Zara Thustra

Фелдмаршал Ервин Ромел: Гений, герой, мъченик… и предател? Автор: Джон Уеър Година: 2020 Ервин Ромел е смятан за един от най-добрите генерали на Втората световна война. Историкът Даниел Алън Бътлър пише следното за Ромел: „През 1940 г. във Франция, после в Северна Африка за още две години и накрая отново във Франция през 1944 г. в Нормандия той се доказва като майстор на бронетанковата война, превъзхождайки редица съюзнически генерали, които така и не успяват да го догонят и които са могли само и единствено да прибягват до численото превъзходство, за да го сломят.“[1] Тази статия няма да се съсредоточава върху военните постижения на Ромел, които така или иначе са обстойно разгледани в редица книги и публикации. Вместо това тази статия ще се съсредоточи върху взаимоотношенията между Ромел и Хитлер, върху въпроса дали Ромел е участвал в заговора за убийството на Хитлер, както и върху причината, поради която Ромел се самоубива чрез отрова. Отношенията между Ромел и Хитлер Хитлер за първи път научава за военната компетентност на Ромел, когато прочита книгата му „Пехотата в настъпление“. Тази книга, издадена през лятото на 1937 г., съдържа спомените на Ромел от службата му през Първата световна война. Книгата на Ромел е отпечатвана в няколко издания и се продава изключително добре, докарвайки на Ромел изненадващо големи парични суми.[2] Отначало отношенията между Хитлер и Ромел не са белязани от същото презрение, което Хитлер демонстрира към другите си генерали. Между двамата има другарско чувство, което не остава незабелязано от останалата част от антуража на Хитлер. Хитлер повишава Ромел в генерал и после му връчва командването на 7-ма танкова дивизия през февруари 1940 г. През март 1941 г. Хитлер лично награждава Ромел с ордена Рицарски железен кръст с дъбови листа в знак на признание за изключителните му заслуги като военачалник на 7-ма танкова дивизия.[3] Впоследствие Хитлер изпраща Ромел в Северна Африка, където да поведе немските сили срещу британските. Скоро след това силите на Ромел взимат контрола над Тобрук в Либия от британците. Тази победа е особено важна, тъй като броят войници, пленени при Тобрук, се оказва вторият най-голям разгром на британските сили по време на войната. В знак на уважение Хитлер повишава Ромел във фелдмаршал. На възраст от 49 години Ромел става най-младият фелдмаршал в Германската армия, както и един от най-младите такива в немската военна история.[4] По-късно, на 5 ноември 1943 г., Хитлер се среща с Ромел и му възлага задачата да отбранява Германия от съюзническата инвазия на запад. Хитлер акцентира върху задачата и важността й за Германия, казвайки, че това ще бъде решителният момент във войната, който трябва да се обърне в полза на Германия. Ромел остава изключително зареден от тази среща с Хитлер. След като Ромел се връща в Италия, за да връчи командването си, той пише следното относно Хитлер:[5] „Само каква сила излъчва! И каква вяра и увереност вдъхва у хората си!“ И все пак, след успешния съюзнически десант на запад, Ромел влиза в големи пререкания с Хитлер. Към края на юни 1944 г. Ромел вече е знаел, че Германия се е озовала в безнадеждна военна ситуация, искайки от Хитлер да преговаря за мир със Западните Съюзници. Когато Ромел се опитва да обсъди цялостната политическа ситуация на една военна конференция, Хитлер рязко го прекъсва и казва: „Твоята работа е да се занимаваш с военните си дела и с нищо друго.“ Когато Ромел отново се опитва да повдигне въпроса, Хитлер моли Ромел да напусне стаята.[6] На 15 юли 1944 г. Ромел се разписва на един мрачен безкомпромисен доклад, който описва безнадеждната ситуация на Германия на запад. В този доклад Ромел и други подписали се съобщават на Хитлер, че войната не може да бъде спечелена по военен път, молейки Хитлер да стигне до някакви заключения. Ромел споделя на един немски полковник, че единственото нещо, което в момента е от значение, е британците и американците да стигнат до Берлин преди руснаците.[7] На 17 юли 1944 г. Ромел е тежко ранен, когато колата, в която се вози, катастрофира след обстрел от съюзнически самолети. Ромел е изхвърлен от колата и претърпява смазващ удар в лявото слепоочие и скула, причинявайки четворна фрактура на черепа. Ромел никога повече няма да види битка на бойното поле.[8] В търсене на преговори за капитулация През май 1943 г. Хитлер признава пред Ромел, че има малка вероятност Германия да спечели войната, както и че първоначално той никога не е искал да води война със Запада. Но тъй като не е било възможно да се постигне мир с управляващите на Запад, Хитлер е бил решен да воюва до самия край. За разлика от него обаче Ромел се надява, че е възможно да се договори мир със Запада.[9] Това и се оказва основната причина за техния конфликт. Хитлер обаче вероятно е бил прав, че воденето на преговори за капитулация със Западните Съюзници е било невъзможно. Дори лидери на Германската съпротива откриват, че съюзническата политика за безусловна капитулация не би се променила, дори и Хитлер да беше мъртъв. На 18 юли 1944 г. германския конспиратор Ото Йон се връща от безрезултатни преговори със съюзнически представители в Мадрид и информира съзаклятниците си, че безусловната капитулация ще продължи да бъде изисквана от тях дори и да успеят да убият Хитлер. Д-р Ойген Герстенмайер, бивш съзаклятник и президент на Западногерманския парламент след войната, казва следното в едно интервю от 1975 г.:[10] „Това, което ние от Германската съпротива не искахме да прозрем по време на войната, го научихме в пълна степен след това; а именно, че тази война като цяло не се е водила срещу Хитлер, а срещу Германия.“ Мирното разрешаване на войната става невъзможно след обявяването на съюзническата политика за безусловна капитулация на пресконференция в Казабланка на 23 януари 1943 г. Съюзническата политика за безусловна капитулация гарантира, че войната ще се води до самия й край. Мориц Ханки, опитен британски държавник, обобщава ефекта от политиката за безусловна капитулация по следния начин:[11] „Тя ожесточава войната, прави неизбежна борбата до края, затваря вратата към възможността и двете страни да предложат условията си или да започнат да преговарят, вдъхна у немците и японците куража на отчаянието, подсили позицията на Хитлер като ‚единствената надежда‘ на Германия, подпомогна пропагандата на Гьобелс и направи неминуем десанта в Нормандия и последвалото изключително изтощаващо и унищожително настъпление през Северна Франция, Белгия, Люксембург, Холандия и Германия. Удължаването на войната позволи на Сталин да окупира цяла Източна Европа, да вдигне желязната завеса и по този начин да осъществи с един замах огромните си начинания на отдавна зададените му цели срещу т.нар. капитализъм, към който той приравнява и социалната демокрация… Не само вражеските държави, но и почти всички държави са изцедени до кръв от тази политика, която оставя всички нас, с изключение на Съединените американски щати, в едно състояние на бедност и окаяност. За съжаление тези политики, в такъв разрез с духа на Проповедта на планината, не успяват също така и да подсилят моралната позиция на Съюзниците.“ По този начин надеждата на Ромел за приключване на войната на запад чрез примирие, докато на изток съветските настъпления биват възпирани, се оказва нереалистична. Всъщност, Западните Съюзници дори умишлено позволяват на Съветския съюз да превземе Берлин и голяма част от Германия. На р. Елба Айзенхауер нарежда на американските войски да спрат, по този начин връчвайки Централна Германия и голяма част от Европа като подарък на Съветския съюз. Един американски щабен офицер огорчено коментира:[12] „Нямаше германска сила, която да ни спре. Единственото нещо, което стоеше между Девета армия и Берлин, беше Айзенхауер.“ Ромел е въвлечен Историците като цяло са единодушни, че Ромел не е бил част от заговора за опита за убийство на Хитлер на 20 юли 1944 г.[13] Въпреки това обаче, скоро след това Ромел е въвлечен в заговора. Ген. Карл-Хайнрих фон Щюлпнагел, към когото Ромел винаги е таял топли чувства, е призован от ген. Вилхелм Кайтел в Берлин ден след неуспешния атентат срещу Хитлер. Щюлпнагел, който е участвал в заговора, прави опит за самоубийство, но се проваля. В последвалото му умопомрачение Щюлпнагел е чут да изговаря името на Ромел. На 29 август 1944 г. Щюлпнагел е осъден на смърт от Народния съд и обесен.[14] Подполковник Сезар фон Хафекер обаче дава много по-компрометиращи показания. По време на разпита му от Гестапо Хафекер обвинява двама фелдмаршали за опита за покушение—а именно Ромел и ген. Ханс фон Клуге. Клуге се самоубива, като поглъща цианид, вместо да бъде изправен пред съд в Германия. Хафекер накрая се подписва на дълго показание, в което се твърди, че Ромел гарантира активната си подкрепа за съзаклятниците, ако покушението се окаже успешно. Хафекер твърди, че Ромел е казал следното:[15] „Кажи на господата си в Берлин, че когато настъпи моментът те могат да разчитат на мен.“ От Гестапо също така подлагат на разпит и новия главен началник на разузнаването полк. Георг Хансен. Хансен признава, че на 16 юли 1944 г. Клаус фон Щауфенберг, убиецът, и Хафекер са казали на съзаклятниците си, че според Клуге и Ромел Западният фронт е щял да падне в рамките на две седмици. По-късно Хансен е осъден и екзекутиран.[16] Показанията на близкия приятел и съмишленик на Ромел ген. Ханс Шпайдел също се оказват изключително въвличащи за Ромел. Хитлер правилно е бил убеден във вината на Шпайдел, но превъзхождащият ум на Шпайдел го спасява отново и отново. След като от Гестапо приключват с разпитите на Шпайдел, военният Съд на честта е свикан специално, за да чуе доказателствата срещу Шпайдел. В писмената клетва на генерал-лейтенант Хайнрих Кирххайм от прослушването присъства следното обръщение на началника на Гестапо Ернст Калтенбрунер:[17] „По време на разпитите Шпайдел признава, че той е бил уведомен за заговора за покушение от пратеник на Щюлпнагел, но Шпайдел твърди, че той надлежно е докладвал това на прекия му началник фелдмаршал Ромел, казвайки, че той не е виновен, ако фелдмаршалът не е предал предупреждението му. Всъщност—според думите на Шпайдел—той не е осъзнавал, че Ромел не е съобщил за предупреждението.“ Случаят срещу Шпайдел сериозно уличава Ромел в заговора. Когато Кайтел обявява, че „Фюрерът смята, че не може да има никакво съмнение за вината на Шпайдел“, Кирххайм посочва, че доказателствената тежест лежи върху съда. В крайна сметка съдът оправдава Шпайдел по обвиненията за заговор. Усилията по обвиняването на Ромел обаче се засилват.[18] Ойген Майер, местният партиен шеф, също посещава Ромел в дома му и му споделя, че висшестоящият есесовски офицер в Улм е бил чут да говори открито, че Ромел вече не е вярвал в окончателната победа на Германия. Ромел потвърждава, че е невъзможно да се постигне германска победа. Ромел казва следното за Хитлер: „Този проклет глупак! На него въобще не може да му се има вяра! Откакто се видях с Фюрера през ноември 1942 г., започнах да осъзнавам, че умствените му способности са намалели рязко.“ Без Ромел да предполага, Майер предава думите му на своя началник Мартин Борман, който е и личният секретар на Хитлер.[19] Смъртта на Ромел Ромел изпада в немилост в очите на Хитлер след успешната Съюзническа инвазия на запад. Хитлер казва следното за Ромел:[20] „Той се опита да намери друг изход, различен от военния. Знаете, че по едно време той също така предричаше и неминуемото падане в Италия; това обаче все още не е станало. Събитията го опровергаха в това отношение и оправдаха решението ми да оставя фелдмаршал Кеселринг като командващ. […] За мен Ромел е, в рамките на разумното, един изключително смел и също така изкусен командир. Но и не го смятам за издръжлив, като всички споделят това виждане.“ Изказването на Хитлер говори за разочарование от Ромел, но не и за убеденост в предателство. И все пак, мнението на Хитлер за Ромел се променя, когато горепосочените компрометиращи доклади срещу Ромел стигат до него.[21] Ромел няма никаква представа за всичките тези свидетелски показания срещу него. Всъщност, Ромел дори се надява за ново назначение като командир на изток. Когато синът на Ромел, Манфред, го пита дали би приел такова назначение, Ромел му отвръща:[22] „Мило мое момче, нашият враг на изток е толкова ужасяващ, че всичко друго е от маловажно значение на фона на това. Ако той [Сталин] успее да превземе Европа, дори и само за малко, това ще бъде краят на всичко, заради което животът си е струвало да се живее. Разбира се, че бих отишъл.“ За съжаление обаче Ромел така и не получава възможността да командва на изток. На 14 октомври 1944 г. ген. Вилхелм Бургдорф и ген. Ернст Майзел посещават Ромел в дома му. Веднага щом вратите са затворени, Бургдорф започва право по същество: Ромел е обвинен за съучастие в опита за убийство на Хитлер. Бургдорф показва на Ромел копия от разпитите на Щюлпнагел, Хафекер и Шпайдел. В писмо от Хитлер се предоставят две възможности на Ромел: 1) Ако Ромел се смята за невинен спрямо обвиненията срещу него, тогава той трябва да докладва на Хитлер на място в Берлин, или 2) Ромел може да отнеме живота си, като погълне бързо действаща отрова, донесена от Бургдорф конкретно за тази цел.[23] Бургдорф казва на Ромел, че неговата измяна никога няма да бъде разкрита пред обществото, ако той погълне отровата. Вместо това официална история ще бъде, че Ромел е умрял от усложнения от раните си. Ромел ще получи погребение с почести, неговата жена Лусия ще получава пълната пенсия на вдовица на фелдмаршал и семейството му или членове на домакинството му няма да стават обект на никакви ответни мерки.[24] След като прекарва близо час с Бургдорф и Майзел, Ромел моли да бъде извинен, за да разговаря с жена си. Ромел казва:[25] „След петнадесетина минути аз ще бъда мъртъв. Обвинен съм като съучастник в опита за убийство на Хитлер. […] Казват, че фон Щюлпнагел, Шпайдел и фон Хафекер са ме посочили като виновен. Това е обичайният номер. Казах им, че не вярвам на това и че не може да е истина, но Фюрерът вече ми даде да избирам между отровата и Народния съд. Отровата е при тях; казват, че действието би отнело само три секунди.“ След като отхвърля съвета на Лусия да се бори, Ромел повтаря на Манфред това, което той току-що е казал на майката на момчето, както и че Манфред е следвало да не казва нито дума за това споразумение. Ромел сяда на задната седалка на колата, която вече го е чакала. В продължение на близо пет минути колата слиза надолу по пътя, след което по сигнал на Бургдорф се отбива и спира. Ромел поглъща отровата, впоследствие бивайки обявен за мъртъв от лекар в Улм.[26] Заключение На 18 октомври 1944 г. Ервин Ромел е погребан с почести, както му е обещано. Лусия получава пълната си пенсия; цялото й домакинство не е притеснявано по никакъв начин от немските власти; измислицата, че Ромел умира от раните си пък е внимателно поддържана. Интегритетът на паметта и наследството на Ромел остава непокътнат за германския народ.[27] Ромел е единственият германски фелдмаршал, който е уважаван от всички Западни Съюзници и на когото мнозина британски и американски старши офицери открито се възхищават. Ханс Шпайдел успешно изтъква ролята си като началник-щаб под ръководството на Ромел, за да се издигне в кариерата в следвоенна Германия. През 1955 г. Шпайдел е назначен като генерал-лейтенант в Западна Германия и две години по-късно получава поста главнокомандващ на сухопътните войски на НАТО в Централна Европа.[28] Възможността Шпайдел да е излъгал за участието на Ромел в заговора срещу Хитлер, както и че показанията на Шпайдел допринасят за преждевременната смърт на Ромел, изглежда не притесняват военните лидери на НАТО. Войниците на Ромел масово му се възхищават, като той винаги е действал по начин, който според него да бъде в интересите на Германия. Дейвид Ървинг пише следното:[29] „Можем да запомним гения на Ромел за неочакваното, за неговите технически заложби, [както и] за неговите новаторски тактически прийоми. Бойните войски не са глупави; те могат да отсяват шарлатаните от великите пълководци. Без изключение, войските на Ромел—от която и да е националност—са го обожавали.“ Бележки: 1. Butler, Daniel Allen, Field Marshal: The Life and Death of Erwin Rommel, Philadelphia, Pa.: Casemate: 2015, p. 9. 2. Ibid., p. 133. 3. Ibid., pp. 150-151, 193. 4. Ibid., p. 337. 5. Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, p. 313. 6. Ibid., pp. 396-399. 7. Ibid., pp. 412-414. 8. Marshall, Charles F., Discovering the Rommel Murder: The Life and Death of the Desert Fox, Mechanicsburg, Pa.: Stackpole Books, 1994, pp. 147-148. 9. Ibid., pp. 235-236. 10. Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, p. 257. 11. Hankey, Maurice Pascal Alers, Politics, Trials and Errors, Chicago: Regnery, 1950, pp. 125-126. 12. Lucas, James, Last Days of the Reich—The Collapse of Nazi Germany, May 1945, London: Arms and Armour Press, 1986, p. 196. 13. Butler, Daniel Allen, Field Marshal: The Life and Death of Erwin Rommel, Philadelphia, Pa.: 2015, pp. 518-519, 536; Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, pp. 406, 426; Marshall, Charles F., Discovering the Rommel Murder: The Life and Death of the Desert Fox, Mechanicsburg, Pa.: Stackpole Books, 1994, p. 225. 14. Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, pp. 428-429, 432. 15. Ibid., pp. 429-432, 440, 442. 16. https://en.wikipedia.org/wiki/Georg_Hansen. 17. Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, p. 437. 18. Ibid., pp. 437-438. 19. Butler, Daniel Allen, Field Marshal: The Life and Death of Erwin Rommel, Philadelphia, Pa.: Casemate: 2015, pp. 536-537. 20. Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, pp. 430-431. 21. Ibid., p. 431. 22. Butler, Daniel Allen, Field Marshal: The Life and Death of Erwin Rommel, Philadelphia, Pa.: 2015, p. 540. 23. Ibid., pp. 539-540. 24. Ibid., p. 541. 25. Ibid. 26. Ibid., pp. 541-543. 27. Ibid., pp. 545-546. 28. Ibid., pp. 509-510. 29. Irving, David, The Trail of the Fox, New York: Thomas Congdon Books, 1997, p. 454. Източник: https://codoh.com/library/document/field-marshal-erwin-rommel-genius-hero-martyr-and

Хайде сега прочети целия текст наново и разгледай бележките към него и тогава се опитай да приведеш някаква конкретна аргументация, която не се основава на манипулативни изкривявания. Не е вярно, че украинското население си е сътрудничело масово с германците, тъй като общият брой украински доброволци, които се сражават на страната на Германия за целия период от войната, е не повече от 150-200 хиляди човека, в сравнение с милионите украински партизани, или т.нар. борци от съпротивата. Зеленски, Трюдо и Хунка какво общо имат с настоящата тема? Относно "милионите убити" съветски цивилни, личи си, че знанията ти за ВСВ са чисто повърхностни и базирани на стандартните мейнстрийм опорни точки, без да си даваш труда да четеш независими и алтернативни източници и исторически извори, които удобно биват замитани под масата от съображения за политическа коректност. А и нека не забравяме, че с течение на годините съветската следвоенна пропаганда на няколко пъти увеличава броя на загиналите цивилни и военни, като първоначално те уж бяха 22 милиона, после 24 милиона и сега 27 милиона. Също така тези жертви, за които говориш, са били основно съветски военнопленници, които поради хранителния недостиг на германците и най-вече поради отказа на сатрапа Сталин да си сътрудничи с Червения кръст масово погиват в лагерите през първите 1-2 години на Операция "Барбароса" от глад и болести. Това така или иначе няма да промени факта, че в крайна сметка самите болшевики/комунисти убиват много повече съветски граждани през комунистическия период, отколкото немците, извършвайки поголовни репресии над местните народи и заличавайки всякакви религиозни и общочовешки норми и традиции - терор, чиито последици продължават да се изразяват в социо-културния и икономически упадък на страните от бившия соцлагер. Ясно е, че си трол, който няма какво смислено да каже по темата, затова и това вероятно ще ми бъде последния отговор към теб. Вече прекалено ценно внимание ти отделих, че да продължавам да си губя времето с хора като теб. А ти знаеш ли какво означава думата "директива" и наясно ли си с историческия контекст на думата "пропаганда" през годините? Имаш в предвид изселването на поляци, финландци, латвийци, естонци, румънци и т.н. от страна на съветите в периода 1939-41 г.? Би ли посочил къде в текста го прочете това? Въпросът ми естествено е риторичен, защото никъде в гореупоменатите директиви такова нещо не се споменава. Ти не само си трол, но и доста жалък такъв. Аз много добре разбирам какво пише в директивата, но ти явно си нямаш никаква представа какви глупости плямпаш. Ако си мислиш, че можеш да подведеш някой тук със своите манипулативни изказвания, при условие че всички тук виждаме плеядата ти от лъжливи доводи, доста си се объркал.

В самия текст авторът е посочил източниците си в бележките, ама кой да чете. Понеже не съм се занимавал да търся дали в Бундесархива има качени дигитализирани копия на точно тези документи (понеже не всички документи са качени в дигиталната база данни), ще публикувам две подобни директиви, които смятам, че са релевантни за настоящата дискусия: Директива на Главното командване на Вермахта (Oberkommando der Wehrmacht) за отношението спрямо украинското население, изготвена на 18 октомври 1941 г. по разпореждане на А. Х. и съгласувана с райхсминистъра на Окупираните източни територии Алфред Розенберг 1) Фюрерът си запазва правото на бъдещото държавно-политическо устройство на територии с украинско население. Принципно подобни въпроси не подлежат на разглеждане от военни длъжностни лица. На оплаквания от украинска страна относно прехвърлянето на отделни области на Украйна под администрацията на генерал-губернатора [на Полша] и на Румъния или други подобни жалби следва да се отговори с факта, че Украйна беше спасена с германска кръв и че следователно Германия си запазва правото да се разпорежда с нейните територии в съответствие с общополитическите изисквания. 2) При необходимост все още се допуска участието на отговарящи на условията украинци в администрацията на държавно, общинско и областно ниво съгласно принципа на Съвета на настоятелите [Vertrauensräte]. На най-висша административна инстанция отделни благонадеждни украинци могат да бъдат привлечени само за консултативни цели; без установяването на каквито и да е връзки или задължения от политическо естество. 3) Крайната икономическа цел е естественото преобразуване на Украйна в житницата на Европа. По същия начин обаче цялото източно пространство в бъдеще следва да се превърне в основния пазар за западноевропейската индустрия, търгувайки с нея със селскостопански продукти и суровини. Затова е необходимо да развиваме селското стопанство и добива на суровини с всички сили. 4) В съответсвие с тази цел отношението спрямо украинското население трябва да бъде дружелюбно в случай на ответно сътрудничество; особено в сферата на германското селско стопанство. Въпреки това обаче широко разпространеното германско желание да придаваме на други народи своите ценности, обичаи, нрави - дори и най-малките детайли от ежедневието ни - и по този начин [да им предаваме] нашия начин на живот, трябва да бъде възспирано с решителност. Използването на украинския език не трябва да се ограничава както в устна, така и в писмена форма. [Разпространението на] украинската преса се допуска в ограничени количества и под надеждна цензура. Няма никакви възражения по отношение на въвеждането на начално образование. 5) Украинската автокефална църква, както и други религиозни институции, са разрешени, стига да не се занимават с политическа дейност. Въпреки това обаче необходимо е да се предотврати превръщането на религиозни места, принадлежащи на всякакви други предишни религии, в места за поклонение и, следователно, в средища на автономни движения. Църковни представители от други държави трябва да бъдат експулсирани от територии под юрисдикцията на германското ръководство. 6) Участието на военнослужещи от Вермахта в честването на украински национални празници трябва да се ограничава до изключителни случаи, свързани с прякото [изпълнение] на окупационната [политика] на немските войски. При всички случаи организирането на подобни мероприятия от страна на германския административен апарат трябва да се избягва. Източници: Центральный архив Министерства обороны Российской Федерации (ЦАМО РФ), ф 500, оп 12450, д 103, к 10, стр 2 - 3 Bundesarchiv RH 22/171, seite 379 - 380 Забележка: В първия документален източник текстът на директивата е прекъснат при четвъртия параграф, затова са използвани и копия от Бундесархива (Германските федерални архиви). ---------------------------------------------------------------------------------- Секретна директива от 15 февруари 1943 г., изготвена от д-р Йозеф Гьобелс по инструкции на А. Х., до всички райхслайтери, гаулайтери и ръководители на областните отдели за пропаганда "Обръщение до европейските народи. В своето обръщение по повод 30 януари 1943 г., Фюрерът директно подчертава значението на националсоциалистическата борба в миналото, настоящето и бъдещето не само за Германия, но и за цяла Европа: 'Само днес... ние напълно осъзнаваме какво би станало с Германия и с цяла Европа, ако на 30 януари 1933 г. Провидението, посредством ръката на райхспрезидента и генералфелдмаршал фон Хинденбург, не беше предало властта на националсоциализма. Какво би станало с германския народ и с Европа, ако на 22 юни 1941 г., в последната минута, новият германски Вермахт не беше защитил континента със своя щит? Кой ще повярва, че смехотворните гаранции и други подобни безполезни хартиени декларации на англосаксонските държавници биха спасили света от нападение на една държава, която, както американските кореспонденти в момента преспокойно пишат, в продължение на двадесет години е имала една-единствена цел... а именно да нападне Европа и да унищожи културата й? И сега има само две алтернативи: или Германия, германският Вермахт, нашите съюзници и, следователно, Европа ще спечелят, или от Изток централноазиатската болшевишка вълна ще връхлети върху най-стария културен континент, унищожавайки и изтребвайки всико по пътя си, точно както вече се бе случило в самата Русия.' От това произтичат и следните ясни изисквания, които трябва да се взимат в предвид в речи, статии и други публикации, касаещи отношението спрямо европейските народи, живеещи извън пределите на Германия, включително и източните народи, както и плановете на Райха на Изток: 1. За постигане на победата трябва да бъдат мобилизирани не само всички налични и намиращи се под наше разположение сили на германския народ, но също така и силите на народите, които населяват онези страни, окупирани или подчинени от нас в хода на войната. Всички сили на Европейския континент и следователно--и най-вече--на източните народи трябва да бъдат използвани в борбата срещу еврейския болшевизъм. 2. Следователно всичката пропагандна дейност на НСДАП и на националсоциалистическата държава трябва да бъде насочена към разясняването не само на германския народ, но и на останалите европейски народи, включитено и народите от окупираните източни територии и страните, все още намиращи се под болшевишка власт, че победата на Адолф Хитлер и немските оръжия е в техен фундаментален интерес. 3. Поставената задача не допуска тези хора, особено хората от Изток, да бъдат пряко или косвено унижавани и тяхното изконно достойнство оскърбявано, особено в публични изказвания или в печата. Ние не бива да наричаме тези хора, които представляват източните народи и които се надяват, че ще им донесем свобода, зверове и варвари и да очакваме от тях да бъдат заинтересовани от победата на Германия. Както по време на борбата в Германия разграничавахме системата на марксистко-демократичните партии от една страна, и подведения германски народ от друга, така и сега ние трябва да атакуваме само изверга Сталин и зверствената болшевишка система, но не и хората, поробени от нея. 4. Също толкова неуместно е и да представяме бъдещия Нов ред в Европа по такъв начин, че други народи да останат с впечатленито, че германското ръководство възнамерява да ги държи в постоянно подчинение. Изказвания от рода, че Германия ще установи колонии на Изток и че ще провежда колониална политика, че разглежда държавата и нейното население като обект на експлоатация, са напълно неуместни. Те само биха предоставили на съветската пропаганда желаната възможност да твърди, че Германия поставя източните народи на едно ниво с негрите. Това би довело само до засилване на волята на народа и на съветските войски да се съпротивляват на германския Вермахт и на Райха. 5. Не е уместно също така да се говори и за нови немски селища, особено големи такива, или за отчуждаването на земя, или да се пишат теоретични статии на тема дали народи или земи да бъдат германизирани. Националсоциалистическият принцип, че само земята може да бъде германизирана, вече бе използван от врага като доказателство, че планът на Райха е бил масова депортация. Не трябва да се дава повод на вражеската, и особено съветската, пропаганда за подобни тълкувания, тъй като и тук резултатът би бил засилване на волята на народите на Изтока да се съпротивляват. Особено не може да се обсъжда и въпросът за изселване на коренното население. 6. В противовес на това стремежът към свобода, волята за борба срещу болшевишкия терористичен режим, вдъхновяваща угнетените от съветите народи, тяхната воинска доблест и тяхното трудолюбие трябва при всяка възможност да бъдат акцентирани. Трябва да се привеждат примери на участието на източните народи в национални военни формирования, както вече бе подчертано в доклада на Главното командване на Вермахта, да се съобщава за дейността на източните работници в Райха, както и за дейността на източните народи в промишлени или селскостопански предприятия в родината им под немско ръководство, които допринасят за победата, въоръжението на Германия и осигуряването на продоволствията. 7. Окупираните източни региони, след систематичното им разрушаване от болшевизма (в съответствие със заповедта на Сталин за изгорена земя), се възстановяват под германско ръководство. Земните богатства там предоставят на Германия, на цяла Европа и следователно на народите, живеещи на Изток, изобилие от храна и суровини и социален подем за всички бъдещи времена. По този начин всичко, което би застрашило сътрудничеството на всички европейски народи, и особено това на източните народи, необходимо за постигане на победата, трябва да бъде избягвано. Всяка една грешка само би дала повод на съветската пропаганда постоянно да се позовава на свидетелствата на водещи дейци на Райха, които уж са си поставили за цел да поробят народите на Изтока. Затова предпазливостта в изказванията ще помогне в съхраняването на немската кръв и постигането на победа. В пълно съгласие с ръководителя на партийната канцелария моля всички тези заключения от директивите на Фюрера да се вземат възможно най-строго в предвид в цялата партийна дейност, особено в пропагандата. Всички забележки, отнасящи се до източните народи, съответстват на директивите, предадени от райхския министър на окупираните източни територии до висшите имперски инстанции относно позицията на всички отговорни органи по въпроса за политиката на Изтока, особено относно отношението спрямо източните народи." (Текстът на конкретната директива съм го взел от един руски форум преди години, но явно съм запазил само първата страница от документа) Източник: BArch NS 18/1304

Партизани са използвали немски униформи Сведения за съветски партизани, облечени в трофейни немски униформи за провеждането на своите операции—малка колекция от три германски документа от 1943 г., взети и преведени на руски от служители на съветското разузнаване „Копие на разпореждане на щаба на 3-ти авиополеви корпус от 2 юни 1943 г. Секретно. Нови разпити на пленници показват как руските бандити, облечени в немски пехотни униформи и разположени в тиловите райони, имат задачата, освен да изпълняват разузнавателни мисии, също така и да убиват отделни германски войници с цел добирането им до немски документи. […]“ Източник: ЦАМО РФ, Ф.500, оп.12480, д.202, стр. 111. -------------------------------------------------------------------------------------- „167-ма пехотна дивизия. Разузнавателен отдел. 10 октомври 1943 г. СЪДЪРЖАНИЕ: Положението с партизанските банди Понастоящем в района на югозападен Чигирин са открити партизански банди в немски униформи и с немски оръжия (автомати). В последните дни тези банди са обезоръжавали охранителни части и са извършвали грабежи в Цветна и Вершац. Според сведенията в тези банди са включени 150 доброволци. В гората, между Мелники и Грушевка, в клисурите, се крият към 100 бандити, някои от които в немски или казашки униформи; всички те имат кавалерийски коне. На 3 октомври 1943 г. два руски самолета са им спуснали храна и боеприпаси. За командването на дивизията Първи офицер на Генералния щаб—Циберт“ Източник: ЦАМО РФ, Ф.500, оп.12480, д.202, стр. 138. -------------------------------------------------------------------------------------- „Началник на СС войските и Полицията на централния участък на Русия и Беларус. Разквартируване 17 юни 1943 г. ДНЕВНА НАРЕДБА №6 Разузнавателен отдел. […] 6) Опознавателни знаци на партизаните. а) От разпитите на пленени партизани става ясно, че партизаните носят кожени лентички, прокарани през люверсите на ботушите с цел взаимно разпознаване. На шапките или ръкавите е закачена червена звезда. В допълнение на това под лентите на фуражките на партизаните има скрит надпис: ‚Червен партизанин с указание на съответната фамилия‘. б) Много често има случаи, в които партизани са облечени в немски, словашки и унгарски униформи, както и в казашки униформи. Партизанската принадлежност също така се разпознава и чрез червена лентичка, пришита към шапката. в) Една задържана рускиня, работеща като разузнавач за партизаните, казва как някои носят лентичка върху козирките си. Според разказите на задържаната само ‚активните партизани‘ (професионалисти) носят червена лентичка. Те имат партизанско удостоверение, издадено от ‚партизанския център в Москва‘. ‚Активните партизани‘ получават специално обучение и се считат за равностойни на червеноармейците. Те се регистрират като военнослужещи в Червената армия и се радват на всичките привилегии на червеноармейците (като например помощи за семейството при смърт). […] За Началник СС и Полицията на централния участък на Русия и Беларус началник-щаб Клейн. Верен подпис: СС-Щурмбанфюрер (подпис) Командир на Полицията на реда на СС и Полицията в Беларус МИНСК, 28 юни 1943 г.“ Източник: ЦАМО РФ, Ф.500, оп.12480, д.202, стр. 186, 187.

"Съветският рай" е германско антисъветско изложение, организирано от Райхспропагандния орган на НСДАП (Reichspropagandaleitung der NSDAP) и състоящо се в градове като Берлин, Виена, Прага и други от март до юни 1942 г. Идеята зад изложението е да се покаже при какви условия живее болшинството от населението на Съветския съюз, като за целта цели къщи и постройки от окупираните там teritorии са разглобени и докарани в Берлин, заедно с прилежащите към тях вещи. Показани са също така и трофейни оръжия, танкове и други машини. Отиваща към изложението тълпа от хора в Прага, 7 март 1942 г. Изложени на показ съветски пропагандни плакати Германски офицер разглежда пролетарска колиба Плюшено куче тип "танков унищожител", показващо използването на живи кучета с бомби от страна на съветите Макетен човек, екзекутиран от съветската Тайна полиция Момчета от Хитлеровата младеж разглеждат килия на съветската Тайна полиция на изложението в Берлин Дървена колиба от Беларуската ССР Германски офицери разглеждат трофейно съветско превозно средство Витрина с трофейни съветски предмети на изложението в Прага Посетители разглеждат трофейно съветско артилерийско оръдие Докарване на трофеен съветски тежък танк КВ-2 на изложението Посетители разглеждат пролетарско жилище с портрет на Сталин

Посещението на Джон Ф. Кенеди в Германия през 1945 г. Автор: Марк Вебер Година: 1999 Към края на юли и началото на август 1945 г., едва няколко седмици след края на войната в Европа, 28-годишният Джон Ф. Кенеди посещава съсипаната от война Германия. На тази обиколка го придружава министърът на Военноморските сили на САЩ Джеймс Форестал (когото президентът Труман по-късно назначава като първия министър на отбраната). Кенеди записва преживяванията и наблюденията си в дневник, който едва през 1995 г. излиза на бял свят. (Дневникът е публикуван под заглавието „Prelude to Leadership: The European Diary of John F. Kennedy, Summer 1945“) Тези записки в неговия дневник показват широкия кръгозор и набитото око на младия Кенеди—черти, които се проявяват също така и в двата му бестселъра „While England Slept“ (1940 г.) и „Profiles in Courage“ (1955 г.). По-рано през 1945 г. той взима участие в откриващата сесия на ООН в Сан Франциско и посещава Великобритания, за да наблюдава парламентарните избори там, пишейки и за двете събития като журналист за веригата вестници „Хърст“. При пристигането си в Берлин на 28 юли Кенеди пише следното: „Разрухата е пълна. [Булевардът] ‚Унтер ден Линден‘ и улиците като цяло са незасегнати, но няма и една останала сграда, която да не е съсипана. На някои улици смрадта обаче—сладникава и предизвикваща гадене от мъртвите тела—е нетърпима“. За берлинското население той казва следното: „Основната хранителна дажба е около 650 гр.—приблизително 1,200 калории (според здравните власти нормата е 2,000 калории, като във Виена дажбата е едва 900 калории).“ Кенеди прави няколко препратки към жестокостта на съветската окупация в Германия. „Отначало руснаците пристъпиха с такова насилие—разграбвайки заводи и изнасилвайки жени—че те успяха да отчуждят дори и германските членове на Комунистическата партия, която имаше някакъв превес в заводите“. Кенеди също така съобщава, че „изнасилването и мародерството“ на съветските войски „е поголовно“. „Това, което те не взеха, го унищожиха“. На други места той пише: „Руснаците доста добре успяха да разграбят страната, живеейки на неин гръб… Всички физически годни мъже и жени руснаците ги взеха и ги откараха извън страната.“ Той също така отбелязва и последствията от разрушителните англо-американски бомбардировки: „Според военноморските ни експерти, бомбардировките над Германия не са били ефективни в стопирането на техния производствен процес, като в периода 1942-44 г. тяхното производство се е увеличило трикратно“. В допълнение на това Кенеди казва, че до самия край в германската столица се е поддържало задоволително разпределение на храната: „Изхранването в Берлин е било много добре организирано, дори и в момент на най-тежкия блиц“. На друго място той докладва как обикновените германци „не са знаели какво се е случвало в концентрационните лагери“. Кенеди и Форестал посещават също така и Бремен, важен индустриален и търговски център в северната част на Германия, както и главен пристанищен град. Според записките на Кенеди руснаците не са били единствената окупационна сила, която е извършвала масови грабежи в Германия: „Британците влязоха в Бремен преди нас—и всички бяха единодушни, когато разказваха за грабежите и разрушенията на британците, които са били изключително тежки. Те били взели всичко, свързано с морето—кораби, малки лодки, смазки, машини и т.н.“. Той също така обаче отбелязва и злодеянията на американските войски. „Още с пристигането си американците разграбиха града [Бремен]“, пише той. След което добавя: „Хората изглежда не осъзнават какви късметлии са за това, че избегнаха руснаците. Що се отнася до разграбването на домове и градчета обаче, британците и американците носят голяма вина“. Кенеди пише, че в Бремен хранителният режим на германците „е около 1,200 калории—нашият бидейки 4,000“. И все пак, „изглежда, че никой от [американските] офицери и хора тук не таят някаква особена омраза към германците“. В Бремен Кенеди се среща и разговаря с американски военноморски длъжностни лица. И тъй като той самият е бил командир на американски торпеден катер в Тихия океан—известната лодка PT-900—той проявява специален интерес към немския му еквивалент под името „E-boat“, или още бързоходен боен катер. След като се запознава отблизо с някои технически подробности, Кенеди стига до заключението, че немската версия е „далеч по-добра от нашия катер“. След Бремен и Бремерхафен Кенеди и Форестал заминават за Бавария, където посещават селището Берхтесгаден и след това отиват в планинската вила на Хитлер, която е била „напълно разрушена в резултат на въздушна атака от 5,5-тонни бомби на Кралските военновъздушни сили в опит да убият Хитлер“. След което двамата се качват до вилата на Хитлер, позната като „Орловото гнездо“, високо в планината. Малко след това му посещение Кенеди пише забележителен коментар в дневника си с дата 1 август 1945 г. за Хитлер и мястото му в историята: „След като човек посети тези места, той лесно може да разбере как само в рамките на няколко години Хитлер ще се въздигне от омразата, която в момента го е заобиколила, като една от най-значителните личности, които някога са живели. Той имаше безгранична амбиция за своята страна, което и го превърна в заплаха за световния мир, но около него витаеше и една мистерия в начина, по който той живя и в начина, по който той умря, която ще продължава да живее и да расте след него. Той притежаваше качествата, от които се правят легенди.“ По-малко от година след европейската му обиколка Кенеди е избран за представител на щата Масачузетс в Конгреса, започвайки една политическа кариера, която ще го отведе до Белия дом и която внезапно ще завърши със смъртта му на 22 ноември 1963 г. Източник: https://ihr.org/journal/v18n3p30_kennedy.html

"Този, който не уважава и цени миналото си, не заслужава честта на настоящето и няма право на бъдеще." - маршал Йозеф Клеменс Пислудски (5 декември 1867 г. - 12 май 1935 г.)

Правителството на Съединените щати отказва да разреши на Международния комитет на Червения кръст (МКЧК) да посещава германски военнопленници, което е пряко нарушение на американските задължения съгласно Женевската конвенция. В съответствие с Женевската конвенция МКЧК е бил длъжен да посещава военнопленници в лагерите и да изготвя тайни доклади до държавата, в която се намират военнопленниците, както и до държавата-покровителка. На 8 май 1945 г., денят, в който войната в Европа приключва, Държавният департамент на САЩ информира швейцарското правителство, че ролята му на държава-покровителка на разпадащото се немско правителство е невалидна. По този начин Държавният департамент на Съединените щати уведомява МКЧК, че вече няма нужда от продължаване на посещенията в Германия, тъй като държавата-покровителка е премахната. Пренебрегвайки изискванията на Женевската конвенция, Държавният департамент на САЩ информира швейцарците, че САЩ ще продължат да се отнасят с военнопленниците "в съответствие с разпоредбите на Женевската конвенция". Изключването на МКЧК и швейцарското правителство води до катастрофални последствия за германските военнопленници. По този начин германските военнопленници губят всякаква възможност да съобщават на безпристрастни наблюдатели насаме какво се случва с тях. Правото да изпращат и да получават поща също изчезва с изключването на швейцарската страна. Военното министерство на Съединените щати налага най-лошата от всички забрани, обхващаща всички американски лагери, когато забранява доставката на пратки от Червения кръст до затворниците. Това лишава германските военнопленници от възможността да получават храна, както и да съобщават на други за отношението към тях и да получават новини от родните си места. Никакви новини от лагерите не достигат безпристрастните наблюдатели. Това позволява германските военнопленници да бъдат третирани в продължение на много години в условия на секретност, съобразена с всички, но не и със самите жертви. На германците им е позволено да разкопават масови гробове на военнопленници в бившите руски лагери, но германското правителство предотвратява откриването на подобни доказателства във френските и американските военнопленнически лагери. Ото Тилиус например, германски военнопленник, който оцелява лагера в Бреценхайм, е бил земеделец, който е притежавал част от земята, където е бил държан в плен заедно с хиляди други военнопленници. След закриването на лагера Тилиус получава обратно земята си и започва отново да я обработва. Докато Тилиус копаел земята, той постоянно се натъквал на остатъци от вещите на затворници от лагера, като например манерки, катарами и тенекиени купи. През 1980-те Ото Шмит започва да разкопава земята в близост до дома на Тилиус в търсене на още артефакти или дори трупове от лагера. Впоследствие обаче Шмит е бил принуден да прекрати разкопките, когато полицията го заплашва с глоба от 250 хиляди германски марки. [Източник: Bacque, James, Other Losses: An Investigation into the Mass Deaths of German Prisoners at the Hands of the French and Americans after World War II, 3rd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2011, pp. 57-65] В Райнберг немски строителни бригади през 1950-те и гробари през 1980-те откриват човешки останки с идентификационни знаци на Германската армия от времето на Втората световна война. Тези човешки останки са били натрупани в безпорядък един до друг в масови гробове, без следи от гробове или надгробни камъни. Други доказателства за масови гробове на германски военнопленници в американските лагери се открити също така и в Ламбах, Австрия в началото на 1996 г. Хорст Литман, експерт, препоръчан от австрийското Министерство на вътрешните работи, стига до заключението, че това са телата на германски военнопленници на възраст от 19 до 22 години от американски лагери в Хоф, Грюберфелд и Кувайд. Така или иначе обаче нито една медия не съобщава за тези доказателства за масовата смърт на германски военнопленници. [Източник: Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, p. 45]

Германците нямат нищо, което би могло да се сравни с огромния обем на доставки, които сталинските армии получават всеки месец. Когато немците нанасят своя удар в Курск през юли 1943 г., съотношението на жива сила, танкове и самоходни оръдия е повече от три пъти към едно в полза на съветите, това на бойни самолети--повече от четири пъти към едно, а на артилерийски оръдия--пет или шест пъти към едно. Тези преимущества се допълват от факта и че руснаците могат да избират и укрепват своята територия за отбрана. Битката при Курск е решаващо сражение, което бележи провала на последното голямо немско настъпление на Източния фронт във войната. Тази победа обаче става възможна благодарение на помощта на Съюзниците по програмата "Ленд-лийз", както и благодарение на американско-британския десант в Сицилия. Сталин има приоритет също така и по отношение на доставките на храна. Американските граждани са принудени да снабдяват руснаците с храна по време на строг режим на военно време у дома. Продоволствените доставки за Сталин по "Ленд-лийз" са толкова колосални, че до 1943 г. от рафтовете на много американски магазини изчезват стоки от първа необходимост. Около 8,000 комисии по разпределение на храната в Съединените щати по време на войната ограничават консумацията на всичко--от зърно, мляко, масло и захар до гориво, каучук, гуми, тъкани и обувки. Много американски заводи и петролни рафинерии са демонтирани и изпратени в Съветския съюз. Те включват завод за гуми "Форд", петролна рафинерия "Дъглас", 11 водноелектрически централи и завод за производство на стоманени релси. Обемът на американското промишлено оборудване, изпратено в периода от 1 юли 1943 г. до 30 юни 1944 г. възлиза на общо 739,000 тона на стойност 401 милиона долара. Историкът Шон Макмикин пише следното: "Още преди да започне третият протоколен период през юли 1943 г., сталинските агенти по снабдяване вече са реквизирали 'промишлено оборудване' на стойност 500 милиона долара--сума, сравнима със стойността на сегашните 50 милиарда долара--включително и машини, електрически печки, двигатели, кранове и подемници за нефтопреработвателните заводи, заводи за производство на гуми, заводи за алуминий и стомана." Около 11 милиарда долара под формата на въоръжение, промишлено оборудване, технологии и интелектуална собственост, предадени на Сталин, изиграват решаваща роля в помагането му да спечели войната. Съветските военновременни дългове са отписани през 1951 г. на цена от 2 цента за долар. За разлика от СССР обаче Великобритания изплаща изцяло дълга си с лихвите до 2006 г. По завладени територии и получени военни трофеи Сталин е победител както в Европа, така и в Азия. В това отношение никой друг не може да се сравни с него. Трите държави от Оста са напълно разгромени. Франция се превръща в развалини и скоро губи империята си. Великобритания пък се превръща във фалирала и нежизнеспособна държава. Резултатът от помощта за Сталин по програмата "Ленд-лийз" е експанзията на комунизма и на съветската империя. Използвана литература: Stalin's War: A New History of World War II на Шон Макмикин, издадена през 2021 г. ----------------------------------------- Шон Макмикин (р. 10 май 1974 г.) е американски историк, който се занимава с европейската история в началото на 20-ти век. Основните му изследователски области включват съвременната германска и руска история, комунизма и зараждането на Първата и Втората световни войни, както и ролята на Русия и Османската империя в тях. Получава бакалавърската си степен по история в Станфордския университет и завършва магистратура и докторантура в Калифорнийския университет - Бъркли. Досега има написани общо осем книги, включително и академични статии, които са публикувани в научни списания като "Contemporary European History", "Common Knowledge", "Current History", "Historically Speaking", "The World Today" и "Communisme". Понастоящем е професор по европейска история и култура в Бардския колеж в Ню Йорк.

"Три облика на Европа" - карта на американския архитект, картограф и илюстратор Робърт М. Чапин-младши, публикувана на 2 януари 1950 г. в популярното американско сп. "Тайм" (TIME Magazine) Първата карта показва Централните сили и техните владения през Първата световна война; втората силите на Оста и доминираните от тях територии през Втората световна война; и третата Съветския съюз и държавите с комунистически режим и такива подвластни на него през Студената война.

Великобритания удължава Втората световна война с цел унищожението на Германия Автор: Джон Уеър Година: 2019 Хитлер се е възхищавал на Британската империя Адолф Хитлер никога не е искал да воюва с Великобритания. За Хитлер Великобритания е естественият съюзник на Германия, както и държавата, на която той най-много се е възхищавал. Хитлер не е имал никакви амбиции срещу Великобритания или нейната империя, като всички налични документи подкрепят това.[1] Хитлер също така никога не е планирал световна война. Британският историк А. Д. П. Тейлър разбива мита за голямата германска подготовка за война:[2] „През 1938-39 г., последната мирновременна година, Германия изразходва 15% от брутния си вътрешен продукт за въоръжение. Британските разходи за това обаче са почти със същия размер. Германските разноски по въоръжението всъщност са орязани след Мюнхенското споразумение, оставайки на това по-ниско ниво, което към 1940 г. поставя британското производство на самолети например на много по-предни позиции от немското. Когато войната избухва през 1939 г., Германия разполага с 1450 модерни изтребителя и 800 бомбардировача; Великобритания и Франция разполагат с 950 изтребителя и 1300 бомбардировача. Германците имат 3500 танка; Великобритания и Франция 3850. При всички случаи обаче съюзническото разузнаване изчислява германската мощ на над два пъти повече от реалните бройки. Както обикновено, смятало се е, че Хитлер е планирал и се е подготвял за голяма война. Което всъщност не е така.“ По-нататък Тейлър изтъква, че Хитлер не е възнамерявал или очаквал голяма война:[3] „Той не е очаквал голяма война; затова и фактът, че Германия не е била въоръжена за такава, е без значение. Хитлер умишлено изключва опцията ‚въоръжение в дълбочина‘, която неговите технически съветници го карат да одобри. Той не е бил заинтересован в подготовката за продължителна война срещу Великите сили. Вместо това той избира ‚въоръжение в широчина‘—фронтова линия без резерви, подходяща само за бърз удар. Под ръководството на Хитлер въоръжението на Германия е такова, че тя да спечели война на нерви—единствената война, която той е разбирал и харесвал; тя не е имала необходимите средства за завладяване на Европа. […] Разглеждайки немското въоръжение ние се прехвърляме от потайните региони на психологията на Хитлер и откриваме отговор в областта на фактите. Отговорът е ясен. Състоянието на немското въоръжение през 1939 г. окончателно доказва, че Хитлер не е обмислял всеобща война, той дори може би не е възнамерявал да води каквито и да е войни.“ Британският историк и икономист Адам Туз пише, че делът от германското национално производство, отиващо за военни разходи, нараства с близо 20% малко преди войната.[4] Въпреки това обаче Туз признава, че Хитлер не е имал план за победа над Великобритания. Туз пише следното:[5] „Следователно оставаме с едно наистина главозамайващо заключение, че през септември 1939 г. Хитлер отива на война без никакъв кохерентен план как всъщност да победи Британската империя, неговия основен противник.“ Хитлер няма план да победи Британската империя, защото той никога не е искал да воюва с Великобритания. Хитлер винаги е мечтал за англо-германски съюз. Британският историк Алън Бълок пише следното:[6] „Дори и по време на войната Хитлер не спира да вярва, че един съюз с Германия […] би бил в полза на Великобритания, постоянно съжалявайки, че британците се оказват такива глупци, за да не осъзнаят това, без обаче никога да губи надежда, че той би могъл да преодолее техния инат и да успее да ги убеди да приемат неговия мироглед.“ Хитлер е искал да сключи мир с Великобритания Хитлер е нямал търпение да сключи мир още от момента, в който Великобритания и Франция обявяват война на Германия. В тесен кръг Хитлер споделя следното:[7] „Ако ние от наша страна успеем да избегнем всякакви военни действия, цялата работа ще се сгромоляса. Обаче в момента, в който потопим кораб и това доведе до немалко жертви, войнолюбивата страна там ще надделее.“ На 6 октомври 1939 г. Хитлер отправя предложение за мир, което обаче е бързо отхвърлено. Без съмнение лидерите на Съветския съюз, които са искали всеобща европейска война, си отдъхват от бързото отхвърляне на предложението на Хитлер. На 24 май 1940 г. настъплението на Германия към Дюнкерк е забавено по заповед на Хитлер. Германският фелдмаршал Герд фон Рундщет твърди, че ръцете му са били вързани заради инструкциите на Хитлер. Хитлер провежда разговор с фон Рундщет и две ключови лица от щаба му, а именно ген. Георг фон Соденстерн и ген. Гюнтер Блументрит. В тази връзка ген. Блументрит разказва следното:[8] „Той [Хитлер] ни изуми, говорейки с възхищение за Британската империя, за нуждата от съществуването й и за цивилизацията, която Великобритания докарва на света. […] Той каза, че единственото, което е искал от Великобритания, е тя да признае мястото на Германия на Континента. Връщането на загубените колонии на Германия би било желателно, но не и жизненоважно, като той дори би предложил военна подкрепа на Великобритания в случай че тя попадне в някакви трудности където и да е.“ Хитлер казва следното на своята приятелка г-жа Троост:[9] „Кръвта на всеки един англичанин е твърде ценна, за да бъде пролята. Нашите два народа си принадлежат един на друг, както расово, така и традиционно—това е и винаги е била моята цел, дори и генералите ни да не могат да го осъзнаят.“ На 26 февруари 1945 г. Хитлер заявява в своя Завет следното:[10] „Чърчил не можеше да оцени спортсменския дух, който бях демонстрирал, като се въздържах от създаването на незаличима пропаст между нас и британците. Реално погледнато ние се въздържахме да ги унищожим при Дюнкерк. Трябваше обаче да ги накараме да осъзнаят, че тяхното признаване на германската хегемония в Европа, състояние, на чиято реализация те винаги са се противопоставяли, но което така или иначе аз успях да реализирам без никакъв проблем, би им донесло несравними предимства.“ Чърчил обаче отказва да признае подаръка Дюнкерк от Хитлер. Вместо това той описва евакуирането на британските войски от бреговете на Дюнкерк като едно героично чудо, постигнато от Британския флот. Чърчил става още по-настървен в намерението си да продължи войната.[11] Желанието на Хитлер да запази Британската империя е проявено в друг случай, когато военните успехи на Съюзниците са в своята най-ниска точка. Когато Франция моли за примирие, германският министър на външните работи Йоахим фон Рибентроп обобщава отношението на Хитлер спрямо Великобритания в негов разговор насаме с италианския министър на външните работи граф Галеацо Чано така:[12] „Той [Рибентроп] каза, че според Фюрера съществуването на Британската империя като елемент на стабилност и обществен ред в света е от голяма полза. Понастоящем би било невъзможно тя да бъде заменена с някоя друга подобна организация. Следователно Фюрерът—както и беше заявил пред обществеността наскоро—не желае унищожението на Британската империя. Той моли Англия да се откаже от някои от владенията си и да приеме свършения факт. Само при тези условия Хитлер е готов да постигне споразумение.“ След Дюнкерк Рибентроп пише, че Хитлер е нямал търпение бързо да сключи мир с Англия. Хитлер излага условията си за мир, които той е бил готов да предложи на британците:[13] „Ще бъдат само няколко точки, като първата точка е, че не бива да се предприемат никакви действия между Англия и Германия, които по какъвто и да е начин биха уронили престижа на Великобритания. Второ, Великобритания трябва да ни върне една или две от старите ни колонии. Това е единственото нещо, което искаме.“ На 25 юни 1940 г. Хитлер се свърза с Йозеф Гьобелс по телефона, за да изложи условията за споразумение с Великобритания. В своя дневник Гьобелс пише следното:[14] „Фюрерът […] смята, че ако е възможно, [Британската империя] трябва да бъде запазена. Защото ако тя се разпадне, ние няма да можем да я наследим, биха я наследили чуждестранни и дори враждебни сили. Но ако Англия реши да не се съгласи, тогава тя трябва да бъде изцяло сломена. Фюрерът обаче би сключил мир на следната основа: Англия извън Европа, колонии и мандати върнати обратно. Репарации за откраднатото от нас след Световната война.“ След падането на Франция през юни 1940 г. Хитлер поема инициативата да приключи войната. В своя победна реч на 19 юни 1940 г. Хитлер заявява, че никога не е възнамерявал да унищожи или дори да нарани Британската империя. След което той отправя следното всеобщо предложение за мир:[15] „В този час смятам, че мой дълг е пред съвестта ми още веднъж да апелирам към здравия разум във Великобритания, както и другаде. Смятам, че се намирам в позиция да отправя този апел, тъй като не аз съм победеният, който моли за услуги, а победителят, говорейки от името на разума. Не виждам причина тази война да продължи.“ Тази реч е последвана от затворени дипломатически предложения към Великобритания чрез посредничеството на Швеция, Съединените щати и Ватикана. Няма съмнение, че Хитлер е нямал търпение да сложи край на войната. Чърчил обаче участва във войната именно с цел унищожението на Германия. Избавянето на Британската империя от разруха не е било от значение за Чърчил. Британският министър на външните работи лорд Халифакс също е искал да продължи войната, игнорирайки това, което той нарича „заявката на Хитлер да капитулираме по негово желание“.[16] Предложението за мир на Хитлер е официално отхвърлено на 22 юли 1940 г.[17] Алън Кларк, помощникът в отбраната към правителството на Маргарет Тачър, смята, че единствено манията на Чърчил спрямо Хитлер, както и „целеустремеността му да не прекратява войната“, го възпира да приеме предложението на Германия за спиране на войната през 1940 г.:[18] „Един рационален лидер можеше на няколко пъти да получи отначало разумни, а след това и отлични предложения от Германия. Хитлер всъщност предлага мир през юли 1940 г. преди началото на Битката за Британия. След победата на Кралските военновъздушни сили немските условия все още са важали, този път обаче повече в полза на Великобритания.“ На 14 август 1940 г., по време на Битката за Британия, Хитлер привиква своите фелдмаршали в Райхсканцеларията, за да ги инструктира, че една победа над Великобритания не бива да доведе до разпадането на Британската империя:[19] „Германия не се стреми към разгромяване на Великобритания, защото накрая облагите от това няма да отидат при Германия, а при Япония на изток, при Русия в Индия, при Италия в Средиземноморието и при Америка в световната търговия. Именно заради това е възможен мир с Великобритания—но не и докато Чърчил заема поста министър-председател. Следователно трябва да видим на какво са способни Луфтвафе и по възможност да чакаме генерални избори.“ Хитлер продължава да търси начини за прекратяването на войната, която той никога не е искал. На 10 май 1941 г. заместникът на Фюрера Рудолф Хес отлита за Шотландия в своя Месершмит 110, за да се опита да се споразумее за мирно решение с Великобритания. На 11 май 1941 г. Рудолф Хес казва на херцога на Хамилтън защо е предприел полета си до Шотландия:[20] „На мисия съм от името на цялото човечество. Фюрерът не иска да сломи Англия, а да сложи край на войната.“ Макар понастоящем да е невъзможно да се докаже, че Хес отлита за Шотландия със знанието и одобрението на Хитлер, наличните доказателства сочат, че това наистина е така. Отношенията между Хес и Хитлер са били толкова близки, че логически няма защо да не се смята, че Хес никога не би предприел такава важна стъпка без първо да информира Хитлер. В допълнение на това на Хес му е забранено да говори открито за мисията си по време на целия му 40-годишен период на лишаване от свобода в затвора „Шпандау“. Тази „заповед за запушване на устата“ очевидно е била наложена, защото Хес е знаел неща, които при едно публично оповестяване биха поставили съюзническите правителства в една наистина срамна позиция.[21] Съюзниците настояват за безусловна капитулация Мирното разрешаване на войната става невъзможно след обявяването на съюзническата политика за безусловна капитулация на пресконференция в Казабланка на 23 януари 1943 г. Чрез съюзническата политика за безусловна капитулация се гарантира, че войната ще се води до самия й край. Морис Ханки, британски държавник с голям опит, обобщава ефекта от политиката за безусловната капитулация по следния начин:[22] „Това само изостри войната, направи една битка до самия й край неизбежна, елиминира възможността която и да е от двете страни да предложи условия или да бъде отворена за преговори, даде на германците и на японците породен от отчаяние кураж, подсили позицията на Хитлер в Германия като ‚последната й надежда‘, подпомогна пропагандата на Гьобелс и направи десанта в Нормандия неизбежен, както и последвалите ужасно изтощителни и унищожителни настъпления през Северна Франция, Белгия, Люксембург, Холандия и Германия. Удължаването на войната позволи на Сталин да окупира цяла Източна Европа, да постави Желязната завеса и по този начин да реализира с един замах огромна част от предварително зададените му цели срещу т.нар. капитализъм, към който той включва и социалната демокрация. […] Не само вражеските страни, но и почти всички останали страни бяха обезкървени заради тази политика, която остави всички нас, с изключение на Съединените американски щати, без пукната пара и в окаяно състояние. За съжаление тези политики също така, в такъв пълен противовес на Проповедта на планината, не доведоха до нищо, което да подсили моралната позиция на Съюзниците.“ Мнозина други историци и политически лидери са на мнение, че Великобритания и Съединените щати правят така, че да е невъзможно за Германия да постигне някакво мирно решение на войната. Общоизвестно е, че Хитлер не е искал война нито с Великобритания, нито със Съединените щати.[23] Вместо това самите Великобритания и Съединените щати искат война с Германия. В това отношение американският републиканец Хамилтън Фиш казва следното:[24] „Ако Рузвелт и Чърчил наистина са искали да избавят света от заплахата на тоталитаризма, те имаха своята невероятна възможност на 22 юни 1941 г. Англия можеше да се оттегли от войната и да сключи мир с Хитлер при възможно най-изгодните условия. Хитлер не е имал никакви планове за Съединените щати, затова и е нямало как да бъдем застрашени при такъв ход на събитията. След това Хитлер и Сталин щяха да воюват помежду си до пълно изтощение. Именно това първоначално предвиждаше външната политика на Болдуин-Чембърлейн. Г-н Труман, по това време сенатор, твърдо е подкрепял тази политика, както и сенатор Ванденберг и много други. Това щеше да съхрани позициите на Съединените щати и на Великобритания като доминиращи сили на световната сцена и светът все още щеше да бъде преобладаващо свободен.“ Йоахим фон Рибентроп казва на републиканеца Харолд Фиш, че е от жизненоважно значение за поддържането на мира да има сътрудничество между Англия и Германия. Хитлер дори „предлага да постави 15 немски дивизии, както и целия си флот на разположение за британското правителство, които да окажат подкрепа на Британската империя в случай на война в която и да е точка по света“. По това време Фиш не вярва на това заявление на фон Рибентроп, но години по-късно обаче то намира своето потвърждение.[25] Хитлер изразява недоумението си от отказа на Великобритания да приеме предложенията му за мир на шведския изследовател Свен Хедин. Хитлер смята, че той многократно е протягал ръката си на мир и приятелство към британците, и всеки път те го унижават със своя отговор. Хитлер казва:[26] „Оцеляването на Британската империя също е в интерес на Германия, защото ако Великобритания загуби Индия, по този начин ние няма да получим нищо.“ Дори един дипломат от собствената Консервативна партия на Чърчил признава следното:[27] „За целия свят Чърчил бе самото олицетворение на една войнствена политика. Самото му включване в състава на правителството точно тогава, когато балансът между мира и войната все още беше колеблив, може би окончателно наклони везните в полза на войната.“ Отказът на Уинстън Чърчил да преговаря за мир с Германия сам по себе си е забележителен заради това, че преди това Чърчил говори открито за злините на комунизма. Веднъж Чърчил казва следното по отношение на комунизма:[28] „Това е не само доктрина; това е и един план за провеждането на кампания. Комунистът е не само човек с определени възгледи, той е и заклет майстор на едно добре обмислено средство за налагането им. Анатомията на недоволството и революцията се е изучавала във всяка една фаза и аспект, подготвен е един истински наръчник в духа на науката за подкопаването на всички съществуващи институции. За тях не е нужно да са верни на некомунистите. Всяко едно добронамерено действие, или всяка една проява на толерантност или помирение или милост или снизходителност от страна на държави или държавници ще бъде използвано в техен ущърб. И тогава, когато настъпи подходящият момент, всяка една форма на смъртоносно насилие, от бунта до покушението, ще бъде използвано без въздържаност или съжаление. Цитаделата ще бъде щурмувана под знамената на свободата и демокрацията, и щом апаратът на властта попадне в ръцете на Братството, всякаква опозиция, всички различни гледни точки ще бъдат умъртвени. Демокрацията е само средство, което да бъде използвано и след това захвърлено.“ Въпреки отвращението му от комунизма, Чърчил пренебрегва всички немски опити за мир и вместо това се присъединява към Съветския съюз във войната срещу Германия. На 20 януари 1943 г. бившият американски посланик Джоузеф Е. Дейвис разкрива, че Хитлер е предложил да се оттегли от власт, ако това би накарало Великобритания да сключи мир с Германия. Чърчил и други британски лидери обаче отхвърлят предложението на Хитлер.[29] Чърчил нито един път не се опитва да сключи някакъв мир с Германия. На 1 януари 1944 г. Чърчил казва следното в писмо до Сталин:[30] „Никога не сме си и помисляли за мир, дори и през онази година, когато бяхме напълно изолирани и когато можехме да сключим мир, без това да бъде в сериозен ущърб на Британската империя, но пък да бъде за сметка на вашите интереси. Защо сега да го обмисляме, когато победата е на прага и за тримата ни?“ Общоизвестно е, че Чърчил е бил войнолюбец. Английският публицист Ф. С. Оливер пише следното по адрес на Чърчил:[31] „Още от младежките му години г-н Чърчил обича с цялото си сърце, с всичкия си ум и с цялата си душа, както и с всички сили тези три неща: войната, политиката и самия себе си. Той обича войната заради опасностите от нея, обича политиката поради същата причина, а себе си той винаги е обичал, защото е бил наясно, че умът му е опасен.“ Чърчил винаги е искал да продължи войната срещу Германия вместо да преговаря за мирно споразумение. Заключение Дори водачи на Германската съпротива осъзнават, че съюзническата политика на безусловна капитулация не би се променила дори и Хитлер да беше умрял. На 18 юли 1944 г. Ото Йон се връща от безрезултатни преговори със съюзнически представители в Мадрид и информира съзаклятниците си, че безусловната капитулация ще продължи да бъде изисквана от тях дори и да успеят да убият Хитлер. Д-р Ойген Герстенмайер, съзаклятник, който след войната става председател на западногерманския парламент, казва следното в едно интервю от 1975 г.:[32] „Това, което ние от Германската съпротива не искахме да видим по време на войната, го научихме в пълна степен след това; а именно, че тази война като цяло не се е водила срещу Хитлер, а срещу Германия.“ Бележки: 1. Irving, David, Hitler’s War, New York: Avon Books, 1990, p. 3. 2. Taylor, A.J.P., The Origins of the Second World War, New York: Simon & Schuster, 1961, p. xxi. 3. Ibid., pp. 217-218. 4. Tooze, Adam, The Wages of Destruction: The Making and Breaking of the Nazi Economy, New York: Viking, 2006, p. 659. 5. Ibid., p. xxv. 6. Bullock, Alan, Hitler: A Study in Tyranny, New York: Harper & Row, 1962, p. 337. 7. Buchanan, Patrick J., Churchill, Hitler, and the Unnecessary War, New York: Crown Publishers, 2008, p. 331. 8. Hart, B. H. Liddell, The Other Side of the Hill, London: Papermac, 1970, pp. 200-201; see also Chamberlain, William Henry, America’s Second Crusade, Chicago: Regnery, 1950, p. 76. 9. Ibid. 10. Fraser, L. Craig, The Testament of Adolf Hitler: The Hitler-Bormann Documents, pp. 72-73. 11. Bradberry, Benton L., The Myth of German Villainy, Bloomington, Ind.: AuthorHouse, 2012, p. 369. 12. Ciano, Count Galeazzo, Ciano’s Diplomatic Papers, London: Odhams Press, 1948, p. 373. 13. Hinsley, F. H., Hitler’s Strategy, Cambridge: Cambridge University Press, 1951, p. 81. 14. Ferguson, Niall, Empire: The Rise and Demise of the British World Power Order and the Lessons of Global Power, New York: Basic, 2003, pp. 330-331. 15. Hitler, Adolf, My New Order, Edited with commentary by Raoul de Roussy de Sales, New York: Reynal and Hitchcock, 1941, p. 837. 16. Chamberlain, William Henry, America’s Second Crusade, Chicago: Regnery, 1950, p. 84. 17. Hinsley, F. H., Hitler’s Strategy, Cambridge: Cambridge University Press, 1951, p. 82. 18. Clark, Alan, “A Reputation Ripe for Revision,” London Times, Jan. 2, 1993. 19. Denman, Roy, Missed Chances: Britain and Europe in the Twentieth Century, London: Indigo, 1997, p. 130. 20. Langer, Howard J., World War II: An Encyclopedia of Quotations, Westport, Conn.: Greenwood Press, 1999, p. 142. 21. Hess, Wolf Rüdiger, “The Life and Death of My Father, Rudolf Hess,” The Journal of Historical Review, Vol. 13, No. 1, Jan./Feb. 1993, pp. 29, 31. 22. Hankey, Maurice Pascal Alers, Politics, Trials and Errors, Chicago: Regnery, 1950, pp. 125-126. 23. Fischer, Klaus P., Hitler and America, Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 2011, p. 2. 24. Fish, Hamilton, FDR The Other Side of the Coin: How We Were Tricked into World War II, New York: Vantage Press, 1976, p. 115. 25. Ibid., p. 87. 26. Irving, David, Hitler’s War, New York: Avon Books, 1990, p. 236. 27. Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, p. 272. 28. Fish, Hamilton, FDR The Other Side of the Coin: How We Were Tricked into World War II, New York: Vantage Press, 1976, p. 51. 29. Walsh, Michael, Hidden Truths about the Second World War, United Kingdom: The Historical Review Press, 2012, p. 15. 30. Walendy, Udo, The Methods of Reeducation, Vlotho/Weser, Germany: Verlag für Volkstum und Zeitgeschichtsforschung, 1979, p. 3. 31. Fish, Hamilton, FDR The Other Side of the Coin: How We Were Tricked into World War II, New York: Vantage Press, 1976, pp. 115-116. 32. Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, p. 257. Източник: https://codoh.com/library/document/great-britain-perpetuated-world-war-ii-to-destroy

На 31 август 1939 г. в 10:00 часа сутринта в Берлин шведският бизнесмен и дипломатически посредник Биргер Далерус и британският дипломат и заместник-посланик към британското посолство в Берлин сър Джордж Огилви-Форбс прочитат текста от 16-точковия меморандум на Хитлер на полския посланик Йозеф Липски. На меморандума Липски реагира с пълно безразличие по следния начин: "Защо трябва да проявявам дори и най-малкия интерес към немските бележки и предложения? Няма причина да преговарям с германското правителство. Живея тук вече пет години и много добре знам какво се случва тук. Ако се стигне до война между Германия и Полша, в Германия ще избухне революция и полските войски ще тръгнат към Берлин." Източник: "Последният опит: Лондон-Берлин, лятото на 1939 г." ("Der letzte Versuch: London-Berlin, Sommer 1939") на Биргер Далерус, издадена в Мюнхен през 1948 г. от Nymphenburger Verlagshandlung

"11-точковият план за мир на Хитлер - доклад от Ватикана: Унгария ще бъде васал на Райха | 'Джобна Полша' плюс Гдиня | Дунавска конфедерация | Евреите ще бъдат депортирани навън" - началната страница на британския в. "Birmingham Gazette" от 19 март 1940 г. [...] "Според доклада предложенията на Хитлер са следните: 1. Всеобщо разоръжаване по земя, вода и въздух. 2. Създаване на малка независима Полша, базирана около Варшава с население от около 10 милиона души, с Гдиня като полско пристанище с излаз на Балтийско море. Поляците ще имат свободен достъп до Данцигското пристанище. Полската търговия по Балтийско море ще бъде улеснена и границите на новата полска държава ще бъдат определени с плебисцит под юрисдикцията на международна комисия. Проблемите с малцинствата ще бъдат разрешени в полските и дунавските зони чрез масова емиграция. 3. Чехите, словаците и унгарците ще формират тристранна държава, съюзена с Райха, в която Германия ще притежава определени индустриални и комуникационни права в продължение на 25 години. 4. Австрия ще остане в рамките на Райха. 5. Германия ще си върне обратно колониите в рамките на 25 години - поне някакви колониални отстъпки или закрила за германската емиграция до определени зони в Африка. 6. Ще бъде формирана Дунавска конфедерация, в която Германия и Италия ще участват като 'пазещи' сили и която ще включва Югославия, Румъния и чешката и унгарската държави. 7. Балканското статукво ще бъде поддържано и границите, като тези на Бесарабия и Трансилвания например, ще бъдат защитавани. 8. Останалите евреи в Германия ще емигрират в Палестина под егидата на Великобритания, в Италианска Източна Африка под егидата на Италия и в Мадагаскар под егидата на Франция. 9. Пълна свобода на търговията. Пряка връзка за икономическо сътрудничество със Съединените щати и никакви тарифни бариери за суровини. 10. Специално отношение спрямо италианската търговия в Джибурти и свободен достъп през Суецкия канал. 11. Италианците в Тунис ще имат нов статут."

Официалната история на съветските въздушно-десантни сили започва на 2 август 1930 г., когато 12 парашутисти са спуснати по време на военно учение на територията на Московския военен окръг. Преди това доброволците извършват няколко тренировъчни скока по време на 6-дневната им тренировка под ръководството на пилота от Съветските военновъздушни сили Леонид Минов. През 1929 г. самият Минов е изпратен в Съединените щати на обучение, където да се запозане отблизо със скачането с парашут; там той извършва първите си скокове. Съветският експеримент предизвиква голям интерес сред съветските военни теоретици и командири. Вертикалното измерение на въздушно-десантните операции като цяло се оказва изключително подходящо, пасвайки на съветската концепция за "битка в дълбочина", в резултат на което въздушно-десантните войски започват да се разширяват с бързи темпове, като към 1935 г. техният състав вече е наброявал близо 10,000 души. Същата година, по време на военни учения в Киевския военнен окръг, 1,200 парашутисти са спуснати пред погледа на впечатлени чуждестранни военни аташета. Въздушно-десантните войници успяват да превземат летище, по този начин позволявайки на конвенционалната пехота, подкрепяна от леки танкове и артилерия, да бъде докарана до мястото по въздух. Когато Германия започва инвазията си в Съветския съюз, съветските въздушно-десантни сили функционират като независим клон на Червената армия, подчинен директно на Върховното главно командване. Към този момент съветските въздушно-десантни части наброяват 10 въздушно-десантни корпуса, всеки от който е съставен от три бригади, плюс още няколко други малки формации, с пет допълнителни корпуса в различни степени на формиране. Всяка една бригада, наброяваща 3,000 души, е била съставена от четири въздушно-десантни батальона, един минохвъргачен батальон, една противовъздушна картечна рота, както и от разузнавателни, сапьорски и сигнални роти. Приземяващи се съветски въздушно-десантни войници по време на военни учения в Киев, 1935 г. Кадър от кинохроника от 1930-те, показващ съветски въздушно-десантни войници, скачащи от тежък бомбардировач "Туполев" ТБ-3 Извадки от американски вестник, съобщаващ за посещението и парашутните скокове на пилота Леонид Минов в САЩ Източници: https://warfarehistorynetwork.com/red-army-airborne-2/ https://en.wikipedia.org/wiki/Soviet_Airborne_Forces https://ru.wikipedia.org/wiki/Минов,_Леонид_Григорьевич

Магнус Хиршфелд (вторият от дясно наляво) в компания Берлински гей-клуб през 1920 г. Колекция от фотографии на индивиди със сменени полове на Магнус Хиршфелд Магнус Хиршфелд с тайния си любовник Ли Шю Тонг Германски студенти, единият от които член на СС, разглеждат порнографски материали и литература, иззети от библиотеката на д-р Магнус Хиршфелд, които по-късно да бъдат публично изгорени по площадите, май 1933 г. Арестантски снимки на берлинската проститутка Йохан Шеф, задържан през юли 1932 г. Младежи, които са се обличали в женски дрехи и успешно са минавали за жени масово са нахлували в магазини и са крали стоки в големи количества Корицата на сп. „Die Insel“ от декември 1930 г., рекламиращо серии от обяви за мъже за продан Проститутки-травестити в скута на обратни мъже в популярния берлински гей-бар „Marienkasino“ Ханси Щурм, победител на травеститския конкурс за красота „Мис Елдорадо“ от 1926 г. Травестити на по питие в клуб „Елдорадо“ Пощенска картичка на германския гей клуб „Силует“, станал популярен в края на 1920-те и началото на 1930-те години. Сред редовните посетители на клуба са били филмови звезди, кабаре изпълнители, заможни благородници, принцове, графове и барони Националсоциалистически длъжностни лица преравят перверзните материали из отломките на института, който току-що е бил закрит от новото правителство