаци... видях кръжащи кръгли птици... но никакви ангелчета, съвсем никакви ангелчета. Долу на улицата хора ходеха насам-натам. По едно време някой извика: – Какво, по дяволите, става там горе? И майка ми, която междувременно бе дошла до прозореца и ме бе взела на ръце, отвърна: – Че какво толкова да става! Вероятно си мислите, че нещо ви се присмивам? Или не ми вярвате и ще си кажете: "Макс Шулц си измисля! Въобразява си, че са искали да го убият... защото си беше копеле... уж един вид обрязване, както е прието при евреите: на осмия ден след раждането. Какво иска Макс Шулц? Какво иска да каже? Кого да изкара виновен? Майка си? Евреите? Или Господ Бог? А това със самозащитата на кърмачето, бягството му, гледката от прозореца... Глупости! Няма такова нещо! Бълнуване! Това е!" Но аз просто искам да ви разкажа историята си... в систематичния порядък... може ли така да се изразя?... въпреки че не ви разказвам всичко, така да се каже: само най-важното или това, което аз, Ицик Финкелщайн, тогава още Макс Шулц, смятам за най-важно. Петимата ми бащи всяка вечер посещаваха майка ми. Заставаха на опашка пред вратата й. Обикновено най-силният, значи месарят, влизаше първи, после идваше ред на ключаря, след това помощник-строителят, кочияшът, накрая слугата. Да, слугата винаги беше последен, защото беше най-слабият, нежничък дребен мъж с писклив гласец, комуто не оставаше нищо друго, освен да си топне куреца в семето на другите ми четирима бащи. Еврейският търговец на кожи Абрамовиц, естествено, не одобряваше, че аз, Ицик Финкелщайн, тогава още Макс Шулц, разбирах някои неща. Търговецът на кожи Абрамовиц по принцип нямаше нищо против мен и съществуването ми, което значи: докато все още смяташе, че съм син на неговия кочияш Вилхелм Хопфенщанге или на слугата му Адалберт Хенеман, тъй като и двамата, така да се каже, спадаха към семейството. Едва когато търговецът на кожи взе да става недоверчив, избухна скандал. Един ден той каза на майка ми: – Вижте какво, Мина. Така повече не може да продължава. Мислех, че са само кочияшът и слугата ми. Но петима мъже на опашка вече е прекалено. В края на краищата това е почтен дом. – Както се казва: всичко хубаво до три пъти. – Но петима вече са много – рече търговецът на кожи. – Петима със сигурност не. Това е почтен дом и се налага да ви уволня. Един дъждовен юлски ден... бях вече на седем седмици... майка ми си събра багажа, взе ме на ръце и напусна дома на Абрамовиц. Петимата ми бащи, разбира се, помагаха при изнасянето. Багажът на майка ми се състоеше от три куфара, раница, пазарска мрежичка и чадър. Месарят носеше най-тежкия куфар, жълт дървен куфар с желязна закопчалка и ремъци, ключарят взе кафявия кожен куфар, помощник-строителят синия брезентов куфар, кочияшът раницата, а слабоватичкият слуга помъкна само чадъра и пазарската мрежичка, която беше яркозелена на цвят и пълна с хранителни продукти и други необходими вещи като например: ластици за чорапи, ролки за коса, панделки и други подобни джунджурии. Трябва да си представите, че майка ми беше яко женище, за което хората казваха, че тежала два тона, макар и с тънки крачка. Приличаше на бирена бъчонка на кокили, ама такива кокили, които й даваха възможност да носи с достойнство огромното си туловище. Нека спомена също буйната руса коса на майка ми, стоманеносивите очи и чипия нос, смешен като двойната й гуша със светлокафявата брадавица. Имаше чувствени устни. Зъбите й бяха бели и силни, зъби, които всеки път всяваха страх у месаря, та той редовно казваше на майка ми: – Жено, Мина, като ти видя зъбите, все се плаша, че ще ми отхапеш кура. А майка ми му отвръщаше: – О, глупости, Хуберт, това може да се случи само на слугата Адалберт Ханеман, защото неговият е все мек. Твърдия като стомана никога не бих отхапала. Да не мислиш, че ме блазни да си счупя зъбите? – Не, Мина – казваше месарят. – Със зъбите шега не бива. * Славицки пожела още първата нощ да обладае майка ми. Но майка ми беше в мензис и се отбраняваше с тънките си крачка и тлъстите си ръце. – Не може сега – каза горката ми майка. – Дошло ми е. В такива случаи не може. Но Славицки не щеше и да чуе. Пробваше отново и отново, беше развързал ластика, стоеше гол пред новото брачно ложе, показваше члена си, побъркваше горката ми майка, караше се с нея, вмъкваше се под завивката, пазареше се, опитваше се да я убеди, накрая взе да я проклина, после да реве. Майка ми остана непреклонна. С Божията помощ! Така си беше. Което не може, не може и толкова. Човек трябва да има принципи. Когато Славицки най-сетне загря, че е изгубил играта, гневът му мина всякакви граници. Той скочи като луд от новото брачно ложе, гол, с надървен член, пяна на устата, пот на челото, слепната коса... и успокои гнева и мерака си върху мен. Можете ли да си представите мащабите на престъплението? Аз, Макс Шулц, едва на седем седмици, бъдещ масов убиец, по това време все още невинен, лежах като ангелче в новата си люлка, мивката, където Славицки по навик пикаеше, която обаче сега бе суха, тъй като майка ми я бе избърсала, бях увит в топли пелени... и едно одеялце, спях кротко, сънувах своите колеги ангелите, сънувах и се усмихвах... изведнъж бях събуден, вдигнат нагоре... исках да извикам ангелите на помощ, но глас не ми излизаше, ужасен отворих очи, от страх се напиках в пелените, задавих се, получих пристъпи на задушаване, повърнах кърма върху ръката на Славицки, опънах краченца и ръчички, исках да защитя невинността си, зърнах огромния член на Славицки, помислих, че сигурно е грамадна тения, изфъфлих някакви спонтанни молитви, въпреки че още не бях се научил да се моля, исках да умра, копнеех да се върна обратно в тъмната, но сигурна утроба на майка ми... и най-накрая се пльоснах по корем върху фризьорския стол, който се намираше пред мивката. Майка ми стоеше до походното легло: тежка два тона, зъзнеща, с раздърпана нощница, тежко увиснали цици... стоеше на своите слаби, дълги, обезкосмени женски крака като на щъркел, не трепереше, а само зъзнеше, стоеше и гледаше, гледаше сънена със стъклен поглед, видя Славицки, видя фризьорския стол, видя копринената ми кожа... арийска, белоснежна, невинна... облиза устните си, докосна с език зъбите си, понечи да захапе, но размисли и се отказа, потърси цигара, накрая я откри зад дясното си ухо, а не зад лявото, сложи я в устата си между силните здрави зъби, вдигна тънкия си крак, левия, тръкна кибритената клечка в подметката на пантофа, погледна пламъка, запали цигарата, дръпна, загледа се в мамутските кокали на фризьора Славицки, усмихна се смутено, изкикоти се, защото Славицки се потеше... и после внезапно се свлече надолу. Аз, Макс Шулц, бъдещ масов убиец, по това време все още невинен, издадох пронизителен до мозъка на костите писък, изправих се, вкопчих се в пълнежа на разкъсания фризьорски стол, опънах главицата си, която бе доста зачервена, продължих да пикая, без да искам, пръцкаше ми се, но не можех, защото отворът бе запушен, затреперих, чух ангелчетата да пеят, чух тяхното "Алилуя", видях носещи се из въздуха арфи и панфлейти, видях крачка, катерещи се по музикалната стълбица, видях различни ключове, нотни ключове и други, видях също така големия железен ключ на праотеца си Хаген Ключаря, чух ключа да дрънчи и скърца, видях златния колан на целомъдрието на господарката му, видях срамното й място, чух кискане и шушукане, видях греха, извършен върху музикалната стълбица, видях свърталището на порока, но не зърнах никакви ангели, не зърнах никакви арфи и панфлейти, чух Господ Бог да се смее, исках да се помоля и не издържах повече... * Като малък правех странни прескундаци. Можех да ходя на ръце, естествено, да кълча крайниците си, да стоя на една ръка, на челна стойка, да правя шпагат, можех да си смуча големия пръст на крака, да си кривя лицето в разни гримаси, често се смеех без причина, заеквах, замервах с камъчета малките момичета, ритах по задниците по‑слабите от мен момчета, чупех прозорци, катерех се по покривите, пикаех от тях върху улиците и така нататък. Веднъж доведеният ми баща каза на майка ми: – Знаеш ли, Мина, струва ми се, че на момчето му хлопа дъската. А майка ми отвърна: – Знаеш ли, Антон. Това е от първия път. – Какво искаш да кажеш? – попита пастрокът ми. – Просто членът ти беше прекалено голям – каза майка ми – и прекалено дълъг. Стигна чак до мозъчето му. Или до покривчето му отгоре. И какво сега: хлопа му дъската. – Хлопа му дъската – каза Славицки. – Да, Антон – рече майка ми сериозно. – Хлопа му дъската. * Ицик Финкелщайн знаеше, естествено, че доведеният ми баща от време на време ме изнасилваше, но не знаеше, че ме и биеше. Един ден му показах дебелите червени резки на задника си. – И как го прави? – попита приятелят ми Ицик Финкелщайн. – С ратанова пръчка – отвърнах – ... и то черна. Имаме и жълта, но тя е само за майка ми. След боя мястото или местата болят още няколко часа. Това не е толкова лошо. Не. Изобщо не е лошо. Лошо е, когато бие майка ми. Всеки път, когато бие майка ми, и мен ме заболява задникът! И още как! – Това не го разбирам – каза Ицик. – И аз не го разбирам – рекох аз. Много неща разбирах, но много и не разбирах. Например сънищата си: често сънувах дълъг нож. С него отрязвах члена на Славицки, залепвах си го на себе си, защото беше по‑дълъг от моя, тичах из детската стая с неговия, правех цигански колела, шпагат, стоях на една ръка, на челна стойка, втурвах се в дневната, после в спалнята, виждах обезчленения Славицки в леглото до майка ми, виждах завистливия му поглед, виждах го как се смалява, изсулва се, прави ми място, виждах как майка ми се радва, започва да ме гали, гали члена ми, дългия, пипа го с дебелите си пръсти, след което се събуждах. Също така сънувах жълтата и черната пръчка, и двете ги виждах в ръката си. В съня си не виждах Славицки, но го чувах да реве... съвсем ясно... чувах гласа му, знаех за кого са предназначени ударите, чувах плясването на пръчката в плътта. * Какво правих... в Полша... през зимата? Искате ли да знаете? Скучаех. Нищо не се случваше! Поне не и в нашата част. Трябваше да охраняваме няколко села... и няколко гробища... и гората... да, и нея... и един селски път... близо до новата руска граница или не много далече оттам. Нищо не се случваше. Партизани не видях. Поне не в нашата част. Полският офицерски елит отдавна бе ликвидиран... от другарите от СС, които бяха дошли преди нас... ликвидираха го, казвам ви... също както и другите антигермански и враждебни на Райха елементи... искам да кажа, там, в нашата част, близо до новата руска граница или не много далече оттам. Беше си много спокойна част. Нашата част. И нищо не се случваше. От скука стреляхме по шишарките на дърветата, случайно утрепахме и неколцина евреи, защото нямаше какво да правим... утрепахме ги... в гората и на гробищата. Всичко си беше просто упражнение за сръчност. Почти не мога да се сетя какво се случваше там... толкова малко неща се случваха... в нашата част... в Полша... тогава, през декември 39-а... Имаше само един инцидент. Няма да го забравя: подкарахме няколко евреи към едно от гробищата, за да ги разстреляме там. Но се оказа грешното гробище. По гробовете имаше кръстове. Евреите трепереха пред кръстовете и от страх не можеха дори да плачат. А на един от кръстовете, на най-малкия, най-простия кръст, висеше Исус Христос. И той плачеше. Казах на моя унтерщурмфюрер: – Не съм искал да стане така! Проклех ги, да! Но исках само да ги изплаша! За да приемат правата вяра! А господин Христос плачеше и не казваше нищо. А моят унтерщурмфюрер се ядоса и изстреля няколко куршума в корема на плачещия Христос. И Христос падна от кръста, но не умря. А моят унтерщурмфюрер ми каза: – Макс Шулц! Накарайте го най-сетне да млъкне този фалшив светец. Вие го умеете най-добре. И го направих. След като разстрелях Христос, изкарахме евреите от християнското гробище, защото моят унтерщурмфюрер каза: – Сигурното си е сигурно! А аз рекох: – Да. И майка ми така казваше – сигурното си е сигурно! – Никога не се знае – каза моят унтерщурмфюрер, – такъв перко като Исус Христос, той си е направо фокусник. Като нищо може внезапно отново да възкръсне. После закарахме евреите на тяхното гробище. Там нямаше кръстове. И там ги разстреляхме. Но не бяха много. Страхотно стана, когато тръгнахме към Русия. Айнзацгрупа D в южноруската част. Но това беше по-късно. През 1941 година. Знаете ли как се разстрелват 30 000 евреи в една горичка? И знаете ли какво означава това за непушача? Там се научих да пуша. Можете ли да смятате наум? Можете ли светкавично да умножавате числа? Ако го умеете, тогава трябва да знаете, че не е никак лесно дори и за този, който го може. Отначало броях жертвите; правех го така, както в детските години броях плочките, докато скачах на куц крак по тях – от време на време човек се обърква. По-късно вече не ставаше така. Беше прекалено мъчително. Да. И какво се случи след това? След това получих лек инфаркт... от многото курви и многото пушене, както си мислех тогава. Преместиха ме в тила. Това означава: още по‑назад, защото по онова време бодро се напредваше, а пък нашата част беше в Южна Русия: което си беше тил. Преместиха ме в Полша. Отново се озовах в Полша. Всичко ми беше познато. Там гробищата бяха със странни кръстове. Известен ли ви концентрационният лагер Лаубвалде? По-рано мястото е имало полско име. Ние го прекръстихме: Лаубвалде! Прекрасно място, заобиколено от гора. В Лаубвалде имаше 20 0000 евреи. Всичките ги убихме. 20 0000! Обаче лагерът си беше малък, защото повечето пленници биваха унищожавани веднага след доставката им. Така беше по‑практично. Понеже по този начин никога не ни се налагаше да бдим повече от необходимото. Както казах: малък лагер! 20 0000. Число с пет нули. Знаете ли как се задрасква нула? Или две нули? Или три нули? Или пет нули? Можете ли да си представите как се анулират нули? И накрая цифрата 2... въпреки че тя изобщо не е нула? Знаете ли как се прави всичко това? Аз го знам, защото тогава, така да се каже, "съучаствах", въпреки че днес не мога съвсем точно да си спомня колко пленници тогава разстрелях, утрепах или обесих.
  7. "Български психар" от Андрей Велков Петър е най-обикновено момче от улицата. Умен и амбициозен младеж, който силно вярва, че когато излезе от казармата, го очаква нормален и спокоен живот - следване, бачкане, кариера, пари, семейство, деца... Оказва се обаче, че е объркал времето и най-вече мястото за такива планове. От учене тук вече няма никаква полза, а с работа можеш едва да свързваш двата края, при това живеейки като мишок. Разбрал, че по стандартния начин няма да постигне нищо, Петър спира да играе по правилата и от дребен квартален играч се превръща във всяващ страхопочитание бос на подземния свят. "Българската версия на "Бригада" среща балканския вариант на "Две димящи дула" и "Трейнспотинг"." - Гето Бук Ривю "Насилие, наркотици и реки от кръв... Чудовищно реалистична история, разказана на езика на улицата." - Люлин Рийдърс "Кървава приказка за възхода на четири квартални момчета, които създават свои правила по пътя си към върха. Или какво се случва с идеализма и големите надежди, когато срещнат суровостта, безпътицата и абсурда на местната действителност." - Перник Кроникъл "Книгата е до болка откровена, брутално реалистична, с цветист език, без нищо излишно, рядко явление за българската литература поради липсата на поза в писането и защото показва, че няма изчерпан жанр или сюжет." - Георги Георгиев - Слатина Уориър Андрей Велков е роден през 1977 г. в град София. Бакалавър по политология от СУ, магистър по маркетинг от УНСС, доктор по улично право от Големия университет на живота. Професионален хедонист с интереси в областите на екстремното купонясване, бойните изкуства, квантовата физика, литературата, тежкото пиене, леките жени, акробатичната орнитология и дзен будизма. Откъс: Пичовете влизат и се настаняват в кухнята. Иво бърка в джоба и ми дава няколко банкноти, които са останали. Аз и не се съмнявам, че ако има ресто, то ще стигне до мен, защото Ивайло е железен и на него може да се разчита винаги. Оставям парите на масата пред себе си и бъркам в хладилника, откъдето вадя три умрели от студ бири. Мишо не изчаква да се обърна, а започва: – Брат ми, Иво загатна, че си тръгнал да правиш някаква схема, и искам и аз да участвам. Познаваш ме и знаеш, че няма да те издъня. Мишката е напълно прав. Аз знам, че няма да ме издъни, и наистина го познавам добре. Освен това той бая години тренира самбо и е доста неприятен елемент, което си е плюс с оглед на бъдещата ни дейност. И той, и аз сме си ходили на гости в залите да се посборваме и няколко пъти ме е пускал на глава много неприятно. Аз също не съм му оставал длъжен де, дори един път му счупих няколко ребра, когато започна много да си вярва. – Искам да знаеш, че много съм я закъсал. Наш’те ги съкратиха и двамата и на моменти буквално няма к’во да се яде у нас. Работа няма читава, знаеш как е. Ще съм ти изключително благодарен, ако ми помогнеш – продължава той. Аз мълча известно време и се правя на сериозен. Иначе много ясно, че ще го взема, дори си мислех да му се обадя тези дни, но е още по-добре, че той дойде. Отпивам от бирата, поглеждам го в очите и му се ухилвам широко. – Много ясно, бате. Вътре си… – не мога да си продължа изречението, защото Мишката скача, стига до мен за нула време и ме вдига във въздуха. Самбистка радост, какво да го прави човек. Пуска ме все пак след малко и си сяда на мястото. Иво през това време не е спрял да се смее. Аз също сядам и се опитвам да си поема въздух. Яко стиска това копеле. Отпивам от биричката могъщо и после вземам няколко банкноти от парите на масата и ги подавам на Мишо. – Еми пичове, вече сме трима. Трябва ни още един, за да се спази мускетарският принцип. – В този момент всички се усмихваме, защото "Тримата мускетари" е настолна книга на цялата ни банда от деца. Това е историята на нашето поколение, разказана с няколко думи – ние сме едни хлапета, израснали в условията на развития социализъм, мускетари и джедаи, които носеха пионерски връзки, биеха се с пръчки вместо лазерни мечове и шпаги, стреляха се с фишки, вместо с бластери. После всичко се промени и дойдоха реформите, мислехме си, че докато върви техният, на големите, преход и паралелно върви нашият, на децата, в който от момчета се превръщаме в мъже, нещата ще се оправят и ще заживеем по-добре в един свободен свят и всичко ще се е наредило точно като пораснем. Оказа се обаче, че за нас няма останали готини места след този велик преход и тези велики реформи и че хубавите места и неща са запазени за други хора с по-други родители, а също така се оказа, че свободата наистина беше дошла, ама бяха забравили да ни кажат, че е доста скъпа и че трябва да си я купиш. Казваме си наздраве и аз вадя три нови бири. Споглеждаме се и Иво казва: – Аз ли да му се обадя, или ти? Става дума за четвъртия ни мускетар, естествено. Той би бил Атос и е с нас тримата също от първи клас, израснали сме заедно. Казва се Тони и е голям чешит. Помните ли филма "Кикбоксьорът" с Ван Дам? Всички момчета искаха да са като него, само Тонката искаше да е като Тонг По. Запали се по бокса и кикбокса, а отнякъде намери един треньор и по муай тай и стана машина. Такива сме си ние, момчетата от Квартала. И четиримата сме тренирали яко и е голяма преебавка да се заядеш с някого от нас. При Тонката е още по-весела случката, защото учи философия и е много умно копеле. Както може да ти набие най-неприятното коляно в главата, така и може да изплеска и да ти говори за Витгенщайн или Хайдегер с часове. Ей такива хора обичам – универсални. Синтезът между уличното и книжното познание му е майката! Голяма работа, че имаш мозък, ако някой селтак може да ти счупи врата. Голяма работа, че си нинджа, ако не можеш да спечелиш спор с някое псевдоинтелектуално снобарско лайно. Трябва да имаш сила и по двата начина, иначе все едно нямаш никаква. Поглеждам Иво и Мишката въпросително: – Мислите ли, че ще се навие да играе с нас? Нали се сещате, че залозите са високи и ако изгорим, си влизаме в панделата като стой та гледай. Иво отпива от бирата, пали си цигара и преди да каже нещо, Мишката в типичен свой стил вече го е прекъснал: – Много ясно, че ще му се обадим. Той е един от нас. Ние да му предложим, пък да видим той какво ще каже. – Прав си – казвам аз, – я му звънни и го викни. – Не само ще му звънна, а отивам да го докарам директно. Той си е у тях сигура, нали оня ден го уволниха. – Мишката се засилва към вратата, после рязко се обръща и казва, смеейки се: – Шефе, ще взема джипа, нали не ти трябва в момента? Не чака отговор, а още смеейки се, излиза, като трясва вратата. След малко отвън се чува мощно форсиране на двигател, последвано пак от бибипкане с клаксон. Иво поклаща глава с усмивка. Мишката си е такъв, пълен психар, Иво е интроверт, Тонката е също доста затворен, но има изблици, аз съм съчетал в себе си всичките тези черти. Някога една училищна психоложка ми прави дълъг тест какъв психологичен тип съм и се оказах 50% интроверт и 50% екстроверт. Мацката направо не можеше да повярва. Мишката е прав и за едно нещо – когато ми каза "шефе", той потвърди нещо, което винаги е било така. Аз винаги съм бил лидер в нашата тайфа, просто сега игрите ни ще са малко по-различни, а залозите по-високи. Иначе всичко си е в общи линии същото. С Иво успяваме да изпием по още една бира, когато влиза Тонката, последван от ухиления Мишо. Тонката ме прегръща, отказва бирата и поисква чай. Аз му показвам среден пръст и той се изсмива. Може да е странно копеле, но и той е брат. Сипва си чаша вода и започва да говори с дрезгавия си глас: – Здравей, шантави ми приятелю, знам, че вината да не сме се виждали често напоследък е свързана с икономическата ситуация. Ако си спомняш, последно се виждахме преди около два месеца в съблекалнята на боксовата зала. – Много ясно, че помня – кимвам аз. – Нека да ти обясня за какво става дума… – Няма нужда да ми обясняваш, друже. Михаил ми каза надве-натри за какво става дума и аз съм навит. Искам да ти кажа, че напоследък и аз си мисля за такива неща, но философската ми душа ме прави склонен към много мислене и прекалено малко действие, за съжаление, и се радвам, че се появи ти, защото ти имам пълно доверие и съм готов да играя с теб, както сме играли всъщност винаги. Настава масово веселие и аз отварям още три бири, а за Тонката има цяла чешма вода. После доизкарваме деня в сладки приказки и малко по-късно се местим в бирарията, където се опитваме неуспешно да изпием всичката налична бира, а Тонката изпива може би цяла кутия зелен чай. Чувстваме се като някога – добри приятели, стоящи на прага на една безкрайна лятна ваканция, през която ще се случват много приключения и ще се направят много пакости. Точно така и стана. Два дни по-късно ограбихме пощата. Преди ми беше направило впечатление, че близката поща е доста интересно място, в което трябва да има бая пари. През цялото време хората плащат разни сметки, пращат записи, прибират се пенсии. Охраната, естествено, е някъде към четирийсеткилограмов човек с ебати лупите за очила. Разчитат главно на металната преграда, която е между злите лелки и потребителите на Български пощи. Хубавото на тази решетка е, че не стига баш до тавана, а има място да се провре спокойно човек. Още по-готиното е, че в пристъп на свръхразум и вяра в неслучването на лоши неща злите лелки държат вратата, през която се влиза при тях, отключена и ключът за нея седи в ключалката, и то отвън. Е как да не си помисли човек някоя глупост? Това се случи с мен, когато бях там, за да плащам някаква сметка, и имаше опашка. Ето затова никъде не трябва да има опашки, за да не се дава време на хора като мен да си мислят глупости. После се наредих на още една опашка и поразгледах нещата от друг ъгъл. Това ми позволи да видя камерата, която дебнеше от един ъгъл на тавана. Наредих се на още една опашка и мислено си представих целия грабеж. В деня след сформирането на екипа изпратих Иво, Мишката и Тонката поотделно да поразгледат и да визуализрат това, което им бях описал като план за действие. Забавно беше, че всеки от пичовете на връщане само цъкаше с език и клатеше глава, явно във възторг от обезсмислянето на решетката с ключа на вратата й отвън. Аз през това време купих големи бели листове и маркери и им нарисувах всичко. Не се притеснявайте, после изгорих листовете. Та екшънът се разви много кратко и едно към едно с плана ми. Иво е шофьор и седи в колата, която е паркирана зад пощата със запален двигател. Тонката е разпределител и звукови ефекти – работата му е да овършее чакащите и охраната, забележете, без да ги наранява. Не искам на някоя бабичка да й се случи нещо лошо, естествено. Функцията на Тонката е да вика непрекъснато "Това е обир, всички на земята", да създава паника и да хвърля едни безобидни китайски бомбички, които звучат малко като непрекъсната стрелба. Ние с Мишката сме отдел финанси – влизаме през вратата зад решетката, натръшкваме лелките и им вземаме парите от бюрата, касите и малките чувалчета в задната стаичка. После всички изчезваме елегантно. Слизаме от колата. Иво казва: – Късмет момчета – и звучи доста нервен. Аз го тупвам по рамото и му се усмихвам. – Споко, братчето ми. Всичко ще бъде окей. Влизаме в пощата с бодра стъпка и в преддверието си слагаме скиорски маски, които скриват лицата ни. После изчакваме Тонката да метне първия фишек и необезпокоявани, с Мишо влизаме зад решетката през незаключената врата. Аз се засилвам като Майкъл Джордан, скачам на едно бюро и от него увисвам на камерата, която веднага се чупи и пада на земята. До този момент Тонката е казал вече към петдесет пъти "Това е обир, това е обир" и не спира да хвърля фишеци. Настава страшна лудница и хората реагират по най-различни начини. Повечето просто са в шок и не вярват какво се случва, някои крещят, но не се вижда да има проблеми. Мишката вече е успял да напълни един сак наполовина, защото е налазил гишето на топлофикация. Няма само те да крадат, я! Аз хващам една лелка и я набутвам под бюрото, като я държа не много нежно за косата. Изкрещявам: – Всички на земята, чувате ли, персоналът. Ще ви изпозастрелям – не че имам с какво, но мацките залягат, все едно са от националния отбор по залягане. Аз започвам бързо, без да се помайвам излишно, да пълня моя сак. Мишката се мести на другото бюро, а Тонката, явно отегчен от "Това е обир" започва да крещи някакви несвързани работи и се забавлява много, съдейки по усмивката на лицето му. Аз приключвам с другото бюро и вземам две много симпатични чувалчета от една маса зад него. В този момент Мишката е овършал и последното бюро. Преди да се изнесем, късаме всички слушалки на телефони, които забелязваме по бюрата. После излизаме и аз, по вече изпитан модел, чупя ключа в ключалката. През това време Тонката къса слушалките на телефонните кабинки, а димката, която вчера сме направили от станиол, училищни линийки и вестник, вече започва да дими яко. Хората си лежат на земята и си се правят на препарирани. Ние излизаме спокойно, минаваме отзад, качваме се в колата и изчезваме. След половин час вече сме у нас с парите, а Иво е навън със задача да изгори маските, дрехите, ръкавиците и саковете. Въобще не броя парите, а ги мятам в един кашон под леглото и излизаме да пием бира в пицарията до блока. Сядаме до телевизора и точно засичаме новините; казват и за нас нещо от сорта: "Организирана банда от шест-седем души е обрала еди-кой си пощенски клон, води се разследване". Аз поглеждам пичовете, които нещо са се умълчали. – К’во става, бандити? Не се правете на луди, признайте си, че беше страшен кеф? Идват бирите и храната. Пием и малко по малко момчетата се отпускат. Аз вдигам тост и когато се чукаме, им казвам: – Аре честито. Вече сте бандюги. Днес се справихме супер. Дано се справим така и утре, когато ще думнем един китайски ресторант. Мишката се задавя с бирата, а Иво и Тонката започват да се смеят. Големият кеф настава, когато се местим у нас да попием по домашному и аз разпределям парата. Думнали сме към сто бона. Аз давам на пичовете по десет, а другите каширам във фонд "Инвестиционни". На следващия ден се събираме привечер у нас, защото съм казал, че ще ударим късно китайците, някъде към единайсет-дванайсет. Не пием алкохол, за да сме свежарки. Правя две кафеварки една след друга и се надрусваме с кофеин. – Пешо, ти си откачен обаче, вчера направихме страшна бала, а ти скачаш веднага на следващия клон. Що не направим малко тайм аут, копеле ненормално? – Иво винаги като инженер е имал аналитично мислене и не пропуска да го прояви и в този случай. – Ивак, брат, идеята е да натрупаме кеш много чевръсто и ефективно и след това да се насочим към по-сериозни неща. С тези обирчета е въпрос на време да изгорим, така че трябва да направим още няколко набързо, да сме непредсказуеми, да не оставяме следи и после рязко да сменим посоката. – Усмихвам му се, паля една цигара. – Довери ми се, това е само началото. Обръщам се към Мишката: – Мишок, на теб братчед ти нали е още баш кука в районното? Мишката кимва, сякаш засрамен, че братчед му е полицай. – Искам да ми направиш среща с него тези дни. Става ли, имам да говоря с него бая работи. Мишката вдига палец: – Нямаш проблеми, Пешо, когато кажеш. После си говорим още два часа общи приказки и се смеем. Пием сокове и коли. Става време да ходим на китайски и се натоварваме в колата. Пристигаме в големия китайски, който се намира относително близо до Квартала, и влизаме. Иво пак остава, той е най-печен шофьор и на него се доверявам най-много в измъкването, ако стане напечено. Тримата влизаме и сядаме на една маса, която се намира най-близо до касата, разположена зад един бар, и служебната врата. Идва една мацка с дръпнати очи, но грам не е от хубавите. Измънква нещо в опит да говори български, аз й измъквам менютата от ръцете, отварям ги и светкавично правя мащабна поръчка, като й соча с пръст картинките и тя пише. – Това, това, това, това, всичко за вкъщи, три бири за тука, докато чакаме, и това, това и това. Пичове, някой нещо иска ли друго, защото съм взел за целия китайски народ вече май? Двамата се засмиват на тъпата ми смешка и поклащат отрицателно глави. Мацката се отдалечава и почти веднага се връща с бирите, които не са достатъчно студени. Аз вземам една салфетка, хващам бирата с нея и отпивам. Без отпечатъци. Мишката ме поглежда с леко нервен поглед. – Копеле, кога ще действаме бе? К’во кесим тук? Изнервям се яко. Аз отпивам сериозен гълток и му отговарям: – Чакай да ни стане манджата бе, Мишка. Не видя ли вчера, че от обири идва апетит? Мишката се хваща за главата, а Тонката шумно се изсмива. – Ти си станал ебаси психопата, Пешо. И преди те апеше щъркелът, ама сега съвсем си изперкал. Аз само му се усмихвам. Това наистина е само началото на нещата, които съм замислил. Не сме и преполовили топлите бирички, когато манджата ни идва. Мацката оставя сметката в един тефтер на масата. Аз го отварям, плащам сметката и оставям щедър бакшиш. Имаме и три дъвки подарък. За Иво няма, защото не знаят, че в този обир участват четирима, а също така още не знаят, че става дума и за обир. Мацката взема сметката и потегля към бара. Аз я последвам плътно и тя въобще не вижда, че съм зад нея, когато отваря касата, за да прибере кеша. Тонката и Мишката са зад мен. Въобще и не разбира кога я резвам с един полушут-полушамар отстрани по тиквата и се пльосва на земята зад бара. Така е, като даваш топла бира на хората, парцал такъв. Никой не вижда какво се случва освен един млад китаец, който се засилва към нас със сатър в ръка, мяукайки нещо неразбрано. И той няма много шансове, защото Тонката го засреща с такова мае гери, че пичът дава на късо веднага. Аз съм напълнил вече една хубава торбичка с оборота от касата и мисията ни е изпълнена. Щуква ми обаче да видя какво се случва зад вратата, на която пише "Служебен вход", защото явно никой не е разбрал какво става. Останалите няколко маси хора си хапват, пият, а другите сервитьорки са заети и не поглеждат насам. – Копеле, я отвори тая врата – соча на Мишката служебния вход – да разгледаме какво има там. Мишката отваря, аз и Тонката се изстрелваме вътре и заварваме странна гледка. Около една маса седят няколко китайци. Синкав дим се стеле над масата, но това не ни пречи да видим, че на нея има един калашник и три пистолета. Също така има и едно куфарче, което е затворено, но изглежда много готино някак си. За няколко секунди всички замръзваме и само се зяпаме тъпо. Дръпнатите грам не приличат на сервитьори или готвачи, защото са облечени с доста скъпи костюми. Мдаааа, интересен казус. После всичко се развива светкавично. Единият китайчуга посяга към пистолета пред себе си и пада по лице на масата, защото Мишката го е заковал с един дълбок тиган в тиквата. Опасни са тия самбистчета, казвам ви. Вече силите ни са изравнени и ставаме трима на трима. Аз с един шут обръщам масата с оръжията и куфара, за да не ни изпозастрелят като кученца. В този момент Тонката с едно муайтай коляно ликвидира една джинка, която се опитва да стане. А Мишката явно се е привързал към тигана, защото нокаутира още един китайчуга с него. Оставам аз срещу един здравичък пич с моя ръст. Той започва да прави някакви Брус Ли движения и да издава звук точно като от филмите, ама тоя номер в Квартала не минава много, а и аз нямам време за глупости. Изпитаната храчка в очите и шут в ташаците със страшна сила, после вземам една бутилка и му я троша в главата. Пичът има здрава дамаджана и не пада и затова аз му помагам с един лакът в брадата. Това определено вече действа, той обръща очи и се гътва. Въобще без да се замислям, събирам покривката с все пистолети, автомати и куфарчета и заедно с момчетата се изпаряваме. Всичко пак се е развило страшно бързо, но резултатът е 4:0 за Квартала срещу Шао Лин. Най-готиното е, че както се изнасяме, Тонката подбира пликовете с храната, които сме захвърлили до бара, аз мъкна покривката и торбата с оборота, а когато скачаме в колата и Иво потегля, виждаме, че Мишката още държи тигана в ръце, и започваме да се смеем истерично. Иво се обръща на един светофар и ни поглежда. – Абе, вие нормални ли сте бе? Ние започваме да се смеем още повече. – Карай, копеле, после ще ти кажем. Влизаме у нас и плясваме плячката на масата в хола. Отивам до хладилника и нося бири. Това, че се лензим, въобще не значи, че не осъзнаваме, че можеше вече да не сме живи, ако филмът се беше развил по друг начин. Отварям бирите и ги раздавам на момците. Иво като най-декватен разгъва покривката и на пода падат патлаците и калашникът, последвани от куфарчето. Той леко пребледнява, като зацепва, че не сме си имали вземане-даване само с ресторантьорски персонал. Аз заставам до него и чуквам бутилката си в неговата. – Всичко е добре, когато свършва добре, Ивак. Подавам му торбата с оборота да я преброи и сядам на земята до куфарчето. Оставям бирата и го отварям. Май е от крокодилска кожа. Ебати неекологичните копелета. После леко давам на късо, защото, когато отварям капака, за пръв път виждам отблизо как изглеждат един милион долара. Паля цигара и обръщам куфара към младежите. Реакциите им са безценни. Тонката се изхилва, Мишката пада назад на дивана и се олива целият в бира, а Иво започва да псува, но едно такова радостно. Аз дръпвам силно от фаса, издишвам и казвам: – Тия китайски ресторанти май са много вървежни напоследък. Да им се не надява човек направо. Аре сега Иво и Михаил да вземат колите – изсипвам куфара на земята, избърсвам го от отпечатъци и го увивам с покривката, – да вземат тоя куфар и тия бокулци – соча и тигана на Мишо, който той още държи в свободната си от бира ръка – и да оставят колата, куфара и покривката някъде до Абисиния, за да ги приберат орките до сутринта и да ги разфасоват. После двамата да се приберат с джипа. Мишката малко неохотно май се разделя с новото си оръжие, с което размаза двамата китайчуги, избърсва го на свой ред от отпечатъци и с Иво поемат. Аз хващам патлаците и ги разглеждам – двата са "Глок", а единият е "Зигзауер" – сериозна работа. Калашникът е български, разглобявам го и го оглеждам. Добре е почистен и не мирише като да е стреляно с него. Ръката ми помни очертанията на автомата и се чувствам все едно съм срещнал стар приятел. Тонката е блокирал и се е втреничил в кеша на пода. Аз набутвам оръжията в някакъв шкаф на и без това празната секция. После вземам парите, отделям четири купчинки по петдесет бинки, а останалото каширам при другите пари. Чувството да си милионер не е лошо. А тези китайски мафиотчета могат да ме хванат за лангата, нямат шанс да са ни запомнили и да ни намерят, ние сме извън техните уравнения и сме им се появили суперизненадващо. Седя в хола, пия бира и си мълчим с Тонката, когато Мишо и Иво се връщат. Подавам и на тримата по една купчинка пари. – Пичове, това ви е делът за днес. Малко стана по екшън, отколкото очаквахме, но това ни спестява оттук нататък занимаването с обири. – Освен ако не си струва нещо много де, си мисля аз. – Искам да не вдигате шум и да не се фукате с кинти, стойте кротко и тихо, а аз ви уверявам, че това наистина е само начало. Делът ви е толкова, защото толкова съм преценил. Другото е за инвестиции в бъдещия ни бизнес. Има ли въпроси? Въпроси няма. После изпиваме бирата, минаваме на джин и само страшното преяждане с китайска храна ни спасява от нечовешко напиване, но Тонката, който, както сте разбрали досега, не е най-големият пияч, съсипва мокета, като повръща някъде цяла порция задушено по сечуански на пода. Лоша работа.
  8. "Проповедникът" от Камила Лекберг Едно ранно лятно утро малко момченце отива да играе край скалите близо до познатата вече на читателите Фелбака, където се развива действието и в "Ледената принцеса". Ала игрите му без време приключват, когато детето открива трупа на гола млада жена, втренчила в него мъртвия си поглед. Мистерията се задълбочава още повече, след като под тялото на жената повиканите полицаи откриват два скелета, отново на млади жени... Вече известният на българския читател инспектор Патрик Хедстрьом поема разследването, подпомаган от бременната си жена Ерика Фалк. Постепенно се разбира, че скелетите са на изчезнали преди 24 години девойки, разплита се и историята на рода Хулт, чийто патриарх е бил проповедник с лечителски дарби... "Проповедникът" ловко заплита в едно минало и настояще, а читателите ги очаква не една изненада в този смразяващ кръвта трилър с шведски привкус. Романите на шведската писателка Камила Лекберг са издадени в над 30 държави, оглавявали са класациите на бестселъри в Швеция, Норвегия, Франция и Испания, а днес почитателите й са по-многобройни и от тези на Стиг Ларшон. В англоговорещите страни я наричат "шведската Агата Кристи". Откъс: Желанието да излезе и да подложи лице на дъжда бе непреодолимо. Но някои неща възрастните не могат да си позволят, особено когато са на работа, и Мартин бе принуден да сдържи детския си импулс. А беше хубав дъжд, който отми целия задух, цялата жега, държала ги като затворници през последните два месеца. Усещаше го в ноздрите си през открехнатия прозорец. По разположеното близо до него бюро се стичаше вода, но той бе преместил всички книжа, така че нищо нямаше да се повреди. Струваше си да почувства аромата на прохладата. Патрик бе позвънил да каже, че се е успал, така че Мартин като никога бе първи. След като вчера се разбра какво е направил Ернст, настроението в управлението бе потиснато, така че бе приятно да седи на спокойствие и да си мисли за последното развитие на събитията. Не завиждаше на задачата на Патрик, който трябваше да съобщи за станалото на роднините на жената, но дори той съзнаваше, че това е първата крачка към преодоляването на мъката. Вероятно дори не знаеха, че тя е изчезнала, така че новината щеше да бъде шок за тях. Сега ставаше дума преди всичко да бъдат открити и това бе една от задачите за деня на Мартин – да се свърже с немските си колеги. Надяваше се да може да говори с тях на английски, иначе щеше да има проблем. Тъкмо щеше да вдигне слушалката и да звъни в Германия, когато го превари пресипнал сигнал. Пулсът му леко се ускори, когато разбра, че звънят от съдебномедицинския в Гьотеборг. Пресегна се за бележника си. Всъщност трябваше да докладват на Патрик, но след като все още го нямаше, щеше да им се наложи да се задоволят с Мартин. – Взело е да става горещо напоследък там при вас, в глухата провинция. Съдебният лекар Турд Педерсен имаше предвид аутопсията, която бе направил преди година и половина на Алекс Вийкнер, встъпление към едно от досега малкото разследвания на убийство в полицейското управление на Танумсхеде. – Да бе, май има нещо във въздуха. Сигурно скоро ще настигнем Стокхолм в статистиката на убийствата. За тях, както за повечето професионалисти, влизащи често в контакт със смъртта и нещастията, шеговитият тон бе начин да се справят с ежедневната служебна ситуация, без да подценяват сериозността на онова, пред което бяха изправени. – Да не би вече да сте й направили аутопсия? Мислех, че хората се трепят един друг по-често в тази непоносима жега – продължи Мартин. – Ами донякъде си прав. Фитилът се пали по-бързо у хората заради горещината, но през последните дни имаме известен спад, така че се справихме с вашия случай по-бързо, отколкото предполагахме. – Да чуем тогава. Мартин затаи дъх. Голяма част от успеха на следствието зависеше от заключенията на съдебномедицинския отдел. – Едно е ясно, нямаме си работа с някой симпатяга. Причината за смъртта установихме сравнително лесно, била е удушена, но онова, което е било извършено с нея преди смъртта, е наистина смайващо. Педерсен направи пауза, сякаш за да си сложи очилата. – Да? Мартин не можа да скрие нетърпението си. – Да видим… Това ще дойде и при вас по факса… Хм. Педерсен зачете и ръката на Мартин се изпоти, докато стискаше слушалката. – Ето. Четиринайсет фрактури на различни места по скелета. Всички причинени преди настъпването на смъртта, ако се съди по различните степени на заздравяване. – Искаш да кажеш… – Искам да кажа, че някой й е чупил ръце, крака, пръсти на ръцете и краката в продължение на горе-долу една седмица. – В един и същи ден ли са чупени или в различни дни? – Както казах, фрактурите са в различна степен на заздравяване, така че професионалното ми мнение е, че датират от различни дни. Направил съм скица на евентуалния ред, в който е било извършвано чупенето на костите. Във факса, който ви изпратих, има повече подробности. Освен това по тялото има и доста външни прорезни рани. И те в различни стадии на заздравяване. – Мамка му. Мартин не можа да сдържи възклицанието си. – Склонен съм да се съглася с теб. Гласът на Педерсен прозвуча сухо по телефонната линия. – Болката, която е преживяла, трябва да е била непоносима. Известно време мълчаливо размишляваха върху човешката жестокост. После Мартин се съвзе и попита: – Намерихте ли някакви следи по тялото, които могат да ни свършат работа? – Да, открихме сперма. Стига да заподозрете някого, можем да го свържем с убийството чрез изследване на ДНК. Разбира се, ще направим проверка и в база данни, но по този начин рядко имаме попадения. Засега регистърът е твърде малък. Можем само да мечтаем за деня, в който ще разполагаме с ДНК-то на всички граждани. Тогава положението ще е съвсем друго. – Да, можем само да мечтаем. Обвиненията в нарушаване на личната свобода и прочее слагат прът в колелата. – Ако онова, на което е била подложена жената, не се нарича нарушаване на личната свобода, то просто не знам кое друго би могло да се казва така… Беше толкова необичайно това философстване от страна на иначе деловия Турд Педерсен, че Мартин разбра – патологът е бил развълнуван от съдбата на жената. Иначе нищо не би му попречило да спи спокойно през нощта. – Можеш ли да ми кажеш кога е умряла? – Да, получих резултатите от пробите, направени от техническия отдел на място, и после ги съпоставих със собствените ми наблюдения, така че мога да определя в какъв интервал от време е настъпила смъртта. – Да чуем. – По моя преценка тя е умряла някъде между шест и единайсет часа вечерта в деня преди откриването й в Кралската клисура. Мартин бе разочарован. – Не може ли малко по-точно? – Според шведската практика пет часа е най-краткият интервал за случаи като този, така че това е най-доброто, което мога да ти дам. Но вероятността часът на смъртта да е в петчасовия интервал е деветдесет и пет процента. Мога да потвърдя и онова, което със сигурност подозирате, а именно, че Кралската клисура е вторично място на престъплението. Един-два часа след като е била убита, тя е лежала някъде другаде, това личи и от трупните петна. – Все е нещо. – Мартин въздъхна. – А скелетите? Сигурно си получил данните от Патрик и знаеш на кого подозираме, че са? – Да, получих ги. С тях още не сме съвсем готови. В края на краищата не е толкова просто да се намери зъбна карта от седемдесетте години, но работим под пълна пара и веднага щом сме готови, ще ви съобщим. Онова, което мога да кажа, е, че са два женски скелета и възрастта, изглежда, съвпада с вашите предположения. Бедрената кост на едната жена сочи, че е раждала дете, което също съвпада с получените от вас данни. Най-интересното от всичко е, че и двата скелета са с подобни фрактури като на убитата жена. Между нас казано, дори бих се осмелил да кажа, че фрактурите са почти идентични и при трите жертви. От изненада Мартин изпусна писалката си на пода. На какво всъщност са се натъкнали? Садистичен убиец, стоял мирно двайсет и четири години? Дори не му се мислеше за алтернативата. Че убиецът не е чакал двайсет и четири години и че те чисто и просто още не са намерили останалите жертви. – И при тях ли е имало прорезни рани? – Тъй като няма останал органичен материал, трудно е да се каже, но има драскотини по костите, които може би сочат, че е имало. – А причините за смъртта при тях? – Също като при германското момиче. Кости, строшени на врата, показват, че са били душени. Мартин бързо записваше разговора. – Нещо друго интересно да ми дадеш? – Нищо повече от това, че скелетите явно са били закопани, по тях има остатъци от пръст, от които можем да извлечем нещо при анализа. Но с това още не сме готови, така че въоръжете се с търпение. Пръст имаше също и по Таня Шмид и по одеялото, на което е лежала, така че ще я сравним с пробите от скелетите. Педерсен направи пауза, после продължи: – Мелберг ли води разследването? Леко безпокойство прозвуча в гласа му. Мартин скрито се подсмихна, но побърза да го успокои. – Не, възложено е на Патрик. Но кой ще си присвои славата, ако се справим, е друг въпрос… Двамата се разсмяха, но беше смях, който поне на Мартин му заседна в гърлото. След приключване на разговора с Турд Педерсен младежът взе страниците от факса на управлението и когато след малко Патрик дойде на работа, вече бе добре осведомен. След като се запозна с доклада, и Патрик изпадна в мрачно настроение. Очертаваше се адска бъркотия. * Лайне се страхуваше от тъмнината. Ужасно се страхуваше. Въпреки всички вечери, прекарани без Габриел в стопанството, тя така и не успя да свикне. Преди поне Линда си беше у дома, преди това и Якоб, но сега беше съвсем сама. Знаеше, че Габриел е принуден доста да пътува, и все пак се чувстваше огорчена. Не това беше животът, за който бе мечтала, когато сключи този брак по сметка. Не че парите бяха кой знае колко важни. Привличаше я сигурността. Сигурността в досадния Габриел, сигурността в парите в банката. Искаше живот, съвсем различен от този на майка й. Като дете живя в ужас от пиянските изстъпления на баща си. Той тиранизираше цялото семейство и направи от децата си несигурни и уязвими същества. От братята и сестрите беше останала само тя. И брат й, и сестра й не устояха на вътрешния си мрак, единият го погълна в себе си, другата го извади на показ. Самата тя, средното дете, не направи нито едното, нито другото. Но остана несигурна и слаба. Недостатъчно силна да отреагира на своята несигурност, като я насочи навън или навътре, тя я остави да лежи в нея и да тлее година след година. Това никога не се проявяваше толкова силно, колкото когато бродеше сама из смълчаните стаи. Тогава ясно си спомняше вонящия дъх, ударите и тайните ласки през нощта. Действително вярваше, че е намерила ключа, който да отвори мрачния долап в гърдите й, когато се омъжи за Габриел. Не беше глупава. Знаеше, че това е само утешителна награда. Която той й даваше, тъй като не бе получил онова, което наистина бе желал. Но нямаше значение. Така дори беше по-лесно. Никакви чувства, които да разбълникват тихата повърхност. Само скучна предвидимост на безкрайна верига от дни. Вярваше, че това е единственото, което бе искала. След трийсет и пет години вече знаеше колко се е заблуждавала. Нищо не бе по-лошо от самотата в присъствието на друг, а това бе получила, когато каза „да“ в църквата на Фелбака. Живееха паралелни животи. Тя се грижеше за стопанството, отглеждаше децата и обсъждаше с него вятъра и времето по липса на други теми за разговор. Само тя знаеше, че у Габриел живее друг мъж, не само онзи, когото показваше ежедневно пред околния свят. Бе го наблюдавала през годините, бе го изучавала тайно и постепенно бе научила какъв всъщност би могъл да бъде. Копнежът, пробуден от това откритие, силно я изненада. Погреба го дълбоко в себе си, вярваше, че дори той самият не знае кой е, ала знаеше, че зад досадната, овладяна външност се крие страстен мъж. Виждаше колко гняв е събрал, но смяташе, че има и още толкова любов, която тя не бе успяла да пробуди. Не успяха да се сближат дори когато Якоб лежеше болен. Един до друг седяха, както смятаха, до смъртното му легло, без да са способни взаимно да си дарят някаква утеха. Често й се струваше, че Габриел не иска тя да е до него. Тази негова затвореност до голяма степен се дължеше на баща му. Ефраим Хулт бил впечатляващ мъж, който карал всички, влезли в досег с него, да се присъединяват към един от двата лагера – на приятелите или на враговете му. Никой не бил равнодушен към Проповедника, но Лайне разбра колко трудно трябва да е било да израснеш в сянката на такъв мъж. Синовете му не можеха да бъдат по-различни. През целия си кратък живот Йоханес бе едно голямо дете. Наслаждаваше се на живота и взимаше онова, което поиска, без никога да се спре достатъчно дълго, за да види следите от предизвикания от него хаос. Габриел тръгна в обратната посока. Бе виждала как се срамува от баща си и Йоханес заради пищните им жестове, заради желанието им да са център на вниманието. Самият той искаше да потъне в анонимност, ясно показваща на околния свят, че няма нищо общо с баща си. Габриел се стремеше към уважение, ред и справедливост повече от всеки друг. Детството и годините на пътешествия с Ефраим и Йоханес бяха нещо, което никога не споменаваше. Лайне все пак знаеше това-онова и разбираше колко важно бе за съпруга й да крие тази част от миналото си, така зле съответстваща на образа, който искаше да показва. Това, че тъкмо Ефраим върна Якоб към живота, пробуди у Габриел противоречиви чувства. Радостта от намирането на начин да се победи болестта бе помрачена от факта, че не той, а баща му се бе притекъл на помощ като рицар в блестящи доспехи. Би направил всичко, за да бъде той героят за своя син. Размишленията на Лайне бяха прекъснати от звук, идващ отвън. С крайчеца на окото си видя как две сенки бързо преминаха през дърветата. Страхът отново я обхвана. Затърси безжичния телефон и най-накрая го намери на мястото, където се зареждаше. С треперещи пръсти набра номера на мобилния на Габриел. Нещо удари по прозореца и тя силно изкрещя. Прозорецът бе счупен от камък, който сега лежеше на пода сред отломки от стъкло. Още един камък профуча и счупи съседния прозорец и тя, хълцайки, побягна вън от стаята и се качи на горния етаж, където се заключи в банята и сгърчена от ужас заочаква да чуе гласа на Габриел. Вместо това получи монотонен автоматичен отговор и чу паниката в собствения си глас, когато му изпрати несвързано съобщение. После седна разтреперана на пода с ръце, здраво обгърнали коленете, вслушана за звуци зад вратата.
  9. "Изборът" от Майк Бара Вероятно сте чували за "Тайната". Сега е ред да направите "Изборът"! 2012... Наближава голямо разместване на пластовете. Всички го усещаме. Но какво вещае то за планетата, която обитаваме? Съществува ли причина да сме загрижени за апокалиптичните пророчества от календара на маите и има ли някакви реални физически факти зад тях? Как въздействат върху съзнанието ни подрежданията на планетите и астрономическите събития, които ни очакват през 2012 г.? И най-важното: какво може да направи всеки от нас, за да повлияе върху предстоящото разместване на пластовете в духовната и във физическата реалност? "Изборът е най-добрата книга, която съм чел като обяснение на действителния начин, по който функционира триизмерната реалност." - Джордж Нури, радиоводещ, Coast to Coast AM Съдържание Въведение Глава 1. Божествената сила - Елохим - Единственият - Пристънският проект "Глобално съзнание" - Ефектът на Флин Глава 2. Първоначалната Слънчева система - Раждането на планетите - Хипотезата за експлодиралата планета Глава 3. Физика на многомерното пространство - Астрономията движи астрологията Глава 4. "Законите" на физиката - Законите на Нютон за движението - Айнщайн и теорията на относителността - Тъмната материя и отсъстващата логика - Фиктивни сили Глава 5. Физиката на времето Глава 6. Златното подреждане Глава 7. Науката за циклите Глава 8. Календарът на маите - Дрезденският ръкопис - Пророчествата на маите Глава 9. Факторът "Маи" Глава 10. Предсказанията на пророците от племето хопи Глава 11. Торзия Глава 12. Ефектът на "Експлорър" - Ефектът "Але" - Николай Александрович Козирев Глава 13. Преминаването на Венера през диска на Слънцето през 2012 г. - Галактическо подреждане през 2012 Глава 14. Ефектът на Немезида - Астрологическата карта на Земята за 2012 г. Глава 15. Сценариите за Деня на страшния съд - Преображение и откровение - Слънчево изригване Зет-пинч - Изместване на магнитните полюси / Разместване на земната кора - Теорията за разместването на земната кора - 12-ата планета - Светът в опасност Глава 16. Знамения и чудеса - Слънчевото затъмнение от 20 май 2012 г. Глава 17. Изборът В тази забележителна книга, плод на дългогодишни задълбочени проучвания, Майк Бара представя, тълкува, доказва и развенчава различни митове, предания, предсказания, научни теории и конспирации за наближаващия край на света от физична, астрономична, астрологична, метафизична, религиозна и езотерична гледна точка. Очакват ли ни катаклизми през 2012 и ако да какви? Ще има ли Апокалипсис? Какъв ще бъде той и как ще ни се отрази? Можем ли да го предотвратим? За да намерите отговор на всички тези въпроси, прочетете книгата и направете своя Избор. Майк Бара е дългогодишен инженер-проектант и консултант в "Боинг" и други големи американски аерокосмически компании, чест лектор на събития като Изложението за НЛО в залива на Сан Франциско, Изложението "Съзнателен живот" и конференцията на СЕ4 върху НЛО в Розуел, Ню Мексико, и съавтор на бестселъра на "Ню Йорк Таймс" "Тъмната мисия: тайната история на НАСА", който предстои да бъде филмиран от компанията "Sacred Mysteries Productions".
  10. "Най-търсеният човек" от Джон льо Каре Британският писател Джон льо Каре (Дейвид Корнуел) е истинска легенда в света на шпионските трилъри. Благодарение на дългогодишната си работа като агент на Британските тайни служби МИ5 и МИ6, той опознава в детайли тънкостите на шпионажа по време на Студената война, които после пресъздава майсторски върху белия лист. Третият му роман, "Шпионинът, който дойде от студа", се превръща в международен бестселър и го нарежда сред най-големите имена в съвременната шпионска литература. След края на Студената война Джон льо Каре продължава да пише, като насочва вниманието си към глобализацията, корпоративната власт и ролята на тайните служби в защитата на корпоративни интереси. "Нещата, които се правят в името на акционерните дружества – заявява в едно свое интервю той, - за мен са не по-малко ужасяващи от нещата, които се вършат в името на Бога. " До момента Джон льо Каре е написал 22 романа, отличени с престижни литературни награди като "Едгар" и "Джеймс Тейт Блек Мемориъл", а по негови произведения и сценарии са заснети 2 телевизионни сериала и 12 филма ("Шпионинът, който дойде от студа", "Руска къща", "Шивачът от Панама", "Вечният градинар" и др.). Книгите му са преведени на повече от 30 езика, като само от "Шпионинът, който дойде от студа" са продадени над 40 милиона копия. "Най-търсеният човек" е предпоследният роман на Джон льо Каре и първият от дълго време насам, в който действието отново се развива в Европа. Но не в Европа през Студената война, а в Европа след събитията, разтърсили света на 11-ти септември 2001. В Хамбург, градът, от който Мохамед Ата и сподвижниците му потеглят на самоубийствена мисия срещу Световния търговски център, пристига нелегално млад бежанец на име Иса. Той твърди, че е чеченец, но не говори родния си език, представя се за мюсюлманин, но не знае каква е разликата между сунитите и шиитите, казва, че търси убежище и е дошъл в Германия, за да следва медицина, но психическото му състояние е нестабилно, защото е бил измъчван продължително време в руски и турски затвори. И, което е още по-подозрително, носи в себе си само 500 долара, но разполага с милиони... в тайна сметка в частна банка. Гюнтер Бахман, агент на германското разузнаване, започва да следи Иса, защото подозира, че нелегалният имигрант е терорист. Междувременно Анабел Рихтер, млада адвокатка-идеалистка, се заема с нелеката задача да спаси Иса от депортиране и да му помогне да придобие милионите, които са собственост на починалия му баща, руски полковник със съмнително минало. Но кой и какъв е в действителност Иса? Терорист или жертва на параноята от нови атентати след нападението на 11-ти септември? Какво смята да прави с мръсните пари на баща си? Ще успее ли Анабел да го защити от Гюнтер Бахман и – което може да се окаже още по-трудно – от дългата ръка на ЦРУ и Британските тайни служби? Майсторът на шпионски романи и този път няма да разочарова многобройните си почитатели. С талантливото си перо Джон льо Каре създава портрет на съвременния свят, който се е отърсил от сянката на Студената война, за да попадне в друга – тази на Войната срещу терора. Една война, в която службите по сигурността не си сътрудничат, а се борят за надмощие, като често потъпкват човешките права в името на различни политически интереси. Пъстрите, реалистични персонажи, напрегнатата фабула и поетичната проза са само част от достойнствата на "Най-търсеният човек". Това, което превръща този увлекателен трилър в едно наистина незабравимо четиво, е неговата дълбочина и моралните въпроси, които повдига – въпроси като стойността на човешкия живот и правото на лична неприкосновеност. Откъс: "И кой е този Гюнтер Бахман от Берлин – що за птица е, например, в домашна обстановка? Ако на този свят има някого, за когото шпионажът да е единственото възможно призвание, то този човек е Бахман. Потомък-полиглот от поредица смесени бракове на една шантава германо-украинка и, според клюката, единственият служител в службата без образователен ценз, ако не се смята окончателното изключване от гимназията, още преди да навърши трийсетте Бахман бе вече избягал, за да стане моряк, бе минал пеш по билото на Хинду Куш, лежал в колумбийски затвор и написал един роман от хиляда страници, абсолютно негоден за издаване. Но по някакъв неведом начин в резултат на всичките тези невероятни приключения бе успял да установи както националната си принадлежност, така и истинското си призвание: първо като нередовен агент в някой далечен немски аванпост, после като таен задграничен служител без дипломатически ранг; във Варшава заради полския, в Аден, Бейрут, Багдад и Могадишу заради арабския, и в Берлин заради греховете си, да се поуспокои след почти епичния скандал, от който до клюкарника бяха стигнали само най-бегли данни: престараване, подмятаха злите езици; прекаляване в опит за шантаж; самоубийство и спешното отзоваване на германския посланик. После, внимателно, под поредното чуждо име, пак в Бейрут, да прави онова, което винаги бе правил по-добре от всеки друг, макар и не задължително според устава – ама откога пък някой спазва „устава“ в Бейрут?, – а именно: да издирва, вербува и ръководи по всякакъв начин живи действащи агенти, което е златният стандарт в истинското събиране на разузнавателни данни. След време обаче и в Бейрут жегата стана прекалено силна за него, та изведнъж отреденото му бюро в Хамбург доби вид на най-сигурното място – ако не за самия Бахман, то поне за берлинските му господари. Но Бахман без работа не стоеше. Онези, според които преместването му в Хамбург било наказание, явно не са знаели за какво приказват. Стигнал до средата на четирийсетте, Бахман бе станал мръсен, свадлив помияр с набити рамене и често с пепел по реверите, които забележителната Ерна Фрай, отколешната му колежка и помощничка, редовно отупваше. Бе вманиачен, харизматичен и неустоим работохолик с усмивка-трепач. Рошавият му песъчлив перчем бе прекалено млад за плетеницата от бръчки по челото му. Надарен с актьорски талант, способен бе да те прикотка, очарова или наплаши. В едно и също изречение можеше да е и сладкодумен, и каруцар. – Искам го свободен и в движение – каза той на Ерна Фрай, докато стояха рамо до рамо във влажното анализаторско леговище в есесовската конюшня и наблюдаваха как техният хакер номер едно Максимилиан вадеше като магьосник на компютърните екрани едно изображение на Иса подир друго. – Искам да може да разговаря с когото му е казано да разговаря, да се моли там, където са му казали да се моли, и да спи там, където са му казали да спи. Никой не искам да го закача, докато ние не решим. Най-малко – ония путьовци отсреща. * – Доколкото разбирам, пристигнали сте от Турция. По неофициален канал, така да се каже, нали? – подхвърли Бру с леко развеселен тон, какъвто би използвал на някой коктейл. Противно на нарежданията на Анабел, Лейла се бе върнала от кухнята. – Лежах в турски затвор, господине. – Откачил бе златната си гривна и сега я държеше в ръката си, разклащайки я, докато говореше. – Колко дълго, ако мога да запитам? – Точно сто и единайсет дни и половина, господине. Турският затвор те поощрява във всяко едно отношение да изучаваш аритметиката на времето – възкликна Иса с груб, неземен смях. – А преди Турция лежах в руски затвор, нали разбирате! В три затвора, ако трябва да съм точен, общо в продължение на осемстотин и четиринайсет дни и седем часа. Ако желаете, ще подредя имената на затворите според качеството им – отнесе се, а лиричната настойчивост в гласа му продължи да се покачва. – Понеже, повярвайте ми, господине, аз тези неща много ги разбирам! Един от затворите беше толкова популярен, че се наложи да го разбият на три части. Ами да! В едната част спяхме, в другата ни изтезаваха, а в третата имаше болница, където се възстановявахме. Изтезанията бяха ефикасни и след тях човек спи добре, но болницата, за съжаление, не беше на ниво. Типичен проблем за съвременната ни руска държава, бих казал! Санитарите бяха майстори на лишаването от сън, но видимо нямаха никакви други медицински умения. Ако ми позволите една забележка, господине? Добрият мъчител задължително трябва да притежава съчувствие. Не изпитваш ли жал към обекта, изключено е да постигнеш висини в изкуството. Досега съм срещнал само двама-трима, които са наистина от най-висша класа. Бру изчака за миг Иса да продължи, но Иса, с пламнали от възбуда тъмни очи, изчакваше Бру. И отново Лейла успя, без да иска, да тушира напрежението. Притеснена от емоционалния изблик на Иса, макар да не бе наясно за повода, тя се втурна обратно към кухнята, донесе чаша сироп и я постави на масата пред него, като не преставаше да гледа с упрек първо Бру, после и Анабел. – А мога ли да запитам защо първоначално сте попаднали в затвора? – поде отново Бру. – Ама разбира се, господине! Дори ви умолявам да ме запитате! С пълна сила – провикна се Иса, вече с безгрижието на осъдения на смърт учен, изправен под бесилката. – Това да си чеченец е само по себе си достатъчно престъпление, господине – гарантирам ви го! Ние, чеченците, се раждаме с изключителна вина. Още от царско време носовете ни са престъпно сплескани, а кожата ни – криминално тъмна. Това е едно постоянно нарушение на обществения ред, господине! – Но вашият нос не е сплескан, ако смея да отбележа. – За мое съжаление, господине. – Както и да е, по някакъв начин сте стигнали до Турция, а от Турция сте избягали – обобщи успокоително Бру. – И сте се добрали чак до Хамбург. Доста сериозно постижение, бих казал. – Такава е била волята на Аллаха. – Но и с известна помощ от ваша страна, подозирам. – Както знаете по-добре и от мен, господине, когато човек има пари, всичко е възможно. – Да, но чии пари? – запита лукаво Бру, готов за атака, щом стана дума за пари. – Откъде, питам се, са дошли всичките тези пари, с които плащахте за многото си великолепни бягства? – Според мен, господине – отвърна Иса след дълги душевни терзания, които подсказаха на Бру, че отговорът пак ще е „Аллах“, – много вероятно е да се казва Анатолий. – Анатолий ли? – повтори Бру, след като остави първо името да отекне в главата му и в някакво далечно ъгълче от миналото на покойния му баща. – Точно така, господине, Анатолий. Той е човекът, който плаща за всичко. И най-вече за бягствата. Познавате ли го, господине? – запита нетърпеливо. – Ваш приятел ли е? – Боя се, че не е. – За Анатолий парите са единственият смисъл в живота. И в смъртта, бих казал. Бру тъкмо се канеше да задълбочи темата, когато от поста си до прозореца се обади Мелик. – Още са там – изръмжа на немски, докато се взираше през процепа край пердето. – Ония, двете стрини. Вече не разглеждат бижутата. Едната чете обявата на вратата на аптеката, другата се е завряла във входа и говори по мобифона си. Прекалено грозни са, за да са проститутки, дори в нашия квартал. – Най-обикновени жени – сряза го Анабел, след като отиде до прозореца и погледна навън, докато Лейла завря лице в двете си длани и започна негласно да се моли. – Не ставай мелодраматичен, Мелик. Това обаче не задоволи Иса, който, усетил притеснението в гласа на Мелик, вече бе скочил на крака и преметнал сака пред гърдите си. – Кой е там отвън? – запита той остро Анабел, извръщайки се с укор към нея. – Пак ли е вашето КГБ?"
  11. "Синя луна" от Лоръл Хамилтън Лоръл Хамилтън е съвременна американска писателка на бестселъри. Най-известната й поредица - „Анита Блейк, ловецът на вампири” - е зашеметяващ коктейл от хорър, ърбън фентъзи, еротика и криминален роман. Книгите за Анита Блейк са преведени на 16 езика, а общият им тираж надхвърля 6 милиона бройки. Добре дошли в света на Анита Блейк – некромант, съживител на зомбита и безстрашен екзекутор на вампири. Свят, в който свръхестествени създания, излезли от митове и легенди, живеят сред хората, а вампирите не са само сеещи смърт чудовища, но и прелъстителни любовници. Ричард, бившият приятел на Анита, е арестуван в Майъртън, щата Тенеси, по обвинение в изнасилване. На карта са заложени не само неговата чест и професионалната му кариера, но и ревниво пазена тайна – след няколко дни ще настъпи пълнолуние и той ще се преобрази във върколак. Анита заминава при него с антураж от вампири, върколаци и леопардлаци, които да я охраняват с цената на живота си по заповед на Жан-Клод, вампир-господар и настоящ любовник на Екзекуторката. Скоро Анита открива, че освобождаването на бившия й приятел ще бъде далеч по-трудно, отколкото е допускала. Някой прави черни магии... Някой, който е продал душата си на дявола. Откъс от книгата: "- Добре ли си прекарахте с гаджето? - попита Мейдън, докато вървеше след мен по коридора. Спрях пред втората заключена врата. - Не ми е гадже. - Всички така разправят. - Полицаят отключи вратата и я отвори. – Май дамата много отрича. - Мейдън, заврете си читателската карта отзад. - Ох - рече той, - това беше гадно. Кой знае дали ще успея да измисля отговор, който да е наполовина толкова добър. - Върнете ми пистолета, Мейдън. Влязохме и полицаят заключи вратата. Джейсън седеше на един от столовете, наредени срещу бюрото. Той вдигна глава. - Може ли вече да си вървим? - Не прекара ли приятно с полицай Мейдън? - попитах го аз. - Не ми позволи да си поиграя с белезниците му - оплака се Джейсън. Мейдън отиде зад бюрото и отключи чекмеджето. Извади браунинга, сложи пълнителя на мястото му и издърпа затвора, за да вкара патрон в патронника. После провери предпазителя и ми го подаде с ръкохватката напред. - Смятате ли, че в Майъртън е толкова опасно, та се налага да имам патрон в патронника? - попитах го аз. Полицаят ме изгледа. Изгледа ме продължително, сякаш искаше да ми каже нещо. - Човек никога не знае - рече накрая той. Няколко секунди се взирахме неподвижно един в друг, после мушнах пистолета в кобура с готов за изстрелване патрон, като преди това проверих два пъти предпазителя. Обикновено не се разхождам с патрон в патронника. Това ме накара да се чувствам неспокойна. А още повече ме обезпокои фактът, че Мейдън може би се опитваше да ме предупреди. Беше възможно, разбира се, и просто да си прави гаргара с мен. Някои ченгета, особено ченгетата в малките градове, обичаха да ми създават неприятности. Фактът, че съм екзекутор на вампири, подтикваше някои от тях да си правят грубиянски шеги с мен: например да ме накарат да се разхождам с патрон в патронника. - Приятен ден, Блейк. - И на вас, Мейдън. Вече бях отворила вратата, следвана по петите от Джейсън, когато Мейдън добави: - Бъдете внимателни навън. Погледът му беше предпазлив. Физиономията му беше неразгадаема. Аз не съм от най-проницателните, колкото и да не ви се вярва. - Имате ли да ни казвате нещо, Мейдън? - Смятам да изляза в обедна почивка, след като си тръгнете. Изгледах го. - Сега е десет сутринта. Малко е рано за обяд, не смятате ли? - Просто споменах, ако ви е интересно да знаете, че няма да съм тук. - Ще се опитам да преглътна разочарованието си - казах аз. Той ме възнагради с кратка усмивка и се изправи. - Ще се наложи да заключа вратата след вас, защото приемната ще остане празна. - Ще заключите Белисариус заедно с Ричард? - Само за малко. - Той ни отвори вратата и изчака да излезем отвън. - Не обичам игрите, Мейдън. Какво става, по дяволите? Отговори без усмивка: - Ако способният ви адвокат успее да освободи гаджето ви под гаранция, на негово място бих напуснал града. - И да наруши гаранцията? - Близките му са тук почти от нощта, в която беше арестуван. А преди това бяха учените, с които работи. Чудесни почтени граждани, готови да свидетелстват. Но чудесните почтени граждани няма вечно да са тук. Мейдън ме гледаше в очите. Изчаках с надеждата, че ще приключи с намеците и ще ми каже какво става, дявол да го вземе. Той не каза. Кимнах. - Благодаря, Мейдън. - Няма за какво. - И заключи вратата след нас. Ръката ми не беше на ръкохватката на браунинга, а би трябвало. Но щеше да е глупаво да извадя оръжието в хубавата августовска утрин в град с по-малко население от обитателите на студентско общежитие. - Какво беше всичко това? - попита Джейсън. - Не измъкнем ли Ричард, той ще пострада. Единствената причина, поради която все още не е пострадал, е, че наоколо е имало прекалено много свидетели. Прекалено много хора, които да задават въпроси. - Ако ще действат ченгетата – почуди се Джейсън, - Мейдън защо ни предупреждава? - Може би не му харесва да участва. О, по дяволите, не знам. Но това означава, че някому е нужно Ричард да е в затвора. Един пикап спря отсреща на улицата пред малката сива къща, където беше Шанг-Да. От задната му част изскочиха четирима мъже. В купето имаше поне още един. Той се измъкна от невидимата за нас странична врата и мъжете се наредиха в полукръг пред верандата. Един от тях държеше бейзболна бухалка. - Я гледай - рече Джейсън. - Как мислиш, ако потропаме на вратата и поискаме съдействие от полицията, дали ще го получим? Поклатих глава. - Мейдън вече ни помогна. Предупреди ни. - Колко мило от негова страна, направо съм трогнат - рече той. - Аха – отговорих аз. Тръгнах към отсрещната страна на улицата. Джейсън ме последва на няколко крачки зад мен. Мислех усилено. Аз имах пистолет, а те може би нямаха. Но ако убиех някого, щях да нощувам при Ричард. Правната система в Майъртън май не беше особено благосклонна към пришълците. Шанг-Да се беше изправил на верандата и гледаше надолу към мъжете. Сега беше гологлав. Късата му черна коса бе обръсната отстрани. Лъщеше от гел, но се беше сплескала от шапкаа. Босите му крака бяха леко разкрачени, а дългите му ръце висяха покрай тялото. Още не беше заел бойна поза, но познавах признаците. Очите му се стрелнаха за миг към нас и разбрах, че ни е видял. Главорезите не ни бяха забелязали. Бяха аматьори. Което не означаваше, че не са опасни, но подсказваше, че може да бъдат измамени. Професионалните биячи не се оставят да бъдат надхитрени. От мрежестата врата излезе дребна възрастна жена и застана до Шанг-Да. Беше приведена и се подпираше на бастун. Прошарената й коса беше къса и направена на студено къдрене, както възрастните жени си падат. Беше с престилка върху розовия халат. Три четвъртите й чорапи бяха навити до мъхестите пантофи. Върху малкия й нос се мъдреха очила. Тя размаха кокалест юмрук към мъжете. - Момчета, да се махате от имота ми. Мъжът с бейзболната бухалка се обади: - Мили, това няма нищо общо с теб. - Заплашвате внука ми - рече тя. - Не й е никакъв внук - обади се друг мъж. Носеше избеляла бархетна риза, разкопчана като сако. - Лъжкиня ли ме наричаш, Мел Купър? - попита жената. - Не съм казал подобно нещо - отвърна Мел. Ако се намирахме на някое по-уединено място, щях да раня един от мъжете. Това щеше да пренасочи вниманието им и битката да се размине. Но изобщо не се съмнявах, че ако прострелям някой от тях, загадъчният шериф ще пристигне моментално, за да ги спаси. Може би планът беше да вкарат повечко от нас в затвора. Бях тук съвсем отскоро, така че не можех да знам. Двамата с Джейсън нагазихме в тревата. Мел се намираше най-близо до нас. Той се завъртя, демонстрирайки ни мърлявата си фланелка и скритото под нея бирено шкембе. Ох, очарователно. - Вие пък кои сте, да ви вземат мътните? - попита Мел. - И това ако не е господин Любезност. Той направи застрашителна крачка към мен. Усмихнах се. Той се намръщи. - Отговори ми на въпроса, момиченце. Кои сте вие? - Няма значение коя е - намеси се онзи с бейзболната бухалка. – Тук тя няма работа. Махайте се, или ще го отнесете като него – врътна глава към Шанг-Да. - Ще трябва да те пречукам и теб, така ли? - възкликнах аз. - Ох, кеф! Господин Бейзболна бухалка се навъси на свой ред. Бях успяла да объркам и двамата. Да внеса смут сред противника. Жената размаха отново кокалестия си юмрук срещу тях. - Махайте се от имота ми, че ще повикам шериф Уилкс. Един от мъжете се изсмя, а друг каза: - Уилкс ще дойде бездруго. Когато приключим. Господин Бейзболна бухалка рече: - Слез от верандата, момче, или ние ще се качим при теб. Пренебрегваше ме. Пренебрегваше и Джейсън. Те не бяха биячи аматьори. Бяха глупави биячи аматьори. Гласът на Шанг-Да се оказа изненадващо дълбок и много спокоен. В него нямаше страх - каква изненада, - а се усещаше нетърпение, сякаш под привидното си спокойствие копнееше да ги разпердушини. - Няма да ви хареса, ако сляза от верандата. Мъжът с бейзболната бухалка превъртя набързо оръжието си. Изглежда, имаше опит с бухалките. Може би беше играл бейзбол в гимназията. - О, ще ми хареса и още как, китаец. - Китаец - повтори Джейсън. Не беше нужно да го поглеждам, за да знам, че се усмихва. - Не е особено оригинално, нали? - отбелязах аз. - Не е. Мел се завъртя към нас и един от другите мъже също. - Това подигравка ли беше? Кимнах: - О, да. - Мислиш, че няма да те ударя, защото си момиче? - попита Мел. Изкушавах се да му отговоря: „Не. Мисля, че няма да ме удариш, защото имам пистолет.“ Но не го казах. Извадиш ли пистолет по време на схватка, вдигаш нивото на насилие до такава степен, че може да се стигне до нечия смърт. Не исках да убивам никого, при положение че ченгетата можеше всеки момент да ни се нахвърлят и да ни приберат. Не исках да влизам в затвора. Имам черен колан по джудо. Но партньорът на Мел беше едър почти колкото полицай Мейдън и дори наполовина от него не беше симпатичен. Освен това всеки от тях беше по-тежък от мен и Джейсън с по петдесетина килограма, че и повече. Цял живот са били едри и си въобразяваха, че това ги прави здравеняци. До този момент вероятно наистина са били. Или и сега бяха. Нямах намерение да се боричкам с тях. Щях да загубя. Ако сметнех да направя нещо, трябваше да го направя бързо и да просна противника си моментално. В противен случай рискувах да пострадам. Бих победила всеки от лошите, стига да е с моите габарити. За съжаление обаче почти никога лошите не са с моите габарити. Стомахът ми се беше стегнал и потръпваше нервно. Изведнъж осъзнах почти шокирана, че в момента съм по-уплашена, отколкото бях с Джамил в микробуса. Това тук не беше игра на доминиране с правила. Никой нямаше да каже „предавам се“, щом се пролее кръв. Какво, уплашена? Кой, аз? Но все пак отдавна не бях заставала срещу лошите момчета без пищов в ръка. Дали не съм станала прекалено зависима от оръжията? Възможно е. Двамата с Джейсън отстъпихме назад, плавно увеличихме разстоянието помежду ни. За да се биеш, е нужно пространство. Хрумна ми, че досега не бях виждала Джейсън да се бие. Можеше да метне пикапа, с който бяха дошли, на отсрещната страна на улицата, но не знаех дали умее да се бие. Ако хвърляш хората насам-натам като играчки, те може доста да пострадат. Не исках Джейсън също да се озове в затвора. - Не убивай никого - предупредих го аз. Той се усмихна, тоест леко се озъби. - Пфу, изобщо не си забавна. Усетих по кожата си първия полъх на енергията, която излъчват превръщачите. Мел се приближаваше към нас с тромави нетехнични движения. Не владееше бойни изкуства, нито бокс, просто беше едър. Другият мъж зае поза. Знаеше какво прави. Джейсън можеше да се излекува от счупена челюст за по-малко от ден, но не и аз. Исках Мел. А той беше спрял на път към нас. Косматите му ръце бяха настръхнали. - Какво беше това, по дяволите? Беше голям и глупав, но с достатъчно развити психически способности, за да усети превръщача. Интересно. - Какви сте вие, да ви вземат мътните? Какво беше това, по дяволите? Мел, нуждаеш се от по-добри въпроси - рекох му аз. - Да ти го начукам - отвърна той. Усмихнах се и с двете ръце му направих знак да се приближи. - Ела го направи, Мел, ако си истински мъж. Той изрева и се втурна към мен. Хукна с всички сили, разперил широко месестите си ръце, сякаш искаше да ме стисне в мечешка прегръдка. По-едрото му приятелче се засили към Джейсън. Усетих някакво движение и разбрах, че Шанг-Да вече не е на верандата. Нямах време да се страхувам. Нито да мисля. Само да действам. Да направя онова, което бях правила хиляди пъти по време на тренировките в дожото, но никога в реалния живот. Никога срещу истински противник. Наведох се, за да избягна протегнатите ръце на Мел, и направих почти едновременно две неща - сграбчих го за лявата ръка в момента, в който ме подмина, и подкосих краката му. Той падна тежко на колене, а аз извих ръката му в мъртвешка хватка. Не исках непременно да я чупя. Извитата ръка боли достатъчно, за да накара повечето хора да станат сговорчиви, щом установят колко неприятна е тази хватка. Мел не ми даде време да му покажа. Зърнах проблясък на острие. Счупих му ръката. Чу се приглушен влажен звук и тя увисна като скършено пилешко крилце. Той изпищя. Всъщност пищене е прекалено слаба дума за звука, който се чу. Ножът беше в другата му ръка, но за момента Мел бе забравил напълно за него. - Пусни ножа, Мел - наредих му аз. Той се помъчи да се изправи, изнесъл едното си коляно прекалено встрани. Ритнах го в коляното и чух дълбок тих пукот. Костите се трошат с остър хрущящ звук. Ставите се чупят не толкова звучно, но по-лесно. Мъжът се просна на земята, гърчеше се и пищеше. - Хвърли настрана ножа, Мел! - изкрещях му аз. Ножът излетя във въздуха и изчезна над оградата в съседния двор. Отдръпнах се от Мел, в случай че крие друга изненада. Останалите също не бяха бездействали. Едрият тип, който беше нападнал Джейсън, лежеше до пикапа. В страничната броня на колата имаше прясна вдлъбнатина, сякаш някой го беше блъснал в нея. Вероятно беше станало точно така. Трети лежеше на безформена купчина под стълбите за верандата. Не помръдваше. Друг се опитваше да изпълзи по-надалеч, като влачеше единия си крак като счупена опашка. Плачеше. Шанг-Да се мъчеше да пробие защитата на мъжа с бейзболната бухалка. Джейсън се биеше с висок слаб тип с голи мускулести ръце. Той беше застанал в ниска бойна стойка от таекуондо или жиу-жицу. Шанг-Да отби с ръце два удара на бухалката, после я изтръгна от ръцете на противника си. Счупи я на две. Мъжът се обърна и хукна да бяга. Шанг-Да замахна да го прониже в гърба със счупения край на едно от парчетата. - Не го убивай! - изкрещях аз. Шанг-Да хвана парчето за счупения край и го удари по черепа със здравия. Мъжът се строполи на колене толкова внезапно, че беше стряскащо. Високият, който се биеше с Джейсън, се втурна напред с някак безпомощно рачешко движение, но кракът му се изстреля в камшичен удар и Джейсън трябваше да се просне по гръб на земята, за да го избегне. Той ритна на свой ред към него, но високият подскочи толкова високо и грациозно, че за миг сякаш увисна във въздуха. Чу се вой на сирени, който бързо се приближаваше. Господин Бейзболна бухалка падна по лице. Изобщо не направи опит да се задържи на колене. Беше вън от играта. От лошите момчета все още беше на крака единствено високият. Джейсън се изправи достатъчно чевръсто, за да избегне юмруците и ритниците му, но не свари да го удари нито веднъж. Да си необикновено силен и да си необикновено ловък са различни неща. Шанг-Да тръгна да му помогне. Джейсън погледна към него и това беше достатъчно всичко, от което се нуждаеше високият. Той нанесе страничен ритник в главата му, който го зашемети и го запрати на колене. После се завъртя около себе си, за да го ритне повторно. С такъв шут се чупят гръбнаци. Аз бях по-близо до него от Шанг-Да. Реагирах автоматично. Втурнах се напред, макар да знаех, че вече е късно. Само че високият ме зърна. И се прехвърли към мен. От нападение преминах внезапно в отбрана. Той смени посоката на ритника си, но аз успях да го избягна, защото беше загубил равновесие. Две полицейски коли завиха рязко в улицата и се понесоха към нас. Шанг-Да спря. И двамата бяхме решили, че битката е приключила. Но високият не мислеше така. Ритникът му беше толкова бърз, че го видях като размазано петно. Вдигнах ръка да се предпазя. Ръката ми сякаш се парализира, следващото нещо, което осъзнах, беше, че лежа по гръб и се взирам в небето. Даже не усещах болка. Той можеше да продължи атаката си и да ме убие, защото за миг или два не можех да се движа. В продължение на няколко ужасно дълги секунди лежах вцепенена на земята и примигвах объркана, напълно оглушала. После чух как кръвта пулсира в ушите ми. Поех си дълбоко дъх и около мен зазвучаха отново човешки гласове. Мъжки глас изкрещя: - Не мърдай, шибаняко! Опитах се да кажа „Много цветисто“, но от устата ми не излезе нито звук. Усетих вкуса на кръв. Засега лицето не ме болеше особено; беше като изтръпнало. Отворих уста само да проверя дали мога да го направя. Можех. Челюстта ми не беше счупена. Супер. Вдигнах ръка и успях да кажа: - Помогнете ми да стана. Джейсън отговори: - Насочили са оръжия към нас. Мили слезе от верандата, като се подпираше на бастуна си. От ъгъла, под който я виждах, изглеждаше смешно, като гигант с мъхести крака. - Свалете оръжията, това са моят внук и неговите приятели. Тези мъже ги нападнаха. - Нападнали са ги? - обади се мъжки глас. - На мен ми се струва, че твоят „внук“ и неговите приятели са ги нападнали. Изрових личната карта от джоба на якето си и я вдигнах високо. Вероятно можех да се изправя и без чужда помощ, но след като така или иначе ме бяха ударили, можех да се възползвам. Бях пострадала, а колкото по-пострадала бях за ченгетата, толкова по-малка бе вероятността да ни опандизят. Ако бяха пострадали само лошите момчета, всички щяхме да се озовем в затвора с обвинение за физическо насилие или нещо по-лошо. Не бях проверила пулса на поне двама от главорезите. Те лежаха ужасно неподвижни. В такъв случай можеше да ги обвиним за физическо насилие срещу нас. Можеше да ни приберат всичките в затвора или да не приберат никого. А може би планът беше точно такъв. Както се развиваха нещата, май щяха да ми трябват по-добри планове. Бях късметлийка, че не ми е счупена челюстта. - Анита Блейк, екзекутор на вампири - обявих аз. Представянето ми щеше да бъде малко по-внушително, ако не лежах по гръб, но а де, правим каквото можем. Претърколих се странично. В устата ми се беше насъбрала кръв, която трябваше или да изплюя, или да преглътна. Изплюх я върху тревата. От завъртането ми се зави свят. За миг помислих, че на тревата ще се излее и друго освен кръвта. После гаденето премина, но се притесних дали нямам мозъчно сътресение. Имала съм и друг път, обикновено върви ръка за ръка със стомашно неразположение. Не виждах Мили, но я чух. - Приберете тези оръжия, Били Уилкс, или ще ти съдера кожата с ей този бастун. - За бога, госпожице Мили - рече мъжки глас. Повторих коя съм и добавих: - Нуждая се от малко помощ, за да стана. Може ли моите хора да ми помогнат да се изправя? Когато мъжкият глас, който сигурно принадлежеше на шериф Уилкс, ми отговори, в него се усещаше известна несигурност: - Може. Джейсън ме хвана за ръката, която бях протегнала нагоре, за да покажа личната си карта. Погледна ме и ме издърпа на крака. Направи го толкова бързо, че нямаше нужда да симулирам световъртеж. Краката ми се подгънаха и не направих опит да се задържа права. Свлякох се на колене и Шанг-Да ме хвана за другата ръка. Като ме крепяха от двете страни, двамата с Джейсън ме изправиха отново и ме обърнаха към полицаите. Шериф Уилкс беше висок около метър и седемдесет, носеше светлосиня шапка като на мечока Смоуки* и униформа в същия цвят. Изглеждаше спретнато и в добра форма, сякаш тренираше редовно. Пистолетът на кръста му беше десетмилиметрова „Барета“. Беше прибран в кобура. Чудесно. Той ме изгледа с тъмнокафявите си очи, които будеха доверие. После свали шапката и избърса потта от челото си. Светлата му коса беше прошарена, което ме наведе на мисълта, че е прехвърлил четирийсетте. - Анита Блейк, чувал съм за вас. Какво търсите в нашия град? Изплюх още кръв в тревата и успях да заема малко по-изправено положение между Шанг-Да и Джейсън. Всъщност можех да си стоя на краката и без да ме крепят. Но всички лоши момчета бяха на земята. Дори онзи, който ме беше ритнал, лежеше нокаутиран. Сигурно Шанг-Да се бе намесил, след като бях паднала. Знаех, че Джейсън не би могъл да се справи с високия. - Дойдох да се видя с един приятел, който е във вашия затвор - Ричард Зееман. - Приятел? - каза той въпросително. - Да, приятел. Зад Уилкс имаше двама заместник-шерифи. И двамата над метър и осемдесет. Единият имаше белег от веждата до челюстта. Беше нащърбен - по-скоро от счупена бутилка, отколкото от нож. Другият заместник държеше пушка. Не беше насочена към нас, но все пак беше в ръцете му. Белязаният ми се подсмихваше. Онзи с пушката просто ме зяпаше с безизразни, безмилостни като на кукла очи. Мейдън стоеше най-отзад с отпуснати ръце, с едната бе захванал китката на другата. Лицето му беше равнодушно, но устата издаваше напрежение - явно полагаше усилия да не се усмихне. - Ще трябва да приберем всички по обвинение във физическо насилие - каза Уилкс. - Страхотно - рекох аз. - Нямам търпение да предявя обвинения. Той ме изгледа с леко разширени очи. - Само вие сте на крака, госпожице Блейк. Не мисля, че имате основания да повдигате обвинения. Облегнах се малко по-силно върху Джейсън. От крайчеца на устата ми се стичаше кръв. Усещах, че едното ми око започва да се подува. Винаги кървя, когато ме ударят в лицето. Знаех, че имам жалък вид. - Те ни нападнаха и ние бяхме принудени да се отбраняваме. Подгънах нарочно крака. Шанг-Да ме хвана и ме вдигна на ръце. Затворих очи и се сгуших на гърдите му. - По дяволите - изруга Уилкс. - Виж клетото момиче, Били Уилкс - обади се Мили. - Смяташ да я изправиш пред съдия Хенри. Какво ще направи той според теб с тези хулигани? Има дъщеря на нейната възраст. - По дяволите - повтори Уилкс, този път по-силно. - Да заведем всички в болницата. Там ще решим какво да правим. - Линейката е на път - обади се Мейдън. - Една няма да е достатъчна - рече Уилкс. Мейдън се засмя ниско и дълбоко. - В цялата страна няма достатъчно линейки за толкова тела. - Три ще стигнат - каза Уилкс. Напрегнах се в обятията на Шанг-Да. Той стегна прегръдката си и така притисна с ръка главата ми, че щях да си нараня лицето, ако се опитам да я повдигна. Издишах бавно и се съсредоточих да остана неподвижна, но щях да запомня думите на Уилкс. Ще видим кой ще се вози с линейката следващия път." Търсете по книжарниците след 8-ми ноември.
  12. "Добрият" от Дийн Кунц Откъс: "След като обходи цялото бунгало, палейки навсякъде лампите, без да му мигне окото, Крейт се върна в спалнята. Не особено скъпата бяла кувертюра на леглото бе опъната идеално, като в казармата. По ресните нямаше нито едно заплитане. Крейт беше виждал къщи с неоправени легла и рядко сменяни чаршафи. Мърлящината го отвращаваше. Ако можеше да се действа със стрелба, мърлячът можеше да бъде убит поне от няколко крачки. Тогава нямаше да е толкова страшно, че не си е сменял бельото всеки ден. Ала твърде често договорът изискваше да се приложи удушаване, намушкване с нож, удар с предмет или друг подобен интимен метод на екзекуция. В такъв случай, ако жертвата се окажеше мърляч, удоволствието от една по принцип приятна задача можеше да се превърне в гадна работа. Да вземем например удушаването с въже изодзад. В предсмъртния си ужас жертвата ще се опита да се протегне и да издере очите на нападателя. Няма проблем човек да си опази очите, но жертвата може да ти докопа бузата, да те стисне за брадата, да те докосне по устните и ако имаше подозрение, че не си мие винаги ръцете след ходене в тоалетната, възникваха съмнения дали доброто заплащане и многото други придобивки от тази работа компенсират достатъчно отрицателните й страни. Дрешникът на Линда Пакит беше малък и добре подреден. Нямаше много дрехи. Крейт бе приятно впечатлен от семплото й облекло. Семплото във всяко нещо беше и по неговия вкус. Той свали няколко кутии от лавицата над окачените дрехи. Нищо показателно не се намери в нито една от тях. Проявата на любопитство относно жертвата му беше забранена. Не му се разрешаваше да се интересува от друго освен от името, адреса и външността й. Обикновено той спазваше това правило. Случката в бара обаче променяше изискванията за този проект. Крейт се надяваше да намери снимки на роднини и приятели, училищни албуми, спомени от ваканционни пътешествия и повехнали романи. Но снимки нямаше дори и на избърсания от прах скрин, както и на идеално почистените нощни шкафчета. Тя бе прекъснала всички връзки с миналото си. Крейт не знаеше по каква причина, но одобряваше. Животът без котва и самотата много улесняваха задачата му. Беше му поръчано да инсценира кражба с взлом, да я изнасили и после убие по начин, който да накара полицията да мисли, че си има работа със сексуален психопат и че жертвата е случайно избрана от него. Подробностите около извършването на убийството си бяха както винаги негова работа. Той беше гений по създаването на живи картини, които да насочват убедително и най-добрите специалисти в полицията към определен профил на убиец. Отвори чекмеджетата на скрина и затърси снимките и издайническите предмети, свързани с личния живот, които не беше намерил в дрешника. Въпреки забраната любопитството му беше взело връх. Изгаряше от желание да разбере защо бабаитът от бара бе развалил работата. С какво тази жена беше накарала един паяк, който виси по цял ден по баровете, да поеме такъв риск? Работата на Крейт обикновено течеше по очакваното русло. Един по-посредствен човек, който не би могъл да оцени по-фините нюанси на тази професия, би започнал да се отегчава с течение на времето. Крейт обаче намираше удовлетворение отчасти заради успокояващия елемент на еднообразието в дадените му за изпълнение дела. След чистотата привичността беше качеството, което Крейт ценеше най-високо във всяко начинание. Когато намереше филм, който му доставяше удоволствие, той го гледаше по един-два пъти в месеца, понякога два пъти на вечер. Доста често ядеше едно и също нещо на вечеря в продължение на седмици. Колкото и да бяха различни на външност, хората си приличаха в реакциите, а те можеха да се предскажат със същата лекота като обратите в действието на някой от филмите, които той беше научил наизуст. По думите на един от кумирите на Крейт хората са овце и това си беше чистата истина в повечето случаи. Ала от опита на Крейт, който засягаше най-интимната дейност сред тези природни твари, хората бяха по-недоразвити от овцете. Овцете са кротки, това е вярно, но те си държат очите отворени. За разлика от хората, те не забравят, че светът е пълен с хищници, и внимават да не пропуснат да забележат вълчата миризма и кроежи. Съвременните американци живеят така охолно и са така погълнати от богатото разнообразие на пищни забавления, че отказват да си развалят рахатлъка с мисли за остри челюсти и вълчи апетити. Дори когато си позволят да забележат вълк, му хвърлят кокал и се самозалъгват, че е куче. Те омаловажават реалните заплахи, като съсредоточават страховете си около най-малко вероятните катаклизми: падане на огромен астероид върху Земята, суперурагани, двойно по-големи от Тексас, саморазпад на световната цивилизация при настъпването на новото хилядолетие, взривове в атомни електроцентрали, пробиващи дупки от край до край през центъра на Земята, издигането на нов Хитлер от редовете на жалките телевизионни проповедници на евангелието, които имат достатъчно лоша прическа. И така за Крейт хората бяха повече говеда, отколкото овце. Той си ходеше спокойно около тях като с шапка невидимка. Те гледаха с невиждащи очи, убедени, че стадото им дава сигурност, независимо че той си ги колеше един по един. Работата беше и удоволствието му и той щеше да рине и от двете с лопата до деня, в който някой по-буен убиец погнеше с огън цялото стадо и го принудеше да скача на тълпи от десетки хиляди в пропастта. Тогава говедата можеше да станат по-предпазливи и неговата задача да се усложни. Искаше му се да научи колкото се може повече за Линда Пакит, защото се надяваше, че така ще разбере нещо за човека, който си беше напъхал носа, за да я спаси от екзекуцията. Скоро щеше да получи името на този натрапник, но засега все още го нямаше. В чекмеджетата на скрина имаше само дрехи, но те му разказаха някои неща за нея. Тя имаше купища къси чорапи в най-различни цветове, но само два чифта найлонови чорапи. Бельото й беше от чист памук, почти като мъжкото, без дантели и други финтифлюшки. Тази простота направо го очароваше. Да не говорим за свежата миризма. Той се почуди какъв ли препарат за пране е използвала и си пожела да е бил безвреден за околната среда. След като затвори последното чекмедже, той се изправи пред огледалото над скрина и остана доволен от гледката. Бузите му не бяха зачервени. Устата му не беше свита от напрежение, нито увиснала от мерак. Отражението на картина в рамка отклони вниманието му от собствения му образ, преди да беше успял да му се налюбува. Усмивката му секна, той обърна гръб на огледалото и се насочи към картината. Би трябвало да я забележи още щом влезе в стаята. По стените нямаше друга украса, а единствените предмети с някаква декоративна стойност, намиращи се върху нощните шкафчета, бяха светещ часовник и старо радио „Моторола“, и двата изработени от бакелит и датиращи от 30-те години на двадесетия век. Той не се подразни от часовника или радиото, но картината – тази евтина репродукция – беше влудяваща. Свали я от стената, удари стъклото в дъската на леглото и измъкна хартията от рамката. Сгъна я на три и я пъхна във вътрешния джоб на спортното си сако. Щеше да си я пази там, докато намери жената. Когато дойдеше моментът да й свали дрехите и защитните прегради, той щеше да натъпче смачкания на топка плакат в гърлото й, щеше да стисне устата й и да й заповяда да го глътне и когато това се окажеше невъзможно, щеше да я остави да го изкашля и веднага след това щеше да го натъпче на друго място и после пак на друго, и после щеше да натъпче други неща, щеше да тъпче каквото си поиска, докато тя му се замолеше да я убие. За жалост той живееше във времена, когато такива мерки понякога бяха необходими. Върна се при огледалото и както преди остана доволен от гледката. Съдейки по отражението, той притежаваше безупречно сърце и мислите му бяха изпълнени с милосърдие. Външността беше важна. Нищо нямаше такова значение както външността. И работата му. Върху добре подредената й поличка с козметика в банята той не намери нищо друго, което да го заинтересува, освен марка вазелин за устни, която не беше опитвал. Напоследък влажността на въздуха беше паднала много и устните му бяха постоянно напукани. Продуктът, с който беше свикнал, не помагаше. Той помириса балсама и се увери, че няма добавени гадни парфюми, близна го и одобри лекия му вкус на портокалов крем. Намаза си устните, усети веднага охлаждащ ефект и мушна тубичката в джоба си. Крейт отиде в хола и свали от полиците няколко от старите книги с твърди корици. Те имаха старомодни, но пъстри обложки и бяха до една литературни произведения на популярните писатели от 20-те и 30-те години на двадесетия век: Ърл Дер Бигърс, Мери Робъртс Райнхарт, И. Филипс Опенхайм, Дж. Б. Пристли, Франк Суинертън... С изключение на Съмърсет Моам и П. Дж. Удхаус, повечето бяха забравени. Крейт би си взел книга, ако му се видеше интересна, ала тези автори бяха вече измрели. Когато четеше книга, изразяваща грешни възгледи, Крейт понякога се чувстваше задължен да издири автора и да го поправи. Никога не четеше книги от мъртви автори, защото удоволствието от дискусията лице в лице с живия творец не можеше да се сравнява с ексхумацията и оскверняването на трупа му. При огледа в кухнята той намери две мръсни чаши от кафе в мивката. Постоя известно време и ги погледа. Като се вземе предвид колко беше подредена, Линда не би оставила тази мръсотия, ако не беше имала спешна нужда да напусне къщата. Някой беше пил кафе с нея. Възможно бе този някой да я беше убедил, че не може да си позволи да отдели време за миене на чашите. Освен като източник на информация чашата с дръжка под формата на папагал особено силно заинтересува Крейт с очарованието си. Той я изми, изсуши и уви в кърпа, за да си я вземе. От комплекта за кухненски прибори липсваше нож - това също беше интересно. От хладилника той извади останалата половина от домашно приготвен пай с крем нишесте, поръсен с канела. Отряза си едно голямо парче и го сложи на чиния. После постави чинията на масата заедно с вилица. Наля си чаша кафе от каната върху топлия котлон. Напитката не беше още загорчала от дълго престояване. Той й добави мляко. Седнал на масата, той се зае да изучава форда модел 39-а, докато ядеше пая и си пиеше кафето. Кремът нишесте беше отличен. Не трябваше да забрави да я похвали за него. Тъкмо свърши с кафето и телефонът му завибрира. Той го погледна и видя, че е дошло писмено съобщение. Когато се беше върнал във „Фенерджията“, за да узнае името на бабаита на крайния стол, барманът се бе направил на ни лук ял, ни лук мирисал. Пет минути след като Крейт си бе тръгнал обаче, Лиам Руни се беше обадил на някого. Съобщението, което се получи сега, го информираше за номера, който е бил набран, и името на регистрирания притежател – Тимоти Кариър. На екрана се появи и адресът на Тимоти Кариър, макар че Крейт се съмняваше, че ще има полза от него в момента. Ако Кариър беше паякът от бара и ако той беше хукнал към Лагуна Бийч да предупреди жената, не би имал неблагоразумието да се върне вкъщи. В допълнение към името и адреса Крейт бе поискал сведение и за професията на човека. Кариър беше дипломиран майстор зидар. Крейт запази информацията и телефонът завибрира отново. Появи се снимка на зидаря, с висококачествена резолюция, и това беше без съмнение образът на бабаита в бара. В решителните моменти Крейт работеше сам, но разполагаше със страхотна поддръжка по отношение на информацията и техниката. Той прибра телефона, без да запази снимката. Не беше изключено да поиска да научи повече за Кариър, но засега не му трябваше. В каната беше останало достатъчно за още една, последна чаша кафе. Той си я наля и я подслади с яка глътка мляко. После седна пак на масата да я изпие. Независимо от смелостта, с която бяха съединени кухнята и гаражът, в помещението цареше уют. Цялото бунгало беше много приятно – харесваха му чистотата и простотата му. Всеки би могъл да живее тук и никой не би могъл да каже що за птица е обитателят. Рано или късно къщата щеше да излезе на пазара. Да купи имота на убита от него жертва, би било прекалено рисковано, но мисълта му доставяше удоволствие. Крейт изми всичко, което беше използвал – чашата, чинията, вилицата, каната за кафе, както и президентската чаша, от която бяха пили Линда или гостът й. Накрая изплакна стоманената мивка и я подсуши с книжни салфетки. За последно, преди да си тръгне, той се приближи до форда, отвори вратата на шофьора, отдръпна се малко, за да не се изпръска, отвори ципа на панталона си и пусна яка струя урина в колата. Не му беше приятно, но се налагаше. * Видът на небето, сякаш покрито с къдели вълна, и усилващият се вятър трябваше да го подготвят да очаква буря. Но когато остриетата на светкавиците срязаха облаците, Тим се сепна и за малко да набие до дъно спирачката. Къщите, дърветата и паркираните коли се свиха отбранително под пронизващата светлина и продължиха да се свиват при всяка следваща светкавица, разсичаща постоянно небето и отрязваща масивни късове от гръмотевици. Макар и по-голяма бъркотия от сенки да се разтърси из дебрите на нощта, отколкото вятърът бе могъл да предизвика, светкавицата освети нещо, което редките улични лампи не бяха доловили. Мъж в тъмно облекло стоеше под стряхата на огромно лаврово дърво, облегнат на стъблото му. Той се наведе леко напред извън сянката на прикритието си, за да огледа форда, и светкавицата посребри лицето му, което заприлича на боядисаната маска на мим. Беше Кравет и Крейн, и Керингтън, и Конрад и още други незнайни персони, вездесъщи, сякаш той не бе просто човек със стотина имена, а стотина души, които обладаваха един разум и следваха една мисия. Приковала поглед в призрачното лице, което изчезваше и се появяваше с ритъма на експлозиите на небето, Линда прошепна: – Невероятно! Обяснение за появата на това призрачно видение можеше да се потърси по-късно. Мисълта трябваше да отстъпи пред нуждата да се оцелее. Тим изви волана надясно и ускори. Убиецът пристъпи напред от прикритието на дървото и вдигна оръжие, подобно на зъл дух, прекарал дълги години в сън, зарит в земята и възкресен сега от светкавицата." *** Обикновени хора, поставени в необикновени ситуации, ексцентрични убийци-психопати и шеметно преследване, при което всяка погрешна стъпка може да доведе до мъчителна смърт... Малко писатели умеят да влизат в съзнанието на героите и на читателите си така, както го прави Дийн Кунц. С изящната си стегната проза, остроумните диалози, запомнящите се герои и задъханото си, пълно с изненадващи обрати действие "Добрият" е като чаша първокласно уиски в студена зимна нощ – ще ви завладее от първата глътка... и няма да ви остави на мира, докато не пресушите цялата чаша. Ако обичате да четете трилъри, не пропускайте новия роман на Кунц, защото ще пропуснете едно неповторимо преживяване.
  13. "Милениум: Взривената въздушна кула" от Стиг Ларшон http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=514 Cлед като във втория том я убиват и погребват, ексцентричната и свръхинтелигентна Лисбет Саландер все пак оцелява! В болницата в Стокхолм, където претърпява сложна мозъчна операция, хакерката лежи близо до баща си, зловещия Залаченко, когото пък тя за малко не убива. Лисбет продължава да е обвинена в тройно убийство. Закрилниците на Залаченко от тайнствената Секция, служители от Полицията за сигурност, прокурори, полицаи и част от самата държавна машина се съюзяват с намерението да я унищожат. Микаел Блумквист ще тръгне по следите на конспирацията, а сестра му Аника Джанини ще поеме защитата на Лисбет на предстоящия процес. Междувременно, макар и в тежко здравословно състояние, Саландер няма да се предаде, а ще продължи да се бори и отмъщава: първо от болницата – естествено, с помощта на верния си компютър, и накрая на самия процес. С пълен успех. Така в третия, последен том на „Милениум“ читателят най-после научава как свършва всичко. А му се иска да има още! МИЛЕНИУМ е името на вестника, на който Микаел Блумквист е съсобственик и отговорен редактор. „Взривената въздушна кула“ е третата книга от поредицата след „Мъжeтe, които мразеха жените“ и „Момичето, което си играеше с огъня“ (ИК „Колибри“, 2009, 2010). Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех и получава две престижни награди. От трите книги само в Швеция са продадени близо 4 милиона екземпляра, а по света – над 30 милиона! Откъс: "Доктор Атдеш Юнасон направи два дълбоки разреза чак долу до черепната кост и отгърна кожата около входната рана. Използваше щипци, за да фиксира отвора. Операционната сестра внимателно вкара тръбичка, за да отстрани кръвта. После дойде и неприятната част, когато доктор Юнасон използва бормашина, за да разшири отвора в черепната кост. Процедурата се извършваше изнервящо бавно. Накрая отворът стана достатъчно голям, за да осигури достъп до мозъка на Лисбет Саландер. Докторът внимателно вкара сонда в мозъка и разшири канала с няколко мили метра. После вкара по-тънка сонда и установи мястото на куршума. На рентгеновата снимка на черепа се виждаше, че куршумът се е извъртял и лежи под четирийсет и пет градусов ъгъл спрямо канала на раната. Използва сондата предпазливо, за да побутне ръба на куршума, и след серия неуспешни опити успя малко да го повдигне и намести. Накрая вкара тънка пинсета с гофрирани щипци. Здраво захвана основата на куршума и направо изтегли пинсетата. Куршумът излезе почти без съпротива. Подържа го за секунда срещу светлината, установи, че е цял, после го пусна в една купа. Хвърли поглед на монитора, който показваше, че пациентката му продължава да има добра сърдечна дейност. – Пинсета! Смъкна голямо увеличително стъкло от статива и го фокусира върху оголената зона. – Внимателно… – каза професор Франк Елис. През следващите четирийсет и пет минути Андеш Юнасон извади не по-малко от трийсет и две малки костни парченца, струпани около входната рана. Най-малката от тях едва се виждаше с просто око. * Ханс-Оке Валтари крадешком погледна Сони Ниеминен, който седеше мълчалив и навъсен като градоносен облак на пътя за Свавелшьо. За разлика от Маге Лундин, красивият Ниеминен никак не беше лесен. На пръв поглед слабоват, той беше истинска гадина, бързо кипваше и ставаше опасен, особено като пийне. В момента бе трезвен, но Валтари усещаше тревога за бъдещето с водач като Ниеминен. Маге винаги някак си го укротяваше. Запита се как ли щяха да се оправят с Ниеминен като временно изпълняващ длъжността президент на МК. Бени К. не се виждаше наоколо. Ниеминен направи два опита да се свърже с него по мобилния, но не успя. Отидоха в дома на Ниеминен, на около километър от сградата на клуба. Полицията беше правила обиск, но не бе открила нищо важно за следствието във връзка с Нюкварн. Всъщност полицията не намери нищо, което да говори за престъпни занимания, и затова Ниеминен бе на свобода. Той взе душ и се преоблече, докато Валтари търпеливо чакаше в кухнята. После изминаха около сто и петдесетте метра навътре в гората зад къщата на Ниеминен и разровиха земята, покриваща един плитко заровен сандък. Вътре имаше шест ръчни огнестрелни оръжия, от които един АК5, доста голямо количество амуниции и около два килограма взрив. Това беше малкият арсенал на Ниеминен. Две от оръжията в сандъка бяха полски „Р-83 Ванад“-и – същите като оръжието, което Лисбет Саландер бе отнела от Ниеминен в Сталархолмен. Ниеминен отхвърли мисълта за Лисбет Саландер. Неприятна тема. В килията в полицията в Сьодертеле много пъти си бе припомнял сцената, когато той и Маге Лундин пристигнаха в лятната къща на Нилс Бюрман и намериха Саландер на двора. Развитието на събитията беше напълно непредсказуемо. Бе отишъл там с Маге Лундин, за да изгорят проклетата вила на адвокат Бюрман. Отидоха, инструктирани от същия този рус проклетник. И се натъкнаха на гадната Саландер – сама, висока 150 сантиметра и слаба като пръчка. Ниеминен се запита колко ли кила тежи. След това всичко се обърка и експлодира в оргия от насилие, за която никой от двамата не беше подготвен. Чисто технически той би могъл да обясни как се случи всичко. Саландер имаше патрон със сълзотворен газ, който изпразни в лицето на Маге Лундин. Маге би трябвало да е подготвен, но не беше. Тя го ритна два пъти, не е нужна кой знае каква мускулна сила да изриташ една челюст. А и го изненада. Това можеше да се обясни. Но после тя се зае и с него, със Сони Ниеминен, мъжа, с когото зрели и отлично тренирани мъже не смееха да влязат в разправия. Тя се движеше бързо, а той се мъчеше да извади оръжието си. Удари го по същия лек и унизителен начин, сякаш отстраняваше муха. Имаше електрошокова палка. Имаше… Почти нищо не си спомняше, когато се събуди. Маге Лундин бе прострелян в крака. После пристигна полицията. След известни преговори между Стренгнес и Сьодертеле той попадна в ареста в Сьодертеле. А тя бе откраднала и „Харлей Дейвидсън“-а на Маге Лундин. И отрязала значката на МК „Свавелшьо“ от коженото му яке – този символ, който караше хората да му дават път на опашките в кръчмите и който му осигуряваше статут, какъвто обикновеният швед не би могъл и да разбере. Лисбет Саландер го беше унизила. Сони Ниеминен внезапно усети, че изпада в ярост. Беше успял да мълчи по време на полицейските разпити. Никога на никого нямаше да разкаже за случилото се в Сталархолмен. До този момент Лисбет Саландер не означаваше нищо за него. Беше някакъв дребен обект, с който се занимаваше Маге Лундин – пак по нареждане на проклетия Ниедерман. А сега я мразеше със страст, изненадваща самия него. Обикновено бе хладнокръвен и разсъдлив, но сега знаеше, че някога в бъдещето ще има възможност да си го върне и да изчисти срамното петно. Но първо трябваше да въведе ред в хаоса, който Саландер и Ниедерман бяха предизвикали в МК „Свавелшьо“. Ниеминен взе останалите две полски оръжия, зареди ги и ги даде на Валтари. – Имаме ли план? – Ще отидем да си поговорим с Ниедерман. Той не е един от нас и никога преди не е бил арестуван от полицията. Не знам как ще реагира, ако го хванат, но ако се разприказва, ще ни вкара вътре всичките. Така ще хлътнем, че пушек ще се вдига. – Искаш да кажеш ние да… Ниеминен вече бе решил, че Ниедерман трябва да се отстрани, но осъзна, че не бива да плаши Валтари, преди да пристигнат на място. – Не знам. Но трябва да му набараме пулса. Ако има план и може бързо да изчезне в чужбина, ще му помогнем по трасето. Но докато рискува да бъде хванат от полицията, за нас представлява заплаха. * Лисбет Саландер подскочи, когато чу първия изстрел. Усети остра болка да пронизва рамото й. При следващите два изстрела се опита да спусне крака от леглото. Когато се разнесоха изстрелите, Аника Джанини, която бе разговаряла с Лисбет само няколко минути, застина като парализирана и се помъчи да определи откъде идват гърмежите. Реакцията на Лисбет й показа, че нещо става. – Стой спокойно! – изкрещя Аника. Постави ръка в средата на гръдния кош на Лисбет и грубо я притисна към леглото с такава сила, че й изкара въздуха. После бързо излезе от стаята и затвори вратата. Видя две сестри, които, тичайки, се приближаваха към една стая през две врати в коридора. Първата застина на прага. Аника я чу да вика: „Не, остави!“, видя я да отстъпва крачка назад и да се сблъсква с другата сестра. – Въоръжен е. Бягай! Аника видя двете сестри да отварят вратата и да се скриват в стаята до тази на Лисбет Саландер. В следващия момент сивокосият слаб мъж в пепитено сако излезе в коридора. В ръката си държеше пистолет. Аника позна в него мъжа, с когото преди малко бяха пътували заедно в асансьора. После погледите им се срещнаха. Той изглеждаше объркан. Видя го да обръща оръжието към нея и да прави крачка напред. Аника сви глава в раменете си, влезе в стаята на Лисбет, затръшна вратата и отчаяно се огледа. Точно до нея стоеше високата масичка на сестрите, която тя с единединствен замах придърпа до вратата, после здраво закрепи плота й под дръжката. Чу шум от движение, обърна глава и видя как Лисбет Саландер отново се кани да се изсули от леглото. С бързи крачки пресече стаята, обви с ръце клиентката си и я повдигна. Изтръгна електродите и жиците, завлече я до тоалетната и я сложи на капака на чинията. Обърна се и заключи вратата на тоалетната. После измъкна мобилния от джоба на сакото си и набра 112." Рядко се срещат криминални трилъри с толкова реалистични и убедителни герои. Въпреки че това е най-дългата книга от трилогията, сюжетът й е толкова интересен, че ще я прочетете на един дъх – по-бързо дори от предходните две. "Взривената въздушна кула" започва бавно, с възстановяването на Лисбет Саландер след тежка мозъчна операция. Заради повдигнатите срещу нея обвинения тя е заключена в болничната си стая без достъп до компютър и без почти никаква информация какво се случва навън. Но скоро това се променя, а междувременно историята набира скорост и последните двеста страници са толкова динамични, че ще ви бъде трудно да оставите книгата дори за миг. "Взривената въздушна кула" е великолепен завършек на трилогията "Милениум" и за пореден път доказва, че Стиг Ларшон е едно от най-големите имена в модерния криминален трилър.
  14. "Изгубена завинаги" от Харлан Коубън http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=506 Майрън Болитар не е виждал, нито чувал бившата си приятелка Териса вече седем години, затова е силно изненадан, когато тя му се обажда рано една сутрин от Париж. Бившият й съпруг я помолил да се срещнат там, но ето че е изчезнал и тя моли Майрън за помощ. Ала преди още да започнат да го издирват, и двамата са арестувани от френската полиция. Мъжът на Териса се оказва убит, а тя е главният заподозрян. Има и още едно неочаквано усложнение: ДНК, открито на местопрестъплението, е от дъщерята на злополучната двойка, само че момичето е мъртво вече от доста години. Bече сте се качили на влакчето на ужасите, контролирано изцяло от перото на Коубън, и няма да има спирка до последната изпълнена с напрежение страница. "Харлан Коубън те подмамва от първата страница, за да те шокира при прочита на последната." Дан Браун, автор на "Шифърът на Леонардо" "Това, което Алфред Хичкок правеше в киното, Харлан Коубън го прави сега в романите си." сп. "Форбс" Представям ви откъс от новия роман на майстора на криминални трилъри Харлан Коубън: "Поех си дълбоко въздух. Треньорът Боби сви ръцете си в юмруци и застана като боксьор. Направих същото, макар видът ми да не бе тъй непреклонен. Леко подскачах на място с превити в коленете крака. Боби бе много едър мъж, побойникът на квартала, така че да застава лице в лице с уплашени противници не беше нещо ново за него. Не бях в категорията му. Ето и някои факти относно борбата. Първо и основно правило: всъщност никога не можеш да бъдеш сигурен как ще се развият нещата. Всеки един от двамата би могъл да нанесе решаващия удар. Да си самоуверен е грешка. Но истината беше, че всъщност треньорът Боби нямаше шанс. Не приемайте думите ми за липса на скромност. Независимо от мнението на родителите, насядали до преди малко върху паянтовите скамейки в салона (те наемаха частни треньори за своите свръхнатоварени деца, пътуващи с третокласните си отбори), в по-голямата си част спортистите се формират още в утробата на майката. Вярно е, нужен ти е хъс, тренировки, практика, ала съвсем друго си е вродената дарба. Природата рано или късно си казва думата. Бях надарен с невероятно бързи рефлекси и безотказна координация на движенията. Така е, не се хваля. Все едно да говоря за цвета на косата си, за ръста или добрия си слух. Просто е така. Дори не говоря за годините труд, през които тренирах тялото си и се научих се боря истински. Но и това е пак от природата. Треньорът Боби постъпи, както очаквах. Пристъпи напред и широко замахна с ръка. Широкият замах не е под ходящ срещу по-нисък противник. Когато ти дойде до главата, бързо го научаваш – най-краткото разстояние между две точки е правата линия. Когато нанасяш удари, добре е да го знаеш. Леко се плъзнах вдясно. Не много. Достатъчно, за да посрещна удара с лявата си ръка и в същото време да остана близо, за да нанеса контраудара. Боби остана незащитен. Времето забави своя ход. Имах възможност да уцеля една от оголените му точки. Избрах гърлото. Свих ръка и с всички сили забих юмрука си в адамовата му ябълка. Чу се звук, сякаш нещо се пръсна. И това сложи край на битката. Знаех го. Или поне би трябвало. Отстъпих крачка назад, а той се сви надве, за да си поеме дъх. Ала насмешливият му глас още звучеше в ушите ми… „Хей, хлапе, направи го пак… Той ще ми служи за мишена… Когато имаме възможност, ще го направим… Страхопъзльо!“ Не биваше да го оставям да падне на земята. Трябваше да го попитам дали му е достатъчно и толкова. Ала бях изпуснал юздите на гнева си. Не можех да се спра. Сгънах лявата си ръка и започнах да му нанасям удари, като се въртях в посока, обратна на часовниковата стрелка. Възнамерявах накрая да цапардосам с лакът дебелака право във физиономията. Докато се въртях, си казах, че това ще бъде унищожителният ми удар. Удар, който чупи кости. Удар, който ще го откара на операционната маса и ще го принуди с месеци да пие обезболяващи медикаменти. В последния мит обаче дойдох на себе си. Не спрях да го удрям, но се поотдалечих от него. Вместо да се стовари във физиономията му, лакътят ми го прасна по носа. Бликна кръв. Звукът наподобяваше хрущенето, когато стъпиш върху сухи съчки. * Походката на Териса беше все тъй възхитителна – тя вървеше изящно, с високо вдигната глава и изправени рамене. Забелязах още нещо, свързано с жените в живота ми: всички се движеха великолепно. Според мен самоуверената походка е доста секси, в нея има нещо хищническо, с което някои жени сякаш казват: „Това е мое.“ По женската походка може да се съди за много неща. Спряхме в едно бистро на открито на „Сен Мишел“. Небето все още сивееше, но слънцето сякаш всеки миг щеше да се покаже през облаците. Териса седна и се загледа в мен. Доста дълго изучаваше лицето ми. – Да не би нещо да ми е заседнало между зъбите? – попитах аз. Териса направи безуспешен опит да се усмихне. – Господи, колко ми липсваше! Думите й увиснаха във въздуха. Не бях сигурен дали говори тя, или огромният град. Защото Париж бе град, който ти говори. Много е написано за неговата красота и великолепие и всичко, казано за него, е самата истина. Всяка сграда бе малко чудо на архитектурата, празник за очите. Париж приличаше на красива жена, която осъзнава своята красота, това й харесва и, следователно, не й се налага да полага усилия, за да изглежда привлекателна. Просто бе невероятна и всички бяха наясно с този факт. Но имаше и още нещо: Париж те кара да се чувстваш – не мога да намеря друга дума – жив. Когато си в този град, иска ти се да вкусваш насладите на живота. Ще ти се да усещаш, просто така, да усещаш, без значение какво. Сетивата ти се изострят. Париж те кара да плачеш и да се смееш едновременно, да се влюбиш, да пишеш стихове, да правиш любов и да композираш симфония. * С периферното си зрение забелязах, че някой седна до мен на масата. Обърнах се и видях мъж с късо подстригана и щръкнала като стърнище коса. По черепа му имаше белези. Тенът му бе тъмен, маслинен, и когато се усмихна, в устата му проблесна златен зъб, който прилягаше на златната верижка, висяща на врата му. Вероятно някои го намираха доста хубав, ала хубостта му бе опасна като привлекателността на лошо момче. Под разкопчаната си сива риза с къси ръкави бе облякъл бяла фланелка. Носеше черни панталони. – Погледни под масата – ми каза. – Ще ми покажеш пикалото си ли? – Погледни или ще умреш. Не говореше с френски акцент – в говора му имаше нещо меко и рафинирано. Почти като на британец, или може ми на испанец – нещо аристократично. Дръпнах стола си назад и погледнах. Беше насочил пистолет към мен. Отпуснах длани върху масата и се помъчих да дишам равномерно. Вдигнах очи и срещнах неговите. Бързо прецених околната обстановка. На ъгъла се шляеше мъж с тъмни очила и полагаше огромни усилия да се прави, че не ни наблюдава. – Слушай ме или ще те осмъртя. – Което е обратно на „съживя“ ли? – Какво? – Да осмъртиш някого е обратно на това да го съживиш – казах аз и додадох: – Няма значение. – Виждаш ли зелената кола на ъгъла? Виждах я – недалеч от мъжа със слънчевите очила, който се правеше, че не гледа към нас. Приличаше на малък фургон. Отпред седяха двама мъже. Запаметих номера и започнах да обмислят следващия си ход. – Виждам я. – Ако не искаш да те застрелям, следвай точно указанията ми. Сега ще станем бавно и ти ще влезеш през задната врата на фургона. Няма да вдигаш шум… И тъкмо в този момент разбих лицето му в масата. Още щом той седна до мен, започнах да преценявам различните възможности, с които разполагам. Вече знаех: планират да ме отвлекат. Ако вляза във фургона – край. Нали сте чували, че когато някой изчезне, първите четирийсет и осем часа са фатални за него? Не ви се казва само едно – вероятно защото е ясно като бял ден, – че с всяка изминала минута вероятността да те открият става все по-далечна. Така беше и в този случай. Ако ме напъхат в автомобила, всеки шанс да бъда открит изчезва. В мига, в който стана и го последвам към колата, преимуществото ще е на тяхна страна. Той не очаква да го нападна. Мисли си, че го слушам най-внимателно. Не представлявам заплаха за него. И той продължава да се упражнява в предварително подготвената си реч. Така че използвах елемента на изненада. Той бе отместил поглед встрани само за миг, за да е сигурен, че фургонът е на мястото си. Това ми и трябваше. Вече държах здраво масата. Напрегнах мускулите на краката си. Връхлетях го от седнало положение. Масата се стовари върху физиономията му. В същия миг отскочих встрани за всеки случай – ако случайно натисне спусъка. Не му оставих никакъв шанс. Под дрехите бях навил синджир около тялото си – размахах го. Ако до този миг противникът ми имаше само белези върху главата, сега целта ми бе ясна – да го осакатя. Да го нараня, да го обезсиля по някакъв начин. Но освен него ме чакаха поне още трима като него. Надявах се, че ще се разпръснат, ала не можех да разчитам на това. Имах право. Защото те не се разпръснаха. Очите ми затърсиха пистолета. Както можеше да се очаква, при удара той го бе изпуснал. Стоварих се върху противника си. Масата бе върху лицето му. Тилът му се удари в паважа и звукът от удара глухо отекна. Спуснах се към пистолета. Хората се разбягаха с писъци. Търкулнах се към оръжието, вдигнах го и продължих да се търкалям. Застанах на коляно и се прицелих в мъжа с тъмните очила, който чакаше на ъгъла." Романът е написан в първо лице, в традицията на най-добрите произведения на Реймънд Чандлър и Рос Макдоналд. Докато разплита малко по малко загадката, главният герой, който демонстрира забележително чувство на хумор и в най-напрегнатите моменти, неусетно се превръща в мишена на улични биячи, Интерпол, Мосад и международни терористи. Освен с оригинални и реалистични персонажи, напрегнато действие, динамичен сюжет и цял куп неочаквани обрати, Харлан Коубън ще ви изненада с познанията си за човешката природа и с умението да разказва живо и убедително - умение, което го нарежда сред най-добрите стилисти в криминалния жанр.

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...