Румяна

Ето една порция и от мен: Аз вярвам в теорията за единствения куршум. Можеш да се влюбваш и любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява. (Майкъл Конъли - "Законът на Бош") Но в края на краищата колко от нас не са видели как само за миг изчезват важните неща в живота? И не става дума единствено за хора, а също и за идеали, за мечти. В състояние сме да устоим ден, седмица, няколко години, но накрая винаги губим. Тялото ни продължава да е живо, но на душата рано или късно бива нанесен смъртоносен удар. Съвършеното престъпление. Така и не узнаваме кой е погубил радостта ни, какви мотиви е имал, не научаваме къде са виновниците. А виновниците, които не назовават имената си, дали съзнават докъде водят техните действия? Мисля, че не, защото и те самите са жертви на създадената от тях реалност - колкото и да са тиранични, арогантни, безсилни и властни. (Паулу Коелю - "Вещицата от Портобело") Паричните неприятности не можеха да се загнездят много дълбоко у Мак и момчетата, защото не бяха сметкаджии. Те не измерваха радостта си с продадена стока, своето "аз" - с банкови сметки, нито обичта си - с цената, която им струваше тя. Защото на отлъчването от обществото човек може да отвърне по два начина - или да се измъкне от облака, като си обещае, че ще стане по-добър, по-чист и по-благовъзпитан, или да си остане лош, да настрои против себе си целия свят и да върши още по-лоши неща. Последното обикновено е най-разпространеният отговор на презрението. Знаеше, че единственият човек, комуто можеш да вярваш абсолютно, е егоистът. Той е винаги в подходяща форма. И всеки момент знаеш какво може да очакваш от него. Но срещнеш ли човек със скрита доброта, рано или късно ще те подведе. Единственият задоволителен будала е онзи, който от главата до петите е егоист. С такива винаги си добре. Никой не знае как величието осенява човека. То може би лежи скрито в мрака, заспало дълбок сън, или - кой знае? - може би се врязва в него като ония шеметни огнени частици, идващи от космическото пространство. За величието обаче знаем следното: нуждата го вдига от сън и го тласка към действие; то никога не идва безболезнено; то променя човека, пречиства го и в същия миг го въодушевява - след това човек никога не може да възстанови първоначалната си простота. Тръгнат ли нещата зле, за да се утешат, хората дирят други себеподобни, които са още по-зле. Трудно можем да разберем помала ли това, но очевидно помага. Човек уравновесява болката си благодарение на чуждата и ако се окаже, че собствената е по-лека, изведнъж му става по-добре. Де да можехме всички да сме такива! Да можехме поне малко да се научим как да се харесваме, нашите жестокости и гняв като че биха се стопили. Защо е нужно да се нараняваме един друг, за да държим брадите на своето "аз" над водата? (Из Улица Консервна/Благодатният четвъртък - Стайнбек) „Казал на хората, че са свободни. Те викнали „ура", после той им показал каква цена трябва да платят за свободата и веднага го нарекли тиранин. След като бил предаден, хората се защурали като пиленца, излезли за пръв път в широкия свят, накрая се върнали на топло в курника и залостили вратата..." (Тери Пратчет - Глинени крака) "...-Но нали повечето хора са тъпи и си прахосват живота? Нима не си го проумяла? Не си ли оглеждала от високо някой град и не ти ли е напомнял за мравуняк, населен със слепи твари, които се заблуждават, че техният нищожен свят на досадните дреболии съществува наистина? Виждаш осветените прозорци и искаш да си мислиш, че зад тях са скрити интересни истории. Знаеш обаче, че там има само скучни, много скучни душици, окаяни гълтачи на храна, които смятат инстинктите си за чувства. Заблуждават се, че в мижавия им животец въпреки всичко има повече смисъл, отколкото в шепота на вятъра." (Тери Пратчет - Музика на душата) Целият живот е като да гледаш филм. Само, че си влязъл десетина минути след началото и никой не ти разказва сюжета. Затова го сглобяваш по откъслечните реплики. И никога не ти дават шанс да останеш за следващата прожекция... (Тери Пратчет - Подвижни образи)