Zara Thustra

Всичко това… и за какво? Автор: Джон Уеър Година: 2019 Червената армия разполага тайна полиция, обучена в Москва, във всяка една окупирана от съветите страна, поставя властта на държавните медии в ръцете на местни комунисти и разпуска младежки групи и други граждански организации. Съветите също така брутално арестуват, убиват и депортират хора, които за смятали за антисъветски елементи, и налагат политика на етническо прочистване.[1] На 5 март 1946 г., по-малко от 10 месеца след победата над Германия, Уинстън Чърчил отправя своята драматична реч за „Желязната завеса“ във Фултън, Мисури. В тази реч Чърчил заявява: „Една сянка се спусна над сцените, така късно осветени от съюзническата победа. […] Комунистическите партии, които преди това бяха толкова незначителни във всички тези източноевропейски държави, бяха издигнати до позиция на доминация и власт, несъответстваща на числеността им, и сега навсякъде се стремят да получат тоталитарен контрол.“[2] По този начин Чърчил признава, че Съветският съюз получава контрол над Източна Европа. Една война, която уж се е водила за демокрация и свобода, накрая се превръща в един постоянен кошмар за народите от източноевропейските държави. Историческото наследство на Втората световна война Краят на Втората световна война неминуемо води до началото на Студената война. Заклетият враг на Германия по време на войната—Съветският съюз—скоро се превръща в скрития или открития враг на всяка една некомунистическа страна в Европа и Северна Америка. Въпреки това обаче, дори след разобличаването на злата същност на Съветския съюз, историците продължават да пишат, че единствено Германия носи отговорност за започването на Втората световна война в Европа. Историята се пише от победителите и победителите правят всичко възможно да представят действията си като добри. Или, според крилатите думи на Уинстън Чърчил, изречени към края на 1940 г.:[3] „Историята ще бъде благосклонна към мен, защото аз възнамерявам да я напиша.“ Влиятелни решени и непоклатими интереси организират изкривяването и потулването на истината относно първопричините за Втората световна война. Методите, които най-различни групи, имащи интерес да скрият историческата истина, следват, попадат в четири основни категории: 1) отказването на ревизионистичните историци достъпа им до публични документи, които пък за сметка на това са били свободно достъпни за естаблишмънт историците; 2) заплашването на издатели заради тяхното публикуване на ревизионистични книги и статии; 3) пренебрегването или затъмняването на ревизионистични публикации; и 4) осмиването на ревизионистични автори и техните книги. В резултат на това историята става основната интелектуална жертва на Втората световна война.[4] Западните архиви са ползувани по такъв начин, че да представят една версия на историята, която да е приемлива за установената власт. Документи и снимки, уронващи Съюзниците, удобно изчезват от архивите. Или, както един американски професор заявява: „През моите 30 години като преподавател по американска история, не знам да има друг такъв случай, в който архивите да се използват толкова много като политическо средство на изпълнителната власт, както в момента. Имаше време, когато архивистите в Съединените щати се смятаха за професионални академици. Сега те са просто хора, които изпълняват политически поръчки.“ Това потулване продължава и до ден днешен.[5] Историците, подлагащи под съмнение официалната версия за произхода на Втората световна война, рискуват както своята професионална репутация, така и препитанието си. В тази връзка Хари Елмър Барнс пише следното:[6] „По всички есенциални показатели Съединените щати вече преминаха към начин на интелектуален живот в стил ‚1984‘. Тук обаче има една съществена и отчайваща разлика. В ‚1984‘ Оруел намеква, че историците трябва да бъдат назначавани от държавата, бидейки принуждавани да фалшифицират факти. Днес в тази страна обаче, като същото може да се каже и за повечето други държави, професионалните историци с удоволствие фалшифицират историята, и то напълно доброволно, без преки последици за държавата. Разбира се, крайната и пряка цена може да се окаже ефективното допринасяне за една невъобразима катастрофа. […] Сред мнозинството професионални американски историци, чиито възгледи съвпадат с фактите по отношение на отговорността за Втората световна война, витае състояние на окаян ужас и уплаха. Авторът на това ревю има издадена кратка брошура за ‚Борбата срещу историческото потулване‘, имаща за цел да изведе на преден план няколко от очевидните факти относно опитите истината да бъде заглушена по този начин. Няколко водещи публицисти, които са водили кореспонденция с автора, заявяват, че въз основа на техния личен опит, тези факти дори са подценени. И все пак мнозинството историци, на които това бе пратено и които лично споделят едни и същи възгледи с тези на автора, се страхуват дори да признаят, че са получили или че притежават брошурата. Само неколцина се бяха осмелили да изразят своето съгласие и подкрепа. Без преувеличение може да се каже, че Американската партия по Очернянето, действаща чрез вестникарски колумнисти, радиоводещи, конформистка интрига и шпионаж, както и чрез академичен натиск и страх, успя по отношение на сплашването на честни интелектуалци в тази страна да постигне това, което Хитлер, Гьобелс, Химлер, Гестапо и концентрационните лагери успяха да постигнат в Нацистка Германия.“ Хари Елмър Барнс пише, че догмата около едноличната отговорност на Хитлер за започването на Втората световна война е без прецедент в съвременната история. Барнс казва:[7] „Малко вероятно е да е имало друг такъв голям интерес в сферата на догмата, мнението и политиката около обвинението, че единствено Хитлер е отговорен за избухването на войната през 1939 г., какъвто се е наблюдавал още от времето на раждането, смъртта и възкресението на Иисус Христос.“ Съюзническите зверства, свързани с Втората световна война, също се превръщат в опасна тема за прекалено детайлно разглеждане. Единствено извършените от немците зверства са подложени да щателно изследване, получавайки гласност по целия свят. Историците обаче отричат или пренебрегват множество зверства, извършени от Съюзниците по време на и след Втората световна война.[8] Традиционните историци например отхвърлят изследователската работа на Джеймс Бак, документираща как близо 1 милион германски военнопленници са убити в американски и френски военнопленнически лагери. Един историк, който оспорва труда на Бак, казва следното:[9] „Той поставя отговорността за тези предполагаеми жертви изцяло върху американското ръководство, което той обвинява в следването на умишлена политика по отмъщаване, както и в скриването на ‚истината‘ зад изобретателно многопластово счетоводство. Твърденията на Бак не само поставят под съмнение утвърдената американска позиция, че те са водили морална война, но и като цяло обвиняват американските лидери в престъпления срещу човечеството.“ Въпреки това обаче има преобладаващи доказателства за убийството на стотици хиляди германски военнопленници от страна на Западните Съюзници. Американските лидери носят вина за извършването на огромни престъпления срещу германския народ след Втората световна война. Съединените щати също така не водят морална война срещу Германия. Президентът Рузвелт успява да подведе американската общественост да подкрепи войната и да удължи войната със своята политика на безусловна капитулация. Айзенхауер и други американски военачалници също така умишлено позволяват на Съветския съюз да превземе Източна Европа, по този начин подлагайки народите й на ужасна тирания в лицето на съветската власт. Като че ли няма как да стане по-абсурдно, в момента се строи паметник на Дуайт Айзенхауер на стойност 120 милиона долара, платени от джоба на американските данъкоплатци. Самият факт, че Айзенхауер се превръща в национален герой, е доказателство за силата на внимателно подбраната историческа пропаганда. Айзенхауер лично ръководи умишленото масово убийство на стотици хиляди германски военнопленници, които са оставени да умрат от глад или които умират вследствие на болести и тежки условия на подслон. Той трябва да бъде запомнен като един голям военнопрестъпник, а не като американски герой.[10] Историческото затъмнение се разраства Хари Елмър Барнс, който умира през 1968 г., не успява да предвиди, че историческото затъмнение ще стане още по-лошо във връзка с историята за Холокоста. Първоначално много малко се е писало за предполагаемия геноцид над европейското еврейство. Три от най-известните трудове за историята на Втората световна война например са книгата от 559 страници „Кръстоносният поход в Европа“ на ген. Айзенхауер, 6-томната „Втората световна война“ (общо 4,448 страници) на Уинстън Чърчил и 3-томните „Военни мемоари“ на дьо Гол (общо 2,054 страници). Публикувани между 1948 г. и 1959 г., в тези книги от общо 7,061 страници не се споменава нищо свързано с „Холокоста“.[11] Повечето от това, което се е писало за историята за Холокоста, се базира на свидетелските показания на евреи, за които се предполага, че са оцелели немските лагери. Силите на историческото затъмнение се стремят да сплашат германските свидетели да не пишат за техните наблюдения в немските концентрационни лагери. Когато Тийс Кристоферсен издава „Лъжата Аушвиц“ през 1973 г., той е обвинен в „обществено подбуждане“, „уронване на държавата“ и оклеветяване на евреите. Кристоферсен прекарва година в затвора, въпреки че обвинението за обществено подбуждане е впоследствие свалено. Единственото, което Кристоферсен прави, е, че е писал за своите преживявания, докато е работил в Аушвиц през 1944 г.[12] По-късно германският съдия Вилхелм Щеглих публикува разказ за своите наблюдения в Аушвиц в октомврийското издание на сп. „Nation Europa” през 1973 г. Публичното предизвикване на Щеглих спрямо официалната версия за живота в Аушвиц води до няколко ответни действия от страна на германското правителство. Щеглих е принуден да се оттегли от длъжността си като съдия в Хамбург поради влошеното му здравословно състояние, причинено от кампания по тормоз, насочена срещу него. Немските власти също така се опитват да спрат пенсията на Щеглих, накрая решавайки да намалят пенсията му с 20% за период от пет години. И накрая, като за абсурден капак, Щеглих е лишен от докторската си степен, която той получава още през 1951 г. в Гьотингенския университет.[13] Преждевременно пенсиониран, Щеглих работи в продължение на няколко години върху изчерпателното изследване на доказателствата, уж подкрепящи систематичното убийство чрез обгазяване в Аушвиц. Книгата му „Der Auschwitz Mythos“, в които са събрани изследванията му, оспорва най-различните „доказателства“, представени за мита за Аушвиц, бивайки показателен анализ на следвоенните процеси, организирани от Съюзниците. Издаването на „Der Auschwitz Mythos“ в Западна Германия през 1979 г. кара застъпниците за историята за Холокоста да цензурират книгата на Щеглих. И все пак, само седем от общо 10-те хиляди копия на първото издание на „Der Auschwitz Mythos“ не успяват да бъдат продадени към момента, в който германското правителство нарежда книгата да бъде изтеглена.[14] През 1984 г. Вилхелм Щеглих пише следното по отношение на интелектуалната покорност и вина, с които повечето германци са индоктринирани след края на Втората световна война:[15] „Ние, германците, въпреки многократните противоположни твърдения на марионетните ни политици, от загубата ни през Втората световна война насам вече не сме политически и интелектуално суверенна нация. Като последствие на политическото ни покорство, което е видно от факта, че Райхът ни бе раздробен и съставните му части придадени към съществуващите сили на Изтока и Запада, възникна едно друго подобно покорство. Бягството от това интелектуално покорство е възпирано основно от комплекса за вина, вменяван у повечето германци чрез въведеното през 1945 г. ‚превъзпитание‘. Комплексът за вина се базира най-вече на Легендата за Холокоста. Следователно за нас, германците, борбата срещу това, което аз наричам ‚Митът за Аушвиц‘, е така ужасно важна.“ Скоро след издаването на книгата на Щеглих Германия приема закони, които превръщат оспорването на какъвто и да е аспект от историята за Холокоста в престъпление. Подобни закони впоследствие са приети и в следните държави: Австрия, Белгия, Босна и Херцеговина, Чехия, Франция, Гърция, Унгария, Израел, Лихтенщайн, Люксембург, Нидерландия, Полша, Португалия, Румъния, Русия, Испания, Швейцария и Европейския съюз.[16] Очеизвадният въпрос обаче остава: Що за историческа истина се нуждае от законови наказания, които да я защитават? Историята за Холокоста не би следвало да се нуждае от предпазващи я законови преследвания, ако тя е исторически вярна. Европейските академици, които поставят под въпрос историята за Холокоста, преминават през огромни изпитания. През 1991 г. френският ревизионист д-р Робер Форисон например губи професорската си титла, бива жестоко пребит от бандити, които така и не са хванати или преследвани, и е обвиняем по множество дела. Форисон смята, че историческите ревизионисти са изправени срещу една религия. Форисон казва:[17] „Вярата в Холокоста е една религия. Ние трябва да се борим срещу тази религия, което обаче лично аз не знам как ще стане. Въпреки че ревизионистите могат да си служат с демографските статистики, историческите документи, съдебномедицинските доказателства и т.н., в историята няма случай, в който разумът да унищожи една религия.“ Ревизионистите също така са преследвани и в държави, където поставянето под въпрос на историята за Холокоста все още е законно. Канадският ревизионист Ернст Цундел е осъден през 1985 г. и през 1988 г. в Торонто, Канада за предполагаемото престъпление, че съзнателно е публикувал „фалшиви новини“. Единственото, което Цундел обаче прави, е, че публично е оспорил историята за Холокоста. Макар че Цундел печели и двете дела след обжалване, той продължава да е нападан и преследван в Канада. През 1995 г. неговият дом в Торонто е запален, като в резултат на това щетите възлизат на над 400 хиляди долара. Цундел също така получава колетна бомба, която сапьорите към местната полиция в Торонто се налага да обезвредят. По-късно Цундел отива да живее в околностите на Тенеси с жена си Ингрид Римланд. През февруари 2003 г. обаче Цундел е арестуван в Тенеси за предполагаеми имиграционни нарушения и е депортиран обратно в Канада. Цундел е принуден да прекара над две години зад решетките в малка килия в затвор в Торонто, въпреки че той никога не получава обвинение. През март 2005 г. Цундел е депортиран в Германия, където е обвинен и осъден за подбуждане на омраза на расова основа и за поругаване на паметта на мъртвите. Цундел прекарва пет години в затвор в Германия и от тук нататък му е забранено да се връща в Съединените щати, дори и само за да посети жена си в Тенеси. Преследването на Цундел ясно демонстрира влиянието на силите на историческото затъмнение. От своята килия в Торонто Цундел пише следното:[18] „Медиите и образователната система направиха хората толкова глупави, че такова нещо никога досега не е било виждано в цивилизования свят. Това са съвременни зомбирани населения, водени за носа—така умствено манипулирани, че да не могат да размишляват правилно, камо ли да действат спрямо собствените си интереси, независимо дали като индивиди, или като общества и държави. Както духом, така и телом те са превърнати в данъчни дойни крави и играчки на една чуждоземна олигархия.“ Някои хора в Съединените щати са принудени да се откажат от ревизионистичната си дейност, въпреки че американските граждани се радват на правото на Първата поправка за свобода на словото. Дейвид Коул например, чиито родители са евреи, успява много ефективно да разпространи ревизионистичните си гледни точки през 1990-те. Той го прави с такъв успех, че Еврейската защитна лига го заплашва, за да се отрече от възгледите си. През януари 1998 г. Коул сменя името си на Дейвид Щайн, за да се предпази, придобивайки публичната известност на десничарски холивудски републиканец. През май 2013 г. Коул е разкрит от негов бивш приятел и сега отново използва истинското си име. Дано правото му на свобода на словото да бъде уважавано за в бъдеще. Всички традиционни историци и академици са принудени да поддържат историята за Холокоста, ако искат да запазят работата си. Повечето историци пишат така, сякаш всички неща от историята за Холокоста са добре документирани и неопровержими. Един историк например, който не е доволен от обявяването на ревизионизма спрямо Холокоста за незаконен, казва:[19] „Холокостът е неоспорим факт.“ И все пак, основни аспекти от историята за Холокоста могат лесно да бъдат оспорени. В много европейски страни поставянето под въпрос на историята за Холокоста се счита за престъпление, тъй като основни аспекти от историята за Холокоста са лесни за опровергаване. Застъпниците за историята за Холокоста също така предприемат крайни мерки в преследването на извършители на предполагаемите престъпления. Джон Демянджук например не е намерен за виновен от Върховния съд на Израел през 1993 г. за това, че е бил „Иван Грозни“ в Треблинка. Демянджук се завръща обратно у дома в Кливланд, Охайо, надявайки се на спокоен старчески живот, след като прекарва години в очакване на смъртна присъда в Израел. За жалост обаче през 2001 г. на Демянджук отново са му повдигнати обвинения на основанието, че уж е бил пазач на име Иван Демянджук в лагера Собибор в Полша. На 11 май 2009 г. Демянджук е депортиран от Кливланд в Германия, където да бъде осъден. На 12 май 2011 г. германски наказателен съд осъжда Демянджук на пет години лишаване от свобода за съучастничество в убийството на 27,900 души в Собибор. Никакви доказателства обаче не са представени по делото на Демянджук, които да го свързват с конкретни престъпления. Вместо това Демянджук е осъден по нов модел германска правна рамка, според която човек, който е служил в предполагаем лагер на смъртта, може да бъде обвинен като съучастник в убийство, тъй като единствената функция на лагера е била да умъртвява хора. За това не се изискват никакви доказателства за участието в дадено престъпление. Демянджук умира в Германия преди обжалването му да бъде разгледано от германски апелативен съд.[20] Тази нова линия на германски правни стандарти е абсурдно несправедлива. Тя неправилно предполага, че някои германски концентрационни лагери са били използвани единствено като място, където да бъдат избивани хора, когато в действителност никой от тях не е бил такъв. Освен това този предложен германски закон намира човек за виновен само и единствено защото той се е намирал в даден лагер. Хората могат да бъдат намирани за виновни дори когато не са представени никакви доказателства за тяхното деяние. Центърът „Симон Визентал“ продължава да помага в преследването на други германски възрастни пазачи под тази нова рамка на германското право след осъждането на Демянджук.[21] Историята за Холокоста се използва за налагането на все повече рестрикции върху свободата на словото. На 27 януари 2012 г. Моше Кантор, президентът на Европейския еврейски конгрес, изнася реч на Международния ден на паметта за Холокоста на церемония в Европейския парламент в Брюксел. Кантор отхвърля аргументите за свободата на словото в полза на това, което той нарича световен наплив на антисемитизма. Антисемитизмът „не е мнение—това е престъпление“, казва той. Кантор явно иска да криминализира всякаква реч, символи или жестове, които евреите смятат за антисемитски.[22] Успешна кампания по вменяване на вина в Германия След безусловната капитулация на Германия през май 1945 г., Съюзниците дават началото на една изключително успешна кампания, която да промие умовете на германците и която да ги накара да поемат вината за много от действията им преди и по време на Втората световна война. Неспиращата съюзническа кампания на негативна публичност пречи на обективното анализиране на участието на Германия във войната. Фактът, че Съюзниците налагат Втората световна война върху Германия е почти напълно заличен от обществения дискурс. На Фридрих Грим, реномиран германски авторитет на международното право, са му показани екземпляри на нови позиви, отпечатани на немски непосредствено след войната, които е следвало да бъдат разпространени от Съюзниците в цяла Германия. Описвайки немските военни престъпления, позивите са първата стъпка от превъзпитателната програма, предназначена за Германия. Тъй като войната е приключила, Грим предлага на един съюзнически офицер, че е време да се спре с клеветите. Съюзническият офицер обаче отвръща следното:[23] „Как ли пък не, та ние едва започваме. Ние ще продължим с тази зверствена пропаганда, ще я увеличим, докато никой повече няма да иска да чуе нито една добра дума за германците, докато каквато останала съпричастност другите държави все още таят към вас не бъде напълно заличена, и докато самите германци не станат толкова объркани, че да не знаят какви ги вършат!“ Германия е пропита с вина в резултат на съюзническата пропагандна кампания. Германската вина е толкова силна, че тя кара немското правителство да извършва огромни репарационни плащания и покорно да се извинява на Съюзниците, докато пренебрегва зверствата, извършени от Съюзниците срещу германския народ. Милиони немски изгнаници плащат репарации на хора, оцелели немските концентрационни лагери, въпреки че на самите тези изгнаници са им отнети земята и личните вещи, без да бъдат компенсирани за това. Германските ученици постоянно учат за престъпления, извършени от Националсоциалистическа Германия, без обаче да научават почти нищо за трагичните страдания на предците им.[24] Германските деца са научавани още от най-ранна детска възраст да възприемат Третия райх само и единствено като нещо лошо, грешно, престъпно и презрително. През пролетта на 2001 г. една германска телевизия интервюира Ана Рау, 17-годишната дъщеря на германския президент Йоханес Рау. По време на интервюто Ана Рау обсъжда какво се преподава в часовете по история:[25] „Относно това на какво ни учат в училище в часовете по история, мога само да отговоря с думата ‘националсоциализъм’. Нищо друго изглежда не е от значение. Всички свързано с Втората световна война започва наистина да ми лази по нервите. Все едни и същи неща. Започва се с Хитлер, след това се говори за Ане Франк, а в дните, когато трябва да сме на излет в гората, трябва вместо това непременно да гледаме ‘Списъкът на Шиндлер’. Всичко това продължава дори когато ходим на църква, където, вместо да научаваме религиозните ни задължения, продължава да ни се говори за ‘Холокоста’. Крайният резултат очевидно е, че повече не искаме да слушаме за тези неща. Това ни изтощава емоционално, което накрая води и до безразличие.“ Повечето хора са чували за националсоциалистическото горене на книги. То се случва на 10 май 1933 г., когато основно порнографска литература, считана за антигерманска, е публично изгорена. Малцина обаче осъзнават, че Съюзниците премахват и след това унищожават не по-малко от 34,645 заглавия на книги и брошури от германските библиотеки и книжарници, след като превземат Германия. Това са в пъти повече книги от онези, унищожени от Националсоциалистическа Германия. Дори и днес притежанието на книги, подлагащи под съмнение наратива за Холокоста, може да доведе до претърсване на дома и конфискация на инкриминиращата литература, със съпътстващи глоби и лишаване от свобода за притежателя на книгите.[26] Унищожението на огромен дял от немската литература е част от съюзническата превъзпитателна програма на Германия. Ханс Шмидт разказва за опита си със съюзническото отношение спрямо германците след Втората световна война:[27] „Що се касаеше до германския народ, победителите искаха само и единствено една податлива маса от обезверени, бедни, гладни, овчедушни и беззащитни тевтонци, за които единственият начин да оцелеят физически бе като задоволяват всяка една прищявка на победителите. Един все още горд германец биваше моментално (и винаги!) дамгосван като […] нацист; по-лошо и от престъпник. […] Все още помня много добре как непосредствено след капитулацията ни победителите се заеха да унищожат всички традиции и институции, представляващи Германия. Те извършиха това под фалшивата концепция, вместена под едни още по-фалшиви закони, ‚за освобождението на германския народ от милитаризма и националсоциализма‘. На абсолютно нито една организация, с изключение на Католическата църква, не й беше позволено да продължи да функционира: нито дори на Червения кръст, нито на която и да било друга благотворителна организация, на нито едно обществено или частно ръководство, на нито една банка, вестник или списание или радиостанция—и списъкът продължава. […] Лично за мен също така беше смущаващо да видя как добре познати традиционни публикации (вестници и списания) биваха насилствено затваряни, след което на хоризонта се появяваха нови фирми с нови имена. В допълнение на това всичко, което смятаме като част от историческата традиция на една нация, биваше умишлено унищожавано, заличавано или забранявано в Германия, обикновено под фасадата на предполагаема демилитаризация. Мемориали на наши паднали войници от отдавнашни войни изчезнаха, а паметниците на кайзери и крале бяха премахнати от пиедесталите им и разтопявани, като впоследствие честваните паметни дни започнаха да липсват в новите календари. Вместо това много от настоящите паметни дни на Бундесрепубликата са дни, в които германците трябва да демонстрират покорството си към победителите. Към днешна дата човек рядко може да попадне на мемориали на паднали герои от Първата и Втората световни войни на немска почва. Вместо това предатели, дезертьори и антигермански германци и други… са на почит. Когато германците искат да видят и да се възхитят на смяната на почетния караул на някакъв гроб на незнайния войник, или да отдадат почит на загиналите във войната, за тази цел те трябва да отидат до Париж, Лондон, Варшава, Москва или Вашингтон.“ Днес в Германия възхвалата на Третия райх под всякаква форма е противозаконна. Показването на свастика се смята за престъпление в Германия. Германските националсоциалисти, които са действали доблестно през Втората световна война, не могат да бъдат възхвалявани, като на много почтени германци гробовете им дори са осквернени.[28] На тялото на Рудолф Хес например му е забранено да остане погребано в избраното от него баварско градче Вунзидел. Хес, който на 17 август 1987 г. умира в затвора „Шпандау“, през 1940 г. предприема риска да отлети до Шотландия, за да преговаря за мир с Великобритания. Градчето Вунзидел се превръща в място на преклонение за хора, които искат да отдадат почит на Хес заради смелия му опит. На 20 юли 2011 г. гробът на Хес е отворен и останките му са ексхумирани и след това кремирани. Прахът му е разпръснат в морето, а надгробната му плоча, върху която е изписана епитафията „Поех риска“, е унищожена.[29] Очевидно има хора, които се надяват, че смелата постъпка на Хес да преговаря за мир с Великобритания ще бъде забравена. Има множество други случаи, в които гробовете на германски герои от войната са официално осквернени или унищожени. През лятото на 2003 г. останките на майор Валтер Новотни са премахнати от гробището на честта в Централното виенско гробище, където са били поместени непосредствено след като 24-годишният пилот се разбива със самолета си през ноември 1944 г. В една статия в изданието от 13 юли 2003 г. на британския в. „Sunday Telegraph“ се споменава как тленните останки на героя са били преместени от почетно място на гробищно землище за сиромаси.[30] Съюзническото обвинение за войнствеността на германския народ, оправдаващо подобно оскверняване, не съответства с фактите. В своята книга „Социални и културни динамики“ Питирим Сорокин показва, че от 12-ти век до 1925 г. процентът години, през които европейските сили са воювали, са следните: Испания, 67%; Полша и Литва, 58%; Гърция, 57%; Англия, 56%; Франция, 50%; Русия, 46%; Холандия, 44%; Австрия, 40%; Италия, 36%; и Германия, 28%. Сорокин стига до извода, че Германия има най-малкия дял години на воюване сред водещите европейски държави.[31] Германия все още под военна окупация На 20 юли 1945 г. американският президент Хари Труман се присъединява към генералите Дуайт Айзенхауер и Омар Брадли в официалната церемония по издигането на американското знаме над американския сектор в Берлин. Говорейки непринудено, Труман казва на американските войници следното:[32] „Ние не воюваме за завоевание. Няма нито едно парче земя или нито една финансова изгода, която да искаме от тази война.“ Възможно е към момента на изричането им президентът Труман да е вярвал в тези думи. И все пак, милиарди долари в злато, сребро, валута, безценни картини и произведения на изкуството са задигнати от Германия и откарани в Съединените щати. Не само това, но и германски патенти и търговски марки, готови схеми на немски технологични пробиви, както и тонове секретни документи са откраднати от Съюзниците. Стотици немски учени са накарани да емигрират в Съединените щати. Или, както една американска правителствена агенция признава, Операция „Кламер“ е първият случай в историята, в който завоевателите се опитват да изсмучат изобретателната сила на цяла една нация.[33] Съединените щати наистина предоставят финансова помощ на Германия посредством Плана „Маршал“: Въпреки това обаче подкрепата по Плана „Маршал“ в по-голямата си част представлява заем, който в последвалите години е изплатен изцяло с всичките му лихви. Според едно изчисление Съединените щати конфискуват 10 пъти повече германско държавно богатство от цялата себестойност на помощта по Плана „Маршал“.[34] Друг автор изчислява, че американците взимат от Германия поне 20 пъти повече от стойността, която германците получават по Плана „Маршал“.[35] В допълнение на това Съюзниците запазват контрола си над немското правителство. Малцина американци знаят, че между Германия и Съюзниците няма подписано никакво мирно споразумение за края на Втората световна война. Още от края на Втората световна война до днес германското правителство винаги е било васално правителство на Съединените щати. Германия също така все още продължава да бъде под военната окупация на Съединените щати. Десетки хиляди американски войници са разположени в Германия не толкова заради стратегическите нужди на НАТО, а защото влиятелни интереси искат да бъдат сигурни, че Германия няма да тръгне „да действа самостоятелно“. Американските войски ще продължат да стоят в Германия колкото време е необходимо, за да поддържат контрола над Германия.[36] Въпреки че Германия твърди, че е демокрация, в която волята на народа е от значение, реално няма никакъв шанс една истински независима партия да вземе властта чрез избирателен процес в Германия. Настоящата германска конституция, наложена върху Германия през 1949 г. от победните Съюзници, прави така, че една искрено патриотична партия, взимаща насериозно истинските интереси на германския народ, никога да не дойде на власт. Последвалите договори, наложени над Германия от Съюзниците, също така изискват Германия да приема дори и най-потресаващите окупационни закони като все още действащи. Дори и да иска, германското правителство не може да изгони американските войски.[37] Промиването на мозъци и превъзпитанието на германците вероятно няма да спре, докато и последният американски войник и агент на ЦРУ не си тръгне от немска земя. Те не са разположени в Германия, за да гарантират интересите на гражданите на Съединените щати или на Германия. Вместо това те са там, за да потискат свободата на изразяване относно важни теми в Германия. Крайната цел е унищожението на великата културна немска нация чрез фалшифицирането на историята и чрез умишленото отчуждаване на германците от тяхната идентичност в една контролирана псевдодемократична система.[38] Бележки: 1. Applebaum, Anne, Iron Curtain: The Crushing of Eastern Europe, New York: Doubleday, 2012, pp. 192-193. 2. Ibid. 3. Davies, Norman, No Simple Victory: World War II in Europe, 1939-1945, New York: Viking Penguin, 2007, p. 487. 4. Barnes, Harry Elmer, Barnes against the Blackout, Costa Mesa, Cal.: The Institute for Historical Review, 1991, pp. 11, 198. 5. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, p. 179. 6. Barnes, Harry Elmer, Barnes against the Blackout, Costa Mesa, Cal: The Institute for Historical Review, 1991, pp. 198-199. 7. Ibid., p. 254. 8. Ibid., p. 130. 9. Lowe, Keith, Savage Continent: Europe in the Aftermath of World War II, New York: St. Martin’s Press, 2012, p. 121. 10. Piper, Michael Collins, “Genocidal General Venerated with $120 Million Memorial,” The Barnes Review, Vol. XIX, No. 5, Sept. /Oct. 2013, pp. 58-59. 11. Faurisson, Robert, “The Detail,” The Journal of Historical Review, Vol. 17, No. 2, March/April 1998, p. 19. See http://www.ihr.org/jhr/v17/v17n2p19_Faurisson.html 12. Christophersen, Thies, “Reflections on Auschwitz and West German Justice,” The Journal of Historical Review, Vol. 6, No. 1, Spring 1985, p. 117. See http://www.ihr.org/jhr/v06/v06p117_Christophersen.html 13. Stäglich, Wilhelm, Auschwitz: A Judge Looks at the Evidence, Institute for Historical Review, 1990, pp. vii-viii, 292. 14. Ibid., p. viii. 15. Stäglich, Wilhelm, “Der Auschwitz Mythos: A Book and Its Fate in the German Federal Republic,” The Journal of Historical Review, Vol. 5, No. 1, Spring 1984, p. 65. See http://www.ihr.org/jhr/v05/v05p-47_Staglich.html 16. Thorn, Victor, The Holocaust Hoax Exposed: Debunking the 20th Century’s Biggest Lie, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2012, p. 2 of Foreword. 17. Speech at the 1992 11th International Revisionist Conference in Irvine, Cal., October 10-12. Quoted in Weintraub, Ben, The Holocaust Dogma of Judaism: Keystone of the New World Order, Robert L. Brock, Publisher, 1995, p. xiii. 18. Zündel, Ernst, Setting the Record Straight: Letters from Cell #7, Pigeon Forge, Tenn: Soaring Eagles Gallery, 2004, pp. 80-81. 19. Davies, Norman, No Simple Victory: World War II in Europe, 1939-1945, New York: Viking Penguin, 2006, p. 489. 20. The Dallas Morning News, May 7, 2013, p. 9A. 21. Ibid. 22. The Dallas Morning News, Jan. 28, 2014, p. 2A. 23. Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, p. 263. 24. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, pp. 175-177. 25. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 261-262. 26. Ibid., pp. 47-48. 27. Ibid., pp. 20-21. 28. Ibid., p. 261. 29. BBC News Europe, July 21, 2011. 30. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 268-269. 31. Sorokin, Pitirim, Social and Cultural Dynamics, New Brunswick, N.J.: Transaction Books, 1985, pp. 548, 558-559. 32. Beschloss, Michael R., The Conquerors: Roosevelt, Truman and the Destruction of Hitler’s Germany, 1941-1945, New York: Simon & Schuster, 2002, p. 257. 33. Goodrich, Thomas, Hellstorm: The Death of Nazi Germany 1944-1947, Sheridan, Colo.: Aberdeen Books, 2010, p. 282. 34. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 266-267. 35. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, p. 167. 36. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 6, 237. 37. Ibid., pp. 6-7. 38. Ibid., pp. 277, 310. Източник: https://codoh.com/library/document/all-that-for-this

Ретра и Аркона – две славянски светилища в Германия Една уникална статия от официалния печатен орган на Аненербе относно ранните изследвания и разкопки на древни славянски светилища в североизточна Германия, където е съществувал култът към бога на войната Святовид Този доклад за две разкопки, извършени от Шухард, показва как с една лопата задачата може да бъде изпълнена. Тук представяме разказа на автора, който за съжаление почина наскоро, без някакви съществени допълнения, като грешките са посочени в бележки. Славянското господство в североизточна Германия продължава от около VII до XII век. Преди това обаче, в продължение на 2000 години, тук са се заселвали великите свебски народи, а именно ломбардите и семноните, докато по на север, по бреговете на Балтийско море, се заселват вандалите, бургундите и готите. От р. Елба до покрайнините на Варшава техните следи са ясно отличими в надгробните могили, в лужишката керамика и, на места, във великолепните жилища. Когато основната част на тези германски народи окончателно се обръща на юг и населението на страната започва да оредява, славяните започват да се придвижват от изток. Но не като завоеватели, а постепенно и незабележимо, какъвто е и техният подход! Най-значителните паметници от този славянски период са кръглите валове, които се издигат на много места между реките Елба и Одер. Само в брандебургския регион има 400-500 от тях. Славянският произход на тези стенни валове е установен от Рудолф Вирхов. Тяхната значителност обаче остава спорна дълго време. В една книга от д-р Вербла (1887 г.), посветена на тези валове, всички те без изключение са наречени „светилища“. По време на ритуал, изпълняван от жрец на олтар в центъра на тези кръговидни валове, авторът настанява участниците в церемонията около стената, досущ като на римски амфитеатър. Това обяснение обаче е донякъде малко преувеличено, особено след като разкопките така и не успяват дори приблизително да разкрият местоположението на олтара, който несъмнено би следвало да е изграден от камъни. Подобни разкопки изискват много време и търпение и по правило дават много малко добри резултати за колекциите. Обикновено се намират само фрагменти. Тъй като всички съществуващи документи посочват местоположенията на храмовете, грешното определяне на тези кръговидни валове като места на храмове е разбираемо. В продължение на дълго време мненията са колебливи, докато Шухард накрая не успява да изясни поне основните въпроси. Той установява следното: 1. Обкръжаващата стена първоначално не е имала тази кръговидна, безобидна на вид форма, която има днес, а е представлявала истински военен вал, направен от дърво и глина върху каменна основа. Оттам следва и че съоръжението не е било светилище, а истинска крепост! 2. Във вътрешното пространство, в което се влиза само от една-единствена врата, има следи от домове, които винаги са били разположени край стената, оставяйки свободно пространство в центъра—крепостния двор. Следователно тези славянски кръговидни валове са очевидно останките от малки имоти, които са срещани в тази форма също така и сред германските народи от онова време в северозападна Германия и Холандия и които, под най-различни видоизменения, продължават да съществуват и през Средновековието! И все пак, във всички славянски легенди се споменава само две светилища: Ретра, която очевидно е била общо светилище за всички лютичи между реките Елба и Одер в продължение на много векове, и Аркона на острова Рюген, която поема каквото е останало от Ретра, след като става жертва на настъпващото от югозапад християнство. Ретра и Аркона са били свещени места, където властта не е била светската, а жреческа. Тя е пророкувала, решавала е въпроси на война и мир и винаги е получавала най-ценните трофеи след победоносна война! Реконструкция на храма Аркона Храмовете са подробно описани в древните извори. От там научаваме, че те са били огромни дървени постройки с огромни статуи на главния бог в центъра и релефни изображения на други богове по стените. В Аркона образът на Свентовит [или още Световит или Святовид] стои между четири стълба зад платнена завеса, краката му бивайки дълбоко вдълбани в земята. Богът е бил изобразен с четири глави, което е означавало, че той е можел да гледа и в четирите посоки. В Ретра главният бог е наричан Сварожич, като сина на Сварог, според традицията на русите, чието име все още е запазено в мекленбургските и силезийските думи „Swark“ или „Schwark“, което значи „гръмотевична буря“! В главния храм в Щетин, издигащ се на най-високата точка в града, е имало изображение на бога „Dreikopf“ („Триглав“). [Бележка на автора: В действителност „Swark“ е старосаксонска дума, срещана в поемата „Хелианд“; от нея произлиза също и „Biswerkan“, което значи „застилащ небесата“. Възможно е да има индоевропейска връзка със славянската „Сварожич“ („Suarosicy“).] Аркона винаги е било известно като древно култово място. Датският историк Саксо Граматик дава едно много точно описание на храма и неговото разрушаване, както и на целия култ към Свентовит, едновременно с това бивайки и свидетел на всичко това в обкръжението на великия Валдемар! Северният връх на остров Рюген, простиращ се на изток с малък триъгълен нос към морето, е отделен от материка чрез висок вал, чиято височина понастоящем е от 9 до 10 метра, представлявайки укрепление под формата на равнобедрен триъгълник с основа от 190 метра. Съпоставен с други славянски стенни укрепления, със средна височина не повече от 60-70 метра, тази дължина е наистина впечатляваща! Но не и в сравнение с други древни постройки. Старите укрепления на Семнон, така наречените „Römerschanze“ край Потсдам, представляват четириъгълници с дълбоки напречни линии, дълги 250 метра. Саксонските селища от времето на Карл Велики пък, като например Ересбург ам Димел и Хоензибург, имат дължина на страните по 1,000 и 750 метра, респективно. Благодарение на това живописно местонахождение Аркона привлича множество пътешественици. Дори древните историци често са копали тук и са се натъквали на славянски глинени фрагменти, дървени въглища и животински кости, които след това благоговейно са отнасяли у дома като „останки от велики жертвени фестивали“. Но как всъщност е изглеждало светилището по време на съществуването си, остава само да гадаем. Никой дори не е предполагал, че е възможно да бъдат намерени истински следи от всичко това! Все пак всичко това е било направено от дърво и би следвало отдавна да е изгнило до основи. Един нов доисторически метод обаче най-накрая слага край на това погрешно убеждение. В хода на разкопаванията на римско-германския пограничен вал, „Лимесът“ („Limes“), ние се научихме да разпознаваме достоверно следи от древни структури в горния подпочвен слой. Всеки един стълб и греда, вдълбани в почвата, оставят в нея кухина, която се запълва с рохкава черноземна почва, разлагаща се материя, която запазва яснотата си в по-светлия горен слой на почвата дори и след хилядолетия. Именно по този начин беше възможно да определим с достатъчна точност плана на крупните римски укрепления по реките Рейн (Neuß, Kanten) и Липе (Haltern, Oberaden), в това число и всичките им постройки. Взимайки в предвид тези резултати, през 1919 г. Шухард провежда като един вид прелюдия едно по-обстойно проучване на кръговидните стени в Риц в района на Арнсвалд, получавайки гореспоменатите резултати. Заедно със своя прекрасен приятел, вавилонския изследовател Роберт Колдевей и сина му, през 1921 г. той започва разкриването на известната Аркона. В доклада си до Пруската академия на науките той пише следното за настоящото състояние на Аркона: „Днес крепостта представлява триъгълник, чийто връх сочи на изток, а основата му на запад. Дължината на линията на основата е впечатляващите 190 метра. Ширината й от изток на запад пък е 125 метра. Източният връх представлява висока равна повърхност. От там теренът се спуска с 6,5 метра на запад към крепостния вал. Площта на крепостта се намира на 40 метра над нивото на Балтийско море. Срутените стени в източния край разкриват внушителни варовикови хребети в южната част. В северната част пък ръбът първоначално е по-малко стръмен, ставайки отвесен само в последните 15 метра. Днес тук все още тече изворът, споменат от Саксо, който е бил отново пробит с два кладенеца, предоставяйки вода на малката колония Аркона в периода на първите фарове. Днес предишният външен ров край западната страна на стената е едва различим. Въпреки това обаче по протежението на вътрешната част на стената има широка падина, какъвто е и случаят с повечето славянски крепости, от които е взиман част от материала за изграждането на стената.“ Именно в тази местност те се е наложило да работят с лопата. Скоро след това изследователите откриват културен слой, като накрая се оказва, че „широкият жилищен пояс откъм страната на крепостния вал е представлявал крепост“. Този културен слой, какъвто винаги е и случаят при подобни поселения, може да бъде разпознат по черния цвят на почвата. В този слой се съдържат фрагменти, животински кости и така наречените „глинобитни стени“ („Lehmstacken“), тоест части от стената, направени от печена глина, примесена със слама. От време на време се появяват и малки изделия от желязо, като например много прости връхчета на стрели. Но през цялото време на разкопките не е открита нито една следа от какъвто и да е скъпоценен метал. Това обаче е разбираемо: разрушителите са свършили „щателна работа“. Сега изниква сцена на къщите, в които вероятно са били настанени жреците, както и един временен гарнизон, понякога достигащ 300 човека. Отвъд тях е разположен широк площад, лишен от всякакъв културен слой. Това е бил площадът, на който са се събирали тълпи от хора по време на религиозни празници, и накрая самият храм, разпознаваем по своеобразните пътеки, достигащи 20 метра от север на юг и след това завиващи под прав ъгъл на изток от двете страни. Това е формирало основата на фасадата на храма и при по-обстойно разглеждане структурата му разкрива как на някои места тя е много дебела. Три или четири слоя кремъчни и гранитни камъни с размерите на юмрук са били разположени един върху друг, ширината на този слой достигайки два метра. В момента се извършват разкопки вътре в храма, за да се установи дали могат да бъдат намерени и четирите стълба около идола, за които говори Саксо. В действителност това е било така, и то под формата на фундаменти, подобни на онези, които видяхме за външните стени на храма. Каменните набивки образуват квадратни повърхности за стълбовете, със страни от 1,5 метра, които от своя страна образуват квадрат с дължина от 6,5 метра, намиращ се на същото разстояние от 1,5 метра от външните стени на храма. В тази вътрешна част, в тази Светая Светих, те са търсили следи от разположението на образа на Свентовит. Той също е открит, но не в центъра на площада, а по-близо до задната стена. Тук се е намирал огромен дървен идол на Свентовит, забит дълбоко в земята и затиснат с камъни, така че при разрушаването му, както съобщава Саксо, краката му над земята е трябвало да бъдат изсечени на парчета, в резултат на което огромната статуя пада, пробивайки задната стена. Днес тя би трябвало да е паднала в пропастта, тъй като продължаващото от година на година разрушаване на стръмния бряг вече е достигнало храма и задната стена вече е изчезнала. Затова отдавна е време да се проведе проучване. В момента поне може да бъде изготвен план на храма. Разкопките в Аркона очевидно отново е трябвало да бъдат запълнени, какъвто е и случаят при подобни ситуации, тъй като тук си нямаме работа с неподвижни стени и изкопаният материал бързо изветрява и бива отнасян от вятъра. Районът, където е бил разположен храмът, е бил отбелязан с колове, а една паметна плоча е била издигната на мястото на образа с надписа: „Тук е стоял Свентовит в своя храм!“. Така за първи път на немска земя са били положени основите на научна реконструкция на старославянски храм. И колко величествено това древно светилище трябва да е било! Храмът се е намирал на най-високата точка на крепостта. От там теренът постепенно преминава в крепостен вал. От която и да е точка вътре е можело да се види жрецът, който, след като приключи службата си, излиза от храма с голям божествен рог в ръката си, който го пълни с медовина, изпива я на един път, след което се обръща към хората, поучавайки ги, пророкувайки и вдъхновявайки ги! Жрец на Святовид, изобразен на свещен камък от Аркона (камъкът е запазен в стената на църквата на село Алтенкирхен на о. Рюген) През 1168 г. Аркона пада в ръцете на датските християни като последната славянска крепост в северна Германия. Нейното господство в този район продължава точно 100 години, наследено от велико древно светилище, съществувало на материка сред лютическите народи. И това е била Ретра, в земите на редарите [познати още и като ратари], в днешното Мекленбург-Щрелиц. Ретра, както Аркона по-късно, е бил центърът на жреческа власт със знаменит оракул, чието влияние се е разпростирало надълго и нашироко и е управлявало съдбите на народите. Той е бил храмът на войната за всички венеди, тоест всички славянски народи между реките Елба и Одер. Техните воински знамена са се съхранявали в Ретра. Именно от тук политическият живот на страната е бил направляван, откъдето са били решавани и въпросите на война и мир. Не веднъж тук са избухвали славянски въстания срещу германското владичество, като например през 783 г., когато Мстислав, князът на ободритите, тръгва да отмъщава на немците, или през 1066 г., когато архиепископският замък Микилинбург е бил взет и превзет, а самият архиепископ Йоан пленен, докаран в Ретра и принесен в жертва на бога на войната. Не, всички велики бунтове на панславянското племе започват именно с Ретра! Къде обаче се е намирала тази знаменита Ретра? Още през 1519 г. един професор от Университета в Росток започва да издирва това някога могъщо светилище, чието име дори не е било запазено в страната и чието местонахождение е било споменавано в народните легенди. Титмар Мерзебургски дава добро описание на външния вид на Ретра, но Адам Бременски дава лошо такова. Учените, както обикновено, се водят по разказвача Адам—и по този начин се отклоняват от пътя с 400 години! Титмар, който умира през 1017 г., е бил много опитен човек за времето си. Произхождайки от графския род фон Валбек ан дер Алер, още от детска възраст той е бил близо до славяните. Като епископ на Мерзебург, той би следвало да е особено осведомен относно мисионерските дейности по славянските земи. Като приятел на императора Хайнрих II, той взима участие в няколко военни похода срещу поляците, по време на които редарите се сражават редом до народите, които помагат на императора. В своето описание на един от тези походи, Титмар, разказвайки за поддръжниците сред славянските народи и техния култ, от време на време споменава за крепостта Ретра. „Ретра“, казва той, „в земите на редарите, там има трирог замък, който на изток граничи с езеро, а на запад е заобиколен от могъщ лес. От трите порти най-малката гледа на изток, към езерото“. Според Адам Бременски замъкът е бил заобиколен от вода от всички страни и е имало само един вход към него по дървен мост. В допълнение на това замъкът е имал и девет порти. В науката половинчатите мерки обаче носят само вреди. След като намери добър източник, човек трябва постепенно да черпи информация само от него и да отхвърля всичко останало. Докато повечето хора, водейки се по Адам Бременски, си представят Ретра като един остров, интерпретират „tricornis“ на Титмар като три точки по сушата и впоследствие напразно издирват древно светилище във всички езера в Мекленбург, Шухард стига до различна и, както накрая излиза, правилна интерпретация на описанието на Титмар: по времето на Титмар „Urbs“ е означавало укрепен замък, а не град или район. И когато Титмар говори за „трирог“ замък, заключава Шухард, „cornu“ не е значело нищо повече от висока кула над портата. Все пак „tricornis“ не означава „триъгълен“ нито на класически, нито на старолатински език. Триъгълникът е бил обозначаван с думата „triangulus“ и вероятно с думата „trigonus“. В този смисъл Плиний понякога използва термина „tricornis“ по отношение на бикове с три рога. Следователно Титмар, без да е лишен от проницателност, също си служи с този израз при обозначаването на „крепостта с три кули“, която от разстояние вероятно е изглеждала с „три рога“. "Трирогата Ретра" След като външният вид на старото светилище се изяснява на Шухард, както и факта, че замъкът е бил разположен нависоко и че е можело да бъде ясно видян отдалече, той разглежда всички места в Мекленбург, които според него са били подходящи за местоположението на замъка, накрая спирайки се на така наречения „Шлосберг“ в близост до Фелдберг. От по-близко разглеждане става ясно, че планината граничи с голямото Узеринско езеро на изток, докато на запад все още има досег с гориста ивица. Той също така открива, че горната плоска част на Шлосберг, значително превъзхождаща по размер всички други славянски поселения, е заобиколена от стенен пръстен, в който веднага може да се открият две врати: една от северната, а друга от по-тясната южна част. Той се е надявал да намери и трета врата по време на разкопките, особено след като сходството между комплекса и Аркона е безспорно. Шлосберг в близост до Фелдберг Шлосберг край Узеринското езеро През 1922 г. започват разкопките. По време на разкопките наистина е открита трета липсваща порта, удивително голяма по размер. Началото й започва в подножието на крепостното възвишение, продължавайки нагоре и достигайки вътрешността на крепостта. Портата е точно 20 метра висока и 4 до 4,5 метра широка. Тези размери са определени с голяма точност, тъй като фундаментът е бил съставен от големи камъчета и е останал непокътнат на височина до един метър. При разкопките на това място е имало копаене на черни, обгорели отломки с дебелина от по няколко метра, образували се в резултат на пожар в дървената кула над портата. Подобни черни отломки също така са открити и при двете други порти. Северната порта е била широка колкото западната, само че по-ниска с около 6-8 метра. Източната порта обаче дава изненадващи резултати. Тя е била висока само 5 метра и широка 1,45 метра. Именно за тази порта се отнасят следните думи на Титмар: „Tertia porta que minima est, orientem respicit et Tramitem ad mare iuxta positum monstrat!“ („Третата, най-малка, порта води на изток и сочи пътя към езерото в близост!“) Издирването на мястото на храма обаче се оказва по-малко успешно. Нищо не е открито и на южното възвишение, най-високата точка на комплекса, нито пък по северните равнинни части. В центъра на комплекса обаче, на една линия с голямата порта, най-накрая се натъкнахме на равна площадка, постлана с камъни. Може смело да се предположи, че храмът се е намирал именно на това място. В славянските поселения домовете са строени по валовете, оставяйки в средата свободно пространство, както вече беше упоменато. Такъв е и случаят при Шлосберг. В близост до източната и западната порти са открити хижи, две особено големи къщи. При всички случаи това са останките от жилищата и помещенията за стражи на жреците, като освен това е възможно и скъпоценните храмови съкровища, конкретно споменати от Саксо Граматик, да са били съхранявани там. Горната крепост, Акропола на Ретра, е била с дължина от 115 метра и широчина от 45 метра. Тя се е намирала на 36 метра над нивото на Узеринското езеро, само няколко метра по-ниско от възвишението на Аркона над Балтийско море. Целият интериор на светилището и поразителното му сходство с Аркона са особено впечатляващи, когато са погледнати от външния вал. Този впечатляващ вал е сравнително добре запазен. От страната с лице към рова на някои места все още може да се види каменна облицовка. На върха на вала там най-вероятно е стояла стена от дърво и глина, подобна на тази около Акропола. Външната стена също има три порти, горе-долу съответстващи на портите на вътрешната стена. Пространството между двете стени на комплекса Ретра съответства на празничния площад в Аркона, само че значително по-голямо. В Ретра е можело да се събират хиляди хора, като храмът е бил видим от всяка една точка. Ретра изчезва точно 100 години преди Аркона, както показват и разкопките. Преди това се е смятало, че Ретра пада през 1151 г. Откритите славянски фрагменти, чиято възраст може да бъде определена с почти същата точност като при монетите, датират едва до средата на XI век. По това време (1068 г.) епископ Бурхард Халберщатски, като предводител на младия Хайнрих IV, предприема голям поход срещу славянските земи, които стават врагове заради въстанието от около 1066 г., убийството на епископ Йоан и разрушаването на замъка му Микилинбург. Бурхард прониква до корена на злото и изгаря Ретра до основи. От светилището той взима велик свещен кон и го откарва обратно в Саксония начело на армията си като оскърбление към езическата вяра. Покоряването на Ретра е окончателно. От този момент нататък краищата на редарите и толенските славяни престават да бъдат част от земите на лютичите. Храмът, чието разрушаване според документите се случва около 1151 г., се е намирал по на север, на другия бряг на река Пене в Гюцков, в земята на цирципаните [славянско племе]. Ото Бамбергски, който през 1123/24 г. и 1128 г. провежда мисионерски пътувания до померанците и лютичите, вече не е знаел за Ретра или редарите, точно както те вече не са споменавани в разказите за кръстоносния поход на саксонците срещу славяните през 1147 г. През 1151 г. граф Адолф Холщайнски и ободритът Никлот, който разрушава Гюцков, а не Ретра, предприемат кръстоносни походи на север, между Пене и Прибалтика, сред пребиваващите там цирципани. Лопатата на археолога е разрешил тези древни исторически спорове. Създаденият от него образ на великите славянски светини не само е ясно възпроизведен пред нас, удивлявайки ни, но също така ни показва и пътя към по-нататъшното успешно проучване. Източник: „Ретра и Аркона, двете славянски светилища в Германия“ (Krueger Alb. G. ᛦ Rethra und Arkona, die beiden slawischen Heiligtümer in Deutschland), из „Германия: Ежемесечен журнал на германските проучвания за разбирането на немската същност“ (Germanien: Monatshefte für Germanenkunde zur Erkenntnis deutschen Wesens), официалния печатен орган на Аненербе под кураторството на Райхсфюрер-СС Хайнрих Химлер, септемврийско издание №9 от 1936 г

Настоящият текст е разговор между А. Х. и Карл Манерхайм, записан тайно във влак по време на визитата на А. Х. във Финландия на 4 юни 1942 г. по случай 75-ия рожден ден на финландския фелдмаршал. Без знанието на А. Х., първите 11 минути от разговора са записани тайно от звуковия инженер Тор Дамен, работещ за финландския радио оператор "Yleisradio", чиято задача е била да отразява официални рождени мероприятия. Това е и единственият записан разговор на А. Х. в тесен кръг, което го прави материал от изключително важна историческа стойност. Още по-интерсното в разговора обаче е самото му съдържание, като заключенията от него определено хвърлят допълнително светлина върху подготовката на СССР за пълномащабна война на европейския континент в продължение на години. ----------------------------------------------------------- Х.: Много сериозна заплаха, може би най-опасната, чийто мащаб можехме само да гадем. Самите ние не осъзнавахме колко тежко тази държава [СССР] беше въоръжена. М.: Не, не бяхме помислили за това. Х.: Не, нито аз. М.: Разбира се, дори и по време на Зимната война не бяхме помислили за това. Х.: Да. М.: И все пак, няма съмнение с какво реално разполагаха в наличност! Х.: Абсолютно, те разполагаха с най-огромния арсенал от оръжия, който човек можеше да си представи. Ако някой ми беше казал, че една държава можеше да започне да воюва с 35 хиляди танка, аз щях да му кажа, че е луд! М.: Тридесет и пет хиляди? Х.: Тридесет и пет хиляди танка. (Обаждане от друг глас): Тридесет и пет хиляди, да! Х.: В момента сме унищожили над 34 хиляди танка. Ако някой ми беше казал това... ако някой от генералите ми беше заявил, че която и да е страна е разполагала с 35 хиляди танка, щях да му отвърна: "Ти, драги ми господине, ти виждаш всичко двойно или десеторно. Ти си луд, на теб ти се привиждат призраци". Дори и това бих сметнал за възможно. По-рано Ви казах, че се натъкнахме на фабрики, едната от които например в Краматорск. Само до преди две години там имаше неколкостотин [танка]. Не знаехме нищо. Днес там има цял завод, в който на първите смени работят малко над 30,000 работници, а за денонощието малко над 60,000 - и това само в един завод за танкове! Гигантски завод! Маси от работници, които със сигурност са живеели като животни и които... (Обаждане от друг глас): В Донецка област? Х.: В Донецка област. М.: Като си помислиш, че те имаха близо 20 години... близо 25 години на разположение, за да се въоръжат... Х.: Това беше трудно за осъзнаване. М.: И всичко това само за въоръжение. Х.: Само за въоръжение. М.: Само за въоръжение. Х.: Само че, както вече бях казал на вашия президент [Ристо Рити], нямах никаква представа за това. Ако си имах представа, това щеше да се окаже дори още по-голяма трудност за мен, но така или иначе щях да взема решението [за започване на инвазия], тъй като нямаше друга възможност. Още през зимата на 1939/40 г. беше ясно, че войната беше започнала. Това беше единственият ми кошмар - но има и още! Защото една двуфронтова война щеше да бъде невъзможна, това щеше да ни пречупи. Днес e още по-ясно от тогава, че щеше да ни пречупи. Първоначалните ми намерения бяха още през есента на 1939 г. да започна кампанията си на запад, само че продължителното лошо време ни възпираше. Знаете, че цялото ни въоръжение беше предназначено конкретно за благоприятно време. То е много боеспособно, много добро, но за съжаление само за благоприятно време. Това ни стана ясно в хода на войната. Нашите оръжия естествено бяха направени за западни условия, като всички ние смятахме - което към този момент важеше... още от самото начало бяхме на мнение, че не можеше да се воюва през зимата. Като, разбира се, имахме и немски танкове, които не бяха пробвани, например за да бъдат подготвени за зимна война. Вместо това провеждахме изпитания, за да докажем, че беше невъзможно да се води война през зимата от начална точка [различна от тази на съветите]. През есента на 1939 г. бяхме постояно изправени пред този въпрос. Отчаяно исках да нападнем и бях твърдо убеден, че можехме да се справим с Франция за 6 седмици. Въпреки това обаче пред нас стоеше въпросът дали въобще можехме да предприемем някакъв ход, постоянно валеше. Освен това самият аз много добре познавам френската почва и дори и аз не можех да пренебрегвам мненията на много от генералите ми, че вероятно танковите ни войски нямаше да бъдат ефективни, че Луфтвафе нямаше да бъдат ефективни от пистите ни заради дъжда. Познавам Северна Франция. Знаете, че служих в Голямата война в продължение на четири години. И ето, че забавянето се случи. Ако бях елиминирал Франция още през 39-та, тогава световната история щеше да бъде друга. Трябваше обаче да чакам до 1940 г. и за съжаление не беше възможно преди май. Едва на 10 май времето за пръв път беше хубаво и затова на 10 май незабавно атакувах. На 8-ми издадох заповедта да атакуваме на 10-ти. Трябваше също така да извършим огромно прехвърляне на дивизиите ни от запад на изток. Първо окупацията - тогава това беше задачата ни - в Норвегия, като едновременно с това бяхме изправени - и днес това го казвам искрено - пред огромна беда, а именно слабостта на Италия. Първо заради ситуацията в Сверна Африка, второ заради ситуацията в Албания и Гърция, това беше една много голяма беда. Трябваше обаче да окажем помощ. Което за нас значеше, с един малък замах, първо разделянето на Луфтвафе, разделянето на танковите ни сили, докато в същото време подготвяхме танкова войска на изток. Трябваше на един път да изпратим цели две дивизии, като впоследствие беше добавена и трета, трябваше и постоянно да запълваме много тежки загуби там. Сраженията в пустинята бяха кървави. Всичко това обаче беше неизбежно. По това време бях разговарял с Молотов [съветския министър] и беше абсолютно сигурно, че Молотов си тръгна решен да започне война, а аз бях отхвърлил такъв вариант, като накрая го изпратих с решението да го забавя, макар и това да беше невъзможно. И това беше именно защото исканията на този човек в крайна сметка бяха с ясното намерение за господство над Европа. Още през есента на 1940 г. пред нас постоянно стоеше въпросът дали трябва да сложим край [на отношенията със СССР]. По това време бях предложил на финландското правителство да започне преговори, да спечели време и да забави нещата, тъй като винаги съм се опасявал, че Русия щеше внезапно да нападне Румъния и да завземе нефтените залежи, като ние нямаше да сме готови към края на есента на 1940 г. Ако Русия наистина беше превзела румънските нефтени залежи, тогава с Германия щеше да бъде свършено. В това отношение щяха да бъдат нужни само 60 руски дивизии. По това време нямахме никави големи бойни единици в Румъния. Едва наскоро румънското правителство се беше обърнало към нас, като това, с което разполагахме там, беше смехотворно. На тях им трябваше единствено и само да окупират петролните кладенци. Естествено, с нашите оръжия нямаше как да започна война през септември или октомври. Това беше изключено. Войсковото ни прехвърляне на изток пък все още не беше напреднало. Войските ни първо трябваше да се подсилят на запад. Най-напред трябваше да се погрижим за въоръжението си, понеже ние също понесохме загуби в Западната ни кампания. Щеше да бъде невъзможно да атакуваме преди пролетта на 1941 г. И ако през това време, през есента на 1940 г., руснаците бяха окупирали Румъния и бяха превзели нефтените й залежи, тогава щяхме да бъдем безпомощни през 1941 г. (Обаждане от друг глас): Без залежите... Х.: Германското ни производство беше огромно. И въпреки това нуждите на Луфтвафе, на танковите ни дивизии - те са наистина огромни. Това ниво на консумация е невъобразимо. Без включването на четирите до петте милиона тона румънско гориво, ние нямаше как да водим тази война и щяхме да останем на произвола на съдбата, което и беше най-голямата ми тревога. Затова и се стремях да удължа периода на преговори, докато не наберем достатъчно сили, за да можем да се противопоставим на тези изнудващи искания [от Москва], тъй като тези искания си бяха чисти изнудвания. Руснаците знаеха, че бяхаме с вързани ръце на запад. Те можеха наистина да изнудят от нас каквото си пожелаят. Едва когато Молотов ни беше посетил, едва тогава му казах директно, че исканията, техните многобройни искания, не бяха приемливи за нас. С това и внезапно беше сложен край на преговорите същата сутрин. Темите на разговор бяха четири. Една от темите, която беше свързана с Финландия, беше свободата им да се защитават от финландската заплаха, това ми каза той. Казах му: "Не ми казвай, че Финландия ви заплашва!". Той обаче каза: "Именно във Финландия те предприемат мерки срещу приятелите на Съветския съюз. Те биха предприели действия срещу обществото ни, срещу нас - те не спират да ни преследват, няма как една велика сила да бъде заплашвана от една малка страна". Казах му: "Финландия не представлява заплаха за вашето съществуване! Нали наистина не се опитвате да ми кажете, че..." М.: Това е смехотворно! Х.: "...че вашето съществуване е заплашено от Финландия?". На което той отвърна, че съществува морална заплаха срещу една велика сила и че това, което Финландия била правила, било морална заплаха за съществуването им. След което му казах, че нямаше как да приемем още една война в Прибалтика като странични наблюдатели. В отговор на това той ме попита какво мислим за положението ни в Румъния. Знаете, че им бяхме дали гаранции. Той искаше да знае дали и тези гаранции бяха насочени срещу Русия. Този път му казах: "Не мисля, че са насочени срещу вас, тъй като не мисля, че възнамерявате да нападнете Румъния. Вие винаги сте заявявали, че Бесарабия ви принадлежи, но никога не сте заявявали, че искате да нападнете Румъния!". Той ми отговори с "Да", но искаше конкретно да знае дали тези гаранции... Край на записа.

Кои са индогерманците (арийците)? – проф. Волфганг Шулц, 1935 г. Индийците и иранците, скитите (саките) в южна Русия, а после и прусите, летите и славяните принадлежат към източния клон на огромна група народи, чийто западен клон е съставен от елини, траки и фриги, италики, келти, германи. Всички те обикновено са назовавани колективно с условния термин „индогерманци“ заради техните двама най-отдалечени представители, а именно индийците и германите. Тези народи образуват едно цяло не само въз основа на езика, но също така и по отношение на расовия произход. Най-древното сведение за всеки един от тези народи сочи, че дори и по новите заселени места те като цяло запазват едни и същи расови черти—или поне сред горните прослойки на обществото. Идеалите на красотата, възпявани от най-древните поети сред тези народи, също съответстват на тези черти, като художниците нерядко изобразяват този тип външен вид в своите произведения чак до по-късните епохи. Индия, Иран, Армения, Мала Азия, Гърция, Италия, Испания и Британия са заселени от тези народи едва на по-късен етап. Италиките идват от другата страна на Алпите, елините—от север, а фригите—от другата страна на Босфора. Дори и по времето на Херодот само западната и южната част на Русия е принадлежала на скитите. В основата си миграциите на тези народи индикират разпространение от север на юг, от северозапад на югоизток. Най-древната, все още нераздробена територия на обитаване до разделението на отделни народи по всичко изглежда, че се е разпростирала по средната линия от Балтийско до Черно море. Това дава достатъчно основания за използването на термина „нордическа раса“, тъй като предците на индогерманците, олицетворяващи расата в най-чистата й, почти изключителна, форма, и вече притежаващи значителна и зряла култура, е напълно логично да произхождат от Северна Европа. И все пак, в процеса на тяхната експанзия, тези народи включват в своя генезис други, отдавна установени и вероятно расово и езиково много различни народи, в които те или са проникнали, или са ги подчинили на себе си. Това е и основният импулс при формирането на отделни народи. Още в ранните етапи тези народи са разделени на две групи—по езиков и по културен признак. В северозападната група думата „сто“ например звучи като „kentum“, а „кон“ като „ekwos“; в югоизточната група—съответстващите думи звучат като „satem“ и „aswas“, тоест ларингеалният преграден звук (k) се е превърнал в ларингеалния свистящ звук (ś). Това ни позволява да стигнем до заключението, че от езикова гледна точка югоизточната група възниква по-късно. В допълнение на това народите от северозападната група, пребиваващи в обширни горски райони, са били основно земеделски народи, водещи уседнал начин на живот, докато народите от югоизточната група, които се заселват в откритите степи, са били в по-голямата си част номадски скотовъдци и ездачи. Това разделение очевидно се обяснява с факта, че източната група, придвижваща се все по-надълбоко в източноевропейските равнини и степи, все повече е била принудена да се развива самостоятелно. Изначалният център на влияние не се намира в източната, езиково по-млада, група, а в западната, която сумира вече упадащите култури на други неолитни земеделски народи и която, използвайки наследството им, дава нов жизнен тласък, за да може впоследствие под формата на най-различни отделни народи—италики, елини, траки, фриги и отчасти илири—да проникне още по на юг и югоизток. Ролята на югоизточните индогерманци е също толкова значима в контекста на световната история. Подобно на индийците, иранците, кимерийците и скитите, те завладяват отживелите градски култури на Югоизтока и на Древния Изток и ги преобразуват в нещо ново, внасяйки в тях волята си. Всичко, което впоследствие идва до нас и което се разпространява по целия свят като късни влияния на Античността, в това число и на Изтока, преминава през преобразуващия и пречистващ дух на тези италики, елини, иранци, индийци и други народи, независимо как са били наричани, като и двата клона на индогерманските народи, източния и западния, в еднаква степен правят духовен и световно значим исторически принос за културното формиране на човечеството. И макар нордическата раса да не е създателят на буквално „всичката“ култура, всичко, което ни заобикаля днес като собствена култура става такава само благодарение на дълбокото влияние на нордическата раса и на индогерманските народи, определени от нея. […] Индийците и иранците споделят общото название „арийци“ (Arier). Така са наричали себе си древните благородни воини, което грубо означава „свързан по кръв, родственик“, в противовес на коренното население, които са били смятани за расово непълноценни. Индийците директно говорят за светла, „арийска кожа“, противопоставяйки я на тъмната кожа на хората с плоски носове, които са срещнати по тези земи. Иранците свързват понятието „арийски“ с благородния произход. Самото название „Иран“ произлиза от производната форма „Iran“ от „Arian“, което означава „земя на арийците“. Великият персийски цар Дарий нарича себе си „ариец от арийско семе“. Изображенията, на които той е представен със своите роднини и приближени, показват перси, мидийци и скити (саки) като хора от нордическата раса. Терминът „ариец“ също така се отнася и до мидийците и вероятно до близкородствените скити; освен това той може да бъде проследен и до техните потомци аланите, чието име, под друга лингвистична форма, също произлиза фонетично от „Arian“. И накрая, това име се среща и при онези, които са били изтласкани към Кавказ и които се считат за потомци на аланите на Изток—те все още наричат себе си „Ирон“, тоест „иранци“. Още от древни времена са се създавали собствени имена, първата част на които съдържа индикатор за арийския произход на носителя—например Ариарамна (Ariaramna), прадядо на Дарий, или Ариапейт (Ariapeithes), скитски цар, споменат от Херодот. Един от синовете на Дарий носи името Ариамен, което звучи съвсем близко до древното и почтено божество Аряман (Arjamann), споделяно от иранците и индийците, което, показателно, е било първоначално почитано като бог на брака. В Индия думата „Аряман“ също така е обозначение и за жениха, а в Иран—за член на рода. В допълнение на това божеството е било смятано за изкусен лечител и жрец-целител; сред индийците, дори и на по-късен етап, то е било възприемано като предводител на предците, като химните на Ригведа поетически възвишават пътя му до небесата. По този начин произходът на благородните родове произлиза от божественото царство на светлината. В този смисъл Дарий също назовава себе си като „ариец от арийско семе“. Все пак избраната от него дума за обозначение на „семе“ всъщност означава „есенцията на небесната светлина“; съгласно общоарийското схващане, семето е течна форма на въплъщението на небесния огън. Подобни представяния са били толкова могъщи, че от арийския и иранския Изток те са разпространени много векове по-късно и до родствени по произход народи—келтите и германите. При германите това се потвърждава от името Ариовист (Ariowistus), тоест „от арийско семе“, носено от вожда на свебите, които се сражават срещу Цезар, както и от името на гота Ариобинд (Arjobindus), тоест „обвързан с арийството“, от V век сл. н. е. И двете имена имат германско окончание и са образувани по такъв начин, че смисълът им да бъде напълно предаден и в първата част. И накрая, на руническия камък от Туне във Вингулмьорк, в югоизточна Норвегия на шведската граница, от VI век сл. н. е., се появява изразът: „най-арийският от наследниците“. И сега, хилядолетие и половина по-късно, народното движение в Германия отново взаимства от индийците израза „ариец“, като настъпва времето то най-накрая окончателно да се утвърди с това понятие. Източник: "Расовите и етническите основи на националсоциализма" ("Der rassische und völkische Grundgedanke des Nationalsozialismus") на проф. Волфганг Шулц (28 юни 1881 г. - 24 септември 1936 г.) от Мюнхенския университет, поместено в "Административната академия" ("Die Verwaltungs-Akademier"), наръчник за държавни служители, издаден през 1935 г.

Фелдмаршал Ервин Ромел: Гений, герой, мъченик… и предател? Автор: Джон Уеър Година: 2020 Ервин Ромел е смятан за един от най-добрите генерали на Втората световна война. Историкът Даниел Алън Бътлър пише следното за Ромел: „През 1940 г. във Франция, после в Северна Африка за още две години и накрая отново във Франция през 1944 г. в Нормандия той се доказва като майстор на бронетанковата война, превъзхождайки редица съюзнически генерали, които така и не успяват да го догонят и които са могли само и единствено да прибягват до численото превъзходство, за да го сломят.“[1] Тази статия няма да се съсредоточава върху военните постижения на Ромел, които така или иначе са обстойно разгледани в редица книги и публикации. Вместо това тази статия ще се съсредоточи върху взаимоотношенията между Ромел и Хитлер, върху въпроса дали Ромел е участвал в заговора за убийството на Хитлер, както и върху причината, поради която Ромел се самоубива чрез отрова. Отношенията между Ромел и Хитлер Хитлер за първи път научава за военната компетентност на Ромел, когато прочита книгата му „Пехотата в настъпление“. Тази книга, издадена през лятото на 1937 г., съдържа спомените на Ромел от службата му през Първата световна война. Книгата на Ромел е отпечатвана в няколко издания и се продава изключително добре, докарвайки на Ромел изненадващо големи парични суми.[2] Отначало отношенията между Хитлер и Ромел не са белязани от същото презрение, което Хитлер демонстрира към другите си генерали. Между двамата има другарско чувство, което не остава незабелязано от останалата част от антуража на Хитлер. Хитлер повишава Ромел в генерал и после му връчва командването на 7-ма танкова дивизия през февруари 1940 г. През март 1941 г. Хитлер лично награждава Ромел с ордена Рицарски железен кръст с дъбови листа в знак на признание за изключителните му заслуги като военачалник на 7-ма танкова дивизия.[3] Впоследствие Хитлер изпраща Ромел в Северна Африка, където да поведе немските сили срещу британските. Скоро след това силите на Ромел взимат контрола над Тобрук в Либия от британците. Тази победа е особено важна, тъй като броят войници, пленени при Тобрук, се оказва вторият най-голям разгром на британските сили по време на войната. В знак на уважение Хитлер повишава Ромел във фелдмаршал. На възраст от 49 години Ромел става най-младият фелдмаршал в Германската армия, както и един от най-младите такива в немската военна история.[4] По-късно, на 5 ноември 1943 г., Хитлер се среща с Ромел и му възлага задачата да отбранява Германия от съюзническата инвазия на запад. Хитлер акцентира върху задачата и важността й за Германия, казвайки, че това ще бъде решителният момент във войната, който трябва да се обърне в полза на Германия. Ромел остава изключително зареден от тази среща с Хитлер. След като Ромел се връща в Италия, за да връчи командването си, той пише следното относно Хитлер:[5] „Само каква сила излъчва! И каква вяра и увереност вдъхва у хората си!“ И все пак, след успешния съюзнически десант на запад, Ромел влиза в големи пререкания с Хитлер. Към края на юни 1944 г. Ромел вече е знаел, че Германия се е озовала в безнадеждна военна ситуация, искайки от Хитлер да преговаря за мир със Западните Съюзници. Когато Ромел се опитва да обсъди цялостната политическа ситуация на една военна конференция, Хитлер рязко го прекъсва и казва: „Твоята работа е да се занимаваш с военните си дела и с нищо друго.“ Когато Ромел отново се опитва да повдигне въпроса, Хитлер моли Ромел да напусне стаята.[6] На 15 юли 1944 г. Ромел се разписва на един мрачен безкомпромисен доклад, който описва безнадеждната ситуация на Германия на запад. В този доклад Ромел и други подписали се съобщават на Хитлер, че войната не може да бъде спечелена по военен път, молейки Хитлер да стигне до някакви заключения. Ромел споделя на един немски полковник, че единственото нещо, което в момента е от значение, е британците и американците да стигнат до Берлин преди руснаците.[7] На 17 юли 1944 г. Ромел е тежко ранен, когато колата, в която се вози, катастрофира след обстрел от съюзнически самолети. Ромел е изхвърлен от колата и претърпява смазващ удар в лявото слепоочие и скула, причинявайки четворна фрактура на черепа. Ромел никога повече няма да види битка на бойното поле.[8] В търсене на преговори за капитулация През май 1943 г. Хитлер признава пред Ромел, че има малка вероятност Германия да спечели войната, както и че първоначално той никога не е искал да води война със Запада. Но тъй като не е било възможно да се постигне мир с управляващите на Запад, Хитлер е бил решен да воюва до самия край. За разлика от него обаче Ромел се надява, че е възможно да се договори мир със Запада.[9] Това и се оказва основната причина за техния конфликт. Хитлер обаче вероятно е бил прав, че воденето на преговори за капитулация със Западните Съюзници е било невъзможно. Дори лидери на Германската съпротива откриват, че съюзническата политика за безусловна капитулация не би се променила, дори и Хитлер да беше мъртъв. На 18 юли 1944 г. германския конспиратор Ото Йон се връща от безрезултатни преговори със съюзнически представители в Мадрид и информира съзаклятниците си, че безусловната капитулация ще продължи да бъде изисквана от тях дори и да успеят да убият Хитлер. Д-р Ойген Герстенмайер, бивш съзаклятник и президент на Западногерманския парламент след войната, казва следното в едно интервю от 1975 г.:[10] „Това, което ние от Германската съпротива не искахме да прозрем по време на войната, го научихме в пълна степен след това; а именно, че тази война като цяло не се е водила срещу Хитлер, а срещу Германия.“ Мирното разрешаване на войната става невъзможно след обявяването на съюзническата политика за безусловна капитулация на пресконференция в Казабланка на 23 януари 1943 г. Съюзническата политика за безусловна капитулация гарантира, че войната ще се води до самия й край. Мориц Ханки, опитен британски държавник, обобщава ефекта от политиката за безусловна капитулация по следния начин:[11] „Тя ожесточава войната, прави неизбежна борбата до края, затваря вратата към възможността и двете страни да предложат условията си или да започнат да преговарят, вдъхна у немците и японците куража на отчаянието, подсили позицията на Хитлер като ‚единствената надежда‘ на Германия, подпомогна пропагандата на Гьобелс и направи неминуем десанта в Нормандия и последвалото изключително изтощаващо и унищожително настъпление през Северна Франция, Белгия, Люксембург, Холандия и Германия. Удължаването на войната позволи на Сталин да окупира цяла Източна Европа, да вдигне желязната завеса и по този начин да осъществи с един замах огромните си начинания на отдавна зададените му цели срещу т.нар. капитализъм, към който той приравнява и социалната демокрация… Не само вражеските държави, но и почти всички държави са изцедени до кръв от тази политика, която оставя всички нас, с изключение на Съединените американски щати, в едно състояние на бедност и окаяност. За съжаление тези политики, в такъв разрез с духа на Проповедта на планината, не успяват също така и да подсилят моралната позиция на Съюзниците.“ По този начин надеждата на Ромел за приключване на войната на запад чрез примирие, докато на изток съветските настъпления биват възпирани, се оказва нереалистична. Всъщност, Западните Съюзници дори умишлено позволяват на Съветския съюз да превземе Берлин и голяма част от Германия. На р. Елба Айзенхауер нарежда на американските войски да спрат, по този начин връчвайки Централна Германия и голяма част от Европа като подарък на Съветския съюз. Един американски щабен офицер огорчено коментира:[12] „Нямаше германска сила, която да ни спре. Единственото нещо, което стоеше между Девета армия и Берлин, беше Айзенхауер.“ Ромел е въвлечен Историците като цяло са единодушни, че Ромел не е бил част от заговора за опита за убийство на Хитлер на 20 юли 1944 г.[13] Въпреки това обаче, скоро след това Ромел е въвлечен в заговора. Ген. Карл-Хайнрих фон Щюлпнагел, към когото Ромел винаги е таял топли чувства, е призован от ген. Вилхелм Кайтел в Берлин ден след неуспешния атентат срещу Хитлер. Щюлпнагел, който е участвал в заговора, прави опит за самоубийство, но се проваля. В последвалото му умопомрачение Щюлпнагел е чут да изговаря името на Ромел. На 29 август 1944 г. Щюлпнагел е осъден на смърт от Народния съд и обесен.[14] Подполковник Сезар фон Хафекер обаче дава много по-компрометиращи показания. По време на разпита му от Гестапо Хафекер обвинява двама фелдмаршали за опита за покушение—а именно Ромел и ген. Ханс фон Клуге. Клуге се самоубива, като поглъща цианид, вместо да бъде изправен пред съд в Германия. Хафекер накрая се подписва на дълго показание, в което се твърди, че Ромел гарантира активната си подкрепа за съзаклятниците, ако покушението се окаже успешно. Хафекер твърди, че Ромел е казал следното:[15] „Кажи на господата си в Берлин, че когато настъпи моментът те могат да разчитат на мен.“ От Гестапо също така подлагат на разпит и новия главен началник на разузнаването полк. Георг Хансен. Хансен признава, че на 16 юли 1944 г. Клаус фон Щауфенберг, убиецът, и Хафекер са казали на съзаклятниците си, че според Клуге и Ромел Западният фронт е щял да падне в рамките на две седмици. По-късно Хансен е осъден и екзекутиран.[16] Показанията на близкия приятел и съмишленик на Ромел ген. Ханс Шпайдел също се оказват изключително въвличащи за Ромел. Хитлер правилно е бил убеден във вината на Шпайдел, но превъзхождащият ум на Шпайдел го спасява отново и отново. След като от Гестапо приключват с разпитите на Шпайдел, военният Съд на честта е свикан специално, за да чуе доказателствата срещу Шпайдел. В писмената клетва на генерал-лейтенант Хайнрих Кирххайм от прослушването присъства следното обръщение на началника на Гестапо Ернст Калтенбрунер:[17] „По време на разпитите Шпайдел признава, че той е бил уведомен за заговора за покушение от пратеник на Щюлпнагел, но Шпайдел твърди, че той надлежно е докладвал това на прекия му началник фелдмаршал Ромел, казвайки, че той не е виновен, ако фелдмаршалът не е предал предупреждението му. Всъщност—според думите на Шпайдел—той не е осъзнавал, че Ромел не е съобщил за предупреждението.“ Случаят срещу Шпайдел сериозно уличава Ромел в заговора. Когато Кайтел обявява, че „Фюрерът смята, че не може да има никакво съмнение за вината на Шпайдел“, Кирххайм посочва, че доказателствената тежест лежи върху съда. В крайна сметка съдът оправдава Шпайдел по обвиненията за заговор. Усилията по обвиняването на Ромел обаче се засилват.[18] Ойген Майер, местният партиен шеф, също посещава Ромел в дома му и му споделя, че висшестоящият есесовски офицер в Улм е бил чут да говори открито, че Ромел вече не е вярвал в окончателната победа на Германия. Ромел потвърждава, че е невъзможно да се постигне германска победа. Ромел казва следното за Хитлер: „Този проклет глупак! На него въобще не може да му се има вяра! Откакто се видях с Фюрера през ноември 1942 г., започнах да осъзнавам, че умствените му способности са намалели рязко.“ Без Ромел да предполага, Майер предава думите му на своя началник Мартин Борман, който е и личният секретар на Хитлер.[19] Смъртта на Ромел Ромел изпада в немилост в очите на Хитлер след успешната Съюзническа инвазия на запад. Хитлер казва следното за Ромел:[20] „Той се опита да намери друг изход, различен от военния. Знаете, че по едно време той също така предричаше и неминуемото падане в Италия; това обаче все още не е станало. Събитията го опровергаха в това отношение и оправдаха решението ми да оставя фелдмаршал Кеселринг като командващ. […] За мен Ромел е, в рамките на разумното, един изключително смел и също така изкусен командир. Но и не го смятам за издръжлив, като всички споделят това виждане.“ Изказването на Хитлер говори за разочарование от Ромел, но не и за убеденост в предателство. И все пак, мнението на Хитлер за Ромел се променя, когато горепосочените компрометиращи доклади срещу Ромел стигат до него.[21] Ромел няма никаква представа за всичките тези свидетелски показания срещу него. Всъщност, Ромел дори се надява за ново назначение като командир на изток. Когато синът на Ромел, Манфред, го пита дали би приел такова назначение, Ромел му отвръща:[22] „Мило мое момче, нашият враг на изток е толкова ужасяващ, че всичко друго е от маловажно значение на фона на това. Ако той [Сталин] успее да превземе Европа, дори и само за малко, това ще бъде краят на всичко, заради което животът си е струвало да се живее. Разбира се, че бих отишъл.“ За съжаление обаче Ромел така и не получава възможността да командва на изток. На 14 октомври 1944 г. ген. Вилхелм Бургдорф и ген. Ернст Майзел посещават Ромел в дома му. Веднага щом вратите са затворени, Бургдорф започва право по същество: Ромел е обвинен за съучастие в опита за убийство на Хитлер. Бургдорф показва на Ромел копия от разпитите на Щюлпнагел, Хафекер и Шпайдел. В писмо от Хитлер се предоставят две възможности на Ромел: 1) Ако Ромел се смята за невинен спрямо обвиненията срещу него, тогава той трябва да докладва на Хитлер на място в Берлин, или 2) Ромел може да отнеме живота си, като погълне бързо действаща отрова, донесена от Бургдорф конкретно за тази цел.[23] Бургдорф казва на Ромел, че неговата измяна никога няма да бъде разкрита пред обществото, ако той погълне отровата. Вместо това официална история ще бъде, че Ромел е умрял от усложнения от раните си. Ромел ще получи погребение с почести, неговата жена Лусия ще получава пълната пенсия на вдовица на фелдмаршал и семейството му или членове на домакинството му няма да стават обект на никакви ответни мерки.[24] След като прекарва близо час с Бургдорф и Майзел, Ромел моли да бъде извинен, за да разговаря с жена си. Ромел казва:[25] „След петнадесетина минути аз ще бъда мъртъв. Обвинен съм като съучастник в опита за убийство на Хитлер. […] Казват, че фон Щюлпнагел, Шпайдел и фон Хафекер са ме посочили като виновен. Това е обичайният номер. Казах им, че не вярвам на това и че не може да е истина, но Фюрерът вече ми даде да избирам между отровата и Народния съд. Отровата е при тях; казват, че действието би отнело само три секунди.“ След като отхвърля съвета на Лусия да се бори, Ромел повтаря на Манфред това, което той току-що е казал на майката на момчето, както и че Манфред е следвало да не казва нито дума за това споразумение. Ромел сяда на задната седалка на колата, която вече го е чакала. В продължение на близо пет минути колата слиза надолу по пътя, след което по сигнал на Бургдорф се отбива и спира. Ромел поглъща отровата, впоследствие бивайки обявен за мъртъв от лекар в Улм.[26] Заключение На 18 октомври 1944 г. Ервин Ромел е погребан с почести, както му е обещано. Лусия получава пълната си пенсия; цялото й домакинство не е притеснявано по никакъв начин от немските власти; измислицата, че Ромел умира от раните си пък е внимателно поддържана. Интегритетът на паметта и наследството на Ромел остава непокътнат за германския народ.[27] Ромел е единственият германски фелдмаршал, който е уважаван от всички Западни Съюзници и на когото мнозина британски и американски старши офицери открито се възхищават. Ханс Шпайдел успешно изтъква ролята си като началник-щаб под ръководството на Ромел, за да се издигне в кариерата в следвоенна Германия. През 1955 г. Шпайдел е назначен като генерал-лейтенант в Западна Германия и две години по-късно получава поста главнокомандващ на сухопътните войски на НАТО в Централна Европа.[28] Възможността Шпайдел да е излъгал за участието на Ромел в заговора срещу Хитлер, както и че показанията на Шпайдел допринасят за преждевременната смърт на Ромел, изглежда не притесняват военните лидери на НАТО. Войниците на Ромел масово му се възхищават, като той винаги е действал по начин, който според него да бъде в интересите на Германия. Дейвид Ървинг пише следното:[29] „Можем да запомним гения на Ромел за неочакваното, за неговите технически заложби, [както и] за неговите новаторски тактически прийоми. Бойните войски не са глупави; те могат да отсяват шарлатаните от великите пълководци. Без изключение, войските на Ромел—от която и да е националност—са го обожавали.“ Бележки: 1. Butler, Daniel Allen, Field Marshal: The Life and Death of Erwin Rommel, Philadelphia, Pa.: Casemate: 2015, p. 9. 2. Ibid., p. 133. 3. Ibid., pp. 150-151, 193. 4. Ibid., p. 337. 5. Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, p. 313. 6. Ibid., pp. 396-399. 7. Ibid., pp. 412-414. 8. Marshall, Charles F., Discovering the Rommel Murder: The Life and Death of the Desert Fox, Mechanicsburg, Pa.: Stackpole Books, 1994, pp. 147-148. 9. Ibid., pp. 235-236. 10. Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, p. 257. 11. Hankey, Maurice Pascal Alers, Politics, Trials and Errors, Chicago: Regnery, 1950, pp. 125-126. 12. Lucas, James, Last Days of the Reich—The Collapse of Nazi Germany, May 1945, London: Arms and Armour Press, 1986, p. 196. 13. Butler, Daniel Allen, Field Marshal: The Life and Death of Erwin Rommel, Philadelphia, Pa.: 2015, pp. 518-519, 536; Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, pp. 406, 426; Marshall, Charles F., Discovering the Rommel Murder: The Life and Death of the Desert Fox, Mechanicsburg, Pa.: Stackpole Books, 1994, p. 225. 14. Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, pp. 428-429, 432. 15. Ibid., pp. 429-432, 440, 442. 16. https://en.wikipedia.org/wiki/Georg_Hansen. 17. Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, p. 437. 18. Ibid., pp. 437-438. 19. Butler, Daniel Allen, Field Marshal: The Life and Death of Erwin Rommel, Philadelphia, Pa.: Casemate: 2015, pp. 536-537. 20. Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, pp. 430-431. 21. Ibid., p. 431. 22. Butler, Daniel Allen, Field Marshal: The Life and Death of Erwin Rommel, Philadelphia, Pa.: 2015, p. 540. 23. Ibid., pp. 539-540. 24. Ibid., p. 541. 25. Ibid. 26. Ibid., pp. 541-543. 27. Ibid., pp. 545-546. 28. Ibid., pp. 509-510. 29. Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, p. 454. Източник: https://codoh.com/library/document/field-marshal-erwin-rommel-genius-hero-martyr-and

Хайде сега прочети целия текст наново и разгледай бележките към него и тогава се опитай да приведеш някаква конкретна аргументация, която не се основава на манипулативни изкривявания. Не е вярно, че украинското население си е сътрудничело масово с германците, тъй като общият брой украински доброволци, които се сражават на страната на Германия за целия период от войната, е не повече от 150-200 хиляди човека, в сравнение с милионите украински партизани, или т.нар. борци от съпротивата. Зеленски, Трюдо и Хунка какво общо имат с настоящата тема? Относно "милионите убити" съветски цивилни, личи си, че знанията ти за ВСВ са чисто повърхностни и базирани на стандартните мейнстрийм опорни точки, без да си даваш труда да четеш независими и алтернативни източници и исторически извори, които удобно биват замитани под масата от съображения за политическа коректност. А и нека не забравяме, че с течение на годините съветската следвоенна пропаганда на няколко пъти увеличава броя на загиналите цивилни и военни, като първоначално те уж бяха 22 милиона, после 24 милиона и сега 27 милиона. Също така тези жертви, за които говориш, са били основно съветски военнопленници, които поради хранителния недостиг на германците и най-вече поради отказа на сатрапа Сталин да си сътрудничи с Червения кръст масово погиват в лагерите през първите 1-2 години на Операция "Барбароса" от глад и болести. Това така или иначе няма да промени факта, че в крайна сметка самите болшевики/комунисти убиват много повече съветски граждани през комунистическия период, отколкото немците, извършвайки поголовни репресии над местните народи и заличавайки всякакви религиозни и общочовешки норми и традиции - терор, чиито последици продължават да се изразяват в социо-културния и икономически упадък на страните от бившия соцлагер. Ясно е, че си трол, който няма какво смислено да каже по темата, затова и това вероятно ще ми бъде последния отговор към теб. Вече прекалено ценно внимание ти отделих, че да продължавам да си губя времето с хора като теб. А ти знаеш ли какво означава думата "директива" и наясно ли си с историческия контекст на думата "пропаганда" през годините? Имаш в предвид изселването на поляци, финландци, латвийци, естонци, румънци и т.н. от страна на съветите в периода 1939-41 г.? Би ли посочил къде в текста го прочете това? Въпросът ми естествено е риторичен, защото никъде в гореупоменатите директиви такова нещо не се споменава. Ти не само си трол, но и доста жалък такъв. Аз много добре разбирам какво пише в директивата, но ти явно си нямаш никаква представа какви глупости плямпаш. Ако си мислиш, че можеш да подведеш някой тук със своите манипулативни изказвания, при условие че всички тук виждаме плеядата ти от лъжливи доводи, доста си се объркал.

В самия текст авторът е посочил източниците си в бележките, ама кой да чете. Понеже не съм се занимавал да търся дали в Бундесархива има качени дигитализирани копия на точно тези документи (понеже не всички документи са качени в дигиталната база данни), ще публикувам две подобни директиви, които смятам, че са релевантни за настоящата дискусия: Директива на Главното командване на Вермахта (Oberkommando der Wehrmacht) за отношението спрямо украинското население, изготвена на 18 октомври 1941 г. по разпореждане на А. Х. и съгласувана с райхсминистъра на Окупираните източни територии Алфред Розенберг 1) Фюрерът си запазва правото на бъдещото държавно-политическо устройство на територии с украинско население. Принципно подобни въпроси не подлежат на разглеждане от военни длъжностни лица. На оплаквания от украинска страна относно прехвърлянето на отделни области на Украйна под администрацията на генерал-губернатора [на Полша] и на Румъния или други подобни жалби следва да се отговори с факта, че Украйна беше спасена с германска кръв и че следователно Германия си запазва правото да се разпорежда с нейните територии в съответствие с общополитическите изисквания. 2) При необходимост все още се допуска участието на отговарящи на условията украинци в администрацията на държавно, общинско и областно ниво съгласно принципа на Съвета на настоятелите [Vertrauensräte]. На най-висша административна инстанция отделни благонадеждни украинци могат да бъдат привлечени само за консултативни цели; без установяването на каквито и да е връзки или задължения от политическо естество. 3) Крайната икономическа цел е естественото преобразуване на Украйна в житницата на Европа. По същия начин обаче цялото източно пространство в бъдеще следва да се превърне в основния пазар за западноевропейската индустрия, търгувайки с нея със селскостопански продукти и суровини. Затова е необходимо да развиваме селското стопанство и добива на суровини с всички сили. 4) В съответсвие с тази цел отношението спрямо украинското население трябва да бъде дружелюбно в случай на ответно сътрудничество; особено в сферата на германското селско стопанство. Въпреки това обаче широко разпространеното германско желание да придаваме на други народи своите ценности, обичаи, нрави - дори и най-малките детайли от ежедневието ни - и по този начин [да им предаваме] нашия начин на живот, трябва да бъде възспирано с решителност. Използването на украинския език не трябва да се ограничава както в устна, така и в писмена форма. [Разпространението на] украинската преса се допуска в ограничени количества и под надеждна цензура. Няма никакви възражения по отношение на въвеждането на начално образование. 5) Украинската автокефална църква, както и други религиозни институции, са разрешени, стига да не се занимават с политическа дейност. Въпреки това обаче необходимо е да се предотврати превръщането на религиозни места, принадлежащи на всякакви други предишни религии, в места за поклонение и, следователно, в средища на автономни движения. Църковни представители от други държави трябва да бъдат експулсирани от територии под юрисдикцията на германското ръководство. 6) Участието на военнослужещи от Вермахта в честването на украински национални празници трябва да се ограничава до изключителни случаи, свързани с прякото [изпълнение] на окупационната [политика] на немските войски. При всички случаи организирането на подобни мероприятия от страна на германския административен апарат трябва да се избягва. Източници: Центральный архив Министерства обороны Российской Федерации (ЦАМО РФ), ф 500, оп 12450, д 103, к 10, стр 2 - 3 Bundesarchiv RH 22/171, seite 379 - 380 Забележка: В първия документален източник текстът на директивата е прекъснат при четвъртия параграф, затова са използвани и копия от Бундесархива (Германските федерални архиви). ---------------------------------------------------------------------------------- Секретна директива от 15 февруари 1943 г., изготвена от д-р Йозеф Гьобелс по инструкции на А. Х., до всички райхслайтери, гаулайтери и ръководители на областните отдели за пропаганда "Обръщение до европейските народи. В своето обръщение по повод 30 януари 1943 г., Фюрерът директно подчертава значението на националсоциалистическата борба в миналото, настоящето и бъдещето не само за Германия, но и за цяла Европа: 'Само днес... ние напълно осъзнаваме какво би станало с Германия и с цяла Европа, ако на 30 януари 1933 г. Провидението, посредством ръката на райхспрезидента и генералфелдмаршал фон Хинденбург, не беше предало властта на националсоциализма. Какво би станало с германския народ и с Европа, ако на 22 юни 1941 г., в последната минута, новият германски Вермахт не беше защитил континента със своя щит? Кой ще повярва, че смехотворните гаранции и други подобни безполезни хартиени декларации на англосаксонските държавници биха спасили света от нападение на една държава, която, както американските кореспонденти в момента преспокойно пишат, в продължение на двадесет години е имала една-единствена цел... а именно да нападне Европа и да унищожи културата й? И сега има само две алтернативи: или Германия, германският Вермахт, нашите съюзници и, следователно, Европа ще спечелят, или от Изток централноазиатската болшевишка вълна ще връхлети върху най-стария културен континент, унищожавайки и изтребвайки всико по пътя си, точно както вече се бе случило в самата Русия.' От това произтичат и следните ясни изисквания, които трябва да се взимат в предвид в речи, статии и други публикации, касаещи отношението спрямо европейските народи, живеещи извън пределите на Германия, включително и източните народи, както и плановете на Райха на Изток: 1. За постигане на победата трябва да бъдат мобилизирани не само всички налични и намиращи се под наше разположение сили на германския народ, но също така и силите на народите, които населяват онези страни, окупирани или подчинени от нас в хода на войната. Всички сили на Европейския континент и следователно--и най-вече--на източните народи трябва да бъдат използвани в борбата срещу еврейския болшевизъм. 2. Следователно всичката пропагандна дейност на НСДАП и на националсоциалистическата държава трябва да бъде насочена към разясняването не само на германския народ, но и на останалите европейски народи, включитено и народите от окупираните източни територии и страните, все още намиращи се под болшевишка власт, че победата на Адолф Хитлер и немските оръжия е в техен фундаментален интерес. 3. Поставената задача не допуска тези хора, особено хората от Изток, да бъдат пряко или косвено унижавани и тяхното изконно достойнство оскърбявано, особено в публични изказвания или в печата. Ние не бива да наричаме тези хора, които представляват източните народи и които се надяват, че ще им донесем свобода, зверове и варвари и да очакваме от тях да бъдат заинтересовани от победата на Германия. Както по време на борбата в Германия разграничавахме системата на марксистко-демократичните партии от една страна, и подведения германски народ от друга, така и сега ние трябва да атакуваме само изверга Сталин и зверствената болшевишка система, но не и хората, поробени от нея. 4. Също толкова неуместно е и да представяме бъдещия Нов ред в Европа по такъв начин, че други народи да останат с впечатленито, че германското ръководство възнамерява да ги държи в постоянно подчинение. Изказвания от рода, че Германия ще установи колонии на Изток и че ще провежда колониална политика, че разглежда държавата и нейното население като обект на експлоатация, са напълно неуместни. Те само биха предоставили на съветската пропаганда желаната възможност да твърди, че Германия поставя източните народи на едно ниво с негрите. Това би довело само до засилване на волята на народа и на съветските войски да се съпротивляват на германския Вермахт и на Райха. 5. Не е уместно също така да се говори и за нови немски селища, особено големи такива, или за отчуждаването на земя, или да се пишат теоретични статии на тема дали народи или земи да бъдат германизирани. Националсоциалистическият принцип, че само земята може да бъде германизирана, вече бе използван от врага като доказателство, че планът на Райха е бил масова депортация. Не трябва да се дава повод на вражеската, и особено съветската, пропаганда за подобни тълкувания, тъй като и тук резултатът би бил засилване на волята на народите на Изтока да се съпротивляват. Особено не може да се обсъжда и въпросът за изселване на коренното население. 6. В противовес на това стремежът към свобода, волята за борба срещу болшевишкия терористичен режим, вдъхновяваща угнетените от съветите народи, тяхната воинска доблест и тяхното трудолюбие трябва при всяка възможност да бъдат акцентирани. Трябва да се привеждат примери на участието на източните народи в национални военни формирования, както вече бе подчертано в доклада на Главното командване на Вермахта, да се съобщава за дейността на източните работници в Райха, както и за дейността на източните народи в промишлени или селскостопански предприятия в родината им под немско ръководство, които допринасят за победата, въоръжението на Германия и осигуряването на продоволствията. 7. Окупираните източни региони, след систематичното им разрушаване от болшевизма (в съответствие със заповедта на Сталин за изгорена земя), се възстановяват под германско ръководство. Земните богатства там предоставят на Германия, на цяла Европа и следователно на народите, живеещи на Изток, изобилие от храна и суровини и социален подем за всички бъдещи времена. По този начин всичко, което би застрашило сътрудничеството на всички европейски народи, и особено това на източните народи, необходимо за постигане на победата, трябва да бъде избягвано. Всяка една грешка само би дала повод на съветската пропаганда постоянно да се позовава на свидетелствата на водещи дейци на Райха, които уж са си поставили за цел да поробят народите на Изтока. Затова предпазливостта в изказванията ще помогне в съхраняването на немската кръв и постигането на победа. В пълно съгласие с ръководителя на партийната канцелария моля всички тези заключения от директивите на Фюрера да се вземат възможно най-строго в предвид в цялата партийна дейност, особено в пропагандата. Всички забележки, отнасящи се до източните народи, съответстват на директивите, предадени от райхския министър на окупираните източни територии до висшите имперски инстанции относно позицията на всички отговорни органи по въпроса за политиката на Изтока, особено относно отношението спрямо източните народи." (Текстът на конкретната директива съм го взел от един руски форум преди години, но явно съм запазил само първата страница от документа) Източник: BArch NS 18/1304

Партизани са използвали немски униформи Сведения за съветски партизани, облечени в трофейни немски униформи за провеждането на своите операции—малка колекция от три германски документа от 1943 г., взети и преведени на руски от служители на съветското разузнаване „Копие на разпореждане на щаба на 3-ти авиополеви корпус от 2 юни 1943 г. Секретно. Нови разпити на пленници показват как руските бандити, облечени в немски пехотни униформи и разположени в тиловите райони, имат задачата, освен да изпълняват разузнавателни мисии, също така и да убиват отделни германски войници с цел добирането им до немски документи. […]“ Източник: ЦАМО РФ, Ф.500, оп.12480, д.202, стр. 111. -------------------------------------------------------------------------------------- „167-ма пехотна дивизия. Разузнавателен отдел. 10 октомври 1943 г. СЪДЪРЖАНИЕ: Положението с партизанските банди Понастоящем в района на югозападен Чигирин са открити партизански банди в немски униформи и с немски оръжия (автомати). В последните дни тези банди са обезоръжавали охранителни части и са извършвали грабежи в Цветна и Вершац. Според сведенията в тези банди са включени 150 доброволци. В гората, между Мелники и Грушевка, в клисурите, се крият към 100 бандити, някои от които в немски или казашки униформи; всички те имат кавалерийски коне. На 3 октомври 1943 г. два руски самолета са им спуснали храна и боеприпаси. За командването на дивизията Първи офицер на Генералния щаб—Циберт“ Източник: ЦАМО РФ, Ф.500, оп.12480, д.202, стр. 138. -------------------------------------------------------------------------------------- „Началник на СС войските и Полицията на централния участък на Русия и Беларус. Разквартируване 17 юни 1943 г. ДНЕВНА НАРЕДБА №6 Разузнавателен отдел. […] 6) Опознавателни знаци на партизаните. а) От разпитите на пленени партизани става ясно, че партизаните носят кожени лентички, прокарани през люверсите на ботушите с цел взаимно разпознаване. На шапките или ръкавите е закачена червена звезда. В допълнение на това под лентите на фуражките на партизаните има скрит надпис: ‚Червен партизанин с указание на съответната фамилия‘. б) Много често има случаи, в които партизани са облечени в немски, словашки и унгарски униформи, както и в казашки униформи. Партизанската принадлежност също така се разпознава и чрез червена лентичка, пришита към шапката. в) Една задържана рускиня, работеща като разузнавач за партизаните, казва как някои носят лентичка върху козирките си. Според разказите на задържаната само ‚активните партизани‘ (професионалисти) носят червена лентичка. Те имат партизанско удостоверение, издадено от ‚партизанския център в Москва‘. ‚Активните партизани‘ получават специално обучение и се считат за равностойни на червеноармейците. Те се регистрират като военнослужещи в Червената армия и се радват на всичките привилегии на червеноармейците (като например помощи за семейството при смърт). […] За Началник СС и Полицията на централния участък на Русия и Беларус началник-щаб Клейн. Верен подпис: СС-Щурмбанфюрер (подпис) Командир на Полицията на реда на СС и Полицията в Беларус МИНСК, 28 юни 1943 г.“ Източник: ЦАМО РФ, Ф.500, оп.12480, д.202, стр. 186, 187.

"Съветският рай" е германско антисъветско изложение, организирано от Райхспропагандния орган на НСДАП (Reichspropagandaleitung der NSDAP) и състоящо се в градове като Берлин, Виена, Прага и други от март до юни 1942 г. Идеята зад изложението е да се покаже при какви условия живее болшинството от населението на Съветския съюз, като за целта цели къщи и постройки от окупираните там teritorии са разглобени и докарани в Берлин, заедно с прилежащите към тях вещи. Показани са също така и трофейни оръжия, танкове и други машини. Отиваща към изложението тълпа от хора в Прага, 7 март 1942 г. Изложени на показ съветски пропагандни плакати Германски офицер разглежда пролетарска колиба Плюшено куче тип "танков унищожител", показващо използването на живи кучета с бомби от страна на съветите Макетен човек, екзекутиран от съветската Тайна полиция Момчета от Хитлеровата младеж разглеждат килия на съветската Тайна полиция на изложението в Берлин Дървена колиба от Беларуската ССР Германски офицери разглеждат трофейно съветско превозно средство Витрина с трофейни съветски предмети на изложението в Прага Посетители разглеждат трофейно съветско артилерийско оръдие Докарване на трофеен съветски тежък танк КВ-2 на изложението Посетители разглеждат пролетарско жилище с портрет на Сталин

Посещението на Джон Ф. Кенеди в Германия през 1945 г. Автор: Марк Вебер Година: 1999 Към края на юли и началото на август 1945 г., едва няколко седмици след края на войната в Европа, 28-годишният Джон Ф. Кенеди посещава съсипаната от война Германия. На тази обиколка го придружава министърът на Военноморските сили на САЩ Джеймс Форестал (когото президентът Труман по-късно назначава като първия министър на отбраната). Кенеди записва преживяванията и наблюденията си в дневник, който едва през 1995 г. излиза на бял свят. (Дневникът е публикуван под заглавието „Prelude to Leadership: The European Diary of John F. Kennedy, Summer 1945“) Тези записки в неговия дневник показват широкия кръгозор и набитото око на младия Кенеди—черти, които се проявяват също така и в двата му бестселъра „While England Slept“ (1940 г.) и „Profiles in Courage“ (1955 г.). По-рано през 1945 г. той взима участие в откриващата сесия на ООН в Сан Франциско и посещава Великобритания, за да наблюдава парламентарните избори там, пишейки и за двете събития като журналист за веригата вестници „Хърст“. При пристигането си в Берлин на 28 юли Кенеди пише следното: „Разрухата е пълна. [Булевардът] ‚Унтер ден Линден‘ и улиците като цяло са незасегнати, но няма и една останала сграда, която да не е съсипана. На някои улици смрадта обаче—сладникава и предизвикваща гадене от мъртвите тела—е нетърпима“. За берлинското население той казва следното: „Основната хранителна дажба е около 650 гр.—приблизително 1,200 калории (според здравните власти нормата е 2,000 калории, като във Виена дажбата е едва 900 калории).“ Кенеди прави няколко препратки към жестокостта на съветската окупация в Германия. „Отначало руснаците пристъпиха с такова насилие—разграбвайки заводи и изнасилвайки жени—че те успяха да отчуждят дори и германските членове на Комунистическата партия, която имаше някакъв превес в заводите“. Кенеди също така съобщава, че „изнасилването и мародерството“ на съветските войски „е поголовно“. „Това, което те не взеха, го унищожиха“. На други места той пише: „Руснаците доста добре успяха да разграбят страната, живеейки на неин гръб… Всички физически годни мъже и жени руснаците ги взеха и ги откараха извън страната.“ Той също така отбелязва и последствията от разрушителните англо-американски бомбардировки: „Според военноморските ни експерти, бомбардировките над Германия не са били ефективни в стопирането на техния производствен процес, като в периода 1942-44 г. тяхното производство се е увеличило трикратно“. В допълнение на това Кенеди казва, че до самия край в германската столица се е поддържало задоволително разпределение на храната: „Изхранването в Берлин е било много добре организирано, дори и в момент на най-тежкия блиц“. На друго място той докладва как обикновените германци „не са знаели какво се е случвало в концентрационните лагери“. Кенеди и Форестал посещават също така и Бремен, важен индустриален и търговски център в северната част на Германия, както и главен пристанищен град. Според записките на Кенеди руснаците не са били единствената окупационна сила, която е извършвала масови грабежи в Германия: „Британците влязоха в Бремен преди нас—и всички бяха единодушни, когато разказваха за грабежите и разрушенията на британците, които са били изключително тежки. Те били взели всичко, свързано с морето—кораби, малки лодки, смазки, машини и т.н.“. Той също така обаче отбелязва и злодеянията на американските войски. „Още с пристигането си американците разграбиха града [Бремен]“, пише той. След което добавя: „Хората изглежда не осъзнават какви късметлии са за това, че избегнаха руснаците. Що се отнася до разграбването на домове и градчета обаче, британците и американците носят голяма вина“. Кенеди пише, че в Бремен хранителният режим на германците „е около 1,200 калории—нашият бидейки 4,000“. И все пак, „изглежда, че никой от [американските] офицери и хора тук не таят някаква особена омраза към германците“. В Бремен Кенеди се среща и разговаря с американски военноморски длъжностни лица. И тъй като той самият е бил командир на американски торпеден катер в Тихия океан—известната лодка PT-900—той проявява специален интерес към немския му еквивалент под името „E-boat“, или още бързоходен боен катер. След като се запознава отблизо с някои технически подробности, Кенеди стига до заключението, че немската версия е „далеч по-добра от нашия катер“. След Бремен и Бремерхафен Кенеди и Форестал заминават за Бавария, където посещават селището Берхтесгаден и след това отиват в планинската вила на Хитлер, която е била „напълно разрушена в резултат на въздушна атака от 5,5-тонни бомби на Кралските военновъздушни сили в опит да убият Хитлер“. След което двамата се качват до вилата на Хитлер, позната като „Орловото гнездо“, високо в планината. Малко след това му посещение Кенеди пише забележителен коментар в дневника си с дата 1 август 1945 г. за Хитлер и мястото му в историята: „След като човек посети тези места, той лесно може да разбере как само в рамките на няколко години Хитлер ще се въздигне от омразата, която в момента го е заобиколила, като една от най-значителните личности, които някога са живели. Той имаше безгранична амбиция за своята страна, което и го превърна в заплаха за световния мир, но около него витаеше и една мистерия в начина, по който той живя и в начина, по който той умря, която ще продължава да живее и да расте след него. Той притежаваше качествата, от които се правят легенди.“ По-малко от година след европейската му обиколка Кенеди е избран за представител на щата Масачузетс в Конгреса, започвайки една политическа кариера, която ще го отведе до Белия дом и която внезапно ще завърши със смъртта му на 22 ноември 1963 г. Източник: https://ihr.org/journal/v18n3p30_kennedy.html