атанасов

Преди 33 години авторът на „Климент Охридски” остави недовършен паметникът и на близо осемдесет години, с трудности в ходенето и без зимни друхи, бе прокуден и пое трудния път на емигрант. Тогава известният касапин на българите генерал Мирчо Спасов, заповяда да се изкърти името му, да се изфабрикуват дезинформации с всякакви хули и прати хора в чужбина на няколко пъти да го „оправят”. Дълъг е списъка на лъжите за Далчев, които продължават и днес. Не казват, че бе най-подготвеният и най-производителен български и европейски скулптор с три челни академии зад гърба си. Бил комунист, а пък няма партийна книжка, изнесъл три тира с скулптура вместени в колата с която заминал, имал всички награди, но не пишат, че са го награждавали като пенсионер. Не казват, че цензурата забрани две негови книги готови за печат. Не казват, че творбите му бяха изхвърляни от Общите изложби на СБХ, като противни на социалистическият реализъм, когато никой не можеше да излага на друго място. Не казват, че едно огромно ателие и един склад пълен с негови скулптура бяха изравнени с земята. Не казват много неща, но лъжите не са малко и днес. Ако по времето на Андрей Николов и Иван Лазаров, смятяни за водещи българската скуптура преди войнага, преброим скулптурите в естествена големина направени в цяла България по това време, надали ще надминат много с тези направени само от Далчев. За авторът на „научната критика”, че паметникът на Далчев е пън, прилагам една снимка за една от първите негови фигури в България преди войната за фонтана в Русе, за да знае ,че Далчев е могъл да прави и други фигури. Изглежда, според „знаещият” автор на „критиката”, че Далчев е съвсем забравил как се прави скулптура, като направил „пънът” до Народното събрание. Дали критикарът се мъчи да върви според инструкциите на Мирчо Спасов, или има нещо друго в мозъкът му оставям на читателите да го разберат.

Завършил съм скулптура при Далчев и присъствах на изграждането на проекта за Климент Охридски. Основната идея беше да се издигне един вкаменен пламък на знанието, сред който да се издигне образът на Климент, като металните части бъдат посребрени или отлети от неръждаема стомана. Това бе връзката с нашите икони където сребърните образи се открояват от живописта на иконата. Това изисква и стилизация на формите без да се загуби живота в тях. Подобно на иконописците Далчев вързваше два материала. Вместо живопис и ковано сребро, той съчета камък и метал заедно. Нещо рисковано и рядко употребявано в скулптурата. С това Далчев излизащше извън рамките на скулптурата установени от Арно Брекер и Вера Мухина с тоталитарните им канони. Той се приближаваше по-вече до Ернст Барлах, в търсенето на първичната сила на нашите резбари. Далчев с своята подготовка от три челни художествени академии би направил своя Климент Охридски в рамките на стандартните паметници за съвсем малко време и без всяко усилие. (Може би щеше да бъде посрещнат с възторг от тези, които сега го критикуват). Видни специалисти, като журьорите на Световното Биенале на скулптурата в Антверпен и други специалисти, които претендираха, че познават всеки скулптор от значение на тази планета, определиха неговите търсения като оригинална, типично българска изява в езика на скулптурата. За съжаление проекта не бе изпълнен както бе замислен. Сега Климент Охридски е черен. Но мнението на отговорните фактори е, че е много добре както е, въпреки предложената помощ за оригиналното изпълнение в бял метал. Скулптурата на Далчев кара хората да спрат и да мислят. Дали всички ще видят неговият Климент като вкаменен пламък, сред който се явява образът от нашите икони не знам. Но с малко по-вече търсене и напрежение на мозъка, може би ще усетят неговата сила на израз преминал през вековете. Колкото до подхвърлянето за неговия стил като соцреализъм, съвсем не може да се приеме, защото ако това беше така, нямаше да се забранят за печат две негови големи монографии,нямаше да се забраняват за излагане негови фигури, даже филм с една от тях бе спрян, и накрая Далчев нямаше да бъде прокуден да напусне страната и на близо осемдесет да се мъчи да оцелее в чужбина. Далчев внесе нова кръв в българската скулптура и я обнови и съживи. Въпреки неодобрението на някои отговорни фактори, доста от студентите на Далчев и скулпторите тръгнаха по пътеката отворена от него, и израстнапа като професори по скулптура в България и чужбина. Даже този нов живот в нашата скулптура може да се почувства и сега. Не напразно големият белгийски колекционер на изкуство Юго Вутен, бе усетил вътрешната сила бликаща в българската скулптура, и изгради един от най-големите скулпторни паркове и музей в Белгия. Човек се нуждае от електрическа количка в парка, за да го обиколи поне за два часа и още толкова в четириетажната сграда. За изкуството на Далчев може да се напишат много страници и не може с тези няколко реда да се изчерпи, но може би някои ще се спре и ще помисли малко по-вече за неговото изкуство. Атанасов