Отиди на
Форум "Наука"

Lepidopteria

Потребител
  • Брой отговори

    6
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    2

Lepidopteria last won the day on Януари 16 2012

Lepidopteria има най-харесвано съдържание!

Всичко за Lepidopteria

  • Рожден ден 18.09.1980

Лична информация

  • Пол
    Жена

Lepidopteria's Achievements

Newbie

Newbie (1/14)

19

Репутация

  1. 1. Нямам лични претенции към този мъж; 2. Изразявам личвото си възмущение относно отношението му към съпругата му; 3. Този пост няма за цел да изреди любовите на Вазов, а да представи историята на Атина Болярска. Благодаря, че прочете и коментира текста ми!
  2. Историята е скрила с тежкото си покривало живота й от нашите очи. И само един спомен, просъществувал покрай другиго, ни връща към нея. Всъщност не можем да кажем дали Атина Болярска е трагичен образ. Тя се появява само в биографията на Вазов и то за малко. Въпреки това тази кратка поява я нарежда сред големите имена на своето съвремие. Данни за единствената съпруга на Вазов, макар и тя да не е изиграла съпътническа роля в живота му - няма. Това, което се знае за нея е изцяло обвързано с големия творец. Родом от образовано и добро русенско семейство, тя се вмества в живота на стария ерген благодарение на Михалаки Георгиев и съпругата му Магдалина. В края на септември 1890 г. семейство Георгиеви, които по-късно ще се окажат кумове на сватбата им, запознава 30 годишната Атина с вече утвърдилия се в литературните среди Вазов. В дома на Болярски Вазов отива с майка си. Атина възторжено рецитира стихотворенията му от "Епопея на забравените". И макар че Вазов е една от най-желаните партии за брак в този период, той остава изключително впечатлен от госпожица Болярска. Очарована е и тя самата, въпреки десет годишната разлика помежду им. Макар че театрално представя всяко едно свое качество, тя успява да запази баланса между чувствата си и добрия тон, диктуван и от семейството и високото й образование. Благодарение на вуйчо й митрополит Климент, чието светско име е Васил Друмев, тя получава стипендия за Фундуклеевския лицей за благородни девици в Киев. Въпреки определението на бъдещата й свекърва, че е "цапната и с много волен характер", тя се слави като умна, образована и интересна жена, изключително популярна сред софийския хайлайф. В крайна сметка Атина говори руски, френски, пише стихове, рисува, танцува, пее, но тези благодетели не впечатляват ревнивата майка на бъдещият й съпруг. На 15 октоври 1890 г. публичното пространство се взривява от новината за официалния им годеж. Съба Вазова - майката на Иван - никак не е доволна от избора на сина си. Ревността й на няколко пъти е дълбоко подчертавана от историографите на Вазов по повод на забележките и съветите й към сина си по отношение на любовите му. Но нейната неразположеност не се взема под внимание. На 4 ноември 1890 г. Атина и Вазов сключват граждански брак и се венчават в църквата "Свети Крал". Това се оказва събитие, следено с изключително голям интерес не само от литературоведската общност, но и от всички, които са се били докосвали до вазовската мисъл. Началните строфи на брака им са положителни - все още съпрузите са влюбени и се радват един на друг. Но класическият за патриархалните и постпатриархалните общества конфликт 'снаха - свекърва' застрашава благополучието на брака им. Властолюбивата Съба отказва да се оттегли от ръководната си роля в домакинството, а снахата се опитва да си извоюва свое място и да се наложи в дома, но този опит се оказва абсолютно неуспешен. Пълновластна господарка на дома си остава Съба. А и на своите 30 години Атина е в стихията на женствеността и младостта си. Тя често е упреквана, и то грубо, от майката на съпруга си, че ходи по чайни церемонии, по соарета и забави, а самият Вазов пише, че не му се нрави жена му да го води по "журове и насажда у дома модерни порядки". На 3 юли 1891 г. Семейство Вазови - син, снаха и свекърва - тръгват на излет с файтон към Рилския Манастир. По време на разходката между двамата съпрузи възниква остро спречкване. Свекървата доналива масло в огъня, но по-основната причина за семейния скандал са нахалните и безогледни ухажвания към Атина от страна на един гвардеец, чието име историята е запазила в тайна. Тази случка и вечните упреци на Съба допринасят за нетърпимата атмосфера в дома. Светският маниер на Атина, натякванията на майка му и личното му убеждение, че домът трябва да остане недокоснат от модерното, изкарват Вазов извън равновесие и той напуска дома си на 17.02.1892 г. Едва тринадесет месеца след венчавката си за госпожица Болярска Вазов намира упование в ергенската си самота. За да прикрие постъпката на сина си и за да запази доброто име на семейството си (по един неразбираем днес начин) Съба изгонва Атина от дома си. Според източниците тя изчакала снаха си да излезе от къщата и накарала една слугиня да събере багажа й в няколко бохчички. Когато младата госпожа Вазова се прибрала установила, че врата е заключена. Свекървата я чакала на прозореца и изхвърлила дрехите й оттам. С познатия ни вече тон Съба изрекла съдбоносните думи "Булка, няма вече място в тая къща за тебе. Иди си при своите!" и затворила прозореца. Как се е чувствала младата съпруга, как е приела това, че желана от толкова страни в обществото, сега е изхвърлена - никъде никой не е писал. Но знаем, че Вазов се е върнал в дома на ул. Солунска 17 и е коленичил пред скута на майка си. Дори думите му от този миг са ни известни: "Какъв голям грях щях да сторя. Бях решил тебе да изпъдя.". Бракоразводното дело се точи до смъртта на Вазов - 33 години. Причината се крие във силните връзки, които Атина има сред владиците. Семейство Вазови, обаче, тотално я игнорира от живота си и общува с нея единствено чрез съда. Следващото споменаване на Вазовата съпруга е в завещанието му, написано през 1909 г.: „На отстранената си жена Атина Болярска не оставам нищо. С нея не можех да живея щастливо във времето, което трая само година и три месеца. От 1890 година, откак сме разделени, тя ми измъчи душата чрез всевъзможни преследвания-съдебни и външни, разоряваше ме материално и за нея, аз лично, не мога доброволно да наредя да й се даде от моя имот каквото и да било." Съдбата обаче й отрежда друго - тя взима много по-голямата част от Вазовото наследство. И... изчезва от хрониките на историците. Моят разказ за нея също свършва тук. Само няколко сводки и спомени от тези години, след смъртта на Вазов, ни разказват, че Атина редовно посещавала гроба му. Знае се и за амбициозния й проект да събере и издаде всичко писано за и от Вазов, което несъмнено ни говори за чувството й на свързаност с него. Тук е мястото да се запитаме дали тази жена, несподелила пътя твореца, все пак и въпреки всичко го е обичала. Или пък можем да тръгнем в една друга посока и да приемем, че порядките на времето й, са я задължавали да постъпи така. Питам се и дали тя, като жена е съумяла да прости на съпруга си отричането му от нея; дали е приела факта, че той, Големия, Патриарха, е предпочел фустата на майка си пред брачното им благополучие. Питам се и това чопли съзнанието ми, но отговорите са останали дълбоко под прахта на Историята. Оказа се, че големият писател и големият радетел за българщината, всъщност е бил един малък мъж, неспособен да изживее младостта на съпругата си и да приеме факта, че тя е красива, желана и жизнена. До такава степен да се опита да я игнорира от живота си, че тя да не остави нито една лична следа в историята. Имам ли право да го упреквам? Като жена - със сигурност имам!
  3. Помните ли думите, изписани от дядо Вазов в края на "Немили-недраги": "Бедни ми, Македонски..." Да, отчасти и за това ще стане въпрос. Но по-основно ще се спра на избледняващия спомен за една жена, която историята е запомнила покрай величието на съпруга й. Всеки от нас, още в ученическите си години се е натъквал на думите: "Мила ми Венето, Димитре и Иванке!..." Познахте ли ги? Естествено, че Ботев! И естествено покрай спомена за него ще поговорим и за нея - за Венета. Като жена се чувствам някак длъжна да проследя и женското начало и женската поддръжка и женския героизъм, проявени във смутните години преди Освобождението. Вазовата Рада, визираща Райна Княгиня, е само повод историците да се обърнат към феми-модела на поборничеството. Но Рада така и не вижда това, което очите на Македонски съзират след героизма на хъшовете, след безграничното себеотдаване в името на идеала "за чиста и свята република". Венета, обаче не само вижда, живее и чувства угнетяващите събития в Следосвобожденска България, тя е пряка жертва на политическото безхаберие и хорското пренебрежение. Затова - последвайте ме в спомена за нея. Първия брак на Венета е сключен, по непотвърдени данни (няма доказателствени факти), когато тя е била 17 годишна. Заможното й семейство я дава за жена на също така заможния търновски сарафин Дончо. Бракът им е тежък, скован, нетърсещ съпружеска близост, дори несподелен. От този брак се ражда първото дете на Венета - Димитър, който по-късно Ботев ще спомене в последното си писмо до нея, написано минути преди да напусне кораба "Радецки". Но още е рано за това. Игнорирана от съпруга си в брачния живот, Венета решава да избере собствения си път сама. Във времето на патриархалните традиции тази жена прави крачка, която е немислима за съпругите от тази епоха. С един наръч дрехи и с малкия Димитър тя напуска студеното огнище на съпружеството и заминава за Букурещ при своя чичо - Негово Преосвещенство Панарет Рашев. Търновци не прощават на младата невеста вироглавството и себепочитането пред това на съпруга й. Злонамерени езици я одумват и клеветят избора й. Днес е смешно това да се случи, но преди повече от век това е било приемано за ненормално поведение. Но Венета е далече от всичко това. Заобиколени от грижите на Панарет, тя и Димитър десетина години живеят в къщата му. Там Венета "държи ключовете" и домакинства, грижи се за застаряващия свещеник и полага основите на образованието на сина си. По спомени на съвременници, по записки и официални документи, в тази къща (на партерния й етаж) се е помещавало и българското училище в Букурещ. Там именно Венета чува за новия даскал, който бил строг с учениците си и им преподавал неща извън уроците. За първата им среща се носи една легенда (никога никъде не е документирано това събитие). Говори се, че Ботев дълго време я заглеждал и веднъж, когато тя минала покрай него той я настигнал, обяснил й се в любов и тогава поставили началото на връзката си. Както вече казах, това е само легенда - възможно е и да има някаква част истина в нея, но тя е потънала в забвение. Кръгът от познати и приятели на Панарет започват ожесточено да нападат жената, укорявайки отношенията й с Ботев. Укор и критика търпят и желанието и съпричастността й към гладуващите хъшове. От записки на нейни спомени, става ясно, че от пищните трапези на преосвещенската къща Венета е изнасяла храна за тях, а често им е давала и дрехи. След утегнителен разговор с Панарет, Венета изчаква удобен момент и става съпруга на Ботев. Умишлено не се впускам в разкази за майчините й притеснения по отношение на първото й дете и новия й съпруг, защото си мисля, че този момент е логичен и близък до съзнанието на всеки човек. По-важното е, че Венета изоставя лукса и сигурността на чичовата си къща и се впуска в мизерния и несигурен живот на един емигрант и радетел за българското. Скромните възможности на семейството, обаче биват разделяни между тях и гладните поборници. Венета засвидетелства съпричастието си към това, което вълнува съпруга й и към страданията на тези отрекли се от себе си хора, оформящи неговото обкръжение, като кърпи и пере дрехите им, посреща ги на вечеря,на обяд. Колко може да направи една жена в нейното незавидно положение - може да подкрепи само така каузата. И ражда Иванка - единствената дъщеря на Ботев. Тази щастлива дата е 13 април 1876г. (стар стил). След смъртта на Ботев (месец и половина след раждането на дъщеря му) и след множество перипетии тя се завръща в Търново. Новата власт на вече свободна България я поставя в позицията на „покорна молителка". Подвига на Ботев е забравен. Самия Стамболов, който в Букурещ не веднъж се е ползвал от топлата вечеря в дома на Христо и Венета, отказва да увеличи унизително ниската й пенсия. Тя в продължение на няколко години получава безвъзмездната помощ от държавата като вдовица на загинал за свободата на Отечеството поборник от 30 лв. Мизерията и нищетата, лишенията и работата по чуждите къщи са нейни верни спътници. След поредния отказ от правителството за повишаване на пенсията й и публикуването на искането й в публичното пространство, тя пише писмо до самия Стамболов с молба „тази унизителна пенсия да бъде спряна". Така и става. Отново с помощта на чичо си Панарет Рашев, Венета съумява да отгледа и изучи децата си, съблюдавайки стриктно заръката на Ботев (поръчана й на раздяла с него, преди той да тръгне към Гюргево): „Гледай Иванка!" И така, за разлика от самата нея децата й Димитър и Иванка получават добро образование. Димитър завършва руската духовна семинария, а Иванка заминава за Женева, където също следва. Скъпата й дъщеричка почива внезапно през 1906 г. И това оставя още по-дълбока рана в душата на Венета. Междувременно Венета спомага по същия начин като в Букурещ и на обвързаните с ВМРО сподвижници на идеята за освобождаване на Македония. Дава и дарение за фонда им от 200 лв. (получени като наследство 11 години след смъртта на Панарет). Прави дарения и за църквата в града си. Венета умира в къщата си в Търново, като до последно пази писмото от „Радецки", а последните й думи били свързани с желанието то (писмото) да бъде запазено за целия български народ. Много скромното й погребение е прикрито през 1948 г. когато на гроба й общината на Търново поставя надгробна плоча с надпис. Днес това трябва да се знае.
  4. „Букварче, ти другарче на детските ми дни, За тебе ще си спомням до късни старини. В една най-бедна хижа, без слънчеви лъчи, Чрез тебе аз прогледнах и с двете си очи..." Помните ли тези редове? Усещам усмивчиците по лицата Ви - едни детски, такива, дето само спомена може да ги докара. Познахте я, нали?! Но преди да стигне до псевдоним Калина Малина, тя минава през много перипетии. Днес е ред да се запознаем и с нейната история. Райна Иванова Радева, както е истинскотоѝ име, е родена на 3 август 1898 г. в гр. София. Тя е най-голямото от шестте деца на Екатерина и Иван Радеви. Най-хубавите спомени от детството ѝ, както тя споделя многократно и на преклонна възраст, остават миговете, изживени в дядоватаѝ къща в Нови Пазар. За нея от голяма важност е фигурата на баща ѝ - Иван Радев. Първо възпитаник на Рисувалното училище, а по-късно и дипломиран педагог в рождената година на дъщеря си той открива в три квартала на София първите частни забавачници. Определено ориентирани към децата на заможните семейства, тези заведения бързо (за около 5 години) губят интереса на находчивия предприемач. Когато гранд дамата на българската детско-юношеска литература навършила 6 години, баща ѝ вече се занимавал с новия си също толкова мащабен проект - т.нар. „Трудово училище с приют" за „празноскитащи младежи". 200 декара земя били отпуснати от Министерството на просветата в името на тази кауза, които били обработвани от питомците на приюта. С доста усилия се намерили пари за изграждането на бараки за сън, закупили се посеви и дръвчета, назначен бил пазач. Разбира се, нещата не потръгнали в очакваната посока - скоро селяните от околните села, наговорени от заможен скотовъдец, се втурнали към приюта. Под покривалото на нощта те разбили инвентара и опожарили бараките. Иван и семейството му трудно преживели този провал, но той не сломил духът му. Скоро след тази случка той, редом с Мара Белчева, бил един от първите заселници в село Горни Лозен, където се опитал да направи приют за самотни старци и да развива просветна и културна дейност. Като резултат и до днес там стои читалище „Пенчо Славейков", появило се след многоемките усилия на Райниния баща да скрепи наново комитета „Пенчо Славейков". Начинанието поради, което той и семейството му стават жители на крайсофийското село също се проваля. Детството на писателката преминава в препускане из България. Баща ѝ учителства ту тук, ту там, а голямото му семейство сменя квартира след квартира. Самата Райна по-късно споделя, че е имала трудно детство "Чергарският живот ме научи да се справям с несгодите, да търпя лишения. Разкри ми и хубостите на нашата природа." - пише Калина Малина. Грижейки се за по-малките си братчета и сестричета, Райна често им разказвала приказки, които сама измисляла. По-късно започнала да ги записва в тетрадка Първотоѝ стихотворение „Пролет" датира от ученическите ѝ години в Каспичан, където баща ѝ работи като учител. В шуменската гимназия нейните съчинения са забелязани от преподавателката ѝ Евдокия Щърбакова, чиито похвали играят ролята на катализатор в литературната ориентация на младото момиче. Вече ученичка във Втора софийска девическа гимназия Райна задълбочава литературните си търсения и се увлича по символизма. Тозиѝ уклон бързо бива разсеян от една среща с Вазов през 1916 г. в Градската градина. Вечерта тя изгаря всичките си тефтери и решава, че ще се учи да писателства от примера на Вазов. В обществото но литературния кръжок „Към някъде" се среща и с гимназиста Димитър Митов, който няколко години по-късно ще се окаже нейн съпруг. През 1917 г. Райна записва славянска филология в Софийския университет, но, поради финансови затруднения, прекъсва след първия семестър. Двадесетгодишната госпожица заминава за Етрополе, където работи като учителка. През 1921 г. Все пак тя успява да завърши Висшия педагогически институт. В края на същата година се венчае за Димитър Митов. И, тъй като двамата младоженци имат много общи интереси в областта на литературата, те живеят щастливо през целия си живот. Имат две деца - Радка и Борис. Макар че в 30те години на ХХ век Димитър успява да се наложи като един от най-видните ни литературни и театрални критици, на Райна ѝ предстоят 15 години учителстване, преди славата да почука на врата й. Първото произведение, подписано с псевдонима Калина Малина, е стихотворението „Без подслон", публикувано през 1924 г. в сп. „Светулка". Преди това тя пише под различни имена в много издания на периодичния печат. 1928 г. е годината, в която излиза първатаѝ стихосбирка за деца със звучното име „Кавалче" и може да се определи като старт на задълбоченатаѝ творческа дейност. Следват "Преди, преди вретенце" (1930), "Моряче" (1938), "Малките житни зрънца" (1939), "Огърлица" (1948), "Дружната игра" (1954), "Мои познайници" (1967), "Ей, пътечко моя" (1968), "Хилядолетие" (1975), "Майчини песни" (1990 - изд. сл. смъртта й) и др. За децата пише разкази, повести, приказки. Освен че, творчески е много ангажирана, тя успява да редактира три детски вестника и да участва в съставянето на христоматии и учебници (в три е съавтор с Е. Багряна). Следващата 1929 г. е знаменателна не само за нея, но и за цялата българска литература. Излиза първия български роман за деца „Златно сърце". Изключително добре приет от критиката той претърпява още 5 издания. През 1936 г. излиза първата ѝ книга за възрастни - сборника с разкази "Провинциални сенки", после "Нощни пеперуди" (1939), "Планинецът" (1943), повестта "Кръвта на дедите", романът "Старшата сестра" (1941). Авторката на над 50 заглавия умира на 4 януари 1979 г. в София.

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...