Втори след княза

Ъ-хъ.

Имал съм предвид налагането на темперирания строй: "остава историческата заслуга на Бах, свързана с въвеждането на т. нар. „темпериран строй“, който е в основата на цялата последваща музика, особено клавирната, чак до наши дни". от ТУК. Дават и тази препратка https://www.academia.edu/5210832/18th_Century_Quotes_on_J.S._Bach_s_Temperament Приемам безрезервно забележката, че "няма благозвучие в цели и такова в полутонове, в зависимост от контекст и хармония някои интервали звучат добре, а други не". Тъкмо е на място.

Благодаря за просторния отговор. Все пак, всяка честота има хармоници, ето, дали е 409 или 440 херца, все си ги има, т.е. нещо в конкретните тонове ги прави по- особени. Да не би да е тази устойчивост, стабилност, за която пишеш? Моля, за допълнение какво се разбира под устойчив, стабилен тон. За устойчив лад, предполагам, защото тонът ла е все 440 хц и съответно другите така. Кое му е нестабилното на тон 2024 хц? ... или под стабилност се разбира, че винаги наименованието и нотното означение има връзка с тон с определена честота? Жан Мишел Жар изпълнява музика на термен-вокс при който няма устойчиви тонове, но беше хит.

Разбирам, че завършва с "на харесващия". Моето разбиране е, че харесването е Отношение на харесващият към харесваното. А/В=харесване. Може би пак така. Някакъв физиологичен процес, при който като нещо ти хареса/не хареса се сигнализира в друг дял на мозъка или жлеза и се подава сигнал или инжектира секрет и се изживяват емоции. Опростено го пиша, предполагам е по- сложно и дори може би различно. Не съм уверен. Според случая и филма, Маргьорит Дюмон пее фалшиво, но не се чува така. Дори не възприема адекватно присмеха в залата. "Изкуството да пееш фалшиво"

Същност на харесваното или на харесващия? Да, но когато става дума за светлина казваме Вижда. За звук- Чува. Току що прочетох в https://en.wikipedia.org/wiki/Color_vision# защо виждаме отделни цветове в непрекъснатия светлинен спектър. Това се дължало на 3 вида колбички/кълбенца/конусчета в окото, възприемащи по- отчетливо някакъв тесен спектър. Следва допълнителна обработка в зрителния център на мозъка. Название максимум цвят S 443 нм син M 544 нм зелен L 570 нм червен Обаче за "благозвучните" тонове нещата са по- сложни. Факт е, че някъде Бах или предшественици са откривали благозвучие в полутонове, вместо в цели, а източната музика смята за благозвучни и някакви микротонове. При това еталонът за тон ла е изменял нормативната си четота Абсолютната височина на тона ла през годините: Година Hz 1788 409 1850 442 1858 435 1885 435 1939 440 Така че изборът на тонове е доста волно, въпреки обяснението на уики, че "тонове(те) звучат устойчиво (при прозвучаване се създава чувство за завършеност) и неустойчиво едни спрямо други в рамките на системата." Това "устойчиво", завършеност", "неустойчивост" нямат за съжаление физически, а само някакъв тайнствен смисъл от занаята. А в индийския стил рага Тук нещата са съвсем волни "Всяка рага има свара (нота или наименована височина), наречена шаджа или адхара саджа, чиято височина може да бъде избрана произволно от изпълнителя".

Намислил Питагор да дрънка по струна, като увеличава и намалява дължината. Предполагам с някакво магаренце е променял звучащата част от по- дълга струна, но това не е важно. Установил, че има някакви благозвучни дължини на струната и други неблагозвучни. После музикантите подбрали някакви благозвучни трептения, честоти, дължини на струната и ги означили с ноти. При това се правят някои реформи и някои звуци/ честоти биват възприети като по- благозвучни вместо предишните. Та въпросът е, дали това благозвучие е в честотата или е култура- да наричаме по навик тези тонове благозвучни? Лесно ми е да предположа, че има някакво съвпадение на честотите в ухото на човек, но все пак, всички человеци ли имат еднакви органи за еднакъв разонанс? Друго ще е, но пак в човека, а не в звука, както беше в честотата на отразяваното жълто.

Не съм и мислил "същността" като харесване. Обаче смятам, че харесването е у Пешо и не е някаква "същност" на Пешо, а по- скоро отношениена Пешо към жълтото. Предполагам че то се е формирало от съчетание с други харесвания. Второсигнално, като у Павлов. Хапнал Златна превъзходна, харесала му. Хапнал зряла круша, харесала му. Съборил русо гадже с "малка жълта рокля" в жълтата слама, харесало му. Може и да е културно обусловено- майка му казала, че му отива жълто или жълтите рози са нежни. Може и да е настроение или зрителни особености- като полетата на Ван Гог. Обаче тези пристрастия се променят и утре Пешо може да е меланхоличен и да харесва синьо, т.е. харесването не е "същност" или както и да го наречем. По отношение Предполагам два аспекта: физиологичен- Пешо вижда по друг начин вълна с тази честота, някакъв далтонизъм; естетически- вижда "със сърцето" нещо "невидимо за очите". И двете ни връщат към казаното преди това. Обаче отказвам да приема, от позициите на съвременния рационализъм, че Пешо може да вижда нещо, което ние с очи или уреди, да не можем да видим. Естетическите различия, смятам, не се виждат, а са по- сложна комбинация от преживявания. Нали?! И аз не мога. Съгласен съм и си мисля, че тези интелектуални труженици, които са направили програми за разпознаване на образи, лица, не са някакви ултра гении, а са екип от образовани специалисти, които са подходили разумно и неуморно. Определили са значими точки на лицето и са започнали.... Е, имали са и предприемчив шеф, организатор. Работа за пари, а не за форумни приказки. Хитро! Трупаме случаи, откриваме различия, поставяме в групи. Повтаряме стъпките по същия алгоритъм.

Пропуснах да изредя или сложа в някаква подредба подобието с модела, за който стана дума по- горе. Обаче срещам значителни трудности за възприемане на сходствата и различията. Наистина, в съвременната техника подобието на образите се осъществява от изкуствен интелект и дори търсачките на изображения по някакви значими точки и характеристики определят това, което търсим и ни предлага подобия. Обаче не съм запознат. На когото е познато боравенето с образи на АИ, нека го разясни.

Радвам се на положението за някаква дефиниция. Когато същността е някакво определение, представянето ни на нещото като отличимо от другите, то ме насочва към видовете определяне. Посочване. Посочване с пръст като посланието е "Ето това Е!" Това безмълвно определение е не по- малко съдържателно от всички дефиниции. Наименоване. Тавтологията "Огънят Е огън" свързва обекта с име, а и с представата ни за вещта, със смисъла й и всичко което знаем за нея. Малко ми е субективно, защото се срещат представи, не е като да ти посочат пишеща машина, пък да я разглобиш, сглобиш и да пишеш, да пишеш. Обаче вече имаме и имена, и пояснения. Примерно ябълка айвания и ябълка фуджи. Приближаваме до някакъв каталог, пълно изреждане на имената, елементите. Дефиниране, описание. Тук съм на мнението на cucumerario, че трябва да опишем даденостите, способностите, характеристиките и пр. белези, връзки (вече) и каквото и да е, с което различаваме това от онова, и то по- възможност най- пълно. Въвеждане на ранг за сравнение. Примерно същността на "добър ресторант" чрез звезди Мишлен. А може и някакви класификационни признаци, като класификациите на Линей и др. Вижда се, че аз все се насочвам към възвожността за сравняване, но смятам, че това е задълбочаване на познанието. Ако можехме да направим така, че характеристиките на нещата да са измерими, то щяхме да можем да кажам точно, като при скачачите на висок скок- в сантиметри. Ако не можем да сравним два обекта, то какво изобщо знаем за същността им?... абе, защо не я махнем тая "същност"? Бих се изказал и по примера за субективното възприятие на Пешо и Гошо за жълтото. Тези възприятия... те най- лесно ще ги сравним, чрез определянето "Ето!" и двамата посочат кое им е жълто в някакво разнообразие... дефинирането с "Ето" е голяма работа.

Малко те разбирам, а смятам, че е важно. Кое е това, което Е? Примерно гледам екрана и го виждам, възпиремам сетивно и това Е същността на екрана. Или Е думата "екран". (в началото бе словото). Или е някакво мистично- медитативно възприемане на екрана, нещото, което си мисля, мога да изкарам от въображението си? Аз се стремя да обективизирам нещата и това, което Е, да може да бъде споделено между хората и уеднаквено. Сиреч същността на "пишещата машина" да е една и за индианеца, и за Стивън Кинг. Предполагам имаш предвид, че "същността им" е в тях, независимо от наличието на наблюдател, прим. човек. Или друго? Защото на мен ми е по- на сърце, че човек има субективно (вкл. от културата) възприемане на същността. Стана дума за Никифоровата кратуна и същността на Крум съобразно този особен сервиз за вино. Наистина, ако същността е даденост и трябва да се постигне с усилие, да се усвои, то ще се съгласим с това, че компютърът е умен само за този, който знае "как". Невежият ще го гледа като индианец пишеща машина. Именно заради тази мистерия, че в нещата има нещо невидимо, недостъпно за физиката, а само за "душата" и то се нарича Същност, ми се ще да се отърва от нея. Вместо "Да опознаем същността на компютъра" да си е като по учебник- "Да изучим възможностите или както ни се обърна внимание по- горе, способностите на компютъра". Въпреки това мое желание, за мен е важен отговора на въпроса кое е това Е, което са нещата в разбирането, че "Същност е Това, което Е". Има някакъв потенциал.

Заинтригова ме коментара ти именно в тази част. Може да не съм те разбрал правилно заради това ще напиша как съм те разбрал : Същността се определя чрез модели. Примерно Левски за безкористен родолюбец; Херкулес за силен и безстрашен мъж; бай Ганьо за новозабогатял простак;Ахил за бързоног. Ако няма идея за качеството, то няма и модел. Примерно нямаме понятие за "комунист", не само защото е с коренно противоречиви определения, но и защото няма модел. Едни сочат едного, други другиго. Когато съществува модел, неговите качества биват приети за характерни и най-важни. Ако е така, както си го мисля, ти представяш едно определяне чрез сравняване на образи, а аз съм на страната на едно дигитализирано определяне. Какво имам предвид: Да речем наричаме някой "Скачач". Обаче има разни видове скок. Диференцираме Той е Скачач висок скок. В това определение има раздели на по 10 см. и този, който скача някакви сантиметри, естествено може да скочи и по- малкото достижение. Тези които скачат по- малко попадат в по- долни разреди. А да речем наричаме друг Атлет- петобоец или седмобоец. Може и най- добрия. Обаче той е по- добър в някои от дисциплините и по- слаб в други. Негов съперник за първото място пък е по-добър в други и по- слаб в други. Срещам трудност да ги сравня, освен да го направя по общия бал. При метода с еталон не е по- лесно. Слагаме за еталон за атлет Карл Люис. И какво? Той е ненадминат. Как да сравня дали Юсеин Болт или Петър Петров са добри атлети в сравнение с него? Отговарям- по секундите и метрите. Само с модел е недостатъчно. Поне за мен.

Не бих се насочил натам. Смятам, че не потенциалното, а реализираното е важно. У Марк Твен има един почтен селянин, някъде в прерията, който води свят живот. Хората не знаят нищо за него, но дяволът, който разказва за него в писмо от земята, се чуди как хората биха го направили светец без да се е проявил пред тях. Мисля си и друг пример- ако изключително умен компютър стои в склада и никой не го ползва, той може ли да бъде наречен изключително умен? Аналогично непроявен художествен, научен, управленски дар у човек, който не ги проявява. Не, не приемам способностите като потенция, а само като реализация. Но, ако имаш желание, развий тезата си по- подробно.

Интелектуално усилие е било нужно на юристите в първи век, за да отсеят едни прости критерии, които ще предам волно. "По- вероятен преднамерен убиец е този, който е дошъл в тайна доба, отколкото този, който е по пижама. По- вероятен убиец е този, който е въоръжен, а не този, който е без оръжие. По- вероятен убиец е този, който е сам, отколкото този, който е със семейството си и носи куфари." Потрудили са се хората и споделям уважението си към тях.

Бих наблегнал и на това, че чичо Фройд много размъти водата с "несъзнателното". Като вземат психоаналитиците да обясняват, че "Имаш второ Аз, което иска различно нещо от първото", "Тя се мъчи да изглежда послушна, но всъщност иска да убие майка си и да се ожени за баща си"... като тайната на тяхното изкуство е именно това "всъщност" което определят по най- субективен, но много авторитетен начин. Лекари или всъщност шарлатани. Към сложностите да намерим обективни, външни критерии за оценка на осъзнатите мотиви за действието, те прибавят и неосъзнатите, с което задълбочават кашата.

Ето, прост пример. Разглеждаме ник "Втори след княза" в групата му. Ами пише си човека, философства безобидно. Невзрачна личност. После поглеждаме форума. Същият е един спамер, който дразни и буни участниците. Голям дразнител. Е, какъв е Втори след княза- невзрачен или голям дразнител? Моят отговор е, че по отношение индиферентни за модератори теми е невзрачен, а по отношение на личностно значими мнения на модератори е спамер. Съвсем друго мнение могат да имат хора, които имат други възгледи и мнения. Тригер някакъв се отключва за личностно важното. Ето, въвеждаме и значението, величината на самия оценител. Щом Омир е казал, че Одисей е хитроумен, значи е хитроумен, а не мъжеизтребител на цвета на Итака. Много харесвам първата разказана новела в Декамерон. Един безпощаден събирач на дългове предсмъртно се изповядва лъжливо пред един свят монах. Монахът му опрощава мнимите незначителни грехове и го представя като пример. Скоро мощите му започват да правят чудеса и се прочуват. Ако изповедникът беше незначителен или познаваше подлеца, щеше да е друго. Така че за формиране на мнение за някого, трябва авторитет на агента за влияние, така да се каже.