Като гледам "високото" ниво на научната дискусия, бая се подвоумих дали да се намеся и аз като "фолк хистори" представител... Защото твърдя, че този сборник "Джагфар тарихи" е пределно автентичен и безценен извор за българската и за световната история. От там се доказа, че Паисий Хилендарски не лъже, че сведенията от българина - преводач на Манасиевата хроника са верни, че дори папа Инокентий Втори не лъже, когато пише на Калоян, че след проверка установил, че той бил от стар римски род... Ако всички преписи бяха обявявани за фалшификати то историята щеше да остане без източници. И то най-напред руската история. Болшевиките изглежда имат същия интерес като гъркоманите - да затриват българската памет с оглед на асимилаторските си стремежи а и от злоба и завист. Османците се ясни - за тях всичко чуждо няма значение... Но тук е бил налице същият сценария както в СССР - там от българите направили три националности - татари, башкири и мишари. А тук се целяло създаваните на македонска, добруджанска и тракийска нация и след като няма име, няма и народ, няма и минало - няма проблем.
Причината за атаката срещу българската историческа памет е криминална, най-напред. Страх и опасения на гузни съвести за да не се разкрият престъпленията им...
Ако текста беше достъпен, ако Нурутдинов го бяха поканили в България и бяха му задавали въпроси, щеше да се види и разбере кой кой е! И за какво се бори!
Но не го направиха. Само че духът излезе от бутилката и вече никой няма да може да го вкара обратно.
За това някой нещо чувал ли е? НЯКОЛКО ДУМИ ЗА СБОРНИКА "Джагфар Тарихи"("Историята на Джагфар") - това е единственния известен досега сборник с исторически летописи, достигнал до нас. Както и при много други български източници, и този е със сложна и трагична история. Сборника е бил съставен и написан през 1680 год. по заповед на вожда на българското освободително движение - сеида Джагфар - от секретаря на неговата канцелария Иман в източната част на Булгария - Башкортостан. По всичко изглежда,че сеида е разчитал този труд да повдигне патриотичния дух, за каузата на освободителната борба. Бахши Иман( съдейки по името - башкортски българин) блестящо се справил със своята задача, като включил в сборника най-ценните български летописи : "Гази Барадж тарихи" (1229-1246г.) на емира Гази -Барадж , "Праведния път, или Благочестивите деяния на българските шейхове" ( 1483 г) на Мохамед-Амин , " Казан тарихи" ( 1551 г.) на Мохамедьяра Бу - Юргана , " Шейх-Гали китаби" (1605 г.) на Иш Мохамеда и няколко други. Очевидно сборника е изиграл своята роля - през 1681 г. на сеид Джагфар му се удало да вдигне в Булгария освободително въстание с цел възтановяването на българската държава. Но след поражението под Мензелинск в 1683 г. той отстъпил навътре в Башкортостан, където бил хванат от изменилите му феодали и предаден на руските власти. По нататъшната съдба на този изявен български деец на освободителната борба е неизвестна... Неизвестна е за нас и съдбата на бахши Имана и оригинала на неговия великолепен сборник ( подобно на историята на отец Паисия...б.а.). Но затова пък знаем, как изчезват даже много популярни книги и от по-ново време. Така например, от 16 век до нас е достигнал единственния препис на съчинението на Мохамед-Гали "Късса и Юсуф", но и той загадъчно изчезнал в началото на 20-те години на 20 - ти век. Що се отнася до "Джагфар Тарихи", то единственно известният ни препис на този сборник, написан през 19 век на "булгар-тюрки", се оказва в началото на 20 - ти век в казахстанския град Петропавловск( Кизил Яр по булгарски). По какъв начин? Кизил Яр от старо време е бил един от центровете на българската култура. През 19 - ти век тук от Булгария се преселили доста българи, които от незапомнени времена поддържали тесни връзки с Казахстан. Освен това през Кизил Яр минавал печално известният Сибирски път, по който заминали на каторга и много българи. А през гражданската война през Кизил Яр се евакуирали всички опозиционни на болшевиките сили, и сред тях - видните дейци на българското национално движение( Гаяз Исхаки и др.). Не е изключено, че именно някой от тях да е оставил на съхранение в Кизил Яр безценния препис на сборника "Джагфар Тарихи". Не ни е известно, при кого е бил на съхранение този препис( Известно е, но Нурутдинов в ония години нарочно е написал така.После лично си призна - човека и семейството не са били случайни! Тук пак се намесва Провидението - както не е случайно, че точно на мене ми се намери време и мощен американски компютър да изкарам по приличен начин на бял свят част от този сборник на славянобългарски...б.а.), но през 1939 г. моят вуйчо Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин ( 1916 - 1941 г) записал на няколко тетрадки на руски език неговият текст. Причината за това ми обясни майка ми - Рашида Каримовна Нурутдинова - сестрата на И.М.-К.Нигматулин. По нейните думи, в края на 30-те години имало кампания за тоталното унищожение на булгарските книги и ръкописи , написани на националния булгаро-арабски шрифт. Заради спасението на сборника "Джагфар Тарихи", поемата на Микаила "Шан кизи дастани" ( 865-882г) и епоса "Барадж дастани"(16 век) И.М.-К.Нигматулин изложил текстовете на тези преписи на руски език. И съвсем навреме. Някой донесъл на властите за него и той бил задържан от НКВД. Тогава за съхранение на " староалфавитни" фолианти давали, като минимум, десет години каторга в сталинските лагери. Но вуйчо ми го пуснали. Това показва, че преписа е бил намерен от чекистите,иззет и унищожен. А текстовете на руски език не подлежали на унищожение и никой не им обърнал внимание. Тъй като сътрудниците на НКВД работели "строго по инструкции", както се казва - благодарим и за това... През 1941 г., в надвечерието на Великата Отечественна война, И.М.-К. Нигматулин служел в Прибалтика в пограничния град Лида, и загинал скоро след началото на войната. Моята незабравима баба Латифа, така и не повярвала в известието за гибелта на сина си, и грижливо пазела всички негови книги и тетрадки. През 1966 г. когато се готвех да се записвам в университета, тя за пръв път отвори един малък чувал и ми предаде всичко каквото е останало от вуйчо ми. В 14 или 15 тетрадки с дребен почерк на руски език бяха изложени текстовете на споменатите български произведения. Оттогава при всяко идване при нея преписвах от тетрадките на вуйчо големи откъси... През 1976 г. Латифа-аби умря . Съгласно завещанието и аз взех архива на вуйчо при себе си в Казан. В началото на 80-те години написах писмо до Академиятя на науките на СССР, в което предложих да ми окажат материална помощ за издаването на текстовете от "Джагфар Тарихи", но получих издевателски отговор. Тогава реших да напиша и издам поне конспект на тези текстове, на трите писменни паметника. Затова пренесох тетрадките и част от своите записки на вилата на баща ми където работех. Но скоро всички тетрадки и някои мои преписки бяха похитени а вилата разбита. Оцеляха преписките ,които съхранявах при себе си. Те съдържат примерно половина от текстовете изложени в руския текст на сборника, а в по-голямата си част са текстовете на "Шан кизи дастани" и " Барадж дастани". Оцеляла след толкова изпитания част от сборника "Джагфар Тарихи" спасена от преписа на руски език на И.М.-К Нигматулин, и се предлага на вниманието на читателя. В това изложение датите бяха приведени по новия стил. Читателя ще намери в него маса от сведения за миналото на българите, техните предци и съседи и , надявам се, ще спомене с добро нашите летописци и И.М.-К. Нигматулин, спасил техните съчинения за потомците. И накрая искам да кажа, че този труд нямаше да види бял свят без огромната помощ на моите родители Г.-Т.Н. Нурутдинов и Р.К. Нурутдинова, редактора на вестника "Болгар-иле" Р.Ш. Шарипов и секретаря на клуба "Булгар ал Джадид" Р.Х. Ахметзярова, Ф.Х.Ахметзярова и Р.Х. Кадиров, на които съм безкрайно благодарен. Ф.Нурутдинов